Дашиъл Хамет
Кльощавият (16)

XVI

— Най-напред — осведоми ме Гилд на излизане от кабинета му — ще отидем при Нънхайм. Би трябвало да си е у дома — казах му да не мърда оттам, докато не му се обадя.

Мистър Нънхайм живееше на четвъртия етаж на една тъмна, влажна и смърдяща сграда на най-шумното място на Шесто Авеню — точно там, където метрото излиза над земята. Гилд почука на вратата. Отвътре се дочуха забързани движения, после нечий глас попита:

— Кой е?

Гласът беше мъжки, носов и доста раздразнен.

— Джон — отговори Гилд.

Вратата незабавно се отвори от дребен мъж с изпито лице, на около трийсет и пет-шест години, издокаран в сини гащета и черни копринени чорапи.

— Не ви очаквах, лейтенанте — заоправдава се той жалостиво. — Казахте, че ще се обадите по телефона.

Стори ми се уплашен. Черните му очички бяха разположени съвсем близо едно до друго, устата му беше голяма, с тънки устни, отпусната, но най-интересен беше носът му — дълъг, провиснал, сякаш без хрущял.

Гилд ме докосна по лакътя и ние влязохме. Вляво през отворената врата се виждаше неоправено легло. Стаята, в която влязохме, беше всекидневна, мизерна и мръсна, с разхвърляни навсякъде дрехи, вестници и мръсни съдини. Вдясно имаше ниша с мивка и печка. Между тях беше застанала някаква жена с нажежен тиган в ръка. Беше с едър кокал, пълна, червенокоса, около двайсет и осем годишна, хубава по един животински, мърляв начин. Беше по измачкано розово кимоно и изнищени розови пантофи с изкривени фльонги. Гледаше ни напрегнато и намусено.

Гилд не ме представи на Нънхайм и не обърна никакво внимание на жената.

— Седнете — покани ме той и дръпна настрани някакви дрехи, за да си освободи местенце на края на дивана. Аз махнах един скъсан вестник от люлеещия се стол и се настаних в него. Тъй като Гилд не си свали шапката, последвах примера му. Нънхайм отиде до масата, където имаше шише уиски с около два пръста течност вътре и две чаши, и попита:

— Ще пийнете ли? Гилд направи гримаса.

— Не и този бълвоч. Защо ме излъга, че си познавал Джулия Улф само по физиономия?

— Не съм излъгал, лейтенанте, това е самата истина! — Очите му на два пъти се стрелнаха към мен и двата пъти той бързо отклони погледа си. — Може да съм я поздравявал от време на време и най-много да съм я питал как е, но нищо повече. Това е самата истина.

Жената в нишата се изсмя презрително, но лицето й съвсем не беше весело.

Нънхайм се извъртя, за да застане с лице към нея.

— Добре! — изрече той с писклив от ярост глас. — Ти само отвори уста и ще се простиш веднага със зъбите си!

Тя замахна и го замери с тигана. Не улучи и той се удари в стената. Мазнината и жълтъците оставиха свежи петна по тапета, пода и мебелите. Нънхайм се хвърли отгоре й. Не беше необходимо да ставам, за да протегна крак и да го спъна. Той се строполи на пода. Жената бе успяла да се въоръжи с нож.

— Я стига! — изръмжа Гилд. И той не беше помръднал от мястото си. — Дойдохме да поговорим, а не да ви гледаме просташкия домашен театър. Престанете и се дръжте прилично.

Нънхайм бавно се изправи на крака.

— Направо ме влудява, като се напие — заоправдава се той. — От сутринта ме е заяла. — Започна да маха напред-назад с дясната си ръка. — Май си изкълчих китката.

Жената мина покрай нас, без да ни погледне, влезе в спалнята и затвори вратата.

— Може би, ако престанеш да се влачиш по чужди жени, няма да си имаш неприятности с тази — рече Гилд.

— Какво искате да кажете, лейтенанте? — Нънхайм се направи на изненадан, невинен и може би оскърбен.

— Джулия Улф.

Дребното човече с нездрав цвят на лицето се възмути:

— Това е лъжа, лейтенанте! Който ви е казал, че изобщо съм…

Гилд го прекъсна и се обърна към мен:

— Ако ви се прииска да го цапардосате, няма да ви спра заради изкълчената му ръка. И без това не го бива да се бие.

Нънхайм се обърна към мен, вдигнал и двете си ръце.

— Не съм искал да ви нарека лъжец. Исках само да кажа, че ако някой ви е казал такова нещо, той е сбъркал…

Гилд отново го прекъсна:

— Значи дори и да можеше, пак нямаше да я свалиш, така ли?

Нънхайм си облиза долната устна и погледна уплашено към вратата на спалнята.

— Е — прошепна той бавно и предпазливо. — Тя, разбира се, беше екстра парче. Сигурно не бих й отказал.

— Но твърдиш, че не си я свалял? Дребосъкът се поколеба, после сви рамене.

— Знаете как стават тези работи. Човек, като ходи насам-натам, все гледа да си опита късмета.

Гилд го изгледа намръщено.

— Трябваше още първия път да ми кажеш това. Къде беше онзи следобед, когато я убиха?

Нънхайм подскочи, сякаш му бяха забили карфица отзад.

— За бога, лейтенанте, да не мислите, че съм замесен в тази история! За какво ми е да й причинявам зло?

— Къде беше?

Отпуснатите устни на Нънхайм потрепнаха нервно.

— Кой ден беше… — Той млъкна, защото вратата на спалнята се отвори. Отвътре излезе едрата жена, понесла куфар, по палто.

— Мириам! — възкликна Нънхайм. Тя го изгледа с безжизнен поглед.

— Не обичам мошениците, а ако ги обичах, нямаше да обичам мошениците, дето донасят на полицията, а ако обичах мошениците, които донасят на полицията, теб пак нямаше да те обичам.

И тръгна към външната врата.

Гилд хвана Нънхайм за ръцете, за да му попречи да тръгне подире й, и пак попита:

— Къде беше?

— Мириам, не си отивай! — развика се Нънхайм. — Вече няма да правя така, каквото кажеш, това ще бъде! Не си отивай, Мириам!

Тя излезе и затвори вратата.

— Пуснете ме — замоли се човечето. — Нека да я върна. Не мога без нея. Ей сега ще я върна н ще ви кажа всичко, каквото искате да знаете. Трябва да я върна!

— Глупости — рече Гилд. — Седни. — И го бутна да седне в един стол. — Не сме дошли тук да ви гледаме италианските сцени. Къде беше през онзи следобед, когато бе убита Джулия Улф?

Нънхайм захлупи лице в шепи и се разрева.

— Ако продължиш да печелиш време, ще те халосам през лицето — заплаши го Гилд.

Аз сипах малко уиски в едната чаша и я подадох на Нънхайм.

— Благодаря ви, сър, благодаря ви. — Изпи го, закашля се и извади мръсна носна кърпа, за да си избърше лицето. — Не мога да си спомня така изведнъж лейтенанте — заскимтя той. — Може да съм играл билярд в барчето на Чарли, може да съм си бил тук, у дома. Ако ме пуснете да върна Мириам, тя ще се сети.

— Стига с тази Мириам — сряза го Гилд. — Как ще ти хареса да влезеш в дранголника, защото не си спомняш?

— Дайте ми само минутка да помисля, и ще си спомня. Не се опитвам да печеля време, лейтенанте. Знаете, че винаги съм искрен с вас. Но сега съм страшно разстроен. Вижте ми и китката — протегна той лявата си ръка, за да видим, че се подува. — Само минутка, — И отново скри лицето си в шепи.

Гилд ми намигна и ние зачакахме да му заработи паметта. Внезапно той свали ръце от лицето си и се засмя.

— Боже господи! Ако ме бяхте опандизили, щеше да е съвсем заслужено. Онзи следобед бях… Чакайте, ще ви покажа!

И той влезе в спалнята. След няколко минути Гилд се развика:

— Ей! Няма да те чакаме цяла нощ! Побързай малко!

Отговор не последва. Спалнята се оказа празна, а като отворихме банята, тя също беше празна. Прозорецът й беше отворен и излизаше на аварийната стълба. Нищо не казах и се опитах лицето ми също да бъде безизразно. Гилд побутна назад шапката си и каза!

— Жалко. Не трябваше да го прави. Върнахме се във всекидневната и докато той звънеше по телефона, аз взех да се ровя из гардеробите и килерите, но безрезултатно. Впрочем претърсването, което захванах, не беше основно и се отказах, щом той задвижи полицейския апарат.

— Мисля, че ще го открием — увери ме той. — Имам новини за вас. Йоргенсен е идентифициран като Роузуотър.

— Кой го е идентифицирал?

— Изпратих един от моите хора да поговори с момичето, което му осигури алиби — тази Олга Фентън, — и той е успял да измъкне това от нея. Каза обаче, че не могъл да я разколебае по отношение на алибито. Мисля да отида и да си опитам късмета с нея. Искате ли да дойдете?

Погледнах часовника си.

— Много ми се иска, но вече е късно. А него пипнахте ли го?

— Заповедта е издадена. — Той ме изгледа замислено. — Ще разпитам онази малката и всичко ще измъкна от нея!

Аз се усмихнах широко.

— А сега как мислите — кой е убиецът?

— Това не ме тревожи — заяви той. — Дайте ми повече факти, с които да попритисна тоз-онзи, и рано или късно ще попадна на когото трябва.

Долу на улицата обеща да ме държи в течение, ръкувахме се и се разделихме. Няколко секунди по-късно го чух да тича подире ми — бил забравил да изпрати много поздрави на Нора.