Дашиъл Хамет
Кльощавият (24)

XXIV

Нора, с леко заспал вид, забавляваше Гилд и Анди в гостната. Челядта на Уайнънт не се виждаше никъде.

— Вървете при нея — казах аз на Гилд. — Първата врата вляво. Мисля, че е готова вече за вас.

— Накарахте ли я да проговори? Аз кимнах с глава.

— И какво ви каза?

— Да чуем първо какво ще ви каже на вас, след това ще сравним двата разказа и ще видим какво ще излезе — предложих му аз.

— Окей. Хайде, Анди. И те излязоха.

— Къде е Доръти? — попитах аз. Нора се прозя.

— Мислех, че е при вас двамата с Мими. Гилбърт е някъде из къщата. Беше тук преди няколко минути. Ще стоим ли още дълго?

— Не, още малко.

Върнах се в коридора, отминах стаята на Мими и се приближих до другата спалня. Вратата беше отворена и надникнах вътре. Нямаше никой. Отсрещната врата беше затворена. Почуках.

— Какво има? — попита гласът на Доръти.

— Аз съм, Ник — отговорих аз и влязох.

Тя лежеше на едната си страна в леглото, облечена, но без чехлите. Гилбърт седеше до нея на леглото. Устата й ми се видя подпухнала, но може би беше от плача — очите й бяха зачервени. Повдигна глава и ме загледа нацупено.

— Желаеш ли все още да разговаряш с мен? — попитах аз.

Гилбърт стана от леглото.

— Къде е мама?

— Разговаря с полицаите.

Той каза нещо, но не разбрах какво, и излезе от стаята.

Доръти потръпна.

— Тръпки ме побиват от него — поясни тя, след което се сети, че трябва да ме гледа нацупено.

— Желаеш ли все още да говорим? — повторих аз.

— Защо се обърна против мен?

— Не ставай глупава — седнах аз на мястото на Гилбърт. — Знаеш ли нещо за верижката и ножчето, които майка ти твърди, че е намерила?

— Не. Къде?

— Какво искаше да ми кажеш?

— Сега вече нищо — ядосано рече тя. — Само бих ти предложила да изтриеш червилото от устните си.

Аз го изтрих. Тя грабна кърпата от ръката ми и се претърколи да вземе кутията кибрит от нощното шкафче от другата страна. Драсна една клечка. — Знаеш ли как ще засмърди? — попитах аз.

— Не ми пука — отвърна тя и духна клечката. Взех от нея кърпата, отидох до прозореца, отворих го, изхвърлих носната кърпа, затворих прозореца и се върнах пак на мястото си на леглото.

— Ако от това ще се почувствуваш по-добре…

— Какво каза мама за мен?

— Каза, че си влюбена в мен.

Доръти рязко се изправи и седна в леглото.

— А ти какво й каза?

— Че просто ме харесваш още от дете. Долната н устна потръпна.

— Ти така ли смяташ?

— Че какво друго?

— Не знам — ревна тя. — Всички ми се подиграват за това — и мама, и Гилбърт, и Харисън, и…

Аз я прегърнах през раменете.

— Да вървят по дяволите.

— А мама влюбена ли е в теб? — попита тя след малко.

— О, господи, не! Тя мрази мъжете повече от всички жени, които познавам.

— Но тя винаги си е била малко…

— Това са позивите на плътта. Не се оставяй да те заблудят. Мими мрази мъжете — всички ни — от все сърце.

Доръти вече не плачеше. Намръщи чело и рече:

— Нищо не разбирам. А ти мразиш ли я?

— Не винаги.

— А сега?

— Не, не мисля. Държи се глупаво, а е убедена, че е адски хитра, но това само ме дразни, нищо повече. Не мисля, че я мразя.

— Аз пък я мразя!

— Да, ти ми го каза още миналата седмица. Все се канех да те попитам: познаваш ли, или просто виждала ли си някъде този Артър Нънхайм, за когото стана дума днес в онази кръчмичка?

Тя ме изгледа рязко.

— Ти просто се опитваш да смениш темата.

— Искам да ми кажеш. Познаваше ли го?

— Не.

— Писаха за него във вестниците — напомних й аз. — Той е същият, който казал на полицията, че Морели познавал Джулия Улф.

— Не си спомням името му. Мисля, че тази вечер го чух за пръв път.

Описах й го.

— Виждала ли си го?

— Не.

— Може да се е подвизавал под името Албърт Норман. Това име познато ли ти е?

— Не.

— Знаеш ли някои от хората, които видяхме днес при Стъдси? Или нещо за тях?

— Не. Честна дума, Ник, ако знаех нещо, което да ти е от помощ, веднага щях да ти кажа.

— Независимо на кого би навредила с това?

— Да — отвърна тя веднага и додаде: — Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Доръти закри лице с шепи и думите й едва се чуха:

— Страхувам се, Ник. Аз…

Отдръпна рязко ръцете си, тъй като някой чукаше на вратата.

— Влез! — извиках аз.

Анди открехна вратата и провря глава през процепа. Геройски се опита да прикрие любопитството в погледа си и рече:

— Лейтенантът иска да ви види.

— Ей сега идвам — обещах аз. Той отвори вратата по-широко.

— Той чака.

След което ми намигна — според него многозначително, но устата му се изкриви повече, отколкото се присви окото му, и резултатът беше една твърде стряскаща гримаса.

— Веднага ще се върна — казах аз на Доръти и го последвах.

Анди затвори вратата след мен и долепи уста до ухото ми.

— Малкият надничаше през ключалката — прошепна той.

— Гилбърт ли?

— Ъхъ. Успя да се измъкне, като ме чу, че идвам, но аз все пак го видях.

— Това за него е нищо. Какво постигнахте с мисис Йоргенсен?

Той сви дебелите си устни и шумно издиша въздух.

— Ама че жена!