Йън Ървайн
Сянка по стъклото (37)

36. Бегълци

На другия ден Каран се събуди с чувството, че е изоставена в злонамерен, но и равнодушен свят. Навън беше дъждовно, ветровито и студено. Бурята бе разместила керемиди, от часове по стените се стичаше вода и се събираше на пода, просмукваше се в килима. Стаята се размириса на престаряло куче.

Тя се стресна, щом си спомни най-натрапчивата част от сънищата си.

— Нещо страшно е сполетяло Шазмак — промълви отпаднало. — Сънувах го.

Лиан, свит на топка под одеялата си при огнището, изпъшка и дръпна завивките от лицето си. Жадуваше да поспи още поне два-три часа. Надигна се и се опита да я слуша внимателно.

— Сънувах уелмите. Връхлитаха на многобройна унищожителна орда, но не приличаха на онези, които познавам. Аакимите бяха безсилни срещу тях, както и аз през онази нощ.

„Безсилна съм и сега, не ми остана упоритост, няма къде да отида и се плаша от дарбата си. А без нея все едно съм сляпа… и безумна“

Таванът, провиснал под тежестта на водата, накрая се спука и мръсен поток се изля върху постелята й. Това беше прекалено! Светът се бе обърнал с главата надолу за една нощ. Каран се разплака, преджапа боса и почти гола и се пъхна под одеялата на Лиан. Той я прегърна, усещаше колко е отслабнала. Но щом я докосна, в главата му се прехвърли откъс от съня и той неволно извика от прозрение кои са уелмите.

— Гашадите! Те са гашадите!

Каран изскимтя и се вкопчи в него. Щом налучка името, умът му сякаш избухна. Гашадите имаха свое място в Преданията. В древността Рулке ги дарил със знания, след като се провалил със зейните. Открай време бяха безпощадни врагове на аакимите.

— Но къде ли ги е намерил Игър? — запита се на глас. — От хиляди години в Преданията няма нищо ново за тях… не и откакто Рулке е бил затворен в Нощната пустош.

— „Дори вече не помним истинския си повелител, толкова време е минало“ — измънка свряната под одеялата Каран.

— Какво?!

— Идлис ми каза това преди месеци. И спомена, че били дошли от ледения юг.

Щом тя се унесе отново, Лиан стана и надникна през прозорчето към глухата уличка, мъглата и дъжда. В такова време Игър можеше да прати войници в лодки където и да било по източния бряг на острова, никой не би ги усетил, докато не стъпят на сушата. Значи нашествениците можеха да влязат в града привечер.

Долу старицата седеше на разръфан плетен стол до кухненското огнище и мижеше към страниците на малка зелена книжка.

— Какви са новините? — попита я Лиан.

Тя му посочи очукано джезве на печката и чак когато той седна срещу нея с чаши, бълващи пара, отвори уста. След като Гистел се върна, вече се държеше по-приветливо.

— Много сме зле. В града е пълен хаос. Всички са ужасно наплашени, където и да отидох тази сутрин. Аз от какво да се боя в живота освен какъв ще бъде краят му за мен? Смъртта не ме плаши, но днес и аз се страхувам. Дори разносвачите на вода са се изпокрили.

Тя пак зашумоли с листата на книгата. Лиан отпиваше горчивото кафе. Навън дъждът май спираше.

— И още нещо има — продължи старицата. — Страшните пазители на Игър — уелмите, вчера бяха навсякъде по другия бряг, командваха войските. А днес са изчезнали, никой не ги е виждал в часовете, преди да се сгъсти мъглата. Може би тук вече нямат нужда от тях, отишли са да тормозят други земи.

— Може би… — промърмори Лиан.

Уелми… Гашади! Но имаше още по-неотложни грижи.

— Трябва да се махнем. Явно Фейчанд няма да дойде, нито пък Мейгрейт. Къде да отидем? Гистел ще ни помогне ли?

Старицата огледа празната кухня.

— Гистел ли… Може би, макар че никога не съм го харесвала. Вече и за него се питам. Дълго го нямаше. Къде ли е бил? — Взря се в Лиан, като че и него претегляше наум. — Мисля, че е твърде късно. Но има ли значение дали сте тук, или не? Ако искате, тръгвайте. Но няма къде освен към Туркад, а и ще вървите пеша.

— Страх ме е да отида в Туркад — смънка Каран от прага. Беше дошла, без да я усетят.

— Мен пък ме е страх да седя тук — възрази старицата, — ама съм твърде стара да бягам. Да бяхте продължили с лодката към морето, забавихте се в града. Сега врагът е навсякъде из Ягадор южно от реката. Никой лодкар няма да ви откара.

— Познавам един, който може и да се съгласи — замислено каза Лиан.

 

 

Към единадесет вечерта мъглата се сгъсти толкова, че от единия край на лодката не се виждаше другият. Двамата се бяха сгушили по средата и чакаха — Каран с унило безразличие, Лиан в тревога. Зад тях Пендер повтаряше все същата ругатня:

— Фарш, фарш, фарш! — Изведнъж избухна: — Къде е този Гистел? Трябваше да дойде преди час. Вятърът се засилва и ще издуха мъглата. Този ваш водач е изменник, така де!

Понечи да излезе на кея. И Лиан беше обзет от същите опасения, но не можеше да го пусне.

— Чакай!

— Стига толкова. Те идват!

Така си беше. Зад тях се разгаряше битка, чуваха се викове и писъци. Подухна вятър, мъглата изтъня, чезнеше с плашеща бързина — първо се показаха лъскавите върхове на кулите, макар че по реката още нямаше видимост. Студените лунни лъчи осветиха Сит. Лиан докопа ръката на Пендер и грубо го дръпна да седне.

— Не мърдай оттук! Ще тръгнем с Гистел.

— Пет минути. Не повече.

Чакаха настръхнали. Едно от зданията зад кейовете пламна, пожарът бързо плъзна по хълма. Цели тълпи се изсипваха на пристанището от уличките. Един мъж подтичваше и се взираше към водата.

— Ето го — посочи Лиан, стана и се хвана за ръба на кея. — Ей, тук сме! — извика и размаха ръка.

Пендер също се изправи. Гистел вече тичаше с все сила към тях.

— Фарш! — изсъска дебелакът, тръшна се на кърмата и разклати лодката.

Дръпна яростно въжето. Лиан го погледна недоумяващо, но в следващия миг забеляза двете закачулени фигури, които също тичаха към тях. Пендер мощно отблъсна лодката с веслото и Лиан залитна към носа.

Вятърът разкъсваше мъглата на ивици и кълбета. Пендер напъна веслата и умело насочи лодката към най-близкото белезникаво петно над водата. Още трима души се устремиха към мястото, откъдето бяха потеглили, ясно откроени от пожарищата в града. Един посочи с дългата си ръка, друг се подпря на коляно. Стрела се заби в дъските до ръката на Пендер. Той пак изруга, загреба още по-силно, лодката зави и се скри в мъглата.

 

 

Почти по същото време една лодчица, газеща надълбоко, покрита с кал и клонки, се допря безшумно до каменистата южна страна на острова. Едър мъж скочи от нея и се вкопчи в мокрите скали, а лодчицата бавно се завъртя нанякъде в тъмата. Мъжът изпълзя по канарите в мрака и мъглата и се промъкна в Сит. Щъкаше къде ли не и търсеше и дори сред развихреното насилие през тази ужасна нощ бягащите хора спираха за миг и зяпваха страховития мъж. Лицето с черна брада не изразяваше нищо, само заревото открояваше двата криви белега по бузата на Емант.

 

 

— Та какво ще искате сега от мен? — попита Пендер, докато се свираха в тръстиките на северния бряг, повече от левга по-надолу.

Три часа се изплъзваха на вражеските патрули, прокрадваха се от едно петно мъгла към друго, а когато вятърът я разпиля, пълзяха по безбройните протоци и заблатени места в долното течение на Гар.

Лиан не можеше да се отърси от колебанията си. Не познаваше областта и не вярваше, че двамата с Каран ще стигнат по суша до Туркас, особено пък щом войскарите щяха да ги издирват. Доскоро се уповаваше на Гистел да ги отведе там. А упоритата самоуверена Каран я нямаше, вместо нея виждаше отчуждената и потисната непозната. Както и да я заприказваше, тя само повтаряше:

— Страх ме е да отида в Туркад.

— Не можехме да останем в Сит.

— Знам.

— Ами Банадор?

— Да бях отишла там направо от Шазмак, дори ако трябваше да те зарежа по пътя. Сега е късно, те вече ще ме чакат там.

— Да прекосим морето? — промълви той със съмнение. — Щом ме гониха чак дотук, няма да им избягам в равнините на Алмадин.

— Тогава какво да правим?

Лиан се взря умоляващо в Пендер.

За лодкаря това беше нещо ново и засега предпочиташе да си мълчи. И той се бе преобразил — вкиснат на сушата, способен и властен в лодката си.

— Чудя се и за самата задача — мърмореше Каран. — А тя какво право има да притежава Огледалото? Името й кънти на кухо в главата ми. Сега се питам дали да го дам на нея не е толкова зле, колкото и на Тенсор. Вече не знам кое е правилно. Разсъдъкът ме подвежда, както и увереността, всичко ми изглежда безсмислено.

— Не съм новак в бягането и криенето — намеси се Пендер. — Аз бих се притаил в Туркад. Свърталище на порока си е, нали така! Там има местенца, където и вашите врагове не смеят да припарят. А и градът е много по-могъщ от Сит.

— Каран, нямаме друг избор. Нека отидем в Туркад.

Тя се извърна към водата. Трепереше и колкото и да стискаше клепачи, две сълзи се плъзнаха по бузите й.

Пендер ги видя, вникваше и в нямата молба. „Ти си добра душа. За тебе ще го направя, ако поискаш“.

— Не съм бил в земите оттук до Туркад — каза им с неприязънта на моряк към ходенето. — А в тези времена дори аз не мога да ви откарам денем. Из мочурищата обаче има много протоци, а и устието си го бива, така де! В по-тъмна нощ мога да ви закарам до морето. И ще продължите към Туркад.

Но и тази нощ, и следващата беше пълнолуние, а мъгла нямаше. Тримата студуваха сред тръстиките. Преди третата нощ се заоблачи и потеглиха, щом залезе слънцето.

 

 

Каран не продумваше, беше безпомощна и примирена. Нямаше какво да даде от себе си. Ако Мейгрейт бе дошла… но никога нямаше да я намери. Долавяше мощта на Игър наоколо, също и уелмите. Мяркаха се и онези очи от видението; все по-големи и зли. Той я искаше, тя беше втъкана в стремежите му. Ден и нощ се сливаха в грозен сън. Сега пък се плашеше, че обезумява, колкото и да я утешаваше близостта на Лиан.

Пендер промушваше лодката по менящите се протоци в мочурищата и на сутринта вече надушваха соления дъх на морето. По негово настояване през деня се криха в тресавищата. Добре, че го послушаха, защото в утрото войници претърсиха наоколо с малки лодки, по-късно чуха скрибуцане на дъски и плисъка на много весла — край тях мина цяла флотилия.

Пълното лице на Пендер се опечали още щом помирисаха морето.

— Как копнея за морските вълни — отрони тъжно.

Любопитството на Каран замъждука за пръв път от много дни.

— Какво ти се е случило?

— Имах си малък кораб, превозвах стоки покрай брега, понякога и отвъд. Но враговете ми бяха твърде много — процеди с омраза. — Не ме искаха. Отнемал съм бил от печалбите им, нали така! Съюзиха са срещу мен, подпалиха кораба ми. Всичко изгоря, нямах пари да платя стоката, трябваше да бягам. А бях най-добрият капитан в Туркадско море. Сега греба по вонящата река и не припечелвам дори за насъщния.

Вечерта с лекота се провряха покрай патрулите и преди полунощ стигнаха до морето по най-северното разклонение на устието. Вятърът налиташе от север, високи вълни се разбиваха в плитчините по-навътре. Скоро всички бяха мокри до кости.

— Тук няма опасност за вас — извика им Пендер в шумотевицата. — Ще ви оставя на брега, селото е наблизо, така де! Купете или откраднете лодка. Имате два-три дни плаване до Туркад. Време е да се върна при децата си.

Обърна, преодоля вълните и доближи брега. Не мръдна от кърмата. Каран прекрачи предпазливо на пясъка. Стоеше търпеливо, хванала въжето, и рееше поглед над водата.

И Лиан седеше, надмогнат от уплахата. Дори да откраднеше лодка, не би могъл да се добере до Туркад по това бурно море. Предпочиташе отново да пълзи по опасната пътека към Шазмак.

— Никога не съм плавал сам в море — изломоти той.

Пендер го изгледа с отвращение.

— Колко си жалък… А пък се уплаших от тебе. Защо ли да ти помагам? Няма да го направя дори за цяла торба сребро.

И тогава срещна погледа на Каран.

— Ще го направиш ли заради мен? — попита тя и закоравялото му сърце трепна.

Поумува и ръката му може би случайно опипа кесията на кръста му. Лиан безмълвно пусна в мазолестата му длан няколко големи сребърни монети. Лодкарят ги претегли, задържа ръката си протегната ръка и младежът с нежелание добави още една монета. Парите веднага изчезнаха в кесията.

— Качвайте се.

— Ами децата? — не се сдържа Лиан.

Пендер въздъхна.

— И в Сит са на толкова сигурно място, колкото е всяко друго.

Закрепи мачтата и опъна малкото платно.

 

 

Тази нощ Каран пак започна да вика насън. Лиан стискаше ръката й и тя се успокои за малко, а после се разпищя, мяташе се и бърбореше несвързано на банадорско наречие, което той трудно схващаше. Притисна я до себе си, галеше чорлавата й коса и покритите със солени пръски бузи. И двамата се унесоха.

Изведнъж връзката помежду им, изкована в Шазмак, оживя и изля непоносим порой от лица: Вартила, Идлис, Игър, още някой. Лиан се поразсъни, щом си спомни какво бе преживял в Тулин. Същото лице бе зърнал и през нощта на онази поляна. Фигурата, грамадна на каменното си кресло, разкъсваше оковите и посягаше напред.

Рулке! Как не се бе сетил досега? Рулке! Но защо тя го сънуваше? Лиан внезапно потъна в кошмара.

Мярна се Игър, след него — Тенсор. Видя дори себе си. Лицата се въртяха и разкривяваха, сливаха се или изпъкваха поотделно. Отново се пренесе в Нощната пустош, невеществения затвор, сътворен за Рулке. Съзря там и него, само че не окован на камъка. Трудеше се в огромна зала и наглед довършваше някакво творение, машина с нечовешки размери и несъмнено със скрити сили. Този път Рулке не се огледа, макар и да беше ясно, че го е забелязал, защото сам привлече мисления му взор. И това незнайно защо беше още по-смразяващо.

Каран изхленчи. Сънят се промени и Лиан видя лицето на Емант. Отново преживя същия ужас, но осъзна, щом паметта му бавно се откъсна от виденията на Каран, че сега Емант злорадства над нея и че тъкмо от него тя се плаши най-много.

Каран запищя — призрачен звук от устата на човек, тласнат до ръба на лудостта. Разсмя се диво, откопчи се от Лиан и са хвърли в морето.

Пендер не се помайваше — натисна кърмовото весло, смъкна платното, но въпреки това се отдалечаваха. Лиан подскачаше, крещеше на Каран и клатеше лодката опасно. Лодкарят се вбеси, заби юмрук в корема му и го запрати зад борда.

— Не бях срещал толкова безполезен глупак — промърмори и му викна: — Натам бе!

Лиан заплува, вълните го подхвърляха и спускаха, от време на време погледът му откриваше Каран, проснала се неподвижно във водата. Накрая стигна до нея и я хвана. Беше бледа и студена като труп, но пръстите му напипаха слаб пулс на гърлото й.

Обърна я по гръб, обви я с ръце, подпря тялото й на гърдите си и натисна. От устата и носа й зашуртя вода. Натисна втори път, после трети. Изтече още вода, после тя вдиша с пресекливо гъргорене и повърна през рамото му в морето.

Лиан изми лицето й. Главата й се люшкаше в ръцете му, очите й блуждаха. Той я хвана по-здраво и се огледа за лодката. Нямаше я.

Отблъсна се с крака, за да погледне по-надалеч — от лодката нямаше и помен. Вълна заля очите му. „Наистина съм тъпанар — кореше се окаяно. — Дори Пендер е по-умен. Ако не беше той…“

Но къде ли беше Пендер? В тази тъма можеше изобщо да не ги открие. Или просто да ги зареже. Погледът на Лиан шареше в търсене на брега, но той не знаеше накъде да се взира. А и бездруго нищо нямаше да види в мрака. Водата беше толкова студена, че вече изтръпваше. Нямаше да се наложи да чака дълго смъртта.