Йън Ървайн
Сянка по стъклото (6)

5. Лицето в огледалото

Каран се свлече, опряла гръб до външната стена на Физ Горго. Струваше й се, че е съвсем сама, макар Мейгрейт да стоеше на няколко крачки от нея. А и беше твърде уплашена. Отекващите стъпки на часовите горе сякаш повтаряха ударите на сърцето й. Навсякъде имаше стража. Меланхоличните звуци на нощта само засилваха отчаянието й.

„Защо й позволих да ме натика насила в това безумие? Защо дойдох?“

В ребрата й се заби лакът и Каран подскочи. Странните очи на Мейгрейт проблясваха в мъждивата светлина. Тя впи пръсти до болка в ръката на Каран. Гласът й бе по-мразовит и от нощния студ.

— Проклета да си — пак предаваш чувствата си на цялата крепост. — И замърмори на себе си: — В нищо не можеш да се довериш на човек с усет. Защо ли я доведох?

Гневът й опари Каран, а обидата я потисна, макар да разбираше правотата на Мейгрейт — пак го бе направила: разпръскваше във всички посоки тягостните си страхове и увеличаваше опасността. Вдиша дълбоко, потрепери, докосна древната влажна, но някак вдъхваща увереност стена и погледна нагоре.

По небето се носеше облак, ту скриваше, ту открояваше мъглявината с форма на скорпион, просветваща в бяло и черно. Зловещо и тревожно. Колко се бе раздула, откакто потеглиха преди месец… Двете я гледаха, уединени в мълчанието си, и чакаха смяната на постовете. Най-сетне някъде отвътре долетя удар на камбанка, по стената изхрущя чакъл и пак настъпи тишина.

Внезапно Каран усети някакво боцкане между плешките си. Някой ги следеше! Отметна глава назад в очакване да срещне свирепия поглед на страж, но ничия сянка не нарушаваше тъмния силует на стената. А и как някой можеше да я зърне тук, в мрака, под метнатото от Мейгрейт було на илюзията? Каран наруга въображението си и престана да мисли за това.

— Сега! — натърти другата жена.

И катеренето беше сред многото умения на Каран. Дори в тъмата тази прастара стена, с поразхлабени камъни и изронен хоросан, не я затрудняваше повече от обикновена стълба. Тя бързо запълзя нагоре. Някъде по средата върхът на ботуша й се заклещи в процеп. Задърпа, но не успя да го извади. Посегна надолу да си помогне с ръка.

И тогава чу ритмичен тропот. Вцепени се. Нали уж още не беше време да мине патрулът? Зад един ъгъл се появи светлина. Външната пътека минаваше до стената — толкова отблизо илюзиите на Мейгрейт не можеха да ги опазят. Вече виждаше стражниците, двамина едри мъжаги с ветроупорни фенери — насочваха лъчите им поред във всички посоки. Единият лъч се плъзгаше по стената от върха до основата. Другият осветяваше разчистената ивица земя чак до блатото. Колко усърдно претърсваха! Каран се помъчи да се слее със стената, да скрие някак светлата си кожа от лъчите.

Към тежките стъпки се прибави и топуркане. Кой ли пък бдеше над самите стражници? Малко по-назад имаше трета фигура — ъгловата, едва ли не слепена от пръчки, с тромава отривиста походка. На Каран й се стори, че по кожата й плъзнаха буболечки. Светлите петна шареха по стената недалеч от тях двете. Лъчите сякаш се мъчеха да ги прободат. Обзе я неудържимо желание да писне, да скочи към светлината. Чрез връзката долавяше и страховете на Мейгрейт от принудата да се опре на човек, чиито емоции все едно се разнасяха с всеки полъх на вятъра, и от невъзможността да задържи илюзията.

— Хей!

Клечестият човек подрипна във въздуха и протегна напред несъразмерно дълга ръка. Каран се стресна, кракът й се измъкна от процепа и тя едва не падна. Стражниците веднага се завъртяха и насочиха лъчите на фенера към гората. Каран мимолетно почувства нечия тревога, чу цамбуркане и крякане на жаби, после усещането, че я наблюдават, отслабна. Стражниците се втурнаха шумно през храсталаците, размахали копията си, а кльощавият човек ги напътстваше с вопли, които не се различаваха много от жабешките.

Каран се закатери припряно, доколкото смееше, за да не вдига шум и скоро надникна над ръба. Горе стената беше широка колкото път, настлан с чакъл, и имаше каменни парапети, защитаващи стражниците до кръста. Трийсетина крачки вляво от нея през отворената врата на стражева будка се виждаше жарава в мангалче. Стражниците стояха малко по-нататък, надвесени през парапета, и подвикваха на другите в гората. Вдясно нямаше никого. Тя се прехвърли над парапета. Гората чернееше в нощта, само две ярки точки се местеха навътре и наляво. Но кой ли беше онзи съгледвач, проникнал толкова лесно през изтъканата от Мейгрейт паяжина на илюзията?

Усети нетърпението на водачката си, пусна въжето и Мейгрейт бързо се изкатери. Пропълзяха и се скриха зад първия ъгъл.

— Каква беше тази… твар със стражниците? — попита Каран.

— Чакай малко…

Мейгрейт явно търсеше някакъв ориентир сред хаоса от стени, сгради и дворове във Физ Горго. Около вътрешното укрепление, тумбесто, яко и грозно, също имаше стена. По нея не можеха да се изкатерят, стражата беше прекалено многобройна дори за способностите на Мейгрейт. Имаше обаче и друг път. Тя посочи и двете се спуснаха по каменни стъпала към плътните сенки.

— Игър си има лична охрана… Наричат се уелми. Жестоки и непреклонни особняци. Това беше един от тях. Понеже имаш усета, трябва да се пазиш най-много от уелмите. Но защо ли беше със стражниците? Може да те е надушил.

— Някой ни видя. Наблюдаваше ни от гората — каза Каран. — Уелмът сигурно е усетил съгледвача.

Мейгрейт надникна в мрака, поклати глава и впи поглед в смътно белеещото се лице на спътничката си.

— Глупости. Моята илюзия остана ненарушена. Било е някакво горско животно. Да вървим!

Каран ядосано преметна навитото въже през рамо. Мейгрейт не искаше да се вслуша в думите й — както винаги.

 

 

Зад крепостните стени се натъкнаха на признаци за усилена работа — дървени скелета, купчина камъни и други материали образуваха хаотичен лабиринт. Навсякъде нови препятствия и бавене. И дори и тук имаше по някой страж, бдителен почти колкото онези на стените.

Най-после, много по-късно от предвиденото, Мейгрейт намери в дъното на един безлюден двор три големи кръгли отвора и каменни резервоари, където се събираше водата от улиците. Покриваха ги гниещи дъски. Мейгрейт разбута капака на първия резервоар.

— Откъде знаеш, че ни е нужен точно този? — прошепна Каран.

Водачката се загледа за миг в звездите.

— Ако се вярва на моята карта, от най-северния една тръба води към подземните цистерни на вътрешното укрепление. Така ще се вмъкнем там. Колко дълго издържаш без въздух?

Каран не отговори. Знаеше, че плува по-добре от водачката си. Стената на укреплението се извисяваше над тях и островърхите кули закриваха небето. „Не исках да попадна тук…“

— Къде е въжето?

Каран й го подаде. Мейгрейт опипа възлите, закачи куката на ръба и се спусна. Водата беше дълбоко долу. Чу се съвсем лек плисък. Каран чакаше и броеше наум.

Щом стигна до двадесет, водата пак заплиска тихо и Мейгрейт съобщи задъхано:

— Не е този. Издърпай ме.

Каран теглеше с все сила, дланите й се прежулиха, мускулите по раменете я заболяха — Мейгрейт беше доста по-едра от нея. Най-после тя се показа над резервоара и Каран опря длани в хладните камъни, за да облекчи болката.

— Намерих тръба, но тя продължава само няколко метри. Ех, че студ!

Мейгрейт трепереше.

— Защо не оставиш мен да сляза?

— Аз ще се спусна. Хайде, по-бързо!

Тя се втурна към втория резервоар, а Каран се зае да подреди дъските върху първия. Когато свърши, Мейгрейт вече стоеше до края на въжето и се потапяше във водата.

Изглеждаше, че се бави под повърхността цяла вечност. Каран не виждаше нищо, дори отразени звезди. Изведнъж Мейгрейт изскочи, плесна с длан по водата и избълва гнусно сквернословие — Каран за пръв път чуваше от устата й такива думи.

— Нагоре! Тегли ме, по дяволите, по-бързо!

Каран задърпа. Грубото въже раздра пламналите й длани, беше готова да заплаче от болка. Мейгрейт застина върху ръба за миг.

— И този не е. Пак не налучкахме! Кой глупак е чертал картата?

И тогава надалеч излая куче, другото му отвърна с ръмжене. Мейгрейт едва не падна обратно. Каран я хвана и двете се спогледаха.

— Не мога да заблудя куче…

Побягнаха към третия резервоар. Мейгрейт разхвърля дъските с яростна мощ и закрепи куката. Една дъска се строши и пльосна шумно във водата. Още кучета се присъединиха към врявата. Мейгрейт изпъшка, пусна въжето и цопна във водата. Каран се прехвърли през ръба и се вкопчи във въжето, само главата и се подаваше. Лаят се засилваше. А отдолу — нито звук. Какво ли правеше Мейгрейт?

Цяла сюрия кучета изскочи иззад ъгъла с гръмка гълчава и се устреми към първия резервоар. После кучетата внезапно спряха и бавно се разделиха на две глутници. Каран настръхна. Между глутниците се провря по-едър пес — мършав, затова пък с размерите на теле. Пристъпваше с неравни крачки като уелма със стражниците. Спря да подуши въздуха, заклати наляво-надясно дългата си муцуна — и се обърна право към Каран. „Мейгрейт, побързай!“

Кучето се напрегна, доближи с нехаен скок и се присви. Каран го зяпна в очите. Водата избълбука.

— Намерих я — изгъгна през тракащите си зъби Мейгрейт — Много е надълбоко. Преброй единадесет камъка. Тръбата криволичи и се издига. Не забравяй въжето.

Вдиша набързо три пъти и се гмурна.

Каран погледна към водата и в същия миг кучето скочи. На звездната светлина изглеждаше, че е само очи и зъби. Каран ту се хлъзгаше, ту пропадаше покрай въжето. Дланите й пламнаха, в следващия миг потъна. Над главата й се сключи черна вода, ледена и вмирисана.

Изплува на повърхността и изплющя с края на въжето. То се потопи със съскане до нея, куката я прасна по кокалчетата. Тя вдигна глава към звездите и успя да зърне летящия към нея силует на кучето. След миг то пльосна до нея. Каран не го виждаше, чуваше само неспирното гърлено ръмжене. Тромавият във водата пес се опита да я захапе и тя отплува трескаво назад. Това беше по-страшно и от кошмар.

Нещо се омота около краката й. Каран понечи да писне, но се сети, че е въжето. Кучето пак напираше към нея, смрадливият му дъх лъхна лицето й. Тя придърпа куката към себе си и я стовари в муцуната му. Песът заквича, тя вдиша колкото можа, изпусна въздуха и се гмурна. Дори под водата чуваше лай.

От студа я заболяха ушите, а тъмата отприщи страха от безименни твари. Дяланите камъни бяха хлъзгави, изтръпналите и пръсти напипваха линиите, където се съединяваха. Четири, пет, шест… Вече я боляха и пръстите на краката. Десет, единадесет, дванадесет… Не й стигаше въздух. Болката в едното ухо стана пронизваща. Каран преглътна и й олекна малко. Къде ли беше отворът? Трябваше да е някъде тук.

Плъзгаше се покрай камъните и накрая го напипа. Въжето пак се оплете около ботушите й. Освободи се с ритници и се промуши в тръбата — тесните й рамене докосваха стените. Уплаши се, че ще се заклещи. Мускулите на единия й прасец се сгърчиха, но нямаше как да ги достигне с ръце. Белите й дробове се свиваха. Нещо слузесто се лепна на лицето й и Каран го отблъсна панически. Замята се, ожули си юмруците в камъните и издърпа нагоре по стръмно издигащата се тръба. Главата и раменете й се показаха над водата.

Въздух! Поглъщаше го, сякаш щяха ей сега пак да я лишат от него. След няколко загребвания ръката й се блъсна в ръб — имаше ниска каменна стена. Май се бе озовала в друг резервоар, подземен, много по-вместителен от първия. Изкатери се на сухо и легна задъхана и разтреперена, захапала окървавената си ръка. Прасецът й беше като болезнен камък.

Непрогледен мрак; чуваше се само накъсаното й дишане.

— Мейгрейт? — прошепна хрипливо, докато разтриваше вкоченения си крак.

Нямаше отговор. Опипа наоколо. Подът беше от еднакви каменни плочи, наредени плътно. И стените се оказаха от дялан камък. Студеният въздух не помръдваше. Подвикна по-силно. Ехото сякаш искаше да я подразни.

Зад нея кожа изчегърта по камък. Тя се обърна, напрегна очите си да различи нещо в мрака.

— Мейгрейт?

Появи се мъждукане, открои извита стена и тръби, закрепени над пода. Погледът й се плъзна по тях — май имаше повече дупки, отколкото метал — и спря на тъмнеещо приспособление в другия край на цистерната, може би помпа. Зад нея се показа тъмна фигура — пристъпваше бавно. Каран се притисна до стената.

— Спокойно. Исках да проверя къде сме. Тунелите са много. Почини си малко — сигурно си останала без сили.

Светлината се излъчваше от мъничко кълбо в протегнатата ръка на Мейгрейт и хвърляше отблясъци в бледосините й очи.

Тя обви раменете на по-младата жена и я прегърна за миг. Каран се ободри от тази непривична нежност. Най-сетне може би ставаха приятелки.

Мейгрейт седна до нея и внимателно остави кълбото на пода. Всеки неин жест беше пестелив, овладян. С две-три ловки движения тя приглади косата си назад — дори водата в резервоара май не можеше да отнеме блясъка й.

Слабата светлина измъкваше от тъмата бледото лице и червената коса на Каран. Великолепна коса, но си искаше грижите, а тя си бе загубила гребена още преди седмици. Цялата беше мърлява. Преди време ризата и панталонът подхождаха по цвят на зелените й очи, но качествената вълна вече беше износена и мръсна от пътуването, а сега по краката, ръцете и раменете й имаше кафеникава слуз от остъргването по стените. Ръцете и краката й бяха посинели от студ.

— Какво е това? — попита тя и посочи кълбото.

— Светлик. Вземи го, може и да имаш нужда от него. Имам още един.

Каран огледа кълбото. Приличаше на полиран млечен кварц с пет сребърни листенца в основата. На пипане беше хладно, но нейното докосване го беляза с по-тъмни петънца, които избледняха чак след минута-две.

— И аакимите имат подобни неща. Откъде си го взела?

— Направих го.

— Направила си го! — учуди се Каран. — Как?

— Сега не е време да ти обяснявам.

Каран прибра въжето в торбата си.

— Дано онзи не се върне, преди да сме се махнали оттук.

После прилежно почна да бърше глезените си с единия си мокър чорап.

— И аз се надявам… — започна Мейгрейт, макар че беше ясно и без дума. Помълча и попита със съмнение: — Защо го казваш?

— Не сме облечени подобаващо да посетим видна особа като военачалника на Физ Горго — отвърна Каран почти безизразно, но хвърли кос лукав поглед на спътничката си. — Нима можем да се покажем пред очите му в такъв вид? Ще е срамота.

— Изсуши се! И се приготви — сопна се Мейгрейт и се изправи. — Как пък ти хрумват и шегички?!

Облегна се на стената, смъкна ботушите си и изплиска водата на пода.

Очите на Каран издадоха тайното й злорадство, но и то я напусна скоро.

— Шегувам се, защото много ме е страх — смънка тя тихичко. — Знам, че Игър ще се върне.

Хрумна й втора шега, по-глупава и от първата, но не си позволи да я каже. Мейгрейт разделяше косата си на дебели кичури и ги изцеждаше през пръстите си. Това явно я успокои и тя сведе поглед към Каран, чиито черти отново се отпуснаха в присъщото й слънчево настроение. Ъгълчетата на устните й трепкаха, докато изстискваше чорапите си. Суровото печално лице на Мейгрейт за миг се изглади. Още малко и тя също щеше да се засмее. После отново я налегнаха грижите.

— Готова ли си вече? Нямаме време.

За Каран всяка отлитаща минута беше като удар на гонг, но си замълча. „Щом влизането е толкова трудно, как ли ще се измъкнем?“

Тръгнаха през каменния лабиринт. Няколко пъти Мейгрейт вадеше от джоба си листче с указания. Накрая влязоха през прикрита врата в толкова висок, прашасал и тесен коридор, че веднага познаха — прокаран е в някаква дебела стена.

И отново опасенията на Каран се раздухаха в тревога. Не можеше да мисли за друго освен за увереността, че ще ги хванат. И как да се опази от виденията какво биха могли да им сторят в това недостъпно за външния свят място?

Мейгрейт спря рязко и се извъртя, без да сдържа гнева си. Този път Каран не излъчваше, но паниката й протичаше лесно по връзката, подхранваше съмненията на самата Мейгрейт, подкопаваше волята й.

— Как ми щукна да те доведа? — изсъска тя. — Ще стреснеш часовите. Стегни се!

Каран вдиша на пресекулки и напомни отмаляла:

— Ти ме принуди. Аз не…

— Не си представях, че си толкова мекушава, толкова слаба — безмилостно я сряза Мейгрейт.

И нейната глава се цепеше от болка заради връзката, и тя вече предчувстваше, че ще се напъхат в капан.

— Не разбираш ли какво означава да имаш усет? — сприхаво попита Каран. — Преживяното от тебе у мен е удвоено!

— Стига си писукала, постарай се да има никаква полза от тебе. Къде е Игър сега? Знаеш ли мислите му в момента?

— Аз не чета мисли.

— И за какво си ми тогава? Как ми се иска да не те бях взела с мен…

Каран се разяри и сграбчи Мейгрейт за ризата.

— Я ме чуй — познавам своите недостатъци. Но не ме обвинявай за твоите. Дори нямаше да изкачиш стената без мен!

— Извинявай. Толкова се страхувам от провал, че… — За кой ли път разтърка с длани слепоочията си. — Ох, главата ми!

Щом усети страданията й, Каран мигом забрава собствения си гняв.

— Но защо, да му се не види, те е изпратила тук?

— Още от малка ме подготвя за много важно дело, както не й омръзва да ми повтаря. И това е едно от изпитанията. — Мейгрейт пак се изнерви. — Виж какво, спипат ли ни, остави всичко на мен. Не се опитвай да ме защитиш. Ти си длъжна да избягаш.

— Но как ще се измъква сама?

— Все ще намериш изход. Ако се случи най-лошото, не чакай повече от три нощи при развалините до езеро Нийд. Не дойда ли, все ще стигнеш някак до Сит.

Каран кимна умърлушено. Знаеше наизуст нарежданията на Мейгрейт, толкова често ги чуваше. Но я безпокоеше още нещо…

— Слушай… непременно ли трябва да кажеш на Фейчанд какво съм научила от теб, когато се напи?

Мейгрейт така стисна светилника, че пръстите й побеляха.

— Трябва — прошепна тя. — Не споменавай повече за това.

Продължиха нагоре по стръмни тесни стъпала, по още един коридор, пак нагоре, но по спирална каменна стълба без перила, и накрая се озоваха на площадка пред гладка стена. Мейгрейт вдигна кълбото високо и огледа. Докосна сивия пясъчник, затвори очи, като че ли налучкваше какво крие камъкът. Въздъхна и натисна лекичко. Появи се врата — черна и осеяна с бронзови гвоздеи.

Тя се засмя облекчено.

— Най-после, Каран, това е! Сега мога да ти кажа. — Дръпна ръката си от вратата. — Дойдохме да намерим огледалото на Аакан, древен апарат, който сега е в ръцете Игър.

— Огледалото на Аакан! — прошепна Каран и пребледня. — Но… но ти знаеш, че баща ми беше наполовина ааким.

— Не знаех, когато тръгвахме. Пък и ти се обвърза с клетва.

— Нямаше да се закълна, ако ми бе казала! Аакимите ме отгледаха след смъртта на моите родители. Те никога не се разделят с подобни вещи. Затова ли си мълча до днес?

Мейгрейт понечи да се оправдае.

— Огледалото е изгубено преди векове. Принадлежи на онзи, който го намери.

— Аакимите изобщо няма да се съгласят с тебе. Огледалото е част от наследството им, донесено е тайно от Аакан. Напомняло им е за техния свят, когато не са имали нищо друго. Нима Фейчанд не ти е разказала как са го изгубили?

— Откраднала им го е Ялкара, Майсторката на заблудата!

— Да, една от кароните, които се превърнали в тяхна прокоба. Аакимите не прощават. Щом научат, че Огледалото е намерено, ще преобърнат земята и небето, но ще си го върнат. И понеже отчасти принадлежа към аакимите, това е и мой дълг. Моля те да ма освободиш от дадената клетва.

Мейгрейт пак се стисна за главата и измърмори нещастно:

— Ти се закле!

— Но ти стигаш твърде далеч в злоупотребата с дълга ми — озъби се Каран — Древните изделия на аакимите са им скъпи като тяхното изкуство, книжнината и Преданията.

— И сега ще нарушиш свещената си клетва пред мен? Тук, където нямам друга подкрепа? В това място е гибелно да стигаме до раздори.

Каран блъсна чело в стената. Каквото и да избереше, пропадаше. Не можеше да наруши клетвата си, защото щеше да измени на всичко, което беше важно за баща й. Но ако вземеше Огледалото и не го върнеше на аакимите, щеше да предаде расата, от която произхождаше баща й. А след като бе научила за истинската цел на идването им, не можеше да остави Огледалото тук.

— Ще спазя уреченото помежду ни, но никога не искай нищо друго от мен. Дългът е изплатен! И не рискувай, за да мога поне да кажа с чисто сърце, че не съм го докосвала. Моля се изобщо да не го пипна.

Още докато говореше, видя с мисления си взор господарката на Мейгрейт. Фейчанд беше дребничка жена с дълбоки котешки очи и гладка прозирна кожа — повече приличаше на оживяло изваяние, отколкото на човек. А впиеше ли в тебе неостаряващите си очи, ти смразяваше душата.

— Хайде! — натърти спътничката й.

Опря длани и бутна. Вратата се отвори. Влязоха в помещението — библиотека, едва осветена от лампа вдясно от вратата. Две стени бяха покрити с книги от пода до тавана. Каран за пръв път виждаше толкова книги. До третата стена бе опряно огромно бюро с нахвърляни по него документи, а над него се подаваше шкаф с множество отвори, в които бяха напъхани карти и свитъци. Дълга работна маса заемаше средата на стаята. До вратата, през която влязоха, имаше съвсем същата, само че заключена. Не се виждаха гоблени, картини или друга украса, каменният под беше гол. На четвъртата стена бяха окачени две големи карти. Едната изобразяваше земите около Физ Горго, другата — централните и южните области на Мелдорин, наскоро прегазени от армиите на Игър.

Мейгрейт дори не погледна картите — бе дошла да търся друго. Вдигна очи към високия прозорец, зад който мигаха бледи звезди.

— Да побързаме. Губим време.

Каран нямаше нужда от подканяне. Захванаха се да търсят. Някои от свитъците в шкафа бяха сложени в метални калъфи. Мейгрейт ги разглеждаше внимателно един по един.

Каран пък вадеше книгите. Много езици, различна писменост които не можеше да прочете. Книгите тежаха, налягаше я досада от еднообразното занимание. Натъкна се на подвързани медни листове — буквите бяха вдълбани с преса. Плъзна пръсти по издатините отзад и се зачуди кой ли е направил тази книга и преди колко векове. Нищо не й хрумна, а и Мейгрейт я изгледа сърдито. Каран върна книгата на мястото й и извади следващата, като не забрави да опипа и зад нея.

Накрая приключи с рафтовете. Пъхна последния том и избърса прашните си пръсти в крачолите на панталона. Мейгрейт ровеше в чекмеджетата на бюрото. Беше свъсила вежди.

— Може и да го носи със себе си — промърмори Каран. Изпитваше известно облекчение, че не намериха нищо.

— Не ми се вярва. — Мейгрейт пак се взря в звездното небе. — Трудно би се престрашил да го изнесе от твърдината си. Виж какво има на масата. Ако не е там, значи няма да успеем. Времето ни изтича.

Каран почна да прехвърля книжата и картите върху масата. Нищо. Имаше тежък свитък, увит в платно, и три калъфа за свитъци. Разгъна платното и видя, че свитъкът е от меден лист, целият позеленял. Окисляването бе слепило навивките и когато се опита да отдели края, ъгълчето се отчупи — зелена люспа само с нишка мед в средата. Побърза да сложи парченцето, уви свитъка и се вторачи в калъфите. Те бяха излети от олово — два празни и един с пергамент вътре. Обърна се към Мейгрейт.

— Тук нещо не е наред.

— Какво имаш предвид?

— Ами… — Каран взе единия калъф и го огледа отблизо — този наглед е изработен от олово, но е съвсем лек. И макар че отвън е гладък, напипвам някакви форми. Виж!

Мейгрейт го грабна от ръката й и се завъртя към светилника. Каран не даде воля на яда си, а се надигна на пръсти, за да надзърне над рамото й. Водачката подметна калъфа на дланта си, после плъзна пръсти по него.

— Ясно ми е какво е направил — простичка измама. Не се е престарал.

Под силата на погледа й калъфът бавно се промени — мътното олово преля в лъскав черен метал със сложни фигури по краищата. Мейгрейт го тръсна и калъфът се разгъна мудно в цял блестящ лист.

Обърна го и забеляза, че от другата страна ръбът е изпъкнал като рамка. А в нея се побираше прозрачно, но не и крехко като стъкло — сияйна отразяваща повърхност като пихтиест живак. Преливаше се и трепкаше, хвърляше отблясъци, сякаш светлината играеше в него на вълнички и кръгове. По рамката с най-тънички сребристи линии бяха нанесени знаци на непознат език. Нямаше друго по ръба на Огледалото освен сребърно-ален символ в горния десен ъгъл. Три златни полукълба бяха враснали едно в друго, заобиколени от допиращи се лунни сърпове в алено, обхванати от платинен кръг, запълнен с преплетени сребърни линии.

Мейгрейт нерешително опря пръст в символа. Цялата й ръка настръхна. Главата й се наведе и накрая челото й опря метала. Ръката й се разтресе. Тя сложи Огледалото на масата и зашепна нещо. Повърхността пред нея потъмня, после се появи ред сребърни букви — светеха ярко на черния фон. Каран се опита да погледне, но Мейгрейт й пречеше. Устните й шаваха. Писмената се меняха.

Ледената буца в корема на Каран натежа.

— Той идва!

Мейгрейт не й обърна внимание, прехласната напълно по Огледалото. Изниза се минута.

— Мейгрейт! — Каран я дръпна за ръката.

Другата жена я отблъсна, без да се озърне. Минутите се точеха.

— Мейгрейт! — изкрещя Каран. — Да не си омагьосана? Това клопка ли е?

Мейгрейт сякаш цяла вечност избистряше погледа си към сгърченото от уплаха лице на младата жена. Заговори безчувствено:

— Не. Поне не и за мен. Просто… ме зове, сякаш е мое. Все едно… все едно вътре има изгубен свят.

Очите й станаха слепи за Каран и тутакси пак се приковаха в Огледалото.

Главата на Каран се замая — Мейгрейт черпеше от силата й чрез връзката. Какво правеше?! Толкова необичайно за нея… Тя пребледня.

— Мейгрейт… Трябва да бягаме. Усещам го как идва.

Водачката се откъсва насила.

— Тогава да вървим — промълви неохотно.

Но беше късно.

Зад вратата прозвучаха стъпки — отекнаха в изострените сетива на Каран като гръмотевици.

Мейгрейт тикна Огледалото в ръцете й и я натисна да клекне зад бюрото. На Каран й идеше да запрати Огледалото през прозореца. Металът се стопли в ръцете й… и нейният поглед бе привлечен надолу.

В този миг животът й се промени безвъзвратно.

Писмената се преляха и застинаха… Ето какво видяха очите й: „Щом си прочела това, имам за тебе послание, предупреждение и задача“. Буквите угаснаха, смени ги лицето на жена, която като че ли се опитваше да задейства някакво устройство с ръце. Изумително приличаше на Мейгрейт, но лицето беше по-старо, тъмната коса — прошарена, а очите й тъмнееха като индиго. Жената вдигна глава, устните й помръднаха. Може би каза: „Вземи го“.

Вратата се отвори. Каран докосна образа. Огледалото се опразни. Тя надникна иззад бюрото. На прага стоеше мъж. Нямаше съмнение кой е, защото беше същинско въплъщение на маговете от приказките. Каран се зачуди дали не си служи с илюзия, за да изглежда толкова величествен. Беше необичайно висок, с помръкнали очи, а падащата над челото му коса чернееща като крилото на гарван. Нямаше вид на старец, но подобно на всички останали чародеи бе удължавал живота си неведнъж.

Игър — военачалникът, завзел югозападната част на остров Мелдорин. Игър, чието могъщество и лукавство се бяха превърнали в легенда.

 

 

Мъжът отметна косата си назад и светлината открои тънките му черти, гъстите черни вежди и тъмните кръгове около светлите, почти бели очи. Прекрачи в стаята като всемогъщ, всезнаещ човек, уверен в страховитата си сила. Гръдният му кош беше по-широк от раменете на Мейгрейт. Тя на мига осъзна, че изход няма.

— Крадци! — отрони той с глас, мек като стопено масло. — В моята библиотека!

Тя събра цялата си мощ, за да му се опълчи. Имаше някаква илюзия и успя да я прогони. Мъжът си беше все същият, но сега Мейгрейт виждаше, че десният му крак се движи сковано, а бузата му потръпва като от болка. Поредната изненада. Ако ще да беше чародей като нея, си оставаше човек — да, извънредно силен, но нищо повече. Тя застана между него и скривалището на Каран.

— Коя си ти? — попита Игър. Вече изтръгваше пресекливо по няколко думи от гърлото си: дори това като че изискваше усилия. — Кой от прастарите ми врагове те изпрати? — Челото му се набръчка, ъгълчето на устата му подскочи. — Да не идваш от Туркад, да не те е изпратил Мендарк?

В гласа му имаше ярост, но и безпокойство.

— Името ми е Мейгрейт — изрече тя дръзко, макар и обзета от смъртен страх — и моите дела не са твоя работа. Нищо няма да ти кажа.

Игър пак пристъпи към нея и Мейгрейт се стъписа. Присъствието му беше смазващо. Мъчителните движения, заекването, впечатлението, че трудно преодолява някаква пречка, само подчертаваха мощта му. Тя се обърка и поколеба, защото й се стори, че Игър познава слабостите й не по-зле от самата нея. Фейеламор бе пренебрегнала — може би нарочно — онази част от обучението й, която позволяваше на волята да се опре на друга воля. Сега лъхащата от този мъж сила я потресе. Мейгрейт бе научена да се подчинява, бягаше от сблъсъци. Оказа се, че Каран е права — не можеше да се справи с тази задача.

Игър трепереше, едва подчиняваше тялото си. И изведнъж сякаш се отвори прозорец и тя проникна правов съзнанието му, долови страданието му. Изобщо не й бе присъщо да се отъждествява с някого, но вече нямаше желание да надделее над този човек. Сърце й блъскаше зад ребрата. Мейгрейт впи пръсти в слънчевия си сплит.

Той вдигна ръка. Очите му я боцкаха и пронизваха като ледени игли. Устата й пресъхна, все едно бе нагълтала пясък, Отстъпи присвита, като че ли очакваше да я зашлеви. Погледът му се изпълни с презрение, по-лошо от всеки удар. Тя се отдръпна още малко. Игър още не бе направил нищо, а Мейгрейт се почувства сразена.

— Говори — прошепна той.

Устните й шавнаха, за да оформят първите думи.

Клекналата зад бюрото Каран освирепя и я срита в глезена с надеждата да я отрезви. Мейгрейт изохка. „Но аз имам сила… — напомни си. — И тук ме доведе дългът“. Мъглата пред очите й се разсея.

— Не! — викна тя и изопна рамене.

Погледите им се срещнаха и потресът накара Игър да замре. Мейгрейт неочаквано прояви силата си, може би равна на неговата, само волята й да беше по-неподатлива. Нещо в очите й го смути за миг. Наведе се да я погледне по-отблизо, подтикнат от учудване и любопитство. Дълго се взира изпитателно в нея и накрая се извърна замислен.

— Може пък да извлека полза от по-слабата — каза той и хвърли поглед към скривалището на Каран. — Излез оттам. Погледни ме.

 

 

Натискът на наложената й принуда беше вцепеняващ. Каран се прегърби като под тежестта на дърво, стоварило се върху й, не й остана никаква защита освен вродения инат. Измъкна се иззад бюрото и се олюля. Ръката й се сгърчи и почти изпусна Огледалото. Игър погледна първо него, после нея, накрая и Мейгрейт.

— Аха… Разбрах. Донеси ми го.

Каран взе Огледалото и отстъпи заднешком.

— Няма — отказа дрезгаво.

— Тръгвай — процеди Мейгрейт. — Не ме чакай. Направи каквото ти заръчах.

Игър протегна ръка.

— Стой! — Момичето се смръзна, прекалено ужасено да помръдне, и той се обърна към Мейгрейт. — Ти се осмеляваш да ми противоречиш!

Тя го доближи.

— Ще наложа волята си, Игър, дори и над тебе. Не мърдай!

Думите бяха изречени тихо, но силата им го разтърси от главата до петите. Колкото и да се бореше, не успя да шавне. Без да извие глава. Мейгрейт прошепна:

— Бягай! Аз не мога да се измъкна.

Каран стоеше смразена. Мейгрейт продължаваше да изцежда енергията й по връзката. „Отнемаш ми всички сили“ — понечи да каже, но нищо не се чу. Игър напрягаше докрай волята си. Мейгрейт изпищя и той усети, че отново има власт над тялото си. С мъка направи крачка към Каран и надвисна над нея.

Каран се взираше умоляващо в Мейгрейт — но тя не можеше да я отърве. Грамадните ръце на Игър стиснаха раменете й, но тя отказваше да го погледне. Гърбът й се изви назад под тежестта му. Той грубо вдигна лицето й нагоре. Очите му, сякаш забулени от пушек, я приковаха. Каран отвърна гневно на погледа му — ужасът не й отне нито достойнството, нито вироглавството.

— Помогни ми! — извика задавено, но Мейгрейт оставаше безсилна.

— Заповядвам ти! — притисна я гласът на Игър. — Кому служиш?

Каран се съпротивляваше, въпреки че мощта в очите му я изгаряше. Чувстваше се отмаляла; ту се сгорещяваше, ту се вледеняваше, виеше й се свят, прилоша й. А Мейгрейт все още сякаш й изсмукваше живота по връзката. В главата й ехтеше непоносим звън и всеки екот повтаряше името, което не смееше да произнесе. Кое щеше да е по-опасно — да запази тайната на Фейеламор или да я издаде?

Накрая престана да упорства. Разтресе се от темето до ходилата.

— Мълчи! — нададе вопъл Мейгрейт.

Игър я раздруса толкова безжалостно, че зъбите й изтракаха.

— Мендарк ли ви изпрати?

Изрече името с ярост, която преливаше от омраза.

— Да! — извика Мейгрейт. — Мендарк! Мендарк ни изпрати…

Но закъсня. Лицето на Каран се разкриви. На устата й изби светлочервена кръв. Тя се помъчи да запуши устата си с юмрук, но ръката й й изневери. Прошепна една-единствена дума против волята си.

— Фейеламор!

Игър я пусна и тя тупна на колене, без да изтърве Огледалото.

— Фейеламор!?

— Каран, ти ме съсипа! — кресна Мейгрейт.

По-младата жена я погледна съкрушено, извърна се рязко и най-сетне прекъсна връзката. Мейгрейт залитна. Каран полека се изправи и заотстъпва към вратата. Игър бързо посегна с дългата си ръка, но тя отскочи и дори го смая с пъргавината си. У Мейгрейт припламна искрица надежда — все пак Каран имаше собствена воля. Преодоля отчаянието, почерпи сила от последните си запаси и заповяда:

— Остави я! — Послужи си с Тайното изкуство както никога досега.

Все едно му стовари тежък удар и той вдигна сгърчена ръка пред себе си като птица, опитваща да се заслони с крило. Сянка на изумление мина по лицето му.

— Не мога да се мръдна — промълви удивен.

Мускулите по челюстите му изпъкнаха като възли от гранит.

— Тръгвай! — кресна Мейгрейт. — Направи каквото ми обеща. Няма да го удържа дълго.

Каран изглеждаше смалена, лицето й бе още по-кръгло и по-близо; но личеше гневната решимост да поправи стореното.

— Ще го отнеса. — Обърна се към Игър с простодушна гордост. — И нищо няма да ме спре!

Той се изсмя задъхано.

— Нищо ли? Нека ти кажа нещо за уелмите, моите страшни пазители. Блуждаеха изгубени в южната пустош половин хилядолетие. Аз станах техен господар, изведох ги от земите на леда и огъня и те правят всичко, което им наредя. О, как ме умоляват да ги насъскам срещу враговете ми! Уелмите ще се разправят с тебе!

И направи чудат жест с едната си ръка.

От глезените на Каран се вдигна треперене, плъзна нагоре и тя цялата настръхна — дори косата й се изправи. Пред очите й се появи смътния силует на направената сякаш от клечки фигура на човека до стената. Едва овладя гаденето от погнуса; сякаш мъртво псе изплези гниещия си език, плъзна го по шията й и остави слузеста следа чак до ухото.

Игър прихна враждебно.

— Така значи! Фейеламор е жива и иска да вземе моето Огледало. Аз ще я изпреваря. Войските ми могат да настъпят на изток само след седмица.

Каран като че ли щеше да падне в несвяст всеки миг. Слабостта й вече променяше света. Мейгрейт вдигна юмрук, стисна пръсти и Игър млъкна.

Каран побягна и вратата се затвори с трясък зад нея — сама.

Игър мудно и тежко се обърна да погледне Мейгрейт. Дясната половина на лицето му бе застинала неподвижно.

— Вярно е, че няма да ме удържиш. Ще започнеш да слабееш. И тогава ще те прекърша.

Тя изпъчи гърди и се вторачи в него.

— Ами да видим. Ще те удържа, докато тя се измъкне. Все едно ми е какво ще направиш с мен след това.