Йън Ървайн
Сянка по стъклото (15)

14. Тъмниците на Физ Горго

Стражниците хвърлиха Мейгрейт в килията. Тя се хлъзна по слузестата мръсотия на пода и си удари коляното в каменната скамейка. Вратата се хлопна. Тя се подпря на камъка, опитваше се да прогони болката и страха. Ето че беше пленница на Игър, затворничка във Физ Горго. Каран бе избягала с Огледалото преди часове и Мейгрейт можеше да разчита само на себе си.

В живота й не бе имало по-опустошително усилие от борбата с волята на Игър. Все още недоумяваше как успя да го удържи толкова време. И сега си плащаше прескъпо. Идеше й да вие от болките в главата, да я блъска в камъните. Изтезаваше я илюзията, че зад очите й растат дълги и остри като игли кристалчета.

Изведнъж се замая, игличките се нажежиха като от пламъче на свещ. Просна се до скамейката в напразни опити да повърне.

Не знаеше кога събра сили да стане. Вече усещаше и жаждата, и студа. Бяха й взели раницата, но й бяха оставили манерката. Ръката й подскачаше, тя разливаше струйки по гърлото си и все пак успя да пийне малко, остана й вода колкото да си избърше лицето.

Опипа скамейката — дълга и тясна, грапава отстрани, затова пък гладка отгоре, сякаш е лакирана. Споходи я невеселата мисъл: колко ли затворници са се присвивали на този камък, за да го излъскат така? Умът й отказа да се занимава с такива догадки. Надигна се от пода и седна. Очите й откриха оскъдните подробности в килията — четири стени, вътрешната леко изпъкнала, скамейката и тесен процеп вместо прозорец. Зазоряваше се.

Изтегна се разтреперена по гръб, внушаваше си, че съзнанието й трябва да остане празно, както бе научена. Но една сцена се повтаряше натрапчиво. Игър се навеждаше над вцепенената Каран, Мейгрейт се мъчи да й помогне, но е безсилна. И после… заповедта на Игър и ужасеният шепот на Каран — „Фейеламор“. Накрая младата й спътничка прекъсва връзката и побягва.

Против желанието си виждаше страданието, сковало лицето на Каран, могъществото на Игър, подхранвано от яростта му, с което прекърши съпротивата й, сякаш буря цепеше на трески прогнило дърво. Но и нещо твърде смущаващо — как той се взираше в Каран напълно озадачен. Мейгрейт пришпорваше ума си в търсене на обяснение, обаче не го намираше.

Зарея поглед в тъмния мръсен таван, смазана от осъзнатия си провал и от опасенията си за Каран. Колко гнусно се държа с нея… Как ще се справи сама? Може вече да я бяха заловили, а можеше и да е мъртва.

 

 

Паметта я пренесе към последната й среща с Фейеламор, малко преди дългото пътешествие до Физ Горго.

— Тръгни сама — бе заповядала господарката й. — И не споменавай за мен пред никого!

Но сега Игър знаеше тайната и армиите му щяха да настъпят на изток. Още какви злощастия щяха да последват? Как би могла да признае пред Фейеламор неволната си измама?

Защо трябваше да се бави толкова? Защо Огледалото я обсеби за толкова дълго? Зовът беше неустоим, всичко друго бе загубило смисъл. Щом го взе, Мейгрейт прозря, че то ще преобрази живота й. Но защо точно нейния? Все едно — Огледалото вече не беше тук.

Процепът хвърляше повечко светлина върху отсрещната стена и показваше тясна килия с голи стени и под. Вратата от дебели дъски беше обкована с желязо. Нямаше нищо друго — нито съд за вода, нито кофа да се облекчава в нея затворникът, нито одеяло. От влагата навсякъде се въдеше плесен освен около прозореца, където вирееше някакъв мъх.

Тя смъкна подгизналите си ботуши и пак легна. Замръзваше. Макар че бяха минали поне десетина часа, откакто с Каран се бяха гмурнали в резервоарите, дрехите й бяха мокри. Не бе хапвала от цяло денонощие, не бе мигвала от две. Измъчваше я обаче единствено влудяващата мисъл за провала. Не само че всичко потръгна накриво със задачата, но и не бе опазила тайната на Фейеламор, крита грижливо столетия наред. Представяше си студеното, подобно на маска лице и очите, чийто поглед беше по-унищожителен от гнева. Неоспоримото, безмерно презрение към негодната за нищо слугиня.

„Права беше — не съм достойна да й служа. Дори ако нарочно бях поискала да попреча на всичките й отдавна подготвяни планове, едва ли щях да навредя толкова…“

 

 

Денят отмина, свечери се, никой не идваше. А тя очакваше всеки миг вратата да тресне и Игър да влезе, за да я разпитва. Дали протакаше, за да отслаби волята й?

Мейгрейт не можеше да заспи. Колкото и да беше изтощена, не се унасяше. Кръстосваше из килията — четири крачки в едната посока, четири в обратната. Щом престана да трепери, легна пак, но ходилата й още бяха ледени и студът скоро се просмука нагоре в краката й. Не чувстваше нищо освен безмерно опустошение.

Посред нощ вратата се блъсна в стената, без други шумове да подготвят Мейгрейт за това. Влезе извънредно мършав мъж с ъгловато лице и дълга сивкава коса. Уелм. Махна й да тръгва с него.

Мейгрейт се изправи мудно, като заслони очи от светлината на факлата.

— Аз съм Джафит — каза той със стържещ глас. — Хайде, идвай!

Тя посегна към ботушите си.

— Нямаш нужда от тях! — изграчи той и стисна ръката й над лакътя.

Костеливите му пръсти бяха корави и студени. Отведе я по много стълби надолу към голямо помещение без прозорци, но с ярки фенери по стените. И тук беше мразовито като в килията, миришеше на мухъл. В голямото огнище бяха наредени незапалени дърва.

Вътре чакаха още двама уелми, мъж и жена с остри черти като на Джафит. В средата на стаята три къси пейки бяха подредени като квадрат, отворен от едната страна. Жената бутна Мейгрейт между тях.

— Седни!

Мейгрейт се отпусна на влажния под. Тримата уелми се настаниха на пейките и се загледаха отгоре надолу в нея. Носът на слабата кокалеста жена се извиваше като острието на брадва. Въпреки студа носеше сандали на бос крак, костите на тесните грозни стъпала изпъкваха под кожата и вените. Мейгрейт настръхваше от вида й — нещо не беше наред в нея, във всички уелми…

Накрая погледите им станаха непоносими и тя сведе глава. Жената отвори уста.

— Значи се казваш Мейгрейт?

И нейният глас чегърташе, лицето й беше непреклонно.

— Защо дойде тук?

Мейгрейт не продума. Въпросът прозвуча повторно. Та пак не каза нищо. Тримата уелми се поклащаха на скамейките си, слятата им воля я обгръщаше, лишаваше я от сетивата й, притискаше я. Сърцето й биеше все по-трудно. Устата й пресъхна.

— Дайте ми вода, моля ви — дрезгаво помоли Мейгрейт.

— Ще пиеш, когато отговориш на въпросите ни — отсече жената.

— Коя беше помощничката ти? — попита Джафит. — Накъде тръгна?

Мейгрейт мълчеше. Знаеше си, че отвори ли уста, няма да може да спре.

— Как се промъкнахте във Физ Горго?

— Кой те изпрати?

— Защо твоят господар или господарка иска Стъклото?

— Стъклото ли? — неволно се учуди тя.

— Огледалото на Аакан! — сопна се жената. — Защо го иска?

Мейгрейт седеше безмълвна; въпросите се сипеха като удари. Сега уелмите я плашеха повече и от Игър. У него поне се долавяше нещо човешко, у тях — не.

— Кои сте вие? Защо ме измъчвате? — изпъшка задавено накрая.

— Ние сме уелми. Аз съм Вартила — отвърна жената. — Игър е наш господар. Във всичко му се подчиняваме.

Задушаващото покривало на волята им я обви още по-силно и породи подозрението, че проникват в ума й и че зададените на глас въпроси са по-маловажната част от разпита. Усещаше ледено боцкане в слепоочията.

Това се проточи дълго и макар че не се покоряваше, Мейгрейт сякаш се смали на пода, а уелмите се извисиха великански. Нямаха умора. От жажда губеше гласа си. И мисълта й се изтощаваше, защото я изпълваха видения как уелмите с радост биха я изтезавали. Не… не с радост, а с удовлетворение. Не ги разбираше. Струваше й се, че не различават добро и зло, увлечени от желанието да изпълнят заповедите на господаря си. И затова щяха да са доволни, ако с изтезания постигнат целта си.

Часовете се изнизаха и цялата й глава се замрежи от гъстата паяжина на болката. А още никой не я бе докоснал.

 

 

Може би около пладне на втория ден след залавянето й в стаята й влезе още един уелм. Всички се скупчиха в ъгъла за малко. Мейгрейт не схвана новината, но явно беше лоша за тях, защото щом вестоносецът излезе, чу другите трима да си говорят:

— Над нас властва опасно слаб господар — промълви Джафит, сякаш станал още по-мършав и стар.

— Така е, но що да сторим? Без господар сме нищо.

— Длъжни сме да бъдем силни — натърти Вартила. — Не бива да губим повече време с тази.

Върнаха се по местата си на скамейките.

Джафит протегна ръка и дланта му опря в гърлото й. Пръстите бавно се плъзваха надолу. Студени и горещи нишки плъзнаха навсякъде в плътта на Мейгрейт. Натискът отново я прикова към пода, в гърдите й се надигаше отвратителен, смахнат кикот. Кожата й настръхна, все едно някакъв паразит я гризеше и пихтиестото му тяло се издуваше в нея.

В някакво притаено кътче на душата й замъждука гняв от посегателството, разгоря се мудно, но накрая избухна неудържимо.

Самата тя дори не долови точния миг, когато вдигна към Джафит ръка с разперени пръсти, забрави всички предупреждения и наставления от дългогодишната си подготовка и стовари върху него цялата мощ на своето побесняло от болка съзнание.

Уелмът млъкна насред думата, която изричаше, застина като изваяние, на цялото му лице се избиха червени петна и той тупна по гръб на пода. Лицето му се гърчеше, ръцете му се увиваха конвулсивно около тялото.

„Прекалих, а пък и закъснях — сгълча се Мейгрейт. — Още един от присъщите ми недостатъци“.

Другите двама не шавнаха. Мъжът бледнееше, пръстите му се впиваха в ръба на скамейката. А Вартила се усмихна като привидение и Мейгрейт се стъписа.

— Джарк-ун трябва да научи за това — обади се Вартила към мъжа. — Помоли го да дойде.

— Още не се е върнал.

— Значи ще го потърсиш, щом се върне. Тази тук ме безпокои. Много сила има в нея. Длъжни сме да научим кой я е изпратил. Може би ще е по-лесно да пречупим другата.

Вратата се отвори. Игър надвисна над всички. Носеше дебело наметало, по шапката му още искряха капки, по ботушите му лепнеше черна кал.

— Аз ще се заема с нея — каза той тихо. — Доведете я в работната ми стая.

— Но, господарю…

Вартила не продължи и се извърна.

 

 

Мейгрейт едва прекрачи прага, изтощена от дългото изкачване по стълби, пък и отново я налегна слабост, след като си послужи с Тайното изкуство. Игър говореше, но звуците се сливаха в ушите й, дори не го виждаше, ако не застанеше точно пред нея. Тръшна се на пода и присви колене към гърдите си. Той стърчеше над нея като сиво петно. Мейгрейт не съзнаваше нищо освен жаждата и непоносимото напрежение в главата си.

— Вода… — изхъхри тя. — Моля те, дай ми вода.

Игър приклекна неловко и се взря в лицето й. Зачерви се и тя отметна глава немощно, защото се уплаши да не я зашлеви. Той обаче се надигна с охкане, провлачи крак към вратата и дръпна шнура, увиснал до рамката.

Тутакси влезе една прислужница. Игър й каза нещо и пак дръпна шнура. Дойде и втора жена и двете отнесоха Мейгрейт в съседните покои. Там я изкъпаха в неописуемо приятна топла вода и я облякоха в чисти дрехи.

След това я заведоха в просторна стая и поднесоха храна и вода на масичка с извити черни крачета до огнището. Гозбите бяха съвсем обикновени — маринована риба, задушени зеленчуци, черен хляб с кана ласий — слаба светла напитка, която винаги присъстваше на трапезата в Орист. Тя веднага изгълта две големи чаши. И през цялото време двете слугини я наблюдаваха неотлъчно. Щом се засити, я върнаха в покоите на Игър и я настаниха на дивана до току-що запаленото огнище с още една пълна чаша на масата. Мейгрейт се почувства чиста и стоплена за пръв път, откакто бяха нагазили в блатата на Орист… и по-уплашена от всякога. Колкото и слабо да беше питието, я потапяше в дрямка, затова тя веднага седна, сковано и изпънато.

Скоро влезе и Игър. Носеше дълга вълнена блуза, дебел панталон и сиви ботуши. Слугините си отидоха. Яростта му не бушуваше и продълговатото му лице беше невъзмутимо, едва ли не приветливо. Мейгрейт не знаеше какво да си мисли. Каквито и способности да бе развила у себе си, не умееше да разгадава чуждата душа.

— Е, сега малко по-добре ли си?

— Благодаря — отвърна Мейгрейт, още по-смутена от любезността му.

— Уелмите се престарават, а аз се забавих заради преследването.

Не и се вярваше, че чува тези думи. Нима се оправдаваше пред нея?!

— Какво направихте на Каран?

Игър придърпа стола си към нея и се вторачи в очите й. Май търсеше нещо, но отново изглеждаше озадачен. Мейгрейт потръпна и притисна гръб в облегалката.

Той заговори бързо, без да се запъва:

— Вече нямам време за губене. Коя е Каран и накъде понесе Огледалото?

Възможно ли беше Каран да се е изплъзнала? Направо изумително. Мейгрейт сведе поглед. Игър се славеше с лукавството си, а в нито един слух не го хвалеха за състрадание или благост. Би си послужил с какви ли не хитрини и беше най-добре тя изобщо да не отваря уста.

— Нищо няма да ти кажа…

Той обаче упорито повтаряше въпросите си, дори се опита отново да прекърши волята й както предишния път, но тя не продумваше. Игър се разгневи само веднъж, с един замах помете чашата й от масата и вдигна юмрук, но нейният поглед пак не трепна. Тя долавяше, че той се преструва най-хладнокръвно, нямаше и помен от онзи сляп бяс. Защо се бе променил така?

Накрая от умора не можеше и да седи. Игър отново повика прислужниците и те я отнесоха в малка стая с легло. Съблякоха я, както стоеше със затворени очи, и я сложиха в студената постеля.

 

 

Вратата се отвори безшумно и Игър влезе. Носеше фенер. Мейгрейт беше права да не разчита на дружелюбието му. Яростта отново бушуваше в него, докато крачеше по коридора, макар че засега не я заплашваше. Вбесяваше го загубата на Огледалото, толкова важно за отдавна обмислените му планове. Надяваше се, че щом Мейгрейт е с изцедени сили, ще намери начин да изкопчи истината от нея.

Защото Игър не само използваше Огледалото да разкрива защитните мерки на противниците си. Знаеше, че в прастарото изделие е скрита несравнимо по-важна тайна — път отвъд ограниченията, наложени от разстоянията, задържащи повелителите на Сантенар в дребните им владения. Път към премахване на отдавнашната неправда, на която той бе станал жертва. Тласкаше го не само жаждата за мъст, но и една мечта — да обедини Мелдорин, а защо не и цял Сантенар. Изобщо не се съмняваше, че той е най-подходящият човек да постигне това. Дребното отмъщение беше само стъпало към целта. Успееше ли да постави Сантенар под своя власт, щеше да впрегне всичките му сили, за да сбъдне и желанието си за истинското възмездие.

Но сега дойде в стаята на Мейгрейт, за да удовлетвори любопитство си и да разсее недоумението си. През онези тежки часове на борба за надмощие двамата взаимно надникнаха в съзнанията си. Може би самотата и тъгата на тази жена му напомняха за неговата душа. Или вече налучкваща какво всъщност представлява Мейгрейт… и в какво може да се превърне?

Сложи фенера на пода до леглото, седна на един стол и се загледа в спящата жена. В тези мигове беше толкова безметежна…

Тя се обърна и насила отворя очи, сепната от светлината на фенера. От преумора не можа цяла минута да осъзнае къде се намира, а после в миг привичното напрежение и унижение изопнаха лицето й.

„Какво ти е причинила Фейеламор? — чудеше се Игър. — Защо те е тормозила така?“ Мейгрейт събуждаше у него твърде особени чувства, каквито не бе изпитвал през целия си дълъг живот. Коя всъщност беше тя? С какво коварство си служеше?

Мейгрейт седна в леглото и се уви плътно със завивката. Застави се да срещне погледа му, въпреки че сънят още тегнеше в мислите й. Пламъчето на фенера потрепваше и хвърляше по лицето на Игър заплашителни сенки. Хлътналите му очи тъмнееха и хвърляха редки проблясъци.

Гласът му прозвуча с прекомерна сила в притихналата нощ и отекна от стените.

— За какво й е Огледалото на Фейеламор?

— Прочети Преданията! — озъби му се Мейгрейт.

— О, чета ги — кротко я увери Игър. — Но през последните столетия се смяташе, че Фейеламор е мъртва, а фейлемите са изчезнали. Откъде се взе тя? И защо точно сега? А ти откъде изскочи с цялата тази сила и незнайни цели?

— Аз само й служа. Нямам свои цели, изпълнявам дълга си.

Той я изгледа косо.

— Нещо не ми се вярва. Твоят път не съвпада с нейния — ти не принадлежиш към фейлемите.

Думите му я притесниха, засегнаха онова, за което си бе забранила да мисли.

— Няма да говоря с тебе за нея.

— Ами за приятелката си? Името й е Каран, нали?

„Значи не сте я намерили“. Мейгрейт си позволи отпаднала усмивка.

— Тя е от рода Фърн в Банадор.

— Ааа… Фърн, тъй ли? Хора с крехко душевно здраве. Безумието е същинско проклятие за този род. Тя е толкова млада. Товарът може да я смаже. Нима не се тревожиш за приятелката си?

Мейгрейт се извърна; боеше се да каже каквото и да било. Но откъде бе научил толкова много?

— Не я познаваш — отрони печално накрая. — Вярно, наглед е съвсем млада и се шегува с онова, на което държи, но в нея се крие желязно упорство. Тя познава и грозното лице на света. Никога няма да я хванете.

И себе си не можа да убеди. Защо говореше така с врага си? Как успял да я обезоръжи?

Игър се взираше настойчиво в нея.

— Накъде е тръгнала? Към морето ли? Или на изток — към езеро Нийд? Аха, виждам отговора в очите ти. Отива към Нийд. И може би ще се срещне с някого там?

Очите на Мейгрейт за кой ли път я предадоха. Нищо ли не можеше да скрие от него? Умората надделяваше. Тя зарови лице в ръцете си, очакваше със страх следващия въпрос.

— Накрая да те попитам къде Каран ще се види с Фейеламор?

Тя не си позволяваше дори да мисли за Сит. Но Игър изведнъж се озова за нея, дългите му пръсти покриха цялото й лице.

— Къде? — прошепна той и напорът на волята му отново я приклещи.

Стори й се, че ще припадне. Пръстите на Игър не притискаха кожата й; силата му обаче беше по-непоносима от паднал върху нея каменен блок.

— Нека позная. — Трудно го чуваше, макар тънките устни да шептяха до ухото й. — Фейлемите са живели далеч на югоизток. Само че е прекалено рисковано да го носи чак дотам. Значи Фейеламор е някъде в Мелдорин, и то близо до морето. В Туркад, да речем?

Мускулите на лицето й се отпуснаха за миг, колкото и да не й се искаше.

— Не е в Туркад. Да не е Виликшатур? Или Алсифър? Не. Гнулш? Много път има дотам. Ами да — не е на морския бряг, но е наблизо, и то на голямата река Гар! — Клепачите й трепнаха. — Оо… Сит! Вече можеш да заспиваш. Това исках да науча.

Игър погледа още миг голите й рамене и тъмната коса, паднала на красивото печално лице, изправи се рязко, взе фенера и излезе. Вратата се затвори с тихо щракане.

Мейгрейт бавно се свлече в леглото. Нямаше да мигне повече тази нощ. Толкова години обучение, толкова усилия… за нищо. Достатъчно беше да не се наспи и той я прекърши.

Намери само една утеха — бяха минали два дни, откакто Каран бе избягала в тунелите. Но вечерта ботушите на Игър бяха изцапани с кал от устието, влажните му дрехи носеха дъх на море. Каран се бе измъкнала от крепостта. Трябваше да й помогне някак, да им отвлече вниманието, ако ще и за съвсем малко.

Облече се безшумно в мрака, открехна вратата и надникна. В рамката на отсрещната врата се мяркаше силует. Прокрадна се по-наблизо, молеше се да не е уелм. Оказа се обикновен прислужник, обърнат с гръб към нея. Босите й крака стъпваха безшумно. Тя го цапардоса с ръба на дланта си по тила и го издърпа в ъгъла на стаята. Дали имаше още някой? Тук — не, но навън? Допря ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Напрегна се, дръпна рязко, готова да повали стража, но не видя никого.

Поколеба се. Знаеше, че засега не й стига жизненост да избяга. Влезе в покоите на Игър. Осветяваше ги само гаснещата жарава в огнището. Мейгрейт се вмъкна и огледа помещението, Стопанинът не беше тук, но присъствието му се долавяше. Дългата маса, отрупана с карти и книжа, привлече вниманието й. Тя взе оставената най-отгоре карта, показваща източните области на Мелдорин от планините до Туркадско море. Имаше много знаци, нанесени на ръка. Обърна листа към огнището, за да вижда по-добре. Студена ръка стисна китката й изотзад. Пак я побиха тръпки, за малко не изпищя от уплаха и погнуса.

— Този път ще си довършим разговора — обеща Вартила.