Дашиъл Хамет
Кльощавият (20)

XX

Заварих Нора да яде резен студена патица с едната ръка, а с другата да нарежда картинна мозайка.

— Вече реших, че си останал да живееш с нея. Нали си детектив — я ми открий едно кафеникаво парченце, което да прилича на охлюв с изпъната шия.

— Парченце патица или мозайка? Хайде да не ходим у Еджови — много са ми скучни.

— Добре, но да знаеш, че ще се засегнат.

— Де го този късмет! По-скоро ще се ядосат на Куи-нови и…

— Харисън те търси по телефона. Каза да ти предам, че сега бил моментът да се купят акции на Макинтайър Поркюпайн — мисля, че правилно го запомних, — за да си отиват с акциите на Доум. При затварянето на борсата се котирали по двайсет и четвърт. — Тя посочи с пръст мозайката. — Парчето, което липсва, идва тук.

Намерих й парчето и й предадох почти дума по дума всичко, което бе казано и което стана у Мими.

— Не ти вярвам. Сигурно си го съчинил. Такива хора не съществуват в живота. Къде са сбъркани? Да не са първите екземпляри от някаква нова порода чудовища?

— Само ти предадох какво се случи. Нищо не обяснявам.

— А как ще го обясниш? В цялото семейство няма един човек — след като сега и Мими се е обърнала срещу Крис, — който да храни поне капка добро чувство към кой да е от останалите, и същевременно всички много си приличат.

— Може би това именно е обяснението — предположих аз.

— Ще ми се да видя тази леля Алис. Ще дадеш ли писмото на полицията?

— Вече се обадих на Гилд — отвърнах аз и й разказах за Нънхайм.

— Какво значи това?

— Първо, ако Йоргенсен е заминал от града, както мисля, а куршумите са от същия пистолет, с който е убита Джулия Улф, както също мисля, значи полицията ще трябва да намери съучастника му, ако държи да го олепи.

— Убедена съм, че ако те биваше като детектив, щеше да ми разясниш много по-добре нещата. — И тя пак се залови с мозайката си. — Ще се върнеш ли при Мими?

— Едва ли. Какво ще кажеш да дадеш малко почивка на мозайката, докато се навечеряме?

Иззвъня телефонът и аз казах да го остави на мен. Беше Доръти Уайнънт. — Ало, Ник?

— Аз съм. Как си, Доръти?

— Гил тъкмо влезе и ме попита за онова нещо, ти знаеш, затова се обаждам да ти кажа, че аз го взех, не само за да му попреча да стане наркоман.

— И какво го направи?

— Накара ме да му го върна и не ми вярва, но честна дума, само затова го взех.

— Аз ти вярвам.

— Нали ще кажеш тогава на Гил? Щом ти ми вярваш, тогава и той ще повярва, защото мисли, че ти знаеш всичко за тези неща.

— Ще му кажа, щом го видя — обещах аз. Настъпи пауза. После тя попитазю:

— Как е Нора?

— Добре ми изглежда. Искаш ли да ти се обади?

— Да, но първо искам да те попитам нещо. Каза ли… мама каза ли ти нещо за мен, като ходя при нея?

— Не си спомням. Защо?

— А Гил?

— Само за морфина.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Защо?

— Всъщност нищо особено… щом си сигурен. Нищо не е.

— Добре. Ще повикам Нора. — Върнах се в хола. — Доръти иска да говори с теб. И моля те, не я кани да вечеря с нас.

Когато Нора се върна, в очите й прочетох нещо по-особено.

— Сега пък какво има?

— Нищо. Само „как си, какво си?“.

— Ако лъжеш законния си съпруг, господ ще те накаже.

Вечеряхме в едно японско ресторантче на Петдесет и осма улица, след което се оставих Нора да ме убеди все пак да отидем у Еджови. Холси Едж беше висок, мършав мъж на петдесет и няколко години, с едно такова прищипано жълтеникаво лице и нито косъм на главата. Наричаше сам себе си „вампир по професия и призвание“ — това беше единствената му шега, ако можеше да мине за такава, — с което искаше да каже, че е археолог. Много се гордееше с колекцията си от бойни брадвички. Не беше чак толкова трагичен, ако се примириш, че периодически ще участвуваш в инвентаризация на оръжията, които събираше — каменни брадвички, медни брадвички, бронзови брадвички, брадвички с две остриета, шлифовани брадвички, многоъгълни брадвички, фестонирани брадвички, чукови брадвички, тесловидни брадвички, месопотамски брадвички, хунски брадвички, скандинавски брадвички, при това всичките с доста опърпан вид. Нямахме нищо против брадвичките, а против жена му. Името й беше Леда, а той й викаше Тип. Беше много дребна, а косата, очите и кожата й — макар всичките в различни нюанси — бяха в една и съща кална гама. Рядко сядаше — просто кацаше като птица — и имаше навика да навежда глава на една страна. Нора си имаше теория — че някога Едж е отворил антична гробница, от която тя се е измъкнала, а Марго Инес неизменно я наричаше „гномчето“. Веднъж ми заяви, че литературата, създадена преди двайсетина години, нямало да оцелее във времето, защото не съдържала никаква психиатрия. Живееха в приятна стара триетажна къща на ръба на Гринич Вилидж и поднасяха отличен алкохол.

Когато пристигнахме, заварихме у тях двайсетина души. Тип ни представи на гостите, които не познавахме, след което ме сгаши в един ъгъл.

— Защо не ми каза, че онези хора, дето бяха у вас на Коледа, са замесени в неизяснено убийство? — попита тя, като толкова наклони глава на една страна, че ухото й почти стигна рамото й.

— Не съм сигурен, че са замесени. Освен това, какво е в днешно време някакво си неизяснено убийство?

Тя наклони глава на другата страна.

— И скри от мен също така, че си се заел с делото!

— Какво съм направил? А, разбрах. Не, не съм се заел и нямам такова намерение. Фактът, че съм ранен, говори, че съм един невинен страничен наблюдател.

— Много ли те боли?

— Сърби. Забравих днес да си сменя превръзката.

— Представям си Нора как си е изкарала ума!

— Същото се отнася и за мен, и за онзи, който ме рани. А, ето го и Холси. Още не съм се видял с него.

Като се измъквах от Тип, тя добави:

— Харисън обеща да доведе дъщерята. Поговорих с Едж главно за едно място в Пенсилвания, което той купуваше, след това си сипах нещо за пиене и се заслушах в мръсните вицове, които си разменяха Лари Кроули и Фил Теймс, докато една жена не попита Теймс — той беше преподавател в Колумбийския университет — какво мисли за технокрацията, модерния въпрос на седмицата. Лари и аз се отдръпнахме. Отидохме при Нора.

— Внимавай много — предупреди ме тя. — Гномчето е решило на всяка цена да измъкне от теб тайната около убийството на Джулия Улф.

— Нека я измъкне от Доръти — отвърнах аз. — Харисън щял да я доведе.

— Да, знам.

— Луд е по това момиче — обади се Лари. — Каза ми, че щял да се разведе и да се ожени за него.

— Горката Алис — каза Нора съчувствено. Тя никак не харесваше Алис.

— Зависи от каква точка гледаш на въпроса — продължи Лари. — Вчера видях онзи, дето е женен за майката на момичето. Онзи високия, с когото се запознахме у вас.

— Йоргенсен.

— Да, точно така. Излизаше от една заложна къта на Шесто Авеню близо до Четирийсет и шеста улица.

— Разговаря ли с него?

— Бях в едно такси. По-учтиво е да се правиш, че не виждаш хората, когато излизат от заложни къщи.

— Шшт! — изшътка Тип на всички присъстващи и Оскант взе да свири на пиано. Куин и Доръти пристигнаха, докато още свиреше. Куин беше пиян до козирката, а и Доръти не изглеждаше като нова. Дойде при мен и ми прошепна:

— Искам да си тръгна с теб и Нора.

— Ще е преди закуска — осведомих я аз, а Тип ми изшътка.

Послушахме още музика. Доръти взе да се върти в стола си до мен и пак ми прошепна:

— Гил ми каза, че си щял да отидеш по-късно при мама, вярно ли е?

— Едва ли.

Куин се приближи до нас с несигурна крачка.

— Как си, момко? Как си, Нора? Предаде ли му каквото ти казах? — Тип му изшътка. Той не й обърна никакво внимание. Останалите въздъхнаха облекчено и също се разприказваха. — Чувай, момчето ми, нали си вложил пари в Голдън Гейт Тръст в Сан Франциско?

— Да, вложил съм малко.

— Веднага ги спасявай. Чух тази вечер, че доста са се поразклатили.

— Добре. Макар че не са много пари.

— Така ли? Какво си правиш тогава парите? — Вложил съм ги във френско злато.

Той поклати тържествено глава.

— Заради такива като теб страната отива по дяволите.

— И такива като мен отиват по дяволите заедно с нея. Къде си се натаралянкал?

— Всичко е заради Алис. Цяла седмица ми се муси, Ако не пия, направо ще пощурея.

— Защо се муси?

— Защото пия. Мисли си, че… — Той се наведе към мен и поверително понижи глас: — Слушай, вие сте ми приятели, затова ще ви кажа какво ще направя. Ще се разведа и ще се оженя за…

Опита се да прегърне Доръти, но тя му отблъсна ръката и рече:

— Глупав си и си досаден. Остави ме на мира.

— Мисли, че съм глупав и досаден — каза ми той. — Знаеш ли защо не иска да се ожени за мен? Бас ловя, че не знаеш! Защото е в…

— Млъкни! Млъкни, пиян глупак такъв! — Доръти започна да го удря през лицето. Бузите й пламнаха.

Гласът й се извиси в пискливи нотки. — Ако още веднъж го кажеш, ще те убия!

Издърпах я встрани от него, а Лари го подхвана, за да не падне.

— Тя ме удари, Ник — заскимтя Куин. По лицето му се стичаха сълзи.

Доръти бе долепила глава до сакото ми и като че ли плачеше. Радвахме се на вниманието на цялата публика. Дотича Тип с пламнало от любопитство лице.

— Какво става, Ник?

— Пийнали веселяци — обясних аз. — Нищо им няма. Ще се погрижа да се приберат по къщите си.

На Тип не й допадна това предложение. Искаше й се да останат поне докато разбере какво се е случило. Взе да настоява Доръти да си полегне, предложи да донесе нещо — не разбрах какво имаше предвид — на Куин, който сега пък се оказа, че не може да се държи на краката си. Ние с Нора ги изведохме от къщата. Лари предложи да ни придружи, но решихме, че не е необходимо. Куин спа в единия ъгъл на таксито през целия път до апартамента му, Доръти седя нацупена и скована в другия ъгъл, а Нора беше помежду им. Аз се крепях едва-едва на отмятащото се столче и си мислех, че поне не стояхме дълго у Еджови. Нора и Доръти останаха в таксито, докато аз качвах Куин до горе. Беше съвсем отпуснат.

Звъннах и Алис ми отвори. Беше по зелена пижама и с четка за коса в ръката. Погледна уморено мъжа са и още по-уморено рече:

— Внеси това вътре.

Внесох „това“ и го проснах на леглото. То изломоти нещо съвсем невнятно, едва-едва помръдна ръка, но не отвори очи.

— Ще го сложа да спи — предложих аз и разхлабих връзката му. Алис се облегна на крайчеца на леглото.

— Щом искаш. Аз вече съм се отказала. Свалих му сакото, жилетката и ризата.

— Този път къде изгуби съзнание? — попита тя без особен интерес. Все още стоеше до леглото, но беше започнала да си четка косата.

— У Еджови — рекох аз и взех да му разкопчавам панталоните.

— С онази малката кучка ли беше? — попита тя небрежно.

— Много народ имаше.

— Да, не очаквам да си избере някое уединено местенце. Значи от мъжка солидарност нищо няма да ми кажеш?

Мъжът й т поразмърда и изломоти:

— Дори!

Аз му свалих обувките. Алис въздъхна.

— Спомням си времето, когато имаше мускули. — Погледа ме как свалям и последните дрехи от мъжа й и го пъхам под завивките, после додаде: — Ще ти донеса нещо за пиене.

— Съвсем малко обаче — Нора ме чака долу в колата.

Тя отвори уста, сякаш да каже нещо, затвори я, после пак я отвори:

— Дадено.

Отидох с нея в кухнята.

— Не че ме интересува, Ник, но какво си мислят хората за мен? — внезапно попита тя.

— И ти си като всички останали — едни те харесват, други не те харесват, а на трети им е все едно.

Тя се намръщи.

— Нямах това предвид. Какво мислят хората за това, че не се махам от Харисън, който тича подир всяка пола?

— Не знам, Алис.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че сигурно си знаеш работата и каквато и да ти е работата, тя си е твоя работа.

Тя ме изгледа недоволно.

— Винаги знаеш какво да кажеш — усмихна се горчиво. — Много добре ти е известно, че не се махам заради парите му. За теб може да не са много, но за мене са — ако знаеш в какви условия съм израснала…

— Винаги можеш да прибегнеш към развод с издръжка. Би трябвало…

— Изпий си питието и се разкарай оттук — уморено рече тя.