Йън Ървайн
Сянка по стъклото (39)

38. Посещение на Магистъра

Макар че беше късно сутринта, Каран се излежаваше. Сдърпа се с Лиан и го изпъди, после се ядоса, че той излезе послушно. Някой почука на вратата. Тя не помръдна. Потропа се по-силно. Каран уморено вдигна глава. Нямаше ли поне веднъж да я оставят на спокойствие?

— Кой е?

— Каран, вътре ли си? — попита познат глас зад вратата.

Тя ахна от радост.

— Мейгрейт, наистина ли си ти?!

Припряно дръпна резетата и отвори. Пред нея стоеше Мейгрейт, в очите й имаше сълзи.

— Ох, Мейгрейт, дойде най-после… Дори не смеех да се надявам. Как се измъкна? Не мога вече да понасям това нещо. Нека ти го дам.

— Остави това засега. Искам да се видя с тебе. Какво ти е? Сякаш си пред прага на смъртта.

— Бях пред този праг неведнъж, откакто стовари върху мен бремето на Огледалото. И сега ме застигна проклятието на моя род. Губя си ума. — Мейгрейт не помнеше Каран да е говорила с такъв равен, безстрастен глас. — Навремето не бих повярвала, че ще имам врагове. А сега се изненадвам, когато имам дори един приятел. Стягат обръча около мен, преследват ме, не мирясват.

— С това се свърши. Няма да ти сторят зло тук. Ти направи каквото трябваше, никой не би могъл да иска повече от тебе. Ще си взема Огледалото, ако желаеш, и ще го пазя, докато дойде Фейчанд. О, Каран, за толкова неща имаме да си говорим! Първо обаче трябва да изпълня една заръка и ще се върна. Отивам на тайна среща извън града.

Каран пребледня.

— Внимавай! Игър настъпва насам.

— Знам… — отвърна Мейгрейт унесено, по лицето й се изписа нетърпението на момиче.

— Пак си тръгваш — промълви Каран, отново бездушно. — И този път изобщо няма да се върнеш. Моля те, не отивай. Враговете ми са навсякъде около мен.

— Каран, не говори така. Вече нищо не те заплашва. Ще дойда пак довечера.

— Тогава те моля да го вземеш. Помниш ли как се захласна по него във Физ Горго?

— Няма да се повтори. Научих колко лъжовна и коварна клопка е тази вещ. Изобщо не желая да го поглеждам. Пази ми го още няколко часа. Не бива да го нося там, където отивам. А когато се върна, ще знам как да постъпя с него.

— Моля те!… — Гласът на Каран пресекна.

Твърде късно. Мейгрейт вече беше до вратата. Но си спомни нещо и се обърна.

— Търсеше те един ааким от Шазмак.

Каран се вцепени от ужас.

— Не!

Мейгрейт се върна при нея и стисна ръцете й.

— Няма защо да се боиш. Идва по волята на Тенсор с молба за помирение.

— Сигурно е уловка. Идва да ме хване, да ме отведе в Шазмак. Няма да се видя с него. Не му казвай къде съм.

— Не съм му казала. Но Тенсор не би те измамил. Сам би дошъл да те отведе, ако можеше.

— Вярно… Но от другия ме е страх. Кой е той?

— Казва се Флак.

— Не го познавам. — Каран се поуспокои. — Сигурно е пристигнал в Шазмак съвсем наскоро. Щом трябва, доведи го довечера. Ще се срещна с него, ако и ти си до мен. Обещай ми, че ще си тук.

— Щом искаш. До довечера.

 

 

Вечерта отмина, настъпи нощта, но Мейгрейт не се върна. И Лиан не се вясваше. Наближаваше полунощ и Каран дремеше на леглото. Чу леко почукване на вратата. Опита се да провери с усета, но толкова отдавна се боеше да използва дарбата си, че сега не й подсказа нищо. А и поначало не можеше да разчита винаги на нея. Открехна вратата. В тъмнината не виждаше лицето на стоящия в коридора мъж.

— Добър вечер. Казвам се Флак. Идвам от Шазмак и нося помирително послание от Тенсор.

Промененият глас не означаваше нищо за нея, но тя смътно долавяше нещо познато и се поколеба. Аакимът протегна ръка, в шепата му блестеше малък предмет.

— Нося ти и това. Сигурно е твое. Намерено е в твоята стая, когато си напуснала Шазмак.

Озадачената Каран взе фината сребърна верижка с амулета от нефрит. След миг го позна. Беше на Лиан, разбира се. Той щеше да се зарадва. Тя сложи амулета на шията си.

Аакимът прекрачи към нея в рамката на вратата.

„Познах те!“ Опита се да затръшне вратата, но ръката не й се подчини. Изведнъж я обзе ужас. „Това е кошмар, вече го сънувах, не го искам…“ Нещо изцеждаше цялата й воля. Мъжът се вмъкна в стаята, лицето му се освети, двойният белег на лицето му лъсна. „Емант!“ Идеше й да изпищи, но не издаде нито звук.

— Сега си моя — заяви той. — В живота и в смъртта.

Пристъпяше бавно към нея. Лицето му беше неузнаваемо, сякаш гниеше отвътре. Дъхът му вонеше на мърша, кафявата преди кожа жълтееше и провисваше от костите. Нямаше я и застрашителната му пъргавина. Ходеше тромаво и неравномерно.

Тя за малко не повърна от страх и погнуса. Това беше по-зле и от уелмите, от неспирно повтарящия се кошмар. И беше сама. Приятелите й я бяха изоставили. Дори Мейгрейт я бе предала и беше изпратила този звяр да я погуби. Обеща, а не дойде!

Къде ли беше Лиан? „Уж ме обичаше, а защо те няма сега? Отишъл си да заговорничиш с приятелчето си Мендарк, поредния ми враг… Враг ли? — повтори помътеното й съзнание. — Предложи ми помощ. Но само искаше онова. Дори ти, Лиан, искаше единствено Огледалото.

Любов ли? Обичал ме е само този звяр, който ми налита. Но този път няма любов у него, луд е като мен. Ще ми дари гавра и смърт, нищо друго“.

— Не! — кресна тя.

Надигна се от пода, бузата й се подуваше. Облиза струйката кръв от устната си.

„Как можеш да ме мразиш така? Какво съм сторила, че да заслужа тази омраза? Поне кажи нещо…“

Но едрото, брадато, все още неимоверно силно същество не продумваше.

Китката я болеше.

„Ама че ми досади тази китка — рече си тя кисело. — Край. Вече е все едно. Нищо няма значение“.

Тя се отдръпна. Емант я доближи присвит.

Странно, чувстваше волята му в себе си като при свързване. „Как ще се свърже с мен, ако аз не поискам?“

„Ела при мен — зовеше я той чрез връзката. — Сега не можеш да ми се противиш. Ела при мен. Е, обичаш ли ме? Ще ме обичаш. Ще те заставя, да знаеш“.

Тя се разкикоти неудържимо, смехът проряза безумието й и разкъса мижавата връзка.

— Да те обичам ли? — викна Каран. — По-скоро ще обичам личинките в уличната мръсотия, отколкото тебе. Права бях да постъпя така с тебе тогава. И пак ще го направя.

Извади ножа си. Емант се стъписа.

— Заповядвам ти да ме обичаш. Фейеламор ми обеща, че ще мога. Заради тебе предадох Шазмак на уелмите. И оттогава те търся — в Нарн, в Сит, навсякъде. Вечно мисля за тебе. За нищо друго. Ти трябва да ме обичаш — и така ще бъде.

Предал е Шазмак? Фейеламор? Пак ли се бе озовала в кошмара? Тя тръгна към него, очите й искряха.

— Що за лудост е това?

Погледът й скова Емант, той се подвоуми и заотстъпва.

— Доведоха Фейеламор в Шазмак. — Дълбокият му глас изтъня и захриптя. — Тенсор заповяда да бъде задържана като пленница. Искаше да избяга на всяка цена. Обеща да ми даде власт над тебе, ако й помогна. Показах на уелмите тайния път към Шазмак и ги научих как да отнемат силата на Стражите. Тя ми каза, че те ще й върнат свободата. И наложи заклинание на верижката ти. Обеща, че щом ти я дам, ще ми се подчиняваш. Но и тя ме предаде…

Каран се разсмя кухо и грозно.

— О, не. Мисля си, че е предала всекиго освен тебе. Верижката е омагьосана, но уловката е насочена към притежателят й. Не съм аз, а Лиан.

Тя разлюля амулета пред очите му, дразнеше го.

— Ето, дай му я. Сигурна съм, че той ще те обича. Духом е твърде слаб.

Емант изби верижката от ръката й и се хвърли към нея. Тя отскочи към вратата, падна и опита да се претърколи. Той се стовари върху нея, тежестта му я смазваше. Белезите на лицето му станаха тебеширено бели, гримасата му ги изкривяваше в малки сърпове. Пръстите му напипваха гърлото й, стискаха, тя си спомни за ножа в здравата си ръка, забиваше го отново и отново.

 

 

Най-после дойдоха — късно след полунощ: Лиан, Талия и Мендарк. Спряха на прага и се вторачиха невярващо в тъмната стая. На пода имаше две окървавени тела.

Лиан се разрида така, сякаш щеше да му се пръсне сърцето. Мендарк го изведе, а Талия обърна мъжа по гръб. Сгърченото белязано лице й беше непознато. Отмести краката му от Каран и го завлече в ъгъла. „Кой си ти и защо си дошъл? Каквото и да си очаквал от Огледалото, несъмнено не е бил този край“.

— Сънувах, че сме обвързани во веки веков, любими. Но само миг от вечността изтече, а прегръдката ти вече е студена.

Леденият ясен глас прозвуча зад гърба й и Талия се извъртя светкавично. Каран още лежеше по гръб, дрехите й бяха подгизнали от потъмняла кръв. Протягаше ръце усмихната, но не отваряше очи.

— Къде си, любими? Що за немощен любовник си, та толкова бързо ти омръзна? Не ме напускай. Върни се. Обвий с любящите си пръсти бялото ми гърло… — гласът й се насити с отрова — и ми позволи да забия това остриенце в черното ти сърце.

Каран замахна бясно и притихна.

Талия не изчака да чуе още, а изтича да намери Лиан и Мендарк.

— Жива е. — Лиан се изправи мигновено. — Предупреждавам те обаче да не я доближаваш. Тя е безвъзвратно луда и много опасна.

Той я избута и хукна към стаята, като викаше Каран. После изскимтя. Другите двама нахълтаха и го завариха да се дърпа заднешком, стиснал едната си ръка, от която капеше кръв. Беше смаян. Каран стоеше срещу него, хванала ножа, лицето й бе замръзнало в гадна маска.

— Виках те, а ти не дойде! Обеща ми!

Мендарк отстрани от пътя си Лиан и Талия и запристъпва полека към Каран. Тя размаха ножа и се усмихна.

— Ей тази игра повече ми харесва. Вече сме я играли.

Той спря. В този момент дойде и Мейгрейт — спря като закована, слисана от гледката: Каран обезумяла и цялата в кръв, труп в ъгъла, трима непознати… не, младежа бе видяла в Нарн… скупчени в другия ъгъл. Не знаеше какво да направи. Извика с приглушен от мъка глас:

— Каран!

Каран се обърна немислимо бързо, ножът й разсече въздуха пред лицето на Мейгрейт — тя беше с дълго черно наметало с качулка. Лицето й оставаше в сянка и другите не можеха да го видят. Каран обаче знаеше коя е.

— Обеща да се върнеш, а не дойде. Обеща да не ми го пращаш, затова пък той дойде. Емант! Зовях те, умолявах те, но те нямаше. Какво още е нужно, за да те измъкне от постелята на любовника ти?

Пак замахна свирепо и Мейгрейт отстъпи и каза тихо:

— Не е така.

Каран отпусна ножа и ужасът бавно плъзна по лицето й, погнусата от самата нея го разкриви така, че Лиан настръхна.

— Убих го. Колко лесно било в края на краищата. Помогни ми, татко…

— Сега ще дойдеш ли с мен? — попита Мендарк. Гласът му леко трепереше.

— Вече ми е все едно. Нищо няма значение.

Но преди да помръднат, в коридора се вдигна врява, дотичаха неколцина стражници, следвани от висок оплешивяващ мъж с черна роба, бледи очи и нос като боздуган: Тилан, който бе отнел на Мендарк поста Магистър на Висшия съвет. Каран се вторачи в натрапника, опитваше се да проумее целта му с размътения си ум. Стражниците обаче мигновено овладяха положението. Тя се опита да ги нападне, но някой я халоса с копието си по слепоочието и я повали.

Тилан я претърси и с тържествуващ вик извади Огледалото от тайния джоб. Мендарк пристъпи към него, но върховете на копията тутакси се опряха в гърдите му. Капитанът на стражата погледна въпросително новия Магистър.

Тилан завъртя глава.

— Сега мога да си позволя великодушие, но ви предупреждавам — пазете се. Стражници, отведете я и вземете всичко, което е нейно.

Вързаха ръцете на Каран и я понесоха към цитаделата.

Четиримата в стаята се зяпаха цяла минута, после Мейгрейт изфуча навън. Лиан вдигна верижката с амулета от пода и също се запъти към прага.

 

 

Сутринта Мендарк и Лиан седяха до огъня във вилата и чакаха Талия да се върне с новини. Бяха будували цяла нощ. Никой не продумваше от часове. Лиан беше като зашеметен от скръб.

Вратата се отвори. Талия беше изтощена.

— Какво научи? — попита веднага Лиан.

— Затворена е в цитаделата. Друго не знам.

— Ами другата жена? Разбра ли коя е?

— Не! Само Каран може да ни каже.

Мендарк се взираше в пламъците, опрял глава на дланите си. Събитията през последните дни го бяха смалили още повече. Чувстваше, че е изгубил власт над съдбата си.

Вратата се отвори безцеремонно и в стаята безшумно влезе жена. Високите й ботуши бяха опръскани с кал, от синьото наметало се стичаше вода. Свали шапката си, завъртя глава да освободи светлата си коса и очите й се вторачиха право в Мендарк. Той се стресна.

— Аз съм Фейеламор. Дойдох за Огледалото.

Затаилият дъх Мендарк издиша бавно.

— Не съм те забравил. Колко време мина? Шест столетия? — Тя вдигна рамене с безразличие. — Е, ти ли си Фейчанд?

— Бях Фейчанд, но тайната излезе наяве.

— Значи е ненужно да питам как си минала покрай пазачите. Закъсня. Тилан отне Огледалото, а сега той е Магистър. И по време на война е всевластен. Нищо не мога да направя, за да го взема.

Лицето й помръкна.

— А момичето?

— И тя е в ръцете му, но вече никой няма полза от нея. Загуби си ума.

Маската сякаш се смъкна от лицето на Фейчанд. Можеше да е и по-лошо.

Мендарк набързо й описа как се бе стигнало до сцената в стаята и смъртта на Емант. Лицето й се отпуска още мъничко. Всичко се нареждаше добре, оставаше само затруднението с Тилан, но и то можеше да бъда отстранено. Скоро всички щяха да се съберат тук.

Лиан се взираше в този лик без възраст с омраза и недоверие, но и с приковано внимание. В тази времена срещите с фейлеми бяха рядкост, а никой летописец не се бе натъквал на Фейеламор от векове. Запомняше изключителната й външност за сказанието си, особено златистите котешки очи и стряскащо прозирната кожа.

— Ето го значи нищожния зейн — подхвърли тя, усетила погледа му. — Народът ви е в упадък, както виждам.

— Но за какво му е на Тилан това Огледало? — вметна изведнъж Талия.

— Иска го, за да отваря проходи, портали в пространството — обясни Мендарк, — каквато несъмнено е била целта и на Игър. Представи си какво могъщество ще притежава, ако може мигновено да прехвърли армиите или шпионите си навсякъде из Сантенар. Смята се, че Огледалото съдържа тайната на подобни устройства.

Лиан не се сдържа и избълва яростно:

— Вдън земя да пропадне Огледалото! Трябва да освободите Каран.

— Не виждам как бих успял — възрази Мендарк.

— Чух, че Тилан е заповядал да я оковат във вериги — намеси се Талия. — Наложило се да я обуздават.

— Вериги!? — кресна Лиан. — Каран във вериги!? Длъжни сте да направите нещо.

— Докато е там горе, аз съм безпомощен.

— Цитаделата е недостъпна за Мендарк — обясни Талия. — Не може да влезе нито открито, нито тайно. Изложени сме на риск, особено с този враг пред портите. Щом сме във война, Тилан може да ни затвори, дора да ни убие, и никой нищо няма да му каже. Докато я държат в цитаделата, нищо не ни е по силите.

— Има начин — вметна Фейеламор, която до този момент слушаше безучастно — и той е по силите единствено на Мендарк. Трябва да свикаш Голям събор. Те ще са принудени да излязат от цитаделата. И тогава ще има шанс да си върнем и Огледалото, и нея, щом толкова искате, макар че тя е порочна и коварна.

— Разбира се… — промълви Мендарк. — Що за облак е обгърнал ума ми, че не си спомних веднага?

„Но защо я няма Мейгрейт? — недоумяваше Фейеламор. — Задължително е да присъства на Големия събор.“

После излезе също толкова безшумно, както бе влязла.

— Току-що видяхме една твърде зла твар — обади се Лиан. — Забелязахте ли запечатаната на лицето й омраза? Не й вярвайте, не свиквайте този събор.

— Не е зла — отвърна му Мендарк, — но може да извърши злини. Като представителка на фейлемите се отъждествява с народа си. Естествено, не й вярвам, но ще свикам Големия събор. И той ще е длъжен да дойде, длъжен да донесе Огледалото и да го предаде на Правниците. Най-сетне виждам сгоден случай и ще се възползвам…

Лиан сви вежди. Не разбираше.

— Великият събор се провежда само при крайна заплаха за Туркад — продължи Мендарк. — Понякога тласка в нова посока или издига нов предводител. Аз бях Магистър преди Тилан и дори в тези времена той не може да отхвърли искането ми. Трябва да дойде с Огледалото и Каран пред събора, който се провежда в града, а не в цитаделата.

— И как това ще помогне да я освободим?

— Де да знам — тросна се Мендарк. — Но поне ще можем да стигнем до нея, ако измислим нещо.

— Все пак той може да откаже.

— Не може. Още не е толкова уверен в силите си.

 

 

Дните отминаваха. Армиите на Игър се събираха в равнините южно от Туркад. Изпроводиха пратеници и те се върнаха. Стените на града нямаше да издържат на нападение, затова войската се готвеше за битка пред южната порта. И тогава получиха вести за друга армия, настъпваща от северозапад, за да обкръжи Туркад. Разгоря се паника — единственият изход беше по море. Пристанището се претъпка, всеки годен за плаване съд беше претоварен до опасност от потъване. Нашественици и бранители изчакваха едни срещу други.