Йън Ървайн
Сянка по стъклото (26)

25. Нечовешка връзка

„Този път няма да викам — заповяда си Мейгрейт, когато старецът се върна с инструментите си. — Няма да ме чуят как пищя“. Наблюдаваше с крайчеца на окото как пристъпва към нея. Инструментите подрънкваха в ръката му. Тя впи пръсти в металната рамка толкова яростно, че изпод ноктите й изби кръв. „Този път не!“ Той се захвана с работата си. И Мейгрейт запищя.

Много по-късно осъзна, че виковете й са секнали. „О, вече не пищя“ — рече си безстрастно, за миг сякаш отделена от тялото си. Отвори подпухналите си очи. И болката я връхлетя отново, но беше стара, позната болка от поне стотина ранички. Старецът най-накрая се махна и тя увисна в рамката: крепеше се само на окованите си ръце. Някой плисна върху нея кофа вода. Облиза я, облекчена от хладната течност — но тя беше солена и не утоли жаждата. Някой, може и същия човек, стегна отново оковите на китките и глезените й. Костеливите ръце с редки жълти косми между удебелените стави на пръстите. После се върна Вартила.

Мейгрейт си спомни заръката й, когато уелмите я донесоха тук вързана и със запушена уста.

— Не й давайте отдих. Тялото, съзнанието, пак тялото. Тя е твърде силна, а болката ще съсредоточи волята й. Ще пострадате, ако й позволите да я насочи срещу вас. Оковите да са стегнати постоянно, проверявайте ги непрекъснато.

Вартила обаче бе подценила пленницата си. Двама уелми вече лежаха неподвижно, но това не помогна на Мейгрейт. Всеки опит да се опълчи само подклаждаше хладнокръвната им свирепост.

Вартила я разпитваше за самата нея.

— Коя си ти, че така разколеба нашия господар? Коя си ти, че така ни подбуждаш към непокорство? Ние сме уелми, изпълняваме заповедите на господаря си. — Гласът й изтъня, накъса се от страст, каквато Мейгрейт не бе чувала от нея досега. — Коя си ти, че така ни поквари?!

Изтезанията се подновиха, още по-мъчителни. Непрекъснато задаваха въпроси за Каран.

— Коя е тя, щом дори уелмите не могат да я заловят? — чегъртаха гласовете им. — Как е възможно нищожен човек като нея да осъществи връзка? Проверихме и тебе, лишена си от тази дарба.

Като в болезнено бълнуване, Мейгрейт си помисли, че няма нищо страшно, ако им каже.

— Това не е тайна. Тя е човек, но баба й е Мантил, от аакимите.

Неочакваната реакция на уелмите я стъписа.

— Мелез!? — възкликна Вартила. — О, вече знам какво да използваме срещу нея.

Свика другите и те притичаха. Изреди припряно заповедите и двама уелми излязоха на бегом.

Вартила се върна при пленницата засмяна, зъбите й лъснаха.

— Ти ни даде власт над приятелката си. Сега няма да ни избяга. Ще ни чака да отидем при нея, неспособна за съпротива, останала без сила и безчувствена, в душата й ще има само безмерен страх. Но ти не спирай — имаш още много за казване, щом вече започва.

Мейгрейт нямаше време да се озадачава от държането им или да се чуди на каква опасност е изложила Каран. Всичките й мисли отстъпиха пред собствения й кошмар.

Вартила я хвана за голото рамо. Отново сякаш я полазиха мравки — и по кожата, и в съзнанието: толкова гнусно и срамно преживяване, че единствено смъртта би могла да го заличи. Но смъртта не идваше. Мейгрейт се вкопчваше в спомена за болката, към който да закотви скимтящото си съзнание и отмаляващото си тяло. „Върнете ми болката — ридаеше безмълвно, — нека има само болка, но не и това. Игър, как можа да ме подложиш на тези мъки?“ Но се терзаеше и как ще пострада Каран заради нея.

— Ще ти кажа, ще ти кажа! — запищя тя, вече без да знае коя е и каква е.

Викаше неспирно и накрая всичко се превърна в хленч, в шепот. Чак когато не можеше и да шепти, изтезанието спря. И във влажната огромна стая са спусна тишина. Мейгрейт отвори уста, но не излезе никакъв звук. Напрегна се, щом се сети за стареца. Този път обаче той не се появи. Някой като че се задави на входа. Извъртя се в рамката, изви глава и отвори очи. Ту жумеше, ту се пулеше, но видението не изчезваше.

Там имаше жена с разпилян облак от светла блещукаща коса. На ръст бе колкото Каран, но крехка и с толкова плавни движения, че наглед се рееше. Измежду свитите й пръсти се процеждаше бледо сияние, плътта просветваше в розово и личаха тънките очертания на костите. Движеше ръката си насам-натам и светлината обливаше уелмите поред. Сащисани, те пристъпваха насила към нея, размахваха ръце, сякаш се вкопчваха във въздуха, и рухваха на пода. Мейгрейт видя как Вартила се преви, все едно се гмуркаше в плитка вода, и падна по лице.

Светлината за миг озари и Мейгрейт, която бе обгърната в тъмна кръжаща червенина. Една вълна я подхвана, отхвърли я, после мракът се сви навътре и тя си възвърна зрението. Видението се понесе към нея, мина отзад, оковите се разхлабиха и две ръце я задържаха през кръста, преди да се е свлякла, и я пуснаха внимателно на пода. Мейгрейт стисна очи. Тънки пръсти докоснаха рамото й. Тя настръхна. Хладен глас, който не можеше да принадлежи на уелм, каза:

— Изпий това.

Подкрепиха я да седне.

Искаше да вземе чашата, но не си усещаше ръцете. Чашата сякаш сама се спря до устните й. Тя преглътна гъстото ароматно питие и то я сгря. Бутна чашата настрана и поотвори очи.

— Фейеламор! — Усмихна се немощно. — Как се озова тук толкова бързо?

— Тръгнах от Сит да те пресрещна и чух, че са те пленили.

Ъгълчетата на устните й се изопнаха от усилие. Тихият глас звучеше дрезгаво — единственото у нея, което в момента не беше напълно овладяно. Явно беше на края на силите си, щом си позволяваше да наруши илюзията дори пред Мейгрейт.

— Но за това ще поговорим след малко — добави Фейеламор. — Трябва да тръгнем незабавно. Можеш ли да ходиш?

— Точно сега — едва ли.

Фейеламор почна да разтрива краката й, за да възстанови притока на кръв. Мейгрейт лежеше и я гледаше. Очите на господарката й бяха хлътнали, златисти и влажни като на котка. Кожата й бе гладка като лакиран палисандър и прозирна — придобиваше на места розовия оттенък на плътта, различаваха се сините шарки на вените. Това бе най-очевидната разлика между фейлемите и хората, заради които те обикновено се покриваха от главата до петите или боядисваха кожата си. Фейеламор имаше изящни, безупречно оформени черти на статуетка, но тази крехкост беше маска и Мейгрейт нямаше как да налучка за какво мисли господарката й. Само веднъж лицето й се промени, докато оглеждаше следите от изтезанията.

— Защо са те измъчвали така? Ако бях видяла раните, нямаше да използвам срещу тях само илюзии.

— Не знам — Мейгрейт плачеше от болка. — Просто май ме намразиха от пръв поглед.

Фейеламор плъзна поглед по застиналите на пода уелми, наведе се и започна да смъква дрехите от най-дребния. Върна се натоварена с ботуши, роба и долни дреха. Мейгрейт се вторачи в тях с отвращение.

— Няма да нося долните дрехи!

Позволи обаче на господарката си да й нахлузи робата и за пръв път забеляза, че ръцете на Фейеламор изглеждат стари и малко треперят. Ботушите се оказаха прекалено високи и тесни, стягаха й. Грубият плат на дрехата претриваше раните по гърба и бедрата й.

— Как успя? — промълви тя, щом отново огледа пръснатите из стаята уелми. — Какво държеше?

— Учила съм те, че всеки е уязвим. Нашите отслабващи съзнанието илюзии са предостатъчни срещу уелмите, но се преуморих, докато обуздая толкова много. Питаш носех ли устройство? Нямах нищо в ръката си, само създавах образ, за да подсиля илюзията. Допий това в чашата — ще облекчи болката. Нищо не мога да направя за раните ти, преди да се отдалечим на безопасно разстояние.

Фейеламор й протегна ръка.

Мейгрейт бе объркана. Не можеше да свикне с господарката си в ролята на закрилница, колкото и да се радваше, че има на кого да се опре, че има кого да следва, вместо да води, че има кой да решава вместо нея. Скоро обаче я видя в привичната й роля.

— Успа ли да влезеш в библиотеката? Огледалото там ли беше?

Мейгрейт се закова на място.

— Не знаеш ли?! Огледалото е далеч оттук. Каран избяга преди седмици, за да го отнесе в Сит. Как е възможно да не си научила?

— Каран?! Онази с усета? Ама че си глупачка! Предупредих те да тръгнеш сама. По-добре изобщо да не бе идвала.

Виж, с това бе свикнала. Студенината, внушението колко е безполезна. Каква неблагодарна работа — да е подопечна на Фейеламор и колко немислимо — да докаже, че е достойна. Но лошото тепърва предстоеше. Както говореше, Фейеламор зърна лицето на Мейгрейт в светлината на фенера до вратата и изсъска:

— Очите ти! Променили са се. Не си пила калаш, въпреки че ти наредих. Защо забравяш?

— Взеха ми всичко — оправда се Мейгрейт. — Какво е станало? Не съм си виждала лицето, откакто ме плениха.

— Цветът е друг. Сега очите ти са в най-тъмното индиговосиньо. О, това е невъобразимо! И да позволиш точно той да ги види…

Мейгрейт не откъсваше поглед от нея. Напрежението, изтощението, искрените терзания… Не познаваше господарката си такава. Тя винаги имаше власт над емоциите си, дори извличаше полза от тях.

— Трябва да ти кажа още нещо — разтрепери се Мейгрейт. — Може би най-лошото. Когато Игър ни завари, почна да ни разпитва за тебе.

Фейеламор застина в мъртвешка неподвижност, стиснала устни в тънка бяла линия.

— Невъзможно е да си му казала. Невъзможно е да си издала тайната ми.

Мейгрейт тънеше в такава покруса и страх, че едва се насилваше да говори, но непоносимите думи трябваше да бъдат изречени.

— Не съм те издала — зашепна, — макар че се опита да ни наложи принуда. И Каран издържа колкото можа. Но той беше прекалено силен, за да му устои. Тя каза името ти.

Фейеламор отново стана смразяващо спокойна.

— Как е научила името ми?

Мейгрейт заекваше.

— Една вечер… беше толкова нещастна… излъчваше чувствата си… Аз… пихме заедно, за да я утеша… и прекалих… изтървах името ти… Съжалявам.

Присви се в очакване яростта на Фейеламор да я порази, но нищо не се случи. Господарката й не мърдаше, просто стоеше с отнесено изражение и накрая Мейгрейт се усъмни дали изобщо я е чула. Накрая заговори съвсем тихо:

— Почти три века крих името си, живота си. Целият свят ме смята за мъртва, забравили са ме след страшната борба с Ялкара, когато я прогоних от Сантенар. През цялото време пазех тайната, споделих я с едно-единствено същество, което създадох, избрах, закрилях, обучих. А ти ме предаваш като кръчмарска блудница, сякаш името ми е без значение. — Взря се в Мейгрейт не гневно, а с тъга. — Слаби сме. Толкова години замислите ми се уповаваха на надеждата никой да не научи, че съм жива. Само моите сънародници и ти знаехте. Нищо не би заставило фейлемите да признаят. И нищо не беше достатъчно ти да останеш вярна на клетвата си.

— Доверявах й се. Имах нужда от нея. Но той беше твърде силен! — извика Мейгрейт.

Ако пред нея зейнеше пропаст, с радост би се хвърлила, за да се избави от тази мъка.

— За какво ти е приятелство? Ти имаше дълг. Да го изпълняваш е по-важно от всякаква близост. Предупредих те да не я намесваш в моите дела. О, намеря ли Каран, свършено е с нея! — Изведнъж се сети за още нещо. — И уелмите ли знаят?

— Не, заклевам се — викна Мейгрейт. — Два пъти ме изтезаваха, но не споменах за тебе. И Игър нищо не споделя с тях — появата ми тук като че ли предизвика раздор. Виждам по лицата им неутолима омраза или неосъзнат страх от мен.

— Вече не си толкова полезна, но нямам време да започвам наново. Талалейм ни зове, нашият свят ни умолява да се завърнем. Аз съм длъжна да пробия Възбраната. Ще намеря начин. Но първо трябва да се сдобия с Огледалото. Този дълг е моето страдание, моят кошмар… и моето падение. Не… — добави тя кротко — избрах пътя. Ще отведа фейлемите у дома. Каквато и цена да платя. Аз съм едно с фейлемите.

Гласът й стана делови, сякаш бе забравила всичко казано досега.

— Стореното — сторено, но всички мои замисли трябва да бъдат прекроени, а времето не ми стига. Веднага ще се махнем оттук. Искам да сме далеч навътре в блатата преди утрото. Щом отидем при лодката, пак ще ти дам калаш. Дотогава не вдигай глава. Никой не бива да вижда очите ти… но се боя, че е прекалено късно да внимаваме. Опри се на ръката ми. Побързай! Дори аз не мога да те прикрия на дневна светлина.

Налегната от вина и срам, от убеждението, че слабостта й я е провалила, омаломощена от раните, Мейгрейт тъй и не разбра с какви чудеса двете с Фейеламор се измъкнаха невредими от Физ Горго. Залиташе, цялото тяло я болеше. Най-сетне навлязоха в гората. Половин левга по-нататък започваха мочурищата. Фейеламор нагази във водата и след малко се върна — теглеше малка лодка. Стовари я при изпадащата в несвяст Мейгрейт, качи се и оттласна лодката с пръта навътре в блатата.

 

 

Зазоряваше се. Игър се прибра необичайно късно в покоите си. Гледаше мътно от недоспиване, лицето му беше изпито. Както и да навредеше на стремежите си, не можеше да я даде на уелмите. Ама че глупак беше… За месец и половина тя бе преобърнала замисли от десетилетия.

На прага се смръзна. Къде бяха стражниците? Вътре видя два трупа… Не, спяха. Не, бяха упоени, надуши го от няколко крачки. Докуцука до килията на Мейгрейт, видя незатворената врата, съборените маса и стол. Дрехите й бяха наредени спретнато на другия стол. Ботушите й бяха до леглото. Сърцето му подскочи.

Значи бяха дошли да я отмъкнат. Защо не бе минал да види как е тази нощ? Втурна се надолу по стълбите по-устремно, отколкото бе тичал през последните петдесет години. Нахълта в помещенията на уелмите. Нямаше я. Зае се с дългото претърсване на пещерите по-долу — и накрая се натъкна на стаята.

Още от вратата проумя какво вижда: увисналите окови, почервенелия под. Старецът се бе проснал сред пръснатите си инструменти. Другите уелми се въргаляха наоколо. Приклекна до най-близкия — беше в съзнание, но неспособен да шавне.

В оковите се бе закачил дълъг тъмнокестеняв кичур. Игър го размота и разсеяно го пъхна в кесията си. Видя чашата на пода, помириса я, топна пръст в утайката и близна. В ума му се събуди прастар спомен.

„Няма я. Фейеламор е дошла да я вземе!“ Затвори вратата и бавно изкачи стъпалата към покоите си. Бяха някак пусти. Странно, не го бе забелязвал досега.

Спря до работната си маса. Колко му липсваше… Към никого не се бе отнасял така. Как да постъпи? Уелмите се оказаха безсилни срещу Каран, после и срещу Фейеламор. Никой освен него не би успял да я проследи из блатата на Орист. Но извън твърдината си дори той може би щеше да срещне в нейно лице твърде силен противник.

Мейгрейт я нямаше. По-добре бе да забрави за нея. Как ли го бе омаяла, че да забрави целта си? Игър знаеше, че Каран ще се насочи към Сит, по каквито и обиколни пътища да върви. Нека те също тръгнат на натам. Надигна се и дръпна шнура на звънеца. Докато прислужникът влезе, вече се бе навел над картите и книжата по масата.

— Събери военачалниците ми — извика, без да прекъсва припряното писане на заповеди. — Ще настъпим на изток. Повикай и уелмите. Все още могат да заличат позора си.

Но не можеше да се отърси от мислите за Мейгрейт.