Йън Ървайн
Сянка по стъклото (28)

27. Бягство

Още докато Каран и Раел разговаряха, Лиан прибра малкото си вещи и взе от кухнята толкова храна, колкото имаше сила да носи. Скоро стоеше до вратата. Каран огледа набързо стаята, нарами непохватно раницата си и тримата излязоха. Но на прага той се озърна. „Предания на аакимите“ още си беше под стола, където бе паднала предишния ден.

— Остави я — каза Каран и го дръпна за ръката. — Достатъчно злодеяния извършихме. А и ти все още си аакимнинг.

— Казваше ми, че нямало път за бягство — укори я Лиан.

— Временно лиших от сила Стражите — отговоря му Раел. — Каквото и да решат, Синдиците няма да дойдат при Каран преди сутринта. И ще мине време, докато открият къде сме из лабиринтите на Шазмак. Ако имаме късмет, ще успеем да се спуснем в тях. Но първо трябва да извървим тези коридори и всяка случайна среща означава нашия край.

— Щом от и до Шазмак водят само два пътя — мислеше Лиан на глас — и по всеки трябва да вървим много дни, как ще се спасим? Каран е болна. Не може да върви дълго…

Тя го прекъсна вяло:

— Лиан, има и трети начин да напуснеш Шазмак. Не по мостовете, а по река Гар. За нас това е единственият изход.

 

 

Отначало Каран вървеше отпред, но когато се спуснаха далеч надолу, пролича колко е уморена и неуверена и отстъпи водачеството на Раел. Остатъкът от нощта изтече сред безкраен лабиринт от коридори, стълби и дълги тъмни тунели. Лиан се спъваше и залиташе, но продължаваше, стиснал слаб кръгъл светилник в протегнатата си ръка. Различаваше само силуета отпред и движението на падащата от него сянка. Накрая поиска да спрат.

— Няма смисъл. Трябва да си поемем дъх. Каран няма сили, аз също съм изтощен.

Тя бе ходила като насън. Направи още крачка-две и изведнъж се свлече на пода. Отдъхнаха кратки десетина минути, после Раел настоя, че е време да продължат. Вдигна изтърваната от Каран раница и я метна на другото си рамо. Тя спеше, но щом докосна ръката й, се вдигна, без да мрънка, и продължи подир него със стъпките на лунатик.

След около два часа слязоха в по-стара, явно изоставена част на града. Стените бяха изсечени в самата скала и излъскани до мазен блясък. Тук нямаше унили пейзажи от Аакан, а изящни, малко похабени от древността релефни изображения на растения и животни, присъщи за Сантенар. Лиан ровеше в запомнените Предания, за да провери кой е живял тук преди аакимите, но не откри факти. Въздухът се затопляше, насити се с влага. Тук-там по стените се стичаха струйки и се събираха на локвички във вдлъбнатини по пода. Навлязоха в стария град, преди Раел да разреши нова почивка.

— Навън скоро ще съмне — натърти той. — И не след дълго ще открият, че сме избягали. Не проточвайте отдиха. Ще хукнат по следите ни веднага щом разберат какво сме направили.

Миг след това коридорът около тях се разтърси. Минута по-късно до ушите им стигна кух отглас.

— Стражите вдигат тревога — отрони Каран. — Знаят накъде сме тръгнали.

Забързаха отново по нескончаемите коридори, надолу по стръмни каменни стълби и в края на тесен, миришещ на мухъл тунел се спуснаха по спирална стълба до шахта, покрита с широк метален капак. Отваряше се само с лост, свързан чрез верига с халката върху капака. Слязоха в шахтата. Под капака висеше друга къса верига. Раел я дръпна и металната плоча се стовари гръмовно.

— Няма ли как да заклиним отдолу, за да спечелим малко време? — попита Лиан.

— Няма — отвърна кратко Раел. — Да вървим.

Стигнаха до огромен шлюз, затварящ тунела.

— Тази порта се залоства и от двете страни — обясни Раел.

Тъкмо я затвориха и чуха далечен трясък.

— Тичайте! — кресна аакимът. — Ще залостя портата и ще ви настигна. Близо са.

Лиан дръпна Каран за ръката. Тя беше почти безчувствена, падна два пъти. Накрая той я вдигна, нарами отпуснатото й тяло и закрета напред. Скоро стигнаха до друга порта. Раел залости и нея.

— Трябва да си поема дъх… — изхърка Лиан. — Не мога да продължа, ако ще да са ни подгонили всички аакимски орди.

— Ами да, подгонили са ни! — с вик го отрезви Раел, лицето му се беше сковало като маска. — Продължавай, малко остава. След завоя има трета врата, а зад нея — площадка. Там ще намериш лодка. Ако това не е ден на най-черна несполука за нас, лодката ще е там… Иначе е по-добре да скочим в реката. Тя ще се отнесе с нас по-милостиво от Шазмак.

Хукнаха напред. Скоро видяха проникващата иззад завоя дневна светлина. Каран се поопомни и за малко потича до Лиан, но преди да стигнат до последната порта, падна отново и той пак трябваше да я носи. Както бе казал Раел, зад портата тунелът се разширяваше в голяма пещера с висок таван. Отляво скалният под се спускаше полегато в спокойна плитка вода. Каменен пръст се проточваше на десетина разтега срещу течението и образуваше естествен вълнолом. Нататък Гар беснееше и се пенеше. Видяха на площадката две малки лодки.

В тунела отекна глух тътен. Лиан пусна Каран и раницата си в по-близката до водата лодка и се върна тичешком при Раел, който се бореше с портата.

— Вземи раниците и приготви лодката за отплаване! Ей сега ще дойда! — извика аакимът.

— Лодките са две.

— Избутай втората в реката, иначе ще ни последват с нея.

Лиан хукна обратно към Каран, върза въжето на лодката за желязната кука на площадката и забута. Дъното се хлъзна леко и лодката бавно се понесе към буйното течение. „Много отпуснах въжето…“

Озърташе се тревожно към тунела — Раел все не се показваше. Лиан скочи към втората лодка и натисна с всички сили. Тя дори не помръдна. Огледа се за нещо, което да използва като лост. Нямаше. Пак се втурна към портата. Раел я бе затворил, но не успяваше да нагласи резето в скобите и от другата страна бавно избутваха портата. Лиан също натисна с рамо и най-сетне сложиха резето.

— Все още са малцина, иначе изобщо нямаше да се справим — подхвърли Раел, докато тичаха към площадката.

— Не мога да отместя другата лодка! — изхриптя Лиан.

Натиснаха и двамата, но лодката запъваше като залепена. Раел прескочи да вземе сатърчето, окачено на раницата на Каран.

— Приготви се да потеглим! — кресна и яростно закълца руля на втората лодка.

Лиан отпусна въжето докрай и остана да чака в ледената вода. Каран вече седеше в лодката с ръка на руля. В тунела се разнесе тежък грохот и откъм вратата изригна облак прах. А Раел сечеше упорито. Двама аакими изскочиха на площадката, после трети, идваха и други.

— Тръгвайте! — изрева Раел, без да прекъсва работата си, прикрит зад борда на лодката.

Лиан се поколеба. Раел погледна през рамо, цапардоса свирепо руля за последен път, прекоси с огромни скокове площадката и сряза въжето, вързано за халката. Тяхната лодка мудно се плъзна към реката и Лиан се хвърли в нея. Раел пък се втурна по вълнолома, гонен от неколцина преследвачи.

Някой докопа влачещия се във водата край на въжето и Лиан извади ножа си и го сряза. Лодката се ускоряваше. Раел стигна до края на вълнолома, метна им сатърчето и скочи. Пръстите му пропуснаха борда на косъм и преди Лиан да го хване, реката грабна лодката и я повлече.

Главата на Раел се подаде за миг в пяната и изчезна. Каран се облещи невярващо, пусна руля и се надигна да огледа беснеещата река. Лодката кривна и в нея плисна вода. Тя дръпна руля, без да го погледне — опитваше се да открие Раел. Този път водата нахлу откъм другия борд и едва не се преобърнаха. Реката сякаш отвори уста с остри камъни срещу тях и Лиан неволно писна. Каран се усети какво става и се зае с руля.

Аакимите избутаха втората лодка във водата и се спуснаха след тях. Справяха се майсторски и бързо ги настигаха. Извикаха на Каран да спре. Мъжът на носа вече почти можеше да се пресегне и да я сграбчи.

Тя ги зяпна изцъклено, понадигна се и за миг изглеждаше, че ще скочи във водата. Изведнъж обаче аакимите нададоха уплашени вопли — кормчията държеше в ръка парче от счупения рул. Тяхната лодка се завъртя странично и се пръсна на трески при удара в първия стърчащ камък.

Каран и Лиан се спогледаха втренчено, стъписани от мигновено завършилата трагедия, после подминаха един завой и Шазмак се скри.

 

 

Дефилето пред тях се разширяваше и мъничко укротяваше течението, което обаче оставаше застрашително бързо. Правият участък се простираше на около левга напред. Седналият на носа Лиан се взря в Каран — малка и бледа, уплашена; стискаше руля с лявата си ръка.

— Винаги ме е обичал — изхлипа тя с мокри от сълзи бузи. — От дете го помня като най-скъпия си приятел. Някога всички те бяха мои приятели, а как им се отплатих… Тенсор е прав — аз съм чудовище, недостойно за доверие. Защо ли не се оставих да ме хванат?

Лиан се надигна и неуверено понечи да отиде при нея. Лодката се разклати опасно.

— Сядай! — скастри го тя.

Лодката се носеше устремно. Коритото на реката беше широко, но тук-там запречено от големи отломки, около които водата се завихряше или пък ги прескачаше в бързеи. Скалните стени и от двете страни се издигаха отвесно и ниското зимно слънце не огряваше реката. Каран седеше неотлъчно на кърмата, отказваше храна, но няколко пъти пи вода. Веднъж Лиан предложи да я смени, тя обаче отвърна:

— Надолу водата е буйна, а ти не знаеш как се управлява лодка. Аакимите ме научиха да плавам по Гар. Как ли съжаляват сега!

 

 

През целия ден продължиха по течението. Лицето на Каран си оставаше бяла маска, ръката й се бе вкопчила като лапа в руля. Накрая слънцето залезе зад планините, но още беше светло.

— И на тъмно ли ще плаваме? — попита Лиан.

— Не.

Скоро излязоха от клисурата и се озоваха между хълмове по двата бряга. Налагаше се да изберат да слязат от лодката и да я изоставят. Вече чуваха тътена на високите водопади — реката се хвърляше от канарите към земите на Банадор.

Почти се смрачи, преди Каран да свърне към едно скалисто заливче. Минаха по спокойната тъмна вода и килът изчегърта върху чакъл. Лиан скочи на сушата и издърпа носа по брега. Занесе раницата си нагоре по склона и намери място за нощувка — малко петно едър сивкав пясък, закътано между големите заоблени камъни. Върна се да вземе останалото, но Каран му кресна:

— Не пипай! Махни се…

Той тръгна надолу по камънаците и неравните площадки край сбутаните от течението парчетии по брега. Отпред се чуваше равномерен грохот. Покатери се върху една по-висока скала, помъчи се да види водопадите, но в този сумрак погледат му не стигаше дотам. Обърна се към лодката. Не различаваше какво вади Каран от раницата на Раел, но тя внимателно оставяше вещите на земята. Накрая върна разни неща в раницата, затвори я, нагази в реката до кръста и я метна към по-силното течение. Постоя, докато раницата не изчезна, после изджапа на брега и се качи на мястото, където щеше да е бивакът им.

 

 

— Ще ни преследват ли? — попита Лиан.

— Не и тази нощ. До другите лодки трябва да обикалят пеша часове наред. И не биха посмели да поемат по реката по тъмно. Няма и къде да слязат на брега от града дотук. Аакимите са малцина и животът на всеки е скъпоценен. Загубата на петимата в лодката и на Раел е съкрушителен удар за Тенсор. Както и за мен. Бяха мой приятели.

Тя се изправи рязко.

— Значи ще дойдат тук чак утре по същото време.

— По-рано — около пладне.

— Тогава да останем и да се изсушим. Рисковано ли е да запалим огън?

— Не. Стига да намериш дърва. Сега ме остави на мира.

Каран се отдалечи.

Лиан отцепи непохватно няколко дъски от лодката със сатърчето. Когато се върна с втория наръч, завари Каран да седи на един камък с мокрите си дрехи — пулеше се в пламъците и трепереше.

Заговори я, но по нищо не личеше, че го чува. Той отиде да вземе от лодката другите им вещи — торбата с храна, една малка палатка, спалните чували. Когато се върна, Каран не бе шавнала. Лиан свали наметалото си и загърна рамената й, за да я опази от вятъра. Свали ботушите и чорапите й, за да ги изсуши. Разтърка ходилата й, докато не се стоплиха, после смъкна дрехите й и я преоблече. Накрая пъхна краката й в спалния чувал и я омота с него. Тя само мърдаше ръце и крака, за да го улесни, иначе май не обръщаше внимание какво прави.

Остана все така безучастна и когато Лиан опъна палатката в мрака. Той й поднесе горещ сладък чай и Каран запосръбва разсеяно от чашата. Сготви й вечеря и тя яде, без да продума. Лиан добави дърва в огъня и легна в своя спален чувал. Заслуша се в шума на реката, в пукота на пламъците и въздишките на вятъра. Затвори очи и се замъчи да заспи, но главата му се пълнеше с обратите от последните дни и сънят не идваше. Под ясното небе застудяваше. Чак сега си зададе въпроса какво все пак бе направила Каран по време на процеса. Наистина ли Огледалото бе у нея? Как го бе изнесла от Шазмак?

Събуди го дълъг треперлив вой и той изхвърча от палатката. Каран мяташе глава, пищеше и си късаше дрехите. Изведнъж се смръзна, притисна длани към слепоочията си, все едно се опитваше да изстиска нещо от черепа си. Изцъклените й очи изобщо не го забелязаха. Нима бе полудяла от скръб?

Той хвана ръката й и кошмарът на мига се изцеди от нея като въздух от пробит мях. Каран се отпусна на пясъка и заспа дълбоко. Той я взе на ръце, както беше увита в спалния чувал, и я отнесе на завет. После дълги часове лежа буден, отново преживяваше бягството и се чудеше не е ли имало шанс Раел да се спаси. И се боеше дали сутринта няма да се окаже, че Каран е обезумяла. Тогава не би могъл да спаси нито себе си, нито нея, защото изобщо не знаеше накъде да тръгне.