Агата Кристи
Произшествие в „Сан Суси“ (2)

Глава 2

Как прекара тази вечер, Томи сам не знаеше. Не смееше да поглежда твърде често към мисис Бленкънсоп. Ha вечеря ce появиха още трима постоянни пансионери на „Сан Суси“: една двойка на средна възраст — мистър и мисис Кейли, и младата майка мисис Спрот, която бе дошла с момиченцето си от Лондон и явно се отегчаваше много от принудителния си престой в Лийхемптън. Настанена до Томи, от време на време тя го фиксираше със светли като цариградско грозде очи и питаше с малко пресипнал глас:

— Не мислите ли, че в Лондон е вече напълно безопасно? Всички се връщат, нали?

Преди Томи да успее да отговори на тези наивни въпроси, съседката му от другата страна, дамата с огърлиците, вметна:

— Според мен не бива да се рискува с деца. Особено с вашата сладка малка Бети! Никога не бихме си простили, ако й се случи нещо. Както знаете, Хитлер каза, че много скоро „светкавичната война“ ще се пренесе и в Англия — предполагам, с някакъв съвсем нов вид газ.

Майор Блечли я прекъсна рязко:

— Какви ли глупости не се говорят за тия газове! Тези хора няма да си губят времето да си играят с газ. Ще си послужат с бризантни снаряди и запалителни бомби. Точно така стана и в Испания.

Цялата маса се намеси в спора с увлечение. Гласът на Тапънс, тънък и малко просташки, изписука пронизително:

— Син ми Дъглас казва…

„Вятър Дъглас — помисли си Томи. — Защо пък Дъглас, ако мога да зная?“

След вечерята — претенциозно меню от няколко оскъдни блюда, всички еднакво безвкусни — пансионерите минаха в салона. Плетенето започна наново, а Томи бе принуден да слуша дълъг и крайно скучен разказ за подвизите на майор Блечли на северозападната индийска граница.

Русият младеж със светлосините очи напусна салона, като направи на прага малък поклон.

Майор Блечли прекъсна повествованието си и смушка Томи в ребрата.

— Видяхте ли тоя, дето току-що излезе? Той е бежанец. Измъкнал се от Германия около месец преди началото на войната.

— Немец ли е?

— Да. Но не е евреин. Баща му си имал неприятности, задето критикувал нацисткия режим. Двама от братята му са там в концентрационни лагери. Тоя успял да се изплъзне навреме.

В същия момент Томи попадна в плен на мистър Кейли, който му заразправя надълго и нашироко за здравето си. Темата толкова увлече разказвача, че Томи можа да се отърве едва когато почти дойде време за лягане.

На другата сутрин Томи стана рано и слезе откъм лицевата част на сградата. Разходи се с бърза походка до кея и когато пое обратно по еспланадата, забеляза позната фигура, идеща от другата посока. Томи повдигна шапка.

— Добро утро — каза той вежливо. — Ъ-ъ… мисис Бленкънсоп, ако не се лъжа?

Наблизо нямаше никой, който да ги чуе. Тапънс отговори:

— За теб съм доктор Ливингстън^[1].

— Ей богу, как попадна тук, Тапънс? — измърмори Томи. — Това е чудо… истинско чудо.

— Никакво чудо… просто ум.

— Собственият ти ум, предполагам?

— Предположението ти е правилно. Ти и твоят надменен мистър Грант имате нужда от урок.

— Не ще и дума — съгласи се Томи. — Е, хайде, Тапънс, кажи ми как успя. Просто изгарям от любопитство.

— Много просто. Щом Грант заговори за вашия мистър Картър, сетих се каква е работата. Разбрах, че няма да бъде някаква жалка канцеларска работа. Но по държането му познах, че няма да ми позволи да се бъркам. Затова реших да го надхитря. Когато излязох да донеса шери, прескочих до семейство Браун и се обадих по телефона на Морийн. Заръчах й да ми позвъни и обясних какво да каже. Тя изигра ролята си много добросъвестно — с такъв силен, писклив глас, че из цялата стая се чуваше какво говори. Аз също изиграх ролята си: престорих се на огорчена, угнетена, опечалена и изхвръкнах от стаята привидно разтревожена. Тръшнах вратата на антрето, но останах вътре, промъкнах се предпазливо до спалнята и открехнах междинната врата, скрита от високия скрин.

— И чу всичко?

— Всичко — потвърди Тапънс самодоволно.

Томи подхвърли укорително:

— И нищо не ми каза?

— Да, нищо. Исках да ви дам урок. На теб и на твоя мистър Грант.

— Мистър Грант не е мой, но трябва да призная, че ти наистина му даде урок.

— Мистър Картър не би постъпил с мен така некоректно — рече Тапънс. — Струва ми се, че разузнаването не е вече като в миналото.

Томи произнесе сериозно:

— Сега, когато се връщаме в него, то ще достигне предишния си блясък. Но защо името ти е Бленкънсоп?

— А защо пък не?

— Избрала си много особено име.

— То е първото, което ми дойде наум, плюс това е удобно за бельото.

— Какво искаш да кажеш, Тапънс?

— Заради Б-то, глупчо. Б като Бирсфърд, Б като Бленкънсоп. Извезано е на гащеризона ми. Патриша Бленкънсоп. Прудънс Бирсфърд. А ти защо си избрал Медоуз? Глупаво име.

— Първо — отвърна Томи, — аз нямам главно Б, извезано на гащите ми. И второ, не съм го избирал аз. Наредиха ми да се нарека Медоуз. Мистър Медоуз е джентълмен с порядъчно минало — цялото съм го научил наизуст.

— Много мило — каза Тапънс. — Женен ли си или ерген?

— Вдовец съм — заяви Томи с достойнство. — Жена ми е умряла преди десет години в Сингапур.

— Защо пък в Сингапур?

— Нали все трябва да умрем някъде. Какво му е лошото на Сингапур?

— О, нищо. Навярно е много удобно място за умиране. Аз самата съм вдовица.

— Къде е умрял мъжът ти?

— Има ли значение? Вероятно в частна болница. Предполагам, че е умрял от цироза на черния дроб.

— Аха, разбирам. Неприятна тема. А какво ще кажеш за сина си Дъглас?

— Дъглас е във флотата.

— Така чух снощи.

— И имам още двама сина. Реймънд е във въздушните сили, а Сирил, най-малкият, в армията.

— Ами ако някой си направи труда да проучи тези въображаеми Бленкънсоповци?

— Те не са Бленкънсоповци. Бленкънсоп е вторият ми мъж. Първият се е казвал Хил. Има три страници с Хиловци в телефонния указател. Колкото и да се мъчиш, не можеш да проучиш всички Хиловци.

Томи въздъхна.

— Ти вършиш винаги една и съща грешка, Тапънс. Отиваш до крайност. Двама мъже и трима синове! Прекалено много е. Ще си противоречиш в подробностите.

— Не, няма да си противореча. Пък и мисля, че синовете ми може да се окажат полезни. Имай предвид, че аз не получавам заповеди от никого. Действам по свой почин. Забъркала съм се в тази работа за собствено удоволствие и няма да се лиша от него.

— Така изглежда — каза Томи. И добави тъжно: — Ако питаш мен, цялата тази работа е фарс.

— Защо мислиш така?

— Виж какво, ти си в „Сан Суси“ по-отдавна от мен. Можеш ли да заявиш с чиста съвест, че някой от тези хора, с които бяхме снощи, може да е опасен вражески агент?

Тапънс отговори замислено:

— Наистина изглежда малко невероятно. Би могъл да бъде младежът, разбира, се.

— Карл фон Дайним? Но нали полицията проверява бежанците?

— Предполагам, че ги проверява. Но все пак той може да я надхитри. Както знаеш, Карл е привлекателен младеж.

— Искаш да кажеш, че момичетата ще вземат да му раздрънкат разни тайни? Но кои момичета? Та тук не прехвръкват нито генералски, нито адмиралски щерки. Е, вярно, може да ходи с някой дружинен командир от армейската транспортна служба.

— Недей така, Томи. Трябва да се отнасяме сериозно към тази работа.

— Аз се отнасям сериозно. Само че ми се струва празно губене на време.

Тапънс произнесе строго:

— Много рано е да се говори така. Нищо няма да се изясни толкова лесно. Какво ти е мнението за мисис Переня?

— Да — каза Томи замислено, — признавам, съществува и мисис Переня — наистина трябва да разкрием спатиите й.

Тапънс рече с деловит тон:

— А какво мислиш за нас? Имам предвид, как ще си сътрудничим?

Томи каза замислено:

— Не бива да ни виждат много често заедно.

— Да, ще бъде пагубно да показваме, че се познаваме по-добре, отколкото изглежда на пръв поглед. Трябва да решим как да се държим. Мисля… да, мисля, че преследването е най-добрият подход.

— Преследването ли?

— Именно. Аз ще те преследвам. Ти ще правиш всичко възможно да ми се изплъзваш, но тъй като си кавалер, невинаги ще успяваш. Аз съм имала двама мъже и си търся трети. Ти ще играеш ролята на преследвания вдовец. От време на време ще те попритисвам някъде, ще те вкарвам в някое кафене, ще те улавям, като се разхождаш по кея. Всички ще се подхилват и ще го намират много забавно.

— Вижда ми се приемливо — съгласи се Томи.

— От памтивека си правят шеги с преследвания мъж — каза Тапънс. — Това ще ни бъде полезно. Като ни виждат заедно, ще се подхилват и ще викат: „Я го вижте клетия дъртак Медоуз!“

Томи изведнъж я сграбчи за ръката.

— Гледай! — каза той. — Гледай право пред себе си.

До ъгъла на една колиба стоеше млад човек и разговаряше с някакво момиче. И двамата бяха много разпалени, много увлечени в разговора си.

— Карл фон Дайним — прошепна Талънс. — А кое ли е момичето?

— Което и да е, изглежда необикновено красиво.

Тапънс кимна в знак на съгласие. Очите й се спряха замислено върху мургавото чувствено лице и тесния пуловер, който очертаваше фигурата на момичето. То говореше разпалено, живо. Карл фон Дайним го слушаше.

— Мисля, че трябва да се разделим — прошепна Тапънс.

— Добре — съгласи се Томи.

И като се обърна, закрачи бавно в противоположна посока.

В края на крайбрежната алея срещна майор Блечли. Той се взря подозрително в него и промърмори:

— Добро утро.

— Добро утро.

— И вие май сте ранобудник като мен — забеляза Блечли.

Томи отвърна:

— Човек свиква на това в Ориента. Разбира се, оттогава минаха много години, но още продължавам да се събуждам рано.

— Така и трябва да бъде — произнесе майор Блечли одобрително. — Ей богу, днешната младеж ме отвращава. Горещи бани… слизат на закуска в десет часа и дори по-късно. Нищо чудно, че германците ни надвиват. Няма жизненост. Изнежени мамини синчета. Във всеки случай армията не е като едно време. Днес само ги глезят и това е. Завиват ги вечер с грейки. Пфу! Отвратително?

Томи поклати тъжно глава и майор Блечли, насърчен, продължи:

— Дисциплина ни трябва. Дисциплина. Та как ще спечелим войната без дисциплина? Знаете ли, сър, някои от тези хлапаци идват на парад по работен комбинезон — така са ми казвали. Че как тогава ще спечелиш война? Работен комбинезон! Боже мой!

Мистър Медоуз се осмели да изкаже мнение, че положението много се е променяло, не е като преди.

— Виновна е тази демокрация — заяви майор Блечли мрачно. — Можеш да прекаляваш с всичко. Според мен прекаляват с демокрацията. Мешат офицери и войници, хранят ги заедно в ресторанти — пфу! А войниците не харесват това, Медоуз. Войниците разбират. Войниците винаги разбират.

— Не ще и дума — отвърна мистър Медоуз. — Лично аз не разбирам от военни работи…

Майорът го прекъсна, поглеждайки го крадешком.

— Участвували ли сте в предишната война?

— О, да.

— Така си и мислех. Забелязах, че имате тренировка. Стойка. В кой полк?

— Пети Корфширски. — Томи помнеше данните за военната служба на Медоуз.

— А, били сте в Солун!

— Да.

— Аз пък бях в Месопотамия.

Блечли се впусна в спомени. Томи слушаше вежливо. Накрая Блечли кипна:

— И представете си, сега не им трябвам. Много съм бил стар. Стар! А бих могъл да по-науча един-двама от тия хлапаци на нещичко за войната.

— Ами ако е нещо, което не бива да правят? — подхвърли Томи с усмивка.

— Какво искате да кажете?

На майор Блечли явно му липсваше чувство за хумор. Той се взря подозрително в събеседника си. Томи побърза да промени темата на разговора.

— Знаете ли нещо за тая мисис… мисля, че Бленкънсоп й е името?

— Точно така, Бленкънсоп. На външност не е лоша… малко е попрецъфтяла… дрънка много. Симпатична жена, но глупава. Не, не я познавам. В „Сан Суси“ е само от два дни. — И добави: — Защо питате?

Томи обясни:

— Преди малко я срещнах случайно. Дали винаги става толкова рано?

— А, не зная. Обикновено жените не обичат да се разхождат преди закуска… и слава богу! — додаде майорът.

— И аз мисля така — рече Томи. И продължи: — Лично мен не ме бива твърде за вежлив разговор преди закуска. Дано да не съм бил груб към жената, но имах нужда от разходка.

Майор Блечли моментално прояви съчувствие.

— Напълно съм съгласен с вас, Медоуз. Напълно. Жените са приятни за компания, но не преди закуска. — Той се изхихика. — Само че внимавайте, приятелю. Тя е вдовица.

— Така ли?

Майорът го смушка весело в ребрата.

— Знаем ние що за стока са вдовиците. Погребала е двама мъже и ако питате мен, търси трети. Пазете се много, Медоуз. Пазете се. Такъв е моят съвет.

— И в много весело настроение майор Блечли се завъртя кръгом в края на крайбрежния булевард и пое с бодра стъпка към закуската си в „Сан Суси“.

Междувременно Тапънс бе продължила спокойно разходката си по еспланадата, минавайки съвсем близо до колибата и разговарящата там млада двойка. Мимоходом тя долови няколко думи. Говореше момичето:

— Но трябва да внимаваш, Карл. И най-малкото подозрение…

Тапънс вече се бе отдалечила и не чуваше. Показателни думи? Да, но могат да им се дадат много безобидни тълкувания. Незабелязано тя зави обратно и мина отново край двамата. До нея пак долетяха думи.

— Надути, противни англичани…

Веждите на мисис Бленкънсоп се привдигнаха леко. Карл фон Дайним беше беглец от нацистките преследвания, получил убежище и подслон в Англия. От благоразумие и признателност не биваше да слуша спокойно такива думи.

Тапънс пак се обърна кръгом. Но този път, преди да стигне до колибата, двойката внезапно се раздели, като момичето пое по път, който се отдалечаваше от морския бряг, а Карл фон Дайним тръгна по посока на Тапънс.

Сигурно нямаше да я познае, ако не беше се спряла малко нерешително. Изведнъж той щракна токове и се поклони.

— Добро утро, мистър фон Дайним — изчурулика Тапънс. — Много приятна утрин, нали?

— А, да. Времето е чудесно. Тапънс продължи бързо:

— Именно това ме изкуши. Рядко излизам преди закуска. Но тази сутрин, след като не спах много добре… намирам, че често на чуждо място човек не може да спи добре. Според мен са необходими ден-два, за да се свикне.

— О, да, така е.

— А тази малка разходка, право да ви кажа, ми отвори голям апетит.

— Веднага ли се връщате в „Сан Суси“? Ако ми позволите, ще ви придружа. — Той тръгна важно до нея.

— И вие ли сте излезли, за да ви се отвори апетит? — подхвърли Тапънс.

Той поклати сериозно глава.

— О, не. Аз вече закусих. Отивам на работа.

— На работа ли?

— Аз съм химик изследовател.

„Значи такъв си бил, а!“ — помисли си Тапънс, като го стрелна крадешком с поглед.

Карл фон Дайним продължи със студен глас:

— Аз дойдох във вашата страна, за да избягам от нацистко преследване. Бях почти без пари… и без приятели. Сега се старая да бъда полезен с каквото мога.

Той гледаше право пред себе си. Тапънс усещаше, че някакво силно чувство разтърсва душата му. Тя промърмори неопределено:

— О, да, разбирам, Разбирам. Много похвално от ваша страна.

— Двамата ми братя са в концентрационни лагери — каза Карл фон Дайним. — Баща ми почина там. Майка ми умря от мъка и страх.

Тапънс си мислеше:

„Говори така… като че го е заучил наизуст.“

Тя пак го стрелна крадешком. Той продължаваше да гледа с безстрастно лице пред себе си.

Няколко минути вървяха мълчаливо. Отминаха ги двама мъже. Единият от тях погледна бързо Карл. Тапънс го чу да шепне на другаря си:

— Обзалагам се, че този е германец.

Видя как бузите на Карл фон Дайним се обляха с руменина.

Изведнъж той загуби самообладание. Скрито чувство излезе на повърхността. Запелтечи:

— Чухте ли… чухте ли… Ето какво говорят… аз…

— Милото ми момче! — Изведнъж Тапънс стана отново такава, каквато си беше. — Не бъдете глупав. Трябва да търпите.

Той извърна глава и я погледна.

— Какво искате да кажете?

— Вие сте бежанец. Длъжен сте да приемате и хубавото, и лошото. По-важното е, че сте жив. Жив и свободен. А що се отнася до другото, разберете, че то е неизбежно. Нашата страна е във война. Вие сте германец. — Тя се усмихна внезапно. — Не може да очаквате от обикновения човек — от „човека на улицата“, както му казваме ние — да прави разлика между лоши германци и добри германци, ако мога да се изразя така грубо.

Той продължаваше да я гледа втренчено. Очите му, толкова сини, бяха напрегнати от някакво спотаено чувство. Изведнъж той също се усмихна.

— Нали за червенокожите са казвали, че индианецът е добър само когато е умрял — засмя се той. — За да бъда добър германец, трябва да пристигна навреме на работа. Извинявайте. Всичко хубаво.

Пак същия скован поклон. Тапънс се загледа подир него.

„Мисис Бленкънсоп, ти направи грешка — рече си тя. — Занапред внимавай, придържай се строго към ролята си. А сега на закуска в «Сан Суси»!“

Вратата на вестибюла на „Сан Суси“ беше отворена. Вътре мисис Переня водеше оживен разговор с някого.

— И му кажи какво е мнението ми за предишната доставка на маргарин. Вземи шунка от Куилърс — миналия път там беше с два пенса по-евтина — и си отваряй очите за зелето. — Тя се спря, когато Тапънс влезе.

— О, добро утро, мисис Бленкънсоп, вие сте ранобудна птичка. Още не сте закусила, нали? Всичко е готово в трапезарията. — И като сочеше събеседницата си, добави: — Това е дъщеря ми Шийла. Вие още не сте се запознали. Тя се прибра едва снощи.

Тапънс погледна с интерес одухотвореното, красиво лице. То нямаше вече пламенно, трагично изражение, а беше отегчено и сърдито. „Дъщеря ми Шийла.“ Шийла Переня.

Тапънс измърмори няколко любезни думи и влезе в трапезарията. Там закусваха трима — мисис Спрот с момиченцето си и мощната миене О’Рърк. Тапънс каза: „Доброутро“, а мисис О’Рърк отговори със сърдечно: „Приятно утро“, което заглуши напълно по-анемичния поздрав на мисис Спрот.

Старата жена се вторачи в Тапънс с жаден интерес.

— Хубаво е да се разходи човек преди закуска — забеляза тя. — Отваря му се голям апетит.

Мисис Спрот увещаваше чедото си:

— Хубав хляб и мляко, миличко — и се опита да пъхне в устицата на мис Бети Спрот една лъжичка.

Малката обаче хитро осуетяваше този опит с умело движение на главицата си и продължаваше да зяпа Тапънс с големи кръгли очички.

Тя насочи към новодошлата пръстче, изцапано с мляко, дари я с лъчезарна усмивка и забеляза с гугукащо гласче:

— Га-га-буч.

— Харесва ви! — възкликна мисис Спрот, сияейки срещу Тапънс, сякаш тя беше набелязана като обект на благоразположение. — А понякога страшно се срамува от непознати.

— Буч — каза Бети Спрот. — Ах пу ах баг — добави тя натъртено.

— А какво иска да каже с това? — полюбопитства мисис О’Рърк.

— Не говори още много ясно — призна мисис Спрот. — Едва е навършила две годинки, знаете. Боя се, че приказките й са повече глупости. Но може да казва мама, нали, миличко?

Бети погледна замислено майка си и заяви с решителен вид:

— Къгъл бик.

— Такъв им е езикът, милите ангелчета — избумтя мисис О’Рърк. — Бети, миличка, хайде, кажи мама.

Бети изгледа строго мисис О’Рърк, намръщи се и произнесе силно натъртено:

— На-за…

— Ето на, старае се детето! Какво хубаво, сладко момиченце е.

Мисис О’Рърк стана, усмихна се някак свирепо на Бети и излезе тромаво от помещението, клатейки се като гъска.

— Га-га-га — заповтаря Бети с огромно задоволство и зачука с лъжичка по масата.

Тапънс запита, премигвайки:

— Какво значи всъщност на-за?

Мисис Спрот отговори, като се изчерви:

— Знаете ли, струва ми се, така казва Бети, когато някой или нещо не й харесва.

— Така и предположих — рече Тапънс.

Двете жени се разсмяха.

— Все пак — забеляза мисис Спрот — мисис О’Рърк се старае да бъде внимателна с Бети, но по-скоро я плаши… с тоя дебел глас, с брадата и… и всичко останало.

Килнала главица на една страна, Бети изгугука на Тапънс.

— Харесала ви е, мисис Бленкънсоп каза мисис Спрот.

Тапънс като че ли долови в гласа й лека ревност. Тя побърза да оправи положението.

— Всяко ново лице се харесва на децата — подхвърли тя небрежно.

Вратата се отвори и се показаха майор Блечли и Томи. Тапънс придоби дяволит вид.

— Ах, мистър Медоуз — провикна се тя, — както виждате, аз ви изпреварих. Първа пристигнах. Но ви оставих мъничко от закуската!

И посочи с едва доловимо движение мястото до себе си.

Томи смутолеви под нос: „О… ъ-ъ… разбира се… благодаря“, и седна в другия край на масата.

Бети Спрот каза: „Пуч!“, на майор Блечли и пръсна с уста ситни капчици мляко. Лицето на майора моментално придоби глуповато, но възхитено изражение.

— А как е малката мис Ку-ку тази сутрин? — попита той с предвзет тънък глас. — Ку-ку! — И се престори, че играе на криеница с един вестник.

Бети запищя от удоволствие.

Тапънс потръпна от мрачни предчувствия.

„Трябва да има някаква грешка — помисли тя. — Невъзможно е тук да става нещо. Просто невъзможно!“

За да повярваш, че „Сан Суси“ е щаб на „петата колона“, трябва да имаш умствения багаж на Бялата кралица от „Алиса“^[2].