Ъруин Шоу
Богат, беден (24)

ГЛАВА ШЕСТА

Когато излязоха от гарата, видяха колата със знака „под наем“ и Рудолф каза: — Ето я нашата кола.

Портиерът на хотела в Париж се беше погрижил за всичко. Той им беше осигурил билети за театър, кола, с която да обикалят замъците на Лоара, места в десет ресторанта, в операта и в Лоншан; затова Джийн беше казала: „Всяка новобрачна двойка трябва да си има своя парижки портиер.“

Носачът превози багажа им до колата, каза „мерси“ за бакшиша и се усмихна, макар и да беше съвсем ясно, че са американци. Според американските вестници тази година французите не се усмихваха на американците. Представителят на службата за коли под наем заговори на английски, но Рудолф искаше да позабавлява Джийн със своя френски и затова останалите формалности за взимане на пежото под наем се уредиха на езика на Расин. Рудолф беше купил в Париж карта на Крайморските Алпи; седнаха в откритата кола, провериха маршрута по картата под лъчите на мекото средиземноморско слънце и преминаха през белия град, а после продължиха край морето през Голф Жуан, където някога бе дебаркирал Наполеон на връщане от остров Елба, през Жуан ле Пен, с големите хотели, които все още спяха своя предсезонен сън, и стигнаха кремавия, разкошен хотел „Дю Кап“, издигнат сред борова гора на малък хълм.

Когато управителят на хотела ги заведе до апартамента им с балкон, който гледаше към спокойното, синьо море и парка, Рудолф каза невъзмутимо: „Много е хубаво, благодаря ви.“ А в същност едва се сдържаше да не се изхили на сценката, в която управителят на хотела, той самият и Джийн изпълняваха така прекрасно ролите си от неговата стара мечта. Но действителността беше по-хубава от всичките му мечти. Апартаментът беше по-голям и по-луксозно обзаведен; въздухът беше по-благоуханен, управителят беше съвсем на място; той самият беше по-богат, по-самоуверен и по-добре облечен, отколкото в момчешките си блянове; а Джийн, в елегантния си парижки костюм, беше по-красива от въображаемото момиче, което беше излязло на терасата с изглед към морето и го беше целунало в мечтите му.

Управителят се поклони и излезе, а носачите поставиха багажа върху сгъваеми столчета в огромната спалня. Знаейки, че всичко това е истина, че той действително е довел тук съпругата си, Рудолф каза:

— Хайде да излезем на балкона.

Излязоха на балкона и се целунаха на слънцето.

 

 

Те за малко нямаше да се оженят. Джийн все се колебаеше, отказваше да му отговори с „да“ или „не“ и всеки път, когато се срещнеха, той решаваше, че трябва вече да й постави ултиматум, а те се срещаха рядко и това го измъчваше. Работата му го задържаше за дълго време в Уитби и Порт Филип, а когато успееше да отиде в Ню Йорк, често намираше само бележка от Джийн, която му съобщаваше, че е по работа извън града. Една вечер след театър я видя в някакъв ресторант с един дребен млад мъж с малки, лъскави очи, с дълга, сплъстена коса и небръсната от една седмица набола тъмна брада. Когато се срещнаха следващия път, той я попита кой е младият мъж и тя призна, че е същият, с когото е имала връзка. А когато я попита още ли спи с него, Джийн му отговори, че то не е негова работа.

Почувствува се унизен, че си съперничи с човек е толкова отвратителна външност, и съвсем не му стана по-леко, когато Джийн му каза, че той е един от най-известните модни фотографи в Америка, Тогава той си тръгна и реши, че ще чака тя да го потърси, но тя не му се обади и накрая той не издържа, обади й се, като се зарече, че ще спи с нея, но няма за нищо на света да се ожени за нея.

Нейното отношение към него разруши цялата му представа, която бе изградил за себе си, и само в леглото, където двамата взаимно си доставяха удоволствие, той се освобождаваше от мрачното си чувство, че тази история е унизителна за него. Мъжете, които познаваше, го уверяваха, че всички момичета се стремят само към брак. Какъв странен недостатък имаше в неговия характер, къде грешеше като любовник, кое беше отблъскващото в личността му, та и двете момичета, на които беше предложил да се омъжат за него, му отказаха?

Вирджиния Колдъруд само усложняваше нещата още повече. Старият Колдъруд беше послушал Рудолф и беше разрешил на дъщеря си да отиде в Ню Йорк, да живее сама и да изкара курсовете за секретарки. Но Вирджиния, изглежда, учеше машинопис и стенография в много странни часове на деня, защото почти винаги, когато се прибираше в апартамента си в Ню Йорк, Рудолф я забелязваше, че се крие в някой вход на отсрещния тротоар или се преструваше, че минава случайно край дома му. Тя му звънеше нощем по телефона, понякога по три-четири пъти, и казваше: „Руди, обичам те, обичам те. Искам да спя с теб.“

За да се избави от нея, той започна да преспива в различни хотели, когато идваше в Ню Йорк, но Джийн, поради някакви лъжеморални съображения, отказваше да го посещава в хотел и така той беше лишен даже и от удоволствията в леглото. Джийн продължаваше да не го допуска до квартирата си и той не знаеше къде живее тя, нито беше виждал съквартирантката й.

Вирджиния му пишеше дълги писма с ужасяващи подробности за сексуалните си желания към него в стила Хенри Милър, чиито романи тя, изглежда, беше изучила най-старателно. Изпращаше писмата си до дома му в Уитби, до апартамента му, до канцеларията и магазина; оставаше само някоя по-разсеяна секретарка да отвори някое от писмата и кой знае дали старият Колдъруд щеше да му проговори до края на живота си.

Когато разказа на Джийн за Вирджиния, тя само се засмя и каза: „Ах, горкичкият привлекателен мъж.“ Една вечер, когато се връщаха късно в апартамента, той забеляза Вирджиния, която се спотайвате на отсрещния тротоар, и Джийн предложи на шега да я покани да пийне нещо.

Работата му изоставаше, той установи, че трябва да препрочита по три-четири пъти най-обикновени отчети, за да схване смисъла им. Спеше неспокойно и се събуждаше уморен. За първи път през живота по лицето му излязоха пъпки.

Веднъж у приятели в Ню Йорк се запозна с една пищна руса дама; през цялата вечер около нея се въртяха най-малко по трима мъже, но тя даде да се разбере, че иска да си тръгне с него. Той я изпрати до апартамента й на Осемдесета улица, до Пето авеню, а тя му разказа, че е богата, разведена, самотна и отегчена от мъжете, които я преследват из Ню Йорк, и призна, че смята Рудолф за неудържимо сексуален (той предпочиташе тя да се изразява по друг начин). След като изпиха по едно питие, легнаха в леглото, но тъй като той не изпитваше влечение към нея, нищо не излезе и си тръгна, съпроводен от грубия й смях, който се носеше от неизползуваното легло.

„Най-нещастният ден в живота ми — каза той на Джийн — беше денят, когато ти дойде в Порт Филип да правиш снимки.“

Нищо не можеше да го накара да престане да я обича или да разколебае желанието му да се ожени за нея и да живее с нея до края на живота си.

През целия ден се опитваше да се свърже с нея, въртя телефона десет пъти, дванадесет пъти, но никой не се обаждаше. Още веднъж, реши той, седнал печално във всекидневната на нюйоркския си апартамент, ще опитам за последен, път и ако не си е в къщи, ще изляза, ще се напия като свиня, ще си намеря момиче, ще се сбия по баровете, а сваря ли Вирджиния Колдъруд, като се прибирам, пред вратата, ще я доведа тук, ще сия с нея и после ще се обадя в психиатрията да дойдат да ни приберат и двамата.

Телефонът продължаваше да дава свободен сигнал и той тъкмо щеше да остави слушалката, когато чу приглушения, по детски срамежлив глас на Джийн:

— Ало?

— Да не би да ти е развален телефонът? — попита той.

Не знам — отговори тя. — Цял ден не съм била у дома.

— И вечерта ли няма да си бъдеш у дома?

— Ще бъда — каза тя след кратка пауза.

— Ще се видим ли? — Беше готов да тръшне слушалката, ако тя кажеше „не“. Веднъж й беше казал, че тя предизвиква у него две чувства — гняв и страст.

— Искаш ли да се видим?

— В осем часа удобно ли ти е? — попита той. — Ела тук, ще пийнем нещо. — Погледна през прозореца, но Вирджиния Колдъруд не се виждаше наоколо.

— Аз трябва да се изкъпя — каза тя — и никак не ми се иска да бързам. Защо ти не дойдеш при мен да пийнем нещо?

— Все едно, че чувам тържествени фанфари — отговори той.

— Излишна патетичност — каза тя, но се засмя.

— На кой етаж живееш?

— На четвъртия — отговори Джийн. — Асансьор няма, внимавай да не ти се разбие сърцето — добави тя и затвори телефона.

Той се изкъпа и се преоблече. Ръката му трепереше и се поряза по брадичката. Кръвта не спря дълго време и той натисна звънеца на апартамента й на Четиридесета улица чак в осем часа и пет минути.

Отвори му момиче със сини джинси и пуловер, което виждаше за първи път. Момичето каза:

— Здравейте, аз съм, Флорънс — и извика: — Джени, кавалерът пристигна.

— Влизай, Руди — чу той гласа на Джийн през една отворена врата, която се виждаше от коридора. — Аз се гримирам.

— Благодаря, Флорънс — каза Рудолф и влезе в стаята на Джийн.

Тя седеше гола до една маса пред малко огледало и слагаше аркансил на миглите си. Той не беше забелязал досега, че използува аркансил. Но не каза нищо нито за грима, нито за това, че е гола. Вниманието му беше погълнато от стаята. Почти целите стени бяха покрити с негови снимки — усмихнат, намръщен, присвил очи, записващ нещо в бележника си. Някои от снимките бяха малки, други силно увеличени. На всичките изглеждаше много красив. Ето, помисли си той с облекчение, най-после. Тя е решила.

— Този човек ми е познат отнякъде — каза Рудолф.

— И аз мислех, че ще го познаеш — отговори Джийн. Свежа и изящна в своята голота, тя продължи да се гримира.

 

 

Докато вечеряха, говореха за сватбата. Когато им поднесоха десерта, почти бяха решили да се откажат от всичко.

— Аз харесвам момичета, които знаят какво искат — каза Рудолф язвително.

— Аз знам какво искам — отговори Джийн. Докато Рудолф спореше с нея, тя ставаше все по-мрачна и по-мрачна. — Мисля, че знам какво ще правя в събота и в неделя — каза тя, — Ще си остана в къщи, ще сваля онези снимки и ще боядисам стените бели.

Преди всичко тя беше непреклонна в решението си сватбата им да остане в пълна тайна. Той искаше да разгласи незабавно събитието, но тя поклати глава и заяви:

— Никаква гласност.

— Но аз имам сестра и майка — възпротиви се Рудолф. — Всъщност имам и брат.

— Тъкмо в това е въпросът. Аз имам баща и брат. Не мога да ги понасям и двамата. Ако разберат, че ти си съобщил на твоите родители, а аз нищо не съм им казала на тях, десет години няма да се отсърдят. А след като се оженим, не искам да имам нищо общо с твоето семейство, нито искам ти да имаш нещо общо с моето. Никакви роднински истории. Никакви семейни вечери в бащиния дом на празнични дни. Само това — не!

Рудолф отстъпи без много спорове. Сватбата му не можеше да бъде изключително щастливо събитие за Гретхен, след като Колин беше починал само преди няколко месеца. А като си представеше майка си — обляна в сълзи, облечена с някоя от невероятните си рокли, с които ходеше на църква, — ентусиазмът му спадаше още повече. Освен това искаше да си спести всякакви сцени, които би направила Вирджиния Колдъруд, като чуе новината. Но ако не предупредеше Джони Хийт, Колдъруд или Брат Найт, в службата му можеха да възникнат усложнения, особено ако искаше веднага след сватбата да замине. С Джийн бяха единодушни за това, че няма да има сватбено тържество, че ще заминат незабавно от Ню Йорк, че няма да се венчаят в църква и че ще прекарат медения си месец в Европа.

Все още не бяха постигнали споразумение по въпроса какво ще правят, като се върнат от Европа. Джийн не искаше да се откаже от работата си и не искаше да живее в Уитби.

— Дявол да го вземе — каза Рудолф, — още не сме се оженили, а ти вече кроиш планове да живееш с мен само през свободното си време.

— Семейният живот не ме привлича — отговори решително Джийн. — Не обичам малките градове. Искам да се развивам професионално в Ню Йорк. Нямам намерение да се откажа от всичко само защото някой иска да се ожени за мен.

— Джийн… — каза Рудолф предупредително.

— Добре де. Само защото искам да се омъжа.

— Така вече може — каза той.

— Нали ти сам каза, че кантората ви трябва да бъде в Ню Йорк.

— Е, да, но не е в Ню Йорк — отговори той.

— Ще ме обичаш повече, ако не ме виждаш през цялото време.

— Не, точно обратното…

— Е, тогава аз ще те обичам повече.

Рудолф отстъпи и по този въпрос, но неохотно.

— Това е последната ми отстъпка — закани се той.

— Да, мили — каза тя с престорена скромност, премигвайки с очи. — Възхищавам се от мъже, които знаят как да налагат волята си.

И двамата се засмяха, повече проблеми нямаше и накрая Рудолф каза:

— Ще изпратиш една-единствена покана и тя ще бъде за онзи лигав фотограф, но ще му кажеш, че ако иска да дойде на сватбата, ще трябва да се избръсне.

— Съгласна съм при условие, че аз изпратя покана на Вирджиния Колдъруд — каза Джийн.

Щастливи, хванати за ръка, те излязоха от ресторанта и тръгнаха по баровете на Трето авеню, влюбени и леко пияни, за да отпразнуват предстоящия си съвместен живот.

На другия ден той й купи годежен пръстен с диаманти, но Джийн го накара да го върне.

— Мразя скъпите украшения — каза тя. — Препоръчвам ти в уречения ден да дойдеш пред Градския съвет с една обикновена златна халка.

Вече ставаше невъзможно да крие повече от Колдъруд, от Брад и от Джони Хийт поради какви причини ще отсъствува най-малко един месец. Джийн отстъпи, но при условие, че Рудолф ги закълне да пазят тайна, което той и направи.

Колдъруд посрещна мрачно новината. Рудолф не можа да разбере дали заради дъщеря си, или защото не му беше приятно Рудолф да отсъствува от службата един месец.

— Надявам се, че си обмислил всичко добре — каза Колдъруд. — Спомням си момичето. Видя ми се съвсем невзрачно. Обзалагам се, че няма пукнат цент.

— Тя работи — защити се Рудолф.

— Аз не одобрявам съпруги, които работят — отговори Колдъруд и поклати глава. — Ех, Руди, като си помисля само, че можеше да имаш всичко.

Да, всичко, каза си Рудолф. Включително и побърканата Вирджиния Колдъруд и порнографските й писма.

Нито Брад, нито Джони Хийт бяха особено ентусиазирани, но той не се женеше, за да получи тяхното одобрение. Независимо от всичко и двамата дойдоха на разписването в Градския съвет и заедно с Флорънс изпратиха младоженците на летището.

За първи път Рудолф трябваше да поеме съпружеските си задължения, когато след проверката на летището се оказа, че Джийн има петдесет килограма свръхбагаж.

— Мили боже — каза той, — какво толкова носиш?

— Дрехи — отговори Джийн. — Нали не искаш жена ти да се разхожда гола пред французите?

— Уж си жена, която мрази богатството и разкоша, а си се запасила здравата с дрехи — опита се да се пошегува той, попълвайки чека за свръхбагажа, но за момент го обзе лошо предчувствие. През годините, когато пестеше всеки цент, се беше научил да се отнася с уважение към парите. Много по-богати от него мъже бяха разорени от екстравагантните си съпруги. Какви недостойни опасения. Ще се справя с това, ако е необходимо, каза си той. Имаше чувството, че днес може да се справи с всичко. Хвана я за ръка и я поведе към бара.

Преди да тръгнат, успяха да изпият две бутилка шампанско, а Джони Хийт обеща да се обади на Гретхен и на майка му и да им съобщи новината веднага щом самолетът излети.

 

 

Дните ставаха все по-топли. Те мързелуваха по плажа. Загоряха силно, а косата на Джийн още повече изруся от слънцето и солената вода. Тя му даваше уроци по тенис на кортовете на хотела и смяташе, че този спорт му се удава. Отнасяше се много сериозно към уроците и му се караше, когато бъркаше. Учеше го също да кара водни ски. Той непрекъснато се учудваше колко много неща знае тя.

Поръчаха си обяд в къпалнята, срещу която бяха закотвени моторниците. Ядяха раци, пиеха бяло вино, а след това се прибираха в полутъмния от жалузите апартамент и се любеха.

Той не поглеждаше другите момичета, които лежаха почти голи около басейна на хотела и по скалите, до трамплина за скачане, макар че някои от тях заслужаваха човек да ги погледне.

— Ти не си нормален — каза му Джийн.

— Защо да не съм?

— Защото не поглеждаш към никоя жена.

— Аз гледам теб.

— Дано да не ти омръзне — каза тя.

Откриха нови ресторанти и ядяха задушена риба на терасата на заведението „При Феликс“, откъдето през сводестата арка се виждаха корабите в пристанището на Антиб. По-късно, когато се любеха, и двамата миришеха на чесън и вино, но това не им правеше впечатление.

Предприемаха екскурзии до близките хълмисти градчета, посетиха параклиса на Матис и грънчарските работилници във Валори, в Сен Пол дьо Ванс обядваха на терасата на „Коломб д’ор“ сред пърхането на белите гълъби. Стана им мъчно, като разбраха, че цялото ято е бяло, защото белите гълъби прогонвали всичките си пъстри събратя. Когато понякога те проявяваха търпимост, собственикът сам ги убиваше.

Джийн не ходеше никъде без камерата си и непрекъснато го снимаше на фона на мачти, сводести арки, палми и морски вълни.

„Искам да облепя с твоите снимки стените на спалнята ни в Ню Йорк“ — казваше тя.

Той вече не бързаше да си облича риза, когато излезеше от водата. Джийн каза, че й харесвали космите по гърдите му и мъхът по раменете му.

Смятаха да отидат в Италия, когато им омръзне да стоят в Антиб. Отбелязаха с кръгчета на една карта градовете Ментон, Сан Ремо, Милано, за да видят „Тайната вечеря“, Рапало, Санта Маргарита, Флоренция, за да видят картините на Микеланджело и Ботичели, Болоня, Сиена, Асизи, Рим. На слънцето тези имена звучаха като музика на малки камбанки. Джийн беше ходила навсякъде. През други лета. Сигурно щеше да мине много време, докато научи всичко за нея.

Не им омръзна да стоят в Антиб.

Веднъж той спечели един сет на тенис. Тя спечели три последователни точки, но въпреки това накрая той победи. Тя побесня. За две минути.

Изпратиха телеграма на Колдъруд, че ще се забавят.

В хотела не говореха с никого освен с една италианска киноактриса, която беше толкова красива, че човек просто не можеше да се сдържи да не я заговори. Джийн остана една сутрин да прави снимки на италианската актриса и после ги изпрати в Ню Йорк до списание „Вог“. „Вог“ отговори с телеграма, че ще ги публикува в септемврийския си брой.

Този месец се случваха само хубави неща.

Макар че още не им беше омръзнало да стоят в Антиб, един ден се качиха на колата и потеглиха на юг към градовете, които бяха отбелязани на картата. И не се разочароваха никъде от нищо.

Седяха на калдъръмения площад в Портофино и ядяха шоколадов сладолед, най-хубавия шоколадов сладолед в целия свят. Гледаха как жените продават на туристите картички с изгледи, дантели и бродирани покривки за маса, гледаха и яхтите, закотвени в пристанището.

Имаше една изящна бяла яхта, дълга около петнадесет метра в типичен италиански стил.

— Ето къде е смисълът на техниката — да създава такива неща — каза Рудолф, загледан в яхтата.

— Искаш ли да я имаш? — попита Джийн, загребвайки с лъжичката от шоколадовия сладолед.

— Че кой не би искал да я има? — каза той.

— Ще ти я купя — отговори тя.

— Благодаря. А може ли да си поискам едно ферари и едно палто с подплата от норки, и една къща с четиридесет стаи в Антиб, докато още не ти е минало желанието да ми правиш подаръци?

— Не се шегувам — каза тя, продължавайки да яде сладоледа си. — Говоря ти най-сериозно. Питам те дали наистина я искаш.

Рудолф я изгледа учудено. Тя беше спокойна и сериозна.

— Не прибързвай — каза той. — Не е възможно „Вог“ да ти плати толкова много за онези снимки.

— Аз не разчитам на „Вог“ — отговори тя. — Аз съм ужасно богата. След смъртта на майка ми наследих обременяващо количество ценни книжа и акции. Нейният баща беше собственик на една от най-големите фармацевтични фирми в Съединените щати.

— Как се нарича фирмата? — попита Рудолф подозрително.

Джийн му каза името.

Рудолф подсвирна от изненада и остави лъжичката си.

— Докато навърша двадесет и пет години, всичко остава под попечителството на баща ми и на брат ми — продължи Джийн, — но даже и сега годишният ми доход е най-малко три пъти по-голям от твоя. Надявам се, че не съм ти отровила деня.

Рудолф избухна в смях.

— Божичко! — каза той. — Какъв меден месец!

Тя не му купи яхта този ден, но за сметка на това му купи една крещящо розова риза от някакво съмнително магазинче край пристанището.

После, когато я попита защо не му е казала това досега, тя не му даде ясен отговор.

— Мразя да говоря за пари — каза Джийн. — В моето семейство се говореше само за пари. Още на петнадесет години бях убедена, че парите принизяват човека, ако той говори само за тях. Като навърших петнадесет години, не се върнах нито веднъж в къщи през лятната ваканция. Откакто съм завършила колежа, не съм похарчили нито един цент от парите на майка ми. Разреших на баща ми и на брат ми да ги пуснат в обращение. Те искат, когато изтече срокът на попечителството, да им позволя да продължат да използуват доходите от моя капитал, но аз им готвя голяма изненада. Те ще се опитат да ме измамят, но аз няма да им се оставя. Най-малко на тях.

— Добре, но какво все пак ще правиш с тези пари?

— Ти ще се разпореждаш с тях от мое име — каза тя. — Извинявай. От наше. Прави каквото смяташ, че е най-добро. Само не ме занимавай с този въпрос. И не ги използувай, за да живеем разточително и безсмислено.

— Но ние живеем доста разточително през тези няколко седмици — каза Рудолф.

— Харчим твоите пари, които ти си спечелил с труд. И в края на краищата това е меден месец, а не истинският ни живот — каза Джийн.

 

 

Когато пристигнаха в Рим, в хотела имаше телеграма за Рудолф. Беше от Брадфорд Найт и гласеше: „Майка ти в болницата точка Лекарят смята че краят й наближава точка Считам че трябва да се върнеш веднага“.

Рудолф подаде телеграмата на Джийн. Бяха още във фоайето и току-що бяха подали паспортите си на регистратора. Джийн прочете мълчаливо телеграмата и му я върна.

— Мисля, че трябва да проверим дали има самолет тази вечер — каза тя. Наближаваше пет часът.

— Нека да се качим горе — каза Рудолф. Не му се искаше в препълненото фоайе на един римски хотел да решава какво да прави, докато майка му умира.

Качиха се в асансьора и изчакаха придружаващият ги администратор да отвори капаците на прозорците, за да влязат в стаята последните слънчеви лъчи и шумът от улицата на града.

— Желая ви приятно прекарване — каза човекът и излезе.

Изчакаха носачите да подредят багаж им. Хората си тръгнаха, а те продължаваха да гледат неразтворените куфари. Бяха пристигнали с намерението да останат в Рим поне две седмици.

— He — каза Рудолф. — Не ме интересува дали има самолет тази вечер. Старата дама няма да ми отнеме възможността поне да зърна Рим. Ще тръгнем утре. Ще си оставим един ден за нас двамата. Ще я сваря жива. Тя за нищо на света няма да се лиши от удоволствието да умре пред очите ми. Отваряй куфарите.