Гео Нешев
Бялото мълчание (5)

Човек като всички останали

Подобни на птиците са те, спомените. Немирни, причудливи. Идват, отлитат си, пак идват. Понякога сами ги призоваваме. Тогава те остават задълго — някои казват, че за цял живот…

Вярвам, че ще се съгласиш с мен, Цветанке. Ти посрещаш радостна тази Нова година. Радостна и най-вече здрава. И сигурно в първия миг на Новата 1965 година ще поздравиш най-напред човека със снежно-бялата манта…

В една топла майска нощ на изминалата 1964 година мъж с прошарена коса вървеше из притихналите улици на града. Навремени той забавяше крачките си, отправяше взор към обсипаното със звездни огънчета небе и замислено продължаваше. Нито самотните двойки на влюбените, нито светещите витрини привличаха вниманието му. Мъжът бе останал със своите мисли и това го бе погълнало изцяло. Изведнъж той се спря и се усмихна. Неусетно краката му го бяха довели до мястото, откъдето бе излязъл само преди четири часа. Пред него светеха прозорците на хирургическата клиника на Висшия медицински институт. Зад един от тези прозорци, на първия етаж, където са стаите на Трета хирургическа клиника, лежеше Цветанка. Утре той ще я оперира…

В съзнанието му продължава да звучи гласът на ръководителя на клиниката проф. Стефан Димитров: „Доцент Тенев, ще оперирате вие!“ Той знаеше това, очакваше го и все пак… Някакво неясно безпокойство се промъкна в него. Колко операции бе направил досега! От години наред със своя хирургически нож той даряваше здраве на хората, но случаят на Цветанка беше по-особен. Това нямаше да бъде обикновена операция…

Приведоха я от вътрешната клиника. Няколко месеца беше лежала там с диагноза „язва на дванадесетопръстника“. Лечението обаче не помагаше. Обилни кръвоизливи следваха един след друг. Отслабна. Теглото й стигна тридесет и шест килограма. Явно бе, че просто гасне с всеки изминат ден. Тогава я взеха в хирургията — състоянието й налагаше бърза оперативна намеса.

— Но сърцето, сърцето няма да издържи — казваха едни. — Та тя е със сърдечен порок.

— И черният дроб е увеличен — добавяха други. — Но дали това е от декомпенсацията, дали причината е само сърцето?

Противоположностите в състоянието на болната се откриваха една след друга. И лекарите се колебаеха. Името на Цветанка се чуваше на всяка визитация, на всяко обсъждане. Кой би могъл да опише напрежението и отговорността на тези лекарски съвещания! Тук всяко погрешно решение щеше да бъде фатално, всяко избързване — гибелно.

Започнаха отново изследвания. Контроли. Една, две, три… безброй. Отричаха едни, правеха други, съмняваха се и в техните данни и започваха пак отначало. Най-сетне мненията се уеднаквиха: сърцето е добре подготвено и ще издържи операцията.

Оставаше да се поеме рискът за опериране. Но доцент Тенев не се реши отведнъж. Още дълго обсъждаха лекарите плана на операцията. И докато хирурзите обсъждаха най-верния път за намеса, интернистите стабилизираха сърцето, поддържаха организма на болната, предвиждаха всички подробности. Най-сетне датата на операцията бе определена…

Доцент Тенев погледна часовника си и тръгна обратно към дома. Трябваше да си почине. Операцията обещаваше да бъде тежка.

Минутите се отронваха поразително бавно. Часовникът на стената потракваше монотонно и всичко, заедно със забулените фигури, на операторите, изглеждаше като в приказка, но в една жестока приказка. Защото действителността на разгневената природа бе неумолима, а фантазията оставаше за фантастите.

Доцент Тенев повдигна за миг глава. Над бялата маска той пое дъх и съзря колегите си и интернистите, които лекуваха Цветанка. Едва ли не цялата клиника се бе събрала в операционната зала. Във всеки поглед той прочете съчувствие, желание за съдействие.

— Вижте, колеги — каза той.

Всички се спогледаха. Разтворената плът на Цветанка аленееше. Тежката болест бе повредила силно стомаха на болната. Ако се изрежеше само част от него (както обикновено се практикуваше), ефектът би бил минимален. Тогава какво? Доцент Тенев отново погледна колегите си. Миг само. Очи в очи, както на бойното поле за секунда се решава изходът на битката. Решението бе взето. Операторите ловко отстраниха целия заболял стомах и на неговото място пришиха за хранопровода гънка от тънкото черво. Това, разбира се, лесно се говори и лесно се пише. Но в действителност? В действителност бяха нужни пет часа.

Това обаче не бе всичко. Болестта се бе прехвърлила и върху черния дроб. Поразен бе целият десен дял. Ако бе обхванат левият, би било по-лесно. Десният с неговата структура и изобилие на кръвоносни съдове затрудняваше много операторите. Друг изход обаче нямаше. Трябваше да се премахне и той. Но сега се намесиха интернистите. Кръвното налягане на оперираната започна да спада. Тя не би понесла двата сеанса наведнъж. Втория решиха да отложат за по-късно.

Операцията завърши. И докато лекарите се миеха, в оперативния журнал записаха: „Оператор: доц. Стойчо Тенев, асистенти: д-р Н. Гацински и д-р К. Караиванов. Операционна сестра: Т. Цветкова.“

През месец юли направиха и втория сеанс от операцията — премахната бе поразената част от черния дроб. Дните след това не преминаха нито леко, нито бързо. Но на пост бяха всички лекари: и хирурзите, и интернистите. Целият колектив на клиниката се грижеше за оперираната. Цветанка започна бързо да се възстановява. Силите й се възвръщаха. Напълня. Близо осем месеца пролежа тя в хирургията, но нито за миг не се почувствува на чуждо място. Тя знаеше колко труд бяха положили лекарите, за да я спасят. Виждаше с каква любов я обграждат и им беше благодарна. Но не знаеше, че такава тежка и отговорна операция бе направена за първи път в България. Нещо повече, тя изобщо бе една от рядко правените, и то сполучливо, подобни операции в света. Но за Цветанка не това бе най-важното. Тя разбра само, че ще живее…

… И един августовски ден Цветанка с плаха ръка разтвори болничната врата. Тя си отиваше в къщи. Напускаше тази сграда, която й бе станала втори дом. Пред нея бе животът. Тя тръгна по сгряната от слънцето улица, по която вървяха засмени хора. Усмихна се и тя и се обърна. От терасата на клиниката няколко души с бели престилки й махаха с ръка. Там бе и доцент Тенев. Погледите им се срещнаха. И когато Цветанка почувствува как сълзата парва страните й, доцент Тенев също обърна лицето си встрани и с привидно строг тон даде някакво нареждане на сестрите. Той беше също човек като всички останали…