Йън Ървайн
Сянка по стъклото (11)

10. Портата на Хечет

Тръгнаха към нея с разперени ръце. Приличаха си като братя. Ножът блесна в ръката на Каран и грамадният мъж до вратата тутакси докопа една лопата. Каран проумя, че не веднъж са вършили същото — размахваше ножа, въртеше се, дебнеше ги да доближат. Дарбата й рядко грешеше в безизходица. Великанът се готвеше да я удари… сега! Лопатата полетя безмилостно към главата й, тя приклекна светкавично и острието се заби с хрущене под сърцето на втория мъж на масата. Той се свлече без звук.

Каран изщъка като рак под масата, клекна, изправи се рязко и я прекатури. Ръбът халоса старицата и тя се просна във фъшкиите.

— Мамичко! — изрева мъжът.

Каран блъсна масата към него, прескочи старицата и побягна към дъното на конюшнята. Великанът с лопатата трополеше тежко след нея. Имаше и заден изход, но и той беше залостен. Тя се завъртя тъкмо когато великанът метна лопатата по нея като копие, тупна на колене, претърколи се, покатери се ловко, подскочи, улови се за една греда, прехвърли се на съседната и се качи на открития от едната страна плевник над средата на конюшнята.

В другия край имаше стълба. Каран се напъна да я събори, но беше закована. Имаше разхвърляно сено, бали слама и чували с мухлясало зърно, а също разкъсани кесии, гърнета с маслини, провесени пушени бутове и друга храна. Каза си, че е чудато да ги съхраняват над мръсната вмирисана конюшня, още повече че сламеният покрив явно течеше.

Стълбата заскърца и Каран надникна надолу. Куелт беше на третото стъпало и й се хилеше, другият стоеше под него.

Каран надигна един чувал и го блъсна през ръба. Зеблото се разкъса и зърното се изсипе като водопад. Куелт изпсува, хвана се за очите, стовари се върху великана и двамата се катурнаха на пода. Каран замята по тях гърнета и кутии и накрая Куелт офейка. Другият лежеше неподвижно. Развоня се на оцет и маринован лук.

Каран стъпи върху балите и започна да сече покрива там, където сламата беше почерняла. От прахоляка я засърбя носът. Мъчна работа, но скоро проби малка дупка и през нея проникна благословена светлина. Стълбата заскърца повторно, тя обаче не чу. Грозната глава пак надникна на ръба. Каран кълцаше, колкото сили имаше, но още не можеше да отвори достатъчно широка дупка.

Куелт се качи, насочил към нея страшна тризъба вила; очите му бяха изцъклени смахнато. Каран се стъписа и падна от балите. Изродът удари с вилата, Каран се извъртя и зъбците се забиха в една греда на тавана. Цялата постройка се разтресе. Докато Куелт се опитваше да измъкне вилата, Каран строши в главата му гърне с маслини.

Скочи към стълбата и щом главата на великана се показа, го цапардоса с един пушен бут. Разкапаното месо се пръсна с непоносима смрад. Великанът залитна, стъпалото се счупи и той за миг увисна на брадичката си, после рухна на пода. Каран запрати по него смрадливите останки от бута, метна още едно гърне по Куелт и се хвърли към дупката. Най-сетне я разшири толкова, че да се провре. Прибра ножа в канията и подскоча нагоре, но балите се разпиляха и лъсна скривалище с кутии, в които бяха нахвърляни златни и сребърни съдове и какви ли не скъпоценности. Нищо чудно, че тук не продаваха коне.

Каран трескаво нареди балите, за да стигне до дупката. Изродът вече мърдаше. Тя измъкна главата и раменете си, но нещо й пречеше. Торбата, за която съвсем бе забравила, се бе закачила в сламата.

А после някой стисна единия й крак и я дръпна надолу. Каран кресна, ритна и усети как улучи нещо. Задърпа отново с ръце, ботушът се изхлузи от крака й и тя запълзя по сламения покрив.

Куелт изрева и хвърли вилата през дупката — толкова близо до нея, че й проби панталона. Каран се спъна, падна и я хвана. Куелт изскочи на покрива. Тя се опита да замахне с вилата към него, но грозникът я изтръгна от ръцете й — оказа се изумително бърз за туловището и шкембето си. Каран бързо извади ножа си, но осъзна колко е безполезен срещу вилата, метна се настрана, тупна на сламата и се плъзна надолу.

Стрехата провисваше ниско и падането не беше чак толкова лошо. Тя се тръшна по задник, изохка и закуцука по уличката с ножа в ръка.

На ъгъла налетя с главата напред във висока фигура, скрита от широка роба и качулка. Кафяви пръсти стиснаха китката й толкова здраво, че нямаше надежда да се откопчи. Каран стъписано вдигна глава.

— Ти ще да си Каран от Банадор — изрече бодър глас с крандорски акцент. — Аз съм Талия бел Сун. Търсих те. Дай ми този нож, няма да ти трябва повече днес.

Талия отметна качулката. Беше висока, с хубава кожа и ослепителна усмивка. Каран долови нещо познато. Какво ли?… Физ Горго! Съгледвачът! Напрегна се да отхвърли ръцете на Талия, но усилията й бяха спрени с лекота.

— Стига де! Не ти мисля злото. Искам да поговорим. Ела с мен, наблизо има една странноприемница, където правят поносим чай.

Каран се боричкаше в ръцете й, мъчеше се да погледне назад към уличката. Очакваше всеки миг Куелт да прободе и двете с вилата. Талия също се взря над рамото й и каза:

— От когото и да си бягала, вече го няма.

Каран не успяваше да пропъди преживяното от ума си. Разтрепери се и за пръв път от седмици чувствата й се отприщиха. Талия я остави да се наплаче, после я поведе по улицата към странноприемницата с шарена фасада. Каран се заинати пред вратата — не искаше да влезе.

— Както желаеш — отстъпи новата й позната. — Да седнем тук.

Поръча горещи напитки, каквито в менюто имаше над петдесет — за себе си отвара от женско биле, а за треперещата Каран сладък чай с малко мускатово орехче за вкус.

Каран опря гръб в стената и отпусна глава върху ръцете си. Примири се; нямаше откъде да изцеди още жизненост.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Талия.

Каран кимна, без да я погледне. Беше прегладняла. Талия пак махна с ръка на сервитьорката и попита:

— Какво се случи в онази дупка?

Каран поседя мълчаливо, после цялата отвратителна история се изля от устата й.

— А аз само исках да си намеря кон — изхлипа накрая и пак зарида.

Талия изглеждаше потресена от чутото.

— Ще поправим това зло.

С настойчив жест повика някакво момче от улицата и то дотича веднага, за да припечели някоя медна монетка.

— Иди на улицата на златарите и кажи на Йехудит да дойде при мен тук. Дай му този знак. — Извади парче сардова кора от джоба си и надраска нещо на него. Момчето се втурна да изпълни задачата. — Трябва да знаеш, че нямам власт по тези места, но пък познавам хора, които я имат. Онези твари ще си получат заслуженото.

Каран внезапно се свлече от скамейката. Талия й помогна да седне отново. Кожата на младата жена беше студена и влажна, главата й се люшкаше. Талия напипа в джоба си плочка, увита в хартия, разчупи я на две, отдели едно кафяво ъгълче и го пъхна в устата й. Каран се сепна, изплю парчето в дланта си и го огледа с подозрение.

— Какво е това?

Талия отчупи парченце и за себе си и го сдъвка с наслада.

— В моята родина Крандор, която е от другата страна на света, го наричаме шоколад. Изяж го. Ще се почувстваш по-добре.

Каран близна мъничко.

— Охо! — Лицето й грейна. — Прекрасно! Не съм опитвала нищо по-вкусно.

Излапа цялото парче и наистина й олекна.

Талия грижливо уви остатъка във восъчната хартия и го пусна в един джоб на Каран.

— За по-късно.

Скоро на масата се появи чиния, отрупана с месо, сирене и зеленчуци. Каран омете всичко, без да поглежда Талия.

— И какво искаш от мен? — попита накрая с пълна уста.

Високата жени се облегна и я огледа изпитателно. Накрая като че ли остана доволна и подхвърли:

— Аз лъжа само когато се налага.

Ами че странно го каза… Каран се взря в събеседничката си със събудено любопитство.

— Явно ти също си откровена и почтена въпреки онова, което направи наскоро. Няма да те лъжа — обеща Талия. — Аз съм старшата помощничка на Мендарк, макар че тук ме познават под друго име.

Каран видимо се стъписа.

— На Мендарк!? Усетих те при Физ Горго…

— И аз те видях. Защо открадна Огледалото на Аакан?

Каран се слиса до онемяване. Тайната разчула ли се беше вече? Пред мисления й взор се редяха видения от бъдещето. Жената отсреща беше дяволски схватлива и способна, колкото и се преструваше на милосърдна. Талия като нищо би я откарала окована в Туркад, а още по-вероятно бе да й отнеме Огледалото и да я зареже мъртва в някоя канавка.

— Видях те, когато се измъкна от водата — добави високата жена. — За кого открадна Огледалото?

— Взех го за себе си — неохотно процеди Каран.

Талия се засмя искрено.

— Да, не е зле да се огледаш! — Каран се почувства уязвена от закачката на тази хубавица. — И за какво ти е?

— Ще го върна на онези, на които принадлежи по право.

Не беше чак лъжа: може би тъкмо това щеше да направи.

— И кои са те?

— Научи сама! Как ще постъпиш с мен?

— Ами никак. Докато не застрашиш Мендарк, ще спазвам законите. Свободна си да тръгнеш накъдето ти видят очите, щом си свършим разговора.

— Аз го свърших — отсече Каран и допи чая. — Това не засяга Мендарк. И изобщо нямам какво да ти кажа. Ще ми върнеш ли ножа? — Изуми се, когато Талия го пусна на масата пред нея. — Е, да си вървя ли?

Талия бе отседнала в Предъл преди седмица, защото Мендарк имаше тук свой посредник, с когото тя трябваше да върши друга работа. Дебненето на Каран не беше главната, но тя не се изненада, когато я зърна — в тези рядко населени земи Предъл беше единственият по-голям град.

Прецени шансовете да узнае още подробности от Каран и сметна че ще се наложи да ги изтръгва с принуда. Още нямаше отговор на предишното съобщение, което бе пратила на Мендарк. Току-виж Огледалото се окаже безполезна дреболия като повечето древни вещи, от които хората възнамеряваха да извлекат облага. Ако и тук вече се бе разгоряла война, щеше да постъпи иначе. Не й се искаше обаче да отнеме Огледалото насила, а и не знаеше дали то още е у Каран.

Трябваше да се заеме с другите си задачи — една от тях не търпеше отлагане. Махна с ръка към улицата и каза:

— Ами тръгвай.

Каран се изправи, настръхнала от недоверие, рязко пъхна ножа в канията на колана си, отстъпи заднешком и когато се отдалечи на две-три крачки, промълви:

— Благодаря за обяда.

След миг се скри в тълпата.

В другия край на града намери конюшня с почтен собственик. Купи най-добрия кон, който можеше да си позволи — костеливо животно с белези от шпори. От близкия пазар се снабди с нови ботуши, храна, сапун и топли дрехи за планината, макар че й беше неприятно да отброява монетите от кесията. Бездруго половината пари отидоха за покупката на коня. По здрач изведе неугледното животно, купи голяма торба овес срещу дадена с нежелание поредна монета и тихомълком напусна града през Портата на залеза.

На градската стена пламтяха четири факли и светлината привлече погледа й. До всяка факла се поклащаше труп — трима едри мъже и жена с разрошена от ветреца бяла коса. Правосъдието в Предъл не се помайваше. Каран смуши коня и потегли на север по Широкия път.

 

 

След четири дни обученият скийт се върна при Талия окървавен, отдясно по гърдите му липсваха пера.

Талия,

Непременно трябва да се сдобия с Огледалото. Забрави всичко друго и я намери. Ако не дойде по своя воля, я плени и я доведи при мен. Пази се от уелмите.

М.

Помощничката на Мендарк се вбеси от глупостта си. Тръгна с два коня (по-добри нямаше в целия град), яздеше денем и нощем, но знаеше, че няма да догони Каран. Носеше и скийта в кошница. Предположи, че Каран се е насочила към Хечет, село в подножието на планините далеч на север.

От западната махала Флумен към средата на пътя — страноприемницата беше вдигната от трупи и през пролуките духаше студен вятър — изпрати още едно съобщение на Мендарк. Съветваше го да се свърже със своите хора в Хачет, Чантед и други вероятни места, където би отишла Каран, за да я търси. По-късно се натъкна на коня на Каран, но той беше мъртъв от дни, и в каменистите хълмове напълно изгуби следата й.

 

 

Каран язди цяла нощ; отби се от пътя преди зазоряване, за да отдъхне час-два. Повече не смееше да си позволи в тази открита местност. Почина си пак следобеда до един почти пресъхнал поток, по чието чакълесто русло имаше няколко вирчета.

Гърлото на коня, който нарече Трикс, беше вечно задръстено със слуз и той непрекъснато кашляше и хъркаше. „Ако трябва да се движим потайно, каква полза от тебе…“ Задряма, а спънатият Трикс почна да пасе пожълтялата трева.

По здрач Каран се събуди, напои коня, възнагради го с прегръдка и две шепи овес — пръхтенето му я поръси със зрънца — после се метна на коравото седло и пътува до среднощ. Преди да спре под клонящата към хоризонта ярка мъглявина, така се беше натъртила, че едва се държеше на крака. Общо взето, през нощта будува: изчопляше овес от косата си, броеше си синините, зяпаше звездите и силуета на Трикс, който пръхтеше дори насън.

Утрото не бе настъпило, когато изведнъж се събуди от тревожни сънища — виждаше лица в Огледалото: взираха се гневно в нея, обвиняваха я и настояваха да изпълни дълга си. Виденията се разпръснаха още преди да си спомни чии са тези лица. Мейгрейт ли й се мярна, или онази възрастна жена, която бе видяла в Огледалото във Физ Горго?

А се появи още едно затруднение. Мендарк щеше да научи за нея от Талия. Това Огледало привличаше всички силни на деня, засмукваше цял Сантенар във въртопа си. Не бе чувала кой знае какво за Магистъра, но ако трябваше да вярва на слуховете, не беше благ човек. Изобщо не й се искаше да си има работа и с него.

Потегли все още смутена от съня. Дни наред се опитваше да обмисли дълга си към аакимите. На тях дължеше несравнимо повече, отколкото на Мейгрейт. Сега й се струваше, че е по-малко прегрешение да се отметне от дадената дума. В края на краищата аакимите бяха притежавали Огледалото хилядолетия, без да навредят никому с него. Каран знаеше и сред какви смутове е била наложена Възбраната. Какво щеше да се случи, ако Фейеламор решеше да я премахне?

Все още имаше приятели сред аакимите в Шазмак. Един от тях — червенокосият Реал с печалната усмивка, някога можеше да й бъде и повече от приятел. Унесе се в спомени за съзряването си в Шазмак сред извисяващите се планини, за тътена на буйната Гар, който никога на заглъхваше в ушите й. Тъкмо Раел я научи да се катери. Още й липсваше… Ако Тенсор не бе…

Да, Тенсор. Предводителят на аакимите, ако изобщо можеше да се каже, че го имат. Могъщ мъж с властно присъствие. Герой в борбата на аакимите срещу техните врагове кароните още в древността. Един от онези, които Рулке довел на Сант от Аакан. Суров горд човек, който тъй и не се отказваше от тази борба, преливаше от злоба заради разгрома и не му омръзваше да говори за новото въздигане на своя народ. Безмерна беше омразата му към древния враг Рулке — карона, навлякъл им всички беди.

Лесно си представи Тенсор — размятани черни кичури, настръхнала брада, размахан огромен юмрук: „Само ми дайте силата!“

Уважението й към Тенсор се смесваше със страхопочитание, каквото той заслужаваше, но никак не се чувстваше спокойна близо до него. От самото начало си знаеше, че е настроен срещу нея, сякаш я е преценил и е открил колко е недостойна. Може би защото баща й бе пожелал да излезе в света. През първите й дни в Шазмак Тенсор я наставляваше как да овладее дарбата си, но спомените си оставаха неприятни и й се струваше, че неговите уроци са отнели нещо. По-късно той изпрати Раел в източните градове на аакимите и Каран се досети, че е постъпил така заради нея.

„Дали не е редно да дам Огледалото на Тенсор? Та нали дългът ми към аакимите не може да бъде изплатен никога? Но те не застанаха на моя страна, когато Емант ме тормозеше. Това май заличава немалко от дълга. Пък и как би си послужил Тенсор с Огледалото? Може би само ще подхранва ненавистта си“.

Фейеламор или Тенсор? Фейлемите или аакимите? Единият избор по-добър ли бе от другия? С какво превъзхождаха Игър, за когото въпреки амбициите му да властва се говореше, че е справедлив и въвежда законност и ред?

„Е, вече взех Огледалото. Всичко се размести зареди мен и сега съм длъжна да направя верния избор“.

Измъчена от двоуменето си, Каран продължи на север към Флумен през все по-безлюдни земи, после пое към Сундорските възвишения. Измина сто левги за осем дни. През цялото време не зърна преследвачите си и малко й олекна. И тогава всичко отново потръгна зле.

При изкачването на сухите безлюдни хълмове на Сандор прекали с бързането, Трикс се пързулна на неравната земя, строполи се и си счупи левия преден крак. Беше й жал за животното, проснало се на пътя — то я гледаше с влажните си кафяви очи, — но не можеше да се колебае. Обви за последен път с ръце потната му шия — пръстите й не се срещаха, — закри окото откъм себе си с длан и преряза гърлото с едно дълбоко забиване на ножа. Горещата кръв плисна по цялата й ръка и дрехите й, голямата глава бавно се отпусна на пътя.

Тя се извърна, сълзи намокриха прашното й лице. Нямаше да забрави никога как уби коня си. А миризмата на кръвта му не отслабна дълги дни. В покрусата си Каран разхлаби властта над чувствата и дарбата си, която бе наложила от блатата дотук.

 

 

След възвишенията трескавите видения я споходиха отново. Пак засънува покритите с качулки уелми, които се ослушваха да разберат къде е. Но този път сънят беше по-злокобен, защото до тях клечеше голяма мършава хрътка и звездите се отразяваха във втренчените й очи. Две нощи поред сънят се повтори, а на третата сутрин Каран се събуди с ужас и видя уелмите далеч под себе си. Бяха я намерили. Побягна и скоро преследването се сля в съзнанието й с гонитбата в блатата, макар оттогава да бяха минали седмици.

През нощта подремна, подпряна на една скала, и вятърът донесе вой — безкрайно проточен, хриплив и нисък. Тя подскочи. Воят секна внезапно и не се повтори, но тя знаеше кой вие. Хрътката от резервоара или друга като нея. Усещаше я, мислено виждаше съвсем отчетливо костеливата твар, когато затвореше очи. Боеше се от Псето (колко му подхождаше названието) дори повече от уелмите.

Огледа бивака си. Нищо не я пазеше. Малко петно остра трева с щръкнали камънаци под и над него посред каменист склон и няколко проскубани иглолистни дръвчета вдясно. Чувстваше се защитена само отгоре. Изкушаваше се да накладе огън, макар че пламъците биха привлекли уелмите. Бездруго щаха да я намерят скоро в тези земи, щом водеха кучета. Не би имала надежда дори след нея да вървяха само един уелм и една хрътка. Паниката напираше, желанието й да изпищи стана неудържимо. Тя напъха пръсти в устата си и ги захапа, болката я отрезви.

Съзнаваше, че развихрилият се страх пак ги насочва към нея. Насили се да диша бавно, да успокои ударите на сърцето си, да се подготви някак за отбрана.

Огънят беше неуместно хрумване. Не можа да измисли нищо по-добро от това да се свре между скалите малко по-нагоре под една издатина. Нямаше друго оръжие освен малкия нож. Не стигаше. Струпа купчина камъни, просто за да не стои бездейно. Ама че глупост — как щеше да ги мята на тъмно? Откърти един клон. Не беше толкова тежък, че да нанесе голяма рана с него, но се почувства по-добре, като го стисна. Зачака. Спеше й се, но не се поддаваше на съня дори за миг; взираше се в мрака и накрая въображението й започна да вае клечести фигури на уелми от сенките.

Нощта се довлече до края си. Оттенъците на сивото отстъпиха пред бледи цветове. Розовата зора се разпростря на изток. Вятърът стихна за малко. Каран бе преживяла още една нощ. Вратът й се схващаше. Време беше да тръгва. Не, щеше да поседи тук още съвсем мъничко. Клепачите й се отпуснаха.

Слънцето се надигна иззад хоризонта. Каран спеше, намерила за кратко блажен покой. Гърдите й се надигаха и спускаха. Слънчевите лъчи пълзяха по отметнатата й встрани ръка, по стройната шия, пускаха златисти искрици в миглите и веждите й, оцветяваха косата й в бронз.

Хрътката се прокрадна, възползваше се от всяка сянка и неравност, за да доближи Каран на един скок. Пълзеше по корем, изтласкваше мършавото си тяло напред и нагоре и пак се присвиваше. Остана последният скок. Дългата муцуна зейна, сякаш кучето се хилеше или се прозяваше.

Каран сънуваше, че е чиста в сгрята в сапунената пяна на вана. Изведнъж тапата на дъното изчезна и тя остана гола и беззащитна. Вятърът вееше студ на гърлото й, събуди я с тръпка и тя осъзна вцепенена, че е заспала, когато е трябвало да бъде нащрек.

Но слънцето тепърва се издигаше. Не се бе унесла задълго, а и нали бе оцеляла тази нощ. Мярна й се откъслечен спомен за друг сън — празненство за рождения й ден в детството й. „Рожденият ми ден!“ Не че имаше какво да празнува точно сега. Все пак малко се развесели. Разтърка натежалите си клепачи, разтри си слепоочията, разреса оплетената си коса с пръста и по навик се огледа.

Най-грамадното и мършаво куче, което бе виждала, се присвиваше за скок на три крачки под нея. Клатеше муцуна наляво-надясно, но жълтите му очи зорко я наблюдаваха. Каран докопа опипом ножа и стисна тоягата. Надигна се и опря гръб в скалата, за да му остави възможност да я нападне само отпред. Погледът й шареше. Не се виждаше никой. Кучето щеше ли да я връхлети, или просто я задържаше тук, докато не дойде господарят му?

Стисна тоягата с две ръце. Звярът се напрегна.

— Махай се!

Гласът й не прозвуча заповеднически и хрътката се хвърли озъбена към нея.

Каран замахна, цапардоса псето по плешката и то отхвръкна. Зъбите се плъзнаха по бедрото й. Тя понечи да удари повторно, но върхът на тоягата се закачи в една каменна издатина и тоягата се изплъзна от пръстите й. Каран на мига извади ножа.

Кучето се стовари върху корема й и я повали, зъбите му стиснаха ръката с ножа между китката и лакътя. Вторачи се в очите й, заби зъби по-надълбоко и я притисна с костеливото си туловище.

По ръката й плъзнаха струйки кръв, от огромните челюсти по гърдите й капеше слюнка. Ръката й омекна, ножът изтрака на камъните. Тя се взираше в псето, мъчеше се да открие някакво слабо място. Кучето имаше обкован с железни нитове нашийник. Вместо предни зъби стърчаха само изгнили корени, но кътниците, с които можеше да прегризе кост, си бяха здрави.

Каран изстена. Ушите на гадината шавнаха. Тя пак изтръгна стон от гърлото си, вложи в гласа си цялата си болка, умора и страх. Опитваше се да достигне звяра с дарбата си, да му внуши, че е безобидна, да го накара да я пусне за малко. Но дори да го разсееше за секунда-две, какво можеше да направи? Беше бърза и ловка, но чак да се мери по пъргавина с куче? Освен ако не е мудно и тромаво като господаря си…

Тя изпъшка тихичко, подбели очи и притвори клепачи, гледаше изпод мигли. Тялото й се отпусна вяло. Кучето я бе приковало към земята и чакаше търпеливо. Тя изхленчи, изхлипа и цялото й тяло се разтресе.

Хрътката наведе глава и подуши лицето й. Каран пак изхлипа. Животното разтвори челюсти — и лявата й ръка се стрелна светкавично, сграбчи нашийника и го усука яростно. Кучето се дръпна назад, задушаваше се. Каран сви дясната си ръка в юмрук и го заби с все сила между челюстите, дълбоко в гърлото, а с лявата продължаваше да тегли звяра към себе си.

Кучето се гърчеше, въртеше глава, накрая падна на хълбок и едва не се изтръгна от хватката й. Гнилите зъби раздраха кожата й. Убедена, че вече се е простила с дясната си ръка, Каран я пъхаше безмилостно навътре в гърлото; ноктите на хрътката драскаха трескаво по скалата.

Изведнъж някой отдолу подсвирна. Кучето отметна глава, за да излае, и китката на Каран се счупи. Тя се смрази от болка. Идеше й да се разкрещи, но въпреки това продължи да натиска навътре, дори след като кучето изрита за последно и замря.

Тя измъкна ръката си — до лакътя беше разръфана и надупчена от зъбите. Кръв заливаше китката й. Каран се тръшна на земята, струваше и се, че ей сега ще се килне до мъртвото куче.

Този път чу подсвиркването по-близо и се стресна. Избърса студената пот от челото си, намери ножа и непохватно се закатери между камънаците. При всяко движение болката я пронизваше.

Седна на една плоска скала да прегледа раните си и да ги намаже с мехлем. Несръчността й с лявата ръка щеше да е комична, ако положението не беше толкова безнадеждно. Събра няколко пръчки, за да сложи шина на китката си, но все не успяваше да ги закрепи и накрая се отказа. Просто превърза ръката си по-стегнато, но си знаеше, че няма полза и още днес трябва да се погрижи за счупената кост, иначе щеше да зарасне накриво. „Честит рожден ден!“

— Дройк! Дройк! — викаше Идлис с бълбукащия си глас; приближаваше се.

Значи беше неговото куче! От скалата Каран виждаше мъртвата твар с провиснал сивеещ език. Пак се запромъква нагоре. Не искаше Идлис да я види, когато намери хрътката.

— Дройк! — Вопъл на неописуемо отчаяние. — Дройк, кученцето ми…

„Не поглеждай!“ Все пак погледна — Идлис прегръщаше огромния пес и плачеше като над умряло дете. Случайно вдигна глава и я видя как го зяпа. Не личеше да я е познал. Трогна се от скръбта му, но искаше да е по-далеч от него, когато престане да жали за псето. Мушна се в някакъв процеп между скалите и затича.

 

 

Чак малко преди пладне на другия ден го зърни отново. Неуморният Идлис. Сякаш се гонеха не от седмици, а цял живот, свързани с нишката на някаква обща цел. Каран се чувстваше опустошена, изстискана, с изцеден дух. Счупената й ръка гореше от болка. Защо бягаше? Вече нямаше представа. А той защо я преследваше? Дори не понечи да налучка какви са подбудите му.

Настигаше я, тя вече чуваше скърцането на камъчетата под ботушите му. Денят беше твърде горещ за късната есен, духаше сух вятър, небето беше безоблачно. Каран се спъна и си удари коляното, бързо се изправи. Напразно — Идлис вече я беше докопал. Ама че гнусно създание! Каран се вбеси и събра последните си сили. Заудря го по лицето, задърпа широката му роба и отскочи. Платът се омота около здравата й ръка. Излинял от слънцето, потта и дългото носене, платът се съдра и дрехата падна от гърба на уелма.

Той извика задавено и посегна да си я вземе. Каран се метна встрани, залитна, но не я пусна. Идлис остана само по набедрена превръзка. Имаше сивкаво белезникава плът като риба, костеливи крайници с удебелени стави, ребрата му се надигаха на широки дъги под кожата.

Каран се затътри напред. Счупената кост се беше разместила и болката беше непоносима. Защо уелмът бе толкова вцепенен? Изобщо не й обръщаше внимание, пулеше очи само към дрехата си и закриваше с длан изпитото си лице от светлината на слънцето. Каран закуцука по-упорито.

Гонитбата се проточи над два часа по голата равнина. Уелмът се влачеше все по-бавно и сковано, накрая се изгуби от погледа й. Що за уловка? Объркана, Каран внимателно се промъкна назад. Намери го свлечен на червеникавата пръст. Отдалеч забеляза, че ръцете и краката му се сгърчени, а голата кожа е изгоряла до бледооранжево.

Промъкна се към него в недоумение. Нима уелмите бяха уязвими? И костената маска бе паднала от лицето му. Устните му се свиха безсилно. Каран впи поглед в очите му — възпалени и сълзящи.

Не намери у себе си жалост към него. Не и след езерото Нийд. Но нещо я възпря, защото сякаш се взираше в очите на падналия на пътя кон.

— Какво ти е?

Уелмът едва помръдна рамене.

— Прави каквото искаш — отвърна и примигна, за да махне гъстите капки от клепачите си. — Не очаквам милост, защото и аз няма да я проявя към тебе.

— Защо ме преследваш толкова ожесточено? Какво съм ти направила?

— Срамът на господаря е и наш. Няма да намерим покой, докато не те заловим.

Каран недоумяваше.

— Що за зли твари сте вие?

Негов ред беше да се озадачи.

— Ти открадна Огледалото от моя господар, уби любимото ми кученце… и наричаш нас зли? Ако служехме на тебе, щеше да знаеш колко сме предани.

Тя не можа да сдържи любопитството си. Пристъпи към него, но все пак внимаваше да не го доближи прекалено. Не бе срещала подобно същество.

— Кой си ти?

— Идлис Лечителя.

— Лечител ли?!

— Защо пък не? И ние се разболяваме, страдаме и умираме.

Думите му събудиха в душата й странен отклик. Досега не го бе мислила за човешко същество.

— Но какви сте вие — уелмите?

— Просто уелми. Дошли сме от ледената пустош. А преди това… — Идлис се смути за миг. — Било е отдавна. Загубили сме каквото сме имали някога — съвършената връзка между служители и господар. Дори вече не помним истинския си повелител, толкова време е минало. — Той като че се натъжи мъничко, после лицето му се промени, гласът му се вледени от едва сдържан гняв и погнуса. — Затова Игър ни е господар сега, колкото и да ни мрази. Нарича ни „презрените уелми“. А ние му служим за наш срам.

— Но защо?

— Ние сме уелми! — възкликна той разпалено, все едно нямаше нужда от друго обяснение. — Без господар и цел сме нищо. Не можем да потънем в забрава, затова служим на Игър. Е, ще ме убиеш ли?

— Не.

Той се напъна да помръдне. Каран отстъпи припряно, но се сети, че е искал да я закрива сянката му. Кожата на лицето му се подуваше и се пукаше. Идлис обгърна гърдите си с ръце.

— Как ме изгаря слънцето…

Каран безмълвно гледаше мехурите по лицето му. От очите му течаха гъсти жълти сълзи — но уелмът нямаше да се примири.

— Жал ми е за тебе, макар да е слабост — каза тя.

Маската се въргаляше на двайсетина крачки от него. Каран отиде и я вдигна — бе издялана от цяло парче гъвкава кост. Идлис безизразно я следеше с очи. Би трябвало да му отреди същата участ като на коня си. Но той се мъчеше. Колкото и да се боеше от уелма, тя забрави омразата си.

Върна се и пусна костената маска на земята до него. Той прояви учудващо достойнство — протегна ръка, докосна маската, после с мъка се изправи и й се поклони. Каран го зяпаше смаяно. Идлис се наведе, взе маската и я нагласи на лицето си.

— Слабостта ти е сила — каза уелмът. — Твоето състрадание е унизително за мен, на по-страшно изтезание не би могла да ме подложиш. Никой никога не ми е правил добрина. — Той се напрегна при произнасянето на последната дума, сякаш беше обидна, горната му устна се отдръпна над сивите венци и острите зъби. — Как да постъпя? Пусна ли те, ставам изменник. Но честта повелява да се отблагодаря дори на враг за дара му. Позволи ми да се погрижа за ръката ти. Нищо не те заплашва. Днес няма да мъстя за кучето си.

Каран стисна подутата си китка. Тя също се подчиняваше на законите на честта и дълга, но представата на уелма за тях си оставаше загадка. Мислимо ли бе един ден да предлага помощта си, а на другия пак да я гони до смърт? Изобщо не би се доверила на този чужд за нея разум. А щом помисли, че пружиниращата студена кожа на пръстите му ще опипва ръката й, предпочете да страда.

— Не!

— Тогава тръгвай. Давам ти половия ден, колкото и да е тежко за мен.

Каран отстъпи крачка назад. Докато говореха, кожата му продължаваше да почервенява, по раменете и гърдите му се вдигаха големи мехури. Тя усещаше как се мъчи — но го издаваше само треперенето.

Бръкна в джоба си и напипа нещо отдавна забравено — парчето шоколад, което Талия й бе дала в Предъл. Устата й се напълни със слюнка. Разгъна хартията и вторачена в Идлис, разчупя парчето на две.

— Днес е рожденият ми ден — каза и му даде едната половина.

Лицето му се разкриви, жълта сълза прокапа от едното му око.

— Още съм твой враг. — Уелмът сведе глава. — Но в този ден ти желая радост.

Изядоха шоколада в мълчание. За втори път в живота си Каран вкусваше толкова възхитителна сладост. И беше доволна, че я сподели с него.

— Моите братя и сестри — продължи Идлис. — Страданията ми са срам за тях и е техен дълг да се освободят от бремето му. Тръгвай, не се бави.

Очите му примигваха зад костената маска и онова, което Каран съзря в тях, я смрази от страх. Огледа се. Само на половин левга от тях в каменистото поле се кълбеше облаче прах. Закрачи, без да поглежда назад, макар и не твърде припряно, за да опази собственото се достойнство. Но щом се отдалечи достатъчно, побягна.

Още много часове преследвачите не се мяркаха, но от този момент тяхното присъствие и лицето на Идлис не изчезнаха от ума й. Намести костите на китката си: неумело — болката не секваше и много трудно си служеше с тази ръка. Няколко пъти прекоси на зигзаг Сундорските възвишения, но упорито вървеше на изток към Хечет и отвъдните планини. Беше почти сигурна, че уелмите я изтикват натам, за да я сгащят в капан.

Сега бяха петима и яздеха. Често ги виждаше — съвсем дребнички в далечината — въпреки старанието си да не позволи да я настигнат, не можеше да се отскубне от тях. Нямаше друг път освен онзи, по който те й позволяваха да върви. Най-сетне в края на пътя се показа Портата на Хечет пред някога величавия град със същото име.

Изминалият месец бе вкоравил душата й, бе изцедил и последната капка радост от нея. Чувстваше се студена, измръзнала. Точно това я измъчваше най-силно. Уелмите не изоставаха. Сега накъде?

Копнееше да отиде в Чантед, да потърси човек, който да й разкаже Преданията, за да реши правилно участта на Огледалото. Познатите й в града не бяха летописци. Веднъж, още като малка, бе отишла с баща си на среща с наставника Уистан, съсухрен дребосък: той още беше на поста си, поне допреди няколко месеца. Несъмнено би могъл да й каже каквото искаше да научи. Ако й стигнеше дързостта да отиде при него.

Уелмите обаче бяха съвсем близо, може би препречваха пътя към Чантед. Каквито и тълпи да се бяха събрали за празника, градчето беше прекалено малко да се скрие там, освен ако не се свреше в някое мазе за седмица. Значи не биваше да тръгва към Чантед. Но толкова й се искаше отново да слуша Великите предания. И съжаляваше, че не отказа на Мейгрейт, че изобщо я бе срещнала през живота си. Мейгрейт обаче беше в тъмниците на Игър, а тя — тук.

Огорчена, Каран пое на изток към Тулин и Банадор — умърлушена, с изтощено тяло и отпаднала душа, в пълна безизходица. Луната беше в първа четвърт и тъмнееше — най-нежеланата поличба. Ужасните сънища се връщаха. Загледаше ли се в планините, виждаше поръсилия ги сняг. Дори да пращеше от здраве, преходът нямаше да е лек. Не помнеше някога да е била толкова уморена. Да можеше всичко да се свърши някак…

 

 

Уелмите дойдоха в Хечет съвсем скоро след нея. Вместо някогашния град имаше западнало селище, но на всяка крачка се виждаха следите от минало великолепие — широки улици, настлани с плоски камъни, равни и плътно наредени като в първия ден, канавки и тротоари покрай тях, внушителни храмове и колонади, опустели големи къщи в покрайнините. Жителите на Хечет като че ли още носеха този дух в себе си — самочувствие, древност, достолепие.

— Те са най-гордите козари в цял Мелдорин — презрително подхвърли старшият сред уелмите. Различаваше се от останалите с ниския си ръст и якото си тяло.

Подкараха конете си към грамадната порта. Десетима ездачи можеха да минат в редица между стените от резбован камък.

— Търсим млада жена с червена коса — каза един висок уелм с остър нос.

Сивата му кожа се лющеше като от изгаряне. Очите около черните зеници жълтееха.

— Мина една такава наскоро — отвърна пазачът.

— И къде е сега?

Уелмите се наведоха нетърпеливо на седлата си.

Пазачът си бе приказвал неведнъж с Каран, момичето му беше симпатично. Искаше да й помогне, без да се излага на опасност.

— Попита за пътя към Чантед и тръгна натам — излъга и отстъпи в караулната будка.

— За Чантед? Сигурен ли си, пазачо?

Безжалостните им погледи се впиваха в него. Той се извърна.

— Всеки ден идват и си отиват хора, не ги помня всичките. Тя спомена Чантед. Друго ме знам.

Уелмите потеглиха.

— Защо й е да ходи в Чантед? — попита една жена, която доста приличаше на Идлис. — Какво има там освен Школата? Пазачът май ни излъга.

— Няма съмнение в това, Гайш — отвърна ниският. — Но не бива да се осланяме в нищо на късмета. В Чантед има хора, за които Огледалото ще е ценно, макар че втората крадла ни насочи към Сит. Двама ще отидат в Чантед. Другите двама идват с мен: ти, Идлис, за да си ми пред очите, и ти, Гайш. Мисля, че тя ще тръгне към Банадор, където е домът й, но няма да намери подслон в планините през зимата. Да свърне от главния път е неизбежна гибел. Ако я намерите в Чантед, доведете я тук. Хайде!

 

 

Каран се бе изкачила високо в планините. Една нощ, след безплодно премисляне на несгодите си в някаква пещера, вмирисана на прилепи, се унесе. Този път сънят беше различен. Отново се озова в Чантед, вървеше по облените от слънчеви лъчи улици край спретнати къщи от жълт пясъчник, нагоре към Школата на хълма. Баща й я водеше за ръка, отиваше да говори с наставника. И ето че бяха в кабинета на Уистан и Галиад вече обсъждаше с плешивия нисичък мъж неща, които тя не схващаше. Сцената се промени — баща й го нямаше, а Каран забързано редеше историята си пред Уистан. Той изглеждаше нелепо по нощница и с шапчица на главата, същинско джудже в легло, правено за великан. В съня й Уистан внезапно се подпря да седне, сякаш току-що го е осенило решението на отдавнашно затруднение. Не отговори обаче на молбите й, а се вторачи през нея и избледня.

Върна се споменът за прекрасното сказание и по-младия летописец — Лиан, вдъхновил всички в залата да го приветстват. Тя отново преживя краткото докосване на съзнанията им. Обикновено го усещаше като блуждаене в лабиринт, само че пътят към Лиан бе белязан на всяка крачка. За малко го виждаше подобен на герой от неговите Велики предания — и в отчаянието си го потърси.