Ъруин Шоу
Богат, беден (16)

ГЛАВА ПЕТА

— Защо идваш да ме чакаш? — недоволствуваше Били по пътя към къщи. — Да не би да съм бебе!

— Скоро вече ще се прибираш сам — отговори Гретхен и машинално го хвана за ръка, преди да пресекат улицата.

— Кога?

— Много скоро.

— Кога?

— Когато навършиш десет години.

— О, по дяволите.

— Нали знаеш, че така не бива да се говори.

— А татко говори.

— Ти не си татко.

— И ти говориш понякога така.

— Няма да се сравняваш с мен. Аз също не трябва да говоря така.

— Тогава защо говориш?

— Защото се ядосвам.

— И аз съм ядосан сега. На другите деца майките им не ги чакат пред вратата като бебета. Отиват си в къщи сами.

Гретхен знаеше, че това е вярно, че прекалено много се притеснява за Били, че не опазва съветите на д-р Спок и че рано или късно тя или Били, или двамата заедно ще платят за това, но не можеше да си представи как ще пусне Били да пресича сам улиците на Гринич Вилидж, където движението е толкова опасно. Няколко пъти беше говорила с Уили да се преместят в по-краен квартал заради детето, но Уили не възприемаше тази идея. „Аз не съм човек, който може да живее на тихо и спокойно място“ — казваше той.

Тя не разбираше какво лошо има в това да живееш в Скарсдейл например. Познаваше доста хора, които живееха в Скарсдейл или на други такива места, и всички те бяха най-обикновени хора, каквито се срещат навсякъде — пияници, женкари, политици, патриоти, учени, самоубийци… всякакви.

— Кога? — упорствуваше Били, опитвайки се да се отскубне от ръката й.

— Когато навършиш десет години — повтори тя.

— Цяла година има дотогава — изплака той.

— Няма да усетиш колко бързо ще мине времето — каза тя. — Закопчей си сега палтото, защото ще настинеш. — Беше играл баскетбол в училищния двор и по лицето му още се стичаше пот. В късния октомврийски следобед въздухът беше студен, а от Хъдсън духаше вятър.

— Цяла година — каза Били, — Това е нечовешко.

Тя се засмя, наведе се и го целуна по главата, но той се отдръпна и каза:

— Не ме целувай пред хората.

Срещу тях притича голямо куче, но Гретхен се въздържа и не каза на Били, че не бива да пипа кучето.

— Хей, приятел — подвикна Били, който много обичаше животни. Той погали кучето по главата и издърпа ушите му. Това дете смята, че никое живо същество не може да му причини нищо лошо, помисли си Гретхен. Освен майка му.

Кучето размаха опашка и отмина.

Когато стигнаха на тяхната улица, Гретхен се почувствува в безопасност. Тя остави Били да се влачи зад нея и да прескача дупките по тротоара. До входа на кооперацията видя Рудолф и Джони Хийт, подпрели се на стената. И двамата държаха по една книжна торба е по една бутилка. Като тръгна да прибере Били от училище, тя си сложи само един шал на главата и старото палто, даже не си направи труд да свали панталоните, с които стоеше в къщи. Когато видя Рудолф и Джони, облечени като делови, млади бизнесмени, с шапки, тя си даде сметка, че изглежда много размъкната.

Беше свикнала да вижда Рудолф често в Ню Йорк. През последните шест месеца той идваше в града два-три пъти седмично, винаги облечен в костюм като млад бизнесмен. Между Колдъруд и кантората на Джони Хийт се уреждаше някаква сделка, но колкото и да й обясняваше Рудолф в какво точно се състои работата, тя все не можеше да схване докрай подробностите. Знаеше, че става дума за създаването на корпорация, наречена „Сдружено търговско предприятие Д. К.“ — буквите „Д. К.“ бяха инициалите на Дънкън Колдъруд. В резултат на това се очакваше Рудолф да стане богат, да се освободи от задълженията си в магазина и поне половината от годината да живее извън Уитби. Той я беше помолил да му потърси в Ню Йорк мебелирано жилище.

И двамата изглеждаха някак възбудени, сякаш бяха пили. По златната обвивка на гърлата на бутилките, които се подаваха от кафявите книжни торби, тя разбра, че носят шампанско.

— Здравейте, момчета — каза Гретхен. — Защо не ме предупредихте, че ще дойдете?

— Не знаехме, че ще дойдем — отговори Рудолф. — Това е съвсем импровизирано тържество. — Той я целуна по бузата и тя разбра, че не е пил.

— Здрасти, Били — обърна се той към момченцето.

— Здрасти — отговори Били небрежно.

Между вуйчото и племенника не съществуваше кой знае каква симпатия. Били наричаше вуйчо си Руди. От време на време Гретхен се опитваше да накара сина си да се държи по-учтиво и да казва „вуйчо Рудолф“, но Уили подкрепяше Били с думите: „Това са отживелици. Недей да възпитаваш детето в лицемерие.“

— Качете се горе да отворим тези бутилки — каза Гретхен.

В хола цареше пълен безпорядък. След като беше отстъпила горната стая изцяло на Били, тя работеше тук и сега навсякъде се въргаляха изписани листа от двете статии, които беше обещала да предаде в началото на другия месец. По бюрото и по масите бяха разхвърляни книги, бележници и хартийки. Не беше пожалено даже канапето. Тъй като нямаше система в работата си, редките й опити да въведе някакъв порядък увеличаваха още повече хаоса. Докато работеше, непрекъснато пушеше и затова всички пепелници бяха пълни о угарки. Уили, който съвсем не беше човек на реда, от време на време се оплакваше: „Това не прилича на дом, а на редакция на някое загубено вестниче.“

Тя забеляза, че Рудолф огледа неодобрително стаята. Дали не я сравнява с изрядната деветнадесетгодишна Гретхен? За миг изпита необясним гняв срещу брат си с неговия безукорно огладен костюм без нито едно петънце. Той не бива да забравя, че тя се грижи за семейството и изкарва прехраната си.

— Били — каза Гретхен, докато окачваше палтото и шала си с подчертана старателност, сякаш за да се извини по този начин за вида на стаята, — качи се горе да си напишеш домашните.

— О-о-о! — възпротиви се Били по-скоро по навик, а не от желание да остане в компанията на възрастните.

— Хайде, Били.

Преструвайки се на нещастен, той тръгна зарадван по стълбите към стаята си. Гретхен извади три чаши.

— По какъв случай? — попита тя Рудолф, който отваряше бутилката шампанско.

— Победихме — каза Рудолф. — Днес стана подписването. Сега до края на живота си можем да пием шампанско сутрин, обед и вечер. — Той извади тапата и пяната обля ръката му, докато пълнеше чашите.

— Чудесно — каза машинално Гретхен. Не разбираше как Рудолф може да се отдава изцяло на работата си.

Чукнаха се.

— За „Сдруженото търговско предприятие Д. К.“ и за председателя на неговия управителен съвет — каза Джони. — За новоизлюпения магнат.

Двамата млади мъже се засмяха, но си личеше, че все още са силно възбудени. На Гретхен й приличаха на хора, останали случайно живи след катастрофа, които истерично се поздравяват, че са се спасили. Кой знае какви неща стават по нюйоркските кантори, помисли си тя.

Рудолф не можеше да седи на едно място. Той шареше из стаята с чаша в ръка, отваряше книги, гледаше безпорядъка по бюрото й, прелистваше вестници. Изглеждаше уморен и нервен, очите му блестяха, а страните му бяха хлътнали.

За разлика от него Джони, загладен и спокоен, имаше отпуснат, почти сънен вид, седнал с чашата в ръка. Свикнал да разполага с пари много повече от Рудолф, той беше подготвен за неочакваните поврати на съдбата.

Рудолф пусна радиото и в стаята гръмна първата част на Императорския, пети концерт на Бетховен. Рудолф се засмя.

— Свирят нашата песен — каза той на Джони. — Музика в чест на милионери.

— Стига, момчета — каза Гретхен, — карате ме да се чувствувам като просякиня.

— Ако Уили има поне малко ум в главата — каза Джони, — трябва да изпроси, да вземе назаем или да открадне пари и да ги вложи в „Сдруженото търговско предприятие Д. К.“. Говоря съвсем сериозно. Тази компания може да се разрасне неимоверно.

— Уили е твърде горд, за да проси, твърде известен, за да взема назаем, и твърде страхлив, за да краде — каза Гретхен.

— Внимавай, не говори така за моя приятел — иронизира Джони, преструвайки се на ужасен от думите на Гретхен.

— Едно време беше и мой приятел — отговори Гретхен.

— Искаш ли още малко шампанско? — каза Джони и доля чашата й.

Рудолф взе един лист хартия от бюрото на сестра си и зачете:

— „Епоха на нищожества“. Какво е това заглавие?

— Беше замислено за една статия за новите телевизионни програми през този сезон — обясни Гретхен, — но се отклоних от темата. Взех да пиша за миналогодишни пиеси, за тазгодишни пиеси, за няколко романа, за правителството на Айзенхауер, за архитектурата, за обществения морал, за образованието… Ужасена съм как учат децата в училището на Били и сигурно това ме амбицира.

Рудолф прочете първия параграф и каза:

— Много си рязка.

— Плащат ми, за да ругая — отговори Гретхен. — Това ми е задължението.

— Смяташ ли, че всичко е толкова черно, колкото го представяш?

— Да — отговори тя и протегна чашата си към Джони.

Телефонът иззвъня.

— Това сигурно е Уили, който иска да ми съобщи, че не може да се върне за вечеря — каза Гретхен, стана и отиде да се обади. — Ало — каза тя с предварително огорчен тон. После млъкна озадачена. — Един момент, моля. — Тя подаде слушалката на Рудолф и добави: — За тебе е.

— За мен? — учуди се Рудолф. — Никой не знае, че съм тук.

— Казаха, че търсят мистър Джордах.

— Да? — обади се Рудолф.

— Джордах? — каза един дрезгав и потаен глас.

— Да.

— Ал се обажда. Заложил съм петстотин долара тази вечер за теб. Хубав залог. Седем срещу пет.

— Един момент — каза Рудолф, но телефонът замлъкна. Той изгледа учудено слушалката в ръката си. — Много странно нещо. Обади се някой си Ал. Каза, че бил заложил тази вечер за мен петстотин долара, залогът е седем срещу пет, Гретхен, да не би тайно да залагаш на конни състезания?

— Не познавам никакъв Ал — каза тя, — не разполагам с петстотин долара и освен това той търсеше мистър Джордах, а не мис Джордах. — Тя се подписваше с моминското си име и телефонният номер се водеше на името Джордах.

— Точно това е най-невероятното — отговори Рудолф, — Казал ли съм на някого, че ще бъда тук? — попита той Джони.

— Доколкото ми е известно — не — отвърна Джони.

— Сигурно е сбъркал номера — предположи Гретхен.

— Едва ли — каза Рудолф. — Колко души в Ню Йорк се казват Джордах? Чувала ли си друг път това име?

Гретхен поклати глава.

— Къде е телефонният указател на Манхатън?

Гретхен му го посочи с ръка, Рудолф взе указателя и го отвори на буквата „Д“.

— „Т. Джордах — прочете той. — Деветдесет и трета улица.“ — Затвори бавно указателя и го остави на мястото. — Т. Джордах — каза той на Гретхен, — Смяташ ли, че е възможно?

— Дано да не e — отговори тя.

— За какво става дума? — попита Джони.

— Имаме брат, който се казва Томас — обясни Рудолф.

— Бебето на семейството — каза Гретхен. — Изключително бебе.

— От десет години нито сме го виждали, нито сме го чували — добави Рудолф.

— Семейство Джордах е необикновено задружно — каза Гретхен. След изморителния ден шампанското бързо й подействува и тя се изтегна на канапето. Спомни си, че не беше обядвала.

— Какво работи брат ви? — попита Джони.

— Нямам никаква представа — каза Рудолф.

— Ако се занимава със същото, с което се занимаваше като малък — добави Гретхен, — сега сигурно се крие от полицията.

— Аз ще разбера. — Рудолф отвори отново указателя и набра номера на Т. Джордах на Деветдесет и трета улица. Обади се жена. Ако се съдеше по гласа — млада.

— Добър вечер, госпожо — каза Рудолф със сдържан, официален тон. — Може ли да говоря с мистър Томас Джордах, моля?

— Не, не може — отвърна жената. Тя говореше високо и пискливо. — Кой го търси? — попита тя подозрително.

— Един негов приятел — отговори Рудолф. — В къщи ли е мистър Джордах?

— Спи — каза сърдито жената. — Довечера има мач. Няма време с никого да говори — и затвори телефона.

Рудолф държеше слушалката по-далече от ухото си и тъй като жената говореше високо, Гретхен и Джони чуха целия разговор.

— Ще се бие довечера, както се биеше едно време — каза Гретхен. — Може и да е нашият Томи.

Рудолф взе от стола до бюрото „Ню Йорк Таймс“ и го отвори на спортната страница.

— Ето — каза той. — „Главната среща. Томи Джордах и Върджил Уолтърс, средна категория, десет рунда. Мачът ще се играе в «Слънчевите градини».“

— Звучи много идилично — каза Гретхен.

— Аз ще отида — заяви Рудолф.

— Защо? — попита Гретхен.

— Защото ми е брат в края на краищата.

— Десет години съм живяла без него — каза Гретхен, — ще се опитам да преживея още двадесет.

— Джони, ти ще дойдеш ли? — обърна се Рудолф към Хийт.

— Съжалявам, но съм канен на вечеря — отговори Джони. — Ще ми кажеш после кой е победил.

Телефонът пак иззвъня. Рудолф вдигна нетърпеливо слушалката, но беше Уили.

— Здрасти, Руди — каза Уили. По шума, който се чуваше, ставаше ясно, че се обажда от някакъв бар. — Не, няма защо да говоря с нея — обясни Уили. — Просто й предай, че много съжалявам, но съм зает служебно тази вечер и ще се прибера късно. Кажи й да не ме чака.

— Не ми предавай какво ти каза — усмихна се Гретхен, излегната на канапето.

— Няма да се върне за вечеря.

— И аз не трябва да го чакам.

— Нещо такова.

— Джони — каза Гретхен, — не мислиш ли, че е време вече да отворим втората бутилка?

Докато привършваха втората бутилка, Гретхен се обади по телефона и уреди едно момиче да стои вечерта при Били, а след това разучиха къде се намират „Слънчевите градини“. Тя отиде да се изкъпе, направи си косата и облече една тъмна вълнена рокля, макар че не беше сигурна дали е подходящ тоалет за боксов мач. Напоследък беше отслабнала и роклята й се въртеше в кръста, но когато се върна при мъжете, улови техните одобрителни погледи и това я поласка. Никога не бива да се изоставям, каза си тя. Никога.

 

 

Момичето, което щеше да стои при Били, пристигна. Гретхен му каза какво да прави и излезе от къщи с Рудолф и Джони. Отидоха в един близък бар. Джони пийна с тях на крак, преди да се разделят.

— Благодаря за питието — каза той и се приготви да тръгва.

— Аз имам само пет долара — засмя се Рудолф. — Джони, ще ме финансираш ли тази вечер?

Джони извади портфейла си и даде на Рудолф пет банкноти по десет долара.

— Ще ти стигнат ли? — попита той.

— Благодаря — отговори Рудолф, пъхна небрежно банкнотите в джоба си и пак се засмя.

— Защо ти е толкова смешно? — попита Гретхен.

— Не съм вярвал, че ще доживея деня, когато няма да знам колко пари имам в джоба си — каза Рудолф.

— Бързо възприемаш приятните безгрижни навици на богатите — каза сериозно Джони. — Поздравявам те. Ще се видим утре в кантората, Руди. Надявам се, че брат ти ще спечели.

— Аз пък се надявам, че ще му счупят главата — каза Гретхен.

 

 

Когато разпоредителят ги заведе на местата им на третия ред, състезанията вече бяха започнали. Гретхен забеляза, че в залата има съвсем малко жени и никоя от тях не е облечена с черна вълнена рокля. Тя идваше за първи път на боксов мач и винаги изключваше телевизора, когато предаваха боксови срещи. Струваше й се нечовешко хората да си нанасят взаимно безсмислени удари. А лицата на мъжете около нея говореха, че присъствуващите зрители са любители на такива жестоки забавления. Гретхен беше сигурна, че никога досега не бе виждала толкова много грозни хора, събрани на едно място.

Двамата мъже на ринга като че ли не си нанасяха особено тежки удари и тя ги наблюдаваше безучастно и отвратено как се вкопчват един в друг, как се борят и избягват ударите. Публиката, обвита в тютюнев дим, беше апатична и само от време на време, когато чуеше тъпия звук от някой внезапен удар, издаваше остро, животинско ръмжене.

Тя знаеше, че Рудолф понякога ходи на боксови мачове и го беше чувала да говори разпалено с Уили за някои боксьори, като Рей Робинсън например. Погледна скришом брат си. Представлението на ринга като че ли му доставяше удоволствие. Сега, когато наблюдаваше истински бой, усещаше миризмата на пот и виждаше как бледата кожа почервенява от ударите, изтънченият характер на Рудолф, неговото високомерие на човек с образование и учтивото му държане изведнъж й се сториха подозрителни. И той беше като останалите диваци на ринга и в залата.

В следващия двубой единият боксьор беше ударен над окото и от раната бликна кръв, която изцапа и пострадалия, и противника му. Като видя кръв, тълпата изрева, а на Гретхен й стана лошо и не знаеше ще издържи ли да гледа как собственият й брат прескача въжетата, за да излезе на ринга и да се подложи на такова унищожение.

Когато обявиха главната боксова среща, Гретхен, пребледняла и премаляла, видя през сълзи и цигарен дим един едър мъж в червен халат, който пъргаво прескочи въжетата; позна, че това е Томас.

 

 

Свалиха халата на Томас и сложиха ръкавиците върху стегнатите му с бинт китки и Рудолф веднага забеляза със завист, че Томас няма почти никакви косми по тялото си. Рудолф беше станал много космат, гъсти черни косми покриваха гърдите и даже раменете му. Същото се отнасяше и за краката му и това никак не му харесваше. През лятото, когато ходеше да плува, се притесняваше, защото смяташе, че хората му се присмиват. Затова рядко се печеше на слънце и щом излезеше от водата, си обличаше риза.

Интересно, че Томас, като се изключи силно развитото, яко, мускулесто тяло, изглеждаше съвсем същият. Лицето му беше все така чисто, със същия детински, невинен израз. Докато обявяваха условията на мача, Томас непрекъснато се усмихваше, но Рудолф видя, че облизва нервно с език крайчеца на устните си. А после, когато реферът даваше последни наставления на двамата боксьори, застанали в центъра на ринга, Рудолф забеляза как играе един мускул под лъскавите червени копринени гащета на брат му. Чак като го представиха („Другият състезател е Томи Джордах, седемдесет и един килограма и половина“) и размаха облечената си е ръкавица ръка, Томас погледна за миг публиката. Дори и да беше видял Рудолф и Гретхен, той не се издаде.

Противникът му беше строен негър, значително по-висок от Томи, с много по-дълги ръце, който тъпчеше заплашително на едно място, сякаш упражняваше стъпките на някакъв танц, и кимаше с глава, докато треньорът шепнеше последните си съвети в ухото му.

Присвивайки очи от цигарения дим, Гретхен наблюдаваше със застинала, страдалческа гримаса на лицето си мощното, страховито голо тяло на брат си. Това обезкосмено мъжко тяло не й харесваше — беше свикнала с червеникавия мъх, който покриваше гърдите на Уили, а изпъкналите мускули на професионален боксьор я караха инстинктивно да потръпва от отвращение. Ужаси се, като си помисли, че една майка ги е раждала. Зад момчешката усмивка на Томас тя позна скритата злоба, желанието да нарани, удоволствието от причинената болка — всичко онова, което я беше отчуждило от него, когато живееха заедно. Мисълта, че собственият й брат участвува в тази ужасна церемония под ярките лъчи на прожекторите, й беше непоносима. Разбира се, каза си тя, през цялото време съм знаела, че той ще свърши на ринга. Ще се бие с юмруци, за да живее.

 

 

Двамата бяха равностойни противници, еднакво бързи, негърът нападаше по-малко, но се защищаваше по-успешно с дългите си ръце. Томас постоянно настъпваше, нанасяше и получаваше удари, бомбардираше негъра с юмруци, принуждавайки го да отстъпва, и щом успееше да го притисне в ъгъла между въжетата, го смазваше от бой.

Всеки път, когато Томас нанасяше серията си от удари, един глас от дъното на залата извикваше: „Убий негъра!“ Гретхен трепваше, засрамена, че е дошла тук, засрамена заради всички мъже и жени в залата. Ах, Арнълд Симс, спомни си тя куция негър с червен болничен халат, който й казваше: „Имате хубави крака, мис Джордах“, който мечтаеше за Корнуол; ах, Арнълд Симс, прости ми за днешната вечер.

Мачът свърши не на десетия, а на осмия рунд. От носа на Томас и от разбитата му вежда течеше кръв, но той не отстъпваше, а непрекъснато нападаше с някаква ожесточеност, с някаква нечовешка енергия, която смазваше противника му. В осмия рунд негърът едва движеше ръцете си и Томас го свали на земята, удряйки го с дясната ръка в челото. Когато съдията преброи до осем, негърът се надигна, олюлявайки се, но тъй като не беше в състояние да се отбранява, Томас с разкървавено лице и усмивка на уста се нахвърли безмилостно върху него и за няколко секунди само, както се стори на Гретхен, му нанесе най-малко петдесет удара. Негърът се строполи по лице под оглушителния рев на залата. Той се опита да се изправи и даже се подпря на едно коляно. Томас, окървавен и неуморим, чакаше приведен в ъгъла да продължи борбата. Той сякаш искаше съперникът му да се изправи, за да поднови боя, и Гретхен можеше да се закълне, че по обезобразеното му лице премина разочарование, когато видя, че негърът се отпусна безпомощно на земята и броените секунди изтекоха.

Повдигаше й се, но само преглъщаше и притискаше носната кърпичка до лицето си, изненадана, че още ухае на парфюм сред отвратителната миризма в залата. Седеше свита на мястото си, забила поглед надолу, неспособна да гледа повече; страхуваше се, че ще припадне и по този начин ще обяви пред целия свят съдбоносната си връзка със звера-победител на ринга.

Рудолф седеше през цялото време безмълвен с неодобрително свити устни, недоволен от грубата, кръвожадна борба, лишена от всякакъв стил и красота.

Боксьорите напуснаха ринга; помогнаха на негъра, увит с кърпа и заметнат с халата си, да се провре през въжетата; Томас, ухилен, махаше победоносно с ръка, а хората го потупваха по гърба. Той тръгна към съблекалнята и естествено не можа да види брат си и сестра си.

Тълпата започна да се разпръсва, но Гретхен и Рудолф седяха един до друг безмълвно, страхувайки се да проговорят след всичко, което бяха видели. Най-после, без да гледа брат си, Гретхен глухо каза:

— Хайде да си тръгваме.

— Трябва да го видим — отвърна Рудолф.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го изненадано Гретхен.

— Дойдохме. Гледахме го. Сега трябва да му се обадим — настоя Рудолф.

— Ние нямаме нищо общо с него — отговори Гретхен, съзнавайки, че това, което казва, не е истина.

— Хайде. — Рудолф се изправи, хвана я за лакътя и я принуди да стане. Този Рудолф, този хладнокръвен, благороден рицар, който приема всички предизвикателства.

— Не искам, не искам… — повтаряше тя, макар и да знаеше, че Рудолф е непреклонен и ще я заведе при окървавения, жесток, изпълнен с ненавист победител.

Пред съблекалнята стояха няколко мъже, но когато Рудолф отвори вратата, никой не се опита да го спре. Гретхен се поколеба.

— Аз по-добре да почакам тук — промълви тя. — Той може би се преоблича.

Рудолф не обърна никакво внимание на думите й, хвана я здраво за китката и я потегли със себе си. Томас седеше на една мръсна кушетка за масаж, препасан с кърпа през кръста, а някакъв лекар шиеше раната над окото му.

— Дребна работа — каза лекарят. — Още един шев, и готово.

Томас седеше със затворени очи, за да може лекарят да работи по-лесно. Над веждата му имаше жълто петно от йод, от което физиономията му изглеждаше разкривена като на клоун. Явно, че бе успял междувременно да се изкъпе, защото косата му беше мокра и прилепнала на челото и в този вид приличаше на едновремешните боксьори с голи юмруци. Около кушетката чакаха няколко мъже, които Рудолф позна — по време на мача те се въртяха около Томас и стояха в неговия ъгъл на ринга. Млада жена с тясна, прилепнала към тялото рокля въздишаше тихо всеки път, когато лекарят мушкаше иглата в кожата. Имаше смолисточерна коса, а стройните й крака бяха обути с черни найлонови чорапи. Изскубаните й, изтеглени с молив черни вежди й придаваха учуден кукленски вид. В стаята миришеше на пот, на масло за масажи, на пудра и на урина от тоалетната, която се виждаше през отворената врата. На мръсния под бяха хвърлени накуп една изцапана с кръв кърпа, просмуканите от пот тъмночервени гащета, бандажът, чорапите и обувките, с които Томас се беше боксирал. В стаята беше непоносимо горещо.

Какво търся аз на това място, помисли си Гретхен. Как попаднах тук?

— Готово — каза лекарят и като наклони леко глава, отстъпи назад, за да се възхити на работата си. После сложи на раната марля и лейкопласт. — След десет дни ще можеш пак да се боксираш.

— Благодаря, докторе — каза Томас, отвори очи и видя Рудолф и Гретхен. — Господи, вие какво правите тук? — извика той и се усмихна накриво.

— Имам да ти съобщя нещо — каза Рудолф. — Един човек на име Ал ми се обади по телефона и ми каза, че е заложил за теб петстотин долара — залогът е седем срещу пет.

— Браво на стария Ал — каза Томас, но погледна тревожно към чернокосата млада жена със съблазнителни форми, сякаш искаше да скрие от нея тази новина.

— Поздравявам те за победата — пристъпи Рудолф напред и протегна ръка.

Томас се поколеба за миг, после пак се усмихна и подаде подутата си, зачервена ръка.

— Радвам се, че спечели, Том — каза Гретхен. Не можеше да изговори думата „поздравявам“.

— Благодаря. — Той я изгледа весело и добави: — Нека да ви запозная. Брат ми Рудолф, сестра ми Гретхен, жена ми Тереза, менажерът ми, мистър Шулц, треньорът ми Пади и всички останали… — Той посочи с ръка мъжете, чиито имена не си направи труд да спомене.

— Приятно ми е да се запозная — каза Тереза. Същият подозрителен глас от следобедния телефонен разговор.

— Не знаех, че имаш роднини — каза мистър Шулц. И в неговия глас също прозвуча подозрение, сякаш да имаш роднини, е опасно и подсъдно.

— И аз не знаех — отговори Томас. — Както се казва, пътищата ни се разделиха. Но сигурно ставам страшно известен, Шулци, след като тази вечер дори брат ми и сестра ми са си купили билети.

— След днешния мач „Слънчевите градини“ са твои — каза мистър Шулц. — Отбеляза добра победа. — Той беше дребен мъж с шкембе, което издуваше зеления му пуловер. — Е, сега да ви оставим да си поговорите, да си кажете всички новини. Аз ще мина утре по някое време да видя как е окото, Томи. — Той облече сакото си и едвам го закопча.

Треньорът събра дрехите от пода и ги сложи в една торба.

— Отлично се представи, Томи — каза той и излезе заедно с лекаря, с менажера и с другите мъже.

— Е, значи, семейството отново се събра — каза Томас. — Сигурно трябва да го отпразнуваме, а, Тереза?

— Ти никога не си ми споменавал, че имаш брат и сестра — отбеляза обидено Тереза с пискливия си глас.

— Просто ги бях забравил през последните няколко години — отговори Томас и стана от кушетката. — А сега, ако дамите се оттеглят, аз ще се облека.

Гретхен излезе в коридора с жената на брат си. Сега тук нямаше никой и тя изпита облекчение, че се е измъкнала от вонещата и задушна съблекалня. С нервни движения на раменете и ръцете Тереза облече едно проскубано кожено палто от лисица.

— „Ако дамите се оттеглят…“ — каза тя. — Като че ли не съм го виждала друг път гол. — Тя се обърна към Гретхен с открита ненавист, оглеждайки черната вълнена рокля, обувките с ниски токове, семплото палто с висока яка и колан; Гретхен разбра, че тя възприема облеклото й като предизвикателство срещу собствения си начин на живот, срещу боядисаната си коса, тясната рокля, опъната предизвикателно по ханша и бедрата й, срещу брака си. — Не знаех, че Томи произлиза от такова изискано семейство — допълни тя.

— Не сме толкова изискани — отговори Гретхен. — Не се безпокойте.

— Друг път не сте си правили труд да дойдете на негов мач — каза Тереза заядливо.

— Чак днес научих, че е боксьор — отговори Гретхен. — Нали нямате нищо против, ако седна? Чувствувам се много уморена. — В другия край на коридора имаше един стол и тя тръгна към него, само и само да се отърве от тази жена и да приключи разговора с нея. Тереза сви раздразнено загърнатите си с лисича кожа рамене и започна да крачи нетърпеливо из коридора; високите й тънки токчета потракваха остро и припряно по циментения под.

 

 

Томас се обличаше бавно, обърна срамежливо гръб, за да си обуе гащетата, от време на време избърсваше лицето си с един пешкир, защото и след банята продължаваше да се поти. От време на време поглеждаше Рудолф, усмихваше се, поклащаше глава и казваше: „Дявол да го вземе.“

— Как се чувствуваш, Томи? — попита Рудолф.

— Добре. Но утре ще имам кръв в урината — отговори спокойно Томас. — Онзи кучи син ме удари здравата няколко пъти в бъбреците. Обаче иначе мачът мина добре, нали?

— Да — отговори Рудолф. Не му се искаше да каже, че според него това е било един обикновен груб, долнопробен побой.

— Знаех си, че ще се справя с него — продължи Томас. — Макар че не искаха да залагат за мен. Седем срещу пет. Чудесно. Печеля седемстотин долара от този залог. — Хвалеше се също като някое малко момченце. — Жалко обаче, че го каза пред Тереза. Сега ще разбере, че имам пари, и ще ме гони до дупка.

— От колко време сте женени? — попита Рудолф.

— Официално от две години. Тя забременя и аз реших да се оженя за нея, нямаше как. — Томас сви рамене. — Тереза не е лоша, малко е глупава, но иначе не е лоша. Детето обаче си го бива. Момче. — Той погледна подигравателно Рудолф. — Може би трябва да го изпратя при вуйчо му Руди да го научи как да стане джентълмен, а не беден, прост боксьор като баща си.

— Ще се радвам, ако го видя някой ден — каза леко обиден Рудолф.

— Винаги можеш да го видиш. Заповядай у дома. — Томас взе един черен пуловер с висока яка и докато го нахлузваше през главата си, думите му долитаха приглушено. — Ти женен ли си?

— Не.

— Ти си както винаги най-мъдрият от семейството. А Гретхен?

— Отдавна. Има син на девет години.

— То си беше ясно, че няма дълго да остане неомъжена — кимна Томас. — Такава привлекателна дама. Станала е още по-хубава, нали?

— Да.

— Все същата глупачка ли е, каквато беше едно време?

— Не говори така, Том — каза Рудолф. — Тя беше прекрасно момиче, a сега е много добра жена.

— Е, щом ти казваш, Руди, приемам, че е така — отговори весело Томас. Той се решеше старателно пред едно пукнато огледало на стената. — Аз откъде да знам, като винаги съм бил чужд в семейството.

— Не си бил чужд.

— Защо да се лъжем, братко? — каза троснато Томас, сложи гребенчето в джоба си и за последен път огледа критично нараненото си подпухнало лице с диагонално залепения бял лейкопласт над окото. — Добре се разкрасих тази вечер. Ако знаех, че ще дойдете, щях да се обръсна. — Обърна се, облече едно светло туидено сако върху черния пуловер и добави: — Ако се съди по вида ти, Руди, на теб, изглежда, всичко ти е наред. Приличаш на някой заместник-директор на банка.

— Не се оплаквам — каза Рудолф, недоволен, че го сравняват със заместник-директор.

— Знаеш ли, че преди няколко години отидох в Порт Филип — каза Томас. — Да си припомня добрите стари времена. Научих, че татко е умрял.

— Той се самоуби — каза Рудолф.

— Да, така ми каза и продавачката от магазина за плодове. — Томас опипа вътрешния джоб на сакото си, за да се увери, че портфейлът му е на мястото си. — Къщата я нямаше. В мазето не светеше, никой не чакаше завръщането на блудния син — добави той подигравателно. — Видях само един супермаркет. Още помня специалитета на деня. Агнешка плешка. Мама жива ли е?

— Да. Живее при мен.

— Върви ти на теб — ухили се Томас. — Още ли сте в Порт Филип?

— В Уитби.

— Ти май не обичаш много да се местиш, а?

— Има време и за това. — Рудолф не можеше да се отърве от чувството, че брат му говори така, за да го дразни, да го подценява, да го накара да се почувствува виновен. Той беше свикнал вече сам да дава тон на разговорите и с усилие се въздържа да не покаже раздразнението си. Като гледаше как брат му се облича, като наблюдаваше как бавно и отпуснато се движи прекрасното му, внушително тяло, той изпита дълбока жалост и обич и смътно желание някак да предпази това яко, смело и отмъстително момче от друга подобна вечер, от неприятната му жена, от ревящата тълпа, от веселите лекари, които шият раните му, от случайните хора, които го съпътствуват и живеят за негова сметка. Искаше да запази тези свои чувства към Томас въпреки неговите подигравки, въпреки старата ревност и вражда, които би трябвало отдавна да са забравени.

— Аз пък обиколих много места — каза Томас. — Чикаго, Кливланд, Бостън, Нови Орлеан, Филаделфия, Сан Франциско, Холивуд, Тиа Хуана^[1]. Къде ли не съм бил. Човек с богат житейски опит от много пътешествия.

Вратата неочаквано се отвори и Тереза нахлу — навъсила покритото си с плътен слой грим лице.

— Вие двамата цяла нощ ли смятате да приказвате тук? — осведоми се тя.

— Сега, сега, скъпа — каза Томас. — Тъкмо тръгвахме. Искате ли с Гретхен да отидем да хапнем нещо? — попита той Рудолф.

— Ние отиваме в китайски ресторант — заяви Тереза. — Аз умирам за китайска кухня.

— Мисля, че тази вечер няма да може, Том — каза Рудолф. — Гретхен трябва да се върне в къщи и да освободи момичето, което е при детето. — Той забеляза как Томас погледна първо жена си, после него и предположи какво си мисли: брат ми се срамува да се показва пред хората с жена ми.

Но Томас сви рамене и каза добродушно:

— Е, ще се видим друг път. Нали вече знаем, че сме живи — и спря рязко на вратата, сякаш изведнъж се беше сетил за нещо. — Утре към пет часа следобед ще бъдеш ли все още в Ню Йорк? — попита той Рудолф.

— Томи — запита високо жена му, — ще отидем ли най-после да вечеряме?

— Млъкни — извика й Томас и се обърна към брат си. — Кажи, Руди!

— Да. — Той трябваше да бъде целия ден в града, за да се среща с архитекти и адвокати.

— Къде мога да те видя? — попита Томас.

— Ще бъда в хотела. Хотел „Уоруик“ на…

— Знам къде е — прекъсна го Томас. — Ще дойда там.

Излязоха в коридора и Гретхен се присъедини към тях. Лицето и беше напрегнато и бледо и за момент Рудолф съжали, че я беше довел. Но само за момент. Веднага си помисли, че тя вече е възрастен човек, че не може да й се спестява всичко. Достатъчно е, че десет години успява прекрасно да отлага всякакви срещи с майка си.

Като минаха край вратата на една друга съблекалня, Томас пак спря.

— Трябва да се отбия тук за малко, за да видя Върджил — каза той. — Ела с мен, Руди, кажи му, че си ми брат, кажи му колко хубаво се е боксирал, та да му стане приятно.

— Цяла вечер не можем да излезем оттук, дявол да го вземе — запротестира Тереза.

Томас не й обърна внимание, а отвори вратата и даде път на Рудолф да влезе пръв. Негърът още не се беше облякъл. Той седеше на кушетката за масаж с приведени рамене, отпуснал безжизнено ръце между краката си. Една красива млада негърка, вероятно жена му или сестра му, седеше мълчаливо на сгъваем стол при долния край на кушетката, а белият помощник-треньор слагаше внимателно торбичка с лед върху голямата подутина на челото на боксьора. От отока окото му беше плътно затворено. В един ъгъл на стаята някакъв по-възрастен негър със светла кожа и сива коса — може би бащата на боксьора — грижливо подреждаше копринения халат, гащетата и обувките. Боксьорът вдигна бавно глава и погледна със здравото си око Томас и Рудолф.

Томас прегърна съчувствено противника си през раменете.

— Как се чувствуваш, Върджил? — попита го той.

— По-добре — отговори боксьорът. Сега Рудолф видя, че той няма повече от двадесет години.

— Запознай се с брат ми Руди, Върджил — каза Томас. — Той иска да те поздрави за хубавата ти игра.

— Приятно ми е да се запознаем — каза боксьорът, ръкувайки се с Рудолф.

— Прекрасен мач — потвърди Рудолф, макар че в същност му се искаше да каже: „Млади човече, моля ви, никога вече не слагайте боксьорски ръкавици.“

— Да — отговори боксьорът. — Брат ви е ужасно силен.

— Имах късмет — обади се Томас. — Истински късмет. Направиха ми пет шева над окото.

— Не беше нарочно, Томи — отговори Върджил. — Честна дума, не беше нарочно.

— Разбира се, Върджил — успокои го Томас. — Никой не казва, че е било нарочно. Аз просто исках да ти се обадя и да се уверя, че си добре — добави той и отново прегърна младежа през раменете.

— Благодаря, че дойдохте. Много любезно е от ваша страна — каза Върджил.

— Дано бързо се оправиш — пожела му Томас. Двамата с Рудолф се ръкуваха тържествено с всички останали в стаята и излязоха.

— Крайно време е да тръгваме — извика Тереза, щом ги видя в коридора.

Този брак ще изтрае най-много още шест месеца, помисли си Рудолф, крачейки към изхода.

— Ще го погубят това момче — каза Томас на Рудолф. — Той спечели няколко лесни победи и веднага го изправиха пред такова изпитание. Няколко пъти го гледах как се бие и разбрах, че ще мога да се справя с него. А менажерите са долни хора. Нали забеляза, че неговия човек изобщо го нямаше. Не е дочакал даже да разбере дали Върджил ще си отиде у дома или в болницата. Мръсно нещо е боксьорската професия. — Той се обърна назад, за да разбере дали Гретхен не се е възмутила от думите му, но тя вървеше като в транс, невиждаща и нечуваща.

На улицата спряха едно такси; Гретхен настоя да седне отпред при шофьора. Тереза се настани отзад между Томас и Рудолф. Тя беше обилно напарфюмирана, но когато Рудолф отвори прозореца, извика:

— Божичко, вятърът ще ми развали прическата.

— Извинявайте — каза Рудолф и затвори прозореца.

Пътуваха мълчаливо към Манхатън; Тереза държеше ръката на Томас, от време на време я вдигаше към устните си и я целуваше, доказвайки по този начин правото си на собственост.

Когато пресякоха моста, Рудолф каза:

— Ние ще слезем тук, Том.

— Сигурен ли си, че нямате възможност, да дойдете с нас? — попита Томас.

— Това е най-хубавият китайски ресторант в града — обади се Тереза. Пътуването мина спокойно, тя вече не се страхуваше, че някой може да я обвини в нещо и затова си позволи да се държи любезно — кой знае, може би в бъдеще щеше да има полза от всичко това. — Нямате представа какво ще изпуснете.

— Аз трябва да се прибера в къщи — каза Гретхен с треперещ глас, сякаш всеки миг щеше да изпадне в истерия. — Просто трябва да се прибера в къщи.

Ако не беше Гретхен, Рудолф щеше да остане с Томас. След такава шумна, победоносна вечер, след такъв юмручен бой Томас сигурно щеше да се чувствува тъжен и самотен с пискливата си жена в един ресторант, където никой не го познава, не го поздравява, не го аплодира. Ще трябва някой път да се реваншира за тази вечер.

Шофьорът спря таксито. Гретхен и Рудолф слязоха.

— Довиждане, роднини — каза Тереза и се засмя.

— Значи, утре в пет часа, Руди — напомни Томас и Рудолф кимна.

— Лека нощ — промълви Гретхен. — Пази се.

Таксито отмина и Гретхен се вкопчи в ръката на Рудолф, сякаш се боеше, че ще падне. Рудолф спря друго такси и каза на шофьора адреса на Гретхен. Намерила закрила сред тъмнината на колата, Гретхен не издържа — сгуши се в Рудолф и се разплака неудържимо, риданията разтърсваха цялото й тяло. Сълзи напираха и в очите на Рудолф, той притискаше здраво сестра си и я галеше по косата. В тъмното такси, през чиито прозорци проблясваха светлините на града и огряваха неравномерно с разноцветни неонови пламъци разкривеното от плач, обляно в сълзи красиво лице, Рудолф почувствува колко скъпа му е Гретхен и колко е силна обичта му към нея.

 

 

Най-сетне сълзите спряха. Гретхен се отдръпна от него и бършейки очите си с кърпичка, каза:

— Извинявай. Аз съм отвратителен сноб. Горкото момче, горкото момче…

 

 

Когато пристигнаха в къщи, момичето, което беше дошло да гледа Били, спеше на канапето в хола. Уили още го нямаше. Момичето каза, че никой не се е обаждал по телефона. Обясни, че Били е чел в леглото, докато е заспал, а тя угасила лампата в стаята му, без да го събуди. Момичето беше около седемнадесетгодишно, още ученичка, с къси чорапки, хубавко, чипоносо, срамежливо и много се смути, че са го заварили да спи. Гретхен наля в две чаши уиски със сода. Момичето беше оправило стаята, разхвърляните вестници стояха грижливо подредени на перваза на прозореца, а възглавниците бяха изпънати.

В стаята светеше само една лампа и те седнаха в полумрака — Гретхен се отпусна на канапето с подвити под себе си крака, а Рудолф се настани в едно голямо кресло. Пиеха бавно, чувствуваха се объркани и предпочитаха да мълчат. Изпразниха чашите си, Рудолф стана от стола си и без да наруши тишината, наля още уиски и пак седна.

В далечината се чу вой от сирена на линейка — и на други хора се беше случило нещастие.

— На него това му доставяше удоволствие — проговори Гретхен най-накрая. — Когато стана ясно, че онзи младеж е съвсем безпомощен, той му нанесе толкова много удари… Винаги съм смятала, макар никога да не съм се замисляла сериозно, че това е просто начин някои хора да си изкарват прехраната, странен начин наистина, но нищо повече. Тази вечер обаче разбрах, че не е така, не мислиш ли?

— Да, това е необикновена професия — потвърди Рудолф. — Трудно е да вникнеш какво в същност става в главата на един боксьор, когато е на ринга.

— Не те ли беше срам?

— Не бих казал, но не ми беше приятно — отговори Рудолф. — В Съединените щати обаче има поне десет хиляди боксьори. И всеки от тях произхожда от някакво семейство.

— Аз не разсъждавам като тебе — заяви презрително Гретхен.

— Знам.

— Тези лъскави тъмночервени гащета — каза тя, сякаш ако насочеше отвращението си към нещо конкретно, можеше да прогони целия ужас от прекараната вечер. Тя тръсна глава, сякаш да се освободи от неприятния спомен, и продължи: — Имам чувството, че ние сме виновни — ти, аз, нашите родители — за това, че Том беше на това отвратително място тази вечер.

Рудолф отпиваше мълчаливо от уискито. „Аз откъде да знам, като винаги съм бил чужд в семейството“ — беше казал Том в съблекалнята. Изолиран от всички, като малък той беше реагирал по най-примитивен и груб начин — с юмруците си. Сега, макар и възрастен, продължаваше все така. В жилите и на тримата течеше кръвта на баща им, а Аксел Джордах беше убил двама души. Рудолф поне не знаеше Томас да е убил някого. Може би децата ще се окажат по-добри от родителите си.

— Ах, колко е объркано — каза Гретхен. — Всички сме объркани. И ти също. На теб нещо доставя ли ти удоволствие, Руди?

— Аз не преценявам нещата по този начин — отговори той.

— Ти си монах, обладан от търговски дух — каза остро Гретхен. — Но вместо да се обречеш на бедност, си дал обет да станеш богат. Което в края на краищата е може би по-добре.

— Не говори глупости, Гретхен. — Сега той вече съжаляваше, че е дошъл с нея в дома й.

— И още два други обета си дал — продължаваше Гретхен. — За целомъдрие и послушание. Целомъдрие заради нашата непорочна майка, така ли? И послушание пред Дънкан Колдъруд, върховния първосвещеник на Търговската палата в Уитби.

— Всичко това скоро ще се промени, — каза Рудолф, но не изпита никакво желание да се защищава повече.

— Искаш да кажеш, че ще прескочиш оградата на манастира, така ли, отче Рудолф? Че ще се ожениш, ще затънеш в грехове и ще кажеш на Дънкан Колдъруд да върви по дяволите?

Рудолф се изправи и подтискайки яда си, отиде да си налее още сода.

— Глупаво е, Гретхен, да си изкарваш всичко на мен тази вечер — каза той колкото се може по-спокойно.

— Извинявай — отговори тя, но гласът й прозвуча все така грубо. — О, аз съм най-зле от всички. Живея с мъж, когото ненавиждам, върша работа, която е унизителна, незначителна и безполезна, и съм най-лесно достъпната жена в цял Ню Йорк… Шокирах ли те, братко? — каза тя подигравателно.

— Смятам, че незаслужено си приписваш такава титла — отговори Рудолф.

— Не се шегувам — продължи Гретхен. — Искаш ли списък? Да започнем с Джони Хийт. Да не мислиш, че се държи така добре с теб заради хубавите ти очи?

— А Уили какво мисли по този въпрос? — попита Рудолф, без да обръща внимание на злобния и намек. Независимо как и поради какви причини се бяха сближили, сега Джони Хийт му беше приятел.

— Уили не мисли за нищо друго, освен в кой бар да отиде, с коя пияна жена да преспи и как да подреди живота си, без да работи и без да поема задължения. Ако по някакъв начин в ръцете му попаднат скрижалите на завета, тоест десетте божи заповеди, първата му мисъл ще бъде коя туристическа агенция ще му плати повече, за да рекламира чрез тях екскурзиите си до Синайската планина.

Рудолф се засмя, а Гретхен, която също не се сдържа и се разсмя, добави:

— Неуспешните бракове стимулират красноречието у хората.

Рудолф се засмя, защото изпита облекчение. Гретхен беше насочила нападките си другаде и той вече не се чувствуваше като обвиняем.

— Уили знае ли какво мислиш за него? — попита той.

— Да — отговори Гретхен. — Освен това е напълно съгласен с мен, което е най-лошото. Той твърди, че не може да се възхити от никого и от нищо на този свят и най-малко от себе си. Щял да бъде дълбоко разочарован от себе си, ако не е неудачник, какъвто е. Да пази господ от романтични мъже.

— Защо тогава живееш с него? — попита Рудолф направо.

— Спомняш ли си, че веднъж ти изпратих една бележка, в която пишех, че имам неприятности и искам да те видя?

— Да. — Рудолф си спомняше много добре, спомняше си как беше преминал целият му ден. Когато отиде в Ню Йорк една седмица след това и попита Гретхен какви неприятности има, тя му каза: „Няма нищо, всичко се размина.“

— Почти бях решила да се разведа с Уили — каза Гретхен — и исках да се посъветвам с теб.

— Кое те накара да си промениш решението?

— Били се разболя — сви рамене Гретхен. — Нищо особено. Лекарят смяташе, че е апандисит, но не излезе това. Уили и аз останахме цяла нощ при детето — гледах го как лежи в леглото пребледняло от болки, а Уили се суети около него, защото явно го обича и просто не можах да понеса мисълта, че синът ми ще попадне в злощастната категория деца на разведени родители, тъгуващи цял живот за истински дом, принудени рано или късно да потърсят помощта на психиатрите. Но този прекрасен прилив на майчинска сантименталност отмина — каза тя с твърд глас. — Ако нашите родители се бяха развели, когато аз съм била на девет години, днес щях да бъда по-свестен човек.

— Значи, сега искаш да се разведеш?

— Ако оставят Били на мен. А той никога няма да ми го даде — каза Гретхен.

Рудолф се поколеба и отпи бавно от уискито.

— Да се опитам ли да поговоря с него? — Ако не я беше видял как плаче в таксито, никога нямаше да предложи да се намеси.

— Ако смяташ, че ще има някаква полза — отговори Гретхен. — Аз искам да спя с един мъж, а не с десет, искам да съм честна, да правя най-сетне нещо полезна Господи, също като в „Три сестри“. Разводът е моето спасение. Налей ми още малко, моля те — подаде тя чашата си.

Рудолф стана и напълни двете чаши.

— Уискито ти се свършва — каза той.

— По-добре — отговори тя.

Отново се чу сирената на линейка, вой, който премина и заглъхна; приближавайки се, той звучеше като предупреждение, а отдалечавайки се — като ридание. Колко измамен е ефектът на звуковите вълни. Дали това е същият нещастен случай, или е някое от безкрайните, ежедневни кръвопролития, които стават по улиците на града?

Рудолф й подаде чашата и тя, свита на канапето, я загледа мълчаливо.

В далечината се чуха ударите на часовник. Един часът след полунощ.

— E — каза Гретхен, — Томи и онази дама сигурно вече са свършили с китайската вечеря. Възможно ли е единствен той от семейство Джордах да има щастлив брак? Може би се обичат, уважават и държат един на друг, докато ядат в китайския ресторант и спят в мекото брачно ложе?

На входната врата се чу шум от ключ.

— О-о — възкликна Гретхен, — ветеранът се връща у дома, увенчан с медали.

Уили влезе в стаята с подчертано изправена походка.

— Здравей, скъпа — каза той и целуна Гретхен по бузата. Всеки път, когато видеше Уили, Рудолф се изненадваше от ниския му ръст. Може би в него се криеше истинският му недостатък. Той махна с ръка на Рудолф. — Как е нашият принц на бизнеса тази вечер? — попита той.

— Поздрави го — намеси се Гретхен. — Днес е подписал онази сделка.

— Поздравявам те — каза Уили и огледа с присвити очи стаята. — Господи, колко е тъмно тук! Вие двамата за какво си говорите — за смърт, за гробове, за пъклени дела, които се вършат нощем? — Той си наля в една чаша остатъка от уискито и каза: — Скъпа, трябва да донесем нова бутилка.

Гретхен стана машинално и отиде в кухнята. Уили погледна разтревожено след нея и прошепна:

— Руди, тя сърди ли ми се, че не се върнах за вечеря?

— Не, мисля, че не.

— Радвам се, ти си тук сега — продължи Уили. — Иначе щяха да ми четат лекции. Благодаря, скъпа. — Уили пое бутилката от Гретхен и си доля чашата. — А вие какво правихте тази вечер? — попита той.

— Имахме семейна среща — обади се Гретхен от канапето. — Ходихме на боксов мач.

— Какво? — каза Уили недоумяващо. — Какво говори тя, Руди?

— Гретхен ще ти разкаже после. — Рудолф се изправи, оставяйки чашата си недопита. — Аз ще тръгвам. Трябва да ставам в зори. — Беше неудобно да седи с Уили и да се преструва, че тази вечер е като всички останали вечери, да се преструва, че не е чул какво е казала Гретхен за мъжа си и за себе си. Наведе се и целуна Гретхен, а Уили стана да го изпрати до вратата.

— Благодаря ти, че дойде да правиш компания на моята жена — каза Уили. — Сега ми е по-леко, като знам, че не е била сама цялата вечер. Но просто беше невъзможно да се прибера.

„Не беше нарочно, Томи, спомни си Рудолф, честна дума, не беше нарочно.“

— Няма защо да ми се извиняваш, Уили — успокои го той.

— Тя се шегуваше, нали? За боксовия мач? — запита Уили. — Това някаква гатанка ли е или нещо друго?

— Не. Наистина бяхме на боксов мач.

— Никога не мога да я разбера тази жена — каза Уили. — Когато искам да гледам боксов мач по телевизията, трябва да ходя по чуждите къщи. Е, тя сигурно ще ми разкаже. — Той стисна сърдечно ръката на Рудолф и Рудолф излезе. Уили затвори вратата, заключи я и сложи веригата.

Опасността е вътре, Уили, помисли си Рудолф. Ти я заключваш у дома си. Заслиза бавно по стълбите, чудейки се къде ли щеше да бъде тази нощ, какви ли извинения щеше да измисля, какви ли изневери и разочарования щяха да го очакват, ако през юнската нощ в хиляда деветстотин и петдесета година едно момиче беше вдигнало телефонната слушалка в стая деветстотин двадесет и три в хотел „Сейнт Мориц“.

Ако бях религиозен, щях да повярвам, че господ бди над мен, каза си той.

Спомни си, че обеща на Гретхен да направи каквото може, за да получи развод при изгодни за нея условия. Тъй като беше човек на логиката, трябваше да предприеме и първата логична стъпка. Къде ли може да се намери сигурен частен детектив? Джони Хийт сигурно знае. Той беше просто създаден, за да се оправя в Ню Йорк. Рудолф въздъхна, още отсега му ставаше неприятно, като си представеше момента, когато ще влезе при детектива, и самият детектив, макар и непознат, му беше неприятен, защото професията му щеше да го принуди да докаже разпадането и края на една любов.

Рудолф се обърна и погледна за последен път къщата, която току-що беше напуснал и срещу която кроеше тайни планове. Знаеше, че никога вече няма да може да изкачи тези стълби, никога вече няма да се здрависа с дребничкия, отчаян от живота мъж. Двуличието също има граници.