Йън Ървайн
Сянка по стъклото (13)

12. Странноприемницата в Тулин

Лиан никога не бе изпадал в такъв смъртен ужас. Пръстите му — шареха безцелно по земята — напипаха гърлото на меха с вода и той замахна с все сила, Търлю се обърна неволно, мехът го плесна по носа, спука се и заля и двамата. Сенешалът се закашля. Лиан изби с юмрук ножа, събори го и затисна гърдите му с един сух дънер. Търлю хъхреше и едва си поемаше въздух. Лиан върза ръцете му с каишката на меха.

— Махни това от мен! — изпищя Търлю.

Младежът затисна дънера с крак, за да не се търкулне, хвърли още клони в огъня и каза:

— Какво пък толкова? — Говореше на пленника си с нехайното любопитство на разказвач, който търси нова тема за сказание.

В играещата светлина на пламъците видя огромен мъхнат паяк: беше излязъл от пукнатина в сухото дърво в пълзеше към брадичката на сенешала.

— Ама защо е тази паника? — добави Лиан. — Най-обикновен черен паяк.

Паякът спря до дебелите влажни бърни на Търлю, той завъртя глава и изкрещя:

— Убий го веднага!

— Допреди малко ти се канеше да убиеш мен — напомни злорадо Лиан. — На твое място щях да мирувам. Стига ти и едно ухапване…

Сенешалът замря. Младежът издърпа една главня от огъня и видя, че паякът не е мъхнат, а стотици дребни паячета са се вкопчили в тялото на майка си. Потръпна. И той не беше любител на подобни твари.

Паякът пробяга по челото на Търлю и Лиан го смачка с един удар на спукания мях. Мъничките паячета се разхвърчаха на всички страни, потърсиха убежище в косата, ушите и носа на сенешала. Писъците на нещастника не секнаха, докато Лиан не изля малкото останала вода върху главата му.

Не беше жесток по природа и изгуби желание да изтезава врага си. Завлече го до коня, провеси го по корем на седлото и го върза. Въпреки стегнатите ремъци Търлю се гърчеше и опитваше да стигне с ръце до ухото си, защото паячетата гъделичкаха непоносимо. Лиан ядосано плесна коня, който хвърли къч — само педя не стигна да му сцепи главата — и после пое в мързелив тръс по пътеката. Виковете на Търлю се чуваха дълго.

Лиан седна до огъня. Още беше сащисан от победата си, произшествието вече изглеждаше немислимо и някак съчинено. Бе се счепквал с други младежи само в двора на Школата, но рядко излизаше победител.

Стъпка огъня, премести се по-далеч от пътя и ядно се свря в чувала да поспи. Въртеше се на каменистата земя и си спомняше топлото легло в Чантед.

Накрая засънува — чудата смесица от схватката, откъси от Преданията и собствените си романтични приумици. Той беше герой, защитник, смелчага и хитрец, неспирно изненадваше врага и се справяше с невъобразими опасности. И когато накрая влезе в Туркад, хората крещяха името му по улиците.

 

 

Бе толкова погълнат от сънищата си, че когато се събуди на разсъмване, развеселен, но и леко натъжен, не се сети веднага да обмисли новата си задача. Отиде до близкото поточе да напълни котлето и седна да попълни дневника си и да пие чай, както бе свикнал да започва всеки ден. Чак когато записа случките от предишният ден, се замисли сериозно за думите на Уистан.

Дори не знаеше трябва ли всъщност да се престарава с това издирване. А и защо биха избрали него? Не беше заслепен от самочувствие и можеше сам да изброи недостатъците си. Признаваше, че извън собствения си малък свят на сказанията и летописите е твърде невеж и неумел. Каквито и скрити намерения да бяха вложени в мисията му, дължеше всичко на злобата на наставника. Нищо чудно да нямаше никаква крадла, нито Огледало. Не помнеше да е срещал дори едно споменаване на такава реликва в Преданията.

Смръзна се от внезапно подозрение, извади кесията и я изсипа на земята. Всичко беше наред. Истинско злато и сребро, за бедняк като него — цяло богатство. Откри също, че в препоръките на Уистан качествата и постиженията му са изброени справедливо, макар и без топлота. Каквото ще да приписваше мислено на наставника, не можеше да го обвини в подлост.

Значи задачата от Уистан не бе коварна шегичка. Защо обаче жена, на която е стигнало хитроумие да измине толкова път, без да й отнемат Огледалото, ще се нуждае от спътник като него? Това го озадачаваше. Дори не му се мярна догадката, че Каран е откраднала Огледалото не за Мендарк, а за друг.

Както и да е, за всеки млад летописец бе задължително да си намери богат и влиятелен покровител, иначе щеше да свърши като презрян бродещ разказвач. Мендарк беше прастар, извънредно богат и още по-могъщ. Кой по-добре от него би подпомогнал Лиан в диренето на истината? А и несъмнено би предложил интересна работа на летописец. За един зейн, прогонен да се оправя сам в изпълнения с незнайни обрати свят, си струваше да се примири с какво ли не, за да получи такава работа.

В сегашната бъркотия интереса му будеше единствено Огледалото. Древна реликва, подтикнала някого към толкова нагла кражба… И това стигаше. Но още по-занимателно беше, че нямаше нито дума за нея в Преданията. Охотно би избродил от край до край Сантенар, за да научи тази история и да я разкаже.

Внезапно се усети, че слънцето е високо в небето, а той си позволява да блуждае във видения. Ако Търлю се бе освободил и бе яздил цяла нощ, може би сега събираше в Чантед цяла банда главорези. Имаше и по-важен за близкото бъдеще на Лиан въпрос — ами ако отидеше в Тулин и научеше, че Каран отдавна е минала оттам? Забърза нагоре по пътеката и вървя чак до свечеряване и спря само два-три пъти да си поеме дъх.

 

 

Двамата уелми, които тръгваха към Чантед да търсят Каран, бяха капнали от умора, колкото и несекваща да беше издържливостта им. Яздеха неспирно дни наред, подпитваха всеки срещнат, но от момичето нямаше и следа. Прахосаха още дни в самия град, където напразно задаваха еднообразните си въпроси.

— Изобщо не е идвала насам — каза жената.

Тя беше едва ли не красавица сред уелмите, макар и кльощава и начумерена, с черна коса и черни очи. Тънката безкръвна линия на устните й почти не личеше.

— Да, не е идвала — съгласи се мъжът. — Пазачът излъга, за да й помогне. Ще го науча аз него, ако някога пак го срещна.

— Тогава да тръгваме към Тулин. Може би на Джарк-ун му е провървяло повече.

Следобед продадоха конете, защото по стръмнините оттук до Тулин можеха да вървят само пеша. На следващото утро се натъкна на любопитно зрелище — мъж с вързани ръце и крака, проснат на калната пътека. Жената подпъхна крак и го обърна по гръб. Търлю се бе натъртил лошо от падането, но щом му дадоха да пие вода, изохка и се напъна да седне.

— Чувал ли си за Каран от Банадор? — попита жената, както десетки пъти досега.

— Да, знам за нея — изстена Търлю и яростно се зачеса с вързаните си ръце по ухото. — Колко ще ми платите?

— Един златен тел — обеща мъжът, като потисна нетърпението си. — Стига да имаме полза от сведенията ти. Къде е тя?

— Първо ми дайте месо и още вода.

— Да чуем вестите ти, отплатата ще почака.

Търлю изграчи каквото знаеше за посланието от Мендарк.

— Мендарк… — процеди жената.

Мъжът я прихвана под ръка като любовник, дръпна я встрани и зашепна:

— Мендарк е враг на нашия господар! Лоша новина.

— Вярно казваш. Ако се сдобие с Огледалото, ще разкрие всички замисли на господаря. А Магистърът е неумолим враг.

— Значи е още по-важно да върнем Огледалото.

Отново застанаха над Търлю.

— Имаш ли други сведения за тези събития?

Той им обясни, че Лиан е изпратен да придружи Каран.

— Кой е този Лиан? — Мъжът докосна нежно ръката на жената преди тя да е отворила уста. — Чухме това име в Чантед. Нали, Йеча?

Тя сви вежди.

— Да, някакъв летописец, който изчезнал.

— Той е зейн, глупак и злосторник — враждебно изсъска Търлю.

— А, значи той те е подредил така — позна Йеча. — Явно не е чак толкова глупав, колкото искаш да го изкараш.

Даде му да пие пак от манерката си, после не забрави да избърше гърлото с ръкав.

Мъжът отряза парче от незнайно зеленикаво вещество, пъхна го в ръката на Търлю и отброи двадесет сребърни тара, равни на един тел. После двамата уелми загърбиха сенешала и продължиха с широки крачки по пътеката.

— Ей, ами въжетата? — викна Търлю стъписано.

— Нямаме такава уговорка — подхвърли жената през рамо и уелмите се скриха зад завоя.

— Твърде особена история — промърмори мъжът.

— Не е за вярване — съгласи се тя, — но аз не се усъмних. Защо не следваме този Лиан, докато я намери? Нека сам ни отведе при нея. Предчувствам, че ще успее.

— Добре. Ще бъдем потайни.

— Дори за Джарк-ун и Идлис ли?

Той са изплю на пътя.

— Много шансове изтърваха. Време е ние да покажем какво можем.

 

 

Следобеда на третия ден Лиан подмина развалините на Бенбоу. Дори белезите от необуздания пожар бяха скрити под тревата, а по овъглените греди на кметството висяха бледосиви лишеи. Порутените стени може би стърчаха така от хилядолетие, ако се съдеше по увивните растения, които ги разяждаха и закриваха. Лиан бе разказвал „Сказание за Бенбоу“, една от по-малко популярните трагедии, само преди месеци. Нямаше желание да се застоява тук. Всичко толкова нагледно потвърждаваше сказанието, че му се привиждаха пламъци и му се причуваха писъци. Не бе имало кой да спаси обречените.

Към края на четвъртия ден изгази калта около висока скала и зърна старото селище Тулин. Оттук се виждаше главният път от Хечет към Банадор — криволичеше по стъмните склонове. През нощта бяха поръсили снежинки и най-дълбоките сенки белееха, а на запад снегът покриваше плътно планините и отново се трупаха тъмни облаци, които вещаеха още сняг.

Стигна до селището, сгушило се в падината до билото на продълговато възвишение. Състоеше се от разхвърляни нарядко стари каменни къщурки. Над всички се издигаше странноприемницата, яка сграда от сив камък с покрив от цепени плочи и малки прозорци, защитени от дебели дървени кепенци. Предната врата бе боядисана в тъмносиньо и заздравена с железни ивици. Отгоре стърчеше прът, но на него не се развяваше никакъв флаг. От комините на странноприемницата и няколко къщи се виеше дим. Не се мяркаше никой.

Лиан бутна вратата и влезе в дълъг коридор с врати от двете страни. Първата отляво беше отворена и през нея видя голямо помещение с висок таван, открито огнище заемаше половината от отсрещната стена. Там мъждукаше малко жарава. Иначе залата беше безлюдна и студена. Той подмина тясна стълба, която се виеше нагоре. Рече си, че е твърде малка и крехка на вид за толкова масивно здание. В дъното намери кухня с огромна нажежена печка. И задната врата беше отворена, чуваха се удари на брадва.

— Ей, има ли някой? — извика Лиан.

Шумът спря. Иззад голяма купчина насечени дърва се подаде побеляла глава.

— Помогни ми да ги внеса — помоли старецът.

После пак размаха брадвата. Лиан приседна на един пън до купчината и прекалено показно смъкна единия си ботуш.

— Ще се радвам да ти помогна — промърмори и опипа пришките по ходилото си. — Само първо да се превържа.

— Не ме занасяй, Лиан — засмя се старецът. — Предишния път ми пробута същия номер. Сега няма да се хвана.

Тъмнозелени очи искряха на лице със загар на планинец. Старецът приглади с мазолестите си длани сивата си коса, оредяла отпред, но падаща до раменете му. Беше по-нисък от Лиан, но здравеняк въпреки годините си. Още личеше какъв красавец е бил на младини.

— Здрасти, Шанд! — Лиан се ухили. — Изненадан съм да те заваря жив. Минаха пет години, откакто идвах в Тулин.

Огледа са весело и се намести по-удобно на пъна.

— Живичък съм си — изсумтя Шанд. — Как да пукна, като има толкова дърва за носене?

— Къде са другите?

— Тулин запада. А колкото жители има, тръгнаха по пътя за Хачет, търсят някаква залутала се пътничка. Ще се върнат скоро и ще искат пламтящо огнище и топла вечеря.

Старецът погледна към пътя на запад, който се виеше надолу по склона.

Лиан се примири, приклекна и взе един наръч дърва.

— Пътничка ли каза?

— Голяма глупост — да се мотае сама из тези места малко преди зимата. Пък и пострадала — счупила си ръката или нещо подобно. Цяла вечер ли ще клечиш?

Лиан се затътри вътре и изсипа товара си в преградената ниша до печката. Върна се навън и видя първите прехвърчащи снежинки.

— Как научи за нея? — попита, докато вземаше още цепеници.

— Ами ей това е най-чудатото — подхвана Шанд, опря брадвата на дръвника и премести един пън, който Лиан не би и помръднал. — Дойдоха да я търсят други странници — трима чужденци чак от Орист. Били се запътили на изток. И много бързали. Само дето нещо не се връзва, щото хич не бързаха тази сутрин. Тръгнаха да я дирят из планините.

Старецът награби куп цепеници и тръгна нагоре по пътеката. Лиан се тръшна до купчината. Побиха го тръпки. Нали и Уистан бе споменал, че някой преследвал Каран…

Шанд се върна и се вторачи в него хем добродушно, хем с досада.

— Лиан, заваля…

Младежът скочи, взе няколко цепеници и ги отнесе в кухнята.

— Случайно споменаха ли името й? — попита, докато се разминаваше със стареца по пътеката.

— Каран от Банадор — отвърна Шанд.

 

 

Докато внесат дървата и напалят огъня, притъмня съвсем. Лиан седна до огъня с чаша греяно вино в ръка, а Шанд шеташе — палеше фенера, носеше чаши, чинии и прибори от кухнята.

Излезлите да търсят пътничката се върнаха с гръмогласна врява малко след свечеряване, изтръскаха ситния сняг от наметалата си пред огнището и настойчиво се запровикваха към Шанд за храна и питиета. Лиан си кротуваше — засега му стигаше да ги опознава. Собственикът на странноприемницата, едър мъж с яки кости, пясъчно руса коса и сплескан нос, видя смълчания непознат и го доближи.

— Аз съм Торген, съдържателят, а това е жена ми Мая.

Мая беше ниска и закръглена, изненадващо симпатична, на средна възраст, с черни очи, розови бузки и сияеща усмивка. По тънките й китки звънтяха множество сребърни гривни.

Торген му представи и другите. Възрастен мъж с войнишка шапка се връщаше на запад от Туркад. Двама вестоносци пък пътуваха на изток. Имаше и младоженци, ако са съдеше по взаимното им прехласване, макар да си приличаха като брат и сестра. Те пък се бяха запътили към Хечет. И един жрец с воднисти очи. Плюс петима-шестима от тукашните селяни, но те побързаха да се отделят на една маса в ъгъла и забравиха всичко освен играта на зарове.

— Направо навалица за този сезон — подхвърли съдържателят. — Виждам, че вече познавате Шанд. Имаме и трима от Орист… ма те не приказват много с другите. Още не са дошли. Моля ви да ни извините, но бездруго закъсняхме с вечерята. Денят беше тежичък. — Той продължи през рамо в отговор на въпроса, зададен му от Шанд: — Не я намерихме. Сигурно е в някоя пряспа — доста е наваляло горе.

Войникът Джаред и жрецът седнаха при Лиан. Младежът поръча за себе си и жреца кана греяно вино, а Джаред поиска чай.

— Каква е тази залутала се пътничка? — невинно попита Лиан.

Жрецът и войникът се спогледаха. Джаред си свали шапката, разтърка петнистото си теме, намести шапката и безмълвно преви рамене над чая си. Жрецът също мълча дълго.

— Е, казват, че се залутала. Но за мен цялата тази история е съшита с бели конци…

— Как тъй?

Жрецът примижа насреща му.

— Защо нещастното момиче ще тръгне нанякъде дни преди зимата? И защо толкова напират да я намерят тримата мършави грозници от Орист? Че и нас накараха да си рискуваме живота в такива времена… — добави сприхаво.

Алчно си сипа още вино от каната, изгълта го с мляскане, бутна стола назад, сякаш щеше да се махне, но само се загледа намръщено в огъня.

— Май не разбрах това за времената… — промърмори Лиан.

— Нима не усещате? Миналото ни връхлита, отново завладява настоящето. Толкова е неизбежно, че чак костите ме болят нощем от предчувствия. Иде цикълът на смъртта, на разрухата.

Жрецът потрепери, очите му са насълзиха още повече и той ги попи с ръкава на наметалото.

— Жрецо — гърлено се обади войникът, — моето и твоето верую са много различни. Аз съм практичен човек, но също виждам предостатъчно знамения. Задава се нещо, каквото не е имало в Сантенар от цели епохи. И кой има волята да му се опълчи? Аз — не.

От думите им и настроението на Лиан се помрачи. Какво ли виждаха, за което той още беше сляп?

Входната врата се тресна, той се извъртя на стола си и видя трима новодошли сред облак от снежинки. За да ги огледа по-добре, се изправи и опря лакът на лавицата над огнището.

Носеха еднакви дрехи — роби от тъмнозелена вълна, стегнати на кръста с връв. Първите двама бяха високи, с ъгловати сивкави лица. Мъжът имаше белези по бузите, а жената — тежки гърди въпреки кльощавата си фигура. Държаха къси тояги, друго оръжие не се виждаше. Третият беше набит и мускулест, с гъста прошарена коса. Кожата му сивееше като стомана.

Очевидно беше старши, защото подхвана разговор със съдържателя, чиито шарещи очи издадоха притеснението му, после огледа властно залата. За миг се вторачи в Лиан, който си придаде флегматичното изражение на селяндур, даде знак на спътниците си и те тръгнаха към стълбата.

Нещо познато в тях прикова вниманието на Лиан… образ от прастаро сказание, но не го налучкваше. Върна се до масата, но жрецът бе предпочел да седи сам на съседната, а войникът бе излязъл. Младежът си поръча вечеря и още една кана греяно вино. Вече му се струваше, че облагите от тази задача не могат да се мерят с опасностите.

Шанд му донесе вечерята — къшей черен хляб и голяма паница гъста гореща супа със зеленчуци и пушено месо. Лиан не искаше да си пари устата, топна един залък и го задъвка, улисан в мислите си.

Дали Каран се бе изплъзнала покрай преследвачите си, или се беше скрила и ги бе оставила да я подминат? Или лежеше ранена, а може би и мъртва далеч от пътя?

Шанд се върна с вдигаща пара паница и чаша за себе си и младежът го покани с жест да седне при него. Старецът извади нож от единия си джоб, дебел комат от другия, наряза хляба на кубчета, пусна ги в супата и ги натопи с лъжицата.

— Кои са тези? — попита Лиан.

Шанд снижи глас.

— Доверените слуга на Игър. Наричат ги уелми. Онзи плещестият им е началникът — Джарк-ун. Жената се казва Гайш. Дойдоха снощи. И поискаха да вечерят в стаята си. Викаха ме няколко пъти горе за още одеяла, още дърва, такива работи. Кой да знае, че ще им е студено, като идват от Орист? А последния път онзи с белезите — Идлис ме привика да пита кога си е тръгнала червенокосата. Ама не потайно, а направо, стресна ме. „От седмици никой не е пътувал сам — отвърнах му — и не ми се вярва някои да посмее цяла зима. Чудя се, че вчера отседнаха двама, щото обикновено или мнозина тръгват заедно, или няма никого“. И той, и останалите ме зяпаха, все едно съм скрил някъде жената. Само че им казах истината.

— Ама стига сме говорили за тях — изсумтя Шанд. — Ти какво търсиш тук? Чух, че вече си се издигнал до майстор. Не ти ли отредиха сказание на празника?

— Да, падаше ми се по право — промърмори Лиан, вторачен в паницата. Не знаеше колко откровен да бъде. — Честно казано, малко загазих в Чантед. От месеци се присмивах на дъртия Уистан по кръчмите. На пиячите им беше смешно, а и кръчмарите не бяха против, но наставникът взе, че ме прокуди.

— Хм… — Старецът го изгледа косо. — Май не си признаваш всичко.

Или беше добре осведомен, или плашещо проницателен. Лиан заговори за друго, поръча още една кана греяно вино и с всяка чаша редеше още по-пиперлива историйка. Шанд го слушаше смълчан, макар че се засмя веднъж-дваж.

Лиан не можеше да разбере дали старецът се забавлява от бръщолевенето му, или просто го търпи, или пък тайничко му се подиграва. Шанд отскоча до тезгяха за поредната кана и на младежа изведнъж му стана безразлично. Подаде чашата си непохватно и както гледаше изливащата се червена течност, в съзнанието му изплува неговият съкровен и плашещ копнеж. Посмути се за миг — нали имаше някаква важна причина да не отваря приказка за преданието?… Не я помнеше. А и как щеше да научи нещо, ако се боеше да попита?

— Шанд… ти чу ли за моето Велико предание?

Заваляше думите и най-сетне разбра колко е пиян.

— Кое? Дето го разказа преди четири години ли? „Самотата на Фейеламор“?

— Не, „Предание за Възбраната“, което съставих за Сказанията при завършването през лятото.

— А, да… Доста необичайно си го извъртял. Един пътник ми разказа.

— Ами… — Младежът пак се подвоуми. — Нещо ме тревожи в края му.

— Тъй ли?

— Една подробност. Едва ли си я запомнил.

— Като ще питаш — питай — сопна му се старецът. — Помня цялото сказание.

— Е, добре. Значи помниш и че сакатото момиче като че не пострадало от Възбраната. Намерили го обаче мъртво. Това някак не пасва.

— Тя не се ли е самоубила?

— Намушкала се е в гърба ли?

— За какво говориш?

— Мисля си, че там е била открита голяма тайна и са убили момичето, за да му запушат устата.

— Нима е толкова важно след цели епохи?

— Моето сказание вярно ли е, или лъжливо? Има ли скрито още по-велико предание? Ако съм изопачил фактите, свършено е с мен.

Старецът присви устни, сякаш в чашата си виждаше нещо противно.

— Че защо питаш мен? Цепя дърва, за да се прехранвам. Но ако там са научили нещо и оттогава го крият, плещенето в кръчми след няколко чаши вино не е ли твърде опасно?

— Просто исках да споделя с някого.

— Не знам с какво да ти помогна. Най-добре не ровичкай. Впрочем накъде си се отправил?

— Към Туркад. Може и да се срещна с Мендарк там.

— С Магистъра! Още по-зле… Лиан, изсилваш се. Каква работа има някакъв си летописец с Мендарк?

— Той ми беше… — Младежът си прехапа езика. — Познавам го — смънка. — Веднъж пътувахме заедно към Зайл.

Шанд явно не му повярва.

— Ако човек не го гони нуждата, няма да мине по този път към Туркад, когато идва зимата. Стига да няма друга причина да дойде в Тулин. Да речем, за да се види с някого. Внимавай на чия страна заставаш. Вие, зейните, няма ли най-после да си извлечете поука? Мендарк е твърде несигурен приятел.

Старецът се надигна тежко и го остави да предъвква сам тревогите си.

 

 

Събуди се в тъмната студена стая. Спомни си, че бе поседял пред огнището. Сигурно беше задрямал. Лампата не гореше, просветваше само жаравата. Олюля се към прозореца и отвори кепенците. Навън цареше непрогледната чернилка на гробница, едри снежинки полепнаха по ръцете му, щом ги опря на перваза. И как да подреди живота си от днес нататък?

За кой ли път премисли възможностите. Най-разумно щеше да е, ако забрави за сакатото момиче. Колкото и да диреше отговор, след толкова хилядолетия не беше много вероятно да го намери, нито пък да състави свое Велико предание. А и вече не вярваше, че някой някога ще поиска да докаже грешката му. Да, здравият разум му казваше да загърби всичко това и да се заеме с нещо по-практично.

Опря до несравнимо по-оплетената главоблъсканица около Каран и Огледалото. Нейният живот беше застрашен, а той бе дал дума… Тръгнеше ли обаче да я търси и да се прокрадва след уелмите, всеки миг можеше да си докара белята. Не искаше дори да си спомни краткия поглед, който му хвърлиха в кръчмата.

А пък Мендарк… може и да беше несигурен приятел, затова пък бе щедър покровител. Лиан нямаше да получи по-добър шанс от това. Знаеше обаче колко придирчив господар е Магистърът. За да спечели благоволението му обаче, трябваше да отиде с Каран и Огледалото в Туркад. Всеки друг завършек щеше да се смята за пълен провал. Как да стигне до нея в толкова лошо време? Как да я отведе и да я опази от такива силни врагове?

Силният напор на вятъра напълни очите му със сняг и той се опомни. Пръстите му бяха изтръпнали от студ. Затвори кепенците, сгря ръцете си над жаравата, разпали отново огъня, залости вратата, свали само ботушите и се пъхна в студената постеля.

Сякаш цяла вечност ту потъваше, ту изплуваше от сънищата, безпокоеше се за Каран и си задаваше безброй въпроси за Огледалото, но отговори нямаше. Вятърът се разбесня, намери някъде разхлабен кепенец и от време на време го тряскаше в стената на странноприемницата, после го отпускаше да скърца на пантите си. Лиан прехвърляше наум какви ли не смахнати планове, но в нито един не виждаше и помен от надежда. Кой би го обвинил, ако изобщо не намереше жената в тази вилнееща стихия?!

Накрая почти окончателно реши да зареже това начинание, да забрави мечтите си и да се задоволи с участта на презрян пътуващ разказвач или дори на тъп писар.

 

 

През нощта снегът обърна на дъжд, тежките капки трополяха по плочите на покрива и се стичаха да бълбукат в улуците. Пороят намери пролука и Лиан се събуди от тупкане и съскане в огнището. Разтърка очи. В следващия миг беше буден и нащрек от нечие присъствие. Това пък какво беше? Толкова слабичък отглас в главата му, че дори не схващаше дали е дружелюбен, или злонамерен. Може би Каран, свряла се в пещера или заслон недалеч оттук? Или уелмите опипваха беззащитния в съня свят с някаква незнайна сила?

Покрай тупванията на капките, срещащи жаравата, долови и ритмично туптене в съзнанието си. Ту ставаше отчетливо, ту замираше. Затвори очи и легна по-удобно, опитваше се да вникне в смисъла, защото май имаше смисъл. Но тъкмо налучка някакво послание и то се отдалечи в сляпо бръмчене и заглъхна.

Опипом намери малко трески, разрови с тях пепелта и търпеливо разпали огъня. Зазяпа се в пламъците и пак се пренесе духом към Чантед и празника. Там бе отминала последната вечер, през която трябваше да разкаже най-величавото от всички сказания — Преданието за Възбраната. Ех, защо не можа!…

И както винаги поредицата събития се разгърна в ума му и стигна до неразрешимата си загадка. Захласнат в бляновете за върха в своето изкуство, той не почувства веднага, че посланието се е върнало. Смая се — някой като че ли слушаше мисления му разказ…

Внезапно до него стигна кристално ясен копнеж, разгорял се с паническа настойчивост. Не беше ли вик за помощ? С духовния си взор най-сетне я видя — не можеше да е друга освен Каран, свита в снега, мръзнеща и с нетърпима болка в китката. Накрая не остана нищо друго освен бремето на решението, от което тя не можеше да се освободи.

Образът бе толкова натрапчив, че Лиан сякаш вече я познаваше по-добре от всекиго досега. Неволно кимна:

— Къде си?

Но тя не го чуваше, само в главата му проехтя: „Помогни ми!“

„Къде, къде?…“ — Мислено се опитваше да стигне до нея.

Всичко спря за миг, сякаш Каран не бе очаквала отговор, Всякакви мисли изчезнаха от ума му, чу въздишка и думи: „Побързай, аз съм…“

Картините се смениха по-бързо, отколкото можеше да ги осмисли. Стръмен заснежен склон със скалиста корона, някой се гърби до малък огън. Сумрачен тунел, дребна фигурка гази във вода до коленете. Висок мъж в широки одежди, вдигнал едната си ръка. И после лицето на уелма Идлис, сгърчено от ярост. То се задържа твърде дълго.

Но друг образ го изтри, разгърна се мудно — Нощната пустош с реещи се в нея ивици, подобни на мъгла, сенчеста твърдина, мрачна зала с обсидианови колони. Грамаден силует в каменно кресло, към което го задържат окови от най-яка стомана. Фигурата бавно се надигна в целия си великански ръст и с лекота се отърси от веригите. Крачка напред, втора, после протегна могъща десница. Завихри се мъгла и разми силуета, виждаха се само очите — тъмночервени въртопи, които го поглъщаха… Съзнанието на Лиан се сви и от всякъде го притисна мрак.

Свести го нечий вик в коридора. Отвърна вопъл, пронизал нощта като лъч на фар върху канара. Врати се удряха в стени, разнесоха се още крясъци, после някой блъсна вратата и на неговата стая и нахълтаха Идлис и Гайш. Уелмът го вдигна във въздуха и го разтръска, както куче разтърсва плъх, и също толкова неочаквано го хвърли на леглото. Гайш доближи лицето си на педя от неговото. Заговори с глас като желязо, стържещо по стъкло.

— Къде е тя, летописецо?

Все едно се озова в някое от най-страшните си сказания. Колкото и да му са виеше свят, в едно се увери веднага — тези бяха смъртни врагове на Каран. На неговата Каран! Краткото свързване на съзнанията им го бе сближило с нея, както не му се бе случвало никога. Задърдори щуротии — откъс от някаква историйка, за да им отвлече вниманието, докато умът му се избистри. Гайш вдигна пред очите му грамаден нож, после го притисна в гръкляна му и изсъска:

— Щом не можеш да говориш разумно, що за разказвач си?

— Нищо не знам — изхъмка той.

— Ти я сънуваше, летописецо. Разкажи ни съня си.

— Няма какво да разказвам. Просто… Ох!

Тя го цапна по гърлото с ръба на дланта си и очите му почти изскочиха.

— Хайде, решавай — изръмжа Гайш и пак опря ножа в шията му.

Изведнъж стаята се освети по-ярко и на вратата застана Шанд.

— Пуснете го — тихо заповяда старецът.

Уелмите се обърнаха към него и го изгледаха презрително. От тона на Идлис по кожата на Лиан полазиха мравки.

— Махни се, старче, да не се захванем и с тебе.

— Пуснете го, казах! — Гласът на Шанд изплющя като камшик.

Фенерът блъвна сияние, ушите на Лиан забучаха. За миг му се стори, че цялата странноприемница се разклати.

Двамата уелми се изнизаха през вратата. Стъпките им изтрополиха по стълбата и по камъните отвън зачаткаха копита.

Шанд хвана ръката на Лиан и му помогна да седне. След това отвори кепенците и се загледа след препускащите уелми.

— Ела да поговорим, щом съмне — нареди Шанд. — Навън!

Излезе и затвори вратата. Явно не беше само старецът, за какъвто искаше да го мислят, но на прекалено объркания и уплашен Лиан не му се мислеше за това. Вече втори път само за три дни едва не го заклаха. С каквито и блага да го обсипеше Мендарк, не си струваше да продължава в същия дух.