Йън Ървайн
Сянка по стъклото (9)

8. Съгледвач в гората

Изведнъж отговорът изскочи в ума й самичък — куката на въжето беше изкована от най-качествена туркадска стомана. Само че въздухът й привършваше. Тя вдиша трескаво няколко пъти, после се гмурна към двойната врата на шлюза. В кухината над нея бе останал въздушен мехур. Каран бавно се издигна към него и откри, че отдолу образува съвършено огледало с гладка и отразяваща повърхност като живак.

Нагълта въздух и пак се гмурна. Крилата на вратата видимо поддаваха, където бяха занитени, но още се крепяха.

Каран пъхна куката под разядената рамка при най-горната панта, запъна крак във вратата и задърпа. Металът се отпра малко. Тя напъна по-силно и пролуката се разшири. Дробовете я заболяха.

Изплува, вдиша глътка скъпоценен въздух и се гмурна пак. Натика куката под пантата и завъртя насам-натам; стискаше светлика със зъби. Един клин, задържал досега пантата в мекия пясъчник, се измъкна с малко облаче ръжда. Каран натискаше с всички сили. Втори клин излезе, после останалите се изтръгнаха едновременно. Пантата се отплесна от силата и шлюзът заскърца. Другите панти обаче го задържаха.

Каран чу приглушен удар горе, вдигна глава и зърна жълто петно през мътната вода. Светлината ту се засилваше, ту избледняваше. За миг-два я закри движеща се сянка. Каран яростно се захвана с втората панта. Този път беше по-трудно заради изкривената рамка, но накрая измъкна и тези клинове от пясъчника. Изтласка се към мехура да вдиша и пак се гмурна. Последната панта се разглоби, крилото на вратата стенеше от напрежение, но не поддаваше.

Каран огледа вратата. Светликът мъждукаше, но вече нямаше нужда от него в почти яркото жълтеникаво сияние. Главата я цепеше, но поне се увери, че вратата се е издула навън по средата. Някои от нитовете се късаха, мънички върволици мехурчета се просмукваха в процепа. Тя ги засмука жадно. Въздухът миришеше на море.

Сянката доближи над нея с лениви движения, дългите ръце се пресегнаха. Каран побесня. Сграбчи дясната скоба и запъна крака в другото крило на вратата.

Плоски пръсти я докопаха за врата и стиснаха. Каран се отскубна и, без да пуска скобата, изви тялото си и ритна яростно. Улучи нещо меко, уелмът се преви и се хвана за корема. Лицето му почти докосна нейното: клепачите бяха стиснати страдалчески, между острите зъби в зейналата уста се изнизваха мехурчета.

С пронизително скрибуцане, от което я заболяха ушите, шлюзът поддаде и огромният напор на водата откъсна лявото крило. Лицето изчезна нанякъде. Пръстите на Каран изтърваха скобата и тя излетя през вратата в буйстваща стихия от вода, тиня и трупана столетия мръсотия.

Отвън имаше още една решетка, в която щеше да се блъсне и без съмнение да загине, но тежката врата я помете, запремята я по канала и след миг тя потъна.

Каран плуваше. Дробове й изгаряха, в главата й имаше само рев и мешавица от бяло, черно и червено. Водата я подхвърляше и въртеше, блъскаше и дърпаше, караше я да се бори за всяка глътка въздух. Но тя някак оцеля, не се удави, не си счупи нищо и тайничко тържествуваше свирепо, че бе надделяла и над Игър, и над Физ Горго.

Потокът най-после отслабна и Каран се огледа. Беше в морето, на поне сто разтега от брега. Едва събра сили да стигне до сушата в мрака. Изджапа по едно поточе към мочурливата гора и за миг отново долови съгледвача, когото бе усетила под стената на крепостта.

Бе прекарала под земята целия ден. Мъглата превръщаше мъглявината-скорпион в небето в размито червено петно. Каран газеше в блата, плуваше по толкова плитки потоци, че коремът й остръргваше тинята, и чак след полунощ, убедена, че е заличила следите си, пропълзя в тръстиките.

Уелмите вече тичаха от десетина тайни прохода, самият Игър докуцука до отточния канал на клоаката — но Каран се уви в мокрото си наметало, заспа и сънува празник в далечна земя.

 

 

Тя не се бе заблудила за съгледвача, който бе проникнал през илюзията на Мейгрейт. По точно съгледвачка — казваше се Талия и бе старшата помощничка на Мендарк, когото Игър мразеше и от когото Лиан се плашеше. Талия бе дошла да проучи какви предпазни мерки е взел Игър, но не се натъкна на Каран и Мейгрейт по случайност — научи за тях от контрабандистите.

Талия беше висока и привлекателна, но в момента бе цялата в кал, в черната й коса се бяха заплели клечки и водорасли. От три дни лежеше в скривалището си. Видя тръгването на Игър, проникването на Каран и Мейгрейт в крепостта и гневното завръщане на владетеля на Физ Горго. Дори извън крепостта почувства трептенията от енергията, която Мейгрейт насочи срещу противника си толкова безогледно. Това я накара да умува дълго.

Тъкмо се накани да тръгне и от обърнатата към морето страна на твърдината, недалеч от скривалището й, долетя грохот. Талия забърза натам и завари мощния порой все още да се излива от разбития шлюз. Повървя край брега и се притаи навреме, когато Каран се измъкна от водата и се изгуби от погледа й в гората.

Скоро след това чу немощно пляскане, пропълзя надолу и видя един уелм да се бори с вълните в плитчините. Не се боеше от него — беше изкусна в боя и с оръжие, и с голи ръце, а можеше да си послужи и с други сили. Не се наложи да ги употреби обаче, защото съществото беше зашеметено и кървеше от поне десетина порязвания. Замъкна го в шубраците и изръмжа:

— Уелм, кого си подгонил?

Той напираше да се отскубне и не отговаряше. И без това не очакваше сговорчивост от него. Всеки уелм би предпочел да умре, вместо да предаде господаря си. Тя можеше да прибегне и до други похвати, не винаги успешни, особено срещу подобни твари, този пред нея обаче беше полумъртъв. Току-виж можеше да сполучи и с най-простичка хитрина.

— Кой ти е господар? — зададе му нов въпрос.

— Ние служим на Игър — изгъргори уелмът.

Тя го потопи в унес с гласа и пръстите си, закри очите му с длан. Допирът до кожата му я отврати.

— Аз съм Игър — опита се тя да наподоби гласа на господаря му.

Бяха минали месеци от единствената й среща с Игър.

— Ти не си моят господар.

Вторият й опит беше безупречен.

— Аз съм Игър. Какво правиш тук?

— Жената избяга от клоаката. Аз — Идлис, я преследвам. Трябва да я хвана и да върна Огледалото.

— Помниш ли името й, както и името на другата крадла?

Уелмът каза имената. Следващите му отговори разкриха малкото, което знаеше: Мейгрейт била пленена, а реликвата била Огледалото на Аакан. Твърде любопитно, но незадоволително.

— А сега спи. Забрави, че сме се срещали.

Той се отпусна по лице в калта. Талия се постара да издири Каран, но не забеляза и следа от нея в блатата. Трябваше непременно да предаде тези сведения на Мендарк.

На две левги от Физ Горго стигна до ручей, стичащ се по каменистото си русло към устието. Изми се, облече чисти дрехи и дремна неспокойно до здрач в удобния чатал на едно дърво. В будните мигове размишляваше усилено над проблема с двете крадли. Проявената от тях мощ подсказваше за появата на важна нова сила или пък за завръщането на някоя от старите, но уелмът не можа да каже нищо полезно за тях или за Огледалото, каквото и да представляваше то.

А откъде ли Игър се бе сдобил с него? Беше се настанил във Физ Горго преди много години, но едва наскоро бе започнал нападенията си в южните области. Талия си спомни как реагира Мендарк на последната му победа.

— Как го постига? — разтревожено мърмореше той, докато усукваше брадата си на тънки масурчета. — Сякаш познава враговете си по-добре от самите тях.

Толкова властният доскоро Мендарк май беше сериозно угрижен заради някогашния си съратник, върнал се като враг.

По здрач в гората оттатък потока се разлаяха кучета. Талия се стъписа — смяташе, че е заличила следите си по-добре. Явно я доближаваше цяла сюрия, не би се справила с всички гадини наведнъж. Нагази във водата и леко като призрак тръгна из плетеницата от ручеи към морето. Половин левга навътре в залива имаше островчета. Щеше да плува дълго в студената вода, но нямаше друг изход. Загреба към най-близкото островче. Докато кучетата подскачаха с лай около дървото, където беше спала, се стъмни дотолкова, че островчетата станаха невидими от брега.

Талия трепери цяла нощ в мокрите си дрехи и почти не мигна. Мъглявината-скорпион се показваше и пак чезнеше във влажната мътилка. В нейната родина, Крандор, появата на мъглявината беше лоша поличба. А по-страшно знамение от този скорпион в небето не би могла и да си въобрази.

 

 

След няколко дни с една лодка на контрабандисти се изкачи нагоре по река Ор и щом се добра до скритата в гората голяма къща, написа съобщение, което прати с птица-вестоносец — скийт — североизток чак до Туркад.

3-ти Пулин

Мендарк,

Оказа се, че си прав — Игър наистина е намерил нещо. Много древна реликва, която наричат Огледалото на Аакан. Но вече е откраднато. Една от крадлите бе заловена, казва се Мейгрейт. Другата избяга — Каран от Банадор. Има някаква нова и опасна сила. Ще се постарая да науча повече. Изпрати нарежданията за мен в Предъл.

Талия

 

 

— Няма я! — Гласът на Игър стана заплашително тях. — Нали затворихте клоаката и претърсихте долу. Уверихте ме, че ви е в ръцете. Как тъй я няма?

Бе чакал до отвора на шахтата, след като Идлис се спусна да му доведе Каран. После водата изтече с рев, а Идлис не се върна.

— Клоаката е пробита — отвърна един уелм. — Тя е свалила резето от вратите и водата ги е изкъртила. Няма съмнение, че се е удавила.

— Не. Тази жена е страшен противник. Намерете я! Ами онзи нещастник Идлис?

— Той… не е способен като други сред нас. Сигурно също е мъртъв.

— Глупец сред глупците! Намерете и него. Ако е оцелял, ще му дам още работа.

Донесоха стълба и Игър слезе долу да се уверя с очите си. В клоаката почти не бе останала вода. Тежкото резе лежеше в мръсотията. Около изтръгнатите панти имаше пресни следи от чегъртане.

Не бе спал, кракът го мъчеше така, че по принуда се държеше за стълбата. Всеки друг на негово място би излял яда си в порой от думи. Но той изуми уелмите с подсмиването си.

— Ама че жена! Не носи оръжие, няма никакви сили, просто мъждукаща дарба, обаче се измъква. Когато всичко това приключи, може би ще ми е приятно да…

Забеляза израженията на копоите си и не довърши. Те не бяха способни да се отнесат великодушно към враг — искаше им се да изтезават, да размажат Каран, за да изкупят поражението си. Личеше, че са близо до презрението към него. Колко дълго можеше да разчита на тях след този случай?

— Действайте — заповяда той. — И докарайте лодката ми.

Навън бе паднал мрак. И с лодки, и пеша по брега претърсиха устието половин левга наляво и надясно. Нямаше и помен от Каран. Някоя се върнаха в тунелите, други се запътиха към крайбрежните селца или пък спираха и проверяваха гемиите на рибари и контрабандисти.

Ставаше късно, а тепърва трябваше да разпита Мейгрейт. Игър даде знак да насочат лодката към крепостта и уелмите загребаха към една рекичка близо до патрулната пътека.

— Спрете! Какво е това? — Той посочи нещо като сивкав дънер в тинята. — Я вдигнете малко фенера.

Двама уелми скочиха на брега. Игър се затътри подире им. Намериха не дънер, а Идлис, само по набедрена превръзка.

Игър сведе поглед към него. Разсъблеченият уелм беше противна гледка — мършави крайници с дебели стави, изпъкнали ребра, приплеснати пръсти на ръцете и краката, кожа като рибешки корем, която изгаряше дори под немощното утринно слънце. Черните очи също трябваше да бъдат пазени от светлината. Понякога се мразеше, че още ги държи около себе си. Само да не бяха толкова покорни, неумолими и страховити…

Някой обърна Идлис по гръб. Той застена, от устата му потече тиня и слуз. По тялото и единия му крак имаше рани, гърбавият му нос беше разкървавен. Сигурно се бе блъснал в решетката след шлюза.

Напълниха едни шапка с вода и я лиснаха в лицето му. Той изпъшка и се опита да стане.

— Какво стана с Каран? — студено попита Игър.

— Проследих я, докъдето можах… — Уелмът се закашля. — Вече ви казах…

Очите му се подбелиха, езикът му залепна за небцето и той пак се просна.

— Аз не съм… — запъна се и Игър. Поумува припряно. — Принуда! Претърсете наоколо. Вартила, искам да научиш какво е станало тук.

Една костелива жена с падаща до раменете побеляла коса коленичи в калта и стисна главата на Идлис с ръце.

— Господарю! — провикна се друг уелм откъм ручея.

Игър изкуцука при него.

— Вижте — стъпки. Някой е издърпал Идлис от водата. Говорил е с него, после е тръгнал ей натам. А Идлис е пропълзял по-нагоре.

Скоро Игър знаеше какви въпроси са били зададени на Идлис и как е отговорил той. Първо допусна, че двете жени са имали съучастничка отвън, но тя нямаше да разпитва така. Нещо го подсети за Мендарк.

Уелмът вече се опомняше.

— Погрижете се за раните му — заповяда Игър. — Донесете му някаква роба и тръгвайте след Каран. А вие тримата — след съгледвачката. Ще дойда с вас донякъде. Вартила, ти се захващай с Мейгрейт. — И подтикнат от приумица, на която сам се зачуди, добави: — Не искам обаче да пострада.

Дали бе съвпадение, че крадлите и съгледвачката бяха дошли едновременно? И че вниманието на стражниците е било отклонено тъкмо навреме, за да се покатерят онези двете по стената? И това бе възможно, но едва ли. Нима Фейеламор и Мендарк се бяха обединили? И това не изглеждаше вероятно, само че Преданията разказваха за още по-чудати съюзи. А с тяхната събрана мощ трудно би се преборил.

Тази съгледвачка хем дразнеше любопитството му, хем го безпокоеше. Сигурно беше Талия, най-кадърната помощничка на Мендарк и единствената, която познаваше гласа му. Какъв удар щеше да нанесе на Мендарк, ако успееше да я залови! Прати един от стражниците да изтича за кучетата.

Повървя по следите, но не узна нищо особено. Накрая свърна обратно към устието при уелмите, които търсеха Каран. И те не бяха открили нищо съществено. Там, където ручеят се вливаше в по-широк поток на някакви си хиляда крачки от шлюза, се бяха натъкнали на малък отпечатък от бос крак в калта. Олюляващата се от изтощение жена бе стъпила накриво, а мудният прилив не бе стигнал до следата, за да я заличи.

Игър огледа отпечатъка — съвсем ясни очертания на малко ходило на нисичка жена или на дете. Не че беше задължително да е на Каран, но нямаше от кой друг да е. Жителите на рибарските селца имаха широки стъпала с по-плоски пръсти. Дори децата им имаха по-груби крака от тези, пък и по това време на годината рибарите не ходеха боси.

— Каран е — каза той. — Влязла е в гората.

Даде нарежданията си на преследвачите и тръгна към Физ Горго, за да се заеме с Мейгрейт. Още една загадка… и предизвикателство.

Облаците ту се събираха, ту се разкъсваха. Слънцето се показа в небето. За да се опазят от заслепяващите му лъчи, уелмите извадиха костените си предпазни маски, нагласиха процепите пред очите си, нахлупиха ниско качулките и тръгнаха да търсят жертвата си.