Гео Нешев
Бялото мълчание (9)

Из дневника на една французойка

… Мон Диьо, аз съм пак в Париж!

Пролетта е дошла. Скитам се безцелно из квартала, купувам си цигари от будката на ъгъла. Всеки ден същата разходка — спокойна, бавна. Минавам и покрай болницата „Отел Диьо“ и се връщам на кея на Сена. Спирам се. Хубаво е… Навсякъде дърветата цъфтят. Простират клони, за да поздравяват катерите по канала „Сан Мартен“.

Хубаво е да изпиеш едно кафе на тротоара пред малка плетена масичка. Отляво и отдясно седят твои квартални познати. Хората идват тук след работа, за да подишат хладния въздух на „Сан Мартен“. А когато слънцето се скрие зад старите къщи на кея Валим, шумът от колите намалява, за да дойде шумът от спускащите се ролетки на магазините. Само вятърът донася отдалече екота на големия град.

Боже мой, пролетта е дошла. Аз пак виждам зелените дървета такива, каквито ги видях лани за последен път. Цяла година в тъмнина. Просто не вярвам, че прогледнах…

… Разбрах, че ще остана сляпа, от един едва доловим шепот на лекарите. Отначало бях безразлична, но сетне започнах да съжалявам защо са ме спасили от отравянето. А то беше ужасно. Подправеното с машинно масло олио (взето от Италия) е виновно за всичко. Бях в несвяст. Какво е станало с мен — не зная. Разправят, че са ме закарали веднага в болница. Когато отворих очи… о, това бе най-страшният миг в живота ми!…

Отначало не можах да разбера дали спя, или е нощ. Чувствувах много добре как са отворени очите ми, но въпреки това никаква светлина не достигаше до мен. „Очите ми, какво става с очите ми?“ — запитах аз. Попипах с ръка, те бяха на мястото си. Всичко бе на мястото си. Но въпреки това не виждах нищо. Спомних си само, че запитах: „Колко е часът?“ Някакъв глас ми отговори: „Обяд е, мадам, дванадесет часът.“ Значи е ден — мигновено, като светкавица, премина през съзнанието ми. Тогава… Поисках да се надигна от леглото си. Но нямах представа за нещата около себе си. Страшно е това чувство! Все едно че се преселваш от един свят в друг. Опипах с ръце около себе си. Изправих се в леглото. Обърнах главата си наляво и надясно. Тъмнина! Гъста, непрогледна тъмнина ме бе обхванала отвсякъде. „Горката, тя нищо не вижда!“ — чух някакъв глас далеч от мен. Нямаше вече никакво съмнение. Отпуснах се назад без мисъл…

Времето минаваше и аз свикнах със слепотата. Сега не зная дали бих могла да изживея отново всичко това. Често ми идваше мисълта да сложа край на живота си. За какво ми беше той, след като до мен не идваше най-големият му дар — светлината!

Спомням си как преминавах тогава „Големите булеварди“. Спирах пред галериите на Лафайет, но не исках да вляза. Коя жена не се е спирала пред тях! Постепенно започнах да ги отминавам. Не исках да ме водят из улиците, конто познавах добре, по които бях бродила преди това. И изведнъж блесна надежда… Операция във Виена!… Казаха ми първостепенна клиника, световноизвестен специалист…

Отидох във Виена… И след операцията тъмнината не се разкъса нито за миг. След Виена дойде лечението в Брюксел, Лондон… „Съжаляваме, мадам, тежък случай на токсичен неврит. Медицината е безсилна!“

… Не си спомням кога чух за първи път името на България. Напоследък вестниците писаха за тази малка страна. И когато един ден домашният ми лекар, доктор Льокуврьор, дойде с някакво списание и спомена пак за България, аз вече бях чувала това име. От списанието докторът ми прочете една статия на Елза Триоле: професор от тази страна беше създал лекарство, с което лекували заболявания на нервите. И добричкият ми доктор бе решил да ме заведе там. Изсмях се. Спомням си много добре. Изсмях се и казах: „Оставете, докторе, не си струва труда!“

Й все пак аз заминах за България. Заминах сляпа, а се завърнах прогледнала и с двете очи. На мен самата все още не ми се вярва. Бях обиколила толкова лекари и клиники. И всичките прочути…

Може би и българският професор да е прочут. Не съм специалистка и не зная. Не бях чувала даже името му. Усетих само топлата му ръка, която се здрависа с моята, и някаква особена нотка в тихия му глас. За първи път в него прозвучаха думи на надежда за мен. Неволно си спомних клиниките във Виена, Брюксел, Лондон. Навсякъде студено-делова любезност, закупена на твърде висока цена.

Като малка обичах твърде много цветята. Пролетно време тичахме по поляните на Булонския лес и късахме минзухари, кокичета. Никога не бях помислила, че това малко бяло цвете — кокичето, крие такава чудодейна сила. Прогледнах благодарение на това кокиче, по-точно на полученото от него българско лекарство нивалин.

Труден ми се стори българският език. Но няма да забравя три думи от него: кокиче, нивалин, Пасков.

Повече от месец измина, откак сме в България. Отседнахме в хотел „Балкан“, но всеки ден ходехме с моя съпруг във Висшия медицински институт, където ме лекуваха с нивалин. Един ден вървяхме по алеите на института, когато почувствувах по лицето си дъждовни капки. Неволно по навик, останал отпреди, вдигнах главата си нагоре и… извиках. Някакви големи тъмни маси се носеха над мен. Зави ми се свят и аз се облегнах на мъжа си. Рукна дъжд и блесна светкавица! Изминаха няколко минути, докато разбера, че съм видяла светкавицата. Стиснах ръката на мъжа си силно, до болка. Аз видях светкавицата! Аз видях светкавицата, хей!… Може би съм приличала на луда, но в този мрачен дъждовен ден видях слънчевия лъч на надеждата.

Зрението ми се възвърна постепенно. Разбира се, имаше все още някои дефекти, но го нямаше най-главното — тъмнината. Горях от нетърпение да видя човека, създал това чудодейно лекарство. Заведоха ме в неговата лаборатория. Бръмчаха апарати. Някакви хора в бели престилки разговаряха около една маса. Изведнъж един средновисок човек с оредяла коса се отдели от тях и ми се усмихна. Никога няма да забравя топлотата на тази усмивка, човешкото, което бликаше от нея…

Човек и учен! Това бих могла да кажа за професор Пасков. За забележителните хора не може да се пише много. И не е необходимо. За тях говорят делата им. И наистина, трябва да побеседваш с майките на десетки болни деца от детски паралич, които идват за консултация и лечение при професора, трябва да имаш възможност да прочетеш възторга и благодарността в очите на още много други чужденци, които идват на лечение в България, специално заради нивалина, за да разбереш какво е направил професор Пасков за хората и за своята страна.

Но това, което най-много го издигна в нашите очи, очите на неговите пациенти, бе изключителната му скромност и онази с нищо неподправена топлота, с която мисли за хората и с която обгръща всеки човек, обърнал се за помощ към него. И всичко това без никаква корист, без никакво заплащане. И на мен — чужденката — той не взе пари. Какви интересни наистина порядки съществуват в тази чудна страна България!…

През 1962 година като стажант-лекар бях кръжочник по фармакология в кръжока, ръководен от професор Димитър Пасков. Разговарях няколко пъти с госпожа Марсела Гьотц и всеки път изпитвах гордост — законната гордост за всеки българин!