Еленър Уиш се обади отново във вторник сутринта, докато Хари Бош се пипкаше с възела на вратовръзката си пред огледалото в банята. Каза му, че искала да се видят в едно кафене в Уестууд, преди да го заведе в Бюрото. Той беше изпил вече две чаши кафе, но каза, че ще отиде. Затвори телефона, закопча най-горното копче на бялата си риза и притегна възела на вратовръзката. Не си спомняше кога за последен път беше обръщал такова внимание на това как изглежда.

Когато стигна там, тя вече се беше настанила в едно от сепаретата до прозореца. Държеше с две ръце стъклена чаша с минерална вода и изглеждаше доволна. Върху масата, малко встрани от нея, имаше чиния с хартийка от кифличка. Тя го удостои със служебната си усмивка, докато той сядаше, и махна с ръка на сервитьорката.

— Само кафе — каза Бош.

— Ял ли си вече? — попита го Уиш, след като момичето се отдалечи.

— Ами не, обаче не искам.

— Личи си, че не ядеш много.

Каза го повече като майка, отколкото като детектив.

— Е, кой ще ми каже това-онова, ти или Рурки?

— Аз.

Сервитьорката донесе чаша с кафе и я постави пред него. Дочу как четиримата мъже с вид на търговски посредници от съседното сепаре нещо се пазаряха и разсъждаваха върху поднесената им сметка. Той отпи малка глътка от горещото кафе.

— Бих искал желанието на ФБР да му оказвам помощ да бъде документирано черно на бяло и разписано от най-старшия служител на Бюрото в Лос Анджелис.

Тя се поколеба за момент, остави чашата си и за първи път го погледна право в очите. Нейните бяха толкова тъмни, че не издаваха нищо. В ъгълчетата им той забеляза да се оформят едва доловими ситни бръчици върху загорялата кожа. На брадичката си Уиш имаше съвсем малък белег с формата на полумесец, който очевидно беше доста стар и почти незабележим. Той си зададе въпроса дали белегът и бръчките я безпокояха, както мислеше, че биха безпокоили повечето жени. Лицето й носеше според него следи от лека тъга, сякаш дълго време беше таила в себе си някаква горчива истина, която се мъчеше да си проправи път навън. Може да се дължи на умората, реши той. Въпреки всичко тя беше привлекателна жена. Хари определи възрастта й на, около тридесет и три-четири години.

— Мисля, че това може да се уреди — рече тя. — Имаш ли някакви други изисквания, преди да пристъпим към работа?

Той се усмихна и поклати отрицателно глава.

— Знаеш ли, Бош, вчера взех папката с материали по убийството, което ти разследваш, и вечерта я прегледах. Добра работа си свършил, като се има предвид с какво си разполагал, и то само за един ден. Повечето други детективи щяха все още да чакат трупа да бъде обработен в моргата и щяха да приемат веднага версията за нещастен случай със свръхдоза.

Той не каза нищо.

— Откъде ще започнем днес? — запита тя.

— Имам още няколко неща, които не съм отразил в докладите. Но защо не ми разкажеш най-напред за проникването в банката? Искам всичко отначало. Аз знам само това, което си включила в бюлетините и което е стигнало до вестниците. Въведи ме в нещата, после аз ще продължа нататък и ще ти разкажа за Медоус.

Сервитьорката дойде да прибере чашите им. После Еленър Уиш му разказа историята на банковия обир. Бош искаше да й зададе въпроси, докато тя говореше, но се опита да запомни и да я попита след това. Той усещаше, че тя сякаш донякъде се възхищаваше на историята — на замисъла и осъществяването на удара. Които и да бяха онези от тунела, явно бяха спечелили уважението й. Той се улови, че почти ревнува.

— Отдолу, под улиците на Лос Анджелис — започна тя, — има повече от четиристотин и петдесет километра канали, които са толкова широки и високи, че в тях може да се кара кола. Освен това има и множество разклонения. Или още поне сто километра, в които може да се върви или пълзи.

Това означава, че всеки би могъл да слезе там долу и ако знае пътя, да се добере до коя да е сграда в града. А и да намериш пътя не е чак толкова трудно. Плановете на цялата мрежа са публично достояние и могат да бъдат взети от службата за градоустройствените проекти. И така, тези типове са използвали канализацията, за да се доберат до „Уестленд Нешънъл Банк“.

Той вече беше успял да стигне в разсъжденията си дотам, но реши да премълчи. Уиш каза, че според ФБР са били поне трима отдолу под земята и най-малко един отгоре, който да наблюдава и да задоволява различни други потребности. Последният сигурно е поддържал радиовръзка с хората отдолу, освен когато вече са стигнали до края, тъй като радиовълните биха могли да задействат детонаторите на експлозивите.

Влезлите в канализацията са се движили вътре с високопроходими коли „Хонда“. В северната част на града, където старото корито на Лос Анджелис Ривър се свързвало с отводнителната система, имало място, откъдето в канализацията можело да се влезе с автомобил. Крадците влезли оттам вероятно под прикритието на нощта и следвайки по картата на канализационната мрежа отсечката към центъра, достигнали до една точка, намираща се точно под булевард „Уилшайър“, на около девет метра под земята и на сто и петдесет метра западно от „Уестленд Нешънъл Банк“. Пропътували повече от два километра.

После, използвайки професионална бормашина с двадесет и четири инчов циркуляр, вероятно с диамантен накрайник, включена към акумулатора на една от високопроходимите коли, пробили дупка в дебелата петнайсет сантиметра бетонна стена на отводнителната система. Оттам започнали да копаят.

— Същинското проникване в трезора е станало в Деня на труда или в един от почивните дни след него — каза Уиш. — Смятаме, че са започнали да копаят тунела три или четири седмици по-рано. Вероятно са работили само нощем. Влизат, копаят и на зазоряване излизат. Инспекторите, които периодично преглеждат отводнителната система за пукнатини и други неизправности, са на редовно работно време. Така че „нашите хора“ не са рискували, работейки през нощта.

— Ами дупката, която са пробили в стената на канализацията, не е ли била забелязана от някой каналджия или служител по поддръжката на енергосистемите? — запита Бош и веднага се засрами, че е задал въпрос, преди тя да беше свършила.

— Не — отвърна Уиш. — Тия типове са помислили за всичко. Използвали са парче шперплат със същия диаметър като дупката, което замазвали с тънък пласт цимент. Намерихме го по-късно. Когато са си тръгвали всяка сутрин, те са поставяли шперплата върху дупката и са напластявали по ръбовете все повече и повече цимент. По този начин дупката е заприличала на запушено странично отклонение, каквито има немалко там долу. Аз самата слизах вътре. Навсякъде е пълно с такива отклонения. Пък и двадесет и четири инчовият размер е стандартен за отклоненията, така че всичко е изглеждало съвсем нормално. Дупката е оставала незабелязана, а крадците са се връщали вечерта и са продължавали да копаят все по-близо до банката.

Тя допълни, че тунелът е бил копан най-вече с ръчни инструменти — прави лопати, лостове и бормашини, включвани към акумулаторите на колите. За осветление са използвали както електрически фенерчета, така и свещи. Намерили няколко от тях все още да горят в деня, когато било разкрито проникването. Били закрепени в малки ниши, издълбани в стените на тунела.

— Това подсказва ли ти нещо? — запита Уиш.

Бош кимна.

— Изчислихме, че са напредвали с около три до шест метра на нощ — каза тя. — По-късно намерихме в тунела и две ръчни колички. Разглобявали са ги и са ги разрязвали по дължината на две, за да минат през двадесет и четири инчов отвор, а после са ги сглобявали и заварявали наново, да ги използват за извозване на пръстта. Вероятно един или двама от крадците са изпълнявали задачата да прекарват изкопаната пръст и да я изсипват в главния канал. По него има постоянен приток на вода, която е отмивала пръстта и я е отнесла до речното корито. Имаме съмнения дори, че техният помощник отгоре е отварял пожарните кранове на „Хил Стрийт“, за да осигурява повече вода в канала.

— Значи са си имали вода там долу дори и във времето на засуха?

— Дори и тогава…

Уиш каза, че когато крадците най-после прокопали тунела до основите на банката, попаднали на подземните електрически и телефонни кабели. И тъй като през време на уикендите центърът ставал безлюден, банковият клон бил затворен в събота. Затова още в петък, след края на работното време, крадците са изключили сигналната инсталация. Един от тях сигурно е бил електротехник. Не Медоус, понеже той е бил най-вероятно бомбаджията.

— Смешното в случая е, че дори не са имали нужда от електротехник — рече тя. — Свръхчувствителната аларма на трезора се задействала множество пъти през цялата седмица. Вероятно онези типове са предизвикали задействането с техните бормашини. Четири поредни нощи ченгетата били викани заедно с управителя. Понякога три пъти за една нощ. Но тъй като не откривали нищо, решили, че алармата не е в изправност. Сензорът за звук и вибрации е излязъл от строя. Затова управителят се обадил на компанията за алармени системи, но те отговорили, че ще изпратят човек чак след почивните дни — знаеш, Ден на труда… Та този човек, управителят…

— Изключил алармата — довърши вместо нея Бош.

— Позна. Решил, че не му се скача посред нощ да ходи до банката през уикенда. Предпочел да замине за Палм Спрингс, за да играе голф, и изключил охранителната система. Разбира се, отдавна вече не работи в „Уестленд Нешънъл“.

Когато стигнали под трезора, крадците използвали професионална бормашина с водно охлаждане, която завинтили за долната плоча, за да пробият пет сантиметра широка дупка в дебелия метър и половина под от стоманобетон. Специалистите от техническия екип на ФБР определиха, че за целта са им били нужни около пет часа, и то при положение, че бормашината не прегрее. Вода за охлаждането й крадците са взели от една тръба, която минавала отдолу. Използвали са дори водопровода на банката.

— След като пробили дупката, те я напълнили с експлозив С-4 — каза Уиш. — Пуснали жица през тунела и оттам навън в канала, откъдето взривили експлозива.

Тя каза, че същата събота в 9:14 часа сутринта в лосанджелиския полицейски участък са били регистрирани сигнали от алармените инсталации на друга банка, която се намирала на отсрещната страна на улицата, и на един бижутериен магазин, отстоящ на една пряка от „Уестленд Нешънъл“.

— Смятаме, че това е времето на взривяването — продължи Уиш. — Веднага изпратили патрулна кола, огледали наоколо, но не открили нищо, затова решили, че сигналните инсталации са били задействани от слаб земен трус, и си отишли. Никой не си направил труда да провери „Уестленд Нешънъл“. Нейната аларма не се е задействала, а пък те не знаели, че е била изключена.

Достигайки трезора, крадците не си тръгнали веднага. Работили здраво през целия уикенд. Разбивали личните сейфове, изваждали касетите и ги опразвали.

— Намерихме вътре празни консервни кутии, пликчета от пържени картофи и различни опаковки от сухи храни — каза Уиш. — Изглежда, просто са си стояли вътре и вероятно са спали на смени. В тунела имаше едно по-широко място, нещо като малка стая или по-скоро спалня. Намерихме отпечатани върху пръстта следи от спални чували. Намерихме също така и отпечатъци от приклади на М-16, което значи, че са имали и автоматично оръжие. Явно са нямали намерение да отстъпват, ако нещата се объркат.

Тя го остави да помисли върху казаното, след което продължи:

— Изчислихме, че са прекарали в трезора шейсет часа или дори малко повече. Разбили са четиристотин шейсет и четири лични сейфа от общо седемстотин и петдесетте. Ако са били трима, това прави по сто петдесет и пет на човек. Изваждайки около петнайсет часа за почивка и хранене от всичкото време, което са прекарали вътре, получаваме по четири сейфа за час на човек.

Сигурно са имали определен час за приключване — продължи тя. — Може би три часа сутринта във вторник или някъде там. Ако са спрели с разбиването около този час, имали са достатъчно време да се оправят и да се измъкнат. Прибрали са плячката и инструментите и са се оттеглили. А управителят със свеж слънчев загар на лицето открива кражбата, когато отваря трезора за работа във вторник сутринта.

— В общи линии, това е — рече Уиш. — Най-добрата работа, която съм виждала и за която съм чувала, откакто работя в Бюрото. Допуснали са само няколко малки грешки. Бързо разбрахме как са извършили всичко, но не и кой го е извършил. Единствената следа, на която бяхме попаднали, беше този Медоус, а сега и той е мъртъв. За онази снимка, която ми показа вчера — на гривната, — беше прав: това е първата изскочила вещ от всички откраднати неща, за които знаем.

— А сега и нея я няма — рече Бош.

Той я изчака да каже нещо, но Уиш явно беше свършила.

— А как са избирали кои сейфове да разбиват? — запита Бош.

— Изглежда, напосоки. Имам един видеозапис на трезора, който ще ти покажа, когато отидем в Бюрото. Но май са действали наслуки — ти вземаш оная стена, аз тая и т.н. Някои сейфове в съседство с вече разбити са били оставени непипани. — Защо — не знам. Обаче не изглежда като да са следвали някаква схема. Въпреки това са взели съдържанието на деветдесет процента от разбитите сейфове, и то все трудни за проследяване вещи. Подбирали са добре.

— А как определихте, че са били трима?

— Преценихме, че са били поне толкова, за да се справят с всичките сейфове. Освен това толкова са били и колите. — Тя се усмихна и Хари веднага захапа:

— Хубаво, а за колите откъде разбрахте?

— Намерихме следите по калта в канализацията и по тях идентифицирахме марката гуми. Намерихме и следи от синя боя по стената на един от завоите. Някоя от колите явно е поднесла в калта и се е ударила в стената. В лабораторията в Куантико веднага определиха модела и годината на производство. Проверихме всички агенти на фирмата „Хонда“ в Южна Калифорния и установихме, че три сини джипа са били закупени от фирмения магазин в Тъстин четири седмици преди Деня на труда. Човекът платил в брой и ги натоварил на влекач. Оставил име и телефонен номер.

— И какво е то?

— Името ли? Фредерик Б. Айсли. Още тогава показахме на продавача от магазина няколко снимки, между които на Медоус, твоята и на още няколко души, но той не разпозна никого като Айсли.

Тя избърза устата си с една салфетка и я пусна върху масата. Бош не забеляза следи от червило по нея.

— Е — рече тя, — стига ми толкова вода за тая седмица. Ще се видим отново в Бюрото, да прегледаме това, което имаме, и да ми разкажеш всичко по случая Медоус. Рурки и аз смятаме, че така трябва да процедираме. Опитахме всички следи по кражбата в банката, но навсякъде ударихме на камък, затова ще продължим с Медоус и дано оттук изскочи нещо.

Станаха. Бош плати сметката.

* * *

До сградата на ФБР отидоха всеки със своята кола. Докато караше, Бош мислеше за нея, а не за случая. Искаше да я попита за онзи малък белег на брадичката, а не за това как е свързала онези от тунела под „Уестленд Нешънъл“ с „тунелните плъхове“ от Виетнам. Искаше да узнае кое придава това сладко и тъжно изражение на лицето й. Той следваше нейната кола през квартала със студентски общежития, а после по булевард „Уилшайър“. Срещнаха се при асансьора в подземния гараж на сградата на ФБР.

— Мисля, че най-добре за тебе ще бъде да работиш предимно с мен — каза тя, докато се издигаха нагоре сами в кабината. — С Рурки не започнахте добре от самото начало и…

— Ние въобще не сме и започвали — рече Бош.

— Е, все пак, ако му дадеш някаква възможност, ще разбереш, че е добър човек. Той просто направи това, което смяташе, че ще бъде най-добре за работата по случая.

Вратата на асансьора се отвори на седемнадесетия етаж и пред тях застана Рурки.

— Ето ви и вас двамата — рече той. Подаде ръка на Бош, който я пое без увещания. Рурки се представи, после каза: — Тъкмо бях тръгнал надолу да си взема кафе и нещо за хапване. Ще дойдете ли с мен?

— О, Джон, ние току-що идваме от едно кафене — каза Уиш. — Ще те чакаме тук горе.

Уиш и Хари излязоха от кабината, а Рурки влезе вътре. Специалният агент само кимна и вратата се затвори. Двамата се отправиха към канцеларията.

— Той доста прилича на теб в някои отношения. Изкарал е войната и тъй нататък… — рече тя. — Дай му поне един шанс. С нищо няма да помогнеш в работата, ако не поомекнеш.

Бош не каза нищо. Извървяха коридора до канцеларията на „Група III“ и когато влязоха вътре, тя му посочи едно празно бюро зад нейното. Каза, че агентът, който го е заемал, е бил прехвърлен в „Група П“ — отделът за борба с порока. Бош остави куфарчето си върху бюрото и седна. Огледа стаята. Вътре имаше доста повече хора, отколкото предния ден. Шестима агенти седяха зад бюрата си, а още трима се мотаеха около картотеката в дъното на стаята, върху която стоеше кутия с понички. Той забеляза телевизор и видеокасетофон върху един рафт. Предишния ден ги нямаше там.

— Спомена нещо за някакъв видеозапис — каза той на Уиш.

— О, да. Сега ще ти го пусна и ще можеш да гледаш, докато аз отговоря на няколко съобщения, оставени на телефонния секретар.

Тя извади една видеокасета от шкафа на бюрото си и двамата се отправиха към дъното на стаята. Групичката на тримата тихомълком се омете, отнасяйки със себе си и кутията с понички, сякаш усетили присъствието на външен човек. Тя пусна видеокасетофона и остави Бош да гледа сам.

Видеозаписът, който очевидно беше правен с ръчна камера от непрофесионалист, представляваше едно постоянно подскачащо проследяване на пътя на крадците. Започваше от входа на канализационно съоръжение с отвесни стени, което преминаваше в тъмен тунел. Уиш беше права — тунелът беше доста широк. Вътре можеше да се влезе и с камион. По средата на бетонния под бавно течеше неголям воден поток. Подът и долната част на стените бяха покрити с мухъл и плесен и Бош почти усещаше миризмата на влагата. Камерата се насочи към сиво-зеления под. В калта се забелязваха отпечатъци от автомобилни гуми. Следващите кадри показваха входа на тунела, прокопан от крадците — гладко изрязана дупка в стената на канала. В кадъра влязоха две ръце, държащи парчето шперплат, за което Уиш беше казала, че е било използвано да прикрива дупката през деня. Ръцете се отдалечиха и пред обектива изскочи тъмнокоса глава. Беше Рурки. Носеше тъмен гащеризон с щамповани бели букви на гърба: ФБР. Той повдигна парчето шперплат до дупката. Пасваше отлично.

Записът заподскача и скоро кадърът вече показваше вътрешността на тунела. Сцената беше вледеняваща за Бош, понеже извика от паметта му невеселия спомен за прокопаните на ръка тунели във Виетнам, в които той беше пълзял. Този тунел завиваше надясно. Една почти нереална светлина струеше от свещите, поставени в малки ниши в стената на всеки пет-шест метра. След извивката, която Бош определи на около двадесет метра, тунелът завиваше остро наляво. После вървеше в права посока около тридесет метра. По стените имаше още свещи. Най-после камерата стигна до задънен край на тунела, където на пода имаше купчина бетонен трошляк и огънати парчета стоманена ламарина. Обективът фокусира зееща дупка в тавана на тунела. От трезора горе се процеждаше светлина. Рурки влезе в кадър с гащеризона си, но този път гледаше в обектива. Прекара пръст по врата си под брадичката и записът прекъсна. При следващия кадър камерата вече се намираше в трезора. Записът започваше с общ план на помещението. Както се виждаше и на снимката от вестника, стотици лични сейфове стояха отворени. Празните касети бяха струпани на камара насред трезора. Двама души от екипа за снемане на отпечатъци посипваха вратите с алуминиев прах. Еленър Уиш и един друг агент гледаха към стената, покрита със стоманени вратички, и записваха нещо в бележници. Камерата се насочи към дупката в пода, водеща към тунела отдолу. И тук записът свършваше. Бош върна касетата отначало, отнесе я обратно и я постави върху бюрото й.

— Интересно — рече той. — Видях някои неща, които съм виждал и преди там, в тунелите. Но нищо не ме накара да се замисля за „тунелните плъхове“. Каква беше следата към Медоус и другите като мен?

— Ами най-напред експлозивът С-4 — каза тя. — От лабораторията изпратиха екип, който да изследва парчетата от бетон и стомана около дупката от взрива. Откриха следи от този експлозив. Сигурна съм, че С-4 ти е познат. Бил е използван във Виетнам. Точно „тунелните плъхове“ са го използвали за взривяване на тунели. Въпросът е в това, че в наши дни е можело да намерят доста по-добри смеси, с много по-голяма сила, с които се работи по-лесно. Те са дори и по-евтини, по-безопасни и по-лесни за намиране. Затова ние решихме… т.е. специалистите от лабораторията заключиха, че причината да бъде използван тъкмо С-4 е именно тази, че онези, които са го използвали, са се чувствали сигурни с него. Използвали са го и преди. Оттук се насочихме към ветераните от виетнамската война.

Друга насочваща следа бяха заложените капани. Преди да влязат в трезора и да започнат разбиването на сейфовете, крадците са пуснали жици по тунела, за да се защитят откъм гърба. За всеки случай пуснахме в тунела специално обучено куче. Разбираш, трябваше да бъдем сигурни, че някъде няма все още зареден С-4. Кучето откри следи от експлозива на две места в тунела — по средата и на входа откъм главния канал, но там вече нямаше нищо. Явно онези типове са го прибрали на тръгване. Открихме обаче дупки в пода на тунела и парченца тел, каквито остават, когато телта се реже със секач.

— Имаш предвид опъната тел за препъване? — запита Бош.

— Точно така. Решихме, че са взели мерки срещу неканени гости. Ако някой дойде да ги изненада изотзад, тунелът ще бъде вдигнат във въздуха, оставяйки го жив погребан под „Хил Стрийт“. Добре поне, че на тръгване са си прибрали експлозива. Спестили са ни препъването в телта.

— Обаче една подобна експлозия би убила и самите тях наред с преследвачите — рече Бош.

— Знаем това. Онези типове съвсем не са имали намерение просто да си поиграят. Били са тежковъоръжени, добре укрепени и готови на крайни решения: успех или самоубийство…

Въпреки това ние не стеснихме веднага кръга на заподозрените само до „тунелните плъхове“, докато не открихме и други неща по протежение на главния канал. Следи от гуми имаше само на места, затова ни бяха необходими два дни, докато проследим пътя им обратно до входа при старото речно корито. Долу е истински лабиринт и човек би трябвало добре да познава пътя. Преценихме, че не са седели в колите си с фенерче и карта в ръка всяка вечер, когато са влизали вътре.

— Искаш да кажеш, че са пущали трошици по пътя си, подобно на Хензел и Гретел?

— Нещо такова. По стените долу имаше много боя. Оставяли са знаци на всяка крачка, за да знаят кое отклонение накъде води, датите на инспекциите и така нататък. С всичките онези надписи каналът напомняше на стена на смесен магазин от източен квартал на Лос Анджелис. Затова решихме, че крадците са маркирали пътя си старателно. Изминахме този път от край до край, търсейки повтарящи се знаци, и открихме само един. Нещо като символа на мира, но без кръга. Просто три черти — една отвесна по-дълга и две къси, събиращи се на средата на отвесната.

Бош познаваше този символ. Самият той го беше използвал в тунелите преди двадесет години. Три бързи рязвания с ножа в стената на тунела — това беше знакът, който използваха за отбелязване на пътя, за да могат да намерят изход на връщане.

— Същия ден един от полицаите — продължи Уиш, — а това беше преди Лосанджелиското полицейско управление да ни предаде случая изцяло, каза, че си спомня този знак и той е от Виетнам. Човекът не беше „тунелен плъх“, но ни разказа за тях. Така направихме връзката. Веднага се свързахме с Министерството на отбраната и със Службата за ветерани и се добрахме до имената. На Медоус, твоето и на други…

— Колко други?

Тя посочи купчината папки в единия край на бюрото си.

— Ето, тук са всичките. Ако искаш, прегледай ги.

В този момент се приближи Рурки.

— Агент Уиш ми каза за писмената заповед, която сте искали — рече той. — Няма никакъв проблем. Аз я нахвърлях в общи линии и днес по някое време ще я отнесем при старши специалния агент Уиткъм да я разпише.

Понеже Бош не каза нищо, Рурки продължи:

— Може би малко прибързахме вчера, но се надявам да съм оправил нещата с прекия ви началник, лейтенанта, и с хората от „Вътрешно разследване“. — Той хвърли една усмивка, на която всеки политик би завидял. — И между другото исках да ви кажа, че се отнасям с уважение към досието ви. Имам предвид военното ви досие. Аз самият също служих там, но никога не съм слизал в онези ужасни тунели. Въпреки това бях там до края… до самия край. Какъв срам.

— Кое е срамното, че всичко свърши ли?

Рурки го гледа особено известно време и Бош забеляза червенината, която се прокрадна по лицето му, тръгвайки от точката, където се събираха тъмните му вежди. Рурки беше доста блед, с тясно лице, толкова изпито, че изглеждаше, сякаш постоянно смуче лимоново резенче. Беше с няколко години по-възрастен от Бош. На ръст бяха почти еднакви, но Рурки беше качил няколко килограма в повече. Към традиционната за Бюрото униформа от синьо сако и светлосиня закопчана догоре риза беше прибавил наситеночервена вратовръзка.

— Вижте какво, детективе, не сте длъжен да ме харесвате, това е ясно — каза Рурки. — Но моля ви, нека работим заедно по този случай. И двамата искаме едно и също.

Бош реши да хване бика за рогата.

— Какво точно искате от мен? Кажете ми направо: трябва ли просто да ви правя компания, или наистина искате да работя?

— Бош, вие сте детектив от висока класа или поне така се предполага. Покажете какво можете. Просто работете по случая си. Както казахте вчера, открийте кой е убил Медоус, а ние ще открием кой е ограбил „Уестленд Нешънъл“. Та значи отговорът е „да, ние се нуждаем от работата ви“. И то от най-добрата. Процедирайте така, както бихте процедирали при нормални условия, само че с агент Уиш за партньор.

Рурки се отдалечи и излезе от стаята. Бош си помисли, че той сигурно си има собствена канцелария някъде надолу по тихия коридор. Обърна се към Уиш и се пресегна за папките от бюрото й.

— Добре тогава — рече той. — Да вървим.

* * *

Уиш подкара взетата от Бюрото служебна кола, докато Бош разглеждаше купчината папки с военни досиета в скута си. Забеляза, че неговото беше най-отгоре. Прегледа няколко от останалите, но само името на Медоус му беше познато.

— Сега накъде? — запита Уиш, докато излизаше от гаража й поемаше по Авенюто на ветераните към булевард „Уилшайър“.

— Към Холивуд — рече Бош. — Този Рурки винаги ли е такъв сухар?

Тя зави на изток и го дари с онази усмивка, която винаги го караше да се запита дали нямаше нещо между нея и Рурки.

— Само когато иска — отвърна Уиш. — Той е добър началник въпреки всичко. Ръководи екипа добре. Мисля, че винаги е бил служител от командирски тип. Доколкото си спомням, командвал е цяло поделение или нещо такова в Сайгон през време на войната.

Не можеше да има нещо между тях, помисли си Бош. Никой не би защитавал своя любовник, наричайки го добър началник.

— Май не е намерил най-доброто поле за изява на началническите си заложби — рече Бош. — Карай към булевард „Холивуд“ — квартала на юг от Китайския театър.

Щяха да са им необходими петнайсет минути, за да стигнат дотам. Бош отвори най-горната папка — неговата — и започна да прелиства съдържанието й. Между няколкото медицински сведения от психиатри намери черно-бяла фотография на млад мъж в униформа, с лице, върху което възрастта и опитът все още не бяха сложили своя отпечатък.

— Изглеждаш добре, подстриган късо — каза Уиш, прекъсвайки мислите му. — Когато видях тази снимка, си спомних за брат си.

Бош погледна към нея, но не каза нищо. Постави снимката на мястото й и продължи да прелиства документите в папката, прочитайки от време на време по някое изречение от информацията, която му се струваше, че е за някой непознат, макар да беше за самия него.

— Открихме девет човека — рече Уиш, — които имат опит с тунелите от Виетнам и живеят в Южна Калифорния. Проверихме ги всичките. Медоус беше единственият, който веднага възбуди подозренията ни. Наркоман, имаше и криминално досие. Освен това беше работил нещо, свързано с тунели, дори след като се е върнал от войната. — Тя замълча за известно време, шофирайки, докато Бош четеше, после продължи: — Наблюдавахме го цял месец след обира.

— Какво правеше той през това време?

— Нищо определено. Може и да е завъртял някоя сделчица, но ние не успяхме да го спипаме. Ходеше до Венеция^[1] да купува хероин през три дена, но изглеждаше като да го взема за лична употреба. Ако е продавал, то поне нито един клиент не го посети вкъщи. Всъщност никой изобщо не го потърси през целия месец, докато беше под наблюдение. Дявол да го вземе, ако можехме да докажем, че пласира, щяхме да го задържим и да го попритиснем. По този начин можеше да изкопчим и нещо, свързано с оная работа в банката.

Тя отново помълча няколко минути, а после с тон, който според Бош беше предназначен да убеди по-скоро нея самата, отколкото него, каза:

— Не, той не продаваше.

— Вярвам ти — рече Бош.

— Ще ми кажеш ли какво търсим в Холивуд?

— Търсим някой възможен свидетел. А как преживяваше Медоус през този месец, докато сте го наблюдавали? Имам предвид как се е оправял с парите. Откъде е вземал средства, за да ходи до Венеция?

— Доколкото ни е известно, получавал е инвалидна пенсия от Службата за ветерани.

— Защо спряхте наблюдението след един месец?

— Не бяхме се добрали до нищо, дори не бяхме сигурни дали Медоус има нещо общо с цялата работа. Ние…

— Кой даде нареждането за прекратяване на наблюдението?

— Рурки. Не можеше…

— Аха, началникът.

— Остави ме да довърша. Не можеше да оправдае разходите по наблюдението, ако нямаше резултати. А бяхме ударили на камък навсякъде. Ти гледаш нещата отстрани, обаче бяха изминали два месеца от кражбата и все още нямахме сигурна следа. Вече бяхме почнали да мислим, че си губим времето напразно и нашите момчета са или в Монако, или в Аржентина. Каква полза да дебнем някакъв друсан несретник, който кротко си живее в бордея и само отскача до Венеция за доза нечист хероин. По онова време Медоус не се вписваше в картината. Затова Рурки прекъсна наблюдението му. Аз се съгласих, но сега мога да призная, че здраво се издънихме. Доволен ли си?

Бош не отговори. Той знаеше, че Рурки е постъпил правилно, прекъсвайки наблюдението. Никъде другаде погледът отстрани не е толкова добър, колкото в полицейската работа. Той смени темата.

— Но защо точно тази банка? Мислила ли си някога по този въпрос? Защо „Уестленд Нешънъл“, а не „Уелс Фарго“ или трезора на „Бевърли Хилс Банк“? Вероятно в другите банки е имало повече пари. Казваш, че тези подземни тунели минават във всички посоки…

— Така е. Не зная обаче отговора на въпроса ти. Може би са избрали банка в центъра, понеже са искали да имат три дни на разположение, за да си свършат работата, а са знаели, че само банките в центъра не работят в събота. Вероятно само Медоус и приятелите му знаят отговора. А какво всъщност търсим из този квартал? В докладите ти не си споменал нищо за никакъв възможен свидетел. Освен това… свидетел на какво?

Вече бяха навлезли в квартала. От двете страни на улицата имаше зле поддържани мотели, които са изглеждали потискащо още когато са ги завършили строителите. Бош й посочи един такъв мотел на име „Синият замък“ и й каза да паркира отпред. Беше точно толкова неприветлив, колкото и останалите по улицата — един бетонен куб, проектиран някъде в началото на петдесетте години, боядисан в светлосиньо, с тъмносини корнизи, които бяха почнали да се рушат. Сградата беше двуетажна и по всичките прозорци висяха пешкири и други изпрани дрехи. Това беше място, където интериорът със сигурност основателно съперничи на екстериора, реши Бош. Имаше доста такива по булеварда — все места, където се събираха избягали от домовете си младежи, тъпчеха се по осем-десет в стая, като най-силните заемаха леглата, а останалите спяха на пода или във ваните. Имаше ги и щеше винаги да ги има.

Докато седяха в служебната кола и гледаха към мотела, Бош й разказа за недовършения надпис, който беше намерил върху тръбата при язовира, и за анонимното телефонно обаждане на номер 911. Спомена, че според него боята и гласът принадлежат на един и същи човек: Едуард Нийз, познат още като Шаркай.

— Тези хлапаци, избягалите от къщи, образуват улични банди — рече Бош, излизайки от колата. — Е, не точно като истинските банди, а колкото да се защитават и да вършат заедно работата си. Според информацията от Отдела за борба с уличната престъпност групата на Шаркай се навърта около „Синият замък“ от два месеца насам.

Докато затваряше вратата на колата, Бош забеляза една друга кола да спира недалеч от тях. Той я огледа крадешком, но не му се видя позната. Стори му се, че вижда вътре две фигури, но колата беше твърде далеч, за да може да бъде сигурен, че това са Люис и Кларк. И той се отправи по настланата с камъни алея към входа на мотела, минавайки под счупения неонов надпис на рецепцията.

Вътре Бош видя един старец, седнал зад остъклено гише, който четеше вестник. Той не вдигна очи от четивото си, докато Хари и агент Уиш не застанаха пред гишето.

— Кажете, господа служители на закона, какво мога да направя за вас?

Беше невзрачен старец, който отдавна беше престанал да се интересува от всичко останало освен залаганията на конни надбягвания. Познаваше ченгетата, преди още да са извадили значките си. Знаеше и как да им даде сведенията, които искат, без много да се суети.

— Хлапето на име Шаркай — рече Бош — в коя стая живее?

— Номер седем, но в момента го няма. Моторетката му обикновено е ей там отпред, когато той е тук наоколо. Сега я няма, значи и него го няма… най-вероятно.

— Най-вероятно значи. А има ли някой друг в номер седем?

— Разбира се. Тук винаги има някой.

— На първия етаж ли е?

— Аха.

— Има ли задна врата или прозорец?

— Има и двете. Отзад има плъзгаща врата. Струва скъпо да се махне.

Старецът се протегна назад към таблото с ключовете и откачи от кукичката номер седми. След това го пъхна през отвора под стъклото на гишето.

* * *

Детектив Пиърс Люис намери в портфейла си старо картонче от автоматична теглилка и го използва да си почисти зъбите. В устата си имаше вкус, сякаш някъде из нея все още се беше притаило парченце салам от закуската. Той започна да човърка зъбите си с картончето, докато ги усети чисти. После издаде мляскащ звук, разкриващ някакво неудовлетворение.

— Какво? — запита детектив Дон Кларк. Той познаваше всеки нюанс от поведението на партньора си. Човъркането на зъбите и мляскането показваха, че нещо го тревожи.

— Мисля, че ни усети — рече Люис, след като изхвърли картончето през прозореца на колата. — Забелязах как хвърли набързо един поглед насам, докато слизаше от колата. Той беше доста бърз, но ми се струва, че ни откри.

— Не ни е усетил. Ако беше, щеше веднага да дотича право при нас и да започне да се обяснява. Те винаги така правят — вдигат олелия, пускат жалби. Тоя щеше веднага да насъска Лигата за защита на полицията срещу нас. Казват ти, ченгетата хич ги няма да усещат кога имат „опашка“.

— Е… Дано е така — рече Люис.

Той се поотпусна за миг, но не съвсем. Този път не искаше да оплескат работата. Тъкмо беше спипал Бош за топките, когато онази летяща челюст, Ървинг, им нареди да се оттеглят и Бош се изплъзна. Този път нямаше да допусне това, обеща си наум Люис. Този път ще докарат нещата докрай.

— Разбираш ли нещо? — запита той партньора си. — Какво мислиш, че правят онези двамата в такъв бордей?

— Търсят нещо.

— Ебаваш ли се с мен? Наистина ли мислиш така?

— Божичко, какво ти става днес?

Люис отмести очи от мотела и погледна Кларк, който беше свалил облегалката под ъгъл шейсет градуса и седеше с ръце в скута си. Така както беше, със слънчевите очила с огледални стъкла, човек не можеше да прецени дали спи или не.

— Защо не вземеш да водиш бележки? — рече Люис на висок глас.

— Като искаш бележки, що не си ги водиш сам бе, човек?

— Защото аз шофирам. Винаги е така: ти не искаш да караш, затова ще водиш бележки и ще правиш снимки. Така сме се разбрали. А сега запиши нещо в тефтера, та да има какво да покажем на Ървинг, като се върнем. Инак ще ни пусне едно Пе-Ре и „сбогом, Бош“.

— Казва се „ще ни издаде заповед за прекратяване на разследването“. Нека не използваме съкращения дори в нашия служебен език…

— Майната ти!

Кларк се изкиска тихичко, после извади бележник от вътрешния джоб на сакото и една писалка „Крос“ с позлатено перо от горния джоб на ризата си. Когато Люис се успокои, че колегата му е започнал да води бележки, и погледна отново към мотела, забеляза едно момче с дълга руса коса, сплетена на плитчици, което идеше откъм горния край на улицата, яхнало жълт мотопед. Момчето направи две кръгчета пред мотела и спря зад колата, от която бяха слезли Бош и жената от ФБР. После мина отстрани, заслони очи с ръка и надзърна вътре през страничното стъкло.

— Това пък сега какво е? — рече Люис.

— Ами някакво хлапе — отвърна Кларк, вдигайки поглед от бележника си. — Сигурно търси да гепи някой касетофон за кола. Ако пристъпи към действие, какво ще правим? Трябва ли да зарежем наблюдението, за да спасяваме касетофона на някакъв говнар?

— Нищо няма да правим. А и то няма да предприеме нищо. Вече е забелязало радиостанцията вътре и е наясно, че това е полицейска кола. Ето, отдръпна се.

Момчето изфорсира мотора и направи още два кръга, държейки под око входа на мотела. После заобиколи спрелите до тротоара коли и се скри зад един стар микробус „Фолксваген“. Явно наблюдаваше входа на „Синият замък“ през прозорците на очукания микробус. Обаче не забеляза двамата мъже от „Вътрешно разследване“, които седяха в колата на известно разстояние зад него.

— Хайде, хлапенце, заминавай си — рече Кларк. Не ми се иска да викам патрулната кола заради теб. Ах, мамицата им на тия малолетните!

— Вземи фотоапарата и го щракни — каза Люис. — Човек никога не знае. Може да стане нещо и да ни потрябва. Гледай да хванеш и мотела с онзи надпис отгоре. По-късно ще трябва да отидем да видим какво са правили там Бош и момиченцето от ФБР.

Люис можеше и сам да вземе фотоапарата, за да направи няколко снимки, но това би бил опасен прецедент, който би нарушил деликатния баланс на правилата за наблюдение. Шофьорът кара, возещият се до него пише и върши всичко останало.

Кларк с готовност вдигна камерата „Никон“, която беше съоръжена с телеобектив, и направи няколко снимки на момчето с мотопеда.

— Запиши и номера на мотопеда — рече Люис.

— Знам какво да правя — отвърна Кларк, сваляйки фотоапарата.

— Хвана ли номера на мотела? Ще трябва да се обадим…

— Хванах го. Ето сега дори го записвам, виждаш ли? Какво толкова си се побъркал? Бош просто е заковал някаква мадама и я е довел тук да я чука. Хубаво федерално парче. Ще видиш, че като се обадим, ще се окаже, че двамата са си наели стая.

Люис не се успокои, докато не се увери, че Кларк е записал телефонния номер на мотела в бележника.

— Ами ако не е така? — рече той. — Те току-що се запознаха, а и не мисля, че той е толкова глупав. Сигурно търсят някого тук. Може би свидетел…

— Запазил го е в тайна. Нали това е Бош, той така работи.

Кларк не каза нищо. Люис огледа отново улицата пред мотела. Тогава забеляза, че момчето беше изчезнало. От мотопеда нямаше и следа.

* * *

Бош изчака една минута, за да даде време на Еленър Уиш да заобиколи мотела и да стигне до задната врата на стая номер 7. После се наведе и долепи ухо до вратата. Стори му се, че дочу някакво шумолене и приглушеното произнасяне на една често употребявана дума. В стаята имаше някой. Когато стана време, той почука силно на вратата. Отвътре се чу шум от бързи стъпки по килим, но никой не се обади. Бош почука отново и тогава се чу глас на момиче:

— Кой е?

— Полиция — рече Бош. — Искаме да говорим с Шаркай.

— Няма го.

— Тогава значи искаме да говорим с вас.

— Не зная къде е.

— Отворете вратата, моля.

Чу се още шум, сякаш някой се блъскаше в мебелите. Но вратата не се отвори. После Бош чу шум от плъзгане на стъклена врата. Той вкара ключа в ключалката и отвори вратата тъкмо навреме, за да мерне за миг някакъв човек, който излизаше на задната веранда и оттам скочи на земята. Не беше Шаркай. Отвън долетя гласът на Уиш, която му заповяда да спре на място.

Бош хвърли бърз поглед из стаята. Отляво имаше килер, чиято врата беше отворена, отдясно баня. Две двойни легла и тоалетка с монтирано на стената над нея огледало съставляваха мебелировката. На пода имаше изтъркан жълто-кафяв килим, върху който личаха утъпкани от наемателите пътечки между леглата и вратата на банята. Момичето беше малко, може би на седемнадесет, русокосо и седеше на края на едното от леглата, увито в чаршаф. Бош забеляза очертанието на гръдно зърно под мръсния, омачкан чаршаф, който някога е бил бял. Стаята миришеше на евтин парфюм и пот.

— Бош, всичко наред ли е вътре при теб? — извика Уиш отвън. Той не я виждаше заради окачения като завеса чаршаф върху стъклената плъзгаща врата.

— Да, а при тебе?

— При мен също.

Бош отиде до плъзгащата врата и погледна навън. Уиш беше застанала зад един мъж, който беше вдигнал ръце и ги беше опрял върху задната стена на мотела. Беше на около тридесет години, с бледа кожа на човек, който току-що излиза от местния затвор след едномесечно задържане. Панталоните му отпред бяха разкопчани. Карираната му риза беше закопчана накриво. Той гледаше надолу към земята с вторачен поглед на човек, който няма подръка никакво обяснение, но се нуждае на всяка цена от подобно. Бош веднага беше впечатлен от очевидното решение на човека да закопчае ризата си преди панталоните.

— Той е чист — рече Уиш. — Само изглежда малко шашардисан.

— Изглежда малко като някой, който е правил секс с малолетна, ако държиш да си губиш времето с това. Ако не, можеш да го пуснеш.

Бош се обърна към момичето на леглото.

— Без майтап, на колко си години и колко ти плати тоя? Не съм дошъл тук за тебе.

Тя помисли малко, но Бош не откъсваше очи от нейните.

— Почти съм на седемнайсет — рече момичето с глас, издаващ отегчението й. — И не ми е платил нищо. Каза, че щял да се отчете, но още не бяхме стигнали дотам.

— Кой е тук главният, Шаркай ли? Не ви ли е казал първо да вземате парите?

— Шаркай не стои тук постоянно. И откъде знаете името му?

— Ами чухме да го споменават из махалата. Къде е той днес?

— Казах ви, не знам.

Мъжът с карираната риза влезе през предната врата, последван от Уиш. Ръцете му бяха зад гърба, оковани в белезници.

— Смятам да го задържа. Тая работа мирише на извращение. Момичето няма повече от…

— Тя ми каза, че е на осемнайсет — почти извика Карираната риза.

Бош отиде до него и разтвори ризата му с един пръст. Върху гърдите на мъжа имаше татуиран син орел с разперени криле. В ноктите си носеше кинжал и нацистка свастика. Отдолу се четеше надпис: „Една нация“. Бош знаеше, че се има предвид арианската нация — затворническа групировка на бели националисти. Той пусна ризата на мъжа.

— Ей, от колко време си на свобода? — запита Бош.

— Хайде стига бе, човек — рече Карираната риза. — Това са глупости. Тая ме хвана на улицата и ме доведе тук. И ме оставете, по дяволите, поне да си закопчея проклетите гащи.

— Я си ми давай парите бе, шибаняк! — извика момичето.

Тя скочи от леглото, изпускайки чаршафа на земята, и се хвърли напред гола, с протегнати ръце към джобовете на панталона на мъжа.

— Махнете я от мен, махнете я от мен! — завика той, като се мъчеше да се опази от ръцете й. — Виждате ли сега, а? Нея трябва да окошарите, не мен.

Бош се намеси и ги раздели, а после избута момичето обратно до леглото. Мина отзад на мъжа и каза на Уиш:

— Дай ми ключовете си.

Тя обаче не помръдваше, затова Бош извади своите собствени ключове за белезници. Отключи ги и поведе Карираната риза навън. Отвори вратата и го избута пред себе си. Мъжът спря в антрето, да си закопчее панталоните, което даде време на Бош да настъпи фаса си на земята.

— Изчезвай сега, късогледко — рече той, докато мъжът пристъпяше с несигурна крачка из антрето. — Днес е твоят щастлив ден.

Когато Бош се върна в стаята, момичето се беше увило отново в мръсния чаршаф. Той погледна Уиш в очите и видя там гняв. Знаеше, че гневът й не беше отправен само към мъжа с карираната риза. Бош погледна момичето и каза:

— Вземи си дрехите, или в банята и се облечи. — Когато то дори не помръдна, Бош рече: — Добре тогава. Да вървим в участъка!

Момичето грабна няколко дрешки от пода и изтича към банята, оставяйки чаршафа да падне, а той се обърна към Уиш.

— Имаме толкова много друга работа — започна Бош. — Щеше да си изгубиш целия следобед, докато вземеш показания от нея и подготвиш обвинение срещу онзи тип. Всъщност това е случай от компетенцията на градската полиция, така че аз би трябвало да го задържа. Освен това не е ясно как биха се развили нещата по-нататък. Достатъчно е окръжният прокурор само да види момичето и онзи ще се отърве леко, ако изобщо се стигне до процес. Не си струва усилията. Това тук е грубата действителност, агент Уиш.

Тя го изгледа с нескрита омраза в очите — същата омраза беше видял в очите й в ресторанта, когато я стисна за китката, за да я спре.

— Бош, аз бях решила, че си струва усилията. Не прави това никога вече.

Стояха един срещу друг, опитвайки се да се преборят само с погледи, докато момичето излезе от банята. Беше облечено в избелели джинси, съдрани на коленете, и черно бюстие. Нямаше обувки и Бош забеляза, че ноктите на краката й също бяха лакирани в червено. Момичето седна на ръба на леглото, без да каже нищо.

— Трябва да намерим Шаркай — рече Бош.

— За какво ви е? Имаш ли една цигара?

Той извади пакета от джоба си и й подаде една, а после й даде и кибритена клечка, която тя запали сама.

— За какво го търсите? — запита момичето.

— Заради събота вечерта — вече остро Уиш. — Не сме дошли да го арестуваме, няма и да го тормозим. Само искаме да му зададем няколко въпроса.

— Ами аз? — запита момичето.

— Какво ти? — рече Уиш.

— Мен ще ме задържите ли?

— Имаш предвид дали ще те предадем на Отдела за малолетни, нали? — Бош погледна към Уиш, за да прецени ще реагира тя. Не прочете нищо по очите й, затова продължи: — Не. Няма да те предадем на отдела, ако ни помогнеш. Как ти е името? Истинското имам предвид.

— Бети-Джейн Фелкър.

— Добре, Бети-Джейн, значи не знаеш къде е Шаркай, а? Ние искаме само да поговорим с него.

— Всичко, което знам, е, че е на работа.

— Какво значи това? Къде е на работа?

— Навън, някъде из Бойтаун. Най-вероятно кроят нещо с Арсън и Чепа.

— Това другите от тайфата ли са?

— Аха.

— А къде точно в Бойтаун казаха, че отиват?

— Нищо не са казали. Те просто ходят, където има педали. Сигурно знаете това.

Момичето можеше да им каже и нещо повече, но Бош знаеше, че едва ли щеше да има нужда. Той беше взел адресите от протоколите за разпит и знаеше, че ще открие Шаркай някъде по булевард „Санта Моника“.

— Благодаря ти — каза Бош на момичето и се отправи към вратата. Беше извървял половината антре, когато Уиш излезе от стаята с отривиста гневна походка. Преди да беше казала нещо, той откачи слушалката на телефонния автомат в антрето до рецепцията. Извади малкото тефтерче, което носеше винаги със себе си. Погледна номера на Отдела за малолетни и започна да го набира. Трябваше да изчака две минути, докато операторката прехвърли обаждането му на автоматичната линия на отдела, по която той съобщи датата, часа и местонахождението на Бети-Джейн Фелкър, за която предполагаше, че също е избягала от дома си. После затвори, питайки се колко ли дни щяха да минат, преди онези от отдела да получат съобщението, и колко още дни след това щяха да са им необходими, за да се доберат до нея.

* * *

Движеха се по булевард „Санта Моника“ в Западен Холивуд и тя все още беше разпалена. Бош се беше опитал да се защитава, но скоро разбра, че няма никакъв шанс. Затова си седеше кротко и слушаше.

— Всичко е въпрос на доверие — говореше Уиш. — Хич не ме интересува от колко време работим заедно, много или малко, но ако продължаваш да се правиш като едно време на армия от един човек, никога няма да се сработим, което е необходимо, за да доведем всичко до успешен край.

Той гледаше в огледалото за обратно виждане от неговата страна, което беше нагласил предварително така, че да може да наблюдава колата, последвала ги веднага щом потеглиха от мотела „Синият замък“. Вече беше сигурен, че това са Люис и Кларк. Беше забелязал широкия врат и късата подстрижка на Люис, който седеше зад волана, когато преследвачите им ги бяха наближили на три коли разстояние при един червен светофар. Той не каза на Уиш, че ги следят. Ако тя беше забелязала „опашката“, поне не беше издала това. Беше заета с други неща в момента. И Бош седеше до нея, наблюдавайки колата отзад, заслушан в оплакванията й за това колко лошо си върши работата.

Накрая той каза:

— Медоус беше намерен в неделя, а днес е вторник. Неоспорим факт при разследването на едно убийство е това, че шансовете за успех намаляват с всеки изминал ден от календара. Затова съжалявам, но не мисля, че щеше да ни е от особена полза, ако бяхме изгубили цял един ден да се занимаваме с някакъв задник, който е бил подмамен в мотелската стая от шестнайсетгодишна проститутка, преследваща тридесетгодишни мъже. Също така смятам, че не си струваше да чакаме, докато дойдат от Отдела за малолетни да приберат момичето, понеже бих заложил една заплата, че те много добре знаят къде да я потърсят, ако им трябва. Накратко, исках да приключим бързо, оставяйки чуждата работа на други хора, и да си свърша моята. Което пък означава да правим това, което правим сега. Намали ей там при „Рагтайм“. Това място беше споменато в един от разпитните протоколи.

— И двамата искаме да си свършим работата по този случай, Бош. Затова не бъди чак толкова снизходителен, сякаш ти си натоварен с достойна мисия, а аз просто се возя с тебе в колата. И двамата сме в играта, не забравяй това.

Тя намали пред кафенето, в което двойки мъже седяха на столове от ковано желязо, боядисани в бяло, и пиеха чай с лед и портокалови резенчета, закрепени на ръба на чаши с причудливи форми. Няколко от мъжете огледаха Бош, но бързо отвърнаха очи, очевидно незаинтересовани. Той огледа от своя страна вътрешността на заведението, но не забеляза никъде Шаркай. Докато колата подминаваше, Бош успя да хвърли един поглед и в страничната пряка, където видя двойка младежи, но те бяха твърде възрастни, за да бъдат Шаркай.

Следващите двадесет минути прекараха в обикаляне на различни гей-барове и ресторанти, движейки се главно по булевард „Санта Моника“, но не откриха момчето никъде. Бош през цялото време държеше под око колата на двамата от „Вътрешно разследване“, която се движеше след тях на не повече от една пряка разстояние. Уиш не каза нищо за тях. Обаче Бош знаеше, че служителите на Бюрото най-често изобщо не забелязваха преследвачите си, тъй като смятаха, че са последните, които някой би следил. Те бяха ловците, а не жертвата.

Бош се питаше какво ли правят Люис и Кларк зад тях. Дали очакваха, че той ще наруши някой закон или полицейско правило в компанията на агент от ФБР? Или пък двамата детективи от ОВР просто си убиваха времето. Може би искаха да ги забележи. Нещо като психоефект. Той каза на Уиш да отбие и спре пред един бар. Слезе от колата и отиде до телефонната кабина близо до входа. Набра неофициалния номер на ОВР, който помнеше наизуст, тъй като се беше обаждал на него два пъти дневно, докато беше поставен под домашен арест през време на следствието, което водеха срещу него преди година. Дежурният служител, който вдигна слушалката отсреща, се оказа жена.

— Там ли е Люис или Кларк? — запита Бош.

— Не, сър, няма ги. Ще оставите ли съобщение?

— Не, благодаря. Обажда се лейтенант Паундс от холивудския участък. Навън ли са някъде? Искам да се срещна с тях.

— И двамата не са на служба до следобедната смяна.

Бош затвори. Не бяха на работа до четири часа следобед. Или разиграваха някаква комедия, или просто той ги беше изритал здравата в топките този път и сега го следяха в извънработно време. Бош се върна в колата и каза на Уиш, че се е обадил в службата си да провери дали няма някакво съобщение за него. Тъкмо когато тя се включваше в движението по булеварда, Бош забеляза жълтия мотопед, спрян на паркинга недалеч от бара. Беше точно пред един ресторант за палачинки.

— Ето го там — рече той и посочи. — Подмини го бавно, за да видя номера. Ако е неговият, ще спрем.

Беше мотопедът на Шаркай. Номерът съвпадаше с този, който Бош беше преписал в бележника си от досието. Обаче от момчето нямаше и следа. Уиш направи един кръг из квартала по страничните преки и спря на същото място пред бара, където бяха допреди малко.

— Ще чакаме значи — рече тя. — Ще чакаме хлапето, което според тебе може да е свидетел, така ли?

— Точно така. Това е, което смятам аз. Обаче няма нужда и двамата да си губим времето. Можеш да ме оставиш тук, ако искаш. Аз ще вляза в бара, ще си поръчам една халба бира с малко чипс и ще наблюдавам през прозореца.

— Добре де, оставам и аз.

Бош се облегна назад и се настани удобно, за да чака да се появи момчето. Извади цигарите от джоба си, но тя го хвана за ръката, преди да беше успял да измъкне първата от пакета.

— Чувал ли си за риска от страничното въздействие? — запита Уиш.

— За какво?

— За вторичното пушене. То е също толкова опасано, Бош. Миналия месец официално излезе брошура по въпроса, в която се казваше, че е канцерогенно. Три хиляди души годишно заболяват от рак на белите дробове само като пасивни пушачи, както ги наричат. Убивайки себе си, убиваш и мен. Затова, моля те, недей.

Той прибра обратно пакета с цигари в джоба на сакото си. Стояха, без да приказват, и наблюдаваха мотопеда, който беше заключен с верига към колонката на паркинга. Бош поглеждаше от време на време в огледалото, но не видя колата на двамата от „Вътрешно разследване“. Хвърляше и по някой поглед към Уиш в моменти, когато според него тя не го гледаше. С наближаването на пиковия час булевард „Санта Моника“ започна да се изпълва с коли. Уиш държеше прозореца от нейната страна затворен с оглед да не поглъща въглеродни окиси. От това в колата беше доста горещо.

— Защо само ме зяпаш? — запита тя, когато вече беше изминал цял час, откакто седяха в очакване.

— Тебе ли зяпам? Не знаех, че го правя.

— Зяпаш ме и го знаеш. Имал ли си някога преди партньор жена?

— Никога. Но не затова те зяпам, ако изобщо го правя…

— Защо тогава?

— Вероятно се опитвам да те разгадая. Искам да кажа да отгатна защо си тук и вършиш всичко това. Винаги съм мислил, или поне така съм чувал, че екипът, който се занимава с банковите обири във ФБР, се състои от динозаври, тоест агенти, които са или твърде стари, или твърде тъпи, за да използват компютър при разследването. И изведнъж — ето те тебе, при това в „тежката артилерия“. Ти не си динозавър и нещо ми казва, че си заслужава човек да се бори за теб, Еленър.

Тя не каза нищо в момента и на Бош му се стори, че долавя лека усмивка върху устните й. После и усмивката изчезна, сякаш никога не я е имало.

— Предполагам, това е някакъв таен комплимент — рече Уиш. — Ако е така, благодаря. Имам си причини, за да избера да работя в Бюрото. И повярвай ми, имам и други избори А колкото до останалите в отдела, аз не бих ги характеризирала като тебе. Смятам, че твоето отношение, което между другото, изглежда, се споделя от болшинството твои колеги…

— Ето го Шаркай — рече Бош.

Едно момче с руси плитчици тъкмо излизаше от страничната пряка между ресторанта за палачинки и едно магазинче. С него вървеше един по-възрастен мъж. Носеше фланелка с надпис: „Деветдесетте — гей-десетилетие на века!“ Бош и Уиш останаха в колата да наблюдават. Шаркай и мъжът размениха още няколко думи, после момчето извади нещо от джоба си и му го подаде. Мъжът пое нещото, което приличаше на тесте карти, разбърка ги, извади две от тях, а останалите върна на Шаркай. После му подаде една зелена банкнота.

— Какво прави тоя? — запита Уиш.

— Купува си снимки на деца.

— Какво?

— Той е педофил.

По-възрастният мъж се отправи надолу по тротоара, а Шаркай тръгна към мотопеда си. Наведе се, за да отключи веригата.

— Хайде — рече Бош и двамата с Уиш слязоха от колата.

* * *

За днес стига толкова, мислеше си Шаркай. Време беше да се отдаде на удоволствията. Запали цигара и се наведе над мотопеда, за да нагласи комбинацията на веригата с „Мастър-лок“. Плитките му паднаха над очите и той усети миризмата на някаква кокосова есенция, която беше сложил на косата си предната вечер в къщата на онзи тип с ягуара. Това беше след като Арсън счупи носа му и оплеска всичко с кръв. Шаркай се изправи и тъкмо се канеше да увие веригата около кръста си, когато ги видя да се приближават. Ченгета! И бяха твърде близо. Късно беше да бяга. Опитвайки се да се държи така, сякаш още не ги е забелязал, той извърши наум бърз преглед на съдържанието на джобовете си. Кредитните карти вече беше продал, нямаше ги. Парите биха могли да бъдат откъде ли не, както и бяха. Той беше напълно спокоен. Единственото нещо, за което биха могли да се хванат, можеше да бъде оплакване от името на онзи сбъркан тип. Шаркай беше изненадан, че човекът се беше обадил в полицията. Нито един не бе го правил досега.

Той се усмихна на двете приближаващи ченгета. Мъжът извади малък касетофон и го вдигна към него. Касетофон? Какво беше пък това? Мъжът натисна копчето за прослушване и след няколко секунди Шаркай позна своя собствен глас. После си спомни и откъде идваше записът. Това нямаше нищо общо с човека с ягуара. Ставаше дума за тръбата при язовира.

— Е, какво? — рече Шаркай.

— Искаме да ни разкажеш всичко — каза мъжът.

— Ама аз нямам нищо общо с това бе, човек. Да не би да искате да ми… Хей, ти си онзи тип от полицейския участък. Аха, видях те там на другия ден вечерта. Нали няма да ме карате да си признавам, че аз съм свършил оная работа там горе?

— Я поуспокой топката, Шаркай — каза мъжът. — Ние знаем, че не си го извършил ти. Само искаме да разберем какво точно си видял, и толкоз. Заключи си мотопеда отново с веригата. Ние ще те върнем после пак тук.

Мъжът му каза името си и това на жената с него. Бош и Уиш. Той каза, че жената била федерален агент, което истински объркваше нещата. Момчето се поколеба, но после се наведе и постави отново веригата на мотопеда.

— Ние искаме само да те откараме до участъка на „Уилкокс“, където ще ти зададем няколко въпроса, а може и да ни нарисуваш някоя картинка.

— На какво? — запита Шаркай.

Бош не отговори, само му махна с ръка да ги последва и посочи към сивата кола, спряна малко по-нагоре по булеварда. Беше същата, която Шаркай видя пред „Синият замък“. Докато вървяха, Бош държеше ръката си върху рамото на момчето. Шаркай още не беше висок колкото Бош, но имаше същото жилаво телосложение. Беше облечен в риза на пурпурни и жълти фигури. На врата му висяха слънчеви очила, окачени на оранжева връв. Момчето си ги сложи, когато наближиха колата.

— И така, Шаркай, знаеш процедурата — рече Бош, вече при колата. — Трябва да те претърсим, преди да се качиш. Така няма да има нужда да ти слагаме белезници, докато се возим. Извади всичко от джобовете.

— Нали каза, че не съм заподозрян бе, човек — захвана да протестира Шаркай. — Не съм длъжен да правя това.

— Казах вече — такава е процедурата. Всичко ще ти бъде върнато. Освен снимките. Не можем да направим това.

Шаркай погледна първо към Бош, после към жената и зарови из джобовете на джинсите.

— Както виждаш, знаем за снимките — рече Бош.

Момчето извади 46 долара и 55 цента, пакет цигари, кибрит, малко джобно сгъваемо ножче, закачено към ключодържател, и снопче полароидни плаки. Това бяха снимки на самия Шаркай и другите момчета от тайфата. На всяка от тях сниманият беше гол, в различни степени на сексуална възбуда. Докато Бош ги разглеждаше, Уиш надзърна зад рамото му, но бързо отвърна поглед настрана. Тя взе кутията с цигари, порови вътре и намери само една с марихуана.

— Май и това ще трябва да задържим. Няма начин — рече Бош.

* * *

Потеглиха към полицейския участък на улица „Уилкокс“, тъй като часът беше пиков и щеше да им е необходим цял час, за да се доберат до сградата на ФБР в Уестууд. Стигнаха там малко след шест часа, когато участъкът беше почти безлюден и всички си бяха тръгнали за вкъщи. Бош заведе Шаркай до една от стаите за разпит с размери два и половина на три метра. Вътре имаше малка масичка, носеща следи от много загасени върху нея цигари, и три стола. На стената имаше табелка с надпис, направен на ръка, който гласеше: „Никакво хленчене!“ Бош постави момчето да седне на „пързалката“ — дървен стол, чиято седалка беше старателно полирана, а от предните два крака бяха отрязани парчета по около сантиметър. Наклонът напред не се забелязваше веднага, но беше достатъчен, та хората, които седнеха на този стол, да не могат да се чувстват удобно. Те най-често се облягаха назад, но скоро започваха да се изхлузват. Единственото, което можеха да направят, беше да се наведат напред, право в лицето на онзи, който ги разпитва. Бош каза на момчето да не мърда, след което излезе навън, за да обмисли с Уиш стратегията им, затваряйки вратата след себе си. Тя обаче веднага отвори вратата отново.

— Незаконно е — рече Уиш — да се оставя непълнолетен без придружител в затворено помещение.

Бош затвори отново вратата.

— Той не се оплаква. Нали трябва да поговорим. Какво си се разчувствала толкова за него? Искаш ли ти да се заемеш с него, или ще оставиш на мен да го разпитам?

— Не зная — отвърна тя.

С това приключиха спора. „Не зная“ означаваше „не“. Един първи разпит на свидетел, при това настроен не твърде дружелюбно, изискваше умело подбран арсенал от изнудване, подмазване и умоляване. Щом тя каза, че не знае, значи не искаше да се захваща.

— Ти би трябвало да си експерт по разпитите — рече Уиш и на Бош му се стори, че долавя присмехулна нотка в гласа й. — Поне според досието ти. Не съм сигурна дали за това се изисква ум, или подходяща мускулатура. Но бих искала да видя как се прави.

Той кимна, игнорирайки насмешката. Бръкна в джоба си й извади цигарите и кибрита на момчето.

— Влез вътре и му ги дай. Аз трябва да отида да проверя дали няма някакво съобщение на бюрото ми и да приготвя магнетофон за запис на разпита. — Когато забеляза изражението на лицето й при вида на цигарите, Бош допълни: — Първото правило при разпит гласи: създай у разпитвания усещането, че се чувства удобно. Дай му цигарите, а ти не дишай, ако димът не ти понася.

Той понечи да тръгне, но тя го запита:

— Бош, какво правеше момчето с онези снимки?

Ето значи какво я е притеснявало, помисли си Бош.

— Виж сега. Преди пет години момче като него щеше да отиде с онзи мъж и да направи дявол знае какво. Вместо това днес то му продава снимки. Има толкова много убийци на деца, венерически болести и прочие. Днешните хлапета са по-хитри. Далеч по-безопасно е да продадеш свои снимки, отколкото плътта си.

Тя отвори вратата на стаята за разпити и влезе вътре. Бош прекоси оперативната стая и спря пред бюрото си, да провери имаше ли някакво съобщение за него, забучено на хромирания шиш. Адвокатът му най-после беше отговорил на обаждането. Бремер от „Таймс“ също се беше обадил, макар да беше използвал един псевдоним, за който се бяха разбрали още по-рано. Бош не искаше някой, който души около бюрото му, да разбере, че е влязъл във връзка с пресата.

Той остави съобщенията набодени на шиша, взе служебната си електронна карта, отиде до шкафа с канцеларски материали и го отвори. Разпечата една нова деветдесетминутна касета и я постави в касетофона, който стоеше на най-долния рафт. После го включи и се увери, че касетата, която беше вътре от по-рано, се върти. Пусна го на запис и провери отново дали и двете касети са изправни. Едва тогава Бош слезе долу в приемната и помоли едно пълничко момче от скаутите^[2], което седеше там, да отиде и да поръча пица за участъка. Даде му една десетачка и му каза да донесе пицата в стаята за разпити, когато бъде доставена, заедно с три кутийки кока-кола.

— С какво искате пицата? — попита момчето.

— Ти с какво я обичаш?

— Със салам и червен сос. Мразя аншоа.

— Значи тогава нека бъде с аншоа.

Бош се качи отново в оперативната стая. Когато стигна до малката стаичка за разпити, Уиш и Шаркай седяха и мълчаха и на него му се стори, че не бяха си говорили много. Уиш седеше отдясно на момчето. Бош зае стола от лявата му страна. Единственият прозорец на стаята беше малкото квадратно огледално стъкло на вратата. Отвън можеше да се гледа навътре, но обратното — не. Бош реши да започне открито с момчето от самото начало. Вярно, че беше още хлапе, но вероятно беше по-умно от повечето възрастни мъже, които бяха седели на „пързалката“ преди него. Ако усетеше някаква нечестна игра, щеше да започне да отговаря на въпросите с едносрични думи.

— Шаркай, ще трябва да записваме този разговор, понеже може да се наложи да го прослушваме отново по-късно — започна Бош. — Както вече казах, не си заподозрян, затова няма защо да се притесняваш от това, което ще кажеш, освен ако, разбира се, не започнеш да разказваш как ти си извършил всичко.

— Ето на, виждаш ли? — запротестира момчето. — Знаех си, че ще обърнеш натам нещата и ще искаш да запишеш всичко, което кажа. Мамка му, бил съм вече в една от тези стаи и преди, да си знаеш.

— Точно затова нямаме намерение да се бъзикаме с теб. Нека започнем записа с това: аз съм Хари Бош от Лосанджелиския полицейски участък, това тук е Еленър Уиш, от ФБР, а ти си Едуард Нийз, известен още като Шаркай. Искам да…

— Какви са сега пък тия говна? Да не би онзи, заварения в тръбата, да е самият президент? Какво прави тук ФБР?

— Шаркай! — изрече Бош на висок глас. — Я по-кротко! Това е нещо като обмяна на опит. Също както когато си ходил на училище и при вас са дошли деца от Франция или някъде другаде. Мисли си, че тя е от Франция. Тя просто ще наблюдава и ще се учи от хода на разпита. — Бош се ухили на Уиш и й намигна. Шаркай също погледна към нея и се опита да се усмихне. — Първи въпрос, Шаркай. Нека го отхвърлим, както си е редът, за да стигнем до същината. Ти ли оправи онзи тип горе при язовира?

— Мамка му, не. Виждам, че…

— Чакайте, чакайте — намеси се Уиш. — Погледна Бош и каза: — Може ли да излезем навън за малко?

Бош стана и излезе. Тя го последва и този път сама затвори вратата след себе си.

— Какво правиш всъщност? — запита я той.

— Ти какво правиш? Няма ли да прочетеш правата на това момче, или искаш да опорочиш разпита от самото начало?

— За какво говориш? Нали той не го е извършил и не е заподозрян. Просто му задавам въпроси, тъй като искам да установя някаква схема в хода на разпита.

— Още не сме сигурни, че той не е убиецът. Смятам, че трябва да му прочетем правата.

— Ако направим това, той ще си помисли, че го смятаме за заподозрян, а не за свидетел. После със същия успех можем да си поговорим със стените. Той няма да си спомни нищо.

Тя влезе отново в стаята за разпити, без да каже нито дума Бош я последва и подхвана оттам, откъдето беше прекъснал без да споменава за никакви права.

— Ти ли оправи онзи в тръбата, Шаркай?

— Не бе, човек. Само го видях там, и толкова. Вече беше мъртъв.

Докато казваше това, момчето погледна надясно към Уиш, После се придърпа нагоре върху стола си.

— Добре, Шаркай — продължи Бош. — Между другото на колко години си, откъде си, кажи ми няколко неща от този сорт.

— Почти съм на осемнайсет, мой човек, когато ще бъда вече свободен — рече момчето, гледайки Бош право в очите — Майка ми живее в Чатсуърт, но аз се опитвам да не живея с… ама нали всичко това вече е записано в едно от малките ти тефтерчета бе, човек.

— Ти обратен ли си, Шаркай?

— Съвсем не, мой човек — отвърна момчето, издържайки погледа на Бош. — Аз само им продавам снимки. Голяма далавера, ти казвам. Но не съм един от тях.

— Ти не само им продаваш снимки, нали така? Изкарван и по някой кинт отгоре, щом падне случай. Понатупваш някого, вземаш му паричките. Че кой е луд да вземе да се оплаче, нали така?

Сега вече Шаркай погледна към Уиш и вдигна ръка.

— Аз такива гадости не върша. Мислех, че ще си говорим за мъртвия човек.

— Ние това и правим, Шаркай — рече Бош. — Просто искам да разбера с кого си имаме работа, това е всичко. Започни отначало. Разкажи ни цялата история. След малко ще пристигне пицата, която съм поръчал, а имаме и още цигари. Не бързаме за никъде.

— То и няма да отнеме много време. Аз не съм видял нищо друго освен трупа вътре в тръбата. Надявам се пицата да не е с аншоа.

Той каза това, гледайки към Уиш, докато се придърпваше на стола. Беше си изработил схема за разпита, съгласно която щеше да гледа Бош, когато казва истината, а към Уиш — когато криеше нещо или направо си лъжеше. Измамниците винаги предпочитаха жените, помисли си Бош.

— Шаркай — рече той, — ако искаш, можем да те заведем до Силмар и да те оставим там да пренощуваш. Ще продължим утре сутринта, когато може би паметта ти ще бъде малко по…

— Притеснявам се за мотопеда си, дето го оставихме там, че може да го откраднат…

— Забрави за мотопеда — рече Бош, след което се наведе напред, нарушавайки личното пространство на момчето. — Ние няма да те глезим, Шаркай. Още нищо не си ни казал. Първо цялата история, после ще се тревожим за мотопеда ти.

— Добре, добре. Ще ви разкажа всичко.

Момчето се пресегна за цигарите си, които бяха върху масичката, а Бош се облегна назад и извади своите. Това навеждане напред и последващото го отдръпване беше една от техниките, които Бош беше усвоил, прекарвайки десет хиляди часа от живота си в подобни малки стаички. Навеждаш се напред и завземаш онзи половин метър, който смятат за техен, за тяхно собствено пространство. Облягаш се назад, след като получиш това, което искаш. И всичко е съвсем подсъзнателно. Повечето от това, което става из полицейските участъци и по време на разпит, няма нищо общо с онова, което се говори. Последното е просто интерпретация, един нюанс. А понякога дори не се и знае. Бош запали най-напред цигарата на Шаркай. Уиш се облегна назад на стола си, когато двамата избълваха синия дим.

— Искате ли да запушите, агент Уиш? — запита Бош.

Тя поклати отрицателно глава.

Бош погледна към Шаркай и в погледите им пламна искрица на разбиране. „Само ти и аз, мой човек“, означаваше тя. Момчето се усмихна. Бош му кимна да започне да разказва историята си и то започна. А каква история беше това!

* * *

— Ходя понякога там горе, да нощувам — започна Шаркай, — нали разбирате, когато не намеря някой, който да ми помогне с малко пари за мотел. Понякога пък стаята в мотела, където е тайфата ми, е доста претъпкана. Налага се да напусна. Затова отивам горе и спя в тръбата. Тя остава топла през по-голямата част от нощта. Не е толкова лошо. И значи беше през една от тези нощи. Отидох там горе…

— По кое време? — запита Уиш.

Бош й хвърли един поглед, който казваше: „По-спокойно, ще си задаваш въпросите, когато историята бъде разказана докрай.“ Момчето се справяше добре.

— Трябва да е било доста късно — отвърна момчето. — Три часът или може би четири. Нямам часовник. И значи, отидох там горе. Влязох в тръбата и видях човека, който беше мъртъв. Просто си лежеше там. Излязох навън и се чупих. Не можех да остана там с мъртвец. Когато слязох долу от хълма, обадих се на вашите хора, на 911.

Той погледна от Уиш към Бош.

— Това е всичко — рече момчето. — Може ли сега да ме закарате при мотопеда ми?

Никой не му отговори, затова Шаркай запали втора цигара и се придърпа назад върху стола.

— Това е хубава история, Едуард, обаче ние искаме да научим всичко — каза Бош. — Също така искаме и да е вярно.

— К’’во значи това?

— Това значи, че на мен ми звучи като съчинена от умствено недоразвит, ето какво. Как успя да видиш трупа вътре?

— Имах фенерче — обърна се Шаркай към Уиш.

— Не, не си имал. Имал си кибрит, от който намерихме една клечка. — Бош отново се наведе напред, при което лицето му дойде само на педя от това на момчето. — Шаркай, как мислиш, откъде сме разбрали, че тъкмо ти си се обадил? Да не би да мислиш, че телефонистката е познала гласа ти? „О, това е нашият Шаркай. Той е добро момче и ни се обажда за трупа.“ Я помисли малко, Шаркай. Ти си написал името си или поне част от него върху тръбата там горе. Свалихме твоите отпечатъци от една преполовена кутия с аерозолна боя. Знаем също и това, че ти си влязъл, но си изминал само половината път, защото си се уплашил, и си излязъл. Оставил си следи вътре.

Шаркай гледаше право пред себе си, а очите му шареха по малкото огледално прозорче на вратата.

— Ти си знаел, че тялото е вътре, преди да влезеш. Видял си как някой го вкарва в тръбата, Шаркай. Я сега ме погледни и ми разкажи истинската история.

— Вижте какво, не съм видял ничие лице. Беше много тъмно бе, човек. — Момчето говореше на Бош. — Еленър въздъхна. Хари беше на път да й каже, че ако смята времето, което отделяха на момчето, за загубено, може да си тръгва.

— Бях се скрил — рече Шаркай. — Щото отначало си помислих, че идат за мен или нещо такова. Нямах нищо общо с това. Защо искате да ме накиснете?

— Имаме мъртъв човек, Едуард. Трябва да открием защо е бил убит. Не ни интересуват лица. Просто ни разкажи какво си видял и с това ще приключим.

— Само толкова ли искате от мен?

— Само толкова.

Бош се облегна назад и запали втора цигара.

— Ами добре тогава. Стоях си там горе и понеже още не бях уморен, започнах да пиша онова нещо на тръбата, когато чух да идва кола. Мамка му, рекох си. А странното беше, че я чух, преди да я видя. Щото онзи тип не беше пуснал фаровете. Вярвай ми, човече, хвана ме шубето и се скрих в храстите. Знаеш ги, там, точно до тръбата, дето си крия мотопеда, когато оставам да спя.

Момчето започваше да говори все по-оживено, използваше и ръцете си, кимаше с глава, гледайки вече само към Бош.

— Та си рекох, мамка му, тия типове идат за мен. Някой се е обадил на ченгетата да им каже, че съм там. Затова значи се скрих. И когато онези пристигнаха, единият слезе от колата и каза, че му миришело на боя. Обаче явно не ме бяха видели. Спряха точно до тръбата заради трупа, разбираш, онова тяхното даже не беше кола, ами джип.

— Видя ли номера? — запита Уиш.

— Остави, той ще си каже — рече Бош, без да я погледне.

— Не бе, не видях шибания номер. Караха без фарове, мамка им, пък беше такава тъмница. Та значи, бяха общо трима ако смятаме и мъртвия тип. Единият излезе навън — този, дето караше — и измъкна мъртвеца от багажника изпод одеяло или нещо такова. Просто го смъкна на земята и го повлече. Беше истински ужас, човече. Не бях сигурен дали наистина беше мъртъв човек, ама поне приличаше много на такова. И то не като на телевизията, ами истински. После онзи завлече трупа до тръбата. Другият тип не искаше да му помогне. Остана в джипа. Затуй онзи, първият, свърши всичко сам.

Шаркай дръпна силно от цигарата, след което я угаси в тенекиения пепелник, който вече беше пълен с пепел и стари фасове. Изпусна дим от носа си и погледна Бош, който само му кимна да продължи. Момчето се придърпа нагоре върху стола.

— Стоя си аз там, а онзи тип излезе от тръбата след минута, не повече. Огледа се наоколо, но не ме видя. После отиде до едни храсти, близо до мястото, където се криех аз, и откърши един клон. Върна се в тръбата и след малко чух шум отвътре, сякаш онзи метеше или нещо такова. После той излезе и си заминаха. А, най-напред онзи тип започна да обръща и тогава се включиха задните светлини, обаче той загаси мотора много бързо. После го чух да казва нещо от сорта, че не можели да се върнат по обратния път заради светлините. Можело да ги види някой. Затова продължиха напред без светлини. Минаха по обиколния път, оттам по стената, та чак до другата страна на язовира. Когато минаваха покрай малката къщичка нагоре, върху стената, счупиха крушката. Видях я как угасна. Останах скрит, докато вече не чувах мотора, после излязох.

Шаркай спря да разказва, за да запали нова цигара, и Уиш рече:

— Съжалявам, но не може ли да отворим вратата, за да излезе навън поне малко от тоя пушек?

Бош се пресегна и отвори вратата, без да става и без да прикрива отегчението си.

— Карай нататък, Шаркай — рече той.

— Та когато си заминаха значи, отидох до тръбата и извиках на онзи вътре. „Хей, ти — извиках, — добре ли си?“ — и разни други от тоя род, знаеш. Обаче никой не ми отговори. Тогава оставих мотопеда на земята така, че фарът му да свети вътре в тръбата, и пропълзях малко навътре. Запалих й клечка, както казахте, и го видях. Изглеждаше си мъртъв, и толкова. Щях да проверя, за да съм сигурен, обаче беше много страшно, затова излязох навън. Спуснах се по хълма и се обадих на ченгетата. Това е, което направих. Тъй стана цялата работа.

Бош си помисли, че сигурно момчето щеше да пребърка джобовете на мъртвеца, ако не се беше уплашило на средата на пътя. Но нека това остане негова малка тайна, реши той. После се сети за клона, който е бил откършен наблизо до тръбата и е бил използван от човека, когото Шаркай беше видял, за заличаване на следите от влачене на трупа в тръбата. Запита се как така униформените полицаи не бяха открили нито клона, нито храста, от който е бил откършен, докато са претърсвали мястото на престъплението. Но не се чуди дълго, понеже знаеше отговора — немарливост, ленивост. Не за първи път се случваше да пропуснат важни неща, нямаше да е и за последен.

— Ще отидем да видим какво стана с тази пица — рече Бош и се изправи. — Връщаме се след две минути.

* * *

Вече вън от стаята за разпити Бош укроти гнева си и рече:

— Аз съм виновен. Трябваше да си поговорим повечко за това как искаме да протече разпита, преди да бяхме чули неговата история. Аз предпочитам да чуя каквото имат да казват най-напред, а след това да задавам въпроси. Вината е моя.

— Няма нищо — отвърна Уиш кратко. — Той и без това не изглежда толкова ценен.

— Може би. — Бош се замисли за момент. — Помислих си дали да не се върна при него и да си поговорим още малко. Дори може да го хипнотизираме, ако не си спомня някои неща.

Бош нямаше как да знае каква ще бъде нейната реакция при това негово предложение. Той го каза просто така, надявайки се да мине незабелязано. Съдилищата в Калифорния бяха приели, че показанията на един свидетел пред съда не бива да се вземат под внимание, ако той е бил хипнотизирай по време на разпита. Значи, ако хипнотизираха Шаркай, той никога нямаше да може да свидетелства, в случай че това се наложи във връзка с делото Медоус.

Уиш се намръщи.

— Знам — рече Бош. — Ще го изгубим за съда. Но с това, което сме получили от него досега, може и никога да не стигнем до съд. Ти самата току-що каза, че не е толкова ценен.

— Просто не знам дали трябва да затваряме кранчето на неговата полезност още сега, когато разследването е в такъв ранен етап.

Бош отиде до вратата на стаята за разпити и надникна през огледалното прозорче. Момчето вътре пушеше нова цигара. То я остави в пепелника и стана. Погледна към прозорчето, но Бош знаеше, че не може да го види отвътре. Момчето бързо и тихо размени своя стол с този на Уиш. Бош се усмихна и рече:

— Хитро хлапе. Може би знае още нещо, което не бихме могли да изкопчим от него, ако не го поставим под хипноза. Мисля, че си струва да опитаме.

— Не знаех, че си един от хипнотизаторите в Лосанджелиското полицейско управление. Сигурно съм пропуснала този факт, когато четох досието ти.

— Сигурен съм, че доста си пропуснала — отвърна Бош. След малко продължи: — Подозирам, че съм един от последните останали. След като Върховният съд наложи статуквото, управлението престана да обучава служителите си. Останахме само една неголяма група, в която аз бях един от най-младите. Повечето останали вече са пенсионирани.

— Все пак — рече тя — не мисля, че трябва да го правим засега. Нека поговорим с него още малко, може би ден-два, и да изчакаме, преди да го изгубим като свидетел.

— Добре. Обаче кой знае къде ще бъде след два дни хлапе като Шаркай?

— О, ти си толкова изобретателен. Намери го този път, ще можеш да направиш това отново.

— Искаш ли да се пробваш с един-два въпроса там вътре?

— Не, ти се справяш добре. Ако се сетя нещо, тогава ще се намеся и аз.

Уиш се усмихна, Бош й отвърна и двамата влязоха отново в стаята за разпит, която вече миришеше на пот и цигарен дим. Бош остави вратата отворена, за да се проветрява. Нямаше нужда Уиш да го моли този път.

— Къде е храната? — запита Шаркай.

— Все още пътува насам — отвърна Бош.

Двамата с Уиш върнаха Шаркай към неговата история още два пъти, разглеждайки по-обстойно някои дребни детайли. Направиха това задружно, като екип. Установени схеми, размяна на погледи, незабелязани кимвания, дори усмивки — изпробваха всичко. На няколко пъти Бош забеляза как Уиш се изплъзва от стола си и му се стори, че забелязва тънка усмивка да заиграва върху момчешкото лице на Шаркай. Когато пицата пристигна, той се опита да възрази срещу аншоата, но въпреки това изяде три четвърти от нея и изпи две от кутийките кока-кола. Бош и Уиш нямаха нищо против.

Шаркай им каза, че джипът, който е докарал трупа на Медоус, е бил на цвят мръснобял или бежов. Каза и това, че на предната врата имало някакъв знак, но не можа да го опише. Вероятно е бил служебен, помисли си Бош. Сега вече той твърдо искаше да постави момчето под хипноза, но реши да не отваря отново дума по този въпрос. Щеше да изчака Уиш сам да осъзнае необходимостта от това и да реши, че трябва да бъде направено.

Шаркай каза, че човекът, който останал в джипа, докато другият е вкарвал трупа в тръбата, през цялото време не казал нито дума. Той изглеждал по-дребен от шофьора. Шаркай обясни, че е видял само контурите на неясен силует в оскъдната светлина, която луната хвърляла през гъстата естествена ограда от борове над язовира.

— Какво правеше този, другият? — запита Уиш.

— Ами май само наблюдаваше. Нещо като стража. Той дори не караше джипа. Предполагам, че е бил главният.

Момчето беше огледало по-добре шофьора, но не дотолкова, че да може да опише лицето му или пък да е в състояние да го нарисува с помощта на специалното оборудване за словесни портрети, което Бош беше донесъл в стаята за разпити. Шофьорът бил бял, с тъмна коса. Шаркай не можеше или не искаше да отиде по-далеч в своето описание. Бил облечен в риза и панталони с еднакъв тъмен цвят, може би гащеризон. Носел и някакъв колан с инструменти или нещо като дърводелска престилка. Тъмните джобове висели празни около хълбоците му и шумолели като работна престилка. Това беше твърде любопитно за Бош и той зададе на Шаркай няколко въпроса, подхождайки от различни гледни точки, но не успя да научи нищо повече.

След час приключиха. Отново оставиха Шаркай в задимената стая, докато двамата с Уиш се съвещаваха навън. Тя каза:

— Сега ни остава само да намерим джип с одеяло отзад в багажника. После ще направим микроанализа и ще сравним космите. Само дето сигурно има поне два милиона бели и бежови джипове в щата. Искаш ли да го пусна за издирване, или ти ще се заемеш с това?

— Виж какво, преди два часа ние не разполагахме с нищо. Сега вече имаме доста. Остави ме, ако искаш, да го хипнотизирам това хлапе. Кой знае, може пък да изкопчим номера на джипа, по-добро описание на шофьора или да си спомни някое име, което е било споменато, а дори и описание на знака върху вратата.

Бош беше протегнал ръце напред с дланите нагоре. Вече беше направил това предложение веднъж и тя го отхвърли. Отхвърли го и този път.

— Не още, Бош. Нека говоря с Рурки. Може би утре. Не искам да се впусна в нещо такова, което утре да се превърне в наша грешка. Разбираш ли ме?

Той кимна и отпусна ръце.

— Какво ще правим сега? — запита тя.

— Ами хлапето се наяде. Защо не го разкараме и да потърсим ние самите нещо за ядене? Знам едно…

— Не мога — рече тя.

— … място на „Овърленд“.

— Вече имам планове за вечерта. Съжалявам. Можем да го направим някой друг път.

— Разбира се. — Той отиде до вратата на стаята за разпити и отново погледна през огледалното прозорче. Беше готов да направи каквото и да е, само да не показва лицето си пред нея. Почувства се глупаво, че е решил да действа толкова прибързано. — Ако трябва да ходиш някъде, тръгвай — рече той. — Аз ще осигуря на момчето подслон за през нощта. Няма защо и двамата да си губим времето с това.

— Сигурен ли си?

— Аха, да, аз ще се погрижа за него. Ще повикам някоя патрулна кола да ни откара. Пътьом ще приберем мотопеда му. Ще ги помоля да ме оставят при моята кола.

— Това е чудесно. Имам предвид, че ще вземеш мотопеда му и ще се погрижиш за него.

— Е, нали сключихме сделка с него, не помниш ли?

— Помня. Но все пак ти се грижиш за него. Наблюдавах те как се държиш. Нещо от себе си ли виждаш у това момче?

Той се обърна и я погледна в очите.

— Не. Не точно. Той е просто един свидетел, който трябва да бъде разпитан. Сега си мислиш за него, че е едно малко копеленце, нали? Изчакай още година, когато ще бъде на деветнайсет или двайсет, ако изобщо ги навърши. Тогава той ще бъде истинско чудовище. Ще ходи на лов за хора. Това не е последният път, когато седи в тази стая. Той ще влиза тук и ще излиза през целия си живот, докато накрая убие някого или пък го убият него. Такива са законите на Дарвин — оцеляват най-приспособяемите, а той е точно такъв. Затова сега не ми пука за него. Ще му осигуря подслон, тъй като искам да знам къде се намира, за да ми е подръка, ако се наложи. Това е всичко.

— Хубава реч, но аз не мисля така. Знам някои работи за теб, Бош. Пука ти и още как. Я само как му поръча вечеря и го пита…

— Виж какво, не ме интересува колко пъти си чела досието ми. Това не означава, че ме познаваш, нали? Казах ти, това са глупости.

Той се беше доближил до нея толкова, че лицата им бяха само на педя едно от друго. Но тя отвърна поглед и сведе очи към бележника си, сякаш това, което беше написала там, имаше нещо общо с думите му.

— Виж сега — рече Бош, — можем да работим заедно по случая и дори да открием кой е убил Медоус, ако напипаме още няколко следи като тази, която получихме от момчето днес. Но няма да станем истински партньори и няма да можем да се опознаем. Затова може би не трябва да се държим така, както досега. Недей да ми разправяш за малкия си брат и за това как подстрижката ми ти напомняла за неговата, защото не знаеш в действителност какъв съм бил аз. Едно снопче бумаги и снимки, поставени в папка, не могат да ти кажат всичко за мен.

Тя затвори бележника си и го прибра в чантичката. След това най-после го погледна в очите. В този момент отвътре на стаята за разпити се почука. Шаркай се оглеждаше в огледалното стъкло на вратата. Обаче и двамата не му обърнаха внимание, а Уиш направо пронизваше Хари с очи.

— Винаги ли ставаш такъв, когато една жена ти откаже да вечеря с теб? — запита тя.

— Това няма нищо общо с другото и ти добре го знаеш.

— Точно така. Знам го. — Тя понечи да си тръгне, но после се спря и каза: — Нека се разберем да се видим в девет сутринта при мен в Бюрото, става ли?

Той не отговори и този път тя наистина си тръгна. Шаркай потропа на вратата отново и когато Бош погледна към прозорчето, видя как момчето си изстискваше пъпки по лицето, застанало пред малкото огледало. Уиш се обърна назад още един път, преди да напусне стаята.

— Не говорех за моя малък брат — рече тя. — Всъщност той беше мой по-голям брат. И говорех за много отдавна, когато аз бях малко момиченце, а той се приготвяше да замине за известно време… във Виетнам.

Бош не поглеждаше към нея. Просто не можеше. Той осъзнаваше какво предстои.

— Спомних си как изглеждаше той тогава — продължи Уиш, — защото това беше последният път, когато го видях. Заболя ме, когато те видях. Той беше един от онези, които не се върнаха.

Уиш излезе от стаята.

* * *

Хари дояде последното останало парче от пицата. То беше изстинало, а той не обичаше аншоа, обаче имаше чувството, че така му се полага. Кока-колата пък се беше стоплила. После седна зад бюрото си и се обади по телефона на няколко места, докато откри едно свободно легло или по-скоро свободно място в един от онези приюти близо до булеварда, в които не ти задават въпроси. В тях никога не се опитваха да върнат избягали от домовете си там, откъдето са дошли. Хората знаеха, че в повечето случаи домът беше по-кошмарно място от улицата. Просто осигуряваха на децата сигурно място, където да спят, а после ги изпращаха към всякакви други места, но не и към булевард „Холивуд“.

Бош взе една обикновена кола без маркировка и откара Шаркай до мотопеда му. Той обаче не искаше да влезе в багажника, затова Бош сключи сделка с момчето: то щеше да кара мотопеда си към приюта, а той щеше да го следва отзад. Когато стигнеха там и момчето се регистрираше, Бош щеше да му върне парите, портфейла и цигарите. Снимките и цигарата с марихуана — не. Те отидоха на боклука. Шаркай никак не искаше да се разделя с тях по този начин, но го направи. Бош му каза да се навърта около приюта през следващите два-три дена, макар да знаеше, че момчето щеше да духне нанякъде още на сутринта.

— Веднъж те намерих — каза той на Шаркай, докато момчето заключваше мотопеда си с веригата пред приюта. — Ако се наложи, пак ще го направя.

— Знам, знам — отвърна Шаркай.

Това си беше беззъба заплаха. Бош знаеше много добре, че беше открил Шаркай, когато той не знаеше, че го търсят. Историята щеше да бъде съвсем друга, ако искаше да се укрие. Бош даде на момчето една от своите евтини визитни картички и му каза да се обади, ако си спомни нещо, което може да е от полза.

— От полза за мен или за вас? — запита Шаркай.

Бош не отговори. Качи се в колата си и подкара обратно към участъка на булевард „Уилкокс“, наблюдавайки за „опашка“ след себе си. Не забеляза някой да го следи. След като се разписа, че е върнал колата, той отиде до бюрото си и взе папките на ФБР. После се отби в стаята на дежурния през нощната смяна лейтенант, който извика една от своите патрулни коли, за да откара Бош до сградата на ФБР. Патрулният полицай беше млад, с много къса коса, азиатец. Бош беше чувал, че в участъка му викали Нетърпеливия. През всичките двадесет минути до сградата на ФБР не проговориха и двамата.

Хари се прибра вкъщи около девет. Червената лампичка на телефона му мигаше, но в секретаря нямаше никакво съобщение, само звук от затваряне на линията отсреща. Той пусна радиото, но скоро след това го спря, изморен от това да слуша хора, които говорят. Вместо това включи компактдисковото си устройство, постави дисковете със Сони Ролинс, Френк Морган и Бранфорд Марасалис и се заслуша в звуците на саксофона. Разтвори папките върху масата във всекидневната и отвори първата бира. „Алкохол и джаз — помисли си Хари, докато отпиваше. — Да спиш с дрехите! Ти си едно тривиално ченге, Бош. Разтворена книга. По нищо не се отличаваш от десетките други глупаци, които се излагат на показ ежедневно също като теб. Придържай се към задачите, стоящи пред теб, и не се надявай на нищо повече.“ Той отвори папката за Медоус и започна внимателно да чете всяка страница, понеже преди това в колата на Уиш само се беше преструвал.

Медоус беше същинска енигма за Бош. От една страна, друсаща се отрепка, но, от друга, войник, който срещу всяка логика беше останал във Виетнам. Дори когато го извадиха от тунелите, той пак беше останал. През 1970, след две години, прекарани почти изцяло под земята, той се беше зачислил към едно звено на военната полиция, на разположение на американското посолство в Сайгон. Никога вече не видял вражески военни действия, но останал там до самия край. Дори след примирието и изтеглянето на войските през 1973, той се уволнил, но отново останал, този път като цивилен служител към посолството. Всички се прибираха вкъщи, но не и Медоус. Той не се беше върнал до 30 април 1975 — деня на падането на Сайгон. Тогава се качил на хеликоптер, а после и на самолет, който изкарвал бегълци от страната и ги транспортирал към САЩ. Това е било последното му правителствено назначение: охрана на транспортната линия през Филипините към Америка.

Според сведенията, когато се завърнал, Медоус останал в Южна Калифорния. Способностите му обаче били ограничени до тунелен убиец, военен полицай и пласьор на наркотици. Към досието му имаше прикачена молба за постъпване на работа в Лосанджелиското полицейско управление, която носеше печат „отхвърлен“. Не беше минал пробата за наркотици. Следваше сводка от компютъра на Националното информационно бюро върху неговото криминално досие. Първото му задържане за притежание на хероин беше през 1978. Освободен под гаранция. На следващата година го прибират отново, този път за притежание, но с намерение да продава. Той успява някак да сведе обвинението само до притежание и получава присъда от осемнадесет месеца, която следва да излежи в „Уейсайд Онър Ранчо“. Излежава десет. През следващите две години често го задържат във връзка с наркотици, но не получава сериозни присъди до 1981, когато бива прибран за по-дълго. Обвинен е в опит за грабеж според федерално разследване. В сводката на НИБ не се споменаваше дали става дума за банков обир, но Бош реши, че за да се намесят федералните, значи тъкмо за такова нещо се отнася. Медоус бива осъден на четири години, от които излежава две в затвора „Лампок“.

Не минават и няколко месеца, откакто го освобождават, и той отново бива задържан за банков обир. Явно този път го хващат натясно, понеже се признава за виновен, и получава нови пет години в „Ломпок“. Щял е да бъде освободен след три, но се издънва при опит за бягство. Получава още пет години и го преместват на Търминал Айланд.

Оттам го пускат под гаранция през 1988. През всичките тези години — все забъркан в нещо, помисли си Бош. И нито веднъж не беше се чул или видял с него. Какво ли щеше да направи, ако Медоус му се беше обадил? Замисли се върху това за момент. Този начин на живот вероятно беше оказал по-голямо влияние върху Медоус, отколкото войната. През 1988 година го прехвърлят от затвора в лагер с облекчен режим за ветерани от Виетнам. Лагерът, наречен „Рота Чарли“^[3], се намира в полето на север от Вентура и на около четиридесет и пет километра от Лос Анджелис. Там остава почти година.

Оттогава според сводката Медоус нямал други контакти с властите. Задържането, заради което той се беше обадил на Бош преди година, не беше отразено.

След сводката имаше един лист, изписан на ръка. Бош позна чистия, четлив почерк на агент Уиш. Беше справка върху това, къде беше живял и работил Медоус. Сведенията, събрани от архиви на различни социални служби и други инстанции, следваха по точки във вертикален ред от лявата страна на листа. Имаше обаче и доста празни места — малки периоди от живота му, за които нямаше сведения. Медоус беше работил във водопроводната служба на Южна Калифорния, когато пристигнал от Виетнам, като инспектор по водоснабдителната мрежа. След четири месеца го освободили поради немарливост и чести неадекватни състояния. Очевидно след това се беше захванал с търговия с хероин, тъй като следващото му официално постъпване на работа беше регистрирано едва по времето, когато е бил освободен от Уейсайд в 1979 година. Тогава го вземат в службата за поддръжка на канализационната мрежа като инспектор по отводнителните съоръжения. Изгубва и тази работа след шест месеца отново по същите причини. Следваха още няколко краткотрайни постъпвания в различни компании без особено значение. След като напуска „Рота Чарли“, той се задържа за няколко месеца на работа към компанията за добив на златна руда в Санта Кларита. Това беше всичко.

Имаше регистрирани почти дузина различни домашния адреси. Повечето бяха все общежития в Холивуд. Последният му адрес преди 1979 година беше някаква къща в Сан Педро. Ако по това време се е занимавал с пласиране на хероин, той го беше получавал от пристанището на Лонг Бийч, заключи Бош.

Той отбеляза и факта, че Медоус беше живял в апартамента си в Сепулведа, откакто беше напуснал „Рота Чарли“. В папката нямаше нищо повече за това, какво беше работил по време на престоя си в лагера. Бош откри името на служителя, който го беше освободил под гаранция, в копията от справките, изготвяни за Медоус на всеки шест месеца. Дарил Слейтър от Ван Нюис. Записа го в бележника си. Записа също и адреса на „Рота Чарли“. После разстла пред себе си сводката за арестите, справката за адресите и местоработите и докладите за освобождаване под гаранция. На един нов лист започна да подрежда всичко в хронологичен ред, започвайки с изпращането на Медоус във федералния затвор през 1981 година.

Когато приключи, много от празнините бяха попълнени. На Медоус му се събираха общо шест години и половина, прекарани в затворите. В началото на 1988 излиза за последно под гаранция, за да постъпи в „Рота Чарли“, където изкарва десетте месеца, след което се настанява в апартамента в Сепулведа. От справките се разбираше, че до изтичането на гаранцията през февруари 1989 година Медоус работил като миньор в златната мина в Санта Кларита. Един ден след като неговият служител подписва изтичането на гаранцията, той напуска мината. По-нататък нямаше информация с какво се е занимавал.

Бош отиде в кухнята, взе си бира и си направи сандвич с шунка и сирене. После застана пред мивката и хранейки се и пиейки, се опита да подреди в главата си фактите по случая. Беше убеден, че Медоус е започнал да крои планове веднага щом е излязъл от Търминал Айланд или най-много след напущането на „Рота Чарли“. Всъщност той вече е имал своя длан. Работил е официална работа, докато му изтече гаранцията, а после е напуснал, за да вкара своя план в действие. Бош беше сигурен в това. Той просто чувстваше, че или в затвора, или в лагера Медоус се беше свързал с останалите, с които бяха опустошили банката. После те го бяха убили.

На вратата се позвъни. Бош погледна часовника си и видя, че е единадесет. Отиде до вратата, погледна през шпионката и видя отвън Еленър Уиш, която се взираше в него. Отстъпи назад, хвърли един поглед към огледалото в антрето и видя там един човек с тъмни, уморени очи, който го гледаше с разбиране. Хари прекара ръка през косата си и отвори вратата.

* * *

— Здрасти — рече тя. — Мир?

— Мир. Как разбра къде… Няма значение. Влизай.

Тя беше в същия костюм като преди, значи не беше се прибирала. Хари забеляза, че Уиш вече беше видяла папките и неговата писмена работа върху масата.

— Поработих малко по до късно — рече той. — Преглеждах някои работи от досието на Медоус.

— Браво. Аз пък случайно минавах насам и просто исках… Дойдох само да ти кажа, че ние… Е, седмицата беше доста натоварена и за двама ни. Може би от утре ще можем да започнем това партньорство на чисто.

— Да — рече Бош. — Виж, съжалявам за това, което казах преди… Както и за брат ти. Ти се опитваше да кажеш нещо приятно, а пък аз… ще останеш ли поне за малко, за по бира?

Той отиде в кухнята и извади две нови бутилки. Подаде й едната и я поведе през плъзгащата врата към верандата. Навън беше хладно, но от време на време се усещаше един топъл полъх, който идеше откъм тъмната страна на каньона. Еленър Уиш се загледа в светлините на Долината под нея. Прожекторите на Юнивърсъл Сити опипваха небето през равни интервали.

— Много е хубаво — рече тя. — Никога не съм била в такава къща. Викат им „конзоли“, нали?

— Да.

— Сигурно е страшничко по време на земетресение.

— Страшничко е дори когато минава колата за боклука.

— И как смяташ да я караш на място като това?

— Едни хора от онези долу, ей там, с прожекторите, веднъж ми дадоха малко пари, да използват името ми и така наречената „техническа консултация“ за една телевизионно шоу. Нямаше какво друго да ги правя. Докато растях в Долината, винаги съм се питал какво ли е да живееш в една от тези къщички. Затова я и купих. Беше собственост на един автор на филмови сценарии. Тук работел. Доста е малка, само с една спалня. Обаче на мен толкова ми стига.

Тя се беше облегнала на парапета и гледаше надолу към сухото дере. В тъмнината се виждаше единствено неясното очертание на дъбовата горичка. Той също се облегна и разсеяно започна да къса парченца от златния варак на бирения етикет и да ги пуска, наблюдавайки ги как проблясват, докато падат надолу.

— Имам въпроси — рече Бош. — Искам да отида до Вентура.

— Не може ли да говорим за това утре? Не дойдох тук да преглеждам папките. Тях ги чета вече близо година.

Той кимна и замълча, решавайки да я остави сама да каже какво я беше довело. Не след дълго тя рече:

— Сигурно си много ядосан за това, което ти причинихме. За разследването, за проверките, за това, което стана вчера. Съжалявам.

Тя отпи малка глътка от своята бутилка и едва тогава Бош се сети, че не я е попитал дали иска чаша. Той остави думите й да висят в мрака известно време.

— Не — рече накрая Бош. — Не се сърдя. Истината всъщност е, че не знам какво съм.

Тя се обърна и го погледна.

— Мислехме си, че ще се откажеш сам от случая, когато Рурки те накисна пред твоя лейтенант. Разбира се, ти си познавал Медоус, но това е било много отдавна. Ето това не разбирам. За тебе този случай не е просто един от многото. Но защо? Трябва да има тук нещо повече. Нещо от Виетнам ли? Защо ти е толкова скъп?

— Вероятно си има причини. Но такива, които нямат нищо общо със случая.

— Вярвам ти. Но това дали ти вярвам не е най-важното. Опитвам се да разбера какво става. Просто трябва да разбера.

— Как е бирата?

— Добра е. Кажи ми нещо, детектив Бош.

Той погледна надолу и видя едно лъскаво парченце от варака да изчезва в тъмното.

— Не знам. Всъщност знам, но и не знам. Предполагам, тук имат пръст и тунелите. Споделената съдба. Не става дума той да ми е спасил живота или пък аз неговия. Не е чак толкова просто. Усещам се обаче с нещо задължен. Без значение какво е правил или какъв лайнар е станал след това. Може би ако бях направил нещо повече за него от няколкото телефонни обаждания миналата година… Не знам.

— Не бъди глупав — рече тя. — Когато ти е телефонирал миналата година, вече е бил забъркан в тая гадост. Използвал те е. Също както те използва и сега, дори след като е вече мъртъв.

Варакът от етикета свърши. Хари се обърна и опря гръб на парапета. Измъкна една цигара от вътрешния си джоб, постави я в уста, но не я запали.

— Медоус… — рече той и поклати глава при спомена за човека. — Медоус беше нещо различно… Ние бяхме просто тайфа хлапета, които се страхуваха от тъмното. А онези тунели сякаш напук бяха дяволски тъмни. Обаче Медоус не го беше страх. Винаги влизаше като доброволец. „От тъгата — в тъмата.“ Така наричаше той тунелната мисия. А ние, останалите, казвахме „черното ехо“. Беше като надникване в ада. Ти си там долу и можеш да помиришеш собствения си страх. Все едно че си мъртъв.

Постепенно и неусетно се бяха обърнали и вече стояха лице в лице. Той изучаваше нейното и това, което видя там, му заприлича на състрадание. Не беше сигурен дали точно това искаше. Отдавна беше минал през този етап. Но така и не разбра какво иска.

— И така ние, малките уплашени хлапета, си дадохме обет. Всеки път, когато някой от нас трябваше да слезе в тунела, повтаряхме този обет. А той гласеше, че каквото и да се случи там долу, никой не трябва да бъде оставен. Защото онези вършеха какви ли не гадости с нашите за психологическо въздействие. И се получаваше. Никой от нашите не искаше да бъде оставен, жив или мъртъв. Веднъж прочетох в някаква книга, че нямало значение дали почиваш под мраморен паметник на хълма или на дъното на петролен кладенец — когато си мъртъв, си мъртъв. Обаче, който и да е писал тази книга, не е бил там. Когато си жив, но си толкова близо до смъртта, ти се замисляш върху тези неща. И тогава има значение… Затова дадохме този обет.

Бош разбираше, че всъщност не й беше обяснил нищо. Той каза, че отива да си вземе друга бира. Тя отвърна, че й стига една. Когато той се върна, Уиш му се усмихна, но не каза нищо.

— Нека ти разкажа една история за Медоус — каза Бош. — Според установената практика назначаваха към всяка пехотна рота по двама, а понякога и по трима от нас, „тунелните плъхове“. И когато се натъкнехме на тунел, ние се спускахме вътре, проверявахме го, минирахме и тъй нататък.

Той отпи дълга глътка от новата бира.

— Веднъж, трябва да е било през 1970, двамата с Медоус се влачехме след една разузнавателна група. Намирахме се близо до укрепени позиции на Виетконг и беше просто фрашкано с тунели. Когато стигнахме на около три мили от едно село на име Нхуан Лю, изгубихме водещия на групата. Той беше… Съжалявам, сигурно не ти се слушат такива неща заради брат ти и тъй нататък.

— Искам да чуя. Моля те.

— Та този, водещият, беше свален от снайперист, който се беше наврял в „дупка на паяк“. Така се наричаха тесните входове на тунелите. Някой от нашите гръмна снайпериста и двамата с Медоус трябваше да слезем в дупката и да я прочистим. Слязохме, но веднага трябваше да се разделим. Беше цяла мрежа от тунели. Аз тръгнах в едната посока на отклонението, той — в другата. Бяхме се разбрали да вървим петнайсет минути, да поставим заряди с двадесетминутно закъснение, после да се върнем обратно, поставяйки още заряди по пътя… Спомням си, че се натъкнах на цяла болница там долу. Намерих четири празни „легла“ от трева, шкаф с медикаменти, просто си стояха ей така по средата на тунела. Спомням си, че си помислих: „Господи Исусе, какво ли ще открия зад следващия завой, може би киносалон или гараж?“ Тия хора просто се бяха заровили под земята… Имаше и малък олтар там с горящо кандило. Още гореше. Веднага разбрах, че все още са някъде наблизо онези виетконгци, и се уплаших. Нагласих един заряд и го скрих зад олтара. После тръгнах назад колкото може по-бързо. По пътя поставих още два заряда, преценявайки времето така, че всичко да хвръкне във въздуха едновременно. Стигнах значи до мястото, откъдето бяхме тръгнали, „дупката на паяка“, но Медоус го нямаше. Изчаках няколко минути, а времето летеше. Не ти трябва да бъдеш там долу, когато гръмне С-4. Някои от онези тунели бяха на повече от сто години. Нямаше какво друго да направя, затова излязох навън. Не беше и там.

Хари спря, да отпие от бирата и да си припомни историята. Тя слушаше с интерес, но не го подкани да продължи.

— Няколко минути по-късно зарядите избухнаха и тунелът, или поне участъкът, в който бях влизал, се срути. Който и да се намираше вътре, вече беше мъртъв и погребан. Изчакахме два часа, да се поразнесе димът и прахът да се уталожи. Закачихме на кука един мощен вентилатор и вкарахме въздух вътре през една дупка. Скоро забелязахме пушека, който излизаше навън от други „дупки на паяци“ и вентилационни отвори, с каквито джунглата наоколо беше пълна.

Когато всичко се разнесе, аз и още един влязохме отново в тунела да търсим Медоус. Мислехме, че е мъртъв, но обетът си беше обет: каквото и да се беше случило с него, щяхме да го извадим и изпратим у дома. Обаче не го намерихме. Прекарахме остатъка от деня там долу в търсене, но всичко, което намерихме, бяха мъртви виетконгци. Повечето бяха застреляни, на други им бяха прерязани гърлата. И на всичките им бяха отрязани ушите. Когато излязохме, началникът каза, че повече не може да чакаме. Имало нови заповеди. И така ние не влязохме повече в тунела, а аз наруших обета.

Бош се взираше навън в нощта с празен поглед, сякаш виждаше само онова, което разказваше.

— Два дни по-късно друга рота минала през селото Нхуан Лю и някой открил вход на тунел в една колиба. Пуснали техните „плъхове“ да прочистват. Не били прекарали вътре и пет минути, когато открили Медоус. Седял си там като някой Буда в една от галериите. Изгубил ума и дума, плещел несвързано, но бил жив. А когато се опитали да го вдигнат, за да тръгне с тях, той отказал. Наложило се накрая да го вържат с въже и да накарат онези отгоре да го изтеглят навън. Когато го извадили на слънце, видели, че на врата му има цял наниз от човешки уши. Висели редом с пластинките с името му.

Хари допи бирата и влезе вътре. Тя го последва към кухнята, където имаше още бира. Уиш остави своята, изпита до половината, върху кухненския плот.

— Та това е историята. Такъв беше Медоус. По едно време замина за Сайгон, но бързо се върна. Не можел без тунелите. След онзи последния обаче той вече не беше същият. Каза ми, че се объркал там долу и се изгубил. Разбирайки, че върви в грешна посока, започнал да избива всичко по пътя си. Пусна се слух, че ушите в наниза на врата му били тридесет и три, а някой ме запита как така Медоус е оставил едно ухо на някакъв виетконгец. Разбираш, нечетен брой. Отговорих му, че Медоус е оставял на всеки по едно ухо.

Тя поклати глава. Бош кимна.

— Искаше ми се да бях го намерил, когато влязох там долу. Аз го оставих.

Двамата постояха за момент, загледани в пода на кухнята. Бош изля остатъка от своята бира в мивката.

— Само един въпрос искам да ти задам по досието на Медоус и приключваме с работата — рече той. — Бил е съден в „Ломпок“ за опит за бягство. Изпращат го в Търминал Айланд. Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Да. Пак тунел. Ползвал се е с доверие и е работел в пералнята. Газовата сушилня за дрехи се захранвала от тръби, които минавали под земята и излизали навън от сградата. Той изкопал тунел под една от тях. Не работел повече от час на ден. Казаха, че минали най-малко шест месеца, преди да го разкрият. През лятото монтирали водни пръскачки да поливат, те размекнали почвата и се получило срутване.

Той кимна. Така си беше и помислил, че става дума за тунел.

— Другите двама, които били замесени с него в тази работа — продължи тя, — са все още вътре. Единият е търговец на наркотици, а другият обира банки. Но те нямат връзка с последния случай.

Хари кимна отново.

— Мисля, че сега трябва да си вървя — рече тя. — Имам толкова работа утре.

— Аха. А пък аз имам още толкова въпроси…

— Ще се опитам да ти отговоря, ако мога.

Тя мина близо до него през малкото пространство, останало между плота и хладилника, и се запъти към антрето. Той усети аромата на косата й, докато се разминаваха. Ябълков, помисли си Хари. Забеляза, че тя се загледа в картината, закачена на стената срещу огледалото в антрето. Картината беше рисувана през петнадесети век и носеше заглавието „Градината на удоволствията“. Художникът беше холандец.

— Йеронимус Бош — каза тя, изучавайки ужасяващия пейзаж на картината. — Когато видях, че това е цялото ти име, се учудих дали…

— Не сме роднини — рече той. — Просто майка ми харесвала работите му. Предполагам, заради фамилното му име. Веднъж тя ми изпрати картината. В бележка казваше, че й напомняла за Лос Анджелис. Всичките тия шантави хора. Осиновителите ми… Не я харесаха, но аз си я запазих през годините. Сложих я тук да си виси веднага щом купих къщата.

— Но ти обичаш да ти викат Хари.

— Да, харесвам името Хари.

— Лека нощ, Хари. Благодаря за бирата.

— Лека нощ, Елинър. Благодаря за компанията.

Бележки

[1] Венеция — град в щата Калифорния. — Б. пр. ↑

[2] Скаути — младежка организация в САЩ. — Б. пр. ↑

[3] „Рота Чарли“ — игра на думи, виж предишната бележка за Чарли — Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Конъли Черното ехо (3)

Метаданни

Данни

Черното ехо

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част третаВторник, 22 май

Майкъл Конъли
Черното ехо (3)

Част трета
Вторник, 22 май