Йън Ървайн
Сянка по стъклото (10)

9. Изгубена в блатото

Каран се събуди. За пръв път от много дни й беше топло. Протегна се и помисли за закуска, но в торбичката си имаше само мокър хляб и изкаляно плесенясало сирене. Хлябът приличаше на гадна каша. Отряза парче сирене, остърга мръсотията с ножа и го разгледа недоверчиво. Миришеше странно на смачкани мравки, долавяше се воня и на мокри от пот ботуши. Дора преди да стигне до Физ Горго го ядеше с голямо нежелание, но в Орист не намериха друго.

Дъвчеше неприятната мешавица и преценяваше положението си. Повечето храна беше в торбата на Мейгрейт. В теза мочурища не живееше никой и нямаше откъде да си набави още припаси. В края на есента навсякъде беше трудно да намери диви плодове и корени. Може би само ядки, но в заблатената гора нямаше такива дървета и храсти. Естествено трябваше да има ядивни растения, обаче и земите, и зеленината тук й бяха чужди. По пътя насам само веднъж бе опитала да хапне нещо и езикът и устата й изтръпнаха за половин ден. Не искаше да рискува отново. Не носеше и никакви пособия за риболов. Остатъците в торбичката й щяха да стигнат да се засища оскъдно два дни, а до Нийд имаше поне три дни път. Там бяха оставили тежките раници със запасите си — не че те бяха много по-вкусни. Ами ако Игър бе научил за бивака им при езерото? Тя потръпна.

 

 

Черните очи се взираха свирепо през прорезите в костта. Слънцето хвърляше неприятно ярки отблясъци по водата и очите на Идлис смъдяха въпреки маската. Мъчеше го и натъртеното тяло. Но по-тежко понасяше срама, че се бе провалил. Загреба с веслото и лодката от промазано платно се промуши между тръстиките към съседния проток само с леко шумолене. Да, на дребосъчката не й липсваше хитрост, но хитростта не стигаше. Имаше следи. Опряна в брега длан. Разбутани и огънати тръстики. Той скоро щеше да поправи грешката си.

 

 

Каран стегна връзките на торбичката. Каквито и трудности да й предстояха, днес беше бодра. Предишният ден я бе насърчил много. Радваше се, че е жива и е победила такъв могъщ противник; слънчевата топлина я развеселяваше. Не се умърлушваше нито от тежките дни на глад, които я очакваха, нито я потискаше неизбежната мръсотия в тресавището.

Огледа се и се подсмихна криво. По панталона й се спичаше кал и падаше на люспици при всяко движение. Ходилата й също сивееха от калта, кал се бе набила и под ноктите й, в косата, в носа. Смърдеше със серния дъх на блатото и гнусната вода на клоаката. И не бе сменяла дрехите си от цяла седмица. Ама че отвратително!

За миг погледна лицето си в Огледалото, но побърза да го прибере във вътрешния си джоб и да го закопчае. Още не бе събрала смелост да се захване с този проблем. Затананика си тихичко, намести торбата на раменете си и тръгна.

След няколко крачки по гръбнака й плъзна студ, въпреки че слънцето напичаше. Каран спря, но дарбата не й подсказа нищо. Може би нямаше заплаха. Усетът й неведнъж я подвеждаше, както често се бе случвало с вродените заложби на хората от майчиния й род.

„Таланти или безумци са родените с името Фърб.“ Колко пъти бе чувала тези думи в детството си? Особено за майка си Вуула, гениална музикантка, която заряза лирата си заради опозорилата я връзка със съпруга й. А след смъртта на Галиад окончателно се простила с разума си. Ами Басунез, прародител на Каран отпреди двадесет и няколко столетия? И той бил надарен, но и смахнат. Отначало натрупвал богатството на рода си, но после започнал да го пилее за какви ли не прищявки, най-вече за нелепия Каркарон — чудатата постройка, наполовина крепост, наполовина глупост. Стърчеше върху най-високата точка на голото, мразовито и брулено от ветровете планинско било над Готрайм. Слугите трябвало да носят на гръб всичко необходимо. Там живял и умрял — луд и самотен.

Когато мина между дърветата към тръстиките и стъпи на по-твърда земя оттатък, слънцето отново намери лицето й. Но какво беше това? Мелодията замря на устните й. Каран се вцепени.

 

 

Тясната глава се обърна бавно. В стесненото му полезрение се разлюляха тръстики и тя се появи пред очите му като петно върху белотата на мъртво дърво. За миг се изненада — тази ли изцапана нещастница беше крадлата, която преследваше толкова дълго? Едва му стигаше до рамото. И трепереше, сякаш омагьосана от него. Вятърът разпиля къдравата й червена коса, светла като пламък. Неприятна гледка. Коленете й бяха малки, глезените — източени, пръстите — дълги и с тесни върхове. Костите й изобщо не личаха по кожата. Що за грозна твар!

Идлис прекрачи от лодката, без да отделя поглед от нея, все едно волята му беше достатъчна да я прикове на място. Стъпи предпазливо на брега — крайниците му се огъваха и разгъваха в неравномерни тласъци. Под колана си бе затъкнал бойна брадва с дълга дръжка, широки извити остриета и остър шип над тях.

— Кой си ти? — измънка тя.

— Аз съм уелм. Името ми е Идлис.

Думите му все едно се процеждаха през уста, пълна с катран. А лицето му приличаше на брадвата — извит остър нос, тясна брадичка, уста като цепка, черни очи.

Каран трепереше. Идлис си каза, че ужасът е прогонил храбростта й. Дългите му ръце се протегнаха, костеливите пръсти се разпериха да сграбчат жалкото същество.

Но тя вече не беше на мястото си. Стрелна се твърде ловко, за да я проследят очите му зад маската, изплъзна се от шарещите му пръсти, изрита го в глезена и го повали. И за пръв път в живота си Идлис се поддаде на страха — тя можеше да натисне лицето му в калта, докато той се задуши. Но момичето не го нападна: докато той се надигаше, подпрял ръка на носа на лодката, и бършеше тинята от очите си, тя вече плуваше в протока с неистови загребвания и след миг се скри от погледа му.

Идлис нагази във водата, изми маската си и се развика да привлече другите. Плоското му ръбесто лице не издаваше чувствата му, но всеки познавач на уелмите би забелязал по-плавните му движения, сякаш яростта беше смазка за грубите стави. Устремът му лъхаше на бяс, унижение и злоба.

 

 

Така започна нейният кошмар. Газеше в тиня и всяко докосване напомняше за допира до кожата му, еластична като нещо неживо. А дарбата й отново и отново превърташе в съзнанието й представата, с която я заплаши Игър — как език на мъртво куче се плъзга по гръбнака й. Надеждите се оказаха самонадеяност, скорошните успехи — сляпа сполука. Късметът й се обърна. Денят се влачеше и с всеки час тя се чувстваше по-отегчена, непохватна и окаяна.

Бягаше и бягаше, но мочурливата гора нямаше край, еднаква във всички посоки. Тук растяха само сардови дървета, великани с издута основа, от която никнеха множество стволове. Бледата напластена кора, мека като бебешка кожа, висеше на гънки с ширината на писарски свитък. Каран си спомни, че и в библиотеката на Игър бе зърнала няколко свитъка от дървесна кора. Далеч горе тесните листа процеждаха в сребърен отенък лъчите на слънцето.

Стигнеше ли до езерото Нийд, щеше да намери храна, чисти дрехи и водач. В представите й вмирисаното сирене и коравия хляб бяха истинско пиршество, а пропадналия контрабандист — спасител. А може би, колкото и да бе немислимо, щеше да завари и Мейгрейт там. Стига да я чакаше, щеше да й прости коварството, с което й бе навлякла тези беди.

На Каран още не й се вярваше, че нейната спътница бе позволила да я заловят. Нали винаги излъчваше такава сила и решителност. Но когато надникна в Огледалото, бе запленена от него, като че ли видяното имаше по-голяма тежест от дълга към господарката й или от собствената й безопасност. Още по-смайващо беше държанието й с Игър. Каран не се сещаше Мейгрейт да е поглеждала мъж, но с него, изглежда, намери някакво сродство.

Три дни път до Нийд, но ако вървеше направо от Физ Горго. Уелмите обаче я изтласкваха в друга посока, по-надълбоко в познатите им земи. Краката й сигурно вече гъбясваха в ботушите.

Понякога преследвачите доближаваха, друг път изоставаха, но не изчезваха. Не можеше да се отърве от тях, каквото и да опитваше.

Свали ботушите и панталоните, за да плува по-леко. Плуваше в потоци и в бездънни езера, прекосяваше тихи вирове с цвят на чай, без да остави следи. Уелмите обаче скоро я намираха.

Пълзеше през тресавища, отместваше предпазливо всяко стръкче тръстика и после грижливо го изправяше. Стоеше в лепнеща кал неподвижно като сърна, преместваше се на няколко разтега и пак застиваше. Калта беше гъста, лепнеше по ботушите й на буци и тя едва ходеше. На няколко пъти стъпи ненадейно в меки и податливи като мармалад мочурища и на секундата затъваше до кръста. Засмукваха я толкова силно, че се измъкваше по десетина минути. Веднъж ботушите й останаха в блатото и загуби половин час да ги извади. По цял ден гледаше как змиите се плъзгат по повърхността на тресавището, възхищаваше се на пестеливо изящните им движения и им завиждаше за отровата.

Пак се размърда. Гъстата тиня се вкопчи в ходилата й. Щом шавнеше, по краката й плъзваха гъделичкащи мехурчета, пукаха се и разнасяха вонята на развалени яйца.

Изведнъж й прималя, главата й олекна. Нещо не бе наред — водата се местеше странно около краката й, ходилата й изтръпнаха. Подхлъзна се и падна, по лицето й плиснаха кафяви струйки. Само с усилие на волята се изправи отново, сърцето й заблъска. Извлече се от водата върху островче от кал, погледна надолу и едва не повърна от отвращение.

По краката й нагъсто се трупаха пиявици. Вече бяха пурпурни и надути, някои бяха дори колкото палците й. От безброй рани по кожата й се стичаха кървави нишки. Тя стисна най-едрата, погнусена от лигавото телце, и се опита да я откъсне. Пиявицата не поддаваше, оказа се учудващо здрава, но накрая се пръсна в облаче кръв и увисна като спукан балон.

Със сол или огън можеше да ги накара да я пуснат. Но сол нямаше, а не смееше да пали огън. Толкова ранички непременно щяха да се възпалят. И изостреното въображение веднага й поднесе картината как се мъкне на гангренясалите си крака, черни и подпухнали.

От другата страна на протока някой кресна, по-надалеч отвърнаха с вик. Каран пак нагази. Блатото се въртеше пред очите й, дори в студената вода кожата й пареше. Пиявиците се кандилкаха на всяка крачка, подръпваха полека кожата й. Каран навлезе сред гъстите тръстики и се обърна назад. На брега личаха стъпките й, имаше и кръв.

По-черен ден от този не би могла дори да си представи. Уелмите я обграждаха и неспирно си подвикваха. Твърде замаяна, за да стои права, Каран се вкопчваше в тръстиките, а пиявиците й изсмукваха живота. Кръвта във водата привличаше още. Тя плъзна длан по бедрото си и напипа десетки. Догади й се.

Въздухът гъмжеше от зеленикави блатни мушици, ухапванията им боляха като парвания с нажежена тел, а пъпките смъдяха. Напъхваха се в ушите, в носа, под стегнато закопчаните ръкави, дори в слепналата се от мръсотия коса. Подлудена, Каран намаза лицето и шията си с миризлива кал, но мушиците пак се завираха в косата и под дрехите й. По нея вече нямаше здраво място.

А уелмите пак я доближиха. Мяркаха се отвъд водните ивици, претърсваха калните островчета едно по едно. Докато ги следеше с очи, с неописуем ужас усети, че нещо голямо и хлъзгаво се отърква под глезена й, после се уви и мина по пръстите на другия крак. Стори й се, че е дебело колкото прасеца й — и е безкрайно дълго.

Идлис беше само на няколко разтега от нея и тя не смееше да гъкне. Дали беше змиорка, или отровна змия? Докосваше ходилата й, търкаше се в кожата й. Мина между глезените й, плъзна се по прасците, после по коленете. В едни миг плесна с опашка — сгъвката на коляното я парна — и се махна.

Слънцето клонеше към залез. Мушиците се махнаха, а уелмите като по чудо се отдалечаваха. Или просто я чакаха да тръгне нанякъде? И как изобщо я намираха? Спомни си предупреждението на Мейгрейт, че заради дарбата си трябвало най-много да се пази от уелмите. Не бе имала време да я попита какво иска да каже. Чрез нейният усет ли я надушваха? Ако знаеше как, би потиснала тази способност, но пък така би се лишила от единственото си предимство, с което им се изплъзваше. Зарече се да прогони от главата си всякакви чувства, да не я е грижа за нищо освен да се добере до езерото Нийд. Да видим тогава как ще я преследват!

Или пък ги привличаше Огледалото? Изкушението да го захвърли в тинята бе твърде силно. Не, нямаше как да е омагьосано, иначе нямаше да изгубят дирите й. Пък и да го хвърли щеше да е проява на слабост.

Спусна се здрач и излязоха комарите. Не бяха непоносими като мушиците, но засилваха мъката й. Каран клечеше във водата и търпеше. Нещо я боцна като игла по клепачите. Заповяда си да не прави нищо — клепачът й отичаше — и да понесе болката.

Щом притъмня, предпазливо се измъкна от блатото и огледа тялото си. Пиявиците ги нямаше, повечето ранички не кървяха. Реши да приеме като добър знак появата на змиорката — не всичко на този свят беше срещу нея. Но не биваше де се увлича и в това чувство.

Бяха се изнизали два дни след бягството от библиотеката на Игър. И сега езеро Нийд беше по-далеч, отколкото сутринта. Немислимо бе да успее за срещата с Мейгрейт, дори тя да се беше спасила някак.

За малко я обзеха угризения, че изобщо не бе помислила за спътницата си досега. От такова разстояние не можеше да възстанови връзката, за да научи дали е на свобода, но някакво кътче на душата й знаеше, че Мейгрейт е в плен.

В торбичката си имаше мехлем в каменна кутийка, носеше го от Готрайм. С него облекчи болката в нахапаната си кожа, но раничките все пак се възпалиха и през цялата безкрайна нощ Каран се свиваше в тръстиките, изгаряше от треска, после мръзнеше и пак пламваше. Усещаше потока разредена кръв във вените си и дори го чуваше — като бучене на водопад.

Утрото настъпи, но донесе само нови мъчения. Вълнението от бягството изчезна напълно. Каран вече плуваше с чорапи и ботуши, стегнала крачолите на глезените — пиявиците обаче намираха начин да се промъкнат.

 

 

Уелмите я изтласкваха на изток към дълбоки мочурища, където пътят беше по-труден и опасен от онзи, по който бяха стигнали до Физ Горго. Уелмите познаваха тези земи и нито студът, нито пиявиците им пречеха. Само опитът на Каран с диви местности, хитростта и дарбата й й позволяваха да ги изпреварва.

И следващият ден беше като този, и вторият, и третият. Ако не я тормозеха студът или вонята, значи беше ред на мушиците, пиявиците, комарите или други хапещи, смучещи и пълзящи твари. Понякога й се стоварваше всичко наведнъж. В кратките мигове, когато се отърваваше от тези мъки, страдаше от безмерната си умора, глада, мръсотията и вечно мокрите дрехи.

От възпалените ранички от пиявиците плъзна някаква бавна отрова и когато се събуди на третата сутрин, краката й бяха подути и безформени като наденици. Всяко движение беше тежка борба, но трябваше да върни (по-точно — да гази или да плува). Измина почти цяла левга този ден, а съзнанието й се укри от болката и гонитбата в светла точица в някакво дълбоко скрито кътче в главата й. Храната свърши, затова тя дълбаеше кората на сардовите дървета и събираше сладкия сок в чашата си. Не уталожи глада си, обаче имаше сили да продължи въпреки лекото замайване и шемет от сока.

Не смееше да спи. Няколко пътя подремна — намери по-сигурно скривалище, а веднъж дори се унесе права. От изтощение не различаваше границата между сънищата и будуването, но виденията май бяха по-пъстри и истински. Веднъж й се присъниха четирима уелми, седнали на паднал дънер. Не виждаше лицата им, а само ръбестите глави под качулките, но всички уелми като че ли се бяха заслушали в нещо. Втресе я и се сепна. За нея ли се ослушваха? Нима я усещаха по освободените в съня чувства?

Преследването се превърна в проточено видение без начало и само с едни възможен завършек. Налягаше я такъв ужас, че вече не беше способна да плаче. Цялото й аз се смали до един-единствен стремеж — да се добере до Нийд (макар и да помнеше съвсем смътно причината), и един-единствен страх, още по-натрапчив от уплахата, която й вдъхваха уелмите — че лудостта я обсебва, както бе сломила майка й.

Но незнайно как навиците от живота сред природата или предпазливо използваната дарба й стигнаха. Най-сетне се измъкна от блатата в гъста гора. И оттогава не забелязваше уелмите, защото напредваше по-бързо. Но знаеше, че още са по дирите й.

 

 

Четири нощи след премеждието с пиявиците се дотътри до края на гората — мръсна парцалива твар, покрита с пъпки и рани. Мина по сивкавата трева и нагази в чистата вода на езеро Нийд. Ромолеше кротък дъждец. Половината нощ вървя на изток край брега, джапаше до коленете в плиткото, водни растения се омотаваха около глезените й.

Посред нощ нещо внезапно закачи наметалото й, тя се замята, спъна се и пльосна, торбата я халоса по тила. Опита се да стане, но незнайният противник я задържаше. Как бяха успели да я издебнат в мрака? Колкото и да се напрягаше, не виждаше нищо. Под клепачите й подскачаха червени искрици. Водата дразнеше носа и гърлото й. Останала без сили, тя замря.

Не… Дори уелмите не биха могли да я проследят дотук. Нали и те трябваше да спят? Ръката й се блъсна в обрасъл клон. Значи се бе омотала в паднало дърво. Пропълзя под него, промъкна се през гъстия клонак. Стъпалата й не докосваха дъното. Студът и умората правеха плуването немислимо, така че тя просто се обърна по гръб отмаляла и водата полека я изнесе на чакълестия бряг.

След няколко минути събра сили да се обърне по корем, изкашля водата и се надигна. Главата й са удари в ствола на дървото. Изкатери се на него и реши да полегне за малко в дупката от корени, докато се опомни.

 

 

Какъв уют и топлина… Топлина ли?! Каран отвори очи и я заслепи слънцето, увиснало високо в небето. Огледа се стреснато. Брегът беше безлюден, но всеки би я видял, ако се вгледа. Надникна над дънера и видя порутена стена, а по-нататък — две колони. Развалините на град Нийд, където двете с Мейгрейт бяха скрили раниците с дрехите за преобличане и храната.

При мисълта за храна гладът й сякаш се разврещя, но силният страх я спря. Уелмите бяха имали предостатъчно време да я настигнат — а и бездруго сигурно знаеха накъде е тръгнала.

Плитката дупка на мястото на корените бе доста жалко и набиващо се на очи убежище, но тя лежа в него до края на деня, измъчвана от глада. Утешаваше я само слънцето, което изсуши изпоцапаните й дрехи и я сгряваше.

Щом се стъмни, Каран доплува до най-близката част на руините — малък каменен кей и порутените стени на ниска постройка зад него. Тук бяха скрили раниците, на половин час път от самия град.

Каран се сви между камъните; наяде се, после яде пак, после се изкъпа в студената вода — наслаждаваше се на удоволствието от сапуна. Заедно с блатната мръсотия изми от себе са и спомена за последните дни. Сложи си на косата есенция от зелен лимон, която толкова й напомняше за майка й, и тутакси се почувства предишната Каран.

Рано сутринта на другия ден се промъкна през гората до мястото, където бе уречено да ги чака Уолф. Не се надяваше да завари нито него, нито Мейгрейт, защото бе закъсняла с четири дни, но когато се покатери върху билото на едно хълмче и погледна на изток към развалините, видя до брега тънка струя дим. Огън тук!? Ама че безгрижие… или знак за присъствието на човек, комуто е широко около врата. Например контрабандист, който няма какво да крие в момента.

Уолф не се отличаваше много от животно, опасно животно обаче, и надарено с лукавство. Но как копнееше Каран да отиде при огъня, да се стопли до пламъците, да хапне нещо прясно сготвено и да пийне сладък чай. След тези дни щеше да й е приятно дори в компанията на такъв звяр.

Доближи се предпазливо. Огънят бе накладен между две стени, закътан от хладния ветрец откъм езерото. От съседното здание се бяха съхранили само изправени колони. Водачът седеше на камък до огъня, загърнат в торбестото си палто. В тигана се пържеха риби, нещо къркореше в едни гърне. Уолф като че долови идването й — Каран тръгна към него по тревата, а той вече вадеше с вилица риба върху метална чиния, добави и нарязан лук от тигана, после наля чай.

При вида на храната стомахът й се сви. Сега Уолф не й се струваше чак такова животно — грозното му лице беше приветливо и тя му се зарадва. Той й се усмихна с беззъбата си уста и й подаде чинията. Как жадуваше тази храна!

— Благодаря ти, Уолф — изграчи Каран.

— Къде е червенокосата?

Говореше завалено, устните му почти не помръдваха. Изобщо не я поглеждаше и в нея се пробуди неясно опасение.

— Плениха я.

Остави на земята тежката раница, но за всеки случай не смъкна торбата от гърба си.

Отпи глътка от великолепния чай — горещ и сладък, за какъвто си бе мечтала. Натъпка си устата с риба. Мазничка, прекрасно твърда и розова, истинска вкусотия. От признателност, от сбъднатото желание за добра храна в очите й избиха сълзи. Преглътна и набоде едно парче с ножа си. Погледите им се срещнаха над огъна. Уолф се извърна и Каран застина, преди да поднесе хапката към устата си. Той се взря към нещо зад гърба й и очите му зашариха.

„Не!“ — кресна дарбата й. Каран отскочи встрани и със същото движение плисна горещия чай в очите му. Двуостра брадва изсвистя там, където беше седяла допреди миг, и се заби дълбоко в меката пръст. Контрабандистът стискаше очите си с ръце, Каран профуча покрай него, зави покрай стената и хукна през камънаците и нацепените колони.

Идлис бе стъпил върху изтърваната чиния и вадеше брадвата си от земята. Други двама уелми дотичаха с тромави крачки, и те стиснали брадви. Идлис вдигна оръжието си и го запрати към нея. Каран отскочи и острието се стовари върху колоната зад нея и издрънча. По бузата я жилнаха откъртени парченца. Тя хукна лудешки по брега и се шмугна между дърветата. Уелмите я подгониха. Коварният водач офейка нанякъде.

Дребничката Каран беше ловка и много пъргава и в гората скоро се откъсна от преследвачите. За миг й дожаля, че вкусната риба е стъпкана в калта, но безмилостното нападение не й оставяше време за такива глупости. Представяше си, както само нейното въображение можеше да покаже, че брадвата я разсича в гръб, представяше си изблика на смъртно страдание, безсилния опит да извади врязалото се острие, бликналата по тревата кръв, чезнещата светлина, болката и накрая смъртта…

До края на следобеда уелмите неведнъж почти я приклещваха, защото гората беше твърде рядка. Разпръскваха се, подвикваха си с хрипливите си гласове. Щом тя кривнеше в друга посока, най-близкият преследвач се втурваше да я засече. Уелмите не познаваха умора, гонеха я като хрътки — ту един, ту друг водеше — и не й оставяха и миг отдих.

Тя хлипаше от умора, торбата я удряше по гърба на всяка крачка, волята й гаснеше. А до здрачаване имаше още часове, макар че тъмнината трудно би я укрила от уелмите, които носеха костните маски на лицата си дори в този облачен ден.

Няколко пъти я доближиха толкова, че хвърляха по нея брадви. Накрая я избави стихия, каквито често връхлитаха в Орист през този сезон. Налетя ненадейно откъм морето към края на следобеда. На запад се струпаха чернеещи облаци, с тях напираше бурен вятър и се изля проливен дъжд. Притъмня, въздухът се насити с размиваща очертанията мъгла. Каран реагира незабавно — хукна косо нагоре по хълма, мина отвъд билото и се спусна в по-гъстата гора на изток. Тичаше неспирно под дъждовните струи, докато не падна мрак и не се увери, че уелмите са изостанали. Цяла нощ продължи да върви на север. На разсъмване се напъха в някакви шубраци и спа на пресекулки чак до вечерта.

 

 

Нощите бяха облачни и Каран бързаше. От преследвачите й нямаше и следа. Най-злият й враг беше гладът — бе зарязала тежката раница. Допълваше оскъдните дажби само с нападали лешници — остарели и почти всичките мухлясали. На третия ден се натъкна на селце в гората и за няколко медни монети си напълни торбата с храна.

Сит беше на североизток — трябваше да прекоси река Хиндирин, да продължи на изток през пролома Заркам, тесния процеп в планините в източната половина на Мелдорин, и накрая да тръгне по гористия източен бряг на Ягадор към града. За да стигне до мястото, където бяха оставили конете, щеше да й трябва поне месец. Всички пътища бяха под надзора на войски с униформите на Игър; пазеха и мостовете. Нямаше откъде да мине, защото Хиндирин и останалите широки реки трябваше да бъдат прекосени по мост или с лодка.

Седя цял ден между дърветата: наблюдаваше пътя и обмисляше какво да прави. Бе дала дума да занесе Огледалото в Сит, за да го получи Фейеламор. Но не виждаше как да стигне до Сит — целият юг бдеше. Значи Игър беше пречупил Мейгрейт.

Единственият й шанс бе да тръгне на север, като се отдалечи от Сит, но така пътят се удвояваше. На север обаче щеше да намери подкрепа, защото познаваше онези области. Там беше и Чантед с Школата на преданията. А наближаваше и есенният празник.

В Преданията беше ключът към изхода от колебанията й — легендите за Фейеламор и нейния народ. Преданията на аакимите, Преданието за Възбраната. Най-значимите събития от миналото бяха свързани с Огледалото, а нейният избор може би щеше да определи посоката на бъдещето. Как да реши кому принадлежи то, коя клетва да погази, на кого да измени?

До Чантед имаше много дни, но можеше да отиде там навреме, ако си купеше кон. Значи това щеше да е следващата й цел. После щеше да се прибере през планините в Банадор. Оттам лесно щеше да се добере до Сит.

 

 

Тръгна на север и излезе на Широкия път към укрепения град Предъл. Там я посрещнаха с весело гостоприемство и вкусни топли гозби за пръв път от безброй седмици. Все пак най-великолепни й се сториха горещата вода в банята и чистото легло.

Сутринта на другия ден обикаляше пазарния площад и два пъти за около час забеляза, че някакъв висок мъж я наблюдава. Дарбата не й подсказваше опасност, значи може да не беше уелм. Съвсем невинно съвпадение, разбира се, но не биваше да рискува, защото се бе случвало усетът да я подведе. Мушна се небрежно между някакви сергии и се шмугна под дългата дървена рамка със зебло, върху която бе изложил стоката си търговец на килими: пъстри черги от груба вълна на традиционните шарки на различни племена, покривала за коне в червено и жълто, кърпи, сиви одеяла, а към края, под бдителния взор на стопанина, ръчно тъкани килими за под и стена, изработени от овча вълна и коприна. Те висяха и от двете стени чак до калдъръма.

Каран седна на торбата си и зачака. Покрай нея отминаваха хора — виждаше краката им. Внезапно единият край на зеблото се отметна и само на педя от нея се подаде загоряло лице с хлътнали бузи и орлов нос; надуши дъх на кардамон.

— Я да се махаш — заповяда мъжът, врътна глава и лъснаха жълтеникави зъби. — И следващия път, когато вие — хлапетата…

Тя изви глава към него.

— Ама ти… — запъна се мъжът.

— Моля ви, следят ме. Онзи високият с качулката. Ужасно ме е страх.

Търговецът се вторачи в нея.

— Не е моя работа — отсече, после изведнъж се изправи и пусна платнището.

След минута обаче жилава кафява ръка се провря под зеблото с чаша студен сладък сок. Каран я взе, благодари шепнешком и изгълта сока. След малко орловият нос пак цъфна пред нея.

— Вече си в безопасност.

Тя покри раменете си с наметалото и прибра косата си под шапката. Засега нямаше с какво друго да се прикрие. Край на меките постели и баните, нямаше да се бави тук и миг повече от необходимото. Измъкна се, огледа пазара и се поклони на търговеца.

— Имам дъщери — каза той — зъбите му лъснаха, — после се обърна към някакъв клиент.

На една мърлява уличка близо до източната порта Каран намери конюшня и влезе въпреки опасенията си от това западнало място. Сламата по пода беше изгнила, навсякъде имаше конски фъшкии. Двама мъже и една старица играеха домино на мръсна маса. Каран веднага долови, че е сбъркала. Прииска й се незабавно да изхвърчи през вратата, но не бе видяла други конюшни, а нямаше време да търси тепърва.

— К’во има? — подхвърли старата жена.

В устата й не се виждаше дори един зъб. Мръсната й бяла коса падаше на сплъстени кичури до кръста й. Роклята с дълбоко изрязано деколте разкриваше гледка, която Каран би предпочела да си спести.

— Искам да купя кон. — Тя пристъпи към масата.

Старицата се изкикоти.

— Не ми се виждаш толкоз голяма, че да яздиш!

Поизви се към мъжагата отляво, обезобразен от изгаряне, което бе набръчкало и свило кожата му от устата до ухото. Цялата половина от главата му беше в белези и нямаше коса — само няколко щръкнали бели снопчета. Лицето му тъмнееше от набола се в порите ду отдавнашна мръсотия.

— Куелт — продължи старицата, — като я гледаш, стигат ли й годинките, а?

Устата на изрода се отвори в толкова гадна усмивка, че у Каран напираше желанието да избяга с писък. Оказа се, че има и някаква гнусна болест в устата — гноясалите му венци чернееха и жълтите зъби стърчаха на всички страни като камъни в древно гробище.

— Стигат й годинките, тъй ми се чини — издудна той дълбоко като мучаща крава.

Каран се отврати. „Трябва ми кон!“ А и след Физ Горго, след уелмите какво можеха да й направят тези хора посред бял ден?

Очите на старицата трепнаха. Каран понечи да побегне. Вратата на конюшнята се затвори с трясък и трети грамаден мъж, истински великан в сравнение с нея, я залости шумно.

— Дайте ми кесията — изфъфли старицата през голите си венци. — Момето си е за вас.