Агата Кристи
Произшествие в „Сан Суси“ (13)

I

Макар че Тапънс си легна с оптимистично настроение, тя почувства остра реакция в ония ранни утринни часове, когато човек се събужда най-отпаднал духом.

Но като слезе на закуска и видя в чинията си писмо, адресирано със старателно изопачен почерк, духът й се повдигна отново.

Това писмо не беше от Дъглас, Реймънд, Сирил или другите фиктивни личности, от които редовно получаваше кореспонденция. Тази сутрин между пощата й имаше цветна картичка с мечето Бонзо и думите: „Извинявам се, че не писах по-рано. Всичко върви добре. Моди.“

Тапънс я бутна настрана и отвори писмото. То гласеше:

Скъпа Патриша,

Боя се, че днес леля Грейс е по-зле отвсякога. Докторите не казват категорично, че угасва, но се страхувам, че няма голяма надежда. Ако искащ да я видиш преди края, ще трябва да дойдеш още днес. Ако хванеш влака в 10:20 часа за Яроу, един приятел ще те посрещне с колата си.

Очаквам с нетърпение да те видя пак, мила, въпреки печалния случай.

Винаги твоя,

Пенилъпи Плейн.

Тапънс с мъка скри радостта си. Милата Пени Плейн!

С известно усилие направи печална физиономия и като въздъхна дълбоко, сложи писмото на масата.

Тапънс сподели съдържанието на писмото с двете си сътрапезнички — мисис О’Рърк и мис Минтън, които я изслушаха със съчувствие, а след това се впусна да описва надълго и нашироко личността на леля Грейси, несломимия й дух, невъзмутимостта й пред всякакви въздушни нападения и опасности и най-после рухването й от болестта. Мис Минтън полюбопитства точно какви са страданията на леля Грейси и ги сравни с болестите на братовчедка си Сълина. Тапънс, колебаейки се между воднянка и диабет, малко се пообърка, но като компромис се спря на усложнения от бъбреците. Мисис О’Рърк прояви жив интерес дали Тапънс ще има материална изгода от смъртта на старата дама и научи, че милият Сирил е любимият праплеменник и същевременно кръщелник на старицата.

След закуска Тапънс телефонира на шивачката си да отмени пробата на един дамски костюм, определена за следобед, а после потърси мисис Переня, за да я осведоми, че може да отсъства от пансиона една-две нощи.

Мисис Переня се изказа с обичайните шаблонни думи. Тази сутрин тя изглеждаше уморена и лицето и беше угрижено, измъчено.

— Още няма никаква вест от мистър Медоуз — каза тя. — Наистина много странно, нали?

— Сигурно my се е случила злополука — въздъхна мисис Бленкънсоп. — Аз още отначало казах това.

— Но, мисис Бленкънсоп, отдавна щяха да ни съобщят, ако беше злополука.

— А какво е според вас? — попита Тапънс. Мисис Переня поклати глава.

— Откровено казано, де зная какво да мисля. Съгласна съм напълно, че не може да е тръгнал по своя воля. Досега щеше да се обади някак.

— Нищо не го оправдава — заяви мисис Бленкънсоп разпалено. — Този ужасен майор Блечли е виновен за всичко. Не, щом не е злополука, тогава трябва да е загубване на паметта. Според мен такива случаи ce срещат много по-често, отколкото се предполага, особено такива напрегнати времена, в каквито живеем сега.

Мисис Переня кимна, сви устни със скептичен вид и стрелна с очи Тапънс.

— Имайте предвид, мисис Бленкънсоп — каза тя, — че не знаем много за мистър Медоуз.

— Какво искате да кажете? — попита Тапънс рязко.

— О, моля ви, не се нахвърляйте така върху мен. Самата аз ни най-малко не вярвам в това…

— Какво не вярвате?

— Слухът, който се разпространява.

— Какъв слух? Аз не съм чула нищо.

— Така и предполагах, че няма да ви кажат. Не зная точно кой е пуснал този слух. Струва ми се, че мистър Кейли пръв подхвърли намек. Много недоверчив човек е той, ако ме разбирате.

Тапънс едва сдържаше нетърпението си.

— Моля ви, кажеше ми за какво става дума.

— Е, то e само предположение, разбирате ли: че мистър Медоуз може да е вражески агент, член на тая страшна „пета колона“.

Тапънс вложи в думите на потресената мисис Бленкънсоп колкото може повече възмущение:

— Никога не съм чувала такава глупост!

— Да, глупава e. Лично аз го смятам за несериозно. Но не може да се отрече: много често са виждали мистър Медоуз с оня млад германец и изглежда, че го е разпитвал подробно за химическият процес във фабриката. Затова хората са си помислили, че сигурно двамата работят заедно.

— А вие, мисис Переня, не се съмнявате ни най-малко в Карл, така ли? — запита Тапънс.

И забеляза как лицето на събеседницата й трепна за миг.

— Ще ми се да вярвам.

— Горката Шийла! — промърмори Тапънс.

Очите на мисис Переня блеснаха.

— Горкото дете, сърцето ми се къса. А защо да е тъй? Защо не си избере някой друг?

Тапънс поклати глава:

— В живота не става така, както желаем.

— Права сте. — Мисис Переня говореше с дрезгав, горчив глас. — Животът разкъсва човека. Само мъки и огорчения. Всичко е прах и пепел. Отвратена съм от жестокостта, от несправедливостта на тоя свят. Иска ми се да го смажа, да го унищожа и да започнем всичко наново, по-близо до земята и избавени от тия правила, от тиранията на един народ над друг. Иска ми се…

Прекъсна я покашляне. Дебело, гърлено покашляне. На прага стоеше мисис О’Рърк, запълнила с мощното си туловище цялата врата.

— Преча ли ви? — попита тя.

Сякаш гъба обърса написаното на плоча: всякаква следа от гняв изчезна от лицето на мисис Переня, остана само добродушно загриженото лице на собственица на пансион, чиито пансионери й причиняват главоболия.

— Ни най-малко, мисис О’Рърк — отвърна тя. — Тъкмо говорехме какво е станало с мистър Медоуз. Учудвам се, че полицията не може да намери никаква следа от него.

— Ах, тази полиция! — възкликна мисис О’Рърк с тон на дълбоко презрение. — Каква ли полза има от нея? За нищо не я бива! Само знае да глобява и да се заяжда с клетите старици, които не са извадили разрешително за кучето си.

— Какво мислите вие, мисис О’Рърк? — попита Тапънс.

— Чухте ли какво се разправя?

— Да, че бил фашист и вражески агент — отвърна Тапънс хладно.

— А може да е вярно — произнесе мисис О’Рърк замислено. — У тоя човек има нещо, което ме заинтригува още отначало. Знаете ли, оттогава все го следя — тя се усмихна на Тапънс; като всички усмивки на мисис О’Рърк и в тази имаше нещо страшно, което напомняше за човекоядка. — Не ми прилича на такъв, който се е пенсионирал и се чуди какво да прави. Ако питате мен, бих казала, че е дошъл тук с някаква цел.

— И според вас, когато полицията го подушила, той изчезнал, а? — запита Тапънс.

— Възможно е — отговори мисис О’Рърк. — Какво е вашето мнение, мисис Переня?

— Не знам — въздъхна мисис Переня. — Много неприятна работа. Дава повод за толкова приказки!

— Ами приказките не вредят никому. Вижте ги на терасата — колко са щастливи, сплетничат, гадаят. Както карат, накрая ще излезе, че този тих, безобиден човечец се е готвел да вдигне всички ни от леглата с бомби.

— Вие все още не сте ни казали какво мислите — забеляза Тапънс.

По лицето на мисис О’Рърк се разля отново същата свирепа усмивка.

— Аз мисля, че този човек си е на спокойничко някъде, съвсем на спокойничко…

„Ако знаеше къде е, щеше да каже… — рече си Тапънс. — Но той не е там, където тя си мисли!“

После се качи в стаята си да се приготви. От спалнята на семейство Кейли изскочи Бети Спрот с дяволита, злорадна усмивка на личицето си, като че бе извършила някаква пакост.

— Какво си направила пак, палавнице? — запита Тапънс.

Бети затананика:

— Гъске, гъске миличка… Тапънс запя:

— Накъде така с гъсока? Горе! — Вдигна Бети високо над главата си. — Долу! — Сложи я на пода…

В този момент се появи мисис Спрот и отведе Бети да я облече за разходка.

— Клий? — попита Бети с надежда. — Клий?

— Сега не е време за игра на криеница — сряза я мисис Спрот.

Тапънс влезе в стаята си и си сложи шапката (неприятно й беше да носи шапка — Тапънс Бирсфърд никога не носеше, — но Патриша Бленкънсоп не може да не носи, смяташе Тапънс).

Забеляза, че някой бе разместил шапките в шкафа. Дали някой е претърсвал стаята й? Е, нека си тършуват. Няма да намерят нищо, което да хвърли съмнение върху добродетелната мисис Бленкънсоп.

Сложи писмото на Пенилъпи Плейн артистично на тоалетната масичка, спусна се по стълбата и излезе от пансиона.

Беше десет часът, когато мина през пътната врата. Имаше много време. Погледна небето и стъпи в една тъмна локва до стълба на вратата, но, изглежда, не забеляза това и продължи нататък.

Сърцето й биеше лудо. Успех… успех… непременно ще успеят.

II

Селцето Яроу се намираше далеч от железопътната линия.

Пред малката гара чакаше кола. На кормилото стоеше красив млад мъж. Когато забеляза Тапънс, той докосна каскета си, но този жест й се стори неестествен.

Тапънс ритна недоверчиво една от задните гуми.

— Не е ли малко спаднала?

— Няма да ходим далеч, госпожо. Тя кимна и се качи.

Тръгнаха не към селото, а по посока на дюните. След като се изкачиха лъкатушно по един хълм, поеха по страничен път, който се спущаше стръмно в дълбок дол. От сянката на малка горичка излезе някакъв силует и се изпречи пред тях.

Колата спря, Тапънс слезе и тръгна към Антъни Марсдън.

— Бирсфърд е добре — каза той бързо. — Вчера го открихме. Затворен е — другите са го хванали и имат основателни причини да го задържат още дванайсет часа. Работата е там, че очакват да пристигне малка лодка на определено място — а ние трябва непременно да я хванем. Затова Бирсфърд се спотайва. Не искаме да издадем играта до последната минута.

Той я погледна неспокойно.

— Разбирате ли?

— О, да! — Тапънс наблюдаваше някаква интересна безредна купчина от платно, полускрита от дърветата.

— Той няма никак да пострада — продължи младежът убедително.

— Не се съмнявам, че Томи няма да пострада — каза Тапънс нетърпеливо. — Не е нужно да ми говорите като на двегодишно дете. И двамата бяхме готови на известни рискове. Какво е онова там?

— Ами… — младият човек се поколеба. — Знаете ли, имам нареждане да ви направя едно предложение. Но… но, откровено казано, това не ми е приятно. Разбирате ли…

Тапънс го измери със студен поглед.

— Защо не ви е приятно?

— Хм… дявол да го вземе… защото сте майка на Дебъра. И си мисля… какво ще каже Дебъра, ако… ако…

— Ако пострадам ли? — попита Тапънс. — Аз на ваше място не бих й говорила за това. Който е казал, че не бива да се дават обяснения, е напълно прав.

И като му се усмихна ласкаво, продължи:

— Милото ми момче, зная точно какво си мислите. Че вие с Дебъра и изобщо младите можете да се излагате на рискове, ала старите трябва да се пазят. Това е голяма глупост, защото ако някой ще бъде ликвидиран, по-добре да е стар, на който вече му е минало времето. Затова престанете да ме смятате за свещен предмет — майка на Дебъра — и ми кажете откровено каква опасна и неприятна работа ми предстои.

— Знаете ли — произнесе младежът с възхищение, — вие сте чудесна, просто чудесна.

— Оставете комплиментите — рече Тапънс. — Аз самата много се възхищавам от себе си, така че няма нужда да ми пеете хвалебствени химни. Та каква точно е работата?

Тони посочи купчината измачкан плат.

Това — каза той — са останки от парашут.

— Аха — промърмори Тапънс и очите й светнаха.

— Беше просто един изолиран парашутист — продължи Марсдън. — За щастие тукашните доброволци за местна отбрана са много будни хора. Забелязали спущането и заловили парашутистката.

— Парашутистката ли?

— Да, парашутистката! Жена, преоблечена като медицинска сестра.

— Жалко, че не е била монахиня — каза Тапънс. — Чувала съм да разправят толкова интересни неща за монахини, които плащат билетите си в автобусите с космати мускулести ръце.

— Само че тя не беше нито монахиня, нито преоблечен мъж, а жена със среден ръст, на средна възраст, с тъмна коса и нежно телосложение.

— Значи — заключи Тапънс — жена, която не се различава много от мен?

— Точно така — потвърди Тони.

— Е, и? — залита Тапънс.

Марсдън произнесе бавно:

— Останалото е ваша работа.

Тапънс каза с усмивка:

— Не ще и дума. Къде трябва да отида и какво да правя?

— Вие сте чудна жена, мисис Бирсфърд. Възхищавам се на смелостта ви.

— Къде трябва да отида и какво да правя? — повтори Тапънс нетърпеливо.

— За жалост указанията са много оскъдни. В джоба на жената имаше листче със следните думи на немски! „Вървете в Ледърбароу, право на изток от каменния кръст. Сент Азалфс Роуд 14. Доктор Биниън.“

Тапънс погледна нагоре. На близкия връх имаше каменен кръст.

— Именно той е — каза Тони. — Разбира се, пътепоказателите са махнати. Но Ледърбароу е голямо селище и като се върви право на изток от кръста, не може да не се попадне на него.

— Колко е дотам?

— Най-малко пет мили. Тапънс направи лека гримаса.

— Здравословна предобедна разходка — забеляза тя. Дано доктор Биниън да ми предложи обяд, когато пристигна там.

— Знаете ли немски, мисис Бирсфърд?

— Колкото да се оправя в хотел. Ще държа твърдо да говоря английски — ще кажа, че такова нареждане имам.

— Много е рисковано — предупреди Марсдън.

— Ни най-малко. Кой би предположил, че е станала размяна на хората? Освен ако всички на километри наоколо не са узнали, че се е спуснала парашутистка.

— Двамата доброволци от местната отбрана, които съобщиха за това, са задържани в полицията. Иначе ще вземат да се хвалят на приятелите си за своя подвиг!

— Но някой друг може да е видял случилото се или да е чул за него.

Тони се усмихна.

— Уважаема мисис Бирсфърд, не минава ден да не се разправя, че са били забелязани един, двама, трима, четирима, дори сто парашутисти!

— Вярно, така е — съгласи се Тапънс. — Е, водете ме.

— Екипировката е тук. И една полицайка, която е специалистка по гримиране. Елате с мен.

В горичката се гушеше запусната колиба. На вратата й стоеше една будна на вид жена на средна възраст.

Тя огледа Тапънс и кимна одобрително.

Тапънс влезе в колибата, седна на един преобърнат сандък и се предостави на нейните вещи грижи. Накрая гримьорката се отдръпна, кимна одобрително и каза:

— Ето, смятам, че свършихме добра работа. Какво мислите вие, сър?

— Наистина много добра — заяви Тони.

Тапънс протегна ръка и взе огледалото, което другата жена държеше. Огледа внимателно лицето си и не можа да сдържи вика на изненада.

Веждите бяха придобили съвсем друга форма, която променяше напълно изражението й. Малки ивици пластир, скрити под букли, дръпнати върху ушите, опъваха кожата на лицето и променяха очертанията му. С малко восък формата на носа беше изменена така, че придаваше на Тапънс необикновено заострен профил. Изкусно поставен грим бе прибавил няколко години към възрастта й чрез дълбоки бръчки, спускащи се от двете страни на устата. Изобщо цялото лице имаше добродушен, малко глуповат вид.

— Много умело изпипано — заяви Тапънс възхитена и докосна предпазливо носа си.

— Трябва да внимавате — предупреди я другата жена и извади две тънки ивици каучук. — Мислите ли, че ще можете да търпите тези в устата си?

— Ще трябва да ги търпя — отвърна Тапънс унило. Пъхна ги и раздвижи внимателно челюстите си.

— Всъщност не са чак толкова неудобни — призна тя.

Тогава Тони излезе тактично от колибата, Тапънс свали дрехите си и облече униформата на медицинска сестра. Тя й стоеше горе-долу добре, макар че малко й стягаше в раменете. Тъмносинята шапчица постави последния щрих на новата й личност. Обаче отказа да си сложи големите обувки с четвъртити носове.

— Щом ще трябва да вървя пеш пет мили — заяви Тапънс решително, — предпочитам моите обувки.

И двете се съгласиха, че така е по-разумно — особено поради това, че Тапънс носеше груби тъмносини обувки, които подхождаха на униформата.

Тя разгледа с интерес съдържанието на тъмносинята ръчна чанта: пудра, две лири стерлинги и шест пенса в английски пари, носна кърпичка и лична карта на името Фрида Елтън, Манчестър Роуд 4, Шефийлд; нямаше само червило.

Тапънс прибави своята пудра и червилото си и стана, готова за път.

Тони Марсдън извърна глава и каза дрезгаво:

— Чувствам се подлец, че ви оставям да вършите сама тази работа.

— Зная добре как се чувствате.

— Но, нали разбирате, тук се касае за нещо много важно: да узнаем точно къде и как ще започне нападението.

Тапънс го потупа по ръката.

— Не се безпокойте, момчето ми. Ако щете ми вярвайте, но ми е много забавно.

— Вие сте просто чудесна! — повтори Тони Марсдън.

III

Малко изморена, Тапънс се спря пред „Сент Азалфс Роуд“ 14 и по табелката разбра, че доктор Биниън не е обикновен лекар, а зъболекар.

С крайчеца на окото си забеляза Тони Марсдън. Той седеше на кормилото на елегантна на вид кола пред някаква къща малко по-нататък по улицата.

Бяха сметнали за необходимо Тапънс да стигне пеш до Ледърбароу, точно както гласяха инструкциите, тъй като можеха да я забележат, ако дойдеше с кола.

И наистина два неприятелски самолета прелетяха над дюните и кръжаха на малка височина, преди да се отдалечат. Те сигурно бяха забелязали самотната фигура на медицинската сестра, вървяща през полето.

Тони, придружен от полицайката специалистка, бе подкарал в обратна посока и след като направи голям обход, стигна до Ледърбароу и зае позиция на „Сент Азалфс Роуд“. Всичко беше вече готово.

— Вратите на арената се отварят — промърмори си Тапънс. — Влиза християнка и тръгва към лъвовете. О, боже, кой смее да каже, че животът ми не е интересен!

Тя прекоси пътя и позвъни, мислейки си какви точно може да са чувствата па Дебъра към тоя младеж. Вратата и отвори възстара жена с тъпо селяшко лице — se английско лице.

— Доктор Биниън? — попита Тапънс.

Жената я огледа бавно от главата до петите.

— Предполагам, че вие сте сестра Елтън.

— Да.

— Тогава влезте в кабинета на доктора.

Жената се дръпна, вратата се затвори зад Тапънс И тя се озова в тесен вестибюл, покрит с линолеум.

Прислужницата я поведе по стълбата и отвори една врата на първия етаж.

— Моля, почакайте. Докторът ще дойде при вас. И излезе, затваряйки вратата подире си. Най-обикновен зъболекарски кабинет с малко стари и износени мебели и принадлежности.

Тапънс погледна зъболекарския стол и се усмихна при мисълта, че този път той не криеше обичайните ужаси. Вярно, че и сега не беше напълно спокойна, както става обикновено, когато се влиза при зъболекар, но по съвсем други причини.

След малко вратата ще се отвори и ще влезе „доктор Биниън“. Кой ли ще бъде тоя доктор Биниън? Непознат? Или някой, когото вече бе виждала? Ако беше човекът, когото очакваше да види…

Вратата се отвори.

Човекът, който влезе, съвсем не се оказа този, когото Тапънс бе очаквала да види! Тя никога не бе предполагала, че ще има работа с него.

Беше капитан Хейдок.