Дашиъл Хамет
Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец (3)

Дребният канадец ме посрещна при главната врата на болницата. От косата и дрехите му капеше вода, но си беше сръбнал уиски и зъбите му вече не тракаха.

— Тая глупачка скочи в залива! — излая той, като че ли аз бях виновен.

— Кой, Ейнджъл Грейс ли?

— А кой друг? Нали нея следях. Качи се на ферибота за Оукланд. Долепи се до парапета. Мислех, че ще изхвърли нещо във водата. Държах я под око. Прас! Скочи. — Дик кихна. — Имах глупостта да скоча подире й. Държах я над водата. Измъкнаха ни. Там е — кимна с мократа си глава към вътрешността на болницата.

— Нещо случи ли се, преди да се качи на ферибота?

— Нищо. Цял ден вкъщи. Оттам право на кораба.

— А вчера?

— Цял ден в апартамента. Излезе вечерта с мъж. Ходиха на ресторант. Върна се в четири. Лош късмет. Не можах да го проследя.

Както ми го описа, беше Том-Том Кари.

— Добре — кимнах. — Сега бързо вкъщи за гореща баня и сухи дрешки.

И влязох да видя неуспялата самоубийца.

Лежеше по гръб, вперила очи в тавана. Лицето й беше бледо, но това си бе обичайният му цвят, а и зелените й очи не бяха по-недружелюбни от друг път. Ако не беше мократа й къса коса, човек не би допуснал, че нещо й се е случило.

— Странни идеи ти хрумват — рекох, когато застанах до леглото й.

Тя подскочи и стреснатото й лице рязко се извърна към мен. Когато ме позна, се усмихна, а усмивката придаде на лицето й привлекателност, от която инак я лишаваше обичайната й навъсеност.

— Промъкваш се на пръсти, за да не изгубиш форма ли? — попита. — Кой ти каза, че съм тук?

— Всички знаят. Снимката ти е на първа страница на вестниците, заедно с цялата ти биография и какво си казала на Уелския принц.

Тя спря да се усмихва и ме загледа, без да мигне.

— Ясно! — възкликна след няколко секунди. — Онова дребното човече, дето скочи след мен, е било от вашите. Следяло ме е, нали?

— Не знаех, че са скачали след теб. Мислех, че сама си доплувала до брега, след като си се изкъпала. Нямаше ли такива намерения?

На нея обаче не й беше до смях. Очите й сякаш виждаха нещо ужасно.

— Ах, защо не ме оставиха на мира! — разхленчи се тя и потрепера цялата. — Животът е нещо отвратително!

Седнах на табуретка до бялото й легло и потупах издутината под завивките, където би трябвало да се намира рамото й.

— Какво стана? — чух с учудване бащинския глас, който бях успял да постигна. — Защо искаше да се самоубиеш, Ейнджъл?

Думите, които напираха да излязат, блеснаха в погледа й, размърдаха мускулчетата около устата й, увиснаха на устните й. Но това беше всичко. Онова, което каза, прозвуча апатично, обаче в него имаше някаква неохотна категоричност:

— Не. Ти си законът. Аз съм престъпникът. Стоя си от моята страна на оградата. Никой не може да ме обвини в…

— Добре, добре — предадох се аз. — Само, за бога, не желая да слушам поредната ти лекция по професионална етика. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, благодаря.

— И нищо не желаеш да ми кажеш? Тя поклати глава.

— Добре ли си вече?

— Да. Следяха ме, нали? Иначе нямаше да разбереш толкоз бързо.

— Аз съм детектив и знам всичко. Хайде, остани си със здраве.

От болницата се отправих към полицейския отдел в Съдебната палата. Зад шефското бюро се бе разположил лейтенант Дъф. Разказах му за банята на Ейнджъл.

— Имаш ли представа защо го е направила? — по; жела да узнае той, след като приключих.

— Прекалено встрани е от цялата история, за да мога да се досетя. Искам да я опандизите.

— Така ли? Аз пък мислех, че предпочиташ да е на свобода, та да можеш да я спипаш.

— Тази игра умря. Искам да опитам с трийсетдневно заключение. Голямата Флора е в предварителния арест, Ейнджъл знае, че Флора е от групичката, която ликвидира нейния Пади. А Флора може би не познава Ейнджъл. Дай да видим какво ще се получи, ако ги омешаме двете за един месец.

— Може — съгласи се Дъф. — Тази Ейнджъл не я знаем с какви средства се издържа и ако питаш мен, не й е работата да се хвърля в хорските заливи. Ще направя каквото трябва.

От Съдебната палата се отправих към хотела на Елис Стрийт, където Том-Том Кари ми беше казал, че е отседнал. Беше излязъл. Оставих бележка, че ще се върна след един час, и оползотворих това време, като отидох да хапна. Когато се върнах, високият мургав мъж ме чакаше във фоайето. Качихме се заедно в стаята му и той ме почерпи джин, портокалов сок и пура.

— Да сте виждали Ейнджъл Грейс? — попитах.

— Да, снощи. Пообиколихме няколко заведения.

— А днес?

— Не.

— Хвърлила се следобед в залива.

— Ами! — прозвуча ми умерено изненадан. — А после?

— Измъкнали са я. Сега е добре.

Сянката, която се мярна в очите му, може и да беше леко разочарование.

— Странно момиче — отбеляза. — Не бих казал, че Пади е проявил липса на добър вкус, като се е спрял на нея, но тя направо не е с всичкия си.

— Как върви ловът на Пападопулос?

— Върви. Само че не трябваше да се отмятате от думата си. Почти ми обещахте, че няма да ме следите.

— Над мен има по-големи началници — извиних се аз. — Понякога намеренията ми не съвпадат с тези на шефа. Но няма защо да се притеснявате — нали можете лесно да се отървете от преследвача?

— Ъхъ. Това и правя. Но ми е много досадно да скачам в таксита и да се мушкам в задни дворове.

Разговаряхме и пихме още няколко минути, след което си тръгнах, обадих се от една близка дрогерия на Дик Фоули и му дадох описанието и адреса на мургавия.

— Не искам да го следиш, Дик, а да разбереш кой го следи. След което не се отлепвай от преследвача. Можеш да започнеш от утре сутринта — тъкмо ще имаш време да изсъхнеш.

И толкоз за деня.

Когато се събудих, беше отвратителна дъждовна сутрин. Дали от времето или от прекалено активния предишен ден, раната на гърба ме смъдеше като половинметров цирей. Обадих се на доктор Канова, който живееше в апартамента под моя, и го помолих да ме види, преди да тръгне за кабинета си в центъра. Той смени превръзката и ми заръча няколко дни да си почина. Почувствувах се по-добре, но се обадих в агенцията и казах на Стария, че ще остана цял ден на легло и да ме безпокоят само в случай, че стане нещо много интересно.

Целия ден прекарах пред камината с изкуствения газов огън, четох и пуших цигари, които не се палеха като хората заради влажното време. Вечерта организирах по телефона партия покер, в която почти не участвувах. Накрая спечелих петнайсет долара, което беше с пет по-малко от алкохола, който изпиха гостите ми.

На другия ден гърбът ме болеше по-малко и денят ми се видя далеч по-прекрасен. Отидох в агенцията. На бюрото ми лежеше бележка, че Дъф е телефонирал да ме извести за затварянето на Ейнджъл Грейс Кардиган в градския пандиз за един месец. Намерих и познатата вече купчинка отчети от разните ни филиали за неспособността на щатните ни детективи да издирят каквото и да било относно Пападопулос и Нанси Риган. Тъкмо ги преглеждах, когато в стаята влезе Дик Фоули.

— Успях — доложи той. — Трийсет—трийсет и две годишен. Метър и шейсет и седем. Шейсет и пет кила. Русолява коса, светла кожа, сини очи, слабо лице, тук-таме пообелено. Доносник. Живее в някаква дупка на Седма улица.

— Какво правеше?

— Вървя една пряка подир Кари. Кари се отърва от него. Онзи го търси до два през нощта. Не го откри. Прибра се. Да продължа ли?

— Иди в бърлогата му и разбери кой е. Дребният канадец липсва около половин час.

— Сам Арли — докладва, като се върна. — Живее там от шест месеца. Уж бил бръснар, но едва ли някога е работил.

— Мога да направя две предположения относно този Арли — рекох. — Първото е, че той ме поряза по гърба онази нощ в Саусалито. А второто е, че нещо ще му се случи.

Дик никога не хвърля думи на вятъра, затова премълча.

Обадих се в хотела на Том-Том Кари и помолих да извикат мургавия.

— Елате тук — поканих го. — Имам новини.

— Веднага щом се облека и закуся — обеща той.

— Когато Кари си тръгне, залепи се за него — заръчах на Дик, след като затворих. — Ако към групата се присъедини и Арли, може би нещо ще се случи. Опитай се да видиш какво.

След това се обадих в полицейския отдел и си направих среща със сержант Хънт, за да отидем в апартамента на Ейнджъл Грейс Кардиган. Сетне се залових с изостаналите писма — чак докато Томи оповести пристигането на мургавия мъж от Ногалес.

— Онзи, дето ви следи — осведомих го веднага щом седна и взе да си свива цигара, — е бръснар на име Арли.

И му казах къде живее.

— Аха. Със слабо лице, русоляв, нали? Предадох му описанието на Дик.

— Същият омбре — съгласи се Том-Том Кари. — Знаете ли нещо друго за него?

— Не.

— Пъхнали сте Ейнджъл в пандиза.

Това прозвуча повече като обвинение, отколкото като въпрос, затова премълчах.

— Може да е за добро — продължи високият. — Така или иначе, трябваше вече да се отърва от нея. Щеше да обърка играта с глупостта си, когато дойде моментът да действувам.

— А скоро ли ще дойде?

— Зависи. — Той стана, прозя се и разкърши широките си рамене. — Но ако някой реши да не се храни, докато го спипам, няма да умре от глад. Напразно ви обвиних, че ме следите.

— От това не съм си развалил настроението.

Том-Том Кари се сбогува и си тръгна.

Аз отидох в Съдебната палата, подбрах Хънт и двамата се отправихме към апартамента на Буш Стрийт, където живееше Ейнджъл Грейс Кардиган. Домоуправителката — напарфюмирана дебелана с твърдо стиската уста и мек поглед — вече знаеше, че наемателката й е в дранголника. С готовност ни поведе нагоре към квартирата на момичето.

Ейнджъл не се оказа добра домакиня. Беше чисто, но много разхвърляно. Кухненският умивалник беше препълнен с мръсни съдове. Сгъваемото легло бе оправено надве-натри. Дрехи и какви ли не други женски атрибути висяха навсякъде — като се започне с банята и се свърши с кухнята.

Успяхме да се отървем от домоуправителката и щателно преровихме апартамента. След обиска знаехме всичко за гардероба на момичето и доста за личните му навици. Но не открихме нищо, което да ни насочи към Пападопулос.

Следобеда и вечерта не дойде нищо относно комбинацията Кари—Арли, макар че всеки момент очаквах Дик да ми се обади.

В три часа през нощта телефонният звън отлепи ухото ми от възглавницата. Гласът, който се разнесе по жицата, беше на канадеца:

— Край на Арли.

— Мир на праха му ли?

— Да.

— Как?

— Олово.

— От нашия човек?

— Ъхъ.

— Докладът ти неотложен ли е?

— Не.

— Тогава ще се видим в агенцията — рекох и се върнах в леглото.