Йън Ървайн
Сянка по стъклото (30)

29. Сред хълмовете на Банадор

Лиан се заседя до огъня насаме със съмненията си, разгневен и подтиснат. Но гнетящите го чувства се изпариха внезапно, щом осъзна колко хитроумна е била Каран, как е открила единствения изход, колко упорито се е борила да спаси и него и как е платила прескъпо за това. Кой ли я бе нападнал сега? Тенсор ли опитваше ново оръжие на духа срещу нея, или другите врагове се стараеха да я открият?

След мразовитите планини нощта тук му се струваше мека. Смъкна дрехите си и пропълзя в палатката полека, боеше се да не я събуди. Намести се на спалния си чувал и се зави с наметалото, легна на една страна и се загледа в огъня. Нещо прошумоля в листата от другата страна на поляната и пак настъпи тишина.

Малката й ръка напипа китката му и я стисна.

— Лиан, успокой ме, толкова съм уплашена…

Той протегна ръце да я прегърне и Каран опря буза в шията му.

— Какво стана?

— Нещо ме достигна отдалеч, беше още по-зле от кошмарите, но сега съм добре, няма го… Разкажи ми нещо, любими — унесено помоли Каран.

— Кое сказание искаш да чуеш?

— Което и да е.

„Искам гласа ти, думите нямат значение“.

Лиан поумува.

— Знам едно късичко и много тъжно.

— Все едно — промърмори тя.

— Това е историята на двама влюбени — Дженулка и Хенгист. — Млъкна и Каран зарови лице в шията му. — Сказание от дълбоката древност. Прекалено романтично е за моя вкус, нищо повече от развлечение, колкото да мине времето.

— Разказвай.

— Дженулка била съпруга на Федил Жестокия, тиранина на Алмадин в една далечна-далечна епоха. Федил бил същинско чудовище — грамаден, тлъст, стар и порочен. Но бил и несравнимо силен, по-злонравен и коварен от него нямало. Най-истинска радост намирал във войните, а удоволствие — в тормоза на поданиците си. Особено се наслаждавал на издевателствата над Дженулка, най-дребничката и прекрасната от трите му жени.

— Естествено — самодоволно прошепна Каран в ухото му.

— Не се знаело защо избрал тъкмо нея за съпруга, защото вече имал достатъчно синове и дъщери, които да продължат рода му, и всички те били наследили зверщината на баща си. А на Дженулка била противна дори мисълта да споделя постелята с него, защото той никога не се къпел, краката му били черни от мръсотия, имал вонящ дъх и огромен търбух. Тъй и не легнал със съпругата си, защото се бил отдал на извратени забавления. Но и това й навличало несгоди — всички придворни, синовете и дъщерите на другите две съпруги и другите две съпруги дори, й се подигравали колко е крехка, та дори Федил не я искал. И тя живеела в горест и била по-нещастна дори от най-презряната свинарка в цял Алмадин.

Лиан спря, защото дишането на Каран се успокои и притихна; той си помисли, че е заспала в ръцете му. Косата й лъхаше на зелен лимон. Докато беше жив, щеше да свързва с нея това ухание.

— Свинарка значи — шавнаха устните й до ухото му. — Продължавай.

— Дженулка свикнала да броди край река Алм в ранната утрин, когато нейната придружителка още спяла. В онези години по брега растяла гъста гора, а по поляните пасели стадата на тиранина. Сядала на тревата или на някой камък или дънер и се забравяла в копнежи за млад, хубав и изкусителен любим. Макар и тиха и свенлива, тя била страстна жена, жадувала да дарява и да получава удоволствие.

Каран се засмя гърлено.

— Така се случило, че един младеж също идвал понякога на поляните, сядал да гледа водата и гмуркането на речните птици и да размишлява. Наричал се Хенгист. Сред чираците на майстора на сребърни изделия годините му били най-малко, но талантът — най-голям. Той се отличавал с дълбочина на чувствата, обичал музиката и четенето, както и всичко красиво, но странял от компанията на другите чираци и от пошлите им забавления. Често се измъквал, за да се уединява. И ако зърнел нещо особено прекрасно, връщал се в работилницата на своя майстор и го пресъздавал от сребро. Той бил тъмнокос хубавец, не много висок, но с чудесно телосложение, пък и чист.

— Както и глупав, без съмнение — вметна Каран.

— Шт!

— Хенгист слязъл при реката в едно ранно утро и там седяла на камък най-прекрасната жена на света. Изгряващото слънце сякаш палело огън в косата й, заслепявало го и той не я познал. Иначе тутакси щял да си плюе на петите — дори да заприказваш жената на тиранина означавало да си просиш смъртта. Но понеже слънцето светело в очите му, Хенгист се промъкнал по-наблизо. Тя се обърнала към него и той бил поразен.

Трудно е да се отсъди кой от двамата бил по-срамежлив, изобщо не биха дръзнали да заговорят на непознат, но погледите им се срещнали и те прозрели, че са открили безсмъртната любов, че са родени един за друг. Хенгист пристъпил към нея като зашеметен, макар че няколкото крачки между тях му изглеждали като бездните, делящи звездите. И тя се надигнала с протегнати към него ръце.

Хенгист ги поел, целунал пръстите й и сладка тръпка пробягала по тялото й. Той се взирал в лицето й — толкова кротко, мило и красиво, че щяло да му се скъса сърцето. Но наблизо една чапла изпляскала с криле във водата, разпръснала магията и той видял пред себе си съпругата на тиранина. За това, че държал ръката й, го чакала гибел. Отскочил с вик и побягнал, без дори да се огледа.

Върнал се в работилницата. Работил с чукчето ден след ден и нощ след нощ, без да чува закачките на другите чираци, и сътворените от него чапли, горски цветя и сребристи речни риби били най-хубавото, създадено от ръцете му. Как изгарял от желание да се върне на брега и да я прегърне, но нито веднъж не се осмелил.

А Дженулка все така слизала при реката сутрин на същото място, където се били срещнали, но той не идвал и в душата й се спуснала покруса. Но тя била своенравна жена. Знаела, че той се бои, значи трябвало тя да отиде при него. Бродела из града в търсене на своя любим, оглеждала лицата на хората по улиците толкова напрегнато, че всички взели да я одумват. Много дни обикаляла града с придружителката си и накрая изчерпила поводите за тези разходки и се отчаяла, че някога ще го намери.

Един ден се запътила обратно към замъка на звяра — само така наричала мислено съпруга си — и случайно минала край дюкянчето на майстора. Зад стъклото било сложено сребърно изваяние — чапла с разперени криле. В птицата имало толкова живот и красота, че Дженулка веднага я познала. Точно нейното пляскане с криле й било отнело любимия. Тя се досетила, че единствен Хенгист е способен да създаде това чудо, макар дотогава да не знаела какво е занятието му. Влязла в дюкянчето и купила изваянието с такива щедри хвалби за прелестта му, че майсторът извел чирака си да го представи на жената на тиранина. Защото и най-незачитаната му съпруга все имала някакво влияние.

В утрото на другия ден Дженулка отново била при реката още преди придружителката й да се събуди. Знаела, че и Хенгист ще е там. Преди да се опомнят, вече се прегръщали. Там до бълбукащата вода и крачещите из плитчините чапли, те слели телата си. Оттогава всяка сутрин намирали мимолетно щастие в минутите заедно.

Това щастие не можело да трае дълго, разбира се, но може би нямало да е толкова кратко, ако не била глупостта на Хенгист. Нощем, след като довършел възложената му от майстора работа, а останалите чираци се потели и пръхтели в домове из квартала на порока, той се захващал с тайното си начинание. Сребърна статуя на гола млада жена, седнала на камък до водата и замечтана за любимия. Много похвален замисъл и тогава, и сега, стига Хенгист да не бил изобразил толкова правдиво лика и тялото на своята възлюбена.

— И ти би проронила сълзи, ако можеше да я зърнеш — с кожа мека като коприна, с кремав оттенък и гладкостта на полиран мрамор. Очи, зелени като нефрит, големи и влажни като очите на крава… Уф! — изпъшка Лиан, когато Каран го сръга в ребрата с юмрук. — Извинявай. Нежни и мили като очите на гълъбица. А косата й червенеела като облачен залез. — Той се разпали. — По-прекрасни форми от нейните и фантазията не би могла да създаде, защото тя била тъничка там, където подобава на жената, но и пищна и закръглена. С източена бяла шия, с изящни рамене, с високи заоблени гърди и с перлен блясък на кожата, който…

— Стига де — скастри го Каран и по гласа й той позна, че се усмихва. — Откъде ти дойде това вдъхновение? Не забравяй, че описваш статуя.

— О, да! Превъзходно творение, с което той се занимавал потайно и винаги скривал преди зазоряване. Майсторът обаче бил подъл и алчен човек, който знаел с точност до зрънце колко сребро имал, и се разтревожил от намаляването му. Ето и сгоден случай да заслужи благосклонност, защото било всеизвестно, че най-младата жена на Федил е студена и ялова…

— Студена ли? — студено попита Каран.

— Шт, казах! Не забравяй, че това е сказание. И без повече накъсвания, моля. Та значи, майсторът не се съмнявал, че Федил ще се зарадва на шанса да се отърве от нея, а пък той имал дъщеря, която можела да заеме мястото й. Помолил тиранина да го приеме и му показал статуята, обаче не получил награда, каквато очаквал. Федил му отсякъл главата с един удар на меча си. Отприщеният му гняв обаче скоро угаснал и той решил да следи Дженулка. И преди да съмне на другия ден, я видял да се измъква от леглото си. Тръгнал подире й, предвкусвайки насладата от предстоящите й мъки.

Без нищо да подозират, влюбените се събрали на своята поляна при реката и изгрялото слънце ги заварило да лежат голи, сплетени в прегръдка. Дженулка се поддала на необяснима печал, сякаш любовта й била само сянка на отлетял сън, и обляла със сълзи шията на Хенгист. Плачела безутешно. И тогава дошъл Федил.

Всеки виждал в него близката гибел и заридал за другия, но не напразно Федил си бил спечелил прозвището Жестокия. Затворил ги голи в голяма килия, вързани с окови на глезените за срещуположни стени. И те се гледали, но не можели нито да се докоснат, нито да заговорят, защото ако някой отворел уста, биели другия с камшик. Поквареното сърце на тиранина веднага познало кое изтезание ще е най-страшно за тях — Хенгист да вижда сълзите на любимата си, без да може да я утеши, а Дженулка да мълчи, докато го изтезават пред очите й.

Федил намислил още нещо и освен да бичуват Хенгист заповядал да му донесат инструментите и принадлежностите от работилницата на майстора — тигелите, чуковете и клещите, глината и пясъка за отливките и всичко необходимо. Въпреки че бил груб простак, тиранинът разпознал голямата му дарба и го заставил да извае от чисто сребро себе си и възлюбената си, за да напомни каква власт има над тях и за да ги уязви. Развеселявал се от мисълта, че последната им прегръдка ще е по негова воля.

За Хенгист най-голямата мъка била да сътвори от сребро образа на любимата си, но ако откажел, щели да я бият и тормозят. Затова всеки ден вземал инструментите си, отправял към нея поглед, пълен с копнеж, и се захващал с работата си. Познавал всяка извивка и очертание на тялото й, както е по силите само на велик творец, и би могъл да създаде статуята дори и ако ослепее.

Минали месеци. И накрая готовото изваяние било съвършено. Хенгист захвърлил инструментите си на пода и заридал. Дженулка приличала на сянка, бледа и изпита като изоставено дете с огромни тъмни очи. По прежулените й от оковите глезени неспирно кървели рани, а коремът й, на който той толкова обичал да слага глава, бил хлътнал от глад. И тя се взряла в Хенгист и видяла колко е съсипан. Преди бил строен и красив, плътта обаче сякаш се била смъкнала от костите и изопнатата кожа обгръщала черепа му подобно на маска. Но в отчаянието си се обичали по-силно от всякога.

И тогава като че ли се случило чудо, защото те протегнали ръце един към друг, както често се опитвали, но не успявали да се докоснат. Може би и костите й се били смалили от недояждане, но оковите се изсулили от тънкия й глезен и Дженулка се освободила, а нехайният пазач не бил наблизо да стовари бича си върху тях.

И най-сетне се прегърнали и за блаженството им няма измислени думи.

Федил влязъл, за да злорадства при вида на натрошената статуя, и когато зърнал слетите в обятията си влюбени, яростно ги пробол с меча си. Но Дженулка се усмихнала и погледнала изваянието, запазило каквото те двамата били имали преди и били намерили отново.

„Нашата обич ще пребъде, докато има хора на Сантенар, ето го нейния символ. А тебе и децата ти ще прокълнат и забравят“ — казала високо. И умряла, без да се откъсне от прегръдката на Хенгист.

Федил вече нямал никаква полза от статуята. Освирепелият тиранин заповядал да я претопят и сам хванал въжетата да я тегли към пещта. Сребърната статуя се килнала и го премазала. Народът възликувал от смъртта на тиранина и унищожил всичко, което било негово дело. После сложили статуята в голямата зала на кметството, където тя стои и до днес — символ на съвършената и безсмъртна любов.

— О, Лиан — промълви Каран и погали устните му, — отказвам се от всяка лоша мисъл, която ми е хрумвала за тебе.

— Казах ти, че историята е малко прекалено романтична. — Той се усмихна в мрака.

Млъкнаха, грижите им отлетяха и те просто се радваха да ги свързва топлината на телата им и общият ритъм на дишането им.

А после Каран ахна тихо и уплашено като от болка. Лиан я притисна към себе си.

— Какво стана?

Гласът й прозвуча някак далечно:

— Нищо. Мина ми. Ужасно ме заболя, стори ми се, че пробождат очите ми с нажежена тел. — Сгуши се за миг в него, стисна силно ръката му и са отдръпна. — Лиан, ще ми обещаеш ли нещо?

— Обещавам.

— Каквото и да се случи тази нощ, ако ти кажа да направиш нещо, изпълни желанието ми точно.

— Странна молба.

— Обещай… не, закълни се.

Той хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Обещавам и се заклевам. Кажеш ли ми да направя нещо, ще изпълня желанието ти точно.

— Дори ако смяташ, че е съвсем неправилно.

Той целият потръпна от лошо предчувствие. Усещаше колко е напрегнато и нейното тяло.

— А какво ще се случи тази нощ?

— Може би нищо. Може да е друга нощ. Или никога. Лиан! Трябва да се закълнеш. Трябва. Довери ми се.

— Заклевам се.

— Никога няма да те забравя.

— Говориш така, сякаш си тръгваш — каза той тихо и уплашено.

Каран обаче не отговори. Вече спеше. А той дълго не мигна неспокоен, но накрая умората победи страховете му и той също се унесе.

 

 

Сутринта, когато Каран и Лиан излязоха на пътеката, отвъд реката Тенсор ги усети и спря като закован.

Аакимите бяха загубили много време в пещерите за да разчистват рухнали скали, и оттогава не смееха да губят време за сън. Той раздели отряда си — нареди на половината да бързат към Нарн по източния бряг, останалите свика около себе си.

— Те не са далеч, от другата страна са, усещам ги. Не може да са на повече от три левги. И вече не са нащрек. Не биха и помислили, че ще успеем да прекосим реката тук.

— Бездруго не можем — възрази някой. — Прекалено дълбока е, а течението е силно и не можем да я преплуваме. А нямаме лодка.

— Значи трябва да си намерим. По брега все живеят някакви хора.

Разделиха се и цял ден търсиха. Наистина имаше селца заради ивицата плодородна земя и наносите на брега, но местните хора бяха земеделци, а не рибари. Късно вечерта все пак намериха две лодки. Едната беше голяма, много овехтяла, с направо изгнили дъски. Тенсор я огледа придирчиво и поклати глава.

— Не си струва риска. Вероятно мога да я задържа да не се разпадне, но ще е голямо изпитание за силите ми. Ако реката беше по-тясна… Не! Покажете ми другата.

Втората се оказа в по-добро състояние, но пък беше мъничка. Намериха собственика и я наеха, макар и на твърде висока цена.

— Ако издържа и петима ни, ще се прехвърлим наведнъж.

Качиха се, обаче щом четвъртият стъпи в лодката, водата плисна през борда и Тенсор ядосано тръсна глава.

— Дори аз не мога да я предпазя да не потъне. Ще се прехвърлим на два пъти. Побързайте или ще ги изтървем.

Накрая всички се озоваха на отсрещния бряг, но чак на другата сутрин, защото течението бе силно и отнасяше лодката надолу.

Тенсор беше озадачен и разколебан.

— Вчера долових, че тя е натам. — Посочи на запад. — Снощи обаче образът й се стопи в ума ми, сякаш вече я няма. Да тръгваме. Имаме да претърсим обширни гори.

 

 

Лиан дремеше, унесен в необичайни сънища — нито заспиваше дълбоко, нито се събуждаше. Каран се обърна и отметна ръка встрани, после притихна. В нощния мрак не се чуваше нито звук. Страх полази по тила му и той потръпна насън. А от гърлото на Каран се изтръгна нисък жален хленч. Лиан настръхна, посегна слепешком в тъмнината и хвана студената й ръка. Нещо го раздруса и в представите му се появи грамаден брадат мъж с пронизващи ярки очи. Същото лице бе видял и онази нощ в Тулия, когато посланието на Каран се вплете във виденията му. Демон, надигащ се да отхвърли оковите!

Мъжът говореше тихо, със смразяваща заплаха, думите не се различаваха. После погледът му се плъзна по Лиан като лъч на мощен фар. Сърцето на младежа заблъска лудо в гърдите му и той викна от ужас и горест — в тези очи съзря смърт.

„Махни се, иди където щеш!“ Сънят ставаше мъчително истински. Дали пък не беше буден? В тази чернилка не можеше де е сигурен.

„Тръгни сега — подсказваше един гласец в главата му, — докато тя още спи. Винаги си й бил в тежест. Тя вече не се нуждае от тебе. Утре ще е в Нарн.“

Гласът млъкна, пак изскочи лицето, почнаха да се редуват. И някаква част от съзнанието му се разбунтува. Нямаше да търпи безропотно. „Махни ми се от главата!“ — кресна безмълвно, сякаш предизвикваше лицето.

„Ама че си глупак!“ — отекна гласът, когато лицето пак се обърна към него. Очите олющваха слой след слой душата му и съпротивата не означаваше нищо.

— Тръгни веднага! Просто си върви, глупако!

Той искаше да се махне, но не можеше да я изостави. И прозрението се стовари като удар с чук. Гласът беше на Каран — тя го увещаваше.

— Тръгвай! Махни се още сега! Обеща ми!

Юмруците й го налагаха по раменете, по гърдите, по главата.

И сякаш се скъса бент. Лиан се надигна трескаво, навлече припряно дрехите си, грабна ботушите си с едната ръка и раницата с другата.

— Каран, няма да тръгна без тебе.

— Тръгвай! — изкрещя тя в лицето му толкова силно, че дори усети дъха й. — Ще погубиш и двама ни!

— Но къде да отида?

— Където щеш, само да си по далеч! Отиди в Нарн.

Той се измъкна заднешком от палатката, после се врътна и затича покрай поточето към пътеката в гората.

Каран седеше на постелята, вторачена подир него. Щом се скри от погледа й, пак се просна на одеялото и започна да вие от скръб и отчаяние.

 

 

В безоблачната нощ искреше само поясът от ярки звезди, наричан Веригата на Тайчид; светеше и мъглявината, но нямаше луна. За броени минути Лиан стигна до пътеката и свърна наляво към Нарн. По земята се стелеше рехава мъгла и преобразуваше околността в безплътно видение. Заразен от паниката на Каран, той тичаше презглава, налиташе на шубраци, падаше, въргаляше се, скачаше, без да забелязва калта по лицето си, драскотините, бодливите клонки и лепкавата трева.

Вече вървеше през по-рядка гора, излезе на поляната, заобиколена от клонати дървета. Спря и се облегна на сгърчената кора на прастар ствол, за да си обуе ботушите. Още му се струваше, че сънува, че е упоен или омагьосан и няма воля дори да се диви или съмнява.

Нагласи раницата на гърба си и побърза да пресече поляната; сухата трева шумолеше около глезените му. Звездната ивица сияеше. За миг му се привидя, че го следва някой — беше сянката му; после се шмугна между дърветата и отново потъна в мрак.

Вървя още час-два, вдишваше плътната влага, джапаше в поточета и се пързаляше по склоновете. Ужасът избледняваше в паметта му, надмогна го меко униние, чувството за безвъзвратна загуба.

Накрая видя, че е излязъл на билото на стръмен гол рид. Вдясно тъмнееше реката, а по-нататък блещукаха жълтите светлинки на Нарн. Надолу по течението хълмовете бяха ниски и заоблени, а гората — изсечена чак до планините. Тук-там бяха пръснати още светли точици, може би стопанства.

Студен повей го блъсна в лицето и го отрезви достатъчно, за да прецени, че няма как да се добере до Нарн преди утрото. Намери завет между два големи камъка под някакви дървета и сънят, от който тъй и не се бе избавил, го повлече мигновено в унеса.

 

 

Най-после Лиан го нямаше. Каран се свлече на земята. И болката зад очите започна отново, подуваше се като цирей, цялата й глава затуптя. Върнаха се и кошмарните видения. Очите… Къде бе виждала тези пламтящи черно-алени очи? Изчезнаха и не остана нищо, а тя се вцепени. За пръв път изпадаше в такъв ужас, за пръв път й отнемаха всички сили. А над дърветата мъглявината-скорпион сияеше по-голяма и по-ярка от всякога.

Ето го пак отдавнашното усещане за мъртва твар, чийто изгнил език я лиже студено и слузесто по гърба. Толкова осквернена не се бе чувствала никога, но поне се опомни от магията и си спомни, че е гола. Побърза да нахлузи панталона, закопча ризата си и хвърли дърва в огъня. Пламъците заподскачаха. Тя извади малкия си нож и зачака. Би побягнала, но нямаше къде да отиде, щяха да я намерят навсякъде. Как да се откъсне от онези, които се промъкваха към нея, които я познаваха?

Очите. Лицето. Неогледно, непоносимо хубаво, лукаво и жестоко. Много пъти бе сънувала това лице и всеки път то изглеждаше по-могъщо и непреклонно. Но и лице на затворник, обзет от терзания. Жадуваше, а не успяваше. Пак кучето. Очите. Натискът. Болката. Очите. Вцепенението. Кучето…

Трудно дишаше, задъхваше се. Очите й шареха лудешки. Светът притъмня, пламна в черно и червено, отново се смрачи. Сякаш отнякъде задуха вятър и клоните се затъркаха един в друг като мазолести длани. После всичко притихна.

Тръпка започна от главата й, спусна се по шията и към кръста. Пот изби под мишниците й, тялото й се скова пак и тя изведнъж прозря, че е обкръжена от тях. Тъмни очертания се прокрадваха между дърветата. Сандалите им стържеха по тревата. Уелмите бяха дошли. А тя не можеше да вдигне и пръст, защото я познаваха, знаеха какво да използват срещу нея.

В пролуката на платнището се подаде ръка. Сърцето й прескочи. Нищо не можеше да се направи!

Но в една мъничка точица на съзнанието й надеждата надделя. Имаше скрита част от нея, за която те не се досещаха, която не бе известна никому. Там се коренеше свирепа решимост, която й заговори. Никой не беше непобедим, дори уелмите, а кой да знае това по-добре от нея? Не се ли бе убедила с очите си в страданията на Идлис? Вцепенението се разкъса, обзе я ярост и когато ръката с изпъкнали кокалчета посегна, тя замахна. Ръката се отдръпна и се разнесе вопъл.

Но това не беше групата на Идлис — подчиняваха се на по-хладнокръвен ум. Болката се разгоря, главата й щеше да се пръсне. И макар че беше съвсем будна, безмилостното хубаво лице от сънищата се върна. Щеше ли да й наложи волята си? Палатката се разпори, уелмите протягаха ръце, в главата й пулсираше огън, ножът й сечеше плът, уелмът падна, но зад него имаше друг, избиха ножа от ръката й. После — кошмар, водовъртеж, бясна стихия, изстрадалото й съзнание потърси утеха, излъчваше. И я намери изумително близо. Но каква цена плати…

„Мейгрейт!“ — нададе безмълвен вик; златна светлина обливаше очите й и ги свързваше.

Сякаш дълбините на бездната въздъхна от безмерно облекчение, на каквото не се бе и надявала. Но звездите зарониха кристални сълзи, които се разпадаха на просветващи късчета и обгориха очите й. Отнеха й грубо връзката, усукаха я и я вмъкнаха в отвъдни измерения. Избухнаха пламъци и болка, пак досегът на уелмите, мъртвото куче, после нямаше болка, нямаше натиск, съзнанието гаснеше в тъмния кладенец на забравата и последното, което долови, беше неимоверното чувство на свобода, пречистващото вълнение у уелмите.

— О, съвършени господарю! — нададоха вик те. — Най-после! Най-после!

— О, верни служители — избумтя гласът, всевластен и заплашителен. — Наближава решителният миг, а престои толкова работа. Слушайте и се подчинявайте. Връзката вече отслабва. Помните ли кои сте?

— Сега помним. Ние сме гашадите, господарю.

— Гашади, имам враг!

— Сега знаем и врага ти.

— Измъчвайте го. Дразнете го. Тласкайте го към безумие. Но не му посягайте. Свикайте всички гашади и щом намерите сгоден случай, възползвайте се!

 

 

Сутринта Лиан се събуди още по уморен: натрапваше му се илюзията, че цяла нощ е бил беглец в страна на сенките. Все тичаше и все го гонеха. Великанският му враг трупаше мощ и злоба при всяка крачка, с която скъсяваше разстоянието, а Лиан не можеше да направи нищо, защото и друго присъствие в ума му го терзаеше и затваряше всеки път към спасението.

Едва успя да отвори подутите си клепачи. Слънцето му светеше в очите. Изправи се и си разтърка гърба. Отначало главата му бе пълна с мътната поредица от щуротии, заради която бе попаднал тук, сам в яркото утро. Спомените от нощта първо се върнаха крадешком, после се изляха като потоп.

Каран! Що за лудост бе го тласнала насам? И защо да не я назове с истинското й име — що за страхливост? Как бе могъл да я изостави, да спази толкова нелепото си обещание?!

Нарами раницата и погледна към слънцето. Минаваше седем часът. Трябваше да я намери. Сигурно бе отишла на брега да чака сала. Хукна надолу към пътеката и се загледа към реката. Отсреща бяха скупчените постройки и пристани на Нарн. А салът вече пълзеше по водата. От тази страна имаше малък кей на дървени подпори, отчасти скрит сред горичка, и навес, където беше огромното колело с въжето. Дотам имаше половин левга. На бегом щеше да отиде за двайсетина минути. Салът нямаше да е отплавал дотогава.

Понесе се с големи крачки, само че пътеката не беше нищо повече от каменист улей, раницата подскачаше, удряше го по гърба и той залиташе. Два пъти се строполи, отърва се на косъм, без да си счупи глезена, и по принуда забави до бърз ход, докато не слезе в подножието на рида. Пак се втурна, но чак след половин час, с омекнали крака и плувнал в пот, се затътри по кея край рехава тълпа местни хора, които му хвърляха равнодушни погледи.

А салът вече беше на стотина разтега в реката, потеглил към отсрещния бряг. И въпреки дивите му подскоци и умолителните му вопли си продължаваше нататък по въжето. На палубата се виждаха десетина души, но никой не приличаше на Каран с бледото й лице и червената й коса.

Лиан се хвърли след групичката селяни, които вече се катереха по склона, и подвикна на вървящия последен — висок грубоват тип с торбеста зелена риза и широк кафяв панталон; носеше мотика на рамо. Никой не спря и Лиан тръгна с групата. Високият изви глава към него; беше небръснат от дни, дебелият му нос стърчеше.

— Не видяхте ли жена с червена коса, зелени очи, ей толкова висока, да се качва на сала? — попита Лиан. Подтичваше заднешком и показа с ръка докъде му е Каран.

— Ъ? — тъпо изсумтя селянинът.

Лиан повтори въпроса бавно и високо.

Месестите устни на мъжа се разделиха в гадна усмивка и се вида истински кратер, пълен с почернели остатъци от зъби.

— Жена? С червена коса? Хубавица?

Говореше, сякаш устата му е пълна с петмез. Ухили се до ушите. Гледката беше толкова противна, че Лиан неволно се извърна.

— Не съм казвал, че е хубавица… — подхвани той, но проумя, че онзи мърмори на себе си. — Е, видяхте ли я? — попита настойчиво; все още вървеше до другия с гърба напред.

Стъпи в някаква дупка и се просна по гръб.

— Не, никаква хубавица нямаше, никаква червена коса…

Селянинът забърза да догони останалите.

Лиан се зае да пресмята. През нощта бе вървял поне два часа. Каран би трябвало да е тръгнала много преди зазоряване, за да се качи на сала. Пак се върна тичешком на кея, не знаеше какво да направи. Свали раницата и седна на нея до едно дърво; взираше се ту към Нарн, ту към пътеката. Никой не се мяркаше, времето напредваше и безпокойството му растеше. Той скочи и закрачи нервно по кея.

Но къде беше тя? Защо не идваше? Внезапно реши — ще остави раницата си тук и ще се върне по пътеката до билото, за да види тръгнала ли е Каран. Натика раницата в един бодлив храст близо до кея и тръгна.

Изкачи се почти до билото и погледна назад. Малко оставаше салът да спре в Нарн. По каменистата земя не личаха стъпки, дори неговите. Нататък пътеката се скриваше в гъсти шубраци.

Налегна го покруса. Нещо я бе сполетяло — Тенсор бе измислил как да мине през реката и я бе подчинил с някоя от достъпните му сили. Затова го беше отпратила. А беше длъжен да остане, за да й помогне. Ама че глупак, ама че страхливец…

Без да се замисля, той заподтичва обратно към бивака; тревогата го завладяваше. След малко бягаше с все сила, после хукна презглава, не биваше да спира нито заради пламналите от друсането ребра, нито заради тежестта в главата — надолу в падина, през поток, нагоре по хълм, по поляна. Тичаше и гърдите му хриптяха при всяко вдишване. Най-сетне стигна до потока, пресичащ тяхната поляна, излезе на нея и спря.

Нямаше друг звук освен хъхренето в гърдите му. Затревената могилка беше сенчеста, студена и влажна, дърветата сякаш се дърпаха от нея. Палатката беше на мястото си. Внезапното спокойствие го заля като вълна. Знача бе решила да остане още един ден.

— Каран!

Нямаше отговор.

Изстина. Тръгна към палатката и видя, че платнището е разпорено. Раницата на Каран лежеше на входа. И тя беше разкъсана. Вещите бяха пръснати и натрошени. Вътре зърна безразборна размятаната постеля. Вдигна едното одеяло. Нарязано и окървавено. И с другите беше същото. Извлече ги навън. Пръстта отдолу беше напоена с кръв. Много кръв. Човек не можеше да изгуби толкова кръв и да остане жив. Лиан се хвърли на земята и заплака.