Йън Ървайн
Сянка по стъклото (8)

7. Клоаката на Физ Горго

Дребосъчката беше хитра и уелмите неволно започваха да се отнасят с уважение към нея: принуждаваше ги да я гонят наистина усърдно. Но не й оставаше много и щеше да си плати, когато я хванат.

— Намерете я! Заловете я — жива или бездиханна! И не се връщайте без Огледалото! — кресна Игър, когато най-после пречупи Мейгрейт и се освободи.

Часовете минаваха, а Каран се бе свряла някъде из лабиринта под Физ Горго.

— Наводнете тунелите!

И слугите на Игър отвориха шлюзовете, макар че по-дълбоките проходи бездруго бяха отчасти залети през последните векове. Изчакаха достатъчно и изпуснаха водата. После претърсиха всички сифони и прогнили решетки за малка бледа твар, стоварена от потопа върху желязото, с хлътнала в отворите плът, с потъмняла провиснала коса, цялата изцапана с ръжда и тиня. Не я намериха.

 

 

Каран се просна на площадката пред библиотеката на Игър. Раменете й пулсираха болезнено, още усещаше впитите в плътта й пръсти. За пръв път се натъкваше на такава несъкрушима воля. Съзнанието й беше толкова препълнено с образа на Игър, че нямаше място за други мисли освен опасността от уелмите. Но кои ли бяха те, защо името им я разтърси така?

Лежеше безчувствена в мрака. Да имаш усета можеше да бъде и благо, и проклятие. Пищенето в главата й постепенно отслабна и Каран си припомни от каква заплаха я дели само една стена. Слепешком напипа скъпоценния светлик, който й беше дала Мейгрейт. Щом го докосна, от него бликна млечнобяло сияние.

Огледа несигурното си убежище. Бе забравила, че край малката площадка няма перила: можеше всеки момент да падне. Беше израснала в планините и не се боеше от високото — стъписа я само представата как ще се премята в тъмата.

Изправи се. Стискаше Огледалото, отново навито на руло. За миг се изкуши да го пусне през ръба — но това не решаваше нищо. Пак щеше да стигне до него, щом слезеше по стълбата. Свитъкът се намести лесно в скрития вътрешен джоб на ризата й, точно под мишницата. Тя закопча грижливо джоба и се насили да не мисли повече за Огледалото.

Слезе по виещите се стъпала и тръгна по коридорите. Олекна й малко, може би от ходенето. Най-сетне излезе от прашния таен проход в главния тунел. Спря. Главата й пак туптеше, противна болка усукваше и корема й. Отново идваше разплатата за това, че бе използвала дарбата си. Беше ужасно. Но дори да беше съвсем здрава, как щеше да намери резервоара в тази плетеница от тунели? Пък и да успееше някак, там я чакаха кучетата — и стражниците. Беше в капан.

Дори остатъците от увереността й се изпариха и тя едва се влачеше. Колко нелепо й се струваше сега скорошното самохвалство. Дори за него не биваше да мисли. Единствено важното беше да избяга оттук. Но прилошаването се развихри, главата й сякаш кипна, коремът й се издуваше като от нажежена пяна, напираща да нахлуе в гърлото, и всичко изгуби смисъл.

Боеше се да си помага със светлика и плъзгаше пръсти по стената. Стигна до кръстовище и се присви безмълвно в мрака, хвана се за корема. Не долавяше в никоя посока по-големи шансове. В далечината проблесна фенер и я сащиса с яркостта на внезапното си припламване. Каран за малко не писна.

Не знаеше къде да се свре, наоколо нямаше пролука, която да побере дори плъх. По-нататък друг коридор се отклоняваше наляво. Без да се замисли, Каран забърза по него, за да избяга от светлината. Болката се засили, главата й туптеше в ритъм с трескаво блъскащото сърце. Както пълзеше в тъмата, тя си удари главата в някакъв камък, захапа китката си, за да не извие, и се просна на пода ослепяла, напълно безпомощна.

 

 

След време й олекна, макар че главата и коремът щяха да я тормозят още дълги часове. Насили се да седне, изумена, че още не са я заловили. Тогава някъде далеч в тунела като че се раздрънчаха големи вериги. Тя не се замисли какво става, а повлече крака в тъмата, протегнала ръце напред.

Страхът от светлините я подтикваше да се отдалечава все повече от познатия проход, съвсем наслуки: нагоре по стъпала, по други тунели, надолу по тесни шахти, пак нагоре и пак надолу. Залута се безнадеждно.

А много от най-долните галерии бяха наводнени. След първото разминаване с преследвачите остави светлика в джоба си, но и да се движи опипом също беше опасно заради множеството отвори в пода. Веднъж, както си джапаше, потъна цялата в ледена вода. Скоро след това мина над черната паст на поредната шахта, от която блъвна застоял въздух, водата се надигна светкавично и преля над ръба в черно петно по пода.

Това принуди Каран да си спомни всичките си несгоди. Тръшна се на камъните и захлипа. Плачеше заради мрака и чезнещите шансове да се спаси. Плачеше заради глупостта си да отстъпи и да помогне на Мейгрейт. Мислено се връщаше в детството си и заплака заради баща си Галиад, който идваше да държи ръката й нощем и да прогонва лошите й сънища. Стори й се, че отново е на дванадесет, четири години след смъртта му (и останала без майка, когато Вуула се самоуби от лудост и скръб). Живееше нещастна с роднините на майка си. Денем се трудеше до изнемога и търпеше обиди, нощем самотна се обливаше в сълзи. Веднъж, както си лежеше ококорена в стаичката под покрива и зяпаше луната и звездите, Каран си спомни за расата на своя баща — аакимите, и се зарече да отиде при тях.

Може би Галиад бе прозрял какви нещастия ще я сполетят, защото още от малка й разкри тайната на своите сънародници и я научи къде да ги открие при нужда. Каран нямаше пари, а вещите й бяха съвсем оскъдни, защото наследството й беше под попечителство. Но тя продаде гривната, останала от майка й, купи си необходимото за дълго пътешествие и една нощ, щом луната се скри, уви във вързопче дрехите и дребните съкровища, спусна се по каменната стена и тръгна да дири аакимите в далечината им планинска твърдина Шазмак. Вървя цяла нощ — хем я беше страх от пътя, хем я измъчваше ужас от мисълта да кривне встрани. Преди зазоряване се скри и изчака хората, излезли да я върнат, да отминат.

Минаха три седмици, преди да стигне до Шазмак. Вървя по планински проходи, където имаше сняг и в разгара на лятото, преживя не малко страхотии. Колкото и да беше невероятно, Бдящите не вдигнаха шум, когато се показаха от прохода, нито когато се мъкнеше по безкрайните тесни пътеки над урвата: Гар буйно връхлиташе камънаците по дъното далеч долу, а зъберите стърчаха неприветливо високо над главата й. Излезе от поредния тунел и слънцето огря в злато и сребро източените кули и сякаш сплетените от паяжина висящи мостове на Шазмак. Чак когато последният мост остана зад гърба й и тя спря в оградения двор при портата, Бдящите издадоха един-единствен мелодичен звън.

Сега си представяше каква са я видели аакимите пред прага на своя град — мъничка и мърлява, наглед още по-дребна в дебелите планински дрехи, прегладняла, изтощена, с факела на пламтящо червената коса около кръглото личице. Неописуемо стеснителна, но и с мълчаливо достойнство далеч над годините си. Изведнъж се уплаши от тези сурови хора. Ужасно беше и да я приютят, и да я прогонят. Чак тогава забеляза, че сред тези едри тъмнокоси фигури има двама-трима по-ниски, бледи и рижи като нея.

— Аз съм Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Банадор. — Изреди имената си старателно и гордо.

Фърн беше родовото име на майка й, Елиенор — отдавна мъртва героиня на аакимите, на която Каран приличаше смайващо, Мелузелда — другото й фамилно име.

— Баща ми, Галиад, е мъртъв. Дойдох си у дома.

Толкова приличаше на баба си Мантил, също отишла си трагично от света, че аакимите пророниха сълзи, щом я огледаха. Но беше и различна. Обикнаха я, защото напомняше за предшествениците си, и още повече заради самата нея, намериха й място в Шазмак и в сърцата си. И макар че бяха тъжен народ, свързал с култура и история, в които тя никога нямаше да вникне докрай, Каран беше щастлива при тях първите пет години. По-щастлива от когато и да било след смъртта на баща си. Но през шестата година всичко се промени. Изтормозена непоносимо от полуаакима Емант, тя се почувства онеправдана от другите и избяга от града. Беше на осемнадесет.

Спомените я насърчаваха да потърси път към избавлението. В такъв хаос от тунели, граден и преустройван векове, може би имаше много изходи. Насили паметта си да извлече каквото знаеше за Физ Горго и от чутото от Мейгрейт, но спътницата й споделяше твърде пестеливо дори онова, което Каран би трябвало непременно да научи.

Размишляваше упорито. Аакимите бяха несравними създатели и градежите им устояваха на времето. Шазмак малко приличаше на това място, а тя познаваше всяко кътче там. Долу сигурно имаше гигантски помпи, пещи за загряване на водата и отходни канали за изхвърлянето й от крепостта. Явно помпите бяха овехтели, а никой нямаше знанията и уменията да ги поправи. И в пещерите отдавна нямаше огън. Но отходните канали, огромната клоака на Физ Горго, още си съществуваше и от Каран се искаше само да я открие.

Продължи още малко по тунела, но той свършваше със зидана от камък стена. Изглежда, тази част от лабиринта бе преградена в прастари времена. Накрая тя стигна до разклонение и коридор в посоката, накъдето й се струваше, че е най-добре да върви. И само след двадесет-тридесет крачки застина. По прохода се носеше шепот. Два силуета, единия висок и мършав, другия тантурест, вървяха бавно по централния тунел. Стори й се, че по-високият извърна глава, и тя се сви в плътната тъма.

Отминаха. Надяваше се да не са уелми. Стрелна се в обратната посока на тяхната. Надолу, трябваше да продължи надолу.

Пак далечно дрънчене. Студът, умората, гладът и страхът се съчетаха да пропъдят всякакви мисли от главата й. Препъваше се в мрака, без да я е грижа накъде отива, стига само да върви. Попаднеше ли на кръстопът, поемаше по някое разклонение, без да избира съзнателно — позволяваше на усета си да я водя. Часове по-късно, дълго след зазоряване (макар в тунелите да не надничаше слънце), в един далечен ъгъл на лабиринта най-сетне намери път надолу — обикновена дупка в пода. От някогашния метален капак се бяха запазили само пантите.

За миг си светна с малкото кълбо и видя спускащи се стъпала от метални пръти. Личеше колко ги е разяла ръждата. Поколеба се, но мъждукането в дъното на тунела я накара да се реши. Опря крак на първото стъпала. Ръждата се лющеше на дебели парченца. Каран припряно се спусна и тупна от два-три разкрача височина върху хлъзгав под. Завъртя светлика и видя още една шахта. Смъкна се по стъпалата, колкото очите й да са над ръба. Появи се кръгло ярко петно — някой осветяваше горната шахта с фенер. Но нали не можеше да са я зърнали. Ако не шаваше…

За миг се заблуди, че ще й се размине. После отгоре долетя мърморене, по металните пръти затропаха крака, тя зърна ръка, стиснала фенер, разнесе се рязък вик. Следите й личаха съвсем ясно в калта, но никой не скочи към нея. Чу се кухо чегъртане и светлината изчезна. Каран пропълзя обратно и вдигна светлика. Отворът бе запушен с тежък камък, за да я приклещят долу.

 

 

Болката в крака на Игър туптеше нетърпимо, щракаше го и гърбът. Мейгрейт му бе навредила толкова, че старите рани се подлютиха. Жадуваше да си полегне, за да му олекне поне малко, но не се отказваше, пришпорваше дори уелмите, чието настървение не беше нужно да подклажда. Не биваше да си позволи проява на слабост пред тях.

От страданията речта му пресекваше още по-често.

— Изгуби ти се? Как тъй ти се изгуби, глупако?

Това промъкване на крадлите, това оскърбление го застигна в най-неподходящия момент. Тъкмо завършваше подготовката за следващото си настъпление към богатите източни държави. Как бяха успели? И как би могъл да остави дребната жена да му се изплъзне с Огледалото — то беше жизненоважно за стремежа му да научи силните и слабите страни на противниците си.

— Вие сте двайсетима! — кипна той. — А тя е едно нищо, някакво си момиченце!

Не… Гибелно бе да подценява дори най-незначителния сред враговете си.

Застаналият до него уелм, казваше се Идлис, не се оправдаваше. Не напомни и че дребосъчката се е измъкнала от лапите на самия Игър. Но скованата му поза показваше, че не е равнодушен към обидите.

— Не знаем къде е. — Гласът му беше дразнещо лепкав, думите се редяха като мехури, надигащи се в казан със сироп. — Знаем добре обаче къде не е — почти в целия лабиринт. Притиснахме я в Скурианските тунели. Запречили сме всички изходи освен главния. Но издирването напредва бавно. Водата ни пречи повече, отколкото на нея. Тече накъдето може, няма начин да я насочваме. Не знаем как да управляваме потоците.

Игър се подсмихна.

— Какво друго има там?

— Празни складове и килии. Отдолу е древен отходен канал.

Игър пак се ухили.

— И той е затворен.

— Да. Проверяваме външните шлюзове всеки месец. Здрави са.

След миг при тях дотича вестоноската — млада жена в бозави дрехи, една от работничките. Игър видя изпитото лице под тъмната качулка, твърде големите й сандали шляпаха на всяка крачка. Тя спря внезапно и заобиколи, за да не доближи уелма.

— Какви новини носиш, Долода?

Жената поздрави с почтителен поклон и отговори:

— Тя се спусна в клоаката по шахта в края на тунела Хорти.

— Ха! Запушете шахтата тогава.

— Направихме го незабавно.

— А спряхте ли притока на вода?

Долода се подвоуми. Игър забеляза, че наблюдава Идлис с крайчеца на окото.

— Механизмът се повреди. Шлюзът се заклини отворен и не можем да го освободим.

— Колко време мина оттогава?

Отговорът пак се забави.

— Цял час ви търсих.

Игър изпсува и се извърна към Идлис.

— Отведи долу всички уелми и я намерете. Тебе ще държа отговорен.

— Аз съм най-нищожният сред уелмите — отвърна Идлис и смущението за пръв път промени лицето му. — По-добре да изберете Вартила. Или пък Джарк-ун.

— Избрах тебе — натърти Игър. — Не ми се мяркай пред очите, докато не я намерите. Дори най-нищожния сред уелмите би трябвало да се справи с нея. Но я искам жива.

— Преди малко казахте…

— Мейгрейт беше свързана с нея. Тя явно има дарбата на усета. Ще ми послужи. Побързай. И аз ще дойда.

 

 

Каран се върна при отвора на долната шахта, седна и провеси крака през ръба. Въздухът отдолу беше наситен с кисела миризма. Бръкна в торбата си и напипа малка сбръчкана дюля. Изяде я бавно, на малки хапки, наслаждаваше се на всяко стипчиво парченце, и макар че изобщо не утоли глада си, самото дъвчене я поободри.

Нямаше накъде да отиде освен надолу. Пъхна се в шахтата. Едно, две, три стъпала… Четвъртото се счупи под тежестта й и тя политна в тъмата, потъна в дълбока неподвижна студена вода. Така се вцепени, че изтърва светлика, водата се сключи над главата й и тя се замята в чернилката на косъм от неудържимата паника. Ботушите я теглеха надолу, сякаш бяха от камък, но накрая тя изскочи на повърхността, като плюеше вода и изтриваше тинята от очите си. Когато водата се успокои, зърна мъждукането на светлика далеч долу.

Оказа е, че не е толкова надълбоко, но водата щипеше очите й, а сияйното кълбо не се отделяше лесно от гъстата тиня. Чак на петото гмуркане успя да го стисне — колкото и добре да плуваше, с дрехите и торбичката на гръб едва се задържаше да не потъне. Беше изтощена.

Вдигна светлика и видя гладко иззидани стени на тунел с овално сечение — водата го запълваше до половината. Шахтата над нея бе само черно кръгче — нямаше начин да се добере до нея. По-напред имаше тясна площадка. Каран отплува до нея и се покатери на сухо. Подуши пръстите си. Воняха.

Облегна се на стената и затвори очи. Каквото ще да става, трябваше да си почине. Потърси с какво да се разсее и веднага си спомни историята, която бе чула на Сказанията при завършването и оттогава неведнъж обмисляше. Нишките на случките се сплетоха отново, сякаш Лиан стоеше пред очите й и говореше само на нея. Великолепен разказвач. Помнеше всяка дума от сказанието му и всяка чертичка от милото му, леко грубовато лице. Усмихна се.

Камъкът зад гърба й потрепери и тя осъзна, че си е позволила прекалено дълга почивка. Съблече се по риза, влезе във водата и заплува по течението, накъдето я насочваше интуицията. На равни разстояния по стените имаше бронзови пръстени, а много по-нататък — още една площадка, явно за удобство на някогашните работници, изгребвали тинята. Каран се покатери на нея, отдъхна, колкото й позволяваше студът, и продължи. На третата почивка отново чу звуците и този път нямаше с какво да ги сбърка. Слабо ехо от дрънчене на огромни вериги и разтърсващ грохот като от спускането на тежка врата. Изведнъж тъпанчетата й изпукаха, по повърхността на водата мина вълничка.

Наводняваха тунелите един по едни! Тя подскочи и размаха светлика, за да види по-добре какво става. Отточният отвори на клоаката сигурно беше запушен, защото водата не помръдваше. Какво да направи? Скочи във водата, която вече видимо се надигаше, и пак заплува.

Беше познала — след няколко минути стигна до наполовина вдигната решетка, а зад нея тунелът беше преграден със зидана от пясъчник стена. Имаше вградена метална врата, достатъчно широка да минат шестима мъже наведнъж. По нескопосаната изработка личеше, че шлюзът е поставен сравнително скоро. Аакимите не биха и помислили да направят нещо толкова просто и очебийно различаващо се от древния стил във Физ Горго. Металната преграда обаче беше здрава, а желязното резе се оказа непосилна тежест за Каран. Явно трябваше да възпира натрапници отвън — беше укрепена с клинове, набити в дупки на вратата.

Водата се надигаше неотклонно. Каран стъпи върху резето и се замисли. Успееше ли да извади клиновете, може би щеше да отвори шлюза — сто на сто понякога го отваряха, за да изпуснат водата от речни разливи, протекли тръби или прекалено силни приливи. Иначе биха направили преградата непоклатима. Колко ли време имаше? Най-много два-три часа.

Закачи куката над вратата, направи от въжето дълга примка и върза другия край също горе. Стъпи в примката и прокара въжето под мишниците си — така можеше да работи и с двете ръце. Започна да човърка с ножа си първия клин, но не влагаше прекомерна сила от страх да не счупи острието. Нямаше ли друг начин? Огледа вратата по-внимателно. Скобите, които задържаха резето, бяха заковани, нямаше да може да ги изтръгне. Пантите бяха от здрав бронз, непомръднал от времето. Виж, рамката, през която клиновете бяха набити в скалата, бе разядена от ръжда, а пясъчникът се ронеше по ръбовете Ако имаше по-як лост, може би щеше да успее да ги изкърти.

Водата вече заливаше резето. Каран си спомни, че на последната площадка имаше нападали от тавана каменни отломки. Изплува дотам, взе една и заудря клиновете поред, после се съсредоточи върху първия. Зарадва се, когато той помръдна. Продължи да го удря и най-после го извади — кръгъл, дълъг колкото ръката й до лакътя, стесняващ се и заточен като длето. Със следващия се справи бързо, след това и с третия, но четвъртият и петият я затрудниха колкото първия. Докато махне и последния, стоеше във вода до кръста.

Мислите й все се отплесваха към нейния дом Готрайм. Бедна земя с оскъдна реколта, но друго не искаше. Сега й се струваше, че е безмерно далеч. Как бе стигнала дотук — в края на тази гнусна клоака, а и все още неизплатила дълга си въпреки думите, които бе изтърсила пред Мейгрейт в яда си?

Вече беше по-трудно, защото трябваше да бърка под водата, но накрая издърпа резето с примката и то падна.

Каран подскочи и стисна здраво въжето — очакваше шлюзът да изхвръкне от рамката под напора на водата. Двете му половини се затресоха и заскърцаха, но нищо друго не се случи. Каран яростно блъсна с юмрук металната врата. Сега пък какво пречеше? Взря се в горния край, докъдето водата още не бе стигнала, и видя редица малки нитове, съединяващи двете крила. Нитове! Нищо не можеше да измисли срещу тях.

 

 

Обзе я пълна безнадеждност. Стискаше въжето и гледаше изкачващата се вода. Е, удавянето не беше по-лоша смърт от всяка друга. Водата вече пълнеше тунела по-бързо.

Но още не беше готова да умре. Реши да направи всичко по силите си, за да отложи края, ако ще и само с час. Пак зашляпа във водата и се заозърта. Тук-там в тавана имаше тесни шахти за оглед с метални стъпала, но всички бяха запушени. Последната се намираше до решетката, само на няколко разкрача. Каран се покатери в нея и се вкопчи в железните пръти. Трепереше. Отточният канал почти се бе напълнил.

И тогава чу далечни удари на метал по метал. Мина още малко време. Водата се надигаше. Тропането се чу пак, този път по-наблизо.

Водата вече проникваше и в малкото й убежище. Тъпанчетата й пак изпукаха. Оставаха й броени минути. Но съзнанието не желаеше да се примири. Трябваше й само инструмент с остър край, за да насили ръждясалата рамка…

Нещо тресна точно над главата й толкова гръмко и ехтящо, че Каран се пусна и цопна във водата. Със смразяващ ужас осъзна, че уелмите отварят шахтата. Свършено беше с нея.