Гео Нешев
Бялото мълчание (15)

Човек без вяра не може

Деветдесет години — та това е почти цял век! И много, и малко. Много, ако седиш на затопления одър и прехвърляш зърната от броеницата на времето — ден да дойде, друг да мине. Малко, ако си си поставил високи цели, ако имаш за задача да преобразяваш света, да се бориш, да живееш за хората. Ботевградските комунисти са имали и високи цели, и задачи, чието разрешаване в миналото е заплашвало със затвор или бесило. Деветдесет години вървят те по този път и когато днес с преклонението на наследници разлистваме страниците от историята на тяхната борба и правим равносметка на завоюваното, изстраданото, мечтаното, не може да не разкажа за грижата на хората. Тя е присъща за комунистите и неделима от чувството за красота, което винаги е било живо в този край. Силна като живота и изстрадана като свободата, такава е била борбата за здравето на хората.

А за да бъде разказът ми автентичен, аз реших да тръгна по най-верните следи на тази борба — делата на хората, които са я водили и я водят…

Разказът на ветераните

Д-р Нако Вълков (сега покойник, 20 години околийски лекар в Ботевград. Своята голяма популярност дължи на апостолската си дейност като истински народен лекар. Отнасял се е с изключително внимание и е подпомагал арестуваните и малтретираните от полицията комунисти):

— Околийски лекар станах през 1934 година. Здравното състояние в цялата Ботевградска околия бе много лошо. Общата смъртност бе около 12–13 на хиляда, а средната продължителност на живота 48–50 години. Ще питате какво се крие зад тези цифри? Много нещо. Преди всичко сиромашия, тежък, непосилен труд и гибелното действие на конгломерат от болести: туберкулоза, коремен тиф, петнист тиф, дифтерия, скарлатина. Голяма грижа ни бе и борбата с въшливостта. И още нещо. Борба водехме и за построяването на отходни места по къщите, срещу замърсените водоизточници и за централно водоснабдяване поне на Ботевград.

Лично ходех да правя имунизации и прегледи по селата, проверявах за въшки, но здравната служба не разполагаше с превозно средство. Молбите ни за отпускане кредит да купим поне кон и двуколка отидоха напразно. Наемах кабриолети от Ботевград и Врачеш, които заплащах с лични средства, но лошите пътища, особено до Липница, много ни затрудняваха.

Дълго време най-сложната „апаратура“ в болницата бе дезинфекционната машина. През 1938 година се снабдихме с микроскоп и пишеща машина. Виждате ли, помня ги тези работи по дати, защото те бяха големи събития за нас, големи завоевания. С много труд издействувах и кредит за инсталиране на бани с бойлер във вътрешното отделение и в инфекциозния павилион. Преди това болните там се къпеха в корита. Изобщо работеше се с голямо напрежение. Помагаха ми един фелдшер, един писар и четирима прислужника. Постепенно се запознах с много комунисти. Лекувах ги безплатно, те бяха все бедни, помагах и на малтретираните. Спомням си, че в село Новачене, което наричаха „малката Москва“, на събрания на комунисти изнасях здравни беседи.

Победата на 9 септември внесе прелом и в здравните грижи в нашия край. Създаването на Министерството на народното здраве позволи на народната власт да реализира тези грижи, сложи се край на опасните инфекции, на туберкулозата. Детската смъртност спадна повече от 10 пъти, а средната продължителност на живота стана 70 години. На това се казва грижа за хората! Тогава ние знаехме и вярвахме, че ще дойдат по-добри дни…

Д-р Илия Маринов (дългогодишен главен лекар на болницата в Ботевград и завеждащ вътрешното отделение, създател на болничната партийна група):

— Аз съм местен човек. Дойдох през 1946 година в Ботевград по патриотични съображения, за да подпомогна здравното дело в родния край. Много трудно време беше. Спомням си, през зимата на 1946 година избухна страшна епидемия от скарлатина. Болницата имаше всичко 35 легла. Децата лежаха по 2–3 на легло. Нямаше дърва, нямаше даже и брадва за сечене. Родителите носеха дърва от домовете си. Ширеше се туберкулозата, цели семейства умираха от нея.

На 12 септември 1946 година в болницата образувахме партийна група от 6 човека, която група се числеше към градската организация. Групата играеше важна роля в живота на болницата. Освен ръководната роля за преустройството на здравеопазването, тя се включи активно във всички мероприятия, провеждани от партията в града — митинги, манифестации, избори, национализиране на промишлените предприятия, изграждане на ТКЗС и други. Партийните членове бяха винаги активни участници в обществения живот. Така д-р Димитър Василев, след своето идване в града създаде самостоятелна партийна организация в болницата. Днес той е член на ЦК на БКП, герой на социалистическия труд и заслужил лекар. Д-р Н. Вълков, д-р Г. Цеков и д-р Томов бяха народни съветници.

Днес районната болница в Ботевград е съвременно здравно заведение. Болницата в града разполага с около 500 легла и годишно възстановява здравето на около 10 хиляди трудещи се. Действително ботевски плам е притежавал предишният й главен лекар д-р Димитър Василев, с чието име е свързан възходът на болницата. Издигнат за първи секретар на Общинския партиен комитет, той споделя с поверителна усмивка: „Мъчно ми е за бялата престилка!…“

Разказът на съвременниците

Д-р Димитър Василев (първи секретар на Общинския комитет на БКП в Ботевград):

— Здравеопазването в нашата селищна система има щастието да се развие под ръководството на една партийна организация, която през своя 90-годишен път във всички случаи биваше безпределно вярна на Благоевско-Димитровския курс. Нещо повече, тя бе и с Ленински априлски дух, който създаде големи възможности за подобряване на здравното дело.

Спомням си началото. За един къс период, отначало с лични средства на колектива, се модернизираха кухнята и пералнята, намери се помещение за аптека. Последователно се разви и операционният блок. Друга важна задача бе създаването на специализирана медицинска помощ. Заработи детско отделение и други функционални кабинети. Организирахме много доброволни трудови дни, с които решавахме редица проблеми и на здравното дело, и на града. Най-съзнателните бригади бяха съставени от здравни работници.

Д-р Лиляна Караджова (главен лекар на болницата в Ботевград):

— Направихме решителна крачка за намаляване на различията в здравното обслужване на градското и селското население, снижихме детската смъртност, която се доближи до биологичните граници — от 28 на хиляда на 11,7 на хиляда.

Изключително голяма придобивка за нас е центърът по хемодиализа („изкуствен бъбрек“). Но най-голямата ни радост е, че болницата е пилотен обект на МНЗ за електронизация и автоматизация на болничната дейност. Много разчитаме на автоматизираната система и електронноизчислителния център, създадени на базата на българска миниелектронноизчислителна техника — СМ-4. С нея се свързват специализирани микропроцесорни устройства и комплекси (видеотерминали), управляващи технологичните процеси в отделните болнични звена. По този начин цялата информация за всеки болен по видеотерминалите ще постъпва за обработка и ще се „запаметява“ в центъра, за да бъде винаги на разположение на лекуващите лекари.

* * *

Искам да разкажа на хората и за страшната катастрофа на „Кооптурист“ в късната есен на 1980 година, която разкри не само безотговорност, лоша трудова дисциплина и стремеж към леки печалби за сметка на сигурността, но и заблестя с медала на безпримерния героизъм, жертвоготовност и себераздаване, които в нашето ежедневие наричаме непретенциозно „изпълнен служебен дълг“. И често пъти не го забелязваме, погълнати от динамичността на ежедневието.

Нека ми простят близките на загиналите ми другари, че разравям отново жаравата на незаздравяващата рана. Но в онази страшна ноемврийска утрин, когато прибирахме телата на загиналите в двора на Ботевградската болница, аз страдах заедно с тях. Но трябваше да не се издавам и със стиснати зъби да слушам позната вече история за един автобус, който тръгна на екскурзия от нашата редакция, но стигна, уви, до пропастта на 25 км от Ботевград…

Вестта за станалото нещастие пристигна в болницата за 15 минути. На 20-тата десет линейки със съответните екипи летят по шосето за Джурово. Сърцата на всички в болницата се свиват в предчувствие на ужасното, но разумът и надеждата надделяват над страшното напрежение. Спокойствие. Сега преди всичко е нужно спокойствие. И желязна дисциплина. И онова необичайно съсредоточаване на професионално умение и знания, които обикновено наричаме рутина. Задействува се един огромен и сложен апарат. Деветдесет и един човека — лекари, сестри, фелдшери, санитари, шофьори — съставят този апарат и заработват бързо и точно в пълния смисъл на думата. И безшумно. Пациентите в поликлиниката и стационара не разбират нищо. Наглед нормалният болничен живот си тече. Само в станция „Бърза медицинска помощ“, в операционните и реанимационното отделение напрежението расте с всяка измината минута. Обстановката наподобява боен медицински пункт — ред, дисциплина, високо съзнание. Цялата операция за спасяването на ранените в болницата се ръководи от тогавашния лекар д-р Митко Бозовски. Човек, както се казва, видял и патил, но с уверена твърда ръка и голям организационен талант. Тук са всички завеждащи отделенията, специалистите. И което рядко се случва между лекарите — всички са на едно мнение по отношение на болните. Никой не жали себе си, не гледа часовника. Първия и втория ден след катастрофата 18 души работят по 24 часа, че и повече.

Твърде често в ежедневието се случва да затворят крайно необходимия ви магазин или гише в някаква служба току пред очите ви. Работното време е свършило и край! В конкретния случай това звучи нелепо, нали! Не нелепост, а героизъм проявяват д-р К. Енчев, д-р Адриян Атанасов, д-р Румен Стоянов, сестрите Тодорка Бенева, Атанаска Николова, Пенка Маринова, Иванка Вакилева, санитарките Стоянка Главчева, Люба Цанова, шофьорите Ваню Цветков, Никола Колев и други. Колко чудесни хора се налага понякога да бъдат откривани зад „и други“! Нищо извършено не е отишло напразно. От 19 ранени, повечето от които в критично състояние, 18 излизат от болницата без опасност за живота им…

Това е само една страница от хрониката на болничното ежедневие. Дали е само ежедневие? Защото двадесет и четирите часа в Ботевградската болница на практика не могат да се разделят на ден и на нощ. И това прави впечатление може би само на гостите. Затова пред входа на болницата е поставен паметен знак, на който пише: „Построена през 1977 година от ботевградската общественост в знак на признателност към хуманния труд на здравния работник.“ Не зная другаде у нас да има такъв надпис.

 

 

Деветдесет години са и много, и малко. Ветераните на ботевградската болница все още се вълнуват от борбата със заразните болести, с туберкулозата. В техните спомени акцентът пада върху победата срещу въшките, върху създаването на отходни места по домовете, ако щете. С чувство на гордост разказват, че се снабдили с микроскоп и че дезинфекционната машина работи успешно.

Хората са прави за себе си. В Ботевград днес обсъждат програмите, по които трябва да работят компютрите в електронноизчислителния център на болницата, усъвършенствуват хемодиализата. И ако искаме да поставим последния щрих от образа на величавия прелом, трябва да отделим взора си от трепкащите очи на мониторите и да се вслушаме в… забележката, отправена към един участъков терапевт в поликлиниката: „Колега, защо нарушихте графика и приемате пациента с 10 минути закъснение?…“

На тръгване се разходих из парка на болницата. Хубав парк, не ще и дума. Един сребрист бор е изправил стройна снага в него. На малка плоча е написано, че е засаден лично от другаря Тодор Живков при откриването на болницата. А недалеч от бора растат рози. Неволно си помислих, че има нещо символично в това, че и борът, и розите се намират под прозорците на родилното отделение, където започва животът на най-малките граждани на Ботевград. А новият живот винаги се нуждае от уханието на рози, от бащинската закрила на борове и от вярата в бъдещето — всепобеждаващата вяра на априлската пролет!