Дашиъл Хамет
Кльощавият (27)

XXVII

Рано следобед отидох при Гилд и пристъпих към въпроса веднага щом се ръкувахме.

— Не доведох адвоката си, защото прецених, че е за предпочитане да се явя сам.

Той смръщи чело и поклати глава, сякаш ужасно съм го наранил.

— Съвсем не е такава работата — търпеливо изрече той.

— Да, но натам клони. Той въздъхна.

— Не допусках, че и вие като повечето хора ще направите същата грешка — да си помислите, че само защото… Много добре знаете, че сме длъжни да проучим въпроса откъм всичките му аспекти.

— Тази фраза ми звучи познато. Е, какво искате да ви кажа?

— Единственото, което ме интересува, е кой е убил нея… и него.

— Защо не попитате Гилбърт?

— Защо пък именно него? — сви устни Гилд.

— Казал е на сестра си, че знае кой е убиецът, в също така е казал, че го е научил от Уайнънт.

— Искате да кажете, че се е срещнал със стария?

— Тя твърди, че той така й казал. Не съм имал възможността да го разпитам.

Той присви сълзливите си очи.

— Какво всъщност става там, мистър Чарлс?

— В семейство Йоргенсен ли? И вие знаете колкото мен по всяка вероятност.

— Не знам нищо и това е самата истина. Изобщо не мога да ги проумея що за хора са. Тази мисис Йоргенсен например каква е?

— Блондинка.

Той кимна мрачно.

— Именно. И аз толкоз знам. Но вие все пак ги познавате от много време и доколкото разбрах от нея, двамата сте…

— Не само с нея — и с дъщеря й, н с Джулия Улф, и с мисис Астор, и с… Жените изобщо не могат да ми устоят.

Той вдигна ръце.

— Не твърдя, че вярвам на всяка нейна дума, и няма за какво да се засягате. Заемате погрешна позиция, ако ми позволите да ви го кажа. Държите се, сякаш мислите, че се опитваме да ви го лепнем на вас, а това не е вярно, абсолютно не е вярно.

— Възможно е, но не сте искрен с мен, откак… Той ме изгледа спокойно с бледите си очи и изрече, без да се нервира:

— Аз съм полицай и трябва да си върша работата.

— Да, това е така. Казахте ми да намина днес. Какво искате от мен?

— Не ви казах да дойдете, а ви помолих.

— Добре. Какво искате?

— Не, не искам по този начин. Много ви моля. Досега сме разговаряли като мъже и искам да продължим така.

— Вие променихте нещата.

— Не съм на това мнение. Вижте, мистър Чарлс, бихте ли се заклели, или поне да ми дадете честната си дума, че сте били напълно откровен с нас?

Излишно беше да казвам „да“, защото, така или иначе, нямаше да ми повярва.

— Кажи-речи, да.

— Именно кажи-речи — изсумтя той. — Всички ми казват, кажи-речи, истината. На мен обаче ми трябва някой, който да не шикалкави, а да ми каже точно как стоят нещата.

Не можех да не му съчувствам: знаех какво значи да си в неговото положение.

— Може би никой от хората, с които сте разговаряли, не знае как точно стоят нещата.

Той направи кисела физиономия.

— Вярвате ли го? Вижте, мистър Чарлс, разговарял съм с всеки, когото можах да открия. Ако можете да ми намерите още някой, ще поговоря и с него. Мислите ли, че не сме задействували цялата полицейска машина на отдела — работим денонощно, за да го открием къде е.

— Опитайте чрез сина му — предложих аз.

— Сина му, да — съгласи се той. Повика Анди и един мургав кривокрак мъж на име Клайн. — Доведете ми сина на Уайнънт — онова, откаченото, — искам да поговоря с него. — Те излязоха. — Ето, виждате ли, готов съм да поговоря с всеки.

— Нервите ви са в доста плачевно състояние. Ще докарате ли Йоргенсен от Бостон?

Гилд сви рамене.

— Историята му е твърде правдоподобна. Просто не знам. Искате ли да ми кажете вашето мнение?

— Естествено.

— Днес следобед наистина съм доста изнервен — призна си той. — Снощи не съм мигнал дори. И това ако е живот… Не знам защо не се разкарам оттук. Ако си купиш парче земя, малко телена мрежа за ограда и две двойки сребърни лисици, можеш да… Но както и да е. Когато сте сплашили Йоргенсен тогава — още през 1925, — той изчезнал в Германия, като зарязал жена си на произвола на съдбата — макар че много не се разпростира по този въпрос, — и си сменил името, за да не можете да го откриете. По същите причини се боял да работи по специалността си — нарича себе си техник или нещо такова, — така че кесията му взела да отънява. Казва, че работел каквото му паднело, но доколкото разбрах, главно се е подвизавал като жиголо — знаете какво имам предвид, — без обаче да попада на жени паралии. Някъде през 1927—1928 бил в Милано — това е град в Италия, — когато прочел в парижкото издание на „Хералд“, че Мими, току-що разведена с Уайнънт, е пристигнала в Париж. Той нея познавал лично, тя също не го била виждала, но чувал, че била главозамайваща блондинка, която си пада по мъже и развлечения и няма много разум в главата. Направил си веднага сметката, че заедно с развода не може да не е докопала част от парите на Уайнънт, и както той виждал нещата, колкото и да измъкнел от нея, щяло да е по-малко, отколкото Уайнънт бил измъкнал от него, и щял само да си възвърне собствените пари. Така че намерил криво-ляво средства за един билет до Париж. Дотук как ви се струва?

— Дотук добре.

— И аз така мисля. В Париж не му било много трудно да се запознае с нея — или сам е отишъл при нея, или е намерил някой да го представи, или не знам какво друго, — но важното е, че оттам нататък било лесно. Тя веднага си паднала по него — изгубила и ума, и дума, както той твърди — и докато той се усети, вече го била изпреварила и искала да се жени за него. Той естествено не я разубедил. При развода била получила цяла сума пари — двеста хиляди долара, можете ли да си представите! — а не месечни алименти, така че при повторна женитба не губела парите и той се намерил внезапно насред чекмедже, тъпкано с мангизи. Той твърди, че женитбата не била законна, защото се венчали в някакви планини между Испания и Франция от испански свещеник на френска земя, но според мен просто се опитва да си отърве кожата от обвинение в двуженство. Лично на мен ми е все тая. Важното в случая е, че докопал парите и бъркал в касата, докато ги свършил. През цялото това време — не забравяйте — тя не подозирала, че той не е Кристиан Йоргенсен, с когото се била запознала в Париж, и за пръв път научила истината, когато го спипахме в Бостон. Това как ви звучи?

— Все още добре, като изключим, както казахте, женитбата, но за това може и да не лъже.

— Ъхъ, пък и какво значение може да има това? Та значи дошла зимата, пачката с пари отъняла и тъкмо се готвел да й духне под опашката с последните останки от двестата хиляди, когато тя предложила да се върнат в Америка и да се опитат да издоят от Уайнънт още налични. Той решил, че това ще е напълно в реда на нещата, стига да успеят да го направят, тя твърдяла, че можели, така че се качили на парахода и…

— Тук разказът му започва да се пропуква — прекъснах го аз.

— Защо мислите така? Той е нямал намерение да се връща в Бостон, където го чака първата му жена, и мислел да се държи настрана от малкото хора, които го познавали, и най-вече от Уайнънт, а някой освен това му казал, че за присъдите имало давност от седем години, така че изобщо не се е подлагал на никакъв риск. Освен това не възнамерявал да останат тук за дълго.

— Въпреки това тази част от разказа му не ми харесва — настоях аз. — Но както и да е, продължавайте.

— Та значи още на втория ден в Америка, докато все още се опитват да открият къде е Уайнънт, не му провървява: случайно се сблъсква на улицата с една приятелка на първата си жена — въпросната Олга Фен-тън — и тя го познава. Опитва се да я убеди да не казва на жена му и наистина успява да отложи това с няколко дни, като й разправя някакви фантасмагории — ако знаете какво въображение има този човек! — но само за известно време. Тя отива при своя свещеник и му разказва всичко, пита как трябва да постъпи и той я съветва да каже на първата му жена, така че при следващата си среща с Йоргенсен тя му казва какво е направила, той изхвърчава веднага за Бостон, за да не би жена му да вдигне голям скандал, и ние там го спипваме.

— А посещението му в заложната къща?

— И за това си има обяснение. Нямал пари в себе си, влакът за Бостон тръгвал след броени минути, така че нямал време да се прибере вкъщи да вземе пари за билет, а и не изгарял от желание да се сблъска с Мими, преди да е успокоил първата си жена, банките били затворени, така че си заложил часовника. Всичко това се връзва.

— А видяхте ли часовника?

— Не, но мога да проверя. Защо?

— Ами питах се… Как мислите, дали не е бил прикрепен за другия край на верижката, която ви предаде Мими?

Той се изправи в стола си.

— Боже мой! — После присви очи и ме изгледа с подозрение. — Знаете ли нещо по въпроса, или просто…

— Нищо не знам. Само се питам. А за убийствата какво каза? Кой ги е извършил според него?

— Уайнънт. Призна, че по едно време подозирал Мими, но тя го убедила, че е невинна. Твърди, че не знаел с какво тя държи Уайнънт в ръцете си. Но може да се опитва да спаси собствената си кожа. Не храня никакви съмнения, че са имали намерение да използуват това, с което го държат, за да го издрусат за някоя по-кръгла сумичка.

— В такъв случай не допускате, че е подхвърлила верижката и ножа?

Ъглите на устата му увиснаха.

— Би могла да ги подхвърли, за да го изнудва после. Какво толкова?

— Всичко това звучи ужасно сложно за прост човек като мен. Разбрахте ли дали Фейс Пеплър е все още в затвора в Охайо?

— Да. Другата седмица го пускат. С това се обяснява диамантеният пръстен. Един негов приятел, който бил на свобода, й го изпратил от негово име. Имали намерение да се оженят и да заживеят честно след неговото излизане или нещо такова. Във всеки случай пазачът е чел техни писма, в които така пишело. Пеплър отказва да каже на пазача нещо, с което да ни помогне, а самият пазач пък не се сеща какво точно е пишело в писмата. Но и това обяснява донякъде мотива за убийството. Да допуснем, че Уайнънт е ревнувал, че тя носи пръстена на другия и възнамерява да го зареже. Това би… — Той млъкна на средата на изречението, за да отговори на телефона: — Да? Да… Какво?… Ами разбира се! Да, разбира се, само че остави там някой… Добре. — Бутна телефона встрани. — Още нещо във връзка с онова убийство на Западна двайсет и девета улица вчера…

— Стори ми се, че чух името на Уайнънт. Нали знаете как се чува по телефоните…

Той се изчерви и се изкашля.

— Така ви се е чуло. Да, щях да забраня — проверихме заради вас онзи Врабец.

— И какво разбрахте?

— Май не ни влиза в работа. Името му е Джим Брофи. Увъртал се около онази — на Нънхайм — и ви се ядосал, а понеже бил пиян, решил да й се подмаже, като ви напердаши.

— Прекрасна идея. Надявам се, че не сте причинили някакви неприятности на Стъдси.

— Приятел ли ви е? Той е бивш затворник, ако вие известно, и списъкът на присъдите му няма да се помести на един лист.

— Знам. Аз самият го изпратих веднъж в пандиза. — Посегнах да си взема шапката и палтото. — Виждам, че сте зает. Ще си вървя да…

— Не, не! Останете още, ако имате време. Очаквам едно-две неща, които може да ви се сторят интересни, пък може и да ми помогнете с малкия Уайнънт.

Аз пак седнах.

— Може би ще пийнете? — предложи той, като отваряше едно отделение в бюрото си, но тъй като никога не ми е вървяло с качеството на полицейския алкохол, побързах да откажа.

Телефонът пак иззвъня и той го вдигна.

— Да? Да… Добре. Ела при мен.

Този път нищо не можах да чуя. Той се облегна назад в стола и качи краката си на бюрото.

— Вижте, аз говоря съвсем сериозно за отглеждането на сребърни лисици и искам да ви попитам: какво ви е мнението за Калифорния като място за такава ферма?

Тъкмо се питах дали да му разкажа за фермата за отглеждане на лъвове и щрауси в долния край на щата, когато вратата се отвори и един дебел риж полицай вкара в стаята Гилбърт Уайнънт. Едното му око беше напълно затворено от подпухналата плът около него, а лявото му коляно се виждаше през скъсания крачол на панталоните.