Йън Ървайн
Сянка по стъклото (32)

31. Историята на Фейеламор

Фейеламор тръгна нагоре през гората: връщаше се към поляната подтиквана от чувството, че там все още има какво да намери. Толкова бе възбудена, че почти не обърна внимание на Мейгрейт и нейната озадачаваща опърничавост. Рано или късно щеше да се върне при нея — вкоренената вярност към дълга щеше да я доведе. Доближи поляната чак след пладне, но дочути гласове я накараха да спре и да застане нащрек. Послужи си с илюзии, за да промени външността си, и се скри в гората. Съвсем скоро на поляната излезе отряд аакими. Позна водача им, бе го срещала в прастари времена — Тенсор.

Той излезе напред, огледа палатката и разхвърляните вещи и поклати глава. Пристъпи към потока, като внимаваше да не гази по следите, а постоя загледан надолу. Накрая даде зная на другите аакими и те се пръснаха да търсят. Ръмящите капки постепенно се превърнаха в проливен дъжд.

След малко един подвикна тихо на останалите: държеше някакви бели неща. Стоеше в отсрещния край на поляната и през дъждовната завеса Фейеламор не виждаше какво държи, нито чуваше думите му. Аакимите се събраха и разгледаха внимателно нещата, после ги пуснаха на земята и търсенето продължи.

Тенсор и един по-нисък мъж стояха настрана и разговаряха. Ниският посочи към гората и двамата тръгнаха натам бавно, заболи поглед в земята, навеждаха се да проверят някакви следи и накрая навлязоха между дърветата. Тъкмо това ги спаси.

Мигове по-късно още един отряд — от уелмите, се прокрадна от другите две страни на поляната. Ненадейно обсипаха аакимите със стрели. Трима паднаха без звук от първия залп, още един се свлече, след това уелмите нападнаха. Висока красива жена, оцеляла от стрелите, беше съсечена светкавично. Последните трима проумяха, че положението е безнадеждно, и нахълтаха в гъсталаците. От десетимата уелми двама загинаха в схватката. Двама останаха, шестима се втурнаха след бягащите аакими. Фейеламор наблюдаваше втрещена. Боят приключи за няма и минута — тя изобщо не би успяла да се намеси.

Скоро една дългуреста жена изскочи от гората, повика пазещите на поляната и тримата се втурнаха в храсталака.

Фейеламор се повдигна на пръсти да огледа над храстите, напрегнала докрай изострените си сетива. Но онези, които я издебнаха, бяха още по-хитри и я свариха неподготвена. Мускулеста ръка се стегна около шията й, острие опря в ребрата й. Ръката я задушаваше.

Тя изохка, отпусна се и увисна безсилно в очакване на своя шанс, но ножът я убоде и я принуди да се изправи. Някой ловко върза ръцете й и я блъсна в мократа трева. Тя се обърна тромаво на гръб и погледна нагоре към нападателите. Тенсор! Отначало не се уплаши, защото някога бяха съюзници.

Той се взираше в нея; очевидно не разбираше кой е насреща му, но скоро проникна през илюзията.

— Фей-ел-амор! — проточи Тенсор. — Значи не си умряла? Какво правиш тук?

— Мога да ти задам същия въпрос. — Тя пъргаво се изправя. — Развържи ме.

Тенсор още я гледаше втренчено с присвитите си очи я бавна стигаше до прозрението. Значи Мендарк не бе имал нищо общо… Магистърът бе отрекъл да е замесен, но той не повярва на стария си приятел. А Фейеламор имаше повече причини от всеки друг да си присвои Огледалото. Ако знаеше, че е жива, щеше да заподозре нея. Да, това беше много по-правдоподобно. И в отчаянието си той стигна до увереност, че тя се стреми да премахне аакимите. Колкото повече умрат, толкова по-удобно за нея. Ето защо се бе крила тук, докато други й свършат мръсната работа, и бе злорадствала.

— Ти! — процеди накрая в избуялата си ярост, освирепял от поредния неуспех да вземе Огледалото. — Сега разбирам… Ти си била в дъното на всичко. Ти си изкушила Каран да ни предаде с фейлемското си лукавство. Тя е носела Огледалото на тебе. И пак заради тебе моите сънародници лежат мъртви, а уелмите ни преследват като глутница псета. — Той се обърна към един от спътниците си. — Вържете я здраво и й запушете устата. Отведете я в Шазмак и я пазете там, докато се върна. Блейз, ти ще прекосиш реката с тях, ще продължиш към Нарн и ще съобщиш на останалите какво се случи. Аз ще тръгна след уелмите, накъдето ги подмамиха Йенис и Тел. Чакай ме призори и по здрач на брега на Гар две левги нагоре по течението от Нарн. — Отново се взря във Фейеламор. — Ще те държим в Шазмак като заложница на Огледалото. Щом си го върнем, ще те освободим.

Фейеламор отвори уста и леденият й глас уплаши дори Тенсор, защото тя видя в случайната среща рухването на всичките си замисли.

— Измяната на Каран не е мое дело. Заповядах на Мейгрейт да изпълзи задачата сама. Каран е издала името ми на Игър, досущ както предаде и вас. И недей да виниш мен за стореното от уелмите. За мен е тежка печал да гледам как скъпоценната аакимска кръв бе пролята тук. — Тонът й вече смразяваше. — Предупреждавам те обаче, че самото оцеляване на аакимите се крепи върху острието на ножа. Това е моментът на съдбовния избор, независимо дали го проумяваш. Би трябвало да се нахвърлим срещу уелмите, не един срещу друг. Ако ме плениш, Шазмак ще бъде обречен, защото нищо не ще ме отклони от моя път.

— Вслушай се в думите й, Тенсор — настоя Блейз, висок мъж с окървавено рамо. — Това е същинско безумие. Разумът повелява да търсим нови приятели, не да превръщаме старите в смъртни врагове.

Тенсор съзираше в очите на Фейеламор идната си участ. За миг-два се подвоуми, но бе обзет от такава ярост, отчаяние и безразсъдство, че всякакви увещания само укрепваха ината му. Изпъчи се и дори Фейеламор се впечатли от величавата му осанка.

— Ние сме аакими! Твоето приятелство би ни дало още сила, но няма да просим. Можела си да ги спасиш — добави той сурово. — Отведете я. Отнасяйте се добре с нея, но я дръжте под око. Пазете се от дарбата й. И нито за миг не я оставяйте на свобода.

Аакимите я хванаха, но тя се дръпна, макар че беше вързана. Впери в Тенсор толкова изпепеляващ поглед, че той отстъпи крачка назад, внезапно разколебан. Нито волята, нито гордостта, нито силата й отстъпваха на неговата… и този път само единият от тях щеше да успее.

— Пръснеш ли тези семена по вятъра — изрече тя, — бурята ще ти ги върне стократно. И отново ще познаете страх, който бяхте забравили за петдесет човешки поколения. Враговете ви вече се надигат.

И му обърна гръб. Двамата аакими до нея изтръпнаха, но стиснаха въжетата, вързаха очите и устата й и безмълвно я поведоха към лодката. Тенсор постоя замислен за мъчителния си избор, после прогони мислите за Фейеламор и тръгна след уелмите.

 

 

Фейеламор преживя пътуването до Шазмак като нескончаем кошмар. Влачеха я невиждаща през шубраци и студени ручеи. Излязоха на бряг, пазачите й помогнаха да се качи в малка лодка, за да минат през буйстващата река. Накрая дъното застърга по чакъл. На другия бряг Блейз се отдели, а нея я поведоха припряно срещу течението на реката. Аакимите не спряха нито веднъж и говореха само когато й предлагаха храна или вода.

Дълго вървяха под земята през пещери, просмукани със студена влага, катереха се по хлъзгави стъпала, за да стигнат кулите на Шазмак с неспирния вой на вятъра.

 

 

Завърши първият ден от пленничеството й в Шазмак. Фейеламор беше толкова уморена, че я боляха чак костите, тънеше в такава безнадеждност, че не можеше да мигне. И в това влудяващо я безсъние си блъскаше главата над залавянето си, несправедливостта на Тенсор и задължението да си върне свободата. Как им бе позволила да я заловят, когато беше толкова близо до Огледалото? Трябваше да бъде на свобода.

Узна колко здрав и умно измислен е затворът й — килия в килията. Шестима пазачи бдяха едновременно и достатъчно далеч, за да не ги омае. Но дори да се справеше с тях, нямаше как да излъже Стражите. Изниза се и вторият ден, тя побесняваше от изтощението и безизходицата. Непременно имаше изход, какъвто ще да е. Но сгодният случай й се изпречи съвсем неочаквано…

Аакимите спазваха нареждането да се отнасят към нея с цялото уважение, което й се полагаше. И по едно време Емант, който бе избрал да остана в Шазмак след процеса срещу Каран, дойде да попита желае ли тя да облекчи пленничеството си с книги. Фейеламор не поиска, обаче щом зърна този едър, вечно начумерен белязан мъж, не й отне много време да вникне в терзанията му и техния корен — неговото отчуждение, обсебващата го страст по Каран, унижението да е отхвърлен и от нея, и от аакимите.

Зададе му въпроси за Каран, опитваше се да определи това изплъзващо й се качество, което толкова я безпокоеше. Но той й представяше образ, изкривен от омраза и горчилка — описваше Каран като недостойна изменница.

„Където и да отида, се сблъсквам с нейните измами и предателства. Двамата с Емант са си лика-прилика“. Тя съзираше цялата му слабост — склонността към насилие, опасното налудничаво лукавство. И щом откри тези качества, от които можеше да се възползва, се вкопчи във възможността и с натиск върху уязвимостта му скоро го докара до треска от ярост и отчаяние.

Ненадейно той изтърва думи, които я поразиха подобно на мълния.

— Каран е кръстоска като мен, но с по-малко аакимска кръв, само четвърт. Защо аакимите я…

— Не, Каран е… — Фейеламор се запъна. Немислимо беше той да знае каквото тя подозираше — че сред прадедите на Каран има и фейлеми. — Та какво казваше?

— Нейна прародителка е Мантил, далечна братовчедка на Тенсор.

„Вече е била мелез!“

Толкова се стъписа, че трудно овладя изражението си. Значи положението бе несравнимо по-лошо. Твърде вероятно беше Каран да е трикръвна — имаше в себе си кръв и от Трите свята. Защо тогава да се пита как Мейгрейт толкова се е привързала към нея? Случайност на историята, нито разпозната, нито под нечия власт… и толкова зла, толкова порочна. Фейеламор бе имала пълно право да се бои от нея. А Каран бе притежавала поне доскоро Огледалото. Как бе възможно тази необуздана трикръвна да броди на воля?

Страхът се загнезди дълбоко в душата й — и нейната цел се крепеше върху острието на ножа. На какво ли можеше да е способна трикръвната? На какви ли събития вече бе дала начало? Накъде можеше да тласне подредбата им, която Фейеламор се стремеше да изгради толкова отдавна? Нямаше място за чувства или чест, Каран представляваше такава опасност, че не биваше да остане жива. И нима имаше по-подходящо оръжие от отрепката, застанала пред нея? Току-виж, послужи и на двете й цели.

Задължително беше да се увери, да отиде в Готрайм. Ами ако Каран имаше братя и сестри, таящи в себе си същата гибелна заплаха? Това беше по-важно от Огледалото.

Опита се да склони Емант да й върне свободата, но той нито заради себе си, нито заради нея не би предал аакимите. „Че каква съм му аз? Но заради Каран… ако му я напъхам в ръцете, едва ли ще откаже. За мен също е изгодно, защото с тази безмерна страст и омраза накрая той ще я погуби. А насъскам ли го веднъж, нищо не би го отклонило от целта — нито глад, нито умора, нито уплаха, нито смърт“.

А Емант се досещаше, че тя може да изпълни най-съкровеното му желание, и дойде отново.

— Ще ти кажа как жената, по която чезнеш, може да бъде твоя — увери го Фейеламор.

Очите му блеснаха, но лицето му запази киселото си изражение.

— Никога няма да ми се покори.

— Ще ти обясня как ще стане.

Той не мърдаше, загледан в нея през решетките — сега я мразеше повече от всеки друг на света.

— Обясни ми — процеди накрая.

— Тя има дарбата за свързване, чрез която можеш да овладееш волята й. Виждам, че и ти имаш слаба способност да се досещаш за мислите на другите. Нерядко се среща сред кръстоски на аакимите — добави, почти без да прикрива презрението си. — Ще те науча как да създадеш връзка, която тя никога не би могла да разкъса. И тогава ще правиш с нея, каквото ти скимне. Но ти я обичаш искрено, разбира се…

Нетърпението го обзе.

— Какво да направя за тебе в замяна? — попита заядливо. — Не мога да те освободя. Вече има прекалено много пазачи и проверки. Обмислих го, но няма да стане.

— Ще напуснеш Шазмак по тайния път. Ще отидеш в Банадор и ще потърсиш уелмите около Нарн. Покажи им как стигнат до Шазмак, как да обезсилят Стражите. Увери ги, че Каран е скрила Огледалото тук. Това ще ги убеди да дойдат.

— Уелмите!? Това не мога да направя.

— Те не са твои врагове — отвърна Фейеламор, затворила ума си за него. — А и какво ще направят шепа уелми срещу мощта на аакимите, съхранила се през хилядолетията?

— Щом е така, как ще се освободиш? — попита той, макар че му беше все едно.

Надяваше се да смажат и нея, и всички други тук, обаче недоумяваше.

— Имам власт над тях — натърти Фейеламор. — Не им е по силите да ме възпрат.

„Малко е нужно, за да те склоня, драги — добави наум с пренебрежение. — Душата ти е толкова прогнила, че ще се вкопчиш във всяко оправдание, за да предадеш и своите. Разбирам защо толкова лесно сте отстъпили своя свят. Никой сред фейлемите не би изменил на народа и света си“.

— Как да създам връзката? — попита Емант и тя се увери, че е в ръцете й.

— Притежаваш ли нейна вещ, с която да си послужа? Нещо, което е носила? И ти си го прибрал тихомълком?

Навъсеното му лице грейна за миг и той без нито дума повече излезе, като само кимна на пазачите във външната килия. Когато се върна, стискаше в едната си месеста длан фина сребърна верижка, на която висеше малък амулет от нефрит.

— Неин ли е? — усъмни се Фейеламор. — Сигурен ли си?

— Да. Взех го от нейната стая, когато дойде в Шазмак наскоро. Вече си опитах силите с него, но не постигнах нищо. Може пък тя да е неуязвима за такива заклинания.

Фейеламор разгледа амулета.

— Да, усещам остатък от немощна, обикновена магийка. Ясно защо не си успял.

Той се наежи, но не каза нищо.

— Остава ми го и си върви. Ела пак сутринта.

 

 

На другия ден Емант дойде при нея още преди зазоряване. Фейеламор вече беше будна.

— Намериш ли я, дай и това и я убеди да го сложи на шията си. През нощта вложих в амулета уловка. Направи точно каквото ще ти кажа. Помежду ви ще възникне връзка, която тя не ще може да премахне. И ще се подчини на волята ти.

— И ще ме обича? Даваш ли ми дума? — попита Емант почти жално.

— А ти би ли разчитал на моята дума? Ако е така, давам ти я.

Сниши глас и му обясни подробно какво трябва да направи. Но Емант още не се престрашаваше.

— Как да я намеря?

— Отиди в Нарн и потърси една нейна приятелка, казва се Мейгрейт. Виждам, че имаш дарбата на усета. — Фейеламор се свърза с него и вложи в ума му образа на Мейгрейт, за да не я сбърка с друга жена. — Тя ще те отведе при Каран. Не се ли случи това, тръгни към Туркад. Игър нахлува в Ягадор и единствено Туркад може да му противостои. Направи необходимото и ми пази Огледалото. Ще дойда в Туркад да си го взема.

— Трябва да посоча на Мейгрейт причина да търся Каран, иначе няма да ме се довери.

— Кажи й, че носиш помирително послание от Тенсор. Тя знае, че е бил като баща на Каран. Ще повярва, че той би могъл да прости. Ще споделиш с Мейгрейт, че съм пленница в Шазмак, но че тя не бива да идва тук, защото скоро ще съм свободна. Предай й от мен, че искам да поговорим, нека ме потърси в град Толрайм в Банадор. А сега тръгвай. А, и се представяй с друго име — Мейгрейт може вече да е чула нещо за тебе.

 

 

Минаха десет дни, през които Фейеламор впиваше пръсти в решетките на своя затвор и чакаше с надеждата, че не е сбъркала в преценката си за Мейгрейт. „Тя ще дойде. Още сега сигурно съжалява за думите, които ми каза, ще е объркана от чувството за вина. Нуждае се от мен… и винаги ще се нуждае. Дългът ще я призове да се върне. Така ще бъде… Но дали ще се отзове?“

В ранното утро я събудиха крясъци и шум на битка, после всички Стражи изведнъж замряха и тя излезе необезпокоявана от килията. Използва илюзия за скриване и наблюдаваше, потресена от онова, което бе направила. Гадеше й се от жестокостта на уелмите. Надмощието им над аакимите пролича веднага. Но откъде се бяха събрали толкова огромна орда?

И тогава стигна до страховитото прозрение. Тези вече не бяха уелми, бяха… гашади! Той се надигаше, Огледалото беше незнайно къде, по света бродеше необуздана трикръвна. А той знаеше как да извлече полза от нея.