Ърл Стенли Гарднър
Наклонената свещ (14)

XIV

Стаята в главната квартира имаше решетка на прозорците си, чиста, но някак разкривена маса, около дузина столове, три огромни медни плювалника върху гумени подложки и нищо повече. Това бе скромна стая, служеща явно само за една цел. Липсваше каквато и да било украса и топлота. Хората, които биваха оставяни тук, биваха докарвани като животни в кланица. Те просто трябваше да чакат толкова време, колкото бе необходимо на тези, държащи съдбата им в свои ръце, за да се приготвят да ги приемат.

Дела Стрийт и Карол Бърбанк седяха до отдалечения край на масата, близо до прозореца. Насреща им, оттатък масата и разположен между тях и вратата, полицаят, натоварен да ги държи под око, седеше облегнал лакът върху масата и протегнал крака върху седалката на съседен стол, като излагаше на показ пред момичетата говеждия си профил на човек, малко над средна възраст. Ходът на годините го бе направил безчувствен към женската красота, а продължителната му служба в полицията — дълбоко закоравял към човешките страдания. Държанието му показваше, че не счита себе си за участник в сцената. Тялото му беше тромавата преграда между задържаните и вратата и в това се състоеше изпълнението на задълженията му. Мисълта му бе далеч, заета с изчисления на процентите, ако спечели при надбягванията утре следобед; замислен за това какво би вършил, когато му дойде време за пенсия; зает с това да преповтаря изречените между него и жена му тази сутрин остроти, учудващ се някак печално на нейната вродена кадърност да шиба с езика си като с камшик, докато той не бе в състояние да й отговори по най-добрия начин по-рано от късно следобед. Жена му притежаваше истинска дарба в този смисъл. Не, по дяволите, беше я наследила от майка си, така ще да е. Припомняше си и няколко сцени е тъща си преди да умре преди около десет години. Мейбъл изпадаше в ужас от начина, по който старата разиграваше тези сцени, но това бе по времето, когато Мейбъл не беше още надебеляла. Наистина, тя имаше хубава фигура в онези дни. Е, ако искаше да е справедлив, и той самият бе притурил доста към килограмите си. Беше развалил формата си, откакто преустанови тренировките по хандбал. Хвърляйки поглед назад, той не можеше да си спомни кога точно се бе случило това. Да, беше след онова грипово боледуване, а после бяха променили за кратко време работните му часове и…

— Настоявам върху правото си да ползувам телефона — прекъсна мислите му с твърд глас Дела Стрийт.

Полицаят се намръщи поради това прекъсване и не отправи дори и поглед към момичето, а отговори механично:

— Ако ви регистрират в книгата на арестуваните, ще имате право да повикате адвокат.

— Настоявам да ми бъде позволено да се свържа с адвоката си още сега!

Полицаят не продума повече нищо. Той се чумереше в усилията си да се досети защо бе престанал да играе хандбал. Да не би да беше нещо във връзка е онзи скандал в полицията. Не можеше да си спомни, дали това не бе по времето, когато капитанът бе изправен пред Голямото жури да отговаря по повод на страшния вик, който онази жена бе издала, докато бягаше от тази къща там на…

— Настоявам на правото си — продължи Дела Стрийт — да се свържа с мистър Пери Мейсън, който е както мой работодател, така и мой адвокат.

— Това не ще те доведе до никъде, сестрице — измърмори полицаят.

— Добре, чухте ме да поставям своето искане. Ще видим, дали то ще ме доведе до някъде или не. Мисля, че все пак в тази страна има закони.

— Можете да говорите с лейтенанта.

— Добре, да говорим с лейтенанта.

— Той ще ви приеме, когато е готов.

— Е, аз съм готова, но не говоря с лейтенанта, а с вас.

— Аз изпълнявам само заповеди.

— Но можете да се окажете натясно. Знаете, че всичко това не ще се поправи на Пери Мейсън.

— Мадам, лейтенантът не дава и пукнат грош, дали това се нрави на Пери Мейсън или не.

— И когато нещо не е но вкуса на моя шеф — продължи Дела, — той е способен да направи доста по този повод. Може, да речем, да отправи дори обвинение срещу вас.

Краката на полицая се спуснаха с трясък на пода. Сега вече той се извърна с лице към момичетата.

— Обвинение срещу МЕНЕ!?

— Точно така.

— На какво основание?

— На основание на отказа ви да ми разрешите да се свържа с адвоката си, поради отказа ви да ме отведете, и то без каквото и да било ненужно забавяне, пред най-близкия представител на съдебната администрация.

— А, почакайте малко сега. Та вие не сте арестувана още.

— Тогава защо ме държите тук?

— Областният прокурор иска да поговори с вас.

— Аз не желая да говоря с областния прокурор!

— Тъкмо там е вашата беда.

— Искате да кажете, че съм доведена тук като свидетел?

— Е, в известен смисъл, да. Разследва се престъпление.

— Ако ме държите като свидетел, трябва да имате нареждане от съда, за да ме задържате. Ако съм арестувана, трябва да ме отведете до най-достъпния вам съдебен магистрат без каквото и да било ненужно отлагане.

— Е, вие един вид чакате да ви приеме представител на властта — усмихна се полицаят.

— Схващайте го както си искате, но когато обвинението срещу нас бъде изготвено, не се сърдете после, че не съм ви предупредила. Приличате на човек, който има дълга полицейска кариера зад гърба си. Ще бъде срамно, ако извършите сега нещо, което да ви задържи доста далеко от пенсията.

— Я ми кажете какви ги дрънкате пък сега?

— Коментирам факта, че ако сте виновен в насилие върху праната ми и ако предпочитате да отправим обвинение против…

— Чуйте какво, аз изпълнявам само заповеди.

— Заповеди да ме държите тук, без да ме оставите да се свържа с адвоката си?

— Ами да, заповед да ви държа тук. Дела Стрийт се усмихна триумфиращо.

— Значи не сте наясно по отношение на това какво ще кажат вашите висшестоящи, когато някой започне да упражнява преса върху тях: „Но защо? Та ние само инструктирахме този служещ да им предложи стол в чакалнята. Не сме му казвали, че се намират под арест. Предполагаме, разбира се, че те с готовност щяха да останат тук, за да ни подпомогнат по СБ я собствена воля да разследваме престъплението. Никога не сме му казвали, че те не могат да се свържат с адвокат. Мислехме, че той разбира достатъчно, за да схване, че те не са обезправени конституционно. Ако е насилил закона, сторил го е но свой почин. Не сме ние отговорни за това. Никога не сме му давали подобни заповеди.“

— Я чакайте малко, та вие сте точно като жена ми. Как всички жени са едни и същи!

Той блъсна стола си назад и мръщейки се многозначително, се довлече до вратата, излезе в коридора и задържа вратата отворена на около десет-петнадесет сантиметра.

— Направихте го чудесно, мис Стрийт — промълви Карол. — Здраво го изплашихте.

— П-с-с-с-т! — изсъска предупредително към тях полицаят, а носле повиши глас — Джим!

Внезапно той затръшва вратата. Момичетата останаха сами за около пет минути, след което вратата се отвори и техният пазач се появи отново.

— Лейтенантът ще ви приеме ей сега.

— Нямам какво да казвам никому! — сопна се Дела.

— Добре де, искахте да ползувате телефон, нали?

— Да.

— Е, та тук в тази стая няма телефон. Искате ли да отидете в стая, където има телефон, или не?

— Да.

— Добре, тогава вървете ей тук.

Момичетата станаха и последваха полиция но коридор, който ехтеше от стъпките им. Полицаят отвори една врата и произнесе с жест на явно облекчение.

— Е, лейтенант, ето ги!

Лейтенант Траг бе седнал до просто дъбово бюро в ъгъла на стаята. Пред него бяха наредени три стола във вид на полукръг.

— Седнете! — покани учтиво той.

— Искам да телефонирам на мистър Мейсън! — сопна се в отговор на поканата му Дела Стрийт.

— Преди това ще ви поставя няколко въпроса.

— Аз искам да телефонирам на мистър Мейсън!

— Слушайте сега! Не ми е много драго да ви безпокоя, мис Стрийт, но когато Пери Мейсън започне да ви използува, за да вадите заради него кестените от огъня, аз нямам друга алтернатива. Възнамерявам да свържа Пери Мейсън с това, което се случи, и единственият начин, но който мога да го сторя, с чрез вас.

— Какво се е случило?

— Знаете го толкова добре, колкото и аз. Вие и Пери Мейсън се опитвахте да укриете известни доказателства от следствието.

— Глупости! — бе отговорът на Дела.

— Вие изтичахте до станцията, за да грабнете мис Бърбанк и да я потулите, където никой не би я открил.

— Какво говорите?! Заведох мис Бърбанк в хотела и я зарегистрирах под нейното собствено име. Прилича ли това на укриване на свидетел? Всичко, което трябваше да сторите, е да направите справка в регистрационната книга на хотела и…

— Да, зная, зная. Всичко бе сторено много умно, но целта, е която бе направено, бе да бъде укрит свидетел.

— Опитайте се да го докажете — оспори Дела Стрийт.

— Това е неприятната част в цялата работа. В резултат на изкусна хитрост при регистрирането на мис Бърбанк под собственото й име не мога да го докажа.

— Тогава за какво ме задържате?

— Но — добави Траг с тържествуваща усмивка — мога да ви държа отговорна за друго нещо и то е опит за укриване на доказателство.

— Какво доказателство?

С внезапен драматичен жест лейтенант Траг изтегли чекмеджето на бюрото си и извади чифт дамски обувки.

— Предполагам, ще заявите, че никога преди не сте ги виждала?

— Никога не съм ги виждала — декларира без колебание или изненада Дела Стрийт.

Усмивката на Траг бе високомерна.

— За съжаление, мис Стрийт, вашата декларация не съвпада с фактите. Пери Мейсън е инструктирал мис Карол Бърбанк да увие тези обувки в кафява колетна хартия, да ги отнесе на гарата Юниън Търминъл, да ги остави там на съхранение в багажната и да вземе разписка за получаване обратно на колега. Тя прехвърли разписката на вас. Вие я взехте, поставихте я в плик и написахте върху него „Пери Мейсън“ с вашия собствен почерк.

За няколко много дълги четири-пет секунди Дела Стрийт не продума нищо, а после запита:

— Какво не е в ред с тези обувки?

Траг взе лупа и огледа внимателно една от обувките в участъка точно над подметката.

— В обувките няма нищо нередно, мис Стрийт. Те са изправни, но вие сте в неизправност. Тези обувки…

Вратата изведнъж се отвори рязко и Пери Мейсън нахлу в стаята.

— Много добре, лейтенант! Струва ми се дотук ще е всичко.

Един полицай пъхна глава през отворената врата.

— Викал ли сте го лейтенант?

— Не съм.

Полицаят се втурна в стаята и извика на Пери Мейсън:

— Вън!

Дела Стрийт се намеси мигновено.

— Лейтенант Траг, той е моят адвокат. Ако съм обвинена в каквото и да било, той е моят защитник. Ако нямате обвинения срещу мен, нямам какво да казвам като свидетел и не ще кажа нищо, докато не ми се връчи призовка и не бъда разпитвана както повелява законът.

— Като адвокат на тези две млади жени аз настоявам да бъдат изправени пред най-близкия и най-достъпен вам съдебен магистрат, и то незабавно!

— За беда, Мейсън — усмихна се сухо Траг, — днес е неделя. Боя се, че не ще намерите никакъв магистрат по-рано от понеделник сутринта, когато…

— Не се самозалъгвайте — прекъсна го Мейсън. — Съдията Роксман ми стори добрината да отиде в съда. Той седи там и ви очаква.

Траг изтласка бавно стола си назад и въздъхна уморено.

— Добре — предаде се той, — добре сте я уредил.

Мейсън подкани с ръка Дела и Карол.

— Искате да кажете, че можем да тръгваме? — запита Карол.

Траг не отговори нищо. Мейсън отиде до вратата и я задържа отворена пред себе си. Дела Стрийт се измъкна. Последва я и Карол. Когато Мейсън се готвеше да затвори зад себе си, Траг се обади:

— Тя ще бъде отново тук преди полунощ, Мейсън, и този път ще остане наистина.

Мейсън затвори вратата, без да даде никакъв признак, дали бе чул изреченото от лейтенант Траг.