Йън Ървайн
Сянка по стъклото (34)

33. Историята на Мейгрейт

След като Фейеламор се скри в гората, Мейгрейт продължи покрай потока. Дъждът й пречеше. Сякаш цяла вечност не намираше нови следи. Ами ако не бяха тръгнали по течението? Защо да не се отправят в която и да било друга посока? Колко уморена беше… Повече от месец след бягството от Физ Горго не можеше да се възстанови напълно — все бързаха, все не си доспиваха, а тя се боеше и от останалото зад гърба й, и от предстоящото.

Опря рамо в грубата кора на едно дърво и се помъчи да мисли свързано. Предположи, че онези са тръгнала към Нарн, но незнайно по кой път. Как да ги намери освен по щастлива случайност? По-добре бе да тръгне към самия град и да наблюдава брега.

Тръгна напряко през гората към пристана на сала. Ако се бе забавила малко, щеше да срещне Лиан, който бе тръгнал по течението към Гар, и цялото бъдеще на Трите свята вероятно щеше да е съвсем друго, но се разминаха с някакъв си половин час. Мейгрейт се упрекваше, че бе обидила Фейеламор. Отдавна назряващият сблъсък първо я въодушеви, но сега в душата й се утаяваше само горчилката на пренебрегнатия дълг. Не, по-скоро на своенравно отхвърления дълг, без нищо да го замени.

Изведнъж се сети за конете. Върна се, където ги бяха оставила, но намери въжетата срязани, а животните ги нямаше. Отново се запровира през гората между пътеката и брега и чак преди здрач стигна до кея. Но тук й провървя: салът още чакаше.

 

 

Мейгрейт с облекчение влезе в града и бързо си избра удобно място — покрива на изоставен склад. Оттук виждаше и кея на сала, и почти цялата брегова ивица, макар че фенерите едва мъждукаха. Бдя цяла нощ, отпъждаше преумората, но не видя нищо.

Наблюдава и на другия ден, но накрая силите й свършиха — имаше да наваксва сън от три нощи. Задряма както си седеше и се събуди чак на следващия ден. Хукна надолу по стълбата с увереността, че ги е изтървала през нощта. Дебнеше на брега и се взираше във всеки пътник, слязъл от сала. Разпита и хамалите, но от никого не чу каквото й се искаше. Сега се питаше дали Каран изобщо е стигнала до Нарн, и макар че уелмите несъмнено бяха минали през града, не откри човек, който да спомене нещо за тях.

Остана още един ден, не научи нищо ново и я обзе страх, че Каран вече е далеч. Пак прекоси Гар със сала и на западния бряг отиде в Гилт, на цял ден надолу по течението. Задаваше въпроси на всеки срещнат, но чак по обратния път научи нещо озадачаващо.

Тътреше се към пристана с подбити пети и посърнала душа, когато зърна селяни да плевят една нива и помоли един мършав старец да дойде при нея. Жилавите му ръце и крака бяха голи, ръцете му — мазолести и напукани, ставите — подути и криви. Той се вторачи в нея изпод широката си, изплетена от тръстика шапка. Имаше сълзящи, но зорки очи.

— Търся една млада жена — започна Мейгрейт може би за стотен път. — С къдрава червена коса и зелени очи. Ей толкова висока.

— Не мога да река, че съм я виждал — отвърна човекът и се подпря на мотиката си. Вгледа се придирчиво в лицето й и добави: — Ама не сте първата, дето пита.

„Най-сетне…“

— Още кой ви е питал?

— Е, мен не са питали, а ей оня там — Крийни.

Старецът говореше особено: умислено поспираше след всяко изречение и изричаше думите натъртено, сякаш ги скъпеше.

— Не че е имало полза де. Крийни си ни е смахнатичък.

Погледът на Мейгрейт се стрелна към посочения мъж — висок, с непохватни движения.

— Ама тъй си му е най-добре, като гледам какво ни чака. Вървях обаче наблизо, та чух всичко. Оня беше голям любопитко. Слизахме от сала, пък той търчеше надолу, та щеше да си потроши краката. Онуй корито си отплава, а момъкът се развика подир него като глупак. Обаче те никога не връщат сала. После дойде да подпитва Крийни. Само дето не бяхме срещали такваз жена. Я да видим… — Той пресметна наум. — Значи ще да е било преди шест дни, рано сутринта, щото тогаз дойдохме с първия сал.

Мейгрейт също се зае със сметките. Ако селянинът не бъркаше, в същото утро двете с Фейеламор бяха намерили бивака. Дори почти по същото време. Старецът отговори на въпросите й още преди да е успяла да ги зададе.

— Доста млад беше. На ръст горе-долу като вас или мъничко по-висок. С права кестенява коса, пуснал я е дълга. Тука не правят тъй. И с кафяви очи. От доста време не се беше бръснал. Много угрижен ми се видя. И гласът му не беше от обикновените, май е свикнал да разказва. — Забеляза втренчения й поглед и добави: — Пътувал съм насам-натам, да знаете, преди да закъсам тъй. Слушал съм да разказват Преданията.

Погледа я още малко, после бавно са захвана с плевенето.

Мейгрейт му махна с благодарност, но той не вдигна глава и тя продължи по пътя към сала. Кой ли бе търсил Каран толкова разтревожен? „Ами че и аз го видях — сети се накрая. — И то два пъти, в Нарн. На втората сутрин, след като отидох там. И го запомних, защото повечето мъже в тези земи имат черна коса и се подстригват късо. Зърнах го и по-миналата нощ. Обикаляше по брега, но пък в това няма нищо особено. Дали я е намерил?“

Задържа се няколко дни в Нарн, обаче следата бе изстинала и тя не научи нищо. Една сутрин за кой ли път се качи на сала и след пладне беше на поляната, където бяха пленили Каран.

Личеше, че в опустелия бивак са се сражавали и умирали хора, защото от земята стърчаха стрели, върху жълтите листа ръждясваха счупени оръжия. В западния край имаше пет гроба, оформени спретнато и грижливо. В гората наблизо се натъкна на още два — надуши ги, преди да ги види. Нехайно нахвърляни купчинки пръст, под които единият труп се виждаше. Понечи да го огледа, но вонята я отблъсна. Все пак позна, че мъртвецът е уелм.

Върна се припряно на поляната. Нямаше какво толкова да види. Всички вещи на Каран бяха прибрани освен счупените и напълно безполезните — окървавено парче от одеяло, парцали от палатката. Нямаше ги дори нарязаните ботуши. Тук лъхаше на студена печал, струваше й се, че и дърветата са се отдръпнали от ужас.

„Огледалото е струпало всички тук. И след като са отвели Каран, други са се сражавали на това място, умирали са безсмислено“. Чии ли бяха петте гроба?

Вниманието й прикова едно място, където мнозина бяха газили тревата. Нещо се белееше между листата. Разчупена гипсова превръзка, чиито отломки полека се разтваряха и ронеха под дъжда. Наблизо бяха захвърлени две кухи метални пръчки.

Взе едната, проследи с пръсти изкусните гравюри по повърхността й. Настръхна от гъдел в ръката и за миг в паметта й са открои друг украсен метален цилиндър, видя се как вади от него Огледалото в библиотеката на Игър. Вече знаеше, че доскоро то е било съхранявано в тръбичката. Обикновено парче метал, но пък сътворено изкусно. Прибра го в един от джобовете на наметалото си.

Седна на дънера до отдавна угасналия огън и цял следобед се отдаде на вяло униние. Всичките й дела и желания се бяха превърнали в прах. Бе провалила Фейеламор. Уелмите бяха хванали Каран. А сега и Огледалото го нямаше въпреки всичко, което Каран бе направила, за да го опази. Уелмите сигурно я бяха измъчвали и бяха разбрали къде е било скрито.

А къде ли беше Фейеламор?

Никога не бе обичала господарката си, но и сега се стремеше към одобрението й, защото си нямаше друг. Дългът й беше да служи, обаче тя бе отхвърлила Фейеламор и не й бе останало нищо. Беше се откъснала и от Игър — там част от живота й бе завършила, преди да е започнала.

Притъмняваше бързо, валеше, и колкото и празно да беше в душата й, не искаше да измръзне. Надигна се и извади от раницата си здравото промазано платнище, което Фейеламор й бе купила в Предъл. Закрепи го с колчета, забити в земята, и се пъхна под него. Извади някаква храна, но дори не забеляза какво яде.

Нощта се точеше мудно и накрая умората притъпи горестта й, погнусата й от себе си, дори угризенията й и тя се отпусна в сън, който не носеше отдих. И цяла нощ беше безпомощна свидетелка как призраци и мъртви уелми с проядени лица гонят спътниците й. Направеше ли нещо, щеше само да умножи страданията им.

 

 

Най-сетне с утрото потъна в дълбок спокоен сън. Грееше се под слънчевите лъчи и в съня хладна ръка погали челото й. Олекна й за пръв път от много месеци — за нищо не се тревожеше. Събуди се усмихната под слънчевата светлина.

Прозя се, протегна се, отвори очи, вдигна глава… и впи поглед в безумните черни очи на Емант. Сви се на топка и изскочи изпод платнището.

— Кой си ти? Какво искаш от мен? — попита, готова да го удари.

Той се отдръпна предпазливо и й показа празните си ръце. Блясъкът в очите му угасна и сега изглеждаше най-обикновен, само да не провисваше на такива гънки петнистата му кожа, а дълбоките бръчки, врязали се край устата, да не издаваха докъде е стигнал в съсипията си. Но нямаше нищо дразнещо в дълбокия му овладян глас.

— Не исках да ви стресна — започна учтиво. — Аз съм Флак. Търся една жена, казва се Мейгрейт, а вие отговаряте на описанието.

— Аз съм — потвърди тя. — Кой ви изпраща?

— Нося ви тайно послание от Фейеламор. Аакимите я плениха и я затвориха в Шазмак. Но тя ще си върне свободата и моли да се срещнете в град Толрайм, в Банадор.

„Пленили са Фейеламор?“

— Има ли и друго?

— От нея — не. — Той се поколеба. — Но има още нещо…

— Казвайте.

— Доколкото знам, вие сте приятелка на Каран от Банадор. Тенсор търси среща с нея.

— И защо?

— А, сигурно не знаете… Каран се върна в Шазмак, между нея и Тенсор пламна яростен спор за Огледалото и тя го отнесе. Сега Тенсор желае да се сдобри с нея. Преди бяха много близки.

— Знам. Често ми е говорила за него. Само че няма с какво да ви помогна. Минаха цели девет дни, откакто двете с Фейеламор видяхме този бивак, а още тогава уелмите бяха хванали Каран. И Огледалото го няма. Търсих я в Нарн и по двата бряга на реката, но е изчезнала безследно.

Емант се разбърза.

— Ще отида в Нарн и ще я намеря. Ако я срещнете, кажете й да тръгне към Туркад, заради войната този град е единственото сигурно убежище.

Скоро се скри в гората.

Мейгрейт потръпна, запали наново огъня и си свари чай. Пак седна на дънера и се опита да стигне до някакво решение. Копнееше да открие Каран, но нямаше представа откъде да започне. Собствените й чувства я зовяха на юг, но дори ако Игър я искаше, и с него до себе си не би застанала отново срещу уелмите. Всъщност нямаше избор — връщаше се към дълга си. Краткият й бунт бе свършил. Без Фейеламор тя беше нищо.

 

 

След много дни пристигна в Толрайм, град недалеч от имението Готрайм. Опасяваше се, че Фейеламор е тръгнала, но я намери още щом отиде на пазарния площад. Господарката седеше до една маса под навес откъм слънчевата страна и пред нея имаше паница плодове.

— Значи дойде — отбеляза господарката й, когато Мейгрейт я доближи. — Надявах се. Носиш ли го?

Мейгрейт призна неуспеха си и се изненада, че Фейеламор не прояви гняв: лицето й остана невъзмутимо.

— Дълго умувах над загадката на Каран, откакто ти ми разказа за дарбите й. Как са се зародили? Проверих онова, което си спомнях, в тукашните архиви за рода Фърн. Догадката ми е вярна. Един мъж от фейлемите е живял тук отдавна. Имал тайна връзка с момиче от този род, родила се дъщеря. Случката била срамна и я потулили, но архивът е съхранен. Макар това да било преди много поколения, името Мелуселда се предавало на дъщерите, какъвто е обичаят в тази област. Дарбата е от смесването на кръвта. Но наученото в Шазмак ме хвърли в ужас.

Фейеламор млъкна и я прониза със суров поглед. Мейгрейт се смути.

— Да… — промълви накрая и се изчерви. — Тя има и аакимска кръв от баба си. Не ти го казах, защото се настрои твърде враждебно към нея. Е, и?

Господарката й едва се сдържаше.

— Значи тя е трикръвна — изсъска тя и устните й се свиха в бяла линия. — Произхожда от три човешки раси, от Трите свята. При единствената ни среща преди години долових, че е опасна за мен. Сега вече знам причината.

Фейеламор се замисли за иронията — толкова мъчителни усилия й струваше да създаде своя трикръвна, а изведнъж от нищото изскача друга, напълно съзряла, но необуздана, дива и коварна. Дали пък светът не се опитваше да възстанови равновесието? Все пак у новопоявилата се трикръвна имаше хитроумие без овладяна сила. Нейното създание беше по-добро.

— Върнах се при тебе — промълви Мейгрейт, — но не ме притискай. Ако Каран е пречка пред замислите ти, ще намериш начин да я заобиколиш. Навредиш ли й, няма да ме видиш повече.

— Няма да й сторя зло — отсече Фейеламор, наведе се, бръкна в раницата си и извади очила. — Носи ги! Ще прикриват цвета на очите ти. — Мейгрейт си сложи очилата. — А сега ми кажи за Огледалото.

— Разбрах в какво го е крила.

Мейгрейт показа металната тръбичка.

— Но къде е то?! — възкликна Фейеламор. — Когато стигнах до бивака, гипсовата превръзка не беше да поляната. Върнах се след четири часа и я намерих натрошена. Дошъл е още някой освен аакимите и уелмите и е прибрал Огледалото. Аха! Младежът, за когото ми каза. Чух за него и в Шазмак. Нейният спътник Лиан. Той го е взел! И отгоре на всичко е зейн. Ама че каша… Как ли ще постъпи? — Фейеламор се запъна. — Ще отиде в Туркад. Няма накъде другаде да се запъти. Значи и ние ще тръгнем натам. Решителният момент е все по-близо, а аз съм уплашена и неподготвена. Да вървим: налага се да прекроя наново всичките си планове.