Ъруин Шоу
Богат, беден (21)

Имаха среща в единадесет часа, но Джийн се обади да го предупреди, че ще закъснее няколко минути. Рудолф не възрази и каза, че и без това имал да води няколко телефонни разговора. Беше събота сутринта, а той през цялата седмица беше толкова зает, че не успя да намери време да позвъни на сестра си; затова сега се чувствуваше виновен. След като се бе върнал от погребението, обикновено й се обаждаше най-малко два или три пъти седмично. Беше предложил на Гретхен да дойде в Ню Йорк и да живее в неговия апартамент, който стоеше почти винаги празен. Старият Колдъруд отказваше да премести централното управление в града, затова Рудолф прекарваше в Ню Йорк не повече от десет дни в месеца. Но Гретхен беше решила да остане в Калифорния още известно време. Бърк не беше се погрижил да остави завещание — поне никой до този момент не можеше да го намери, — адвокатите се сърдеха, а бившата съпруга на Бърк водеше дела за право на собственост върху имуществото му и използувайки всякакви юридически ходове, се опитваше да изхвърли Гретхен от къщата.

Сега в Калифорния беше осем часът сутринта, но Рудолф знаеше, че Гретхен става рано и че звънът на телефона няма да я събуди. Той даде поръчка на телефонистката да го свърже и седна на бюрото е малката всекидневна, за да довърши кръстословицата от „Таймс“, която не бе успял да реши докрай на закуска, защото някои думи го бяха затруднили.

Беше наел апартамента мебелиран — безвкусно боядисан в ярки цветове и с непретенциозни столове с извити метални рамки; Рудолф възнамеряваше да живее временно в тази квартира, чието голямо удобство беше малката кухня с хладилник, който произвеждаше лед в голямо количество. Той обичаше често да си готви и да яде сам на масата, четейки нещо. Тази сутрин рано-рано си беше приготвил препечен хляб, портокалов сок и кафе. Понякога Джийн идваше и приготвяше закуска и за двамата, но тази сутрин беше заета. Тя никога не искаше да остане да нощува в апартамента и никога не обясняваше защо.

Телефонът иззвъня, Рудолф вдигна слушалката, но не беше Гретхен. Разнесе се резкият, носов, старчески глас на Колдъруд. Колдъруд не признаваше събота и неделя, като се изключат двата часа в неделя сутрин, когато ходеше на църква.

— Руди — започна направо Колдъруд без всякакви любезности, — ще се връщаш ли довечера в Уитби?

— Смятах да не идвам, мистър Колдъруд, имам да свърша тук някои неща, а освен това в понеделник е свикано съвещание и…

— Трябва да те видя колкото се може по-скоро, Руди — каза той раздразнено. С възрастта ставаше все по-нетърпелив и сприхав. Сякаш го беше яд, че богатството му все повече нарастваше, и мразеше хората, конто допринасяха за това, сякаш му беше неприятно, че когато взима важни решения, трябва да се съобразява все повече и повече с разни банкери и адвокати от Ню Йорк.

— Аз ще бъда в кантората във вторник сутринта, мистър Колдъруд. Можете ли да изчакате дотогава?

— Не, не мога да чакам. И не искам да се срещаме в кантората. Искам да дойдеш у дома. — Той говореше дрезгаво и напрегнато. — Ще те чакам утре след вечеря, Руди.

— Добре, мистър Колдъруд — отговори Рудолф. Тон се намръщи и затвори телефона. Беше взел два билета за футболния мач в „Стейдиъм“ за себе си и за Джийн, но поканата на Колдъруд означаваше, че ще трябва да изпусне мача. Джийн познаваше един от футболистите на „Гигантите“ от времето, когато е била в Мичиган, и разбираше изненадващо много от футбол, затова с нея беше много приятно да се ходи на мач. Защо този старец просто не вземе кротко да си умре?

Телефонът отново иззвъня; този път беше Гретхен.

Откакто Бърк бе умрял, гласът й се бе променил, тя вече не говореше енергично, звънко и мелодично както едно време. Явно се радваше, че Рудолф й се обажда, но радостта й беше някак вяла, също като на болен, когото посещават в болницата. Каза, че била добре, че се занимавала с книжата на Колин, подреждала ги, отговаряла на съболезнователните писма, които все още получавала, и се съветвала с адвокати за имота. Благодари му за чека, който й беше изпратил предишната седмица, и каза, че когато се уреди окончателно въпросът с наследството, ще му върне всичките пари, които й е дал.

— Не се тревожи за това — каза Рудолф. — Моля те. Не трябва нищо да ми връщаш.

— Радвам се, че ми се обади — отговори тя, сякаш не бе чула последните му думи. — Аз и без това щях да те търся, за да те помоля за една друга услуга.

— Какво има? — попита Рудолф, но веднага добави: — Почакай една секунда. — Някой звънеше по домофона, той бързо стана и изтича да натисне копчето.

— Мис Прескот е долу, мистър Джордах — чу се гласът на портиера, който се грижеше за спокойствието на Рудолф.

— Поканете я да се качи горе, моля ви — отговори Рудолф и се върна пак на телефона. — Извинявай, Гретхен, кажи какво има.

— Вчера получих писмо от Били — каза тя — и нещо в тона му не ми харесва. Не пише нищо особено, но нали го знаеш какъв е, никога не казва какво го тревожи, а аз имам чувството, че е много подтиснат. Ще можеш ли да намериш малко време да отидеш да го видиш и да разбереш какво става?

Рудолф се поколеба. Той подозираше, че момчето не храни достатъчно симпатии към него, за да му се довери, и се страхуваше да не би отиването му в училището повече да навреди, вместо да оправи нещата.

— Разбира се, че ще отида, щом искаш — каза той. — Но не мислиш ли, че е по-добре баща му да отиде?

— Не — отговори Гретхен. — Той няма да се оправи. Само ще обърка работата още повече.

— Чакай малко, Гретхен — каза Рудолф. — Някой звъни на вратата. — Той стана бързо и отвори вратата. — Говоря по телефона — извика Рудолф на Джийн и изтича обратно в стаята. — Слушам те, Гретхен — обърна се той по име към сестра си, за да покаже на Джийн с кого говори. — Виж какво ще направя — ще отида утре сутринта в училище, ще го заведа на обяд и ще разбера какво става.

— Много ми е неприятно, че те занимавам с това. Но писмото беше толкова… толкова неясно.

— Сигурно няма нищо сериозно. Вероятно е излязъл втори на някое състезание или не си е изкарал изпита по алгебра, или нещо друго от този род. Нали знаеш какви са децата.

— Били не е такъв. Казвам ти, че е много подтиснат. — Тя сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Ще ти се обадя утре вечер, след като го видя — каза Рудолф. — Ще си бъдеш ли в къщи?

— Да, ще бъда — отговори тя.

Той затвори бавно телефона, продължавайки да мисли за сестра си, която седи сама, чака телефонът да звънне в пустата къща на планинския хълм с изглед към града и към морето и преглежда книжата на покойния си съпруг. Тръсна глава, за да пропъди тези мисли. Ще се погрижи за Гретхен утре. Усмихна се на Джийн, седнала спокойно на един дървен стол с права облегалка. Беше обута с червени вълнени чорапи и мокасини, а лъскавата й коса, гладко сресана и хваната на тила с черна кадифена панделка, падаше свободно на гърба й. Лицето й както винаги беше свежо и румено като на ученичка. Хубавата й стройна фигура се губеше в широкото палто от камилска вълна. Тя беше на двадесет и четири години, но не изглеждаше на повече от шестнайсет. Връщаше се от работа и беше стоварила небрежно чантата с камерите на пода до входната врата.

— Като те гледам, сигурно трябва да ти предложа чаша мляко и някакъв сладкиш — каза Рудолф.

— Можеш да ми предложиш нещо за пиене — отговори тя. — Излязла съм от седем часа сутринта. Само че не слагай много вода.

Той отиде при нея и я целуна по челото. Тя му благодари с усмивка. Това са младите момичета, каза си той и отиде в кухнята да напълни една кана с вода.

Докато пиеше уискито си, тя проверяваше в „Таймс“ кои художествени галерии са отворени. В събота, когато той беше свободен, двамата обикновено обикаляха галериите. Тя работеше като фотограф на хонорар и изпълняваше поръчки за списания по изкуството и за издателства на каталози.

— Обуй си удобни обувки — каза Джийн. — Чака ни голямо ходене днес. — За дребния си ръст тя имаше изненадващо плътен глас, леко хриплив.

— Оставям се да ме водиш, където искаш — отговори той.

Тъкмо излизаха, когато телефонът пак иззвъня.

— Нека си звъни — каза Рудолф. — Хайде да вървим.

— Нима можеш да слушаш как звъни телефонът и да не отговориш? — попита тя, като се спря на вратата.

— Разбира се, че мога.

— Аз не бих могла. Представи си, че ще ти съобщят нещо изключително приятно.

— Никога не са ми съобщавали по телефона нещо приятно. Хайде да вървим.

— Обади се, защото иначе цял ден ще се чудиш кой ли е звънял.

— Няма да се чудя.

— Тогава аз ще се чудя и затова ще се обадя — каза тя и понечи да се върне в стаята.

— Добре, добре. — Той мина край нея и вдигна слушалката.

Беше майка му, обаждаше се от Уитби. По тона, с който произнесе името му, той разбра, че разговорът няма да бъде приятен.

— Рудолф — каза тя, — не искам да прекъсвам развлеченията ти… — Майка му беше дълбоко убедена, че той ходи в Ню Йорк, за да се отдава тайно на порочни удоволствия. — Но отоплението не работи и аз замръзвам в тази ветровита съборетина. — Преди три години Рудолф беше купил в покрайнините на града една хубава селска къща от осемнадесети век с ниски тавани, която майка му винаги наричаше тъмна влажна дупка или съборетина.

— Марта не може ли да направи нещо? — попита Рудолф. Марта беше прислужницата, която живееше у тях, поддържаше къщата, готвеше и се грижеше за майка му; Рудолф смяташе, че за работата, която върши, Марта получава твърде ниско възнаграждение.

— Марта! — изсумтя майка му. — Готова съм още сега да я изхвърля.

— Мамо…

— Когато й казах да слезе долу и да види какво става с парното, тя направо отказа. — Гласът на майка му се повиши с половин октава. — Страх я било от мазета. Каза ми да си облека жилетка. Ако ти се държеше по-строго с нея, тя нямаше така свободно да раздава съвети, мога смело да ти кажа. Понеже се тъпче с нашата храна, станала е толкова дебела, че и на Северния полюс да отиде, пак няма да усеща студ. Като се върнеш у дома, ако изобщо благоволиш да се върнеш, умолявам те да поговориш с нея.

— Ще си бъда в къщи утре следобед и тогава ще поговоря с нея — каза Рудолф. Усещаше как Джийн иронично му се усмихва. Нейните родители живееха някъде в западните щати и тя не ги беше виждала от две години. — А ти, мамо, междувременно се обади в кантората. Намери Брад Найт. Той е на работа днес. Помоли го от мое име да изпрати един от нашите техници.

— Той ще си помисли, че съм една изкуфяла бабичка.

— Той няма нищо да си помисли, а ти направи каквото ти казвам.

— Нямаш представа колко студено е тук. Вятърът направо минава през прозорците. Не разбирам защо да не можем да живеем като другите хора в прилична нова къща.

Тези приказки му бяха отдавна познати, затова Рудолф не им обръщаше внимание. Когато най-накрая разбра, че Рудолф печели много пари, майка му изведнъж стана разточителна. Всеки месец той разписваше с изумление сметката й в магазина.

— Кажи на Марта да запали камината във всекидневната — поръча Рудолф, — затвори вратата и ще видиш, че много бързо ще се стоплиш.

— Марта да запали камината?! — повтори майка му. — Ако благоволи, може и да я запали. Утре ще бъдеш ли в къщи за вечеря?

— За съжаление, не — отговори той. — Трябва да се срещна с мистър Колдъруд. — Това не беше лъжа. Нямаше да вечеря с Колдъруд, но щеше да ходи у тях. В никакъв случай обаче нямаше желание да вечеря с майка си.

— Колдъруд, Колдъруд… — ядоса се майка му. — Понякога имам чувството, че ще почна да крещя, ако още веднъж чуя това име.

— Трябва да тръгвам, мамо. Чакат ме.

Чу, че майка му се разплака, и затвори телефона.

— Не е ли по-добре старите жени просто да умират? — каза той на Джийн. — Както правят ескимосите. Направо ги изоставят. Хайде да тръгваме, преди да се е обадил някой друг.

Когато излизаха, той с радост забеляза, че Джийн оставя чантата с камерите си в апартамента. Това означаваше, че ще се върне, за да си я вземе. Никога не се знаеше как ще постъпи. Понякога се връщаше с него, сякаш беше немислимо да се разделят. Друг път без всякакво обяснение се качваше в някое такси и се прибираше сама в апартамента, където живееше с едно друго момиче. Няколко пъти се беше появила в жилището му просто така, разчитайки на случайността, че ще го намери в къщи.

Тя си имаше свой начин на живот и следваше собствените си вкусове. Той дори не беше виждал квартирата й. Винаги се срещаха в неговия апартамент или в някой бар. И по този въпрос тя също не даваше никакви обяснения. Макар и млада, изглеждаше сигурна, уверена в себе си. Работата й, която Рудолф видя, когато тя дойде в Уитби със снимките от откриването на търговския център, беше на високо професионално ниво и изненадващо смела за толкова младо и срамежливо момиче, каквото му се стори при първата им среща. В леглото тя също не беше срамежлива и никога, при никакви обстоятелства не се държеше престорено свенливо. Не се оплакваше, че понякога не се виждаха в продължение на две седмици поради неговата работа в Уитби. В същност Рудолф страдаше повече, че не могат да се виждат по-често, той се улавяше, че непрекъснато крои най-различни планове и си урежда ненужни срещи в Ню Йорк само за да прекара една вечер с Джийн.

Тя не беше от онези момичета, които обсипват любовника си с автобиографични подробности. Той знаеше съвсем малко за нея. Беше родена в един от западните щати. Беше в лоши отношения със семейството си. Имаше по-голям брат, който работеше във фирмата, собственост на родителите й — нещо свързано с лекарства. Беше завършила колеж на двадесет години. Беше специализирала социология. От дете се интересувала от фотография. За да постигне нещо, трябваше да започне в Ню Йорк, затова беше дошла тук. Харесваше творчеството на Картие-Бресон, Пен, Кейпа, Дънкан, Клайн. Сред имената на тези фотографи имаше място и за едно женско име. Може би щеше да бъде нейното.

Тя излизаше и с други мъже. Но не говореше за тях. През лятото пътуваше по море с яхта. Не съобщаваше имената на яхтите. Беше ходила в Европа. На някакъв остров в Югославия, където искаше пак да отиде. Чудеше се, че той никога не е излизал от Съединените щати.

Обличаше се младежки, подбираше смело цветовете, които на пръв поглед не си подхождаха, но в същност прекрасно се допълваха. Дрехите й, както Рудолф се увери, не бяха скъпи и след първите им три срещи той беше сигурен, че знае целия й гардероб.

Тя решаваше неделната кръстословица на „Ню Йорк Таймс“ по-бързо от него. Почеркът й беше мъжки, без всякакви заврънкулки. Харесваше модерна живопис, която Рудолф не можеше да оцени и да разбере. „Продължавай да гледаш тези картини — казваше тя — и ще видиш, че все някога една врата ще се отвори и ти изведнъж ще прекрачиш прага.“

Никога не ходеше ма църква. Никога не плачеше на тъжни филми. Никога не го запознаваше с приятелите си. Джони Хийт не й направи впечатление. Не се ядосваше, когато косата й се мокреше от дъжда. Никога не се оплакваше от времето или от натовареното улично движение. Никога не казваше „обичам те“.

— Обичам те — каза той. Двамата лежаха един до друг под придърпаните до шиите им завивки и той беше сложил ръка върху гърдите й.

Беше седем часът вечерта и в стаята цареше мрак. Бяха обиколили двадесет галерии. Той не беше прекрачил никакъв праг. Обядваха в един малък италиански ресторант, чийто собственик нямаше нищо против момичета с червени вълнени чорапи. Рудолф ri каза, че на другия ден няма да може да я заведе на мач и й обясни защо. Джийн не се разсърди. Той й даде билетите. Тя каза, че ще отиде на мача с един свой познат, който е играл полузащитник в отбора на „Колумбия“. Изяде си обяда с апетит.

Когато след дългото скитане се прибраха, и на двамата им беше студено, защото декемврийският следобед се оказа мразовит, и той приготви по една чаша горещ чай с ром.

— Щеше да бъде хубаво, ако имахме камина — каза тя, свита на канапето, захвърлила мокасините си и а пода.

— В следващия апартамент, който ще наема, ще има камина — отговори той.

Когато се целунаха, устните им имаха дъх на ром, примесен с лимон.

Любиха се дълго, всеотдайно.

— Точно така трябва да се прекарва съботният следобед в Ню Йорк през зимата — каза тя, когато вече лежаха отпуснати и успокоени. — Изкуство, а после спагети, ром и любов.

Той се засмя и я прегърна. Съжаляваше, че е преживял толкова години във въздържание. А може би не беше прав. Може би точно заради това сега бе преизпълнен от любов към нея, свободен в избора си.

— Обичам те — каза той. — Искам да се оженя за теб.

За миг тя остана да лежи неподвижно, после се отмести, отхвърли завивката и започна мълчаливо да се облича.

Провалих всичко, помисли си той и попита:

— Какво има?

— Никога не обсъждам този въпрос гола — отговори тя.

Той пак се засмя, но никак не му беше весело. Кой знае колко пъти и с колко мъже това красиво, самоуверено момиче със свои собствени, загадъчни норми на поведение е обсъждало въпроса за брак! Никога досега не беше изпитвал ревност. Безполезна емоция.

Той наблюдаваше стройната сянка, която се движеше из стаята, чуваше шумоленето на дрехи. Тя отиде във всекидневната. Какво е това — добро или лошо предзнаменование? Може би трябва да остане да лежи, а не да отива при нея? Беше казал съвсем спонтанно „обичам те“ и „искам да се оженя за теб“.

Рудолф стана от леглото и бързо се облече. Тя седеше във всекидневната сред чуждите мебели и въртеше копчето на радиото. Чуваха се гласовете на говорителите, сладникави и мазни, гласове, на които никога не можеш да повярваш, ако ти кажат „обичам те“.

— Искам да пийна нещо — каза тя, без да се обръща, продължавайки да върти копчето.

Той наля и на двамата уиски с вода. Тя пиеше като мъж. Кой ли любовник я беше научил на това?

— Е? — каза той. Стоеше пред нея и му се струваше, че е изпаднал в неизгодно положение, сякаш моли за нещо. Не си беше обул обувките, не си беше сложил нито сакото, нито връзката. Усещаше, че видът му — бос и по риза — не е подходящ за случая.

— Косата ти е объркана — каза тя. — Изглеждаш много по-хубав, когато си разрошен.

— Може би се изразявам объркано — отговори той. — Изглежда, не разбра какво ти казах в спалнята.

— Разбрах. — Тя изключи радиото и седна на едно кресло, хванала чашата с уиски с две ръце. — Искаш да се ожениш за мен.

— Точно така.

— Хайде да отидем на кино — каза тя. — Съвсем наблизо дават един филм, който искам да видя.

— Не говори глупости.

— Утре вечер ще го дават за последен път, а ти няма да си тук.

— Аз те попитах нещо.

— Трябва ли да се чувствувам поласкана?

— Не.

— Обаче аз наистина съм поласкана. Хайде сега да отидем на кино… — Но не понечи да стане от стола. Седнала в полусянката — единствената запалена лампа я осветяваше слабо отстрани, — тя изглеждаше крехка и беззащитна. Като я наблюдаваше, той се убеждаваше, че не е сбъркал, предлагайки й да се омъжи за него, че не го е направил от прилив на нежност в студения ден, а от дълбока и трайна необходимост.

— Ще ме погубиш, ако ми откажеш — каза той.

— Вярваш ли си, като говориш така? — Тя гледаше в чашата и разбъркваше питието си с пръст. Той виждаше само тила й, осветените й от лампата разпуснати коси.

— Да.

— Кажи истината.

— Вярвам си отчасти — каза той. — Отчасти ще ме погубиш.

Сега беше неин ред да се засмее.

— Поне ще станеш нечий честен съпруг.

— Е, ще ми отговориш ли? — попита пак той. Застана до нея и повдигна с ръка брадичката й, за да я накара да го погледне. В очите й прочете колебание и страх, а дребното й лице беше побледняло.

— Като дойдеш следващия път в Ню Йорк, ми позвъни — каза тя.

— Това не е отговор.

— В известен смисъл е отговор — каза тя. — Това означава, че ми трябва време да помисля.

— Защо?

— Защото направих нещо, от което не съм особено горда, и искам да преценя как да постъпя, за да мога пак да уважавам себе си — отговори тя.

— Какво си направила? — попита той, без да е сигурен дали иска да узнае, или не.

— Работя на два стана — каза Джийн. — Това е женска слабост. Когато се запознах с теб, ходех с едно момче и продължавам да се срещам с него. Никога не съм допускала, че може да ми се случи такова нещо. Да спя с двама мъже едновременно. И той също иска да се ожени за мен.

— Щастлива си ти — каза Рудолф, дълбоко засегнат. — Това ли е момичето, с което живееш в един апартамент?

— Не. Момичето действително съществува. Ще те запозная с него, ако искаш.

— Затова ли никога не ме каниш в квартирата си? Той там ли е?

— Не, не е там.

— Обаче е бил, — Рудолф установи с изненада, че се чувствува уязвен, дълбоко уязвен, но това не му беше достатъчно — искаше му се да узнае всичко докрай.

— Едно от най-привлекателните неща у теб — каза Джийн — е, че си прекалено сигурен в себе си, за да задаваш въпроси. Ако любовта ще те направи непривлекателен, откажи се от нея.

— Какъв отвратителен ден, дявол да го вземе — каза Рудолф.

— Смятам, че това приключва въпроса. — Джийн се изправи и остави внимателно чашата си. — Явно, че тази вечер няма да ходим на кино.

Той я наблюдаваше как си облича палтото и си помисли, че ако сега тя си отиде, повече никога вече няма да я види. Приближи се до нея, прегърна я и я целуна.

— Нищо подобно — каза той. — Тази вечер ще ходим на кино.

Тя му се усмихна с разтреперани устни, сякаш това й струваше големи усилия.

— Тогава бързо се облечи — каза тя. — Не обичам да изпускам началото на филма.

Той отиде в спалнята, среса се, сложи си връзката и си обу обувките. Докато обличаше сакото, хвърли поглед на разхвърляното легло, което сега му заприлича на бойно поле.

Когато се върна във всекидневната, видя, че Джийн е преметнала през рамо чантата с камерите си. Опита се да я разубеди, но тя настоя да си ги вземе.

— Достатъчно време прекарах тук тази събота — каза Джийн.

 

 

На другата сутрин, докато пътуваше към училището на Били по мокрото от дъжда шосе, което поради ранния час не беше оживено, той мислеше за Джийн, а не за Били. След като изгледаха филма, който ги разочарова, отидоха да вечерят в едно заведение на Трето авеню и разговаряха за неща, които в момента изобщо не ги интересуваха — за филма, който току-що бяха видели, за други филми, за пиеси, за книги и статии в списания, които бяха чели, за политически клюки от Вашингтон. Сякаш разговаряха двама непознати. Избягваха да споменават за брак или за любовни триъгълници. И двамата се чувствуваха безкрайно изтощени, сякаш някакво тежко физическо усилие беше изсмукало всичките им сили. Пиха повече от обикновено. Ако за първи път излизаха заедно, сигурно щяха да си помислят един за друг, че са скучни хора. След като привършиха вечерята си в полупразния ресторант и изпиха по чашка коняк, той с облекчение я качи в едно такси, прибра се пеша в къщи и превъртя ключа, за да остане сам в тихия апартамент — нищо, че ярко боядисаните стени и претенциозните мебели му напомняха за изоставена платформа от миналогодишен карнавал. Сега леглото му се видя просто разхвърляно, сякаш забравено от някоя немарлива домакиня и съвсем не напомняше за топло любовно кътче. Спа неспокойно и като си спомни на сутринта как беше прекарал предната вечер и какво му предстоеше през този ден, реши, че противният декемврийски дъжд, който се сипеше навън, е съвсем подходящ.

Беше се обадил в училището и беше помолил да съобщят па Били, че ще дойде към дванадесет и половина и ще го заведе па обяд, но пристигна по-рано, отколкото предполагаше. Макар че дъждът беше спрял и бледото, студено слънце се промъкваше през облаците от юг, в двора ne се виждаше жива душа, никой не влизаше и излизаше от сградите. Гретхен му беше разказала, че при хубаво време и в по-благоприятен сезон мястото е много красиво, но сега скупчените под сивото небе здания и калните поляни действуваха подтискащо като затвор. Той спря колата пред главната сграда и слезе неуверено, защото не знаеше къде да намери Били. Тогава чу, че от близката малка черква учениците пеят в хор „Напред, войници на Христос“.

Неделя. Задължителна църковна служба, помисли си той. Господи, нима това още се практикува в училищата? Когато беше на годините на Били, трябваше само да отдава чест пред знамето всяка сутрин и да полага клетва за вярност към Съединените щати на Америка. Ето какво е преимуществото на държавните училища. Пълно отделяне на църквата от държавата.

Пред входа спря един линкълн континентъл. В това училище явно учеха деца на богати родители. Учеха бъдещите управници на Америка. Той самият караше шевролет. Интересно какво ли щяха да си кажат учителите, ако беше пристигнал с мотоциклета си, който все още притежаваше, макар че сега го използуваше рядко. От колата слезе мъж с важен вид и елегантен шлифер; жената остана вътре. Родители. Неофициална среща в края на седмицата с някой бъдещ управник на Америка. По държането на червендалестия, енергичен мъж в добра спортна форма ставаше ясно, че той е най-малкото директор на някоя компания. Рудолф вече добре различаваше този тип мъже.

— Добро утро, сър — каза Рудолф с глас, предназначен за директори на компании. — Знаете ли къде се намира „Силитоу Хол“?

Човекът се усмихна, разкривайки прекрасните си изкуствени зъби, за чиято изработка сигурно беше-платил пет хиляди долара.

— Добро утро, добро утро, Разбира се, че знам. Моят син живееше там миналата година. В известно отношение това е най-хубавата сграда в района па училището. Ето я — посочи той. Сградата се намираше на триста-четиристотин метра. — Ако искате, можете да отидете с колата. Право по алеята и после ще завиете.

— Благодаря — каза Рудолф.

В малката черква продължаваха да пеят. Директорът на компания наостри уши.

— Още славословят бога — каза той. — Така трябва. Това никак не е излишно.

Рудолф се качи на шевролета и спря пред „Силитоу Хол“. Влезе в смълчаната сграда и разгледа плочата в памет на лейтенант Силитоу. Едно четиригодишно момиченце със син гащеризон караше велосипед на три колела из обширния партерен хол. Посрещна го голям сетер, който залая насреща му. Рудолф малко се обърка. Не беше очаквал, че в училище за момчета ще види четиригодишно момиченце.

Една врата се отвори и в хола влезе кръглолика, миловидна млада жена с панталони.

— Тихо, Бони — каза тя на кучето и се усмихна на Рудолф. — Той не хапе — успокои го жената.

Рудолф не можеше да разбере какво търси тя тук.

— Вие сигурно сте баща на някой ученик? — попита тя, като дръпна кучето за нашийника така силно, че едва не го удуши, а то замаха лудо опашка в знак на любов към нея.

— Не съм — отговори Рудолф. — Аз съм вуйчото на Били Абът. Обадих се по телефона тази сутрин.

По миловидното, кръглолико лице на младата жена премина лека сянка на загриженост? На подозрение? На облекчение?

— О, да — каза жената. — Той ви чака. Аз съм Моли Феъруедър. Съпруга съм на възпитателя.

Сега вече Рудолф си обясни присъствието на детето, на кучето, на самата нея. И веднага реши, че каквито и проблеми да има Били, тази жизнерадостна, приятна жена няма никаква вина за това.

— Момчетата всеки момент ще се върнат от черква — каза тя. — Заповядайте у нас да пийнете нещо, докато чакате.

— Не ми се иска да ви притеснявам — отговори Рудолф, но не се възпротиви повече и мисис Феъруедър го въведе в жилището си.

Стаята беше просторна и уютна, с доста овехтели мебели и много книги.

— Мъжът ми е също на черква — обясни мисис Феъруедър. — Но мисля, че имаме малко шери. — От съседната стая се чу детски вик. — По-малкото ми дете сигурно иска нещо — каза мисис Феъруедър. Наля бързо шери в една чашка и се извини, че трябва да излезе за малко от стаята, за да разбере защо я вика детето й. Виковете спряха веднага. Тя се върна, приглади косата си и наля шери и за себе си. — Седнете, моля ви.

Последва неловко мълчание. Докато седеше с нея, на Рудолф му мина през ума, че тази жена, която познава Били само от няколко месеца, сигурно знае за него много повече, отколкото той, заелият се със спасителна мисия, тръгнал като слепец, без да знае нищо. Трябваше да поиска от Гретхен да му прочете по телефона писмото, което я беше разтревожило толкова много.

— Били е много добро момче — каза мисис Феъруедър. — Толкова приятно и добре възпитано. Понякога тук идват много буйни деца, мистър… — поколеба се тя.

— Джордах — каза Рудолф.

— Затова ценим онези, които знаят как да се държат — продължи тя и отпи от чашата си. Като я гледаше, Рудолф реши, че мистър Феъруедър е щастлив човек.

— Майка му се тревожи за него — каза Рудолф.

— Така ли? — Тя реагира твърде бързо на думите му. Значи, не само Гретхен е забелязала, че има нещо.

— Получила е писмо от него тази седмица. Тя смята — разбира се, майките са склонни да преувеличават, — но тя смята, че Били се чувствува дълбоко подтиснат. — Нямаше никакъв смисъл да крие от тази явно здравомислеща и доброжелателно настроена жена с каква цел е дошъл. — Това ми се струва малко пресилено — каза той, — но аз дойдох, за да видя какво може да се направи. Майка му е в Калифорния. И… — тук той леко се смути — се омъжи повторно.

— Това не е единственият случай в нашето училище — каза мисис Феъруедър и се засмя. — Нямам пред вид, че майка му е в Калифорния, а повторния брак.

— Съпругът й почина преди няколко месеца — каза Рудолф.

— О, много съжалявам — въздъхна мисис Феъруедър. — Може би затова Били… — Тя не довърши мисълта си.

— Забелязали ли сте нещо по-определено? — попита Рудолф.

Жената приглади притеснено късата си коса.

— Предпочитам да поговорите със съпруга ми. Нали той се занимава с възпитанието на момчетата.

— Сигурен съм, че няма да кажете нищо, което съпругът ви не би одобрил — възрази Рудолф. Без да познава съпруга, той беше убеден, че в негово отсъствие жена му ще говори по-непринудено и по-малко ще защищава училището, ако причината наистина е в училището.

— Чашата ви е празна — каза мисис Феъруедър и отново я напълни.

— Може би бележките му са лоши? — попита Рудолф. — Или някое момче го тормози за нещо?

— Не. — Мисис Феъруедър му подаде малката чашка с шери. — Бележките му са хубави и той, изглежда, няма никакви трудности с уроците. А в нашето училище не допускаме никой никого да тормози. — Тя сви рамене. — Той е странно момче. Говорили сме с мъжа ми и сме се опитвали да го разберем. Но не успяхме. Той е… много затворен. С никой не общува. С никой от съучениците си. Нито с учителите. Момчето, което живее с него в една стая, поиска да го преместим в друга сграда.

— Да не би да се бият?

— Не — поклати тя глава. — Момчето казва, че Били не говори с него. Никога, за нищо. Поддържа ред в стаята, учи в часовете, предвидени за подготовка на уроците, не се оплаква, но едвам отговаря с „да“ или „не“, когато го попитат нещо. Физически е здраво момче, но не участвува в никакви спортни игри. Дори не докосва топката, а през този сезон останалите момчета си организират какви ли не игри или просто ритат топката пред общежитието. В събота, когато се състезаваме с други училища и всички са на стадиона, той остава в стаята си и чете. — Тя говореше разтревожено, също като Гретхен, когато му разправяше по телефона за Били. — Ако ставаше дума за възрастен човек, мистър Джордах — каза мисис Феъруедър, — щях да си помисля, че страда от меланхолия. Знам, че така нещата не могат да се обяснят… — усмихна се тя виновно. — Това е само описание на проявите, а не диагноза. Но нищо повече не можахме да измислим с моя съпруг. Ако вие откриете нещо по-определено, нещо, за което училището би могло да помогне, ще ви бъдем много признателни.

От другия край на училищния двор се чуха църковните камбани и Рудолф видя първите момчета, които излязоха от малката черква.

— Бихте ли ми казали коя е стаята на Били? — попита Рудолф. — Аз ще го почакам там. — Може би самата стая ще го подготви за срещата му с момчето.

— На третия етаж — каза мисис Феъруедър. — По коридора, последната врата вляво.

Рудолф й благодари и я остави с двете деца и сетера. Каква приятна жена, мислеше той, качвайки се по стълбите. Не си спомняше в неговото училище да е имало толкова симпатичен човек. Щом тя се тревожи за Били, значи, наистина има основания за тревога.

Вратата, както почти всички останали врати в коридора, стоеше отворена. Стаята сякаш бе разделена от невидима завеса. Леглото в единия край беше разхвърляно с разпилени по него грамофонни плочи. На пода лежаха струпани книги, на стената бяха закачени вимпели, снимки на момичета и спортисти, изрязани от списания. Леглото в другия край на стаята беше грижливо оправено, по стената нямаше никаква украса. Само върху старателно подреденото малко бюро стояха две снимки — на Гретхен и на Бърк. Гретхен беше снимана в градината пред къщата в Калифорния, седнала на един шезлонг. Фотографията на Бърк беше взета от някакво списание. Снимка на Уили Абът нямаше.

На леглото лежеше разтворена книга. Рудолф се наведе, за да прочете заглавието. „Чумата“ от Камю. Странно четиво за четиринадесетгодишно момче, твърде неподходящо, за да разсее меланхолията му.

Ако прекалено развитото чувство за чистота и ред е признак на юношеска невроза, Били явно беше неврастеник. Но Рудолф помнеше колко спретнат и прибран беше самият той на тази възраст, а никой не го смяташе за ненормален.

Стаята обаче му действуваше някак тягостно и не му се искаше да се срещне със съквартиранта на Били, затова слезе да чака пред вратата. Сега слънцето грееше по-силно, по алеите вървяха момчета на групи, всичките измити и сресани за църковната служба, и училището вече не изглеждаше като затвор. Повечето момчета бяха високи, много по-високи, отколкото бяха някога съучениците ма Рудолф. Американците повишават ръста си. Всички смятат, че това е положително явление. Кой знае? А може би е по-добре да гледаш отвисоко.

Забеляза Били в далечината. Единствено той вървеше сам. Крачеше бавно, непринудено, с вдигната глава и по нищо не личеше, че се чувствува подтиснат. Рудолф си спомни как на неговата възраст се упражняваше да върви плавно, без да клати раменете си, за да изглежда по-възрастен и по-елегантен от другарите си. Той и досега беше запазил тази походка, но вече се движеше така по навик, без да се замисля.

— Здравей, Руди — каза Били сериозно, като наближи вратата на общежитието. — Радвам се, че си дошъл да ме видиш.

Ръкуваха се. Били му стисна отривисто ръката. Той все още не се бръснеше, но лицето му вече нямаше детински вид и гласът му се беше променил.

— Довечера трябва да бъда в Уитби — каза Рудолф — и понеже пътят ми и без това е в тази посока, реших да се отбия и да обядваме заедно. Дотам са само два часа. Даже по-малко.

Били го изгледа спокойно. Той знае, че това посещение съвсем не е толкова случайно, каза си Рудолф.

— Има ли наблизо хубав ресторант? — побърза да попита Рудолф. — Умирам от глад.

— Последния път, когато беше тук, баща ми ме заведе на едно място, където не е много лошо — каза Били.

— Кога стана това?

— Преди един месец. Щеше да идва миналата седмица, но ми писа, че човекът, който щял да му даде колата си, заминал някъде в последния момент.

Интересно, помисли си Рудолф, дали снимката на Уили Абът е стояла първоначално върху подреденото бюро до снимките на Гретхен и на Колин Бърк и е изчезнала, когато се е получило последното писмо.

— Имаш ли да вършиш някаква работа в стаята? Трябва ли да кажеш на някого, че отиваш на обяд с вуйчо си?

— Нямам никаква работа — отговори Били. — И не трябва да казвам на никого нищо.

Докато говореха, край тях минаваха непрекъснато момчета, които се смееха, закачаха се и приказваха високо, но Рудолф изведнъж осъзна, че Били не поздрави нито едно от тях и че никой не се спря при него. Страховете на Гретхен са основателни, помисли си той. А положението може да е дори по-лошо.

Сложи леко ръката си върху рамото на Били, но племенникът му не реагира.

— Хайде да вървим — каза Рудолф. — Ти ще ми показваш пътя.

Сериозното момче седна до него и той подкара колата по красивите алеи, край хубавите сгради и спортните площадки — явно не бяха жалени нито умение, нито пари, — предназначени да подготвят младежите за пълноценен и щастлив живот под вещото напътствие на такива предани помощници като мисис Феъруедър; през целия път Рудолф се чудеше как някои хора могат да си позволяват да възпитават когото и да е.

— Аз знам защо онзи човек не е дал колата си на баща ми миналата седмица — каза Били, докато ядеше стека си. — Когато бяхме тук последния път, той се блъсна в едно дърво на излизане от паркинга и смачка калника. Преди да обядва, изпи три мартини, а след това една бутилка вино и две чаши коняк.

Колко критични са младежите, помисли си Рудолф и се зарадва, че в момента пие само вода.

— Може да е бил разстроен от нещо — отговори Рудолф. Не беше дошъл тук, за да подкопава обичта между баща и син.

— Сигурно. Той често е разстроен. — Били не спираше да яде. Каквото и да преживяваше, то не се беше отразило върху апетита му. Красиви келнерки в скромни униформи им бяха поднесли обилен американски обяд — стек, омари, миди, топли бисквити. Заведението беше просторно, с много маси, разпръснати из целия салон, покрити с покривки на червени карета; имаше много групи от училището — по пет-шест момчета на маса с родителите на един от учениците, който беше решил да се възползува от родителското посещение и да покани приятелите си на обяд. Дали и аз един ден ще взема сина си от някое училище и ще го заведа на такъв обяд с приятелите му, каза си Рудолф. Ако Джийн се съгласи да се омъжи за него, може би и това ще стане след петнадесет години. Как ли ще изглежда той след петнадесет години, как ли ще изглежда тя, какъв ли ще бъде синът му? Затворен, мълчалив, мрачен като Били? Или приказлив и весел, каквито са момчетата по съседните маси? Дали все още ще има такива училища, дали ще се сервират такива обеди, ще има ли и тогава пияни бащи, които в два часа следобед ще се блъскат в дърветата? Кой знае тези изискани жени и богати мъже, седнали гордо със синовете си, през какви изпитания са минали преди петнадесет години след току-що свършилата война, когато облакът на атомната бомба все още се е носил над планетата.

Може би трябва да кажа на Джийн, че оттеглям предложението си, помисли той.

— Как е храната в училище? — попита Рудолф, за да прекъсне дългата пауза.

— Добра е — отговори Били.

— А момчетата?

— Добри са. Впрочем не са добри. Непрекъснато се хвалят колко важни клечки са бащите им, как обядват с президента и го учат какво да прави, как ходят в Нюпорт през лятото, как имат собствени коне, как родителите им хвърлят по двадесет и пет хиляди долара за дебютантските балове на сестрите им.

— Ти какво им казваш, когато те говорят така?

— Мълча си. — В погледа на Били се четеше враждебност. — Какво мога да кажа? Моят баща живее в една стая и за две години три пъти го уволняват. Или да им разкажа какъв прекрасен шофьор е, след като хапне и пийне? — Били говореше равно и безстрастно, съвсем като зрял човек, което плашеше Рудолф.

— А за втория си баща не говориш ли?

— Какво да говоря за него? Той е мъртъв. А даже и преди да умре, не знам дали в цялото училище имаше и шест момчета, които да бяха чували за него. Тук се смята, че хората, които поставят пиеси или снимат филми, са смахнати.

— Ами учителите? — попита Рудолф с отчаяната надежда, че Били харесва поне тях.

— Нямам нищо общо с тях — отговори Били, мажейки с масло печения картоф. — Уча си уроците и това е всичко.

— Какво те измъчва, Били? — Трябваше вече да говори направо. Тъй като не познаваше момчето достатъчно добре, нямаше смисъл да задава странични въпроси.

— Майка ми те е помолила да дойдеш, нали? — Били впери предизвикателно поглед в него.

— Щом искаш да знаеш — да.

— Съжалявам, ако съм я разтревожил — каза Били. — Не е трябвало да изпращам това писмо.

— Разбира се, че е трябвало да го изпратиш. Какво те измъчва, Били?

— Не знам. — Момчето беше спряло да яде и Рудолф виждаше как се мъчи да овладее гласа си. — Всичко. Имам чувството, че ще умра, ако остана тук.

— Разбира се, че няма да умреш — каза рязко Рудолф.

— Сигурно. Просто имам това чувство. — В този момент Били говореше като раздразнено дете. — Сигурно ще кажеш, че става дума за две различни неща, нали? Но можеш да изпитваш такова чувство, не смяташ ли?

— Да — съгласи се Рудолф. — Продължавай.

— Това място не е за мен — каза Били. — Не искам да ме направят като всички останали момчета тук. Нали виждам бащите им. Много от тях са ходили в същото училище преди двадесет и пет години. Те са като децата си, само че по-възрастни, учат президента какво да прави, а не знаят, че Колин Бърк е бил велик човек, не знаят даже, че е умрял. Моето място не е тук, Руди. Както и на баща ми. А и на Колин Бърк мястото му нямаше да е тук. Ако остана тук, в края на четвъртата година ще заприличам на тях, а аз не искам. Не знам… — Той поклати унило глава и русата му коса се разпиля по високото чело, което беше наследил от баща си. — Сигурно си мислиш, че говоря глупости. Че ми е домъчняло за вкъщи, че съм подтиснат, защото не са ме избрали за капитан на отбора или нещо подобно…

— Съвсем не мисля така, Били. Не знам дали си прав, или не, но сигурно имаш някакви причини, за да си в това състояние. — Домъчняло му е за в къщи, помисли си той. И изведнъж в съзнанието му изплува въпросът: коя къща?

— Ходенето на църква тук е задължително — продължи Били. — Седем пъти в седмицата се опитват да ми втълпят, че съм християнин. Аз не съм никакъв християнин, майка ми не е християнка, баща ми не е християнин. Колин не беше християнин, защо тогава аз трябва да бъда наказван заради цялото семейство и да слушам всички тия проповеди? Бъди честен, не допускай нечисти помисли, недей да мислиш за секс. Исус Христос е умрял, за да изкупи греховете ни. Ти можеш ли да издържиш седем пъти в седмицата да слушаш такива щуротии?

— Много трудно. — Момчето действително беше право. Атеистите наистина имат известна вина спрямо децата си.

— А парите — каза Били все така напрегнато, но по-тихо, защото край масата минаваше една келнерка, — кой ще плаща сега за моето скъпо образование, след като Колин умря?

— Не се тревожи за това — отговори Рудолф. — Аз казах на майка ти, че поемам разноските.

Били го погледна с такава неприязън, сякаш Рудолф току-що му беше признал, че готви някакъв заговор срещу него.

— Аз не те уважавам достатъчно, вуйчо Руди, за да приема такова нещо от теб — каза той.

Рудолф се смая, но успя да запази спокойствие. В края на краищата Били беше едно дете на четиринадесет години.

— Защо не ме уважаваш?

— Защото и ти си като тях — отговори Били. — И един ден ще изпратиш собствения си син да учи тук.

— Няма да коментирам този въпрос.

— Съжалявам, че ти го казах. Но наистина мисля така. — В сините очи с дълги мигли, също наследени от Абът, напираха сълзи.

— Възхищавам се на откровеността ти — каза Рудолф. — Обикновено момчетата на твоята възраст вече знаят как да се преструват пред богатите си вуйчовци.

— Какво търся аз тук, когато на другия край на света майка ми седи съвсем сама и всяка нощ плаче? — продължи да говори припряно Били. — Да загине такъв човек като Колин, а аз да се забавлявам на някакъв глупав футболен мач или да слушам приказките на някой скаут в черен костюм как Исус ще ни спаси. Ще ти кажа нещо… — Сега сълзите се стичаха по бузите му и той ги бършеше с носната си кърпа, но продължаваше да говори все така ожесточено. — Ако не ме измъкнеш оттук, ще избягам. Все някак ще стигна до майка ми и ще й помогна с каквото мога.

— Добре — каза Рудолф. — Повече няма да говорим за това. Аз не знам какво мога да направя, но ти обещавам, че ще направя нещо. Приемаш ли?

Били кимна печално с глава, избърса пак сълзите си и прибра носната кърпа.

— Сега нека да си довършим обяда — каза Рудолф. Той не хапна нищо повече, но наблюдаваше как Били изпразни чинията си, а след това изяде и ябълковия пай. Когато си на четиринадесет години, можеш да поемеш всичко. Сълзи, смърт, жалост, ябълков пай, сладолед, и то без всякакви угризения.

След като се наобядваха и тръгнаха с колата към училището, Рудолф каза:

— Иди в стаята си. Събери си багажа. После слез долу и ме чакай в колата.

Момчето, облечено с официалния си костюм за неделната църковна служба, се скри в общежитието, Рудолф слезе от колата и тръгна след него. Зад него на изсъхналата вече поляна играеха футбол и се чуваха виковете на момчетата: „Подай на мен, подай на мен!“ Една от стотиците игри на младостта, в които Били не участвуваше.

Занималнята беше пълна с момчета, които играеха пинг-понг, седяха пред шахматни дъски, четяха списания, слушаха футболен мач по радиото. На горния етаж друго радио предаваше шумните песни на някаква фолклорна група. Момчетата около масата за пинг-понг учтиво му направиха път като на по-възрастен човек, когато той прекоси помещението и спря пред апартамента на Феъруедър. Момчетата изглеждаха хубави, здрави, възпитани, доволни, те представляваха надеждата на Америка. Ако беше баща, щеше да е щастлив да види сина си в такава компания в един неделен ден. Но неговият племенник не можеше да си намери място сред тях и смяташе, че ще умре. В края на краищата това си беше негово право.

Той позвъни на апартамента на семейство Феъруедър. Висок, леко прегърбен мъж, с паднала на челото коса, със свежо лице и любезна усмивка, отвори вратата. Какви ли нерви трябва да има човек, за да може да живее в къща, пълна с момчета.

— Мистър Феъруедър? — каза Рудолф.

— Да — отвърна добродушно и непринудено мъжът.

— Извинявайте, че ви безпокоя, но бих искал да поговоря с вас. Аз съм вуйчото на Били Абът. Бих…

— А, да — каза Феъруедър и протегна ръка. — Жена ми ми каза, че сте я посетили преди обяд. Няма ли да влезете? — Той го поведе по един коридор, чиито стени бяха покрити с книги. Влязоха във всекидневната, където стените също бяха заети от книги, които като по чудо изолираха шума от занималнята, щом затвориха вратата. Убежище от младостта. Изолация or младежите чрез книги. Рудолф си помисли, че може би е направил грешка, като не е приел предложеното му от Дентън преподавателско място в колежа и се е отказал от защитения от книгите живот.

Мисис Феъруедър седеше на дивана с чаша кафе в ръка, на пода, облегнато на коляното и, седеше детето й и разглеждаше книжка с картинки, от другата й страна — изтегнат — спеше сетерът. Мисис Феъруедър му се усмихна и вдигна чашата си за поздрав.

Не е възможно да са толкова щастливи, помисли си Рудолф, обзет от завист.

— Заповядайте, седнете — каза Феъруедър. — Искате ли малко кафе?

— Не, благодаря, току-що пих. И няма никак да се бавя. — Рудолф седна сковано, изпитвайки неудобство от това, че е вуйчо, а не баща.

Феъруедър се настани удобно до жена си. Беше обут с гуменки, изцапани от мократа трева, и носеше вълнена риза; явно се възползуваше от неделния следобед.

— Успяхте ли да поговорите с Били? — попита той с лек южняшки акцент — джентълмен от крайбрежна Вирджиния.

— Говорих — каза Рудолф. — Но не знам колко успешен беше разговорът. Мистър Феъруедър, аз искам да взема Били. Поне за няколко дни. Мисля, че е абсолютно необходимо.

Съпрузите се спогледаха.

— Толкова лошо ли е положението? — попита той.

— Доста лошо.

— Направихме всичко, каквото можахме — каза Феъруедър, но тонът му показваше, че съвсем не смята да се извинява.

— Не се съмнявам — отговори Рудолф. — Просто Били е по-особено момче, неотдавна му се случиха някои неща… — Интересно дали семейство Феъруедър е чувало за Колин Бърк и дали тъжи за рано погубения му талант, помисли си Рудолф. — Няма смисъл да говорим за това сега. Причините, които изтъква едно момче, може и да са неоснователни, но чувствата му са напълно искрени.

— Значи, искате да вземете Били? — попита мистър Феъруедър.

— Да.

— Кога?

— След десет минути.

— О, боже! — възкликна мисис Феъруедър.

— За колко време? — попита спокойно Феъруедър.

— Не знам. За няколко дни. За един месец. Може би завинаги.

Последва неловко мълчание. През прозореца се чуваше как едно момче отброява точките от двубоя на игрището: „22, 45, 38.“ Феъруедър стана, отиде до масата, където стоеше кафеникът, и си наля кафе.

— Наистина ли не искате малко кафе, мистър Джордах?

Рудолф поклати глава.

— Коледната ваканция е само след две седмици и половина — каза Феъруедър. — А след няколко дни започват изпитите за първия срок. Не мислите ли, че ще бъде по-разумно, ако изчакаме дотогава?

— Мисля, че няма да бъде разумно да си тръгна днес оттук без Били — отвърна Рудолф.

— Говорихте ли с директора? — попита Феъруедър.

— Не.

— Бих ви препоръчал да се посъветвате с него — продължи Феъруедър. — Аз наистина нямам право да…

— Колкото по-малко шум се вдигне, колкото по-малко хора говорят с Били, толкова по-добре ще бъде за него. Повярвайте ми — каза Рудолф.

Съпрузите пак се спогледаха.

— Чарлс — обърна се мисис Феъруедър към съпруга си, — аз смятам, че можем да обясним на директора.

Феъруедър отпиваше замислено от кафето си, застанал прав до масата. Сноп бледа слънчева светлина се промъкна през прозорците и очерта фигурата му на фона на лавиците с книги. Потънал в размисъл, жизнен мъж, глава на семейство, лечител на детски души.

— Сигурно можем — отговори той. — Сигурно можем да му обясним. Обаче вие ще ми се обадите след един-два дни да ми кажете какво сте решили, нали обещавате?

— Разбира се.

— В нашата уж спокойна професия стават толкова провали — въздъхна Феъруедър. — Кажете на Били, че когато пожелае да се върне, ще бъде добре дошъл. Той е достатъчно умен, за да навакса изпуснатите уроци.

— Ще му кажа — отговори Рудолф. — Благодаря ви. Благодаря и на двама ви за всичко.

Феъруедър го изпрати по коридора, отвори вратата към оживената занималия, ръкува се с Рудолф, без да се усмихне, и затвори вратата след него.

Когато излизаха с колата от училището, Били, седнал отпред до Рудолф, каза:

— Никога повече не искам да видя това място. — Той изобщо не попита къде отиват.

 

 

Беше пет и половина, когато пристигнаха в Уитби; уличните лампи вече светеха в зимния мрак. Били беше спал почти през целия път. Рудолф се ужасяваше от мига, в който трябваше да представи племенника си на майка си. Като знаеше как обича да се изразява майка му, нищо чудно да каже: „Изчадието на блудницата.“ Но той имаше уговорена среща с Колдъруд — неделната вечеря на семейство Колдъруд сигурно щеше да приключи към седем часа, а това означаваше, че е невъзможно да заведе Били в Ню Йорк и да се върне навреме в Уитби. А дори да имаше време да закара момчето в града, на кого щеше да го остави? На Уили Абът? Гретхен го беше помолила да не занимава Уили с този въпрос и той се беше съгласил, така че сега не можеше да се обърне към Уили. А и след всичко онова, което Били му разказа за баща си, докато обядваха, едва ли беше подходящо да оставя момчето на грижите на един алкохолик.

Мина му през ума да заведе Били в някой хотел, но това му се видя прекалено жестоко. Момчето не биваше да прекарва точно тази нощ в хотел. А щеше да бъде и проява на страхливост от негова страна Трябваше да се разбере с майка си.

Когато спря колата пред къщата, събуди момчето и го въведе вътре, с облекчение видя, че майка му не е във всекидневната. Надзърна в коридора и разбра, че вратата на стаята й е затворена. Това означаваше, че тя вероятно се е скарала с Марта и сега е сърдита. Той щеше да говори с нея насаме и да я подготви за първата й среща с нейния внук.

Рудолф отиде с Били в кухнята. Марта седеше на масата и четеше вестник, а от печката се носеше миризма на готвено. Марта не беше дебела, както злобно я описваше майка му, а точно обратното — кокалеста, суха петдесетгодишна стара мома, изпитала на гърба си много житейски несгоди, готова да отвръща на доброто с добро и на злото със зло.

— Марта — каза Рудолф, — това е моят племенник Били. Той ще остане при нас няколко дни. Сега е уморен, трябва да се изкъпе и да хапне нещо топло. Нали ще му помогнеш да свърши всичко това? Той ще спи в стаята за гости до моята.

Марта приглади с ръка вестника върху кухненската маса.

— Майка ви каза, че няма да вечеряте тук.

— Няма. Аз пак излизам след малко.

— Тогава яденето ще стигне — отсече Марта и завъртя ядовито глава към стаята на майка му. — Тя не ми е казвала нищо за никакви племенници.

— Тя още не знае — отговори Рудолф, стараейки се да говори весело пред Били.

— Това ще й дойде като капак за деня — да открие, че синът й има племенник — каза Марта.

Били стоеше мълчаливо настрана, опитваше се да разбере какво става, но атмосферата явно не му харесваше.

Марта се изправи, на лицето й както обикновено беше изписано неодобрение, но Били, разбира се, не знаеше, че Марта си е винаги такава.

— Елате, млади човече — каза Марта. — Дано намерим място за такова слабичко създание като вас.

Рудолф се изненада, защото на езика на Марта тези думи означаваха в същност любезна подкана.

— Хайде, Били — каза той. — Аз ще се кача след малко да те видя.

Били тръгна колебливо след Марта. Хванал се веднъж за вуйчо си, сега всяка раздяла с него му се струваше рискована.

Рудолф чу стъпките им по стълбата. Майка му щеше веднага да разбере, че в къщата има чужд човек.

Тя различаваше неговите стъпки и никога не пропускаше да го извика, когато той се качваше в стаята си.

Извади малко лед от хладилника. Трябваше да пийне нещо, след днешния ден на въздържание и преди срещата с майка си. Занесе леда във всекидневната и установи с удоволствие, че в стаята е топло. Брад сигурно е изпратил вчера някой от техниците. Значи, майка му поне за отоплението няма да се заяжда.

Наля си уиски, наля и вода и сложи много лед в чашата, после се отпусна в едно кресло, изпъна крака и с наслада вкуси от питието си. Стаята му харесваше — не беше претрупана, имаше модерни кожени кресла, лампи с кръгли стъклени абажури, дървени маси и семпли пердета в пастелни тонове; всичко това контрастираше приятно с ниския таван от дървени греди и малките прозорци с квадратни рамки от осемнадесети век. Майка му се оплакваше, че стаята приличала на зъболекарска чакалня.

Той допи бавно питието си — знаеше каква сцена го очаква и затова не бързаше. Най-сетне стана от креслото, мина по коридора и почука на вратата. Стаята на майка му беше на долния етаж, за да не трябва да се изкачва по стълби. Макар че сега, след двете операции — едната заради флебита, другата заради пердетата на очите, — тя се чувствуваше доста добре. Оплакваше се, но беше добре.

— Кой е? — чу се резкият й глас зад затворената врата.

— Аз съм, мамо — каза Рудолф. — Спиш ли?

— Вече не — отговори тя. Той отвори вратата.

— Как ще спя, когато разни хора ходят като слонове из цялата къща — каза тя от леглото. Лежеше подпряна на дантелени възглавници, облечена с розов халат, поръбен с някакви розови кожички. Носеше очила с дебели стъкла, които лекарят й беше предписал след операцията. С тях можеше да чете, да гледа телевизия и кино, но зад стъклата силно уголемените й очи придобиваха особено бездушен и студен израз.

Лекарите бяха направили чудеса за нея, откакто се преместиха в новата къща. Преди това, когато още живееха над магазина, тя отказваше категорично да се подложи на операциите, за които Рудолф настояваше и смяташе, че са наложителни. „Няма да постъпвам в болница за бедни — казваше тя, — за да се упражняват върху мен разни лекари-стажанти, на които трябва да забранят и кучета да лекуват.“ Протестите на Рудолф оставаха нечути. Докато живееха в бедната квартира, нищо не можеше да я разубеди, че не е бедна и не е обречена да страда като всички бедни хора, принудени да потърсят равнодушните грижи на благотворителните институти. Но щом се преместиха тук, щом Марта започна да й чете какво пишат вестниците за успехите на Руди, щом взе да се вози в новата кола, която Руди беше купил, тя реши смело, че ще се оперира, като предварително поиска уверение, че ще бъде предадена в ръцете на най-добрите и скъпо платени лекари.

Вярата й в парите я беше подмладила, възкресила, беше я измъкнала от гроба. Рудолф смяташе, че добрите медицински грижи ще позволят на майка му да прекара спокойно последните години от живота си. Сега тя просто се радваше на втори живот. Когато колата на Руди беше свободна, Марта сядаше намусено зад волана и разхождаше майка му; майка му ходеше често по фризьорските салони (косата й беше накъдрена и почти синя); посещаваше редовно кината в града; поръчваше си таксита; ходеше на църква; два пъти седмично играеше бридж с новите си познати, които присъствуваха редовно на църковната служба; когато Рудолф не беше в къщи, канеше на вечеря свещеници; беше си купила ново издание на „Отнесени от вихъра“, както и романите на Франсис Паркинсън Кийс.

Гардеробът й беше пълен с най-различни рокли и шапки за всякакви случаи, а стаята й беше натъпкана с мебели като малко антикварно магазинче — имаше позлатени масички, един шезлонг и една тоалетка с десет флакона с различни френски парфюми. За първи път през живота си тя използуваше ярко червило за устни. Рудолф смяташе, че майка му изглежда отвратително с гримираното си лице и натруфените си рокли, но тя безспорно беше много по-жизнена от преди. Ако по този начин компенсираше тежкото си детство и дългия мъчителен брак, той нямаше право да я лишава от тези забавления.

По едно време обмисляше идеята да вземе на майка си отделна квартира в града, където Марта да се грижи за нея, но само като си представеше израза на лицето й, когато щеше да я изведе за последен път от къщата, се отказа — тя щеше да бъде съкрушена от неблагодарността на сипа си, когото беше обичала най-много в живота си, сина, чиито ризи беше гладила нощем, след като дванадесет часа беше стояла права в хлебарницата, сина, заради когото беше пожертвувала младостта, съпруга, приятелите и другите си две деца.

И така тя остана. Рудолф беше човек, който изплаща докрай всичките си дългове.

— Кой е горе? Ти си довел жена в къщи — каза тя с укор.

— Никога не съм водил жена в къщи, както ти се изразяваш, мамо — отговори Рудолф, — макар че, ако искам, не виждам защо да не го направя.

— И в тебе тече кръвта на баща ти — каза майка му. Какво тежко обвинение.

— Внукът ти е горе. Доведох го от училище.

— Едно шестгодишно дете не може да се качва така тежко по стълбите. Аз не съм глуха — каза тя.

— Не е синът на Томас, а на Гретхен — отговоря той.

— Не искам да чувам това име. — Тя запуши с ръце ушите си. От гледането на телевизия беше научила някои нови жестове.

Рудолф седна на леглото на майка си, свали внимателно ръцете й и ги задържа. Много мек съм бил, помисли си той. Този разговор е трябвало да се състои преди години.

— Слушай сега, мамо — каза той. — Момчето е много добро и има неприятности, и…

— Аз няма да търпя в къщата си сополанкото на една блудница — прекъсна го тя.

— Гретхен не е блудница — каза Рудолф. — Синът й не е сополанко. А тази къща не е твоя.

— Дочаках деня, в който най-сетне изрече тези думи — каза тя.

— Той ще остане тук само няколко дни — продължи Рудолф, без да обръща внимание на мелодраматичната реплика — и има нужда от топлота и внимание, които аз и Марта ще му осигурим, а ти ще постъпиш също като нас.

— А какво ще кажа на отец Макдонъл? — Майка му вдигна уголемените си, безизразни очи към небесното царство, пред чиито двери в същност стоеше отец Макдонъл.

— Ще кажеш на отец Макдонъл, че най-сетне си разбрала как трябва да се прилага на дело християнското милосърдие — каза Рудолф.

— О, много хубаво умееш да говориш за християнско милосърдие — въздъхна тя. — А влизал ли си някога в църква?

— Нямам време да се разправям — каза Рудолф. — Колдъруд вече ме чака. Просто ти казвам как трябва да се държиш с момчето.

— Няма да търпя присъствието му — отговори тя, използувайки този израз от някоя своя любима книга. — Ще затворя вратата и Марта ще ми носи храната на табла тук.

— Можеш да направиш каквото си искаш, мамо — каза тихо Рудолф. — Но ако постъпиш така, се лишаваш от всичко. От колата, от партиите бридж, от покупките на кредит, от фризьорските салони, от вечерите с отец Макдонъл. Помисли си добре. — Той се изправи. — Аз трябва да тръгвам. Марта ще приготви вечеря за Били. Съветвам те да отидеш при тях.

Преди да затвори вратата на стаята, видя, че от очите на майка му се леят сълзи. Какъв евтин номер да се сплаши една стара жена, помисли си той. Защо просто не умре? Кротко, без фризури, без помади и червила.

В коридора имаше голям часовник и той прецени, че ако го свържат с Калифорния, ще има време да разговаря с Гретхен. Подаде покана за разговор и докато чакаше телефонът да звънне, си наля още уиски. Колдъруд може би щеше да усети, че е пил алкохол, и да му стане неприятно, но той вече не се притесняваше от това. Отпиваше от чашата и си припомняше какво беше правил предишния ден по същото време. Представи си полумрака в стаята и топлината на мекото легло, захвърлените на пода червени вълнени чорапи, приятния топъл дъх с аромат на ром и лимон. Дали някога майка му в студен декемврийски следобед е лежала в нежните прегръдки на някой любовник, захвърлил нетърпеливо и небрежно дрехите й? Кой знае защо, тази картина му се струваше недействителна. Дали един ден, когато остарее, Джийн ще лежи в някакво претенциозно легло, втренчила очи иззад дебелите стъкла на очилата, изкривила презрително и алчно начервените си устни? По-добре да не мисли за това.

Телефонът иззвъня; беше Гретхен. Той обясни накратко как е минал денят, каза, че е взел Били при себе си и че след два-три дни ще го изпрати със самолет в Лос Анжелос, освен ако тя, разбира се, не дойде в Ню Йорк.

— Не — отговори тя. — Изпрати го със самолета.

Колко хитро уреди въпроса. Сега ще има извинение да отиде в Ню Йорк във вторник или сряда. И ще види Джийн.

— Излишно е да ти казвам колко съм ти признателна, Руди — добави Гретхен.

— Глупости — отговори той. — Когато един ден аз имам син, ти също ще се грижиш за него. Ще ти съобщя с кой самолет пристига. А може би скоро и аз ще дойда да се видим.