Йън Ървайн
Сянка по стъклото (4)

3. Преследвана от миналото

Вълшебния разказ завърши. Каран — червенокосата жена, която толкова смути Лиан — се измъкна от залата в напора на излизащото гъмжило. Изпитваше страстно влечение към Великите предания, а да ги чуе в Школата беше един от най-светлите моменти в живота й. Сказанието още кипеше бурно в съзнанието й. Дарбата на усета й позволяваше да се пренесе в кулата при Шутдар и сакатото момиче.

Полека пламъците на опожарената кула избледняха във въображението й и Каран се намери сама насред морава, заобиколена с жив плет от розмарин и лавандула. За миг не можа да проумее какво търси тук.

Огледа се. Лиан и съпровождащата тълпа ги нямаше, последните слушатели се отдалечаваха по алеята. И тя трябваше да си отиде, преди стражата да схване, че не й е мястото тук. На Сказанията при завършването не се допускаха външни хора и можеше да попадне в тъмницата на стражниците, ако я спипат. А главата вече я болеше — неизбежната разплата за скорошната случка. Бе направила невероятна глупост — но реши да не мисли за това. Покри главата си с качулка и се отправи към странноприемницата, най-евтината в цял Чантед.

Каран беше нисичка, с бледо овално лице, открито и дружелюбно сред буйните оплетени къдрици на косата — наситено червена като залез в задимено небе. Зелените й очи имаха отенъка на малахит. Беше на двадесет и три години и изглеждаше доста по-млада. Във времена на охолство фигурата й понякога се закръгляше, но след дългия път пеш до Чантед и оскъдната суха храна се беше изфинила.

По зазоряване стана обу торбест зелен панталон и облече широка блуза от хубав, но позахабен плат, наплиска лицето си със студена вода и насила прокара костения гребен през косата си — което не промени много вида й. Изтръска на пръстите си няколко капки парфюм с уханието на зелен лимон, разтри го по косата си и приключи с разкрасяването.

Закуси с къшей сух хляб и две ябълки, защото парите така не достигаха, че й се свидеше дори медният грайнт, който щяха да поискат в трапезарията. Докато додъвкваше втората ябълка, нарами торбата си и тръгна към дома си. Живееше в Готрайм, малко имение в бедната планинска област Банадор. Предстоеше й да върви цяла седмица на изток (и то при хубаво време), но тя често бе изминавала този път — приятен сега, в края на лятото, но мъчителен и опасен през зимата. Не се плашеше от самотните пътешествия. Макар и дребна на ръст, можеше да се опази при нужда.

Щом излезе през градската порта, пак потъна в прекрасния разказ и започна да си го повтаря отначало. През първите часове пътят се изкачваше по стръмнини и историята й помагаше да ги преодолява по-леко. Към средата на утрото стигна до онзи миг преди края на сказанието, когато Лиан помълча и се загледа втренчено в нея. Мига, когато глупостта я подтикна да установи връзка между своето и неговото съзнание и да го обърка за малко. Досега отбягваше мисълта тъкмо за тази необичайна глупост. Обикновено се уповаваше на здравия си разум.

Седна на една издатина в пясъчника и се загледа в долината, виещия се път и — далеч долу — сивкавите покриви на Чантед, грейнали под слънчевите лъчи. Защо бе рискувала да разкрие дарбата на усета си пред непознат, който би могъл да злоупотреби с тайната й и дори да я издаде? Хора с талант като нейния се срещаха рядко и си затваряха устите по твърде основателна причина — способностите им бяха безценни за онези, които искаха да шпионират или да властват. При война купуваха и продаваха хората с усет, но за щастие войните бяха останали в далечното минало. В тази част на Мелдорин имаше мир, откакто Каран се помнеше.

За щастие дарбата й не се разпознаваше лесно, стига самата тя да внимаваше. Можеше да я разкрие друг човек с усет или някой от най-посветените в Тайното изкуство.

Откъде се бе сдобила с този талант? Каран беше мелез — майка й бе принадлежала към коренната човешка раса, поначало населяваща Сантенар, но баща й бе наполовина ааким.

Преди четири хилядолетия на Сантенар се бяха появили още три човешки раси, стремящи се да притежават златната флейта. Аакимите, повечето високи и мургави като баща й, произхождаха от света Аакан. Кароните също едри и тъмни, бяха малцина, затова пък неимоверно могъщи със знанията си в Тайното изкуство и с машините си. Третият чужд вид бяха фейлемите, ниски, с розов оттенък на кожата и златисти очи. Техен дом беше последният от трите свята — Талалейм. Не се отличаваха с телесна сила, но умело си служеха със заблуди и илюзии. И трите чужди раси бяха много по-дълголетни от местните хора. В онези прастари времена бяха причинили пълен хаос на Сантенар. Сега само коренното население на този свят беше многобройно. Кароните ги нямаше по една или друга причина, а оцелелите аакими и фейлеми отдавна се криеха и се стремяха външността им да не се набива на очи.

От сношенията между хора от различни раси рядко се раждаха деца, а и малкото мелези често полудяваха. Но смахнати или не, не беше изключено да имат необикновени способности.

Каран обаче не виждаше някаква полза от своята дарба, защото на нея не можеше да се разчита винаги. Неведнъж усещаше присъствието на хора, преди да ги види, дори долавяше предварително постъпките и думите им, особено ако я застрашаваха. От време на време успяваше и да прати послание на друг човек в бъркотия от чувства и образи, но рядко когато го искаше съзнателно. Случваше се и да постигне истинска връзка с друго съзнание — само няколко пъти досега. Затова се смая така от свързването с Лиан: изобщо нямаше намерение да го прави. Чудеше се на какви ли спотаени копнежи се е поддала.

Дарбата й си имаше и лоша страна — чувстваше всичко по-остро от обикновените хора, понякога толкова силно, че емоциите я обсебваха и вцепеняваха. Използваше ли способностите си, винаги следваше прилошаване. В най-добрия случай смътно гадене, в най-лошия — опустошителен главобол, който можеше да трае и цял ден. Затова Каран обикновено беше предпазлива.

Но тогава защо ли в края на разказа извика право в ума на Лиан: „Кой я е убил?“… Каран знаеше отговора. И разказът, и разказвачът я завладяха изцяло.

И преди бе чувала негови сказания. От цял Мелдорин се стичаха хора да слушат на Празника на Чантед. Лиан се прочу преди четири години още с първата си проява на разказвач, която Каран нямаше да забрави никога. Отчасти и затова се промъкна на Сказанията при завършването с пропуска на една далечна братовчедка, която учеше в Школата. И вече обмисляше да дойде отново за есенния празник. Най-хубавите дни в нейната година — цели две седмици на велики и малки предания.

„Е, време е да си ходиш. Я прогони тези глупави мечти. За какво ти е разказвач? Няма какво да прави в Готрайм“. Каран отпи от манерката си, нахлупи по-ниско широкополата си шапка и се изправи със скок. Сега пък я обзе нетърпение да се прибере в дома си, където си имаше предостатъчно затруднения. Ако вървеше по-упорито, можеше да стигне с цял ден по-рано. За неин късмет огромната луна на Сантенар светеше с почти пълния си блясък и сияйното жълтеникаво кълбо й показваше пътя, значи можеше да ходи до късно през нощта.

Но със смяната на дните постепенно се показваше другата, по-тъмна половина на луната, където жълтото бе белязано с „морета“ и кратери в червено, пурпурно и черно. Виждаше ли се тъмният лик на луната, повечето хора се пазеха от лош късмет, отлагаха решенията и пътуванията си. Но на Каран й провървя, щеше да се върне в дома си, преди луната да потъмнее напълно.

На четвъртата сутрин мина през планинската махала Тулин. Просто скупчени къщурки и странноприемница, единствената между Чантед и нейното имение. Каран утоли жаждата си на кладенеца и продължи нататък. Лагеруването под открито небе беше безплатно, а и приятно през този сезон. Зърна зад странноприемницата старец, който бодро цепеше дърва за огрев. Вдигна ръка за поздрав, тя също му махна. Подире й се помъкна тайфа дечурлига чак до върха на хълма. Тя им се усмихна и се скри зад билото.

 

 

Още малко! Каран въздъхна, отмахна червените кичури от очите си и тръгна надолу по пътеката към древната и занемарена голяма къща в Готрайм. Сгрялото душата сказание й помогна да стигне бързо. Толкова припираше, че подмина град Толрайм, пръснат край попресъхналата река Райм половин левга нагоре по течението, и мина напряко през ливадите. Зелените плочи на покрива се подадоха над хълма, показаха се и стените от розов гранит, леко потъмнели в лъчите на следобедното слънце. А зад къщата беше отвесната стена на високата гранитна канара, която, видяна отдолу, закриваше планините освен белите им върхове.

Готрайм се състоеше от тумбесто укрепление със заоблени стени, очукани от времето, а и от нередките размирици, разтърсващи Банадор, и две малко по-нови крила — на по два етажа, с широки веранди отзад. По-нататък се простираха различни пристойки също само от гранит и шистени плочи. Яки постройки, макар и с много селяндурски вид.

В сухата жега под краката й шумолеше прежълтяла трева. Не личеше да е валяло през трите седмици, откакто бе тръгнала. И всички трудности на живота в това затънтено място я налегнаха отведнъж. Безмилостната хватка на сушата бавно опустошаваше Готрайм и съсипваше Каран. Дори краткото пътуване беше прекалена глезотия. Ако не паднеше дъжд скоро, изобщо не би могла да си позволи посещението на есенния празник.

Спря за малко да огледа имота си. Макар че на пръв поглед бе наследила обширни владения — къщата, полята и гората — земята беше бедна, камениста и налегната от суша, а до гората се стигаше твърде трудно заради зъберите. Имението осигуряваше оскъдна прехрана за нея и работещите в него хора, но не оставаше нищо за да си позволяват разкош. И все пак си беше нейно и след годините на скиталчество и смут в живота й тя искаше единствено да се грижи за имота и (когато може) да слуша разказвачите в Чантед.

Докато се катереше по стръмнината, къщата се скри от погледа й. Свърна встрани от пътеката и мина отзад. Мъчеше я умора, искаше да се добере до вратата, без хората да вдигат излишна врява около нея. Мина покрай езерце, обрасло с тръстики, където се бе настанило цяло семейство сиви патици. Каран им махна. Къде ли беше Кар, старият черен лебед?

Тъкмо се зачуди и от далечния край на езерцето се разнесе могъщо съскане и крякане. Зашумяха черните криле на лебеда, водата се разпени. Тънка загоряла ръка пусна единия крак на птицата, уплашено момче изпълзя припряно по скосения бряг и хукна покрай водата, като се хлъзгаше в калта. Най-малкият син на готвачката, добродушен палавник.

— Бени, какви ги вършиш? — с престорена строгост му викна Каран.

Хлапето спря рязко. Дори косата му беше сплъстена от кал.

— Ловях риба — излъга с наведена глава.

— Следващия път търси риба в реката — сгълча го Каран. — Изчезвай и измий тази кал, преди да влезнеш вътре.

Той хукна и закрещя колкото сила имаше:

— Каран се върна, мамо! Каран се върна!

Тя се загледа усмихната след него. Ама че кротко завръщане.

— Каран! — извиси глас и Рейчис, нейният иконом, щом я видя в къщата. — Добре дошла.

През целия си живот го бе познавала. Рейчис беше висок, кльощав, оредялата бяла коса обрамчваше плешивия кръг на темето му. Когато се прегърнаха, Каран усети, че по костите му сякаш няма плът — той вече старец. Управляваше имението от много години, след като майка й умря и Каран я наследи. Но сега здравето му беше твърде крехко и тя се почувства гузна, че бе оставила всичко на него дори за тези броени седмици.

След посрещането размениха новини за имението и света, Каран си сипа паница яхния от котлето в огнището, отряза къшей хляб и седна на верандата да се наслади на вечерта. Приятно е да си вкъщи, да похапваш простите домашни гозби и всичко наоколо да ти е познато. Облегна се на гранитната стена и смъкна ботушите си. Утре поне сто грижи щяха да се борят за вниманието й. Днес обаче можеше да поседи и да се отпусне.

Легна си, щом се спусна мрак. Постелята й се побираше в огромна рамка от лакирано черно дърво и заемаше половината стая. Каран се сви на кълбо в удобно хлътналия дюшек, но когато мъглявината-скорпион се издигна в небето и освети прозореца на спалнята, се събуди от толкова силно предчувствие, че настръхна. Нещо в света току-що се бе променило. Нямаше представа какво е, но макар да остана още часове в леглото, накрая проумя, че сънят няма да я споходи. Стана, зърна тъмната смалена луна и потрепери. Свари си чай и преди да настъпи утрото, вече бе преполовила тъжната история в счетоводната си книга.

Погледна през прозореца пътеката, която водеше към Толрайм, и пак се смръзна. Някой идваше в мъглата, яхнал едър черен кон и повел друг след себе си. Жена. Нищо необичайно, само че тази странница светеше в съзнанието й като пламък. Каран остави перото и отиде до вратата.

„Мейгрейт!“ Това бе жената, която бе отървала Каран от почти робско положение, когато я ограбиха в Алмадин преди две години. Оттогава не се бяха срещали, но Каран знаеше защо идва. Дългът трябваше да бъде върнат.

Колкото и усърдно да потискаше ужасните спомени от пленничеството си, те нахлуваха обратно ярки, както само човек с усет може да ги преживее. За миг отново се озова там, окована при казаните за щавене на кожи денем и нощем, бита колчем станеше малко по-мудна в бъхтенето. И дори споменът за вонята я задави…

 

 

— Ей, повлекано, кой е пътят за Кадори?

Каран се напъна да извади поредната кожа от казана. Трябваше да кисне вътре, докато не изгние и последното късче плът, а козината да бъде махната с търкане. И след цял месец робски труд не можеше да понася тази смрад. Усещаше и наближаващия пристъп на треската, по-лош от предишния. Знаеше, че ще умре от болестта. Върху нея падна сянка и за малко й донесе блажена почивка от слънцето. Тя вяло вдигна глава.

— Да, на тебе говоря — продължи жената с поразителна външност, яхнала висок черен кон. — Името ми е Мейгрейт. Накъде да…

Надменното й уверено държане беше нетърпимо.

— Аз съм Каран, свободна жена от Банадор — озъби се Каран ядно и пряко сили метна кожата върху масата за стъргане.

Изтри си лицето с опакото на дланта, като само размаза по него зелена слуз и събори шапката си на земята. Червената й коса се разпиля.

— Свободна жена! — повтори Мейгрейт без дори помен от усмивка.

— Ограбиха ми и последния грайнт. Само тази работа успях да си намеря, но за яхнията и водата ми вземат повече, отколкото припечелвам. И с всеки ден задлъжнявам повече.

Тя се наведе за шапката си. Ръждясал обръч бе заключен на кръста й, с казана го свързваше верига. В този миг една жилава жена изкуцука от близката барака и я заудря по главата със снопчето пръчки, което носеше. Каран се свлече в калта, вдигна ръце да опази лицето си.

— Работи ма, мързелива рижа краво! — пищеше жената и с всяка дума замахваше.

Едната половина на лицето й бе проядена от неизлечими струпеи.

След малко се задъха и се отдалечи с тътрене. Каран се подпря на казана, за да стане. От носа й по кожите капеше кръв.

— Пътувам на запад, ще прекося морето и ще стигна недалеч от Банадор — обади се Мейгрейт. — Ако искаш, да пратя вест на семейството ти.

— Преди да я получат, ще съм мъртва. — Каран отново седна в калта и потрепери от треската. — Моля ви, помогнете ми. Имам имоти в Банадор. Ще ви се изплатя, както поискате.

Светът беше пълен с несретници, но Мейгрейт не остана безучастна към изражението на момичето. И тя бе търпяла безмълвно жестокост в миналото си.

— Колко дължиш?

— Десет сребърни тара.

Мейгрейт мълча толкова дълго, че Каран се зачуди дали не съжалява за порива на щедрост, или дори дали ще й стигнат парите.

— За малко помия? — промърмори накрая жената. — В златна паница да ти я поднасят, пак е прекалено. Така да бъде, ще им дам парите. А в замяна потрябва ли ми някога твоята помощ, ти ще ми се отплатиш.

— Ще направя каквото поискате — повтори Каран.

Същата вечер треската я повали на легло, дни наред беше на косъм от смъртта. Мейгрейт се грижеше неуморно за нея, но накрая се убеди, че момичето губи сили. Откара я при господарката си Фейчанд, дребна жена с прозирна кожа и очи, недокоснати от времето. Каран имаше само смътни спомени от болестта, знаеше обаче, че Мейгрейт се караше с Фейчанд заради нея. Щом се възстанови достатъчно, спасителката й я върна в Туркад. Пътят им отне цял месец. Намери й и сигурни спътници, които да я придружат до Готрайм…

 

 

Каран се завърна у дома, но научи, че колкото и усърдно да се бе трудил Рейчис, Готрайм затъва под бремето на дългата суша и оскъдните реколти, а нейното проточило се четири години скиталчество е изчерпило всички спестявания. Въпреки земите и къщата си тя откри, че е бедна. И само с най-сурови лишения можа да си позволи пътуването до Чантед, единствената волност през последните две години. Ако не се случеше някое чудо, за есенния празник не биваше и да помисля. А сега дойде и Мейгрейт. Какво ли искаше? Десетте сребърника отдавна й бяха пратени, но дългът на Каран още беше огромен и неоспорим.

— Мейгрейт! — извика тя, пропъждайки спомените. — Добре си дошла! Слизай, слизай.

Хвана оглавника на коня, за да скочи спокойно гостенката.

Огледа загадъчната си спасителка. Беше средна на ръст, със стройна фигура, копринено гладката й кестенява коса стигаше до раменете й. Овалното й лице беше смайващо хубаво, само напрегнато стиснатите челюсти и недоволно извитите устни нарушаваха съвършенството. В странната синева на очите й като че ли се спотайваше нещо. Тъмните дрехи скриваха очертанията на тялото. Единственото й украшение беше една абаносова гривна, съвсем обикновена, но чудесно издялана. Всяко движение на Мейгрейт беше овладяно и пестеливо.

— Доста се измъчих, докато те открия — каза Мейгрейт с безупречно произношение, толкова безупречно, че я издаваше — този език не й е роден.

— Семейството ми живее тук от хилядолетие — отвърна Каран, сякаш се оправдаваше за затънтеното си имение. — Влизай, ще ти налея ябълково вино.

— И с вода ще се задоволя. Предпочитам главата ми да е ясна.

Каран си спомни, че Мейгрейт е въздържана във всичките си навици, и донесе кана вода и две чаши.

— Ще останеш ли по-дълго при нас? — попита, щом я заведе в задния двор, заобиколен от три страни с веранди.

По стълбовете се виеха стари лози, но в толкова ранен за тях сезон гроздовите зърна приличаха на твърди грахчета. Каран предложи на Мейгрейт най-удобния плетен стол, който заскърца смущаващо дори под леката гостенка.

Мейгрейт се настани с изправен гръб и събрани колене, отпуснала ръце в скута си; Каран не се реши да се отпусне небрежно както винаги.

— Няма да остана. Дойдох да те помоля да ми се отплатиш. Още ли държиш на думата си?

— Разбира се. Ще направя всичко, което ми е по силите.

— Ти имаш усета!

— Как узна? — сепна се Каран.

Щом Мейгрейт бе доловила дарбата й, може би и други бяха научили.

— Не се плаши. Няма да издам тайната ти.

— Но как?! — възкликна Каран. — Трябва да знам.

— Когато те мъчеше треската преди две години, ти неволно установи връзка с мен.

„Първата ми голяма грешка — помисли Каран. — И аз вече научих нещо за теб. Коя си ти, че разбираш тези неща?“

— Можеш ли да го контролираш? — продължи да разпитва гостенката.

— Моля?

— Можеш ли съзнателно да свържеш ума си с друг, да изпратиш и да получиш съобщения?

— Правила съм и това — унило призна Каран и добави: — Но на дарбата ми рядко може да се разчита.

— Това е добре — промълви Мейгрейт, без да обръща внимание на добавката. — Възложена ми е задача и имам нужда от твоята подкрепа, за да я изпълня. Ето как ще върнеш дълга си.

„Ще върнеш! Поне можеше да е по-любезна, за да прозвучи като молба“. Каран вече се чувстваше потисната и използвана.

— Какво искаш да направя?

— Моята господарка Фейчанд ми заръча да й занеса нещо, което е изгубила много отдавна. Не мога да изпълня задачата, без да си помагам с връзка. Затова се нуждая от тебе.

— Е, това ми се струва достатъчно лесно. — Щом вече се съгласи, Каран бе обзета от нетърпение с това да се свърши по-бързо. — Ако желаеш, можем да започнем веднага след закуска. Къде предпочиташ да работим?

Мейгрейт се засмя невесело.

— Не, не е толкова просто. А и не можем да го направим тук.

— Както кажеш. Ще отидем, където поискаш.

Едва ли щеше да отнеме повече от няколко дни, най-много седмица до Туркад и обратно.

— Трябва да стигнем до Физ Горго.

— Физ Горго!? Но това е чак в другия край на Мелдорин… поне сто и петдесет левги!

— Поне толкова са — съгласи се гостенката.

— Немислимо е да напусна Готрайм за месеци по това време на годината! А Физ Горго не беше ли твърдина на Игър? Само с цяла армия можем да надделеем над стражата му.

Мейгрейт не продума минута-две. Улисана в мислите си, тя прехвърляше в паметта си скорошните случки и подбираше кое е безопасно да сподели с Каран, ако изобщо можеше да й каже нещо.

Само преди седмица страшно разтревожената Фейчанд й заповяда да се запъти право към Физ Горго, за да вземе една древна реликва, от която имала неотложна нужда. Мейгрейт се вледени. Знаеше достатъчно и за Физ Горго, и за Игър, за да проумее, че без помощ няма да се справи. Но Фейчанд не приемаше оправдания — щом се налага нещо да бъде направено, значи така трябва. Дори когато беше в най-доброто си настроение, не можеше да й се угоди.

Мейгрейт съзнаваше, че е необходимо да има до себе си човек с дарбата на усета, за да се промъкне в толкова старателно пазено място и да излезе оттам. Спомена името на Каран, но господарката й изпадна в буен гняв. „Отиди сама! Нима има човек с усет, на когото можеш да се опреш?“ Мейгрейт много добре знаеше, че такива хора се плашат и от сянката си, а всички наоколо долавят страховете им.

Поддаваше се на отчаянието. Нямаше време да крои планове, да разузнае предпазните мерки там, значи нямаше как да изпълни задачата. Да разчита на човек с усет беше рисковано, но имаше ли избор? А само Каран й беше подръка. И й беше задължена.

 

 

Домакинята се прокашля и я изтръгна от унеса. Мейгрейт се вторачи в очите й. Каран не биваше да научава тези подробности.

— Трябва да взема реликва, с която разполага Игър. Принадлежи на моята господарка и тя си я иска незабавно. Щом стигнем до Физ Горго, ти ще поддържаш връзка и ще ми даваш сили, за да се прокрадна в крепостта и да намеря обратния път навън.

Каран не вярваше на ушите си.

— Но Игър е сред най-могъщите военачалници в Мелдорин, пък и чародей!

— Моята господарка е още по-силна, а и аз съм овладяла донякъде Тайното изкуство. За мен ще е трудно, за тебе обаче изобщо не е опасно. Няма нужда да доближаваш Физ Горго на по-малко от левга. — Тя я погледна неспокойно. — Моля те, дори не подозираш колко е важно за мен. Каквото и да направя, Фейчанд все е недоволна. За нищо на света не бива да се проваля.

За разлика от самонадеяността, тази молба проникна в отстъпчивата душа на Каран, но тя все още се инатеше. Самата идея за такова начинание беше кошмарна.

— Не съм толкова корава, че да се захвана с шпиониране и кражби, нямам подобни умения. Трябва да си намериш някой друг.

— Виж ти! — студено отвърна Мейгрейт. — Честта и дългът са нищо за теб. Не очаквах това. Е, не можеш да откажеш. Не познавам друг наблизо.

— Искаш от мен нещо много над помощта, която ми оказа — запъна се Каран. — Нека е друга услуга и ще ти помогна от все сърце, каквото и да ми струва.

— Вече чух същото от тебе преди време, струва ми се.

— Но ти само похарчи за мен малко сребро, което отдавна ти върнах. Сега настояваш да рискувам живота си.

— „Малко сребро?!“ Спасих ти живота. Върнах те от гроба, макар че и аз можех да се заразя от треската. Пренесох те чак в Туркад. Дадох ти пари и се погрижих да те придружат до дома ти. Върна ми най-дребната част от дълга си.

Каран се почувства натикана в клопка. Никога не бе предполагала, че обещанието й ще бъде обърнато така срещу нея.

— Трябва да отида в Чантед през есента — опита първото, за което се сети.

— Нима поставяш удоволствието над дълга? Ама че особняци сте хората в Банадор. Пък и ние ще сме се върнали дотогава.

— Не мога. Дългът ме принуждава да остана тук.

Мейгрейт не се канеше да отстъпи.

— Имаш си иконом… а и пътуваше от години, когато те срещнах.

— Той вече е старец. Освен това нямам пари. След четири години суша всеки грайнт е скъпоценен.

— Но можеш да си позволиш разходки до Чантед! Разбира се, аз ще поема всички твои разноски наред с добро заплащане — двойно по-високо от обичайното за услугите на човек с усет.

— Заплащане ли? — повтори Каран, лишила се от последната причина да откаже.

— По четири сребърни тара дневно за шестдесет дни, които ще ти бъдат изплатени в Сит на връщане. Пак те питам — държиш ли на дадената дума?

Смаяната Каран се смълча. Цял живот не й стигаха парите. А току-що чутата сума беше същинско богатство, с което да отърве имението си от всякакви несгоди, макар че предпочиташе да не взема тези пари и да си седи у дома.

Годините на скиталчество я бяха накарали да оцени домашния покой и усамотението, което намираше в планините само на крачка от задния двор, както и увереността, че не е подчинена на никого. Мейгрейт беше себична и безчувствена жена. Дори да ги нямаше опасностите във Физ Горго, месеците в нейната компания щяха да са почти непоносими. Каран обаче знаеше, че гостенката няма да я остави на мира, а дори без обещаното заплащане нямаше как да й откаже. Дългът е свещен.

— Ще направя каквото искаш — промърмори тя против волята си, обзета от тежки опасения.

— Тогава се закълни в най-святото за тебе, че ще ми служиш вярно, докато не изпълним задачата.

Когато Кари беше на осем гадини, убиха в планината обичния й баща Галиад за няколко монети. Той беше най-свещеният образ в душата й.

— Кълна се в паметта на баща си, че ще направя това за тебе — изрече с чувството, че е смазана.

Нямаше връщане назад. Каран си поговори надълго и нашироко с Рейчис, който изобщо не се зарадва, уреди каквото можа от делата си и щом се зазори на другия ден, двете потеглиха от Готрайм.