Ъруин Шоу
Богат, беден (7)

2

„Речната петорка“ свиреше „Твоите дни са и мои дни“, а Рудолф изпълняваше соло на тромпета, влагайки цялото си старание, защото тази вечер в залата беше и Джули — тя седеше сама на една маса, гледаше го и го слушаше. Джазовият състав на Рудолф се казваше „Речната петорка“ — Рудолф свиреше на тромпет, Кеслър — на бас-китара, Уестърман — на саксофон, Дейли — на ударни инструменти и Фланъри — на кларнет. Рудолф бе нарекъл оркестъра „Речната петорка“, защото всички живееха в Порт Филип, на река Хъдсън, и защото смяташе, че името звучи артистично и професионално.

Имаха договор за три седмици да свирят всяка вечер с изключение на неделя в едно крайпътно заведение извън Порт Филип. Заведението, известно под името „Джак и Джил“, представляваше огромна дъсчена барака, която се тресеше от стъпките на танцуващите двойки. Вътре имаше един дълъг бар и малки масички; повечето от хората пиеха само бира. Макар и събота вечер, облеклото на присъствуващите не беше официално. Момчетата носеха тениски, а много от момичетата — панталони. Момичета без кавалери пристигаха на групи и чакаха да ги поканят на танц или танцуваха едно с друго. Не беше чак като на „Плаца“ например или на 52-ра улица в Ню Йорк, но иначе се изкарваха добри пари.

Докато свиреше, Рудолф с удоволствие забеляза как Джули отказа на едно момче със сако и връзка, вероятно първокурсник, което я покани да танцува.

Родителите на Джули й позволяваха да остава до късно в събота вечер, защото имаха доверие на Рудолф. Той беше роден да се харесва на всички родители. И с пълно основание. Но ако тя попаднеше в лапите на някой първокурсник-пияница, който само се натиска по дансинга и дрънка глупости, кой знае каква неприятност може да й се случи. Отказът й да танцува беше едно обещание, едно доказателство, че между двамата има нещо, което ги свързва здраво като годежен пръстен.

Рудолф изсвири трите такта, с които оркестърът обявяваше петнадесетминутна почивка, остави тромпета си и даде знак на Джули да излезе с него на чист въздух. Всички прозорци на бараката бяха отворени, но вътре беше горещо и влажно като в някоя долина на Конго.

Докато вървяха под дърветата към паркираните коли, Джули го държеше за ръка. Сухата й, топла и мека длан му беше безкрайно скъпа. Просто не му се вярваше, че човек може да изпитва толкова разнообразни усещания, когато държи ръката на едно момиче.

— Когато свиреше солото — каза Джули, — просто се разтреперах. Също като мида, когато й изстискаш лимон.

Той се засмя на сравнението. Джули също се засмя. Тя имаше цял списък от странни изрази, с които описваше разни свои настроения. „Все едно, че съм катер“ — казваше тя, когато се състезаваше с него в градския плувен басейн. А когато трябваше да стои у дома да мие чиниите и не можеше да отиде на среща с него, казваше: „Чувствувам се като затъмнена луна.“

Те отидоха чак до края на паркинга, колкото се може по-далеч от терасата пред бараката, където хората излизаха на чист въздух. Видяха една паркирана кола, той отвори вратата и тя се вмъкна вътре. Рудолф влезе след нея и затвори вратата. Започнаха да се целуват в тъмното. Целуваха се, без да спрат, вкопчани един в друг. Устата й беше божур, котенце, ментов бонбон, а шията й, която ръката му докосваше — крило на пеперуда. Целуваха се винаги когато можеха, но не правеха нищо повече.

Като удавник, който потъва и се издига, той плуваше сред фонтани, мъгла и облаци. Беше тромпет, който свири своята песен. Целият устремен, влюбен, влюбен… Отлепи устните си от нейните и когато тя облегна главата си на седалката, я целуна по шията.

— Обичам те — каза той. Порази го радостта, която изпита от изричането на тези думи за първи път. Тя притисна страстно главата му към шията си, загорелите й гладки ръце на плувкиня го държаха здраво и ухаеха на кайсии.

Изведнъж вратата се отвори и един мъжки глас каза:

— Какво, по дяволите, правите тук?

Рудолф се изправи и прегърна Джули през рамото като закрилник.

— Говорим си за атомната бомба — каза той хладнокръвно. — Вие какво мислите, че правим? — Беше готов да умре, но да не покаже пред Джули, че е смутен.

Мъжът стоеше откъм страната на Рудолф. Беше много тъмно и Рудолф не можеше да го види. Неочаквано мъжът се разсмя.

— Задай глупав въпрос и ще получиш глупав отговор — каза той. Като се отмести малко, един блед лъч от фенерите, окачени по дърветата, го освети. Рудолф го позна. Руса, гладко причесана коса, светли, разрошени вежди.

— Извинявайте, Джордах — каза Бойлан. В гласа му звучеше насмешка.

Той ме познава, помисли си Рудолф. Откъде ме познава?

— Тази кола по една случайност е моя — каза Бойлан, — но, моля ви, чувствувайте се като у дома си. Не искам да нарушавам отдиха на музиканта. Чувал съм, че жените имат особена слабост към тромпетистите. — Рудолф предпочиташе да чуе тези думи при други обстоятелства и от друг човек. — Аз още няма да си тръгвам — продължи Бойлан. — Искам да пийна нещо. Ще ми окажете чест, ако дойдете с дамата за една последна чашка, след като свършите. — Той леко се поклони, затвори внимателно вратата и се отдалечи по паркинга.

Джули седеше засрамено в другия край на колата, без да помръдне.

— Той ни познава — прошепна тя.

— Познава мен — каза Рудолф.

— Кой е той?

— Казва се Бойлан — отговори Рудолф. — От известната благородна фамилия.

— Охо! — възкликна Джули.

— Охо, разбира се — каза Рудолф. — Желаеш ли вече да си тръгваш? След няколко минути има автобус. — Той искаше да я закриля докрая, макар че не знаеше точно от какво.

— Не — отговори Джули. Гласът й звучеше предизвикателно. — Нямам причини да се крия. Ти имаш ли?

— Аз също.

— Още една целувка. — Тя се притисна до него и протегна ръце. Но този път се целунаха някак вяло. Той вече не плуваше сред облаци.

Излязоха от колата и се върнаха в бараката. Като минаха през вратата, видяха, че Бойлан, седнал в дъното на помещението, с гръб към бара, подпрял се на него с лакти, ги наблюдава. Той им показа, че ги е забелязал, като докосна леко чело с върха на пръстите си.

Рудолф заведе Джули на масата й, поръча й още една лимонада, а после се върна на подиума и започна да нарежда нотите за следващото изпълнение.

Когато в два часа оркестърът изсвири „Лека нощ, дами“ и музикантите започнаха да прибират инструментите си, а последните двойки се оттеглиха от дансинга, Бойлан още стоеше на бара. Среден на ръст, самоуверен мъж, с панталони от сива каша и безукорно изгладено памучно сако. Облеклото му рязко се открояваше сред тениските, кафеникавите военни униформи и празничните тъмносини костюми на младите работници; когато видя, че Рудолф и Джули си тръгват, Бойлан бавно се отправи към тях.

— Вие, деца, имате ли с какво да си отидете в къщи? — попита той.

— Ами — каза Рудолф, на когото обръщението „деца“ никак не му хареса — едно от момчетата е с кола. Обикновено всички се качваме в нея.

Бъди Уестърман вземаше колата на баща си, когато щяха да свирят някъде; на багажника слагаха бас-китарата и барабаните. Ако водеха със себе си и момичета, първо ги изпращаха, а после отиваха в денонощния ресторант и там завършваха вечерта с кренвирши.

— При мен ще ви бъде по-удобно — каза Бойлан. Той хвана Джули подръка и я поведе през вратата.

Като ги видя, че си тръгват, Бъди Уестърман вдигна въпросително вежди.

— Ще ни закарат до града — каза Рудолф на Бъди. — Твоят автобус и без това е препълнен — добави той и се почувствува като предател.

Джули седна между двамата мъже на предната седалка на буика, Бойлан изкара колата от паркинга и пое по шосето за Порт Филип. Рудолф знаеше, че кракът на Бойлан се притиска о крака на Джули. Неговата плът се бе притискала и о голото тяло на сестра му. Цялата тази история му изглеждаше невероятна — тримата наблъскани на същата седалка, на която само преди няколко часа той и Джули се целуваха, но все едно — беше решил да се държи като отракан младеж.

Изпита облекчение, когато Бойлан попита за адреса на Джули и каза, че ще остави първо нея. Значи, нямаше да се наложи да прави сцени, че Бойлан ще остане насаме с Джули. Тя седеше между двамата е необичайна за нея омърлушеност, вперила очи право напред в пътя, който фаровете на буика осветяваха.

Бойлан караше бързо и уверено, надминавайки колите с професионална ловкост, хванал спокойно волана. Рудолф се смути, защото усети, че се възхищава от начина, по който Бойлан шофира. А в това възхищение имаше нещо предателско.

— Съставът ви е добър — каза Бойлан.

— Благодаря — отговори Рудолф. — Трябва ни повече практика и нови аранжименти.

— Чудесно държите ритъма — каза Бойлан. Какъв аматьор. — Просто ми стана мъчно, че вече съм минал възрастта на танците.

Рудолф не можеше да не се съгласи с това признание. Той смяташе, че е смешно и неприлично хората над тридесетте да танцуват. И отново се почувствува виновен, че одобрява каквото и да е, направено или казано от Тиодор Бойлан. Добре, че Бойлан поне не е танцувал с Гретхен, иначе и двамата щяха да станат за смях пред хората. Най-отвратителни са възрастните мъже, които танцуват с млади момичета.

— А вие, госпожице… — Бойлан изчака някой от двамата да каже името й.

— Джули — каза тя.

— Джули чия?

— Джули Хорнбърг — отговори тя, сякаш защищаваше името си, на което много държеше.

— Хорнбърг? Познавам ли баща ви — попита Бойлан.

— Ние живеем отскоро в Порт Филип — каза Джули.

— Той при мен ли работи?

— Не — отговори Джули.

Едно на нула за тях. Щеше да бъде унизително, ако и нейният баща е негов подчинен. Името ти може да е Бойлан, но въпреки това има неща, които са извън твоя контрол.

— Вие, Джули, сигурно също обичате музика? — попита Бойлан.

— Не — отговори неочаквано тя. Джули никак не улесняваше Бойлан с отговорите си, но той, изглежда, не забелязваше това.

— Вие сте очарователно момиче, Джули — каза той. — Като ви гледам, се чувствувам щастлив, защото, макар и да не мога да танцувам, още мога да целувам.

Долен, стар развратник, мислеше си Рудолф. Той опипваше нервно черната калъфка на тромпета си и се канеше да накара Бойлан да спре, за да слязат с Джули. Но ако тръгнеха пеша за града, Джули нямаше да стигне в къщи преди четири часа. Мислено той отбеляза една неприятна черта на характера си. Беше практичен даже когато трябваше да защити честта си.

— Рудолф… Нали Рудолф се казваш?

— Да. — Сестра му явно всичко му е разказала.

— Рудолф, смяташ ли да ставаш професионален тромпетист? — Сега пък Бойлан се държеше като доброжелателен възрастен наставник.

— Не. Не съм достатъчно добър — отговори Рудолф.

— Разумно решение — каза Бойлан. — Музикантите водят жалко съществование. А и ще трябва да общуваш с всякаква измет.

— В това не съм сигурен — отговори Рудолф. Не можеше да отстъпва всеки път на Бойлан. — Не смятам, че хора като Бени Гудман, Пол Уайтман и Луис Армстронг са измет.

— Кой знае? — каза Бойлан.

— Те са артисти — обади се сухо Джули.

— Едното не изключва другото, дете — засмя се леко Бойлан. — Рудолф, а какво смяташ да правиш? — попита той, пренебрегвайки Джули.

— Кога? Тази вечер ли? — Рудолф разбра, че Бойлан го пита за бъдещите му планове, но нямаше намерение да му разправя много за себе си. През главата му мина смътната мисъл, че цялата информация един ден може да се използува срещу самия него.

— Тази вечер се надявам, че ще си отидеш в къщи и ще се наспиш хубаво, а ти напълно си заслужил тази почивка след толкова тежък труд — каза Бойлан.

Рудолф се ядоса, че Бойлан говори така превзето. С езика на измамата. Пълен с клопки.

— Искам да кажа, какво смяташ да правиш по-нататък, с какво ще се занимаваш? — обясни Бойлан.

— Още не знам — каза Рудолф. — Първо трябва да постъпя в колеж.

— О, ще учиш в колеж? — Бойлан явно се изненада и в гласа му прозвуча снизхождение.

— Защо да не учи в колеж? — каза Джули. — Той е пълен отличник. Неотдавна го приеха в „Ариста“.

— Така ли? — каза Бойлан, — Простете моето невежество, но какво е точно „Ариста“?

— Почетно научно дружество — отговори Рудолф, опитвайки се да избави Джули от неловкото положение. Не му се искаше да го защищават така детински. — Нищо особено — добави той. — На практика всеки, който може да чете и да пише…

— Знаеш, че се изисква много повече — прекъсна го Джули, стиснала разочаровано устни, че той така се самоподценява. — Там са най-добрите ученици от цялото училище. Ако аз бях в „Ариста“, нямаше така да злословя.

„Злословя“, помисли си Рудолф, сигурно е ходила с някое момче южняк, от Кънектикът. Жегна го съмнение.

— Сигурен съм, че това е голяма чест, Джули — каза Бойлан помирително.

— Да, голяма е — не отстъпваше тя.

— Рудолф просто скромничи — каза Бойлан. — Обикновена мъжка престорена скромност.

Сега атмосферата в колата стана напрегната, Джули седеше между Бойлан и Рудолф, ядосана и на двамата. Бойлан протегна ръка и пусна радиото. Апаратът запращя и гласът на говорителя, който четеше новините, долетя в тъмната нощ. Някъде станало земетресение. Бяха включили късно радиото и не чуха къде. Стотици убити, хиляди останали без дом в тази неизвестна, свистяща тъмнина, известяваха движещите се с шеметна скорост радиовълни.

— А човек си мисли, че сега, когато свърши войната, господ ще си даде малко почивка — каза Джули.

Бойлан я погледна изненадано и изключи радиото.

— Господ никога не си дава почивка — каза той. Стар лицемер, помисли си Рудолф. Да говори за господ след всичко, което е направил.

— В кой колеж смяташ да отидеш, Рудолф? — питаше Бойлан, полуобърнал лице към закръглените, стегнати, малки гърди на Джули.

— Още не съм решил.

— Това е много важно — каза Бойлан. — Хората, които ще срещнеш в колежа, могат да променят целия ти живот. Ако искаш, ще кажа някоя и друга дума за теб в моята Alma mater. Сега, когато героите от войната се връщат, на младежите от твоята възраст ще им бъде трудно.

— Благодаря. — За нищо на света не бих приел такова нещо. — Има още няколко месеца, докато си подам документите. Вие в кой колеж сте учили?

— Във „Вирджиния“ — отговори Бойлан. „Вирджиния“, помисли Рудолф презрително. Всеки може да отиде във „Вирджиния“. А той говори така, сякаш е бил в „Харвард“, „Принстън“ или поне в „Амхърст“.

Спряха пред къщата на Джули. Рудолф автоматично погледна към прозореца на мис Льоно в съседната сграда. Прозорецът не светеше.

— Е, пристигнахме, мойто дете — каза Бойлан, а Рудолф отвори вратата и слезе. — Беше ми много приятно да разговаряме.

— Благодаря, че ме докарахте — каза Джули. Тя излезе и изтича покрай Рудолф към дома си.

Рудолф тръгна след нея. В тъмното под терасата можеше да я целуне поне за лека нощ. Джули търсеше ключа си в чантата, навела глава, тъй че конската й опашка закриваше лицето й; той се опита да повдигне брадичката й и да я целуне, но тя рязко се дръпна.

— Подлизурко — каза Джули. — „Нищо особено. На практика всеки, който може да чете и да пише…“ — имитираше го безмилостно тя.

— Джули…

— Хайде, подмазвай се на богатите. — Той никога не беше виждал лицето й толкова бледо и навъсено. — Гаден дъртак. Изрусява си косата. И веждите. Божичко, някои хора са готови на всичко, за да се повозят в кола, нали?

— Джули, не ставай глупава. — Ако тя знаеше цялата истина за Бойлан, той може би щеше да оправдае гнева й. Но заради това, че Бойлан просто беше любезен…

— Не ме докосвай. — Тя се мъчеше да вкара ключа в ключалката и ухаеше все така хубаво.

— Ще намина утре към четири…

— О, представи си — каза тя. — Почакай да се сдобия с буик и тогава ела. Ще бъде точно в твоя стил. — Най-сетне отвори вратата и влезе вътре — като шумолене, като благоуханна, мимолетна сянка, която изчезна, щом вратата се затвори.

Рудолф тръгна бавно към колата. И ако това е любов, по-добре да върви по дяволите. Влезе в колата и затвори вратата.

— Много бързо си пожелахте лека нощ — каза Бойлан и потегли. — Ние едно време повече се бавехме.

— Родителите й искат да се прибира рано.

Бойлан караше през града към Вандерхоф Стрийт.

Разбира се, че знае къде живея, помисли си Рудолф. Даже не се опитва да го крие.

— Очарователно момиче е тази Джули — каза Бойлан.

— Да.

— Правите ли нещо повече, освен да се целувате?

— Това си е моя работа, сър — каза Рудолф. Той се възхити от себе си, макар че беше ядосан, защото отговорът му прозвуча студено и отсечено. Никой не можеше да се държи с Рудолф Джордах като с простак.

— Разбира се — каза Бойлан и въздъхна. — Изкушението сигурно е голямо. Когато бях на твоята възраст… — Той не довърши, но явно намекваше за всички онези невинни девойки, които беше обезчестил.

— Между другото — продължи Бойлан с безразличен, непринуден тон, — сестра ти пише ли ти?

— От време на време — отговори Рудолф предпазливо.

Тя пращаше писмата си до Бъди Уестърман, защото не искаше майка й да ги чете. Живеела в Ню Йорк в едно от общежитията на Християнския съюз на младите жени. Обикаляла театрите да си търси работа като артистка, но режисьорите, изглежда, не изгаряли от желание да приемат момичета, които в гимназията са играли ролята на Розалинда. Още не си била намерила работа, но Ню Йорк й харесвал много. В първото си писмо се извиняваше на Рудолф, че последния ден преди да замине, се е държала грубо с него в „Порт Филип Хаус“. Била много раздразнена и не си давала сметка какво говори. Но продължавала да мисли, че за него не е хубаво да живее с родителите си. Семейство Джордах е едно тресавище, пишеше тя. И нищо не можело да промени мнението й.

— Добре ли е тя? — попита Бойлан.

— Добре е.

— Нали знаеш, че аз я познавам — каза Бойлан сякаш между другото.

— Да.

— Тя говорила ли ти е за мен?

— Доколкото си спомням — не — каза Рудолф.

— Аха. — Трудно беше да се разбере какво иска да каже Бойлан с това. — Имаш ли й адреса? Аз ходя понякога в Ню Йорк — може да намеря време да я поканя веднъж на един хубав обяд.

— Не, нямам й адреса — отговори Рудолф. — Тя постоянно се мести.

— Ясно. — Бойлан, разбира се, схвана всичко, но не искаше да настоява. — Е, когато ти пише пак, кажи ми. У мене има една нейна вещ, която тя може би ще иска да си получи.

— Добре.

— Бойлан зави по Вандерхоф Стрийт и спря пред хлебарницата.

— Ето че стигнахме — каза той. — В дома на честния труженик. — Явно се подиграваше. — Пожелавам ти лека нощ, млади момко. Беше ми особено приятно тази вечер.

— Лека нощ — каза Рудолф и слезе от колата. — Благодаря.

— Сестра ти ми каза, че обичаш да ловиш риба — продължи Бойлан. — В моето имение има много хубав поток. Всяка година го зарибяват. Не знам защо. Там вече никой не ходи. Ако искаш да опиташ, заповядай.

— Благодаря — каза Рудолф. Подкупваха го и ТОЙ знаеше, че ще приеме подкупа. Заради палавата, невинна пъстърва. — Ще дойда някой път.

— Добре — отговори Бойлан. — Ще накарам готвача ми да сготви рибата и ще обядваме заедно. Ти си интересно момче и ми е приятно да говоря с теб. Може би като дойдеш, вече ще знаеш новия адрес на сестра ти.

— Може би. Благодаря още веднъж.

Бойлан махна с ръка и потегли. Рудолф влезе в тъмната къща и се заизкачва към стаята си. Чу как баща му хърка. Той не работеше в събота вечер. Рудолф мина внимателно край вратата на родителите си и продължи нагоре по стълбите. Ако майка му се събуди, ще трябва да си говори с нея.

3

— Ще започна да търгувам с тялото си, честна дума — каза Мери Джейн Хакет. Тя беше от Кентъки. — Никой вече не търси талант, а само гола, апетитна плът. Следващия път, щом науча, че някъде търсят кабаретни артистки, казвам: „Сбогом, Станиславски“ и отивам да си въртя хубавия южняшки задник за пари.

Гретхен и Мери Джейн Хакет седяха в тясната, облепена с афиши чакалня пред кабинета на Никълс на Четиридесет и шеста улица, където чакаха заедно с други момичета и младежи да бъдат приети от Бейърд Никълс. Три стола, поставени зад един парапет, отделяха кандидатите от бюрото на секретарката на Никълс, която пишеше на машина с яростна злоба — пръстите й удряха по клавишите така, сякаш английският език й беше личен враг, с когото тя искаше да се справи колкото се може по-бързо.

На третия стол в чакалнята седеше една артистка па характерни роли с кожена наметка, макар че температурата на сянка беше тридесет градуса.

Всеки път, когато вратата се отвореше и влезеше нов артист или артистка, секретарката, без да изпусне нито една дума, казваше: „Здравей, миличък.“ Говореше се, че Никълс ще поставя нова пиеса с шест действуващи лица — четирима мъже и две жени.

Мери Джейн Хакет беше високо, слабо момиче с плоски гърди, което си изкарваше прехраната като манекен. Гретхен имаше доста закръглено тяло за манекен. Мери Джейн Хакет можеше да се похвали с участие в две провалили се пиеси на Бродуей, а също така бе играла в една сборна група, сформирана за летния сезон; това й даваше право да говори като ветеран. Тя огледа актьорите, изправени край стената, облегнати небрежно на афишите от стари постановки на Бейърд Никълс.

— Човек си мисли — каза Мери Джейн Хакет, — че след всички тези сензационни успехи, още от прастари времена — божичко, от хиляда деветстотин тридесет и пета година, — Никълс може да си позволи по-голямо помещение вместо този гаден малък капан за мишки. Господи, поне климатична инсталация да имаше. Сигурно не е похарчил и пет цента, откакто е започнал да печели. Не знам какво търся тука. Той ще умре, ако трябва да ти плати малко повече от минималното, а освен това ти държи лекции за това как Франклин Д. Рузвелт разорил страната ни.

Гретхен погледна притеснено към секретарката. Помещението беше толкова малко, че нямаше начин тя да не е чула Мери Джейн. Но секретарката продължаваше да пише с упорито равнодушие и да се сражава с английския език!

— Погледни само какви са късаци — кимна тя с глава към младежите. — И до рамото не ми стигат. Докато не почнат да пишат пиеси, в които героините стоят на колене и през трите действия, няма надежда да получа работа. Това ли е американският театър, боже мой! Мъжете са лилипути, а ако случайно са по-високи от метър и седемдесет, непременно са педерасти.

— Ах, колко е зла тази Мери Джейн — обади се един висок младеж.

— Ти кога си целунал момиче за последен път? — попита го Мери Джейн.

— В хиляда деветстотин двадесет и осма година — отговори младежът. — За да отпразнувам избирането на Хърбърт Хувър.

Всички в стаята се засмяха добродушно. С изключение на секретарката. Тя продължаваше да пише на машината.

Макар че още не си беше намерила работа, Гретхен харесваше този нов свят, в който попадна. Всички разговаряха помежду си, всички се обръщаха един към друг по име; Алфред Лънт беше Алфред за всеки, който беше участвувал с него в една пиеса, дори само с две реплики в началото на първо действие; всички си помагаха. Ако някое момиче чуеше, че се търси изпълнителка за дадена роля, веднага казваше на приятелките си и даже им услужваше с подходяща рокля за конкурса. Човек се чувствуваше като член на гостоприемен клуб и правото на вход зависеше не от произхода или от парите, а от младостта, амбицията и вярата в собствения талант и в таланта на другите.

В приземния етаж на дрогерията „Уолгрийн“, където всички се събираха и се наливаха с кафе, се разменяха мнения, развенчаваха се успехи, пародираха се актьори, ползуващи се с голям успех, оплакваше се смъртта на Груповия театър. Гретхен вече беше влязла в този кръг и обсъждаше така свободно, както всички, колко тъпи са критиците, как трябва да се изпълнява ролята на Тригорин в „Чайка“, как никой сега не играе като Лорет Тейлър, как някои режисьори се опитват да легнат с всяко момиче, което влезе в кабинета им. След два месеца, прекарани в обкръжението на тези млади хора, по чийто говор можеше да се познае дали са от Джорджия, Мейн, Тексас или Оклахома, тя почти забрави бедняшките улици на Порт Филип — те се появяваха само като далечна точка на хоризонта на спомените й.

Сутрин тя спеше до десет часа, без да изпитва угризения. Ходеше в квартирите на млади мъже и стоеше там до зори да репетира, без да се тревожи какво ще си помислят хората. Една лесбийка от общежитието, където Гретхен живееше, докато си намери работа, се опита да я ухажва, но въпреки това двете си останаха добри приятелки и понякога обядваха заедно или ходеха на кино. Три пъти седмично взимаше уроци по балет, за да се научи как да се движи грациозно по сцената; сега тя ходеше по съвсем нов начин, като държеше главата си съвършено неподвижна, така че можеше да закрепи на нея чаша с вода дори когато се качва и слиза по стълби… Бившата балерина, която даваше уроците, наричаше това движение първична простота.

Усещаше, че когато хората я гледат, всички си мислят, че е родена в Ню Йорк. Беше убедена, че вече не е срамежлива. Излизаше на обяд с някои от актьорите и бъдещите режисьори, които познаваше от сбирките в „Уолгрийн“, от канторите на продуцентите и от репетиционните зали, и си плащаше сама сметката. Цигареният дим вече не я дразнеше. Любовници нямаше. Искаше първо да си намери работа и тогава да се занимава с любов. Не биваше да се захваща с всичко наведнъж.

Почти беше решила да пише на Теди Бойлан и да го помоли да й изпрати червената рокля, която й бе подарил. Не се знаеше кога може да й потрябва.

Вратата на кабинета се отвори и отвътре излезе Бейърд Никълс и един нисък слаб мъж с кафеникава униформа на капитан от военновъздушните сили.

— …ако има нещо, Уили — каза Никълс, — ще ти съобщя. — Той говореше с унил, апатичен глас. Сигурно помнеше само неуспехите си. Обходи с разсеян бърз поглед хората, които чакаха да ги приеме — сякаш за миг ги освети светлинният сноп лъчи на морски фар и после ги остави да потънат в сянка.

— Ще намина другата седмица и ще те изнудя да ме поканиш на обяд — каза капитанът. Гласът му беше баритонов — крайно изненадващ за мъж, който сигурно не тежеше повече от шейсет килограма и не беше висок повече от метър и шейсет и пет. Стойката му беше много изправена, сякаш продължаваше да е курсант във военновъздушното училище. Но в лицето му нямаше нищо военно — когато човек погледнеше кестенявата му, буйна коса, твърде дълга за военнослужещ, просто не можеше да повярва, че е с униформа. Високото му, леко изпъкнало чело му придаваше далечна прилика с Бетховен, а очите му бяха сини.

— На теб все още ти плаща държавата — каза Никълс на капитана. — С парите на данъкоплатците. Затова аз ще те изнудя да ме поканиш на обяд. — Нямаше вид на човек, който ще изяде много. За него театърът представляваше една трагедия от времето на кралица Елизабет, която се разиграваше денонощно в храносмилателната му система. Дванадесетопръстникът му беше заплашен от унищожение. Отвсякъде го дебнеха язви. Всеки понеделник се отказваше от пиенето. Може би имаше нужда от психиатър или от нова съпруга.

— Мистър Никълс… — Високият младеж, който бе разменил реплики с Мери Джейн, пристъпи напред.

— Другата седмица, Бърни — каза мистър Никълс. И погледът му пак обходи хората като сноп светлина. — Мис Саундърс — обърна се той към секретарката, — може ли да дойдете за малко при мен? Той махна небрежно и отегчено с ръка и се скри в кабинета си.

Секретарката нанесе последни смъртоносни удари по клавишите на машината, подлагайки на масово унищожение всички драматурзи, след това се изправи и тръгна след Никълс със стенографски бележник в ръка. Вратата се затвори след нея.

— Дами и господа — обърна се капитанът към всички присъствуващи — този занаят не е за нас. Предлагам да открием магазин за останки от военно имущество. Търсенето на използувани минохвъргачки ще бъде огромно. Здравей, дребосък — каза той на Мери Джейн, изправила се с целия си ръст, проточила глава напред, за да го целуне по бузата.

— Радвам се, че си се върнал жив у дома след онази забава, Уили — каза Мери Джейн.

— Признавам, че беше доста пиянска — отговори капитанът. — Искахме да заличим от душите си мрачните спомени от войната.

— По-скоро да ги удавите — каза Мери Джейн. Не завиждай на дребните ни радости — отговори капитанът. — Не забравяй, че докато ние летяхме в небето над Берлин, обстрелвани от противовъздушната артилерия, ти рекламираше колани за чорапи.

— Наистина ли си летял над Берлин, Уили? — изненада се Мери Джейн.

— Разбира се, че не съм. — Той се усмихна на Гретхен, развенчавайки собствения си героизъм. — Аз търпеливо чакам, дребосък — каза той.

— О! — възкликна тя. — Гретхен Джордах. Уили Абът.

— Щастлив съм, че се озовах тази сутрин на Четиридесет и шеста улица, — каза Абът.

— Здравейте — каза Гретхен и почти стана от стола. Все пак той беше капитан.

— Предполагам, че сте артистка — каза Уили.

— Опитвам се да бъда.

— Ужасна професия — каза Абът. — Рецитираш Шекспир и едва си изкарваш хляба.

— Стига си флиртувал, Уили — каза Мери Джейн.

— От вас ще стане отлична съпруга и майка, мис Джордах — каза Абът. — Помнете ми думите. Защо не съм ви виждал друг път?

— Тя е тук съвсем отскоро — каза Мери Джейн, преди Гретхен да успее да отговори. Може би това беше предупреждение към Уили да не бърза толкова. Или ревност?

— Ах, тези момичета, които са тук съвсем отскоро — продължи Абът. — Може ли да седна в скута ви?

— Уили! — каза Мери Джейн.

Гретхен се разсмя, а заедно с нея се разсмя и Абът. Той имаше бели, равни, малки зъби.

— Като дете ми липсваха майчините ласки.

Вратата на кабинета се отвори и се появи мис Саундърс.

— Мис Джордах — каза тя, — мистър Никълс може да ви приеме.

Гретхен се изправи, изненадана, че мис Саундърс помни името й. Тя идваше в кантората на Никълс само за трети път. Никога досега не беше разговаряла с Никълс. Оправи нервно гънките на роклята си и тръгна към междинната летяща врата, която мис Саундърс държеше отворена.

— Поискайте хиляда долара на седмица и десет процента от общата печалба — каза Абът.

Гретхен мина през вратата и се запъти към кабинета на Никълс.

— Всички останали могат да си вървят — каза мис Саундърс. — Мистър Никълс има среща след петнадесет минути.

— Чудовище — каза изпълнителката на характерни роли с кожената наметка.

— Аз просто върша служебните си задължения — заяви мис Саундърс.

Гретхен бе обзета от противоречиви чувства. Радост и страх от перспективата, че ще я пробват за роля. Угризения пред другите, защото са пренебрегнати, а тя е предпочетена. Яд, защото сега Мери Джейн щеше да си тръгне с Уили Абът. Обстрелван от зенитните оръдия над Берлин.

— Ще се видим после — извика Мери Джейн, но не уточни къде. Абът не каза нищо.

Кабинетът на Никълс беше малко no-голям от чакалнята. Голи стени, бюрото отрупано с ръкописи на пиеси в папки от изкуствена кожа. Имаше три жълтеникави кресла с дървени облегалки, а прозорците бяха потънали 6 прах. Кабинетът сякаш беше на човек, чиито работи не вървят добре и който с мъка успява да плати наема за помещението на всяко първо число от месеца.

Когато тя влезе, Никълс стана и каза:

— Много любезно от ваша страна, че имахте търпението да почакате, мис Джордах. — Посочи с ръка стола до бюрото си.

Гретхен седна и чак тогава седна и той. Дълго я гледа мълчаливо, изучавайки я с мрачно изражение на лицето като човек, на когото предлагат картина със съмнителна автентичност. Тя беше много нервна и се страхуваше, че коленете й треперят.

— Предполагам — започна Гретхен, — че искате да знаете какъв опит имам. Не е кой знае…

— Не — прекъсна я той. — Засега не е важно какъв опит имате в театъра. Мис Джордах, ролята, за която искам да ви пробвам, е, откровено казано, малко несериозна. — Той поклати печално глава сякаш от жал към самия себе си заради абсурдните неща, които професията му го принуждаваше да върши. — Кажете, бихте ли приели да играете с бански костюм? По-точно с три бански костюма.

— Ами… засмя се тя неуверено. — Зависи. Глупачка. От какво да зависи? От размера на банския костюм? От размера на ролята? От разбера на бюста й? Сети се за майка си. Тя никога не ходеше на театър. За щастие.

— Ролята за съжаление е без реплики — каза Никълс. — Момичето просто минава три пъти по сцената, по веднъж във всяко действие и всеки път с различен бански костюм. Действието на пиесата се развива в един морски клуб.

— Разбирам — отговори Гретхен. Хвана я яд на Никълс, защото заради него остави Мери Джейн да тръгне с Уили Абът из града. Капитане, капитане… Шест милиона души. В асансьор да се качиш, никой вече не може да те намери. Й всичко това за какво — за да мине по сцената. Почти гола.

— Момичето е символ, или поне така казва драматургът — продължи Никълс, водил дълга и безуспешна борба с казуистиката на упорития автор. — То е символ на младост, на чувствена красота, на вечната загадка — жената. На отчайващата ефимерност на плътта. Цитирам автора. Когато момичето минава по сцената, всеки мъж от публиката трябва да си каже: „Божичко, защо съм женен?“ Пак цитирам. Имате ли бански костюм?

— Ами… мисля, че имам. — Тя кимна, ядосана този път на себе си. — Разбира се, че имам.

— Може ли да дойдете в пет часа в театър „Беласко“ с банския костюм? Авторът и директорът ще бъдат там.

— Добре, в пет часа — кимна тя. Сбогом, Станиславски. Усети, че започва да се изчервява. Лицемерка. Работата си е работа.

— Много любезно от ваша страна, мис Джордах.

Никълс се изправи уморено. Тя също стана. Той я изпрати до вратата. В чакалнята нямаше никой освен мис Саундърс, която продължаваше усилено да трака на машината.

— Извинете — измърмори Никълс и влезе в кабинета си.

— Довиждане — каза Гретхен, минавайки край мис Саундърс.

— Довиждане, миличка отговори мис Саундърс, без да вдигне глава. Тя миришеше на пот. „Ефимерност на плътта. Цитирам.“

Гретхен излезе в коридора. Докато червенината по лицето й не изчезна, не повика асансьора.

Когато асансьорът най-сетне пристигна, в него имаше един младеж, който държеше в ръце униформа на офицер от Конфедерацията и кавалерийска сабя в ножница. На главата си беше сложил униформена плъстена шапка с широка периферия, украсена с пера. Тя контрастираше рязко с изострените, груби черти на типичната му нюйоркска физиономия.

— Никога ли няма да свършат тези войни? — каза той дружелюбно, когато Гретхен влезе в асансьора.

В малката, оградена с решетки кабина беше задушно и тя усети, че по челото й избива пот. Изтри лицето си с една книжна носна кърпичка.

Излезе на улицата — по бетонната настилка се редуваха геометрични фигури от ярка нажежена светлина и сенки. Отпред до входа на сградата стояха Абът и Мери Джейн и я чакаха. Тя се усмихна. В този град имаше шест милиона души. Но какво от това. Нали те двамата я чакаха.

— Най-добре ще е да отидем да обядваме — предложи Уили.

— И аз умирам от глад каза Гретхен.

Тръгнаха по сенчестия тротоар на улицата двете високи момичета вървяха от двете страни на дребния, наперен капитан — та нали и други пълководци са били с нисък ръст, например Наполеон, Цезар, а може би и Тимур.

 

 

Тя се оглеждаше гола в огледалото на гримьорната стая. Предишната неделя беше ходила на плаж с Мери Джейн и с двама младежи и сега раменете, ръцете и краката й бяха леко загорели. Вече не носеше колан за жартиери, за да пести чорапи през лятото, и затова по гладките й бедра не личаха грозните следи от впити ластици. Загледа се в гърдите си. „Искам да видя какъв вкус има с уиски.“ На обяд с Мери Джейн и с Уили изпи две водки. Уили обичаше да пие. Тя облече червения си бански. В долнището му имаше песъчинки, останали от плажа. Отдалечи се от огледалото, после пак пристъпи към него, като се изучаваше критично. Вечната загадка — жената. Походката й беше твърде спокойна и плавна. Не бива да забравя за първичната простота. Уили и Мери Джейн я чакаха в бара „Алгон-куин“, за да разберат какво е станало. Гретхен пак закрачи пред огледалото, този път по-предизвикателно. На вратата се почука.

— Мис Джордах — каза помощник-режисьорът, — готова ли сте, чакаме ви.

Като отвори вратата, тя пак се изчерви. За щастие сцената беше така ярко осветена, че едва ли някой щеше да забележи.

Тръгна след помощник-режисьора.

— Просто минете няколко пъти напред-назад каза той.

Някъде към десетия ред в затъмнената зала седяха неясни фигури. Подът на сцената не беше изметен и голите тухли на задната стена приличаха на римски развалини. Имаше чувството, че зачервеното й лице можеше да се види чак от улицата.

— Мис Гретхен Джордах — оповести помощник-режисьорът към тъмната като морска бездна зала. Сякаш запрати бутилка със съобщение към столовете, превърнали се в нощни вълни. Ето че се понесох по течението. Искаше й се да избяга.

Тръгна по сцената. Имаше чувството, че изкачва планина. Привидение в бански костюм.

От залата не се чуваше никакъв звук. Върна се обратно. Пак никакъв звук. Прекоси още два пъти сцената; боеше се, че в босите й крака ще се забие някоя тресчица.

— Много ви благодаря, мис Джордах — чу се унилият глас на Никълс, който прозвуча съвсем слабо в празния театър. — Това е достатъчно. Ако се отбиете утре в кантората, ще уредим договора.

Оказа се, че цялата работа била толкова проста. Тя изведнъж спря да се изчервява.

 

 

Уили чакаше сам в „Алгонкуин“ — седнал с изпънати рамене на висок стол до малкия бар, той пиеше уиски сред зеленикавия полумрак, който неизменно цареше в помещението. Когато тя влезе с гумираната плажна чанта, в която носеше банския си, Уили се завъртя на стола, за да я поздрави.

— Тази красавица прилича на красавицата, която току-що е получила ролята на Вечната загадка — жената в театър „Беласко“ — каза той. — Цитирам. — По време на обяда всички се бяха смели, когато Гретхен разказваше за разговора си с Никълс!

Гретхен седна на съседния стол.

— Прав си — каза тя. — Пред теб е бъдещата Сара Бернар.

— Тя никога не би могла да се справи с тази роля — каза Уили. — Единият и крак е бил дървен. Ще пием ли шампанско?

— Къде е Мери Джейн?

— Отиде си. Имала среща.

— Тогава ще пием шампанско. — И двамата се разсмяха.

Барманът остави чашите пред тях и те пиха за здравето на Мери Джейн. Прекрасно, че я няма. Гретхен пиеше шампанско за втори път през живота си. Спомни си смълчаната, пищно обзаведена стая в четириетажната къща в страничната уличка, спомни си огледалото и красивата проститутка с бебешко лице, излегната победоносно на широкото легло.

— Имаме голям избор — каза Уили. — Можем да стоим тук и да пием вино цяла нощ. Можем да отидем някъде да вечеряме. Можем да се отдадем на любов. Можем да отидем на една забава на Петдесет и шеста улица. Обичаш ли да ходиш по забави?

— Бих отишла с удоволствие — каза Гретхен. Направи се, че не е чула предложението да се отдадат на любов. Очевидно това беше шега. Уили се шегуваше с всичко. Тя имаше чувството, че даже през войната, в най-тежките моменти, той си е правил шега с избухващите снаряди, с падащите самолети с горящи крила. Пред очите й минаваха кадри от кинопрегледи, от военни филми. „Лейтенант се прежали днес, момчета. Сега е мой ред.“ Дали е било така? Ще го разпита някой път, когато го опознае по-добре.

— Значи, отиваме на забава — каза той. — Няма защо да бързаме. Тя ще продължи цяла нощ. А сега, преди да се впуснем в безумния вихър на удоволствието искам да науча нещо за теб. — Уили отново напълни чашата си с шампанско. Ръката му леко трепереше и бутилката подрънкваше мелодично по ръба на чашата.

— Какво например?

— Ами да започнем от самото начало — каза той. — Местожителство?

— Общежитието на Християнския съюз на младите жени.

— О, господи! — изпъшка той. — Ако си облека някоя фуста, мога ли да мина за млада християнка и да си взема стая до твоята? Аз съм дребничък и брадата ми е светла. Мога да взема назаем една перука. Баща ми винаги е искал да има дъщери.

— Страхувам се, че няма да можеш — каза Гретхен. — Старата портиерка различава от цял километър кой е мъж и кой е жена.

— Да продължим по-нататък. Имаш ли си приятел?

— В момента не — отговори тя след леко колебание. — А ти?

— Според Женевската конвенция военнопленникът е длъжен да съобщи само името си, чина и личния си номер. — Той се засмя и сложи ръката си върху нейната. — Обаче аз ще ти разкажа всичко. Ще разкрия душата си. Ще ти разкажа поред нещата — как още като бебе в люлката исках да убия баща си, как до тригодишна възраст не ме отделиха от майчината гръд, как през лятото ние момчетата се забавлявахме зад обора с дъщерята на съседите. — Изведнъж лицето му стана сериозно, той отметна с ръка косата си и откри изпъкналото си чело. — И още нещо, което, все едно, ще научиш рано или късно — каза той. — Аз съм женен.

Шампанското щипна гърлото й.

— Докато се шегуваше, ми беше по-приятно — каза тя.

— И на мен също — отговори той сдържано. — Но все пак картината не е толкова мрачна. Сега уреждам развода. Докато съпругът играел на войници, съпругата си намерила други развлечения.

— Къде е тя? Съпругата ти. — Думите едва излизаха от устата й, сякаш бяха от олово. Това е абсурдно, помисли си тя. Аз го познавам само от няколко часа.

— В Калифорния — отговори той. — В Холивуд. Изглежда, имам слабост към артистките.

Та това е друг континент. Знойни пустини, непроходими планински върхове, плодородни долини. Красива, необятна Америка.

— Откога си женен?

— От пет години.

— Впрочем на колко години си? — попита тя.

— Ще обещаеш ли, че няма да ме зарежеш, ако ти кажа истината?

— Не ставай глупав. На колко години си?

— Цели двадесет и пет — отговори той. — О, господи!

— Не бих ти дала повече от двадесет и три. — Гретхен учудено поклати глава. — Каква е тайната ти?

— Пиянство и бурен живот — каза Уили. — Моето нещастие се дължи на лицето ми. Приличам на момче, което рекламира юношеско облекло на някой магазин за конфекция. Двадесет и две годишни жени се срамуват да се появят с мен на публично място. Когато станах капитан, командирът каза: „Уили, получаваш златна звезда, защото си бил послушен в училище този месец.“ Може би трябва да си пусна мустаци.

— Мъничкият Уили Абът — каза Гретхен. Младежкият му вид й действуваше успокояващо. Спомни си за Теди Бойлан, за неговата отблъскваща застаряваща плът. — Какво си работил преди войната? — попита тя. Искаше да научи всичко за него. — Откъде познаваш Бейърд Никълс?

— Работих при него в няколко постановки. Аз съм рекламен агент. Това е най-лошата професия на света. Занимавам се с театрална реклама. Желаеш ли снимката ти да излезе във вестника, момиченце? — каза той с искрено отвращение. Ако искаше да изглежда по-възрастен, нямаше защо да си пуска мустаци. Достатъчно беше само да говори за професията си. — Като постъпих в армията, смятах, че съм се отървал от работата си. Но там ми проучиха досието и ме изпратиха в информационния отдел. Би трябвало да ма арестуват за това, че нося офицерско звание. Искаш ли още малко шампанско? — Той наля и на двамата: бутилката отново иззвънтя досадно при допира с чашите; пожълтелите от никотина пръсти леко трепереха.

— Но нали си бил в Европа? Нали си летял? — каза тя. По време на обяда той им беше разказвал за Аглия.

— Само няколко пъти. Колкото да получа медал, за да не се чувствувам неудобно в Лондон. Летях като пътник. Възхищавах се как воюват другите.

— Но все пак можеха да те убият. — Потиснатостта му я смущаваше и тя искаше да я разсее.

— Много съм млад, за да умирам, полковник — засмя се той. — Допий си шампанското. Целият град ни чака.

— Кога ще се уволниш от армията?

— Сега съм в безсрочен отпуск — отговори той. — Нося униформата, защото с нея ме пускат безплатно на представления. Освен това два пъти седмично трябва да ходя в болницата на Стейтън Айлънд, за да ми лекуват гърба, и ако не съм с униформата, никой няма да ми повярва, че съм капитан.

— Да те лекуват ли? Ранен ли си бил?

— Не точно. Веднъж се приземихме много рязко и се ударихме здравата. Направиха ми малка операция на гръбнака. След двадесет години ще разправям, че белегът е от шрапнел. Изпи ли си всичко като послушно момиченце?

— Да — отговори Гретхен.

Навсякъде ранени. Арнълд Симс в тъмночервения си халат, седнал на масата, загледан в крака си, с който вече не можеше да тича. Толбът Хюс с простреляното гърло, умиращ тихо на леглото си. Собственият й баща, окуцял от предишната война.

Уили плати сметката и двамата излязоха от бара. Гретхен се чудеше как може да върви толкова изправен, след като гръбнакът му е пострадал.

 

 

Като излязоха на улицата, Ню Йорк бе обгърнат от светлолилав здрач. Горещината, която излъчваха напечените каменни сгради през целия ден, сега беше намаляла и действуваше като благоуханен полъх; те тръгнаха хванати за ръка, галени от лек ветрец. Във въздуха се носеше цветен прашец. Почти пълната луна плуваше на притъмнялото небе, над извисилите се сгради, сякаш направена от бял порцелан.

— Знаеш ли какво харесвам в теб? — попита Уили.

— Какво?

— Това, че не поиска да се върнеш в къщи и да се преоблечеш, когато казах, че отиваме на забава.

Тя не сметна за нужно да му обяснява, че е облякла най-хубавата си рокля и няма какво друго да си сложи. Роклята й беше памучна, синя като метличина, с кончета от горе до долу, с къси ръкави, пристегната с червен платнен колан. Беше я облякла след обяда, когато се върна в общежитието да си вземе банския костюм. Струваше шест долара и деветдесет и пет цента. Единственият тоалет, който си беше купила, откакто живееше в Ню Йорк.

— Може би ще те изложа пред приятелите ти? — попита тя.

— Много от приятелите ми ще ти поискат тази вечер телефона — каза той.

— Да им го дам ли?

— Само ако те заплашват със смъртно наказание — каза Уили.

Тръгнаха бавно по Пето авеню, като се спираха пред всички витрини. На една от тях бяха изложени спортни сака от туид.

— Представям си как ще изглеждам в такова сако — каза Уили. — Ще ме прави много по-едър. Ще приличам на груб чифликчия с дебели вълнени дрехи.

— Ти не си груб — каза Гретхен. — Аз си представям, че си нежен.

— Такъв ще бъда — отговори Уили.

Спряха пред една книжарница и се загледаха в книгите. На витрината бяха изложени най-новите пиеси. Одетс, Хелман, Шъруд, Кауфман и Харт.

— Това е литературният живот — каза Уили. — Трябва да ти направя едно признание. Пиша пиеса. Като всички театрални рекламни агенти.

— Един ден и тя ще стои на витрината — каза Гретхен.

— Дай боже да стои на витрината — отговори той. — А ти добра артистка ли си?

— Аз изпълнявам само една роля. Вечната загадка — жената.

— Цитирам — добави той. И двамата се засмяха. Знаеха, че шегата е глупава, но тя си беше само тяхна и затова я харесваха.

Като стигнаха на Петдесет и пета улица, завиха по нея. Точно в този момент пред „Сейнт Реджис“ от таксита слизаха двама младоженци и придружаващите ги близки и роднини. Булката беше много млада и много стройна — като бяло лале. Младоженецът, млад лейтенант от пехотата, нямаше никакви нашивки, никакви отличия, по лицето му имаше следи от порязване с бръснач; изглеждаше съвсем неопитен и недокоснат от войната.

— Бъдете благословени, деца мои — каза Уили, когато минаха край тях.

Младоженката се усмихна и преливаща от радост, им прати въздушна целувка.

— Благодаря, сър — каза лейтенантът, като едва се въздържа да не отдаде чест, както изисква уставът.

— Хубава нощ за сватба — каза Уили, когато отминаха. — Температура под тридесет градуса, неограничена видимост, в момента не се води война.

Забавата беше в един дом между Парк Авеню и Лексингтън. Когато пресичаха Парк Авеню на Петдесет и пета улица, на ъгъла зави едно такси по посока към Лексингтън. Вътре седеше сама Мери Джейн. Таксито спря някъде към средата на улицата, Мери Джейн слезе и се затича към една пететажна сграда.

— Мери Джейн — каза Уили. — Видя ли я?

— Аха. — Сега вече вървяха по-бавно.

Уили се обърна и загледа Гретхен в лицето.

— Имам една идея — каза той. — Хайде сами да си направим забава.

— Чаках да предложиш това — отговори Гретхен.

— Рота, кръгом! — изрева той и се обърна по войнишки, удряйки токове. Тръгнаха обратно към Пето Авеню. — Като си помисля само колко много млади господа ще ти поискат телефонния номер, веднага ми става неприятно.

Тя стисна ръката му. Беше почти сигурна, че Уили е спал с Мери Джейн, но въпреки това стисна ръката му.

 

 

Влязоха в бара „Дъбовата зала“ на хотел „Плаца“ и си поръчаха джулеп-уиски със захар, мента и лед в матови оловни канчета.

— Да пием за стария Кентъки, родината на това питие — каза Уили. Той обичаше да смесва напитките. Шотландско уиски, шампанско, после друг вид уиски. — Аз съм рушител на митове.

Като изпразниха чашите си, те излязоха от бара и на Пето Авеню се качиха на един двуетажен автобус, който отиваше към центъра на града. Седнаха на горния етаж, където всички прозорци бяха отворени. Уили свали офицерската си шапка с две сребърни емблеми и сърмена панделка. Вятърът разроши косата му и сега той изглеждаше още по-млад. На Гретхен й се искаше да притисне главата му до гърдите си и да го целуне, но наоколо имаше хора, затова тя взе шапката му и погали панделката и двете емблеми.

Слязоха на Осма улица и намериха свободна маса на тротоара пред ресторант „Бривурт“. Уили поръча мартини.

— Това е за усилване на апетита — каза той. — Трябва да раздразним малко стомашните сокове. Все едно, че даваме въздушна тревога.

„Алгонкуин“, „Плаца“, „Бривурт“, нова служба, запознанство с капитан — и всичко това в един ден. От рога на изобилието се изливаха неща, които й се случваха все за първи път.

Вечеряха пъпеш и печено пиле с бутилка червено калифорнийско вино от долината Напа.

— Обхванат съм от патриотизъм — каза Уили. — И то, защото спечелихме войната. — Той изпи почти цялата бутилка сам. Алкохолът, изглежда, никак не му действуваше. Очите му бяха ясни, езикът му не се преплиташе.

Вече не говореха, а само се гледаха. „Ако не мога да го целуна скоро — мислеше Гретхен, — ще полудея.“

След кафето Уили поръча и за двамата коняк. Гретхен пресметна, че обядът плюс вечерята и всички напитки, с които се наливаха цял следобед, ще струват на Уили най-малко петдесет долара.

— Богат ли си? — попита го тя, когато той плати сметката.

— Само духовно — каза Уили. Той обърна портфейла си надолу и към масата полетяха шест банкноти. Две от тях бяха по сто долара, а останалите по пет. — Това е цялото състояние на Абът — каза той. — Искаш ли да те спомена в завещанието си?

Двеста и двадесет долара. Беше потресена от тази незначителна сума. Самата тя имаше повече пари в банката, останали от осемстотинте долара на Бойлан, и никога не плащаше за ядене повече от деветдесет и пет цента. Да не би да прилича на баща си? Стана й неприятно от тази мисъл.

Гледаше как Уили събира банкнотите и ги слага небрежно в джоба си.

— Войната ми показа каква е стойността на парите — каза той.

— От богато семейство ли си? — попита тя.

— Баща ми беше митнически инспектор на канадската граница — отговори той. — Освен това беше честен. Имаше шест деца. Живеехме си царски. Три пъти седмично ядяхме месо.

— Аз държа на парите — призна тя. — Знам докъде е стигнала майка ми поради липса на пари.

— Пий смело — каза Уили. — Ти няма да вървиш по стъпките на майка си. Аз много скоро ще се захвана с моята златоносно пишеща машинка.

Допиха коняка. Гретхен усещаше, че главата й е леко замаяна, но не беше пияна. Никак не беше пияна.

Като станаха от масата и минаха между посадените в сандъчета храсти, за да излязат от терасата на улицата, Уили каза:

— Според мнението на присъствуващите на дневен ред трябва да се постави въпросът какво да пийнем.

— Аз повече няма да пия тази вечер — каза тя.

— Който търси мъдрост, ще я намери у жената — заяви Уили. — Пития. Жрицата на оракула. Делфийски брътвежи, които крият умело истината зад енигми. Тази вечер повече няма да се пие. Такси! — извика той.

— Може и пеша да стигнем до общежитието — каза Гретхен. — Дотам са само петнадесет минути…

Едно такси рязко спря, Уили отвори вратата и тя влезе в колата.

— Хотел „Станли“ — каза Уили на шофьора. — На Седмо авеню.

Целунаха се. Оазис от устни. Шампанско, уиски, джулеп, червено вино от долината Напа в Испанска Калифорния, коняк, дар от Франция. Тя притисна главата му до гърдите си и зарови лице в гъстата му, мека коса. Усети твърдите кости на черепа му.

— Цял ден мечтая за това — каза тя. Притисна го силно до себе си — войник-дете. Той разкопча сръчно двете горни копчета на роклята й и целуна вдлъбнатината между гърдите й. Над сведената му глава тя виждаше шофьора в гръб, насочил вниманието си към светлините на светофарите, към забързаните пешеходци — не го интересуваше какво правят пътниците в колата, то си беше тяхна работа. От осветената рамка я гледаше снимката му. Четиридесетгодишен мъж с гневил, предизвикателни очи, страдащ от бъбреци, мъж, който е видял всичко, който познава целия град. Казваше се Ели Лефковиц — по заповед на полицията имената на шофьорите бяха ясно написани. Тя щеше да помни цял живот това име. Ели Лефковиц караше безмълвно колесницата на любовта.

По това време движението беше слабо и таксито почти летеше. Като летец в безбрежно небе.

Последна целувка за Ели Лефковиц и тя закопча роклята си, за да влезе както подобава в брачните покои.

Фасадата на хотел „Станли“ беше внушителна. Архитектът сигурно е бил в Италия или е видял някой изглед. Дворецът на дожите, дрогерията „Уолгрийн“. Адриатическото крайбрежие на Седмо авеню.

Тя застана в единия край на фоайето, а Уили отиде за ключа. Палми в сандъчета. Тъмни дървени столове в италиански стил и ярка светлина. Минаваха жени с лица на полицейски инспекторки и накъдрени руси коси като на евтини кукли. В ъглите стояха мъже със съмнителен вид, войници, пътуващи с някакво поръчение, две кабаретни артистки с дълги бедра и дълги мигли, една стара жена с мъжки обувки, която четеше списание, нечия майка, търговски пътници, прекарали неуспешен ден, детективи, готови да тръгнат по следите на порока.

Тя се премести към асансьора, все едно, че беше сама, и когато Уили дойде с ключа, изобщо не го погледна. Човек лесно се учи да мами. В асансьора не си говореха.

— Седми етаж — каза Уили на момчето.

На седмия етаж нищо не напомняше за Италия. С всеки етаж вдъхновението на архитекта се бе изчерпвало. Тесни коридори, олющени, тъмнокафяви метални врати, голи подове, облицовани с плочки, които някога сигурно са били бели. Извинявайте, приятели, но няма защо да се лъжем повече. По-добре е да знаете истината: вие се намирате в Америка.

Тръгнаха по един тесен коридор, токчетата й потракваха като копитата на пони. Сенките им подскачаха по мрачните стени, сякаш бяха привидения, останали от икономическия разцвет от хиляда деветстотин двадесет и пета година. Спряха пред една врата, която беше като всички останали. Номер 777. На Седмо авеню, на седмия етаж. Магическото число седем, размножено безброй пъти.

Уили отключи и те влязоха в стая седемстотин седемдесет и седем в хотел „Станли“ на Седмо авеню.

— Ще ти бъде по-приятно, ако не паля лампата — каза Уили. — Стаята е ужасна дупка, но това е единственото, до което успях да се добера. И отгоре на всичко ми я дадоха само за пет дни. Градът е препълнен.

Но през нащърбените ламаринени жалузи проникваше достатъчно светлина от осветения с електричество град и тя успя да види какво представлява стаята. Малка килийка, тясно единично легло, един дървен стол с права облегалка, умивалник, баня няма, върху бюрото се тъмнеят нахвърляни офицерски ризи.

Той започна бавно да я съблича. Първо червения платнен колан, после горното копче на роклята, после останалите, едно след друго. Беше коленичил пред нея, а тя броеше движенията му. „…седем, осем, девет, десет, единадесет…“ Колко разисквания, колко душевни терзания е имало в шивашките ателиета на Седмо авеню, докато се вземе това върховно решение — не десет копчета, не дванадесет, а единадесет!

— Това е работа за цял ден — каза Уили. Той смъкна роклята от раменете й и я постави внимателно върху облегалката на стола. Офицер и джентълмен. Тя се обърна, за да й разкопчее сутиена. Така я беше научил Бойлан. Светлината, проникваща през жалузите, я осветяваше на ивици. Уили се мъчеше с телените копчета на гърба й.

— Кога най-после ще измислят нещо по-удобно — каза той.

Тя се засмя и му помогна. Сутиенът падна. Гретхен се обърна към него и той смъкна нежно чисто белите й памучни пликчета. Тя изхлузи обувките си. Отметна рязко покривката на леглото заедно с одеялото и горния чаршаф. Бельото не беше чисто. Дали Мери Джейн е спала тук? Няма значение.

Тя се изтегна в леглото с опънати крака, с допрени глезени, с ръце до тялото. Той се надвеси над нея. Сложи ръката си между бедрата й. Имаше ловки пръсти.

— Долината на насладата — каза той.

— Съблечи се — подкани го тя.

Гледаше го как сваля връзката и разкопчава ризата си. Когато се съблече, видя, че той има медицински корсет с кукички и връзки. Корсетът започваше от раменете му и стигаше под плетения колан на панталоните му. Затова е толкова изправен този млад капитан. „Веднъж се приземихме много рязко и се ударихме здравата.“ Ето как се наказва тялото на войника.

— Спала ли си някога с мъж, който носи корсет? — попита Уили и започна да развързва връзките.

— Доколкото си спомням — не — отговори тя.

— Нося го само временно — каза той. Явно се смущаваше. — Още два месеца. Поне така ми казват в болницата — и продължи да се мъчи с връзките.

— Да запаля ли лампата? — попита тя.

— В никакъв случай.

Телефонът иззвъня. Те се спогледаха. Никой от двамата не помръдна. Може би ако не мърдат, няма повече да иззвъни.

— По-добре да се обадя — каза той.

— И аз така мисля.

Той вдигна слушалката на телефона, който се намираше на нощното шкафче до главата й.

— Да?

— Капитан Абът? — Уили държеше слушалката на разстояние от ухото си и тя чуваше всичко съвсем ясно. Говореше някакъв мъж със сърдит глас.

— Да — каза Уили.

— Известно ни е, че в стаята ви се намира една млада дама. — Това царствено „ни“ означаваше, че човекът се обаждаше от далечната тронна зала долу във фоайето на хотела.

— И на мен ми е известно — отговори Уили. — И какво от това?

— Стаята ви е единична — продължи гласът, — може да се заема само от едно лице.

— Добре — отговори Уили. — Дайте ми двойна стая. Кажете ми номера.

— Съжалявам, всички стаи са заети — каза гласът. — До ноември всичко е ангажирано.

— Тогава да приемем, че стаята ми е за двама души — каза Уили. — Пишете го в сметката ми.

— Страхувам се, че не мога да направя такова нещо — отговори гласът. — Стая 777 е единична, само за един човек. Съжалявам, но младата дама ще трябва да напусне хотела.

— Тя не живее в хотела, за да го напуска — отговори Уили. — И не заема никаква стая. Просто ми е на гости. Впрочем тя ми е съпруга.

— Имате ли брачно свидетелство, капитане?

— Скъпа — каза високо Уили и протегна слушалката към Гретхен, — взела ли си брачното ни свидетелство?

— У дома е — отговори Гретхен в слушалката.

— Колко пъти съм ти казвал да не тръгваш никъде без него — извика Уили с тон на раздразнен съпруг.

— Много съжалявам, мили — отговори виновно Гретхен.

— Забравила го е в къщи — каза Уили по телефона. — Ще ви го покажем утре. Ще наредя да го изпратят с бърза поща.

— Капитане, в хотела не се разрешават посещения на млади дами — каза гласът.

— Откога? — попита Уили вече ядосано. — Този вертеп е известен чак до Бангкок като свърталище на сводници, изнудвачи и джебчии, на търговци на наркотици и на крадени вещи. Един честен полицай може да напълни целия нюйоркски затвор само от вашия хотел.

— Имаме нова администрация — каза гласът. — Вече се числим към порядъчните хотели. Създаваме нова репутация на заведението. Ако до пет минути дамата не напусне стаята, аз се качвам горе, капитане.

Гретхен беше станала вече от леглото и се обуваше.

— Недей — каза Уили умолително. Тя му се усмихна нежно.

— Върви по дяволите! — извика Уили по телефона и хлопна слушалката. Той започна да пристяга корсета си, като дърпаше яростно връзките. — Върви после на война, заради разни негодници — каза Уили. — А в този проклет град по това време на нощта не можеш да намериш никаква стая за любов, колкото и пари да предложиш.

Гретхен се засмя. Отначало Уили я погледна гневно, но после и той избухна в смях.

— Следващия път — каза той. — за бога, не забравяй да си носиш брачното свидетелство.

Минаха важно през фоайето, хванати предизвикателно под ръка, все едно, че изобщо не ги бяха изгонили. Половината от хората приличаха на детективи от хотела, така че не се знаеше кой се е обадил по телефона.

Не искаха да се разделят, затова тръгнаха по Бродуей и си купиха оранжада от една лавка — питието им напомняше за тропиците, макар че се намираха толкова далеч на север, после продължиха по Четиридесет и втора улица, влязоха в едно денонощно кино, седнаха сред разни отрепки, сред хора, страдащи от безсъние, перверзни типове и войници, които чакаха автобуса си и гледаха Хъмфри Богарт като дук Манти във „Вкаменената гора“.

Когато филмът свърши, те пак не искаха да се разделят и тръгнаха пеша към общежитието сред смълчаните, празни сгради, които приличаха на крепости, паднали без съпротива.

Вече се зазоряваше, когато се целунаха пред общежитието. Уили погледна с ненавист тъмното масивно здание — една лампа във входа осветяваше пътя на благопристойните млади момичета към техните благопристойни легла.

— Смяташ ли, че през цялата славна история на тази постройка някой е прекарал в нея поне една любовна нощ? — попита той.

— Съмнявам се — отговори тя.

— Като я погледнеш, тръпки те побиват, нали? — поклати той мрачно глава. — Дон Жуан — додаде той. — Любовникът с корсет. Кажи ми, че съм пълен глупак.

— Не го приемай толкова трагично — каза тя. — Има и други нощи.

— Кога например?

— Например тази нощ — каза тя.

— Тази нощ — повтори той сериозно. — Предполагам, че ще изкарам някак деня. В усилена работа. Ще търся стая в някой хотел. Може да е в Кони Айлънд, в Бабилон или в Пелам Бей, но ще намеря стая. За госпожа и капитан Абът. Донеси един куфар. Напълни го със стари броеве на „Тайм“ — ако ни стане скучно, да има какво да четем.

Последна целувка и той се отдалечи в ранната утринна светлина — дребен, претърпял поражение. Добре, че и тази вечер щеше да бъде в униформа. Ако беше в цивилни дрехи, никой хотелиер нямаше да му повярва, че е достатъчно голям, за да е женен.

Когато се скри от погледа й, тя се качи по стълбите и влезе престорено скромно в общежитието. Старата портиерка й се ухили многозначително, но Гретхен взе ключа си и каза „лека нощ“, сякаш зората, която навлизаше през прозорците, беше просто ловка оптическа измама.