Йън Ървайн
Сянка по стъклото (36)

35. Обсадата на Сит

— Ох, Лиан, какъв глупак си! — възкликна Каран, щом проумя какво се е случило.

Той рязко вдигна глава, а тя се разкикоти несдържано.

— Ама че си глупак — повтаряше, целуваше го и се смееше, от очите й бликаха сълзи и се стичаха по мръсните й бузи.

Хасиен ги гледаше и се чудеше каква е тази врява.

— Защо, какво съм направил?

Недоумението му я накара отново да се превие от смях.

— Не помниш ли, че ме загърна с твоето наметало? А сега бръкна във вътрешния джоб на куртката.

Каран опипа наметалото и измъкна навитото Огледало, само колкото да се увери, че наистина е то.

На Лиан така му олекна, че му се зави свят. Сложи глава в скута й, не му се говореше. Каран го погали по бузата, после по боцкащите остатъци от коса по слепоочието.

— Никога не мога да ти се отблагодаря. Извинявай, че те подразних.

Нито можеше да крие повече чувствата си, нито искаше.

Хасиен ги погледна пак след няколко минути, видя ги прегърнати и заспали дълбоко и пак се загледа настрана.

 

 

— Опитах се да си послужа с него — призна той, когато издигналото се високо слънце ги събуди. — И досега малко ме е срам от това.

— Така ти се пада — засмя се Каран. — Видя ли нещо?

— Абсолютно нищо.

— И аз.

— Преди време — колебливо добави той — си мислех за сделка с Тенсор.

— Сериозно? Каква сделка?

— Давам му Огледалото, за да не те преследва. И за да надникне в тайните на Възбраната.

Тя се намръщи.

— Ядоса ли се? — попита Лиан.

Каран стисна ръката му.

— Не, разбира се. Но не очаквам от тебе да се нагърбиш с моя товар. Може би правя страшна грешка с това Огледало.

— Ама ти не знаеше, че е у мен — сети се той. — Чух те обаче да го казваш на Вартила. Как научи?

— Никак. Просто изстрелвах приумици във всички посоки като искри от фойерверк с надеждата да й отклоня вниманието. Знаех обаче, че си в Нарн. Знаех и че ще опиташ някакъв нелеп план, какъвто само на тебе може да ти хрумне. Например да подпалиш къщата още докато и ние сме вътре.

— Не ми се подигравай.

— О, не! Ти ме спаси, и то два пъти. Бях отчаяна, всичките ми планове се провалиха, ти беше незнайно къде. Имах предостатъчно време да размишлявам над недостатъците си в почивките между изтезанията. И не знам кое беше по-мъчително… Отначало очаквах да дойде Мейгрейт. Веднъж се уверих, че е наблизо, но тя тъй и не ме откри, а не можех да я повикам — страхувах се да използвах дарбата си. А те ме тормозеха и с описания как са се гаврили с нея.

— Чух — промърмори Лиан. — Не знам защо, но твоята дарба е скъпоценна за тях. Трябва да се пазиш.

— Не подозираха обаче, че знам за освобождаването на Мейгрейт. Когато ме нападнаха, волята ми изпрати зов за приятел и дарбата ми независимо от мен я намери. Усетих, че не е далеч и че ме търси.

Каран въздъхна.

— Но накрая бях готова да им призная всичко, макар да бях сигурна, че после ще ме убият. И тогава усетих тебе — щураше се наоколо, както само ти го можеш. Трудно прикрих радостта си. Ти ми даде сила да издържа.

— Но защо ме прогони от бивака? Още тогава щях да ти помогна.

— Гневът ти може и да те прави страховит, но не се пробужда лесно — подкачи го тя.

— Толкова се терзаех, че съм страхливец…

— Стига глупости! Спомни се, че ми се закле да направиш каквото ти кажа. И въпреки това се инатеше. Нищо не можеше да направиш. Ако беше останал, щеш да си мъртъв още в първата минута, а аз щях да се хвърля срещу тях толкова свирепо, че щяха да убият и мен.

— А защо ги чакаше бездейно?

Каран затвори очи и са върна в кошмара, за да го осмисли.

— Имаха някаква власт над мен — започна колебливо. — Нещо се случи. Ти видя началото, после се добраха до мен чрез сънищата ми. Волята ми стигна само да те отпратя. Вцепениха ме някак. Тежко ми е да си спомням.

А как да му разкаже за гаврата след това — превърнаха я във връзка между тях и отдавна изгубения си господар. Тя потискаше дарбата си от страх какво още може да я сполети. Все едно изкопа дупка и зарови спомените в нея…

Откъм носа се чуха детски гласове и се показаха двете хлапета: удивително приличаха на майка си. Момиченцето, на около шест годлни, сериозно стисна ръцете им, а по-малкото момче не искаше да ги погледне.

— Щом привърша с Изкуплението, ще закусим — каза Хасиен.

После изпълни ритуал от поклони, тихи думи и сдържани жестове, какъвто Лиан виждаше за пръв път.

Каран заговори на ухото му.

— Хората от Огур, страна много на юг от Черното море, имат подобни обичаи, доколкото знам. Но ако Хасиен е оттам, значи е попаднала много далеч от родината си.

Хасиен забеляза че си шепнат, приключи с обреда и пристъпи към тях, може би с мисълта, че дължи обяснение.

— Животът ни е частица от несравнимо по-велик ред. Не ни е дадена дори надеждата да го проумеем или да му повлияем, можем само да отпъждаме сенките от прага си. А миналите ни злодеяния ги привличат към нас. Затова се отдавам на Изкуплението. — Вдигна една голяма дървена паница. — Ще споделите ли храната ни?

Каран се усмихна и каза:

— Дарената от вас храна ще разведри пътуването ни, халима наса ак-тулипу мас. Приемаме поканата ти с благодарност.

Лицето на Хасиен грейна.

В паницата имаше най-различни сушени плодове, дори любимите на Шанд гелони. Имаше и черен хляб, твърдо жълто сирене и купчинка червени триъгълни ядки. Каран предложи къшей на Хасиен съгласно познатите й обичаи, но жената се засмя — ситните й бели зъби лъснаха — и поклати глава.

Когато всеки си взе, каквото пожела, децата се нахраниха, Хасиен поднесе паницата на Пендер с ироничен поклон. Той държеше кърмовото весло с дясната си ръка, вторачен в реката, и започна да се храна с лявата. Хасиен му се поклони още по-ниско, върна се на носа и се загледа с почуда в пътниците. Те седяха прегърнати и не се пуснаха целия ден.

 

 

— Колко ще пътуваме до Сит? — подвикна Каран на Хасиен.

— Щом хълмовете по брега останат зад нас, реката почва да криволичи бавно. Ако плуваме само по светло, ще стигнем за пет-шест дни.

— А ако плаваме непрекъснато?

— Малко повече от две денонощия. Това ли искате?

— Налага се.

— Никой не може да се мери с Пендер по тази река — отбеляза Хасиен, без да си позволи гордост. — Няма да ни настигнат.

Каран знаеше доста за лодкарството и бе убедена, че това не е празна хвалба. Колкото и да беше начумерен, Пендер управляваше лодката с ловкост и умение, които сякаш сливаха едрото му тяло с нея и с реката.

— Но как е възможно най-добрият лодкар по реката да остане без работа? — изненада се Лиан.

— Ние сме чужденци. Хората в Нарн са със студени души, враждебни и недоверчиви. За нас оставаше онова, с което другите не искаха да се захванат.

 

 

Спускаха се по течението още два дни, без да спират. Слънцето изгряваше късно, залязваше рано, а косите му лъчи сгряваха слабо. Всяка нощ по реката се разстилаше мъгла, но нито ги отклоняваше, нито ги забавяше. Понякога изглеждаше, че Пендер насочва лодката единствено по усет или според недоловима промяна в шума на реката. Вместо планини и гористи възвишения край тях се изнизваха ниски хълмчета, а когато в реката се вля друга, почти равна на нея по пълноводие, навлязоха в западния край на Ягадорската равнина и бреговете се снишиха съвсем. Вдясно до хоризонта се ширнаха поля без нито едно дърво освен покрай виещия се бряг. Вляво пък заснежените планини се отдалечаваха.

Следобеда на втория ден навлязоха в суха област с ниски ридове, стръмни и каменисти от север, полегати и обрасли с бодливи храсти от юг.

— Областта Крейд — каза Хасиен и посочи голите хълмове отляво.

Лиан се загледа без особен интерес — тукашните злочести, обеднели народи играеха съвсем дребна роля в Преданията. Не се виждаха селища, укрепления или пътища, само еднообразните хълмове и извисилите се Филдорионски планини по-нататък.

Каран повече не спомена за премеждията си с уелмите, а пък живото въображение на Лиан му ги рисуваше прекалено подробно и той повече не попита. Тя се възстановяваше бързо и с доближаването до Сит се ободри. Не казваше обаче на кого ще даде Огледалото, макар да личеше, че се надява Мейгрейт да е пристигнала в града. Често говореше за нея и беше ясно, че тя й липсва.

 

 

По пладне на третия ден реката зави рязко на изток. Пред тях в плавна дъга от нея се отделяше канал със стръмни брегове, широк стотина разтега.

„Какъв неимоверен труд“ — мислеше си Лиан, докато течението ги отнасяше нататък. Навлязоха в дълъг прав участък между зъбери, притиснали руслото; след още един широк завой реката продължаваше на юг. Тук канарите свършваха и пред погледите им се откри прастарият каменен мост с огромен централен свод от желязо, по който минаваше Големият път. Вляво беше Сит, край чийто бряг имаше немислимо струпване на всевъзможни кораби и лодки. Градът покриваше всяко местенце по склоновете на острова.

Каран въздъхна облекчено.

— Най-сетне в Сит. Ако ще живея в град, предпочитам Сит. Колко е прекрасен! А жителите му са сърдечни и щедри.

— Значи не харесваш Туркад?

— Туркад?! Мръсна дупка! Все едно е Нарн, но хилядократно уголемен, западнал и покварен. Изобщо не ми го споменавай.

Лиан и сам се убеждаваше в красотата на Сит, особено видян откъм реката. Целият бе построен от жълт пясъчник, кулите му лъщяха под следобедното слънце — лъчите му посребряваха плочите от цепен камък по покривите. Дори кейовете бяха чисти и спретнати въпреки шумното оживление.

— Още ли искаш да се прибереш след Сит?

Тя изобщо не забави отговора си.

— Разбира се. Отивам си у дома в Готрайм. Толкова ми домъчня! А там имат нужда от мен, особено ако войната се разпростре и в нашите земи.

— Може би дългът ще те принуди да се задържиш тук.

— Нямам дълг към никого освен към хората си. Банадор е свободна страна. Ако ще Мейгрейт да ме умолява на колене, повече няма да се въвличам в нищо. Ами ти?

Лиан мълчеше. Събитията нямаше да намерят своя завършек в Готрайм, нито пък там щеше да научи края на сказанието си. Огледалото щеше да продължи нанякъде, а той не би могъл да го последва. Пък и имаше дълг към Мендарк. Рано или късно щеше да се наложи да го изплати… Надяваше се да е по-късно, щом нямаше да му занесе Огледалото. Тази мисъл го плашеше. И той искаше мир и спокойствие, а не да се товари всеки ден със съдбините на света. А и как да се раздели с Каран?

— Чувал съм, че Готрайм е най-съвършеното кътче на света — подхвърли той. — Ще ми се да прекарам зимата там.

— А когато зимата свърши?

— Не знам. Ще чакам някакво знамение.

Свободният град Сит заемаше хълмове, обхванати в примка от реката освен на юг. В далечното минало основателите на града бяха прокопали широк и дълбок канал и бяха създали остров с размери две левги на една и половина. Търговската държава процъфтяваше, защитена от реката и стръмните скалисти брегове.

Пендер загреба към спокойните води на пристанището, а Хасиен се оглеждаше за свободен кей. Накрая му посочи един от по-старите, скован от неодялани трупи, макар че и там лодките бяха вързани в три редици и трябваше да прескачат по тях, за да отнесат на кея малкото си вещи.

Качиха се по късата стълба и Лиан се огледа. Лабиринтът от кейове се простираше във всички посоки и навсякъде цареше трескава суетня.

Тръгнаха след Пендер към митницата. Пред входа се сблъскаха с бързащ мъж, който се усмихна радостно.

— Пендер, стари друже! — извика той и разпери ръце за прегръдка. — Колко е хубаво да те видя! От последната ни среща май минаха цели две години! — Отдръпна се и погледна внимателно приятеля си. — Ама че дни си избрал да тръгнеш по реката. — Чак тогава видя жената и децата и лицето му се изопна. — Хасиен, какво те води насам в тези черни времена?!

Тя бе пристъпила с усмивка към него, но спря озадачена.

— Дирхан, какво не е наред? Отказахме се от Нарн и идваме да живеем в Сит.

— Но как тъй не сте чули? Огромна армия настъпи от Орист. Целият Ягадор южно от Гар е превзет, Виликшатур е обсаден, а Игър вече напредва към Сит. Авангардът му ще стигне до моста над канала само след няколко дни. Зле сте избрали момента да дойдете. Нима не знаехте?

— Имаме си неприятности. Избягахме от Нарн преди три дни, без са спираме никъде. Доведохме и тези двамата. Преследват ги страшните пазители на Игър, от които бягаме и ние. Трябва да се скрием някъде.

После представи Лиан и Каран на Дирхан — нисък и мургав, със слабо лице и нос като човка.

— Добре поне, че пристигате сега — каза Дирхан. — Довечера пристанището ще бъде затворено, дори аз не бях могъл да ви вкарам в града. А от сутринта никой не може да припари, особено пък шпионите на Игър от Орист. Ако обаче са непреклонни, ще преплуват нощем и ще се изкатерят по скалите. Елате с мен, ще пратя някого да се погрижи за лодката.

— Непреклонни са… — въздъхна Каран, докато вземаха раниците си.

Дирхан я изгледа някак странно, после се развика и махна с ръка. Притичаха двама работници и по негова заповед преместиха лодката другаде. Пендер се вторачи след нея, като че ли се бореше със себе си, но после лицето му се отпусна, той взе последния малък сандък и тръгна с приятеля си.

— Ще завариш Сит твърде променен — обърна се Дирхан към Хасиен, когато ги въведе в митницата, продълговато ниско здание в самия край на пристана. — Вече е нужен пропуск, за да влезеш и да останеш в града. Ще го уредя обаче.

Зад митницата видяха базалтов обелиск с четири страни, целият покрит с дребни надписи. Дирхан забеляза любопитния поглед на Лиан и му обясни:

— Законите на Сит. По време на престоя си ще имаш време да ги опознаеш. Всъщност, за да получиш пропуск, трябва да подпишеш декларация, че ще ги спазваш най-стриктно. В Сит държим на законността.

— Но ще минат часове само докато ги прочета — изсумтя Лиан.

— Има ги на всяко кръстовище — каза Каран. — Подписвай и да вървим.

— Така е — любезно потвърди Дирхан. — Но за да подпечатат пропуските ви, трябва да имате и собствено копие, което да носите винаги.

 

 

След половин час се сдобиха с пропуски и екземпляри от законите, разделиха се с Дирхан и влязоха в града.

— Има една малка къща до жилището на Дирхан, в която ще се подслоним засега — отговори Хасиен на въпроса, зададен й от Каран.

Сбогуваха се и Каран веднага забърза по най-тесните и тъмни улички. Докато стигнат до целта — невзрачна врата в някаква задънена уличка, Лиан съвсем се обърка.

Каран нетърпеливо потропа, вратата се открехна и видяха сбръчкано лице.

— Аз съм Каран, искам веднага да говоря с Мейгрейт. Тук ли е?

— Не съм я виждала от месеци.

Раменете на Каран се превиха, но гласът й се изостри.

— Тогава ще говоря с Фейчанд.

— Не познавам такава.

— Няма ли тук някой приятел на Мейгрейт?

— И Гистел го няма. Казваш, че името ти е Каран? Не съм чувала за тебе.

— Приятелка съм на Мейгрейт. Пуснете ни да влезем, моля ви.

Вратата се открехна още малко. Светлосините очи на старицата ги огледаха.

— А този кой е?

— Лиан. Приятел. Много ми помагаше. Пуснете ни. Мейгрейт няма да е доволна, ако обсъждаме делата й на прага.

Каран се озърташе неспокойно към уличката. Издрънча верига и вратата се отвори. След като влязоха, старицата залости, поведе ги по сумрачен коридор и нагоре към студена опушена стая с тясно прозорче. В отсрещния ъгъл тлееше малко огнище, но не топлеше кой знае колко.

— Чакайте тук. Ще ви донеса храна.

И побърза да излезе.

Лиан пусна раницата на пода и седна с гръб към стената. На пода имаше протрит килим — червено-сините завъртулки по него едва се виждаха. На тъмната дървена ламперия над огнището висеше малък гоблен, зацапан със сажди, на една скоба до вратата мъждееше лампа.

Каран застана до огнището и се вторачи в жаравата. Побутна въглените с върха на ботуша си: подскочи облаче искри.

— Ох, къде ли е Мейгрейт? А и тази тук ми разправя, че не познавала Фейчанд. Сигурно лъже. Защо няма никой?

Пак срита ядосано огъня.

— Плавахме много бързо от Нарн. Обикновеното пътуване с лодка отнема четири-пет дни — опита да я успокои Лиан. — А и никой не е знаел, че ще дойдеш днес — или изобщо.

— Не ми останаха сили, Лиан. Не мога повече. Крепеше ме единствено надеждата да предам Огледалото тук. Да го нося другаде е нетърпимо… а и къде да отида?

„И то без да разчитам на дарбата си“ — добави наум.

Старицата им донесе най-проста гозба и се оправда с войната. Макар да се отнасяше любезно с тях, ги гледаше недоверчиво и на излизане заключи вратата.

— Не знае какво да прави — измърмори Лиан. — Нещо се е объркало, няма нареждания и се бои. Впрочем, коя е Фейчанд?

— Онази, на която трябва да дам Огледалото. Господарката на Мейгрейт. За нея не мога да говоря.

 

 

— Страхувам се — призна Каран, когато се нахраниха. — Сит е могъщ град, но как ще устои на такава огромна сила? Водата ще спре нашествието само за няколко дни. Но дори Сит да не се предаде, околните земи ще бъдат завзети и оставаме тук като в капан.

— Още колко ще я чакаш?

— Не много. Защо ли дойдох? Тук е по-зле и от Шазмак — там поне ме обичаха. Сърцето ми подсказва, че всичко отива на зле, но къде да се дяна? Това бреме ми натежа прекомерно.

„Е, най-после няма за какво да спорим — рече си Лиан. — Остана ни едно-единствено убежище. Хем Мендарк ще ни помогне, хем ще върна дълга си към него“.

— Да тръгнем на север към Туркад. Мендарк ще те закриля.

— А, да. Мендарк! Знаех си, че пак ще подхванеш тези приказки, щом няма на кого да се опра. И при какви ли условия ще ми предложи закрилата си? Не, ще разчитам Фейчанд да се върне. Туркад е последния шанс.

 

 

Дните се точеха мъчително в тази теснотия. Каран се държеше сприхаво и капризно, явно беше уплашена. На петия ден войските на Игър доближиха по южния бряг и обсадиха Сит. Старицата им носеше два пъти на ден храна и вода, само че дажбите намаляваха. Лиан запълваше времето си с писане. Носеше дневника си в торбичка на колана от страх да не загуби бележките си за „Предание за Огледалото“.

В късната нощ седеше на пода, увит в одеяло, и на немощната светлина от огнището се мъчеше да чете една книга, намерена в шкафа. Каран спеше отсреща. По коридора отекнаха тежки стъпки, изскърцаха дъски и пред вратата някой зашепна.

Вратата се отвори и влезе мъж с дълъг кожух. По кестенявата му коса и брада и по раменете му лепнеше сняг. Бе висок колкото Лиан и млад, но вече напълняваше в кръста. Погледна го, отвори уста, но видя и омотаната в одеяла Каран на пода и отиде при нея.

Наведе се и я раздруса грубо за рамото. Тя се стресна, седна и отблъсна ръката му. Махна кичурите от очите си и се изправи.

— Кой си ти?

— Гистел. Какво търсите тук?

— Какво търся ли?! — кресна Каран — Къде е Фейчанд? Искам да говоря спешно с нея по заръка на Мейгрейт.

— От много седмици не е идвала — ядоса се и Гистел. — Я обясни коя си! Казваш, че идваш по заръка на Мейгрейт, ние обаче знаем, че тя е пленница във Физ Горго, накъдето тръгна сама.

— Аз я придружих. Избягах, а после и тя си е върнала свободата. Обещах да дойда за среща с Фейчанд тук и това ми струваше много мъки.

— Фейчанд тръгна отдавна — неохотно изръмжа Гистел. — Безпокоеше се ще бъде ли изпълнена задачата. Може би е отишла да освободи Мейгрейт. Не знам, защото не споделя с мен, а оттогава няма никакви вести. И какъв е този противен зейн? Как се осмеляваш да го доведеш тук?!

Каран скочи и замахна с крак да го ритне в слабините. Гистел отскочи заднешком, спъна се и тупна в огнището, по главата му се посипаха сажди. Лиан прихна.

— Да не си повторил тези думи! — каза Каран със заплашително спокойствие. — Той ми помагаше във всичко, значи е направил услуга и на нея.

Гистел избърса чернилката от лицето си и стана. Очите му святкаха злобно, но пък виждаше, че Каран е посегнала към ножа си.

— И къде е тя? — пак натърти Каран. — Щом проклетото Огледало е толкова важно, защо не е тук да си го вземе? Изобщо не съм го искала! — Неочаквано измъкна Огледалото от джоба си и го захвърли в краката на Гистел. — Ето ти го! Носи го където искаш и й го пази. Аз си изпълних задължението.

Металното руло звънна, търкулна се по пода, бавно се разгъна и изведнъж се опъна в блещукащ лист. Лицето на Гистел се скова от неудържимо изкушение. Мигът се проточи. Той полека се наведе да го вземе. Пръстите на Каран се свиха около дръжката на ножа. А неговите пръсти докоснаха Огледалото и се отдръпнаха. Гистел вдигна глава, видя изражението й, внимателно се изправи, заобиколи Огледалото и излезе.

С плувнали в сълзи очи Каран пристъпи към Лиан и опря глава в рамото му. Той я прегърна.

— И аз не съм роден за такива дела — прошепна в косата й. — Какво ли не бих дал, за да съм в Чантед, да седя кротко в кръчмата с чаша до лакътя или да разказвам до огнището в тази дъждовна нощ, а вятърът да си вие безсилен навън. И аз натрупах причини да имам зъб на Мендарк.