Том Кланси
Безпощадно (14)

12.
Доставчици

ФОЛКСВАГЕН. 1963. МАЛКО ИЗПОЛЗВАН…

Кели пусна монета в телефона и набра номера от обявата. Беше жарък съботен ден, в който горещината и влажността сякаш се бореха за рекорд. Джон се гневеше на глупостта си. Някои неща бяха толкова очевадни, че човек не ги забелязваше, докато не блъсне и разкървави носа си в тях.

— Ало? Обаждам се във връзка с обявата за колата… точно така — каза Кели. — Ако искате, още сега… Добре, след около петнадесет минути. Чудесно, благодаря ви, госпожо. Тръгвам. Довиждане.

Той окачи слушалката. Поне едно нещо щеше да се получи. Кели се намръщи. „Спрингър“ бе завързана на един от кейовете по река Потомак. Трябваше да си купи нова кола, но как щеше да стигне дотам? Ако отидеше със старата, нямаше да може да върне и двете обратно. Мисълта му се стори толкова забавна, че той се засмя на глас. Съдбата се появи в образа на празно такси, което му позволи да удържи думата си пред старата госпожа.

— Авеню „Есекс“ 4500 — каза той на шофьора.

— Къде пък е това?

— В Бетесда.

— Ще се поохарчиш, братче — забеляза шофьорът и зави на север.

Кели му подаде десетдоларова банкнота.

— Ако пристигнем за петнадесет минути, ще получиш още една.

— Идеално.

Ускорението залепи Кели за седалката. През по-голямата част от пътя избягваха авеню „Уисконсин“. На един червен светофар шофьорът намери авеню „Есекс“ на картата и в крайна сметка успя да прибере и другите десет долара, като пристигна двадесетина секунди преди уреченото време.

Голямата къща се отличаваше от посестримите си в квартала и я откриха лесно. Фолксвагенът — от моделите „Костенурка“ — стоеше пред нея. Бе боядисан в ужасния цвят на фъстъченото масло, а тук-там се виждаше избилата ръжда. По-добре не можеше и да бъде. Кели изкачи тичешком дървените стъпала пред къщата и почука на вратата.

— Здравейте!

Лицето напълно се покриваше с гласа. Дамата бе около осемдесетгодишна, малка и крехка, но прекрасните й зелени очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата, загатваха за отлетяла красота. В сивотата на косата й все още се прокрадваха руси кичури.

— Госпожа Бойд? Преди малко говорихме по телефона.

— Как се казвате?

— Бил Мърфи, госпожо — усмихна се приветливо Кели. — Днес е ужасна жега, нали?

— Бийствена — отвърна тя, като имаше предвид „убийствена“. — Изчакайте момент.

Глория Бойд изчезна и след малко се появи с ключовете. Дори придружи Джон до колата. Кели й подаде ръка, за да й помогне по стълбите.

— Благодаря, млади човече.

— Удоволствието е мое, госпожо — отвърна галантно той.

— Взехме я за внучката. Когато тя отиде в колеж, я караше Кен — осведоми го госпожа Бойд, сигурна, че Кели знае кой е Кен.

— Простете?

— Съпругът ми — каза Глория, без да се обръща. — Почина преди месец.

— Ужасно съжалявам, госпожо.

— Той боледува дълго — каза жената. Болката й не бе преминала, но тя явно се примиряваше с нея. Глория му подаде ключовете. — Ето, разгледайте я.

Кели отключи. Колата изглеждаше така, сякаш е използвана от колежанка и възрастен мъж. Седалките бяха доста износени, а едната имаше голяма драскотина, вероятно направена от остър връх на кашон или хартиен плик. Той завъртя ключа и моторът веднага запали. Дори резервоарът бе пълен. Обявата не лъжеше за това, че колата е използвана малко. На километража се виждаха изписани осемдесет хиляди километра. Кели поиска и получи разрешение да я покара малко наоколо. След една обиколка на квартала Джон реши, че колата е в ред, и я върна на чакащата собственичка.

— Откъде е дошла тази ръжда? — попита той и й подаде обратно ключовете.

— Внучката ходеше с нея на училище в Чикаго, в „Нортуестърн“, из онези ужасни заснежени улици, наръсени със сол.

— Добро училище. Ще ви помогна да се качите по стълбите.

Кели хвана ръката й и я насочи обратно към къщата. Вътре миришеше на стари хора. Въздухът тежеше от прах, който жената бе твърде уморена да изчисти, а от кухнята се носеше спарената миризма на стара храна, тъй като сега госпожа Бойд готвеше само за един човек.

— Жаден ли сте?

— Да, госпожо, благодаря. Една чаша вода ще ми дойде добре.

Когато жената влезе в кухнята, Кели се огледа. На стената висеше фотография, от която гледаше мъж, облечен с униформа с висока яка и пристегнат с колан в стил „Сам Браун“^[1]. Жената до него носеше тясна, почти цилиндрична бяла сватбена рокля. Имаше и други снимки, запечатали съвместния живот на Кенет и Глория Бойд. Две дъщери и син, пътешествие до брега на океана, стара кола, внуци, въобще всичко спечелено в един смислен и ползотворен живот.

— Заповядайте — подаде му чашата тя.

— Благодаря. С какво се занимаваше съпругът ви?

— В продължение на четиридесет и две години работеше в търговията. Щяхме да се местим във Флорида, но той се разболя и сега отивам сама. Сестра ми живее във Форт Пиърс. И тя е вдовица като мен. Мъжът й бе полицай… — Гласът й затрепери и точно тогава котката влезе, за да огледа госта. Това сякаш вля нови сили в госпожа Бойд. — Потеглям другата седмица. Вече продадохме къщата и във вторник ще трябва да се изнеса. Купи я някакъв симпатичен млад лекар.

— Надявам се там долу да ви хареса, госпожо. Колко искате за колата?

— Самата аз не мога да карам заради очите. Имам пердета. Където и да ходя, все някой трябва да ме придружава. Внук ми казва, че струвала хиляда и петстотин долара.

„Внук ви сигурно е адвокат, щом е така алчен“ — помисли си Кели.

— Какво ще кажете за хиляда и двеста? Ще ви платя в брой.

— В брой?

— Да, госпожо.

— В такъв случай колата е ваша.

Тя протегна ръка и Кели внимателно я пое.

— У вас ли са документите?

Джон се почувства виновен, че отново я е накарал да стане. Госпожа Бойд бавно се заизкачва на втория етаж, като се държеше за парапета. На свой ред Кели извади портфейла си и отброи дванадесет скърцащи банкноти.

Работата трябваше да му отнеме само десет минути, но се провлачи половин час. Кели вече бе проверил как става прехвърлянето. Застрахователната полица бе пъхната в същия плик с талона и носеше името на Кенет У Бойд. Джон обеща да се погрижи за това, както и за смяната на номерата. Тогава обаче се оказа, че госпожа Бойд съвсем не се чувства спокойна с толкова много пари у себе си, и Кели й помогна да попълни вносна бележка. После, разбира се, трябваше да я откара в банката, където да остави парите в нощния трезор. На връщане спряха в супермаркета да купят мляко и храна за котката и най-после Джон я изпрати до вратата.

— Благодаря ви за колата, госпожо Бойд — каза на раздяла той.

— За какво ще я използвате?

— За работа — усмихна се Кели и си тръгна.

В девет и петнадесет същата вечер две коли спряха на междущатска магистрала 95. Първата бе додж „Дарт“, а втората — червен плимут „Роудрънър“. Притежателите им си избраха полупразната площадка северно от „Мериленд хаус“ — междинно ресторантче на магистралата „Джон Ф. Кенеди“. Тук се предлагаше храна, хубаво кафе, но не и алкохол. Наблизо имаше и бензиностанция. Доджът направи няколко маневри в паркинга и спря на няколко метра от един олдсмобил с пенсилванска регистрация. Плимутът паркира на задната редица. Една жена излезе от него и се запъти към тухлената сграда на ресторанта. Пътят й мина покрай олдсмобила.

— Здрасти, кукло — обади се мъжки глас.

Жената спря и се приближи към колата. В нея седеше бял мъж с грижливо сресана дълга черна коса и разкопчана на врата риза.

— Изпраща ме Хенри — каза тя.

— Знам.

Той посегна да погали лицето й и тя не се отдръпна. Мъжът се огледа и премести ръката си по-надолу.

— Носиш ли това, което искам, сладурче?

— Да — усмихна се тя.

Усмивката й бе пресилена и изплашена, но не смутена. Дорис бе престанала да се смущава още преди месеци.

— Хубави цици — каза без никакво чувство мъжкият глас. — Донеси стоката.

Дорис се върна до колата си, сякаш бе забравила нещо. После отново се запъти към сградата, но този път с малка чанта в ръце. Когато минаваше покрай олдсмобила, една мъжка ръка се протегна и взе чантата. Дорис продължи към ресторанта и влезе в него. След минута се появи с кутия сода в ръка. Не сваляше поглед от плимута и се надяваше да е направила всичко както трябва. Моторът на олдсмобила вече бръмчеше и шофьорът й прати въздушна целувка, на която момичето отвърна с отнесена усмивка.

— Доста лесно стана — каза Хенри Тъкър, който се намираше на около петдесет метра в откритата част на ресторанта.

— Добра ли е стоката? — обърна се към Тони Пиаджи друг мъж. Тримата седяха на една маса и се „наслаждаваха“ на смръщената вечер, докато болшинството от останалите клиенти предпочитаха уюта на климатичната инсталация.

— Най-добрата. Същата е като мострите, които получи преди две седмици. От същата партида — увери го Пиаджи.

— Ами ако хванат мулето? — попита човекът от Филаделфия.

— Тя ще мълчи — успокои го Тъкър. — Виждала е какво стана с лошите момичета.

Пред очите им от плимута излезе един човек и седна зад волана на доджа.

— Много добре — каза Рик на Дорис.

— Сега ще тръгваме ли? — попита тя и нервно отпи от содата си. Цялата трепереше.

— Разбира се, моето момиче. Знам какво ти се иска — усмихна се Рик и запали колата. — Сега бъди добра и ми покажи нещо.

— Наоколо има хора — каза Дорис.

— И какво от това?

Без да каже дума, момичето разкопча мъжката си риза, без да я разпасва от изтърканите панталонки. Рик бръкна в пазвата й, усмихна се и завъртя волана с лявата ръка. „Можеше да бъде и по-зле“ — помисли си Дорис и затвори очи. Представи си, че е далеч оттук, и се запита кога ли и нейният живот щеше да свърши. Надяваше се да е скоро.

— Парите? — попита Пиаджи.

— Пие ми се кафе.

Мъжът от Филаделфия стана и влезе в ресторанта. Куфарчето му остана на стола. Пиаджи го взе и двамата с Хенри отидоха до колата му — син кадилак, — без да чакат завръщането на другия.

 

 

— Бил Мърфи — каза Кели. — Разбрах, че имате свободни квартири — вдигна неделния вестник той.

— Какво търсите?

— Ще се задоволя с една стая. Всъщност трябва ми просто място, където да оставям дрехите си — обясни Кели. — Доста пътувам.

— Търговски пътник ли сте? — попита управителят.

— Точно така. Занимавам се с инструменти. Тук съм отскоро.

Триетажната тухлена сграда бе от онези, строени за завръщащите се от Втората световна война ветерани. Дърветата около нея, изглежда, й бяха връстници. Бяха израснали достатъчно високо, за да приютяват цяла орда катерици, а широките им корони хвърляха дебела сянка над паркираните коли. Управителят го заведе в един мебелиран апартамент на първия етаж и Кели се огледа одобрително.

— Изглежда чудесно — обяви той.

Джон се завъртя и хвърли поглед на мивката и водопроводните тръби. Очевидно използваните мебели изглеждаха в добро състояние. На прозореца се виждаше дори климатична инсталация.

— Имам и други…

— Тази ме устройва. Колко искате?

— Сто седемдесет и пет месечно. Освен това трябва да ми оставите депозит за един месец.

— А разноските?

— Можете да ги плащате сам или пък да го предоставите на нас. Някои от наемателите ни предпочитат втория начин. Ще ви излиза средно по около четиридесет и пет долара месечно.

— По-лесно ще е да плащам една вместо две или три сметки. Значи така. Сто седемдесет и пет плюс четиридесет и пет…

— Двеста и двадесет — обади се услужливо управителят.

— Четиристотин и четиридесет — поправи го Кели. — Нали искахте едномесечна предплата? Мога да ви платя с чек, но банката не е в града. Все още не съм си открил сметка тук. Какво ще кажете за пари в брой?

— Няма никакъв проблем — увери го управителят.

— Чудесно. — Кели извади портфейла си и отброи сумата, но после спря. — Ще ви дам шестстотин и шестдесет. Нека бъдат три месеца, ако нямате нищо против, разбира се. Само че ще ви помоля за разписка.

Услужливият управител извади един кочан от джоба си и веднага написа сметката.

— А мога ли да ползвам телефон? — попита Кели.

— Ако желаете, ще ви прекараме още следващия вторник. Трябва обаче да оставите депозит и за него.

— Моля ви, погрижете се за това — подаде още пари Кели. — Багажът ми все още не е пристигнал. Откъде мога да си взема чаршафи и разни други дреболии?

— Днес не работи почти нищо, но утре ще имате голям избор.

Кели погледна голия матрак. Буците личаха отдалеч.

— Е, спал съм и на по-лоши легла — вдигна рамене той.

— Ветеран ли сте?

— Морски пехотинец — отвърна Джон.

— И аз бях такъв — отвърна изненадващо управителят. — Нали няма да ни създавате проблеми?

Лично той не очакваше, но собственикът настояваше въпросът да бъде задаван. Кели му отвърна с успокоителна глуповата усмивка.

— Разправят, че доста хъркам.

След двадесет минути Кели пътуваше с едно такси към центъра. Той слезе на пенсилванската гара, откъдето хвана първия влак за Вашингтон. Ново такси го откара на яхтата му. Когато се смрачи, „Спрингър“ вече пътуваше надолу по Потомак. „Всичко щеше да е къде-къде по-лесно, ако имаше поне един човек, който да ми помага“ — помисли си Джон. Губеше толкова много време в излишно размотаване. Нима бе излишно? Може би не. Докато пътуваше, Кели не спираше да мисли, а това бе не по-малко важно от физическата подготовка. Пристигна у дома си точно преди полунощ след шест часа усилени размишления и планиране.

Въпреки прекарания в непрестанно движение уикенд време за губене нямаше. Кели събра дрехите си, повечето от които бе купил в покрайнините на Вашингтон. Чаршафи щеше да си вземе в Балтимор. Храна също. Колтът му бе завит в стари парцали заедно с две кутии амуниции. Смяташе, че няма да има нужда от повече, пък и патроните тежаха. Докато изработваше още един заглушител, Кели прехвърли наум плановете си. Намираше се в чудесна форма, почти толкова добра, колкото и във Виетнам, и бе стрелял ежедневно. „Мерникът ми е по-добър от всякога“ — мислеше си той, докато вършеше работата си почти механично. В три сутринта новият заглушител бе готов и изпробван. Половин час по-късно „Спрингър“ вече плаваше на север. След Анаполис щеше да си позволи няколко часа сън.

Нощта бе самотна. По небето пробягваха откъслечни облаци и умът му заблужда, докато Кели отново не се концентрира. Той вече не бе мързелив цивилен, но въпреки това си позволи една бира, докато обмисляше различните варианти. Какво бе забравил? Успокоителният отговор гласеше, че не се сеща за нищо такова. По-неприятната мисъл бе, че все още знае твърде малко. Били имаше червен спортен плимут. Някакъв негър на име Хенри. Знаеше къде действат. И нищо повече.

Но.

Но той се бе сражавал с въоръжени и обучени врагове, за които знаеше още по-малко. Щеше да се постарае и сега да бъде поне толкова внимателен, колкото по онова време. Дълбоко в себе си Кели усещаше, че ще постигне целта. Отчасти защото бе по-опитен и доста по-мотивиран от тях. Другата причина — изненадано установи Джон — бе, че не му пукаше за последствията. Копнееше единствено за резултата. Той си спомни един наизустен в католическото училище пасаж от Вергилиевата „Енеида“, който бе осмислил мисията на Еней още преди две хилядолетия: Una salus victus nullam sperare salutem. (Единствената надежда на обречените е да не се надяват на спасение.) Зловещата мисъл го накара да се усмихне. Джон продължи пътуването си под студената светлина на звездите, преминала огромни разстояния и изпратена още преди той или дори Вергилий да са били родени.

Хапчетата й помогнаха да забрави действителността, но не действаха през целия път. Дорис не толкова формулира съзнателно мисълта, колкото я чу, почувства я като нещо, което не искаше да вижда, но което въпреки това не си отиваше. Вече се бе превърнала в роб на успокоителните. Сънят идваше трудно и в празната стая Дорис не можеше да избяга от себе си. Ако можеше, щеше да вземе повече хапчета, но тук не й позволяваха да прави каквото си иска. Пък и тя надали наистина го искаше. Хапчетата й носеха краткотрайна забрава, привидна свобода от страха, но онези не искаха да й дават подобни неща. Дорис виждаше много повече, отколкото те предполагаха. Надникваше в бъдещето, но това бе слаба утеха. Рано или късно ченгетата щяха да я хванат. И преди я бяха арестували, но не за нещо толкова голямо. Сега щяха да я приберат за дълго. Полицаите щяха да се опитат да я накарат да говори, щяха да й обещаят защита. Дорис обаче знаеше какво ще последва. Бе видяла смъртта на две приятелки. Приятелки? Най-близкото нещо до приятелка. Момичета, с които да говори, които споделяха съдбата й. Макар държани насила тук, те все пак успяваха да се шегуват, да удържат малки победи над силите, управляващи съществуването им, да виждат призрачни светлини на тъмния хоризонт. Момичета, с които да споделя сълзите си. Но две от тях вече бяха мъртви и Дорис бе гледала как умират. Бе седяла тук дрогирана, но будна. Бе гледала очите, бе видяла и почувствала болката им с пълното съзнание, че не може да им помогне. И още по-лошо, бе разбрала, че те също го знаят. Кошмарите също бяха нещо ужасно, но те поне не можеха да ти навредят. Човек просто се буди и избягва от сънищата си. Но не и от този. Тя се наблюдаваше отстрани. Сякаш бе робот, който не може да управлява действията си, но не може и да попречи на другите да го правят. Тялото й се движеше само под чужда команда. Трябваше да крие дори мислите си. Боеше се да ги допусне в главата си, за да не се изпишат по лицето й и да бъдат забелязани. Днес обаче, колкото и да се опитваше, не можеше да го направи.

Рик лежеше до нея и бавното му дишане нарушаваше тишината. Една част от нея го харесваше. Той бе най-нежният от всички и Дорис понякога си мислеше, че я харесва. Само мъничко. Поне не я биеше толкова жестоко. Разбира се, винаги трябваше да бъде нащрек, защото гневът му бе не по-малко ужасен от този на Били, но Дорис се опитваше да е добра с него. Другата част от нея й казваше, че е глупачка, но сега съдбата й се определяше не по нейна воля. Пък и знаеше до какво води съпротивата. След една особено тежка нощ Пам я бе прегърнала и й бе прошепнала плановете си за бягство. По-късно Дорис се бе молила приятелката й да е успяла и в края на краищата да има надежда. И после какво? Бе видяла как я довличат тук и безпомощно бе гледала да правят с нея всичко, каквото им дойде наум. Видя смъртта на Пам, конвулсиите на тялото й от липсата на кислород и смеещото се мъжко лице само на сантиметри от това на приятелката й. Единствената съпротива, която се осмели да извърши, бе да среше косите на Пам. И слава богу, че онези не го бяха забелязали. Дорис бе плакала през цялото време и се бе молила по някакъв начин Пам да узнае, че някой мисли за нея дори и в смъртта. Но жестът си остана напълно безсмислен и това направи сълзите й още по-горчиви.

Какво лошо бе сторила? Дорис се питаше колко ли жестоко трябва да е обидила Бог, за да заслужи такъв живот. И как можеше въобще някой да заслужи подобно мизерно и безнадеждно съществуване?

 

 

— Впечатлен съм, Джон — каза Роузън, без да откъсва очи от пациента си. Кели седеше на кушетката, гол до кръста. — Какво си правил?

— Осем километра плуване за раменете. По-добре е от тежестите, макар че вечер не забравях и тях. Малко крос и това е всичко. По същия начин се поддържах и навремето.

— Иска ми се да имам твоето кръвно налягане — забеляза хирургът и свали апаратчето. Сутринта бе правил тежка операция, но все пак успя да намери време за приятеля си.

— Упражнявай се, Сам — посъветва го Кели.

— Нямам време, Джон — оплака се неохотно хирургът.

— Ти си лекар и би трябвало да знаеш какво ти е нужно.

— Вярно — съгласи се Роузън. — Иначе как си?

Кели му отвърна с поглед. Не с усмивка или гримаса, а просто със спокоен поглед и Сам разбра всичко. Той опита още веднъж:

— Има една стара поговорка: „Преди да тръгнеш да отмъщаваш, изкопай два гроба.“

— Само два? — попита учудено Кели.

Роузън кимна.

— Четох доклада за аутопсията. Не мога да те разубедя.

— Как е Сара?

Роузън не се възпротиви на новата тема.

— Затънала е до гуша в новия си проект. Толкова се е ентусиазирала, че постоянно ми говори за него. Трябва да призная, че е доста интересно.

Точно тогава в кабинета влезе Санди О’Тул. Кели смути и двама им, като вдигна фланелката и закри гърдите си.

— Моля ви!

Сестрата толкова се обърка, че се разсмя, и Сам я последва. Едва тогава обаче Роузън разбра, че Кели наистина е готов да изпълни замислите си. Всичко говореше за това: отличната му форма, поведението, твърдият блясък в очите, който омекваше като с магическа пръчка. „Прилича на хирург“ — помисли си Роузън. Това бе странна аналогия, но колкото повече наблюдаваше приятеля си, толкова повече се убеждаваше, че той знае какво прави.

— Изглеждате доста добре за човек, по когото преди няколко седмици са стреляли — каза приятелски О’Тул.

— Водя здравословен живот, госпожо. За цял месец съм изпил само една бира.

— Госпожа Лот дойде в съзнание, доктор Роузън — съобщи сестрата. — Изглежда чудесно. Явно няма да има усложнения. Съпругът й вече дойде да я види. Той сигурно също ще се справи, макар че имам едно наум.

— Благодаря, Санди.

— Е, Джон, ти също си здрав. Обличай си тениската, преди Санди да се е изчервила — цъкна с език Роузън.

— Къде може да се обядва наоколо? — попита Кели.

— Щях да те заведа лично, но след десет минути имам среща. Санди?

Тя погледна часовника си.

— На мен май ми е време да обядвам. Искате ли да рискуваме в болничния стол, или предпочитате да потърсим не що навън?

— Вие сте местната, госпожо.

Тя го заведе в бистрото, където също готвеха болнична храна, но човек поне можеше да прибави сол и някоя друга подправка. Кели си избра нещо питателно, може би дори здравословно, като се надяваше, че ще компенсира блудкавия вкус.

— Постоянно ли сте така заета? — попита Джон, след като си избраха маса.

— Непрекъснато.

— Къде живеете?

— Встрани от булевард „Лок Рейвън“. Точно до Каунти.

Кели разбра, че тя въобще не се е променила. Санди О’Тул се държеше съвсем нормално, но празнотата в живота й не бе много по-различна от тази в неговия. Само че докато той можеше да направи нещо — тя не. Санди протягаше ръце от черупката си. Имаше хубаво чувство за хумор, но скръбта я пресрещаше навсякъде. Силна, дълбока скръб. Реалните, осезаеми врагове, с които можеш да се бориш, си имаха и предимства. Прогонването на призраци бе далеч по-трудно.

— Да не би да е от онези еднотипни къщи, които се виждат навсякъде?

— Не, по-скоро прилича на бунгало или нещо подобно. Голяма двуетажна къща. Половин акър. Това ми напомня — добави тя, — че през почивните дни трябва да окося тревата.

Санди си спомни, че Тим обичаше да върши тази работа. Бе решил да напусне армията след второто си отиване във Виетнам, да завърши право и да заживее нормално. И всичко това й бе отнето от някакви хора в далечна страна.

Кели не знаеше какво точно си мисли Санди, но не бе и необходимо. Промяната на изражението и потрепването на гласа й му казваха всичко. Как да я развесели? Странен въпрос, като се имаха предвид плановете му за следващата седмица.

— Когато лежах в болницата, бяхте много мила с мен. Благодаря.

— Опитваме се да се грижим добре за пациентите си — каза тя с приятелски нотки в гласа.

— Красиво лице като вашето трябва да го прави по-често — посъветва я Кели.

— Какво да прави?

— Да се усмихва.

— Трудно е — отвърна сериозно тя.

— Знам, госпожо, но преди малко успях да ви разсмея — напомни й Джон.

— Изненадахте ме.

— Заради Тим е, нали?

Въпросът я стресна. Хората не биваше да питат за подобни неща. Тя погледна втренчено Кели.

— Не разбирам.

— От една страна, е лесно, а, от друга — трудно. Трудното е — продължи Кели замислено — да разбереш защо хората изпитват необходимост от подобни неща. В крайна сметка осъзнаваш, че около теб има много лоши хора и някой трябва да се разправи с тях. В противен случай те ще се разправят с теб. Можеш да опиташ да не ги забелязваш, но това не помага. Понякога пък се натъкваш на неща, които просто не можеш да не забележиш. — Кели се облегна и затърси думи, за да продължи. — Тук виждаш много лоши неща, Санди. Аз пък съм виждал ужасни. Виждал съм хора, които…

— Кошмарът ти?

Кели кимна.

— Точно така. Онази вечер за малко не ме убиха.

— Какво е…

— Сигурен съм, че не искаш да знаеш. Наистина. Искам да кажа, че самият аз и досега не проумявам как хората могат да вършат подобни неща. Може би дотолкова вярват в нещо, че забравят колко е важно да си човек. Или пък не са като другите. Не мислят по същия начин, не изпитват същите чувства. Не знам. Във всеки случай обаче действията им са напълно осезаеми. Някой трябва да ги спре.

„Дори когато знаеш, че е безсмислено“ — не посмя да добави Кели. Как можеше да й каже, че съпругът й е загинал в името на обречена кауза?

— Значи съпругът ми е бил рицар в блестящи доспехи, яхнал бял кон? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Ти носиш бяло, Санди. Ти също се бориш с врагове. Но те не са единствените. Има и други. Някой трябва да се изправи срещу тях.

— Никога няма да разбера кому беше нужна смъртта на Тим.

„Въпросът винаги опира до това“ — помисли си Кели. Наболелите политически и социални проблеми нямаха място тук. Всеки си имаше живот, който трябваше да завърши по естествен начин след определеното време от Бог, Съдбата или други сили, които хората не можеха да контролират. Кели бе виждал смъртта на много хора и сам бе я причинявал. Всеки живот бе ценен за собственика и за близките му. И как можеше да се обясни кому е нужно всичко това? И още по-важно, как можеше човек да го обясни на самия себе си? Но това бе нещо външно. Вътре в него нещата стояха по съвсем различен начин. Може би отговорът се криеше там?

— Работата ти е тежка, нали?

— Да — отвърна Санди и леко кимна с глава.

— Защо не се заемеш с нещо по-лесно? Например да работиш в регистратурата или пък в родилното отделение, където е по-весело.

— Да, наистина е по-весело — отвърна сестрата.

— Освен това работата там не е маловажна. Грижата за бебетата сигурно не предлага бог знае какво разнообразие, но все пак трябва да се върши съвестно, нали?

— Разбира се.

— Но ти предпочиташ да работиш в неврохирургията и да вършиш тежката работа.

— Някой трябва да…

„Бинго“ — помисли си Кели и я прекъсна:

— Трудно е, нали? Имам предвид работата. Понякога сигурно ти писва.

— Случва се.

— Но все пак ти не се отказваш — забеляза Кели.

— Да — отвърна Санди. Отговорът й прозвуча като нещо по-силно от признание.

— Ето затова Тим също не се е отказал от работата си. В очите й проблесна искрица разбиране, но скръбта побърза да я изгаси.

— И все пак няма смисъл.

— Може би мисията няма смисъл, но хората имат — предположи Кели. Мисълта му не можа да стигне по-далеч. — Съжалявам, не съм проповедник, а просто изпочупен флотски боцман.

— Не си чак толкова изпочупен — отвърна О’Тул и приключи с обяда си.

— И част от заслугата за това е ваша, госпожо. Благодаря. Комплиментът му заслужи нова усмивка.

— Не всички пациенти оздравяват, така че се гордеем с излекуваните.

— Може би всички се опитваме да спасим света, Санди. Всеки колкото може — каза Кели.

Той стана и настоя да я изпрати до отделението. Трябваше да стигнат почти до вратата, за да се реши да каже:

— Знаеш ли, иска ми се да вечеряме заедно. Не веднага, но…

— Ще си помисля — отвърна тя.

Една част от Санди отхвърли идеята, а друга се замисли върху нея, макар да знаеше, че все още е твърде рано и за двама им. Е, за нея не чак толкова, разбира се. Що за човек бе този? Какви бяха рисковете от познанството с него?