Йън Ървайн
Сянка по стъклото (18)

17. Спътник

Лиан надникна навън. Бурята отминаваше, градушката бе спряла. Издрапа по купчинката чакъл и застана пред побелял свят, който засияваше при всеки проблясък на мълния. Докъдето му стигаше погледът, ледените парчета се бяха натрупали в дебел цяла стъпка слой. А първите снежинки се плъзваха призрачно във вечерта, сгъстиха се и накрая замрежиха дори най-близките дървета. В пещерата огънят съвсем гаснеше. Лиан изгази стържещия лед, събра наръч вледенени клони, внесе ги, разпали огъня, сложи котлето да кипне за чай и седна до Каран.

— Съжалявам. Дори още не разбирам какво правя правя тук.

Тя го погледна. Съчувстваше му (колкото и някаква част от ума и да й подсказваше, че той може би злоупотребява с мекото й сърце). Беше объркана. В края на краищата май го харесваше, колкото и да беше смешен.

Сложи ръка на рамото му.

— И аз съжалявам. И аз се набърках в това не по своя воля. Дадох дума и не мога да се отметна.

— С удоволствие ще ти разкажа някоя история… ако искаш.

— Не ми се вярва, че очите ми ще останат отворени до края. По-добре ми кажи как точно тръгна да ме търсиш?

— По заповед на Уистан ме вдигнаха от леглото и ми съобщиха, че съм прогонен. Друг път ще ти обясня причината. После ми предложиха пари и препоръки, за да те издиря и да те съпроводя до Туркад. Отдавна искаше да се отърве от мен и сега му се паднаха накуп удобни поводи.

Каран поумува. Ами да, горе-долу по това време се бе примолила на Уистан насън. Тя ли му бе внушила идеята? Поне й олекна малко, че и друг има роля в сегашните несгоди на Лиан.

— Можел си да откажеш.

— Що за живот като летописец щях да си уредя без неговите препоръки?… — Поколеба се и добави с въздишка: — Нали съм зейн.

— Знам. Да не мислиш, че ме интересува? Но защо си се застоял толкова дълго в Школата?

— Самият аз се виждам по-скоро като летописец и чак на второ място — разказвач. За мен няма нищо по-важно от Преданията, а Школата е най-доброто място да ги изучавам.

— Точно тебе ли им е щукнало да пратят?…

Той не се обиди.

— Уистан си бе втълпил, че плета интриги срещу него и се стремя да го изместя от поста наставник на Школата.

— А ти искаш ли да си наставник?

— Ако исках, вече щях да съм. — Чак сега Каран долови що за железен инат се крие под мекушавата му благост, но след миг гневът му угасна и той пак й се усмихваше. — Но не както си го представя той. Не обичам хитрините. Нямах желание да бъда наставник, но доста прекалих с осмиването на Уистан в кръчмите. Правех го с удоволствие, защото той е коварен дребнав вкиснат дребосък, който мрази всички, а дори и себе си. И всекиго мери със своя аршин. Хората се събираха на тълпи, за да се посмеят, и той се уплаши за поста си.

— Имало е защо — вметна Каран.

— Знаеш ли, в Тулин още малко оставаше да се откажа да те търся, но ти ме намери със съзнанието си. И оттогава някак си те опознах. Стори ми се толкова отчаяна… Не можех да те изоставя.

Ето ти още една изненада… Настроил се бе така към нея след краткия досег на умовете им? Какво ли би помислил, ако го бе зарязала на тясната пътека над пропастта?

— Все си мисля, че и преди съм те виждал… — Той се наведе да погледне лицето й отблизо. — Червенокосата жена сред слушателите, когато за пръв път разказах Преданието за Възбраната! Но в онази порутена крепост ти ми каза, че не сме се срещали.

Каран се засрами.

— Ами ти беше много досаден. Пък и наистина не се запознахме тогава. Ти изобщо не подозираше коя съм.

— Но и тогава ме достигна със съзнанието си! Случи ми се за пръв път. И тогава… зададе въпроса, който преобърна живота ми.

— Това пък как го измисли?!

— „Кой я е убил?“ Попита ме за сакатото момиче, нали? Това е другата причина да ме изритат от Школата. Уистан се страхуваше от онова, което може би щях да науча.

— А ти откри ли нещо?

— Предчувствах, че има огромна тайна, може би цяло Велико предание. Не можеш да си представиш как копнея да съм летописецът, съставил ново Велико предание. — Погледът му се замъгли. — Но не успях да разкрия нищо. А ако узная цялата истина и се окаже, че съм сбъркал в сказанието? Опозореният летописец не може да изчисти петното от доброто си име. Дори да има ново Велико предание, друг ще получи почестите. Да не забравяме и за истинската опасност — каквато и тайна да са потулили след гибелта на Шутдар, дори и днес има хора, готови да убиват заради нея. Така затънах, че не знам какво ще правя.

— Има изход — увери го Каран и пак сложи ръка на рамото му.

— Я да чуя — промърмори Лиан без особено любопитство.

— Разкрий истината, сам състави сказанието и го разгласи надлъж и нашир. Независимо от тайните, които ще научиш, важно е да ги чуят още стотици хора. И тогава за теб няма да има никаква опасност.

— Но аз дори не съм измислил откъде да подхвана тази работа — начумерено изсумтя той.

— Е, тогава недей да се тормозиш, докато не те споходи просветлението. Убедена съм, че и от нашите неволи можеш да скалъпиш историйка.

— Да, поблъсках си главата над това. Откровено казано, още нещо ме привлича към теб — Огледалото! В тези времена малцина знаят повече от мен за Преданията, ако ще и да ме сметнеш за самохвалко…

— Самохвалко си — лукаво подхвърли Каран. — Но какво ли да очаквам от разказвач? Хайде продължавай.

— В преданията обаче няма нищо за Огледалото — нито с това название, нито с други. Защо е така, щом предметът е толкова древен? Защо не е отбелязан от летописците? Трябва да знам. Това ме измъчва.

— Може би летописците, съставили Преданията, са имали сериозни подбуди да не го споменават.

— Не е изключено, само че са описани подробно други любопитни, забележителни и крайно опасни неща.

Каран реши да смени тягостната за нея тема.

— Ти как попадна в Чантед? Известно ми е, че зейните отдавна не живеят в Мелдорин.

— Вярно, макар че винаги ни тегли насам. Повечето сме в Джеперанд, бедна земя далеч на изток. Едва ли я познаваш.

— О, познавам я — тихо отвърна Каран.

Той продължи, сякаш не я чу:

— Разположена е на север от Уан Баре — Планините на гарвана, и западно от страната Крандор. И до ден-днешен не възприемаме Джеперанд като свой дом, нищо че живеем там от почти хилядолетие. Безплодно място, обрасло с трънаци, а откъм Сухото море неспирно духат солени ветрове. Но ние вече нямаме друг дом.

Каран се облегна и затвори очи прехласната. Какъв прекрасен, богат, сгряващ глас… Готова беше да го слуша цяла нощ. Лиан се обърна усмихнат към нея, видя затворените й очи и млъкна.

— Не спирай — помоли тя. — Разкажи ми историята на зейните.

— Историята на зейните! — прихна той. — И цял месец няма да ми стигне. А ти трябва да се наспиш. Ще нахвърлям най-важното набързо. В отдавна отминали столетия сме живели в имперските земи на Зайл. Тогава не е бил само западащ град насред пустош. Цял Мелдорин е принадлежал на Зайл! Зейните били малоброен народ — проницателни книжници с взор, обърнат навътре. Такива сме си и сега. Обща наша слабост, от която не съм свободен и аз.

— Значи взор, обърнат навътре, а? Ти? Защо ли мисля, че по-скоро си приличал на разгонен пръч? Кое ли момиче в Чантед е устоявало на този твой глас?…

Каран се засмя, но Лиан се почувства неловко.

— Ако се вярва на някои сказания, мнозина от учените мъже не са били чужди на похотта. — Сети се за Тандайи, която бе останала в Чантед. Какво ли правеше сега? Вероятно залягаше над преданията в библиотеката. Колкото и дълго да беше приятелството им, лицето й вече избледняваше в паметта му. — Исках да кажа, че просто сме били недалновидни в борбите за власт. Както и да е… Тъкмо зейните основали Голямата библиотека в Зайл, съхранила се и до днес, въпреки че империята е забравена. Прадедите ми се увлекли по жаждата си за знания и Рулке ги покварил през войната в епохата на Прочистването. Платили прескъпо за съюза с него — след затварянето на Рулке в Нощната пустош малцината зейни, оцелели от клането, били прокудени. Скитали сме се много години и навсякъде ни мразели и охулвали. Още ни парят спомените от онези времена.

— Каква е била уговорката ви с Рулке? — сънено попита Каран.

— За жалост не мога да ти обясня. Знам само, че кароните влезли в сблъсък с аакимите, които създали своя защита, опустошаваща съзнанието. Кароните не успели сами да измислят как да се опазят. Открили обаче, че зейните единствени в Сантенар имат вродена устойчивост. И помогнали на моите предшественици да разгърнат тази своя дарба. Зейните не се интересували от нея, но неудържимо ги привличали знанията, които притежавали само кароните. Отначало дарбата била Дарът на Рулке, а по-късно — Проклятието на Рулке. Тя е клеймото, отличаващо ни като зейни. Всички дарове на кароните водели до съсипия. Вече няма значение — с всяко столетие дарбата чезнела, сега малцина дори подозират, че я имат.

— А как зейните разпознават надарените? — Каран впи в него съвсем буден поглед. — Ти имаш ли дарбата?

— Едва ли. — Лиан се подсмихна. — Имаме си начин да проверим и надарените не напускат нашите земи, защото рискът за тях е прекалено голям дори и днес… Накрая сме стигнали до Джеперанд, безводни земи с отровни твари, където нямало други хора. Там сме намерили убежище от скиталчеството. Само с ум и неуморен труд сме съградили дома си. Отказали сме се от прекомерните амбиции.

— Тогава ти как се озова толкова далеч от дома си?

— Децата, които проявяват други дарби, отиват да учат в чужди страни, защото ние почитаме знанията и изкуството. Така попаднах в Школата. Мендарк ме избра и стана мой покровител. Това обаче ми навлече неприятности в Чантед.

Очите й се присвиха.

— Наистина не разбирам защо си прекарал толкова години в Школата.

— И аз често се питам. Може би се плашех от мисълта да напусна. От малък живеех там.

— Никога ли не си пътувал извън Чантед?

— Няколко пъти. Бродех в планините, но до Туркад не стигнах. Отидох на север и на запад. Два пъти бях в Голямата библиотека. За човек, изучаващ Преданията, Зайл е като магнит. Но у дома тъй и не се върнах, издръжката ми не беше чак толкова голяма.

— И сега… какво ще правиш?

Зелените очи на Каран се взираха в неговите и научиха отговора, преди той да отвори уста.

— Ще вървя с тебе, ако ме изтърпиш. И ще науча за Огледалото всичко, което успея да изкопча. Накрая ще допълня сказанията с Предание за Огледалото. Е, няма да е Великото предание, за което си мечтаех, но ще си струва да го чуе човек. Приемаш ли ме за спътник?

— Избираш труден път — предупреди го тя, — и ако можеш да предвидиш какво те чака, нямаше да си толкова самонадеян. Освен това ще се убедиш, че и аз съм спътница, която е трудно да изтърпиш.

Негов ред беше да се подсмихне.

— Разбрах го още щом те зърнах.

Надигна се и видя, че водата в котлето е почти извряла. Излезе да донесе още дърва.

 

 

Когато се върна и сложи котлето, натъпкано с лед и сняг в единия край на огъня, му направи впечатление колко бледа и посърнала изглежда Каран. Седеше, обвила коленете си с ръце. Очите й го поглеждаха, но личеше, че в мислите си е далеч оттук. Чудеше се на волята й. Какво сказание щеше да напише!

Огледа пакетите с храна — сравнително запазен зарзават, загнил лук, парче месо в промазан плат и подправки в овлажнели хартиени кесийки. Извади тенджерката и накълца лука в нея. Подсвиркваше си, докато домакинстваше привично. Изсипа една кесийка с подправки, сложи малко мас и запържи всичко с месото. Пак излезе, събра лед в пешовете на куртката си, изсипа го в тенджерката и я сложи на огъня. Накрая добави зарзавата и шепа булгур.

И котлето закъкри.

— Готово е! — подвикна след малко Лиан.

Тишина. Обърна се — Каран си седеше в същата поза, но спеше дълбоко.

Подът между огъня и едната стена беше по-равен. Той направи постеля от двата спални чувала. Побутна Каран по рамото, но тя не мърдаше. Вдигна я на ръце, колкото и да го мъчеха ребрата, и я настани удобно — подпря счупената й ръка на раницата. Нагласи сгънатото наметало под главата й, свали ботушите и ги остави до огъня да съхнат. За пръв път, откакто я бе срещнал, виждаше лицето й толкова спокойно.

 

 

Навън снегът натрупваше. Лиан си наля още една чаша чай и отиде до входа. Вятърът се бе обърнал на югозапад и навяваше преспа пред входа, затова той се покатери на близките камъни. Пак виждаше само снежинки, появяващи се от мрака над главата му.

Потръпна и се уви в наметалото. Умираше за сън, но трябваше да донесе още дърва. Заради снежните навеи не виждаше къде стъпва; ожули си глезена в ръбатите парчета изстивала лава.

Сложи върху жаравата един клон с полепнали по него сухи листа и те изпращяха силно.

Внезапния шум май тласна нанякъде виденията на Каран, защото тя извика приглушено:

— Не! — Размаха ръце да отпъди нещо. — Не мога. Няма…

Едната половина на лицето й се разкриви като стисната във великански пръсти, очите й се изцъклиха.

— Каран — повика я той. — Аз съм — Лиан. Успокой се.

Очите й шареха, сякаш търсеха някого в тълпа. Тя млъкна и се скова. Лицето й стана тебеширенобяло. Лиан я прихвана нерешително, тя изведнъж се отпусна и насмалко да си блъсне главата в камъните. От допира в съзнанието му се мярна образ — женско лице в профил, видяно през огледало. Намести сгънатото наметало под главата на Каран и я зави. Тя дишаше тежко, но скоро потъна в сън.

Не беше обикновен кошмар. Защо ли подозираше, че тя преживяваше отново някакъв ужас от миналото? Или пък нещо се опитваше да стигне до нея в сънищата й. И коя ли беше тази жена? Необикновено лице. Напомняше му за един релеф на стена в Голямата библиотека. Това ли беше Огледалото?…

От мига, когато Уистан бе споменал, че Огледалото съдържало памет за древни епохи, Лиан изгаряше от нетърпение да го види. И сега желанието се разгоря. Не се стремеше да го притежава, дори да го пипне. Не можеше обаче да сдържи копнежа си да види истината от Преданията. Нима това не надхвърляше и най-безумните мечти на всеки летописец? Кой ли бе държал този предмет през вековете? Безброй възможности…

А Каран тънеше в безпаметния сън на изцедената докрай жизненост. Дори Лиан да надникнеше в раницата й, тя никога нямаше да узнае. Наведе се над нея. Тя поотвори очи, усмихна му се унесено и се сви под завивката.

Не… Напълни котлето с водя за още чай и извади дневника си — не го бе докосвал още отпреди Тулин. Пропъди насила мислите за Огледалото и се съсредоточи в описанието на всяка подробност.

Нощта се изнизваше мудно. И когато вече си мислеше, че утрото никога няма да настъпи, по небето навън плъзна бледа светлина. Той стана, отиде до входа — и долови присъствие зад себе си, леко като перце. Каран лежеше на една страна, придърпала спалния си чувал под брадичката си. Очите й бяха отворени, гледаше го безметежно.

Той не знаеше какво да каже.

— Искаш ли чай?

— Да. — Тя се подпря на лакът, погледът й не се откъсваше от него. — Толкова бях уморена… Сложил си ме да спя. Благодаря ти.

— Сготвих и вечеря — промърмори Лиан. — Обаче отдавна изстива.

— Стопли я. Вече свикнах да ям такива неща, че изобщо няма да се оплаквам.

Той си спомни противното вариво първата вечер и дори не помисли да възрази.