Майкъл Конъли
Черното ехо (7)

Част седма
Събота, 26 май

Сива зора се спусна над улицата и изпълни колата със слаба светлина. Утрото донесе със себе си и лек дъждец, който намокри платното и запоти долната половина на прозорците на хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“, Това беше първият валеж от месеци насам, доколкото си спомняше Бош. Уиш спеше, а той наблюдаваше трезора; светлината отгоре се отразяваше от излъсканата стомана. Вече минаваше шест часът, но Бош беше забравил за уговорката на Еленър да се обади на Рурки и я остави да спи. Всъщност през цялата нощ той не я събуди, за да поспи сам. Просто никога не се уморяваше. Хоук се обади по радиостанцията в три и половина, за да се увери, че са будни. След това всичко отново утихна. През останалото време от нощта Бош размишлява ту за Еленър, ту за трезора, който наблюдаваше.

Той се пресегна за чашката, оставена върху арматурното табло на колата и провери дали не е останала една макар и студена глътка кафе, но тя се оказа празна. Бош я пусна на пода зад облегалката. Тогава забеляза пратката от Сейнт Луис върху задната седалка. Протегна се и сграби плика от амбалажна хартия. Измъкна отвътре дебелия сноп листа и разсеяно ги прехвърли, като през няколко секунди хвърляше по един поглед към трезора.

Повечето от написаното във военното досие на Медоус вече беше виждал. Веднага установи обаче, че имаше и няколко сведения, които не бяха сред онези, получени преди от Уиш.

Това беше по-пълно досие. Видя фотокопие от протокола на наборната комисия и от медицинския му преглед. Имаше и няколко протокола от медицински прегледи в Сайгон. Два пъти беше лекуван от сифилис и един път от остро нервно разстройство.

Разлиствайки изпратените материали, Бош спря вниманието си върху фотокопие от писмо на един конгресмен от Луизиана на име Нууни, което беше от две страници. Любопитно, каза си той и започна да го чете. Носеше дата 1973 и беше адресирано до Медоус в посолството в Сайгон. Писмото, носещо оригиналния конгресменски печат, благодареше на Медоус за неговото гостоприемство и оказана помощ по време на последното посещение на конгресмена. Нууни отбелязваше, че за него било приятна изненада да открие земляк от Ню Айберия в онази чужда страна. Бош се учуди на съвпадението. Медоус вероятно е бил назначен за охрана на конгресмена, та когато се върне във Вашингтон, законодателят да даде висока оценка на персонала и морала в Югоизточна Азия. Съвпадения няма, повтори си Бош за кой ли път.

На втора страница от писмото Медоус беше поздравен за добрата му служба и добрата характеристика, която неговият командващ офицер му беше направил пред конгресмена. Бош продължи да чете нататък. Споменаваше се намесата на Медоус за спирането на един опит за незаконно проникване в хотела към посолството по време на престоя на конгресмена. Някой си лейтенант Рурки беше описал в детайли героичната постъпка на Медоус пред щаба. Бош усети някакво трепване ниско долу под сърцето, сякаш кръвта му се беше оттекла от него. Писмото завършваше с няколко приказки за щастливо завръщане у дома. Накрая имаше едър, завъртян подпис на конгресмена и една напечатана бележка в долния ляв ъгъл:

кк: Армия на САЩ, Архивен отдел, Вашингтон, окръг Колумбия.

Лейт. Джон Х. Рурки, Посолство на САЩ, Сайгон, Сев. Виетнам.

„Дейли Айбериан“, редактор по новините.

Бош остана да гледа втората страница още дълго време без да мърда и да диша. Всъщност му се стори, че усеща пристъп на гадене и избърса потното си чело с длан. Опита се да си спомни дали някога беше чул да се споменава второто име на Рурки или инициалите му. Не можа. Обаче вече нямаше значение. Нямаше и съмнение. Нямаше съвпадения.

Пейджърът на Еленър записука, стряскайки и двамата като изстрел. Тя се изправи и започна да рови из чантата си, докато откри машинката и я изключи.

— Ох, божичко, колко е часът? — запита тя объркана.

Той каза, че е шест и двайсет, и едва тогава си спомни, че трябваше да са се обадили на Рурки по градската линия още преди двадесет минути. Пъхна писмото обратно сред другите бумаги в плика и го хвърли на задната седалка.

— Трябва да се обадя — рече Уиш.

— Хей, изчакай няколко минути да се събудиш първо — отвърна Бош бързо. — Аз ще звънна. Така или иначе трябва да потърся отнякъде кафе и вода.

Той отвори вратата на колата и стъпи върху тротоара, преди тя да беше успяла да запротестира. Еленър промърмори:

— Хари, защо ме остави да се успя?

— Не знам. Какъв му е номерът?

— Аз трябва да му се обадя.

— Остави на мен. Кажи ми само номера.

Тя му го каза и Бош се отправи пеш към денонощното ресторантче „Дарлингс“ зад ъгъла. През целия път беше като в някаква омая и изобщо не обърна внимание на просяците пред него, появили се с идването на зората. Опитваше се да осмисли обстоятелството, че Рурки беше човекът отвътре. Какво правеше той? В цялата работа имаше някакво звено, което се губеше, и Бош не можеше да го открие. Ако Рурки беше човекът отвътре, защо тогава им позволи да поставят трезора под наблюдение? Нима искаше неговите хора да бъдат заловени? Бош забеляза уличния автомат пред ресторантчето.

— Закъснявате — рече Рурки, когато вдигна слушалката насред първото позвъняване.

— Забравихме…

— Бош? Къде е Уиш? Тя трябва да ми се обади.

— Не се тревожи, Рурки. Тя държи трезора под наблюдение. Ти какво правиш?

— Очаквам да получа обаждането от вас, преди да реша какво да предприемем нататък. Да не би да сте заспали и двамата? Какво става там при вас?

— Нищо не става. Ама ти вече знаеш това, нали така?

Настъпи тишина, през време на която един стар просяк приближи Бош и поиска пари. Бош постави ръка на гърдите на човека и го бутна силно назад.

— Там ли си все още, Рурки? — рече той в слушалката.

— Какво означаваше това? Откъде бих могъл да знам какво става при вас, след като не ми се обаждате, както сме се уговорили? Бош, не те разбирам.

— Нека те попитам нещо. Наистина ли си поставил хора при изходите на тунелите или цялата работа с агента от техническия екип и схемата на канализацията беше една комедия?

— Свържи ме с Уиш. Не разбирам за какво говориш.

— Съжалявам, тя не може да дойде на телефона точно в този момент.

— Бош, смятам да те отзова. Нещо не е наред. Изкарал си там цяла нощ. Мисля, че трябва… не, ще изпратя хора със свежи сили да ви сменят. Ще се наложи да се обадя на твоя лейтенант и…

— Ти си познавал Медоус.

— Какво?

— Каквото казах. Познавал си го. Имам досието му, човече. Неговото пълно досие. Не онази редактирана версия, която Уиш ми показа. Ти си бил неговият командир в посолството в Сайгон. Вече знам.

Тишина. И после:

— Аз съм бил командир на много хора, Бош. Не съм ги познавал всичките.

Бош поклати глава.

— Слаба игра, лейтенант Рурки. Много слаба. Това беше по-лошо, отколкото ако си беше признал. Знаеш ли какво, искам да се видим скоро. Всичко добро.

Бош затвори телефона и влезе в „Дарлингс“, където поръча две кафета и две чаши минерална вода. Застана до касата в очакване момичето да изпълни поръчката и се загледа през прозореца. Замисли се за Рурки.

Момичето дойде до касата с поръчаното, поставено в картонена кутия. Той плати, остави бакшиш и се върна отново при телефона.

Набра номера на Рурки отново само колкото да разбере дали онзи щеше да стои на телефона, или беше излязъл. След десетото позвъняване окачи слушалката. Обади се в диспечерския център на ЛАПД и каза на операторката да се свърже с ФБР и да попита дали имат изпратен екип в района на „Уилшайър“ или някъде из Бевърли Хилс и дали не се нуждаят от помощ. Докато чакаше, се опита да намери мястото на Рурки в цялата работа дотук. Извади едното кафе и отпи от него.

Диспечерката се обади и потвърди, че от ФБР са изпратили екип, който да държи под наблюдение района на „Уилшайър“. Не им била необходима помощ. Бош й благодари и затвори. Сега вече мислеше, че разбира какво правеше Рурки. Нямаше никакви хора, които се готвят да проникнат в трезора. Цялата работа беше някаква примамка. Бош си спомни как беше оставил Тран да замине, след като излезе от трезора. Той просто беше напъхал в ръцете на Рурки втория капитан.

Когато Бош се върна при колата, видя, че Еленър прелистваше досието на Медоус. Още не беше стигнала до писмото на конгресмена.

— Къде беше? — запита тя кротко.

— Рурки имаше много въпроси. — Бош взе досието от ръцете й и каза: — Искам да погледна нещо тук. Къде остави досието на Медоус, което ми беше показала?

— Не знам. Рурки го взе. Защо?

Той намери писмото и й го подаде, без да каже нещо.

— Какво е това? От седемдесет и трета година ли?

— Прочети го. Това е досието на Медоус, което ми изпратиха от Сейнт Луис. В онова, което ми показа, нямаше копие от това писмо. Той го е скрил. Прочети го и ще разбереш защо.

Бош хвърли един поглед към вратата на трезора. Нищо не се случи, а и той не очакваше каквото и да е. После я загледа, докато тя четеше. Веждите й се повдигнаха, но още не беше стигнала до името.

— Така, значи е бил някакъв герой, се казва тук. Аз не… — Очите й се разшириха, когато стигна до края на листа. — Лейтенант… Джон Рурки.

— Аха. Пропусна също така и първото обръщение.

Той й посочи изречението, в което Рурки се споменаваше командир на Медоус.

— Това е човекът отвътре. Какво мислиш, че трябва да направим?

— Не зная. Сигурен ли си? Това не доказва нищо.

— Ако е съвпадение, той щеше да си каже, че е познавал Медоус, да изясни нещата. Като мен. Аз веднага казах. А той премълча, понеже не е искал връзката да бъде разкрита. Попитах го сега по телефона и той излъга. Още не знае, че имаме това в ръцете си.

— Разбра ли, че ти знаеш?

— Да. Не знам какво си е помислил. Затворих му телефона. Въпросът е какво ще правим отсега нататък? Май сме поставени тук да си губим времето. Цялата работа е една нагласена комедия. Никой няма да влиза в трезора. Вероятно са настигнали Тран, взели са му диамантите и са изчезнали. Ние го накарахме сам да си сложи главата на дръвника.

Тогава Бош си помисли, че може би белият форд принадлежеше на крадците, а не на Люис и Кларк. Те бяха проследили Бош и Уиш до Тран.

— Чакай малко — рече Еленър. — Ох, не знам. Ами алармите през седмицата? Пожарният кран и пожарът? Би трябвало да става така, както го мислехме.

— И аз не знам. Вече нищо не изглежда смислено. Може би Рурки е приготвил капан на хората си. Или пък иска да ги очисти.

Двамата се загледаха към трезора отпред. Дъждецът вече беше спрял, слънцето беше изгоряло и стоманената врата блестеше. Накрая Еленър заговори:

— Мисля, че трябва да потърсим помощ. Хенлън и Хоук се намират от другата страна на хранилището, имаме също и екипа от Бюрото, освен ако това не е част от играта на Рурки.

Бош й каза, че беше проверил екипа по наблюдението и хората са били по местата си.

— Тогава какво прави Рурки? — запита тя.

— Дърпа конците.

Те постояха, без да предприемат нищо още няколко минути, след което решиха да се обадят на Ороско в участъка на Бевърли Хилс. Най-напред Еленър се свърза с Хенлън и Хоук. Бош искаше да ги задържи на място.

— Будни ли сте още? — запита Еленър по радиостанцията.

— Чувствам се като онзи тип, дето се беше заклещил с колата си в надлеза след земетресението в Оукланд. Какво става при вас все пак?

— Нищо, само проверявам. Как е предната врата?

— Още никой не е почукал.

Тя прекъсна връзката и настъпи моментна тишина, преди Бош да излезе, за да се обади по телефона на Ороско. На няколко крачки той спря, обърна се и я погледна.

— Той все пак умря, знаеш ли това? — запита Бош.

— Кой е умрял?

— Онзи човек, който се беше заклещил на надлеза.

Точно в този момент някакъв тласък изотдолу разтърси колата. Също като първи трус при земетресение, съвсем леко, просто едно помръдване. Не последваха други вибрации. След секунда или две обаче зазвуча аларма. Звъненето идеше откъм хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Бош се стресна и се вторачи към стъклената стая с трезора. Нямаше никакви видими признаци за проникване. В този момент радиостанцията изпращя и се чу гласът на Хенлън:

— Звънецът се задейства. Какъв е планът за действие по-нататък?

Отначало нито Бош, нито Уиш отговориха на обаждането. Двамата стояха и гледаха трезора като онемели. Рурки беше вкарал хората си в капана. Или поне така изглеждаше.

— Копеле! — изруга Бош. — Проникнаха вътре.

* * *

— Кажи на Хенлън и Хоук да стоят на място, докато получим заповеди — рече Бош.

— А кой ще даде заповедите? — запита Еленър.

Бош не отговори. Мислеше си какво ли става вътре в трезора. Защо Рурки беше вкарал своите хора в капана?

— Може би не е успял да ги предупреди, да им каже, че диамантите вече не са там и че ние сме тук — рече той. — Искам да кажа, че и ние самите преди двадесет и четири часа не знаехме нищо за това място и какво изобщо става. Може би, когато разбрахме, вече е било късно. Били са проникнали далеч навътре.

— Значи все пак действат, както е било предвидено — рече Еленър.

— Ще отворят сейфа на Тран най-напред, ако са си написали домашното и вече знаят кой точно е неговият. Ще открият, че е празен, и после какво? Ще офейкат или ще започнат да разбиват други сейфове, за да намерят нещо, заради което си е струвало да бъде извършено всичко дотук?

— Смятам, че ще се опитат да избягат — отвърна тя. — Когато отворят сейфа на Тран и видят, че вътре няма диаманти, ще усетят, че нещо не е наред, и ще се ометат набързо.

— Значи нямаме много време. Според мен ще се приготвят за работа, но няма да започнат разбиването, преди да са изключили алармата. Можем да забавим малко изключването, но не чак толкова, че да станат подозрителни и да офейкат, готови, разбира се, за сблъсък с нашите хора от канализацията.

Той слезе от колата и погледна назад към Еленър.

— Включи предавателя. Кажи на онези двамата да стоят в готовност, после изпрати съобщение на екипа от засадата. Кажи им, че според нас в трезора има хора.

— Те ще поискат да разберат защо Рурки не им се обажда лично.

— Измисли нещо. Кажи им, че не знаеш къде е Рурки.

— А ти къде отиваш?

— Да посрещна патрула, който ще се яви на повикването от алармата. Ще ги накарам да извикат Ороско.

Той затръшна вратата и се отправи пеш към рампата. Еленър се обади по радиостанцията, както й беше казал.

Когато Бош наближи хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“, той извади калъфа със значката си, прегъна го на обратно и го закачи на горния джоб на сакото си. Зави зад ъгъла на стъкленото помещение и изкачи на бегом няколкото стъпала точно в момента, в който една патрулна кола от участъка на Бевърли Хилс спря до бордюра с пусната синя лампа, но с изключена сирена. Двама полицаи слязоха от нея, измъквайки палките си от пластмасовите калъфи на вратите на колата и ги напъхаха в специалните халки на коланите си. Бош се представи, каза им какво прави там и помоли да предадат съобщение на капитан Ороско колкото могат по-бързо. Едно от ченгетата каза, че собственикът, Ейвъри, бил извикан, за да изключи алармата, а те идвали само за проверка. Изпълнявали си задълженията. Познавали собственика, понеже това била третата фалшива тревога за седмицата. Казаха също, че имали нареждане да се обадят в дома на Ороско, ако нещо стане, независимо от времето.

— Да не искате да кажете, че този път тревогата не е била фалшива? — запита единият униформен на име Онага.

— Не сме сигурни — рече Бош. — Искаме обаче да направим всичко, както ако е била фалшива. Собственикът пристига и вие заедно с него нагласявате алармената инсталация. После всички си отиват по пътя. Разбирате ли? Спокойно и тихо. Сякаш нищо не е станало.

— Разбираме добре — рече другото ченге. Медната плочка на горния му джоб казваше „Джонстън“. Придържайки палката към колана си, той се отправи обратно към патрулната кола, за да се обади на Ороско.

— Ето го и господин Ейвъри — каза Онага.

Един бял кадилак плавно спря до бордюра зад патрулната кола от Бевърли Хилс. Ейвъри III, облечен в розова спортна риза и памучни панталони, слезе и тръгна нагоре по стъпалата. Позна Бош и го поздрави по име.

— Има ли проникване в трезора?

— Господин Ейвъри, мислим, че нещо може би става тук, но още не сме сигурни. Трябва време, за да проверим. Това, което искаме от вас, е да отворите вашия офис, да направите една обиколка вътре, както винаги и както сте постъпили при предишните фалшиви тревоги през седмицата. После нагласете отново алармената система и заключете.

— Толкова ли? Ами ако…

— Господин Ейвъри, искаме от вас да се качите в колата си и да си заминете, както сте постъпили предишните пъти, сякаш се връщате вкъщи. Обаче вие ще завиете зад ъгъла и ще спрете при „Дарлингс“. Влезте вътре и си поръчайте кафе. Аз или ще дойда лично да ви кажа какво е станало, или ще пратя човек да ви извика. Искам сега да се успокоите. Каквото и да стане, ние ще се справим със ситуацията. Имаме и други наши хора наблизо, които наблюдават, но искаме отстрани всичко да изглежда, сякаш сме решили, че и този път тревогата е фалшива.

— Разбирам — рече Ейвъри, изваждайки ключове от джоба си. Той пристъпи към входната врата и я отключи. — Между другото това не е алармата на самия трезор, дето звъни, а външната аларма, която се е задействала от вибрациите на стъклените стени на трезора. Сигурен съм, защото звучи различно.

Бош си помисли, че онези от тунела сигурно са успели да изключат алармата на трезора, като не са съобразили, че външната е на отделно захранване.

Онага и Ейвъри влязоха вътре, а Бош ги последва. Докато Хари оглеждаше внимателно за пушек и душеше въздуха за кордит, без да беше видял или усетил нещо все още, влезе Джонстън. Бош постави пръст върху устните си, за да предупреди служителя да не се опитва да надвика шума от алармата. Джонстън кимна, постави длан до ухото на Хари и му каза, че Ороско щял да бъде при тях най-много след двадесет минути. Живеел в Долината. Бош кимна с надежда, че няма да е твърде късно.

Алармата утихна, а Ейвъри и Онага излязоха от офиса на собственика във фоайето, където Джонстън, и Бош ги чакаха. Онага погледна Бош и поклати глава, че всичко си е на мястото.

— Често ли проверявате помещението с трезора? — запита Бош.

— Само го оглеждаме — каза Ейвъри. Той изпълни ритуала с машината с рентгеновия лъч, включи я и обясни, че минавали пет-десет секунди, докато загреела. Прекараха това време, без да говорят. Накрая Ейвъри постави ръка върху очертания контур. Машината разчете костната структура и ключалката на първата врата от камерата капан щракна. Вратата се отвори.

— Понеже моят служител го няма в трезорната стая, ще трябва да се погрижа за отварянето на втората врата сам — рече Ейвъри. — Господа, нали няма да гледате, докато сме вътре?

Четиримата влязоха в тясната камера капан и Ейвъри натисна комбинацията от бутони за втората врата. Тя се отвори и всички влязоха в помещението с трезора. Вътре нямаше нищо друго освен стъкло и стомана. Бош застана близо до вратата на трезора и се заслуша, но не чу нищо. Отиде до стъклената стена и погледна към „Уилшайър“, Забеляза, че Еленър беше все още в колата на втория етаж от гаража паркинг. Той се обърна отново към Ейвъри, който приближи отстрани, сякаш за да погледне през прозореца, но вместо това се приведе в конспиративна поза.

— Не забравяйте, аз мога да отворя трезора — рече той шепнешком.

Бош го погледна, поклати глава и каза:

— Не. Не искам да правите това. Опасно е. Нека излезем оттук.

Ейвъри доби изненадано изражение, но Бош тръгна да излиза. Пет минути по-късно хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“ беше опразнено и заключено. Двете ченгета се върнаха на работа, а Ейвъри си замина. Бош се върна пеш в гаража. Уличното движение вече беше по-оживено и започваше един нов ден. Гаражът се изпълваше постепенно с коли и миризма на газове от ауспусите. Когато той седна в колата, Уиш му каза, че Хенлън, Хоук и екипът от Бюрото са готови за действие. Той пък й съобщи, че Ороско е тръгнал натам.

Бош се запита колко ли време трябваше да мине, за да решат хората от тунела, че вече е безопасно и да започнат да работят по сейфа. На Ороско му оставаха още десет минути. Това беше доста време.

— И какво ще правим, когато той се добере дотук? — рече тя.

— Градът си е негов, също и проблемът — каза Бош. — Просто ще го запознаем с обстановката и ще правим каквото ни нареди. Ще му кажем, че нашата операция се е провалила и не знаем на кого да вярваме. Не и на човека, който ръководи всичко.

Поседяха, без да говорят, още минута-две. Бош изпуши една цигара, а Еленър не каза нищо за това. Тя изглеждаше потънала в собствените си мисли, а лицето й издаваше безпокойство. И двамата току поглеждаха нервно часовниците си на всеки тридесет секунди.

* * *

Люис изчака, докато белият кадилак, който следеше с поглед, зави на север от „Уилшайър“. Щом колата изчезна от погледа му, той извади изпод седалката една синя сигнална лампа й я постави отпред върху таблото. Включи я, но шофьорът на кадилака вече беше отбил встрани и се канеше да спре пред „Дарлингс“. Люис слезе от колата и се запъти към кадилака, но бе пресрещнат на средата на пътя от Ейвъри.

— Какво става, старши? — рече Ейвъри.

— Детектив Люис — каза Люис и отвори калъфа със значката си. — Отдел „Вътрешно разследване“ към лосанджелиската полиция. Трябва да ви задам няколко въпроса, сър. Ние водим разследване срещу човека, детектив Хари Бош, с когото току-що разговаряхте пред хранилището „Бевърли…“

— Какво значи това „ние“?

— Оставих партньора си на „Уилшайър“, за да държи под око хранилището. Искам да ви помоля да влезете в колата при мен, за да поговорим. Нещо става тук и аз искам да разбера какво.

— Онзи детектив, Хари Бош… откъде мога да бъда сигурен, че казвате истината?

— А откъде сте сигурен, че той казва истината? Въпросът е в това, че ние го държим под наблюдение от една седмица и имаме основания да смятаме, че е забъркан в неща, които ако не са незаконни, то поне подронват авторитета на управлението. Не знаем обаче някои подробности, затова се нуждаем от вас, сър. Ще влезете ли в колата, моля?

Ейвъри направи две крачки към колата на детектива, но после сякаш се поколеба как да постъпи. Накрая чевръсто заобиколи и седна на седалката до Люис. Представи се като собственик на хранилището за ценности „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“ и разказа накратко каквото му бяха казали Бош и Уиш по време на двете им срещи. Люис го изслуша, без да задава въпроси, после отвори вратата.

— Изчакайте тук, моля. Ще се върна веднага.

Той се отправи с бързи крачки към „Уилшайър“, застана на ъгъла и постоя известно време, сякаш чакаше някого, като демонстративно погледна часовника на ръката си. После се върна при колата и седна отново зад волана. Кларк беше на „Уилшайър“, спотаен във входа на един магазин и наблюдаваше трезора. Той забеляза уговорения от Люис сигнал и тръгна с небрежна походка към колата.

Докато Кларк се наместваше на задната седалка, Люис рече:

— Господин Ейвъри твърди, че Бош му е казал да отиде в „Дарлингс“ и да чака, понеже можело да има хора в трезора, които са дошли изпод земята.

— А казал ли е Бош какво ще прави самият той? — запита Кларк.

— Нито дума — отвърна Ейвъри.

Всички замълчаха и се замислиха. Люис не можеше да разбере какво става. Ако работата на Бош не беше чиста, какво правеше той в момента? Люис помисли още известно време над това и заключи, че ако Бош беше замесен в обира на трезора, то беше в доста изгодна позиция, понеже се намираше отвън и дърпаше конците. Можеше да подведе охраната на трезора, а можеше и да отпрати силите на реда в грешно направление, докато неговите хора вътре щяха да се измъкнат безпрепятствено.

— Хванал е всички за канарчета — рече Люис повече на себе си, отколкото на другите двама мъже в колата.

— Кой, Бош ли? — запита Кларк.

— Той дирижира цялото нападение. Не можем да предприемем нищо, освен да чакаме. Не можем да влезем в тоя трезор. Не можем да минем и под земята, понеже няма да знаем накъде да се движим. Той вече е вързал екипа на ФБР да стоят и чакат долу при шосето. И те ще чакат бандити, които никога няма да се появят, дяволите да ги вземат.

— Чакайте, чакайте — обади се Ейвъри. — Можете да влезете в трезора.

Люис се завъртя на седалката си и загледа Ейвъри право в очите. Собственикът на трезора им каза, че правилата, съществуващи за банките, не важали за хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“, понеже то не било банка, а пък той имал компютърен код, с който можел да отвори трезора.

— Казахте ли това на Бош? — попита Люис.

— Още вчера, че и днес пак.

— А той знаеше ли отпреди?

— Не. Изглеждаше изненадан. Зададе подробни въпроси колко време щяло да отнеме да се отвори трезора, какво трябвало да се направи и други такива. После днес, когато се задейства алармата, аз го попитах дали да отворим. Той каза не. Нареди просто да излезем оттам.

— По дяволите! — рече Люис развълнувано. — По-добре да се обадя на Ървинг.

Той изскочи от колата и изтича до уличния телефон пред „Дарлингс“. Набра домашния номер на Ървинг, но никой не отговори. Обади се в службата и се свърза с дежурния. Поръча му да се обади на Ървинг по домашния телефон. Почака пет минути, крачейки нервно напред-назад пред телефона и тревожейки се, че времето минава. Телефонът остана ням. Той използва съседния апарат, за да се обади на дежурния и да се увери, че Ървинг е бил повикан по пейджъра. Дежурният каза, че е направил това. Люис реши, че повече не може да чака. Трябваше сам да направи всичко и да се превърне в героя на случая. Заряза телефоните и се върна при колата.

— Какво каза шефът? — запита Кларк…

— Влизаме — рече Люис и запали мотора на колата.

* * *

Радиостанцията изписука два пъти и гласът на Хенлън се разнесе в ефира.

— Хей, Бродуей, имаме посетители откъм Първа.

Бош грабна слушалката.

— Какво казваш, Първи? Откъм „Бродуей“ не се вижда нищо.

— Трима бели мъже се готвят да влязат в хранилището от нашата страна. Използват ключ. Единият прилича на човека, който беше преди това с теб. Старият, с широките гащи на карета.

Беше Ейвъри. Бош вдигна предавателя към устата си, но се поколеба какво да им каже.

— Ами сега какво? — обърна се той към Еленър. Подобно на Бош тя се беше вторачила в помещението с трезора, но вътре нямаше и следа от посетителите. Тя не каза нищо.

— Ъъ, Първи? — рече Бош в микрофона. — Видяхте ли някакво превозно средство?

— Никакво — отвърна гласът на Хенлън. — Дойдоха пеш от една странична алея. Сигурно там са паркирали. Искате ли да хвърлим едно око?

— Не, чакайте така за малко.

— Вече са вътре и изгубихме визуален контакт. Кажете какво да предприемем?

Бош се обърна към Еленър и вдигна вежди. Кои ли биха могли да бъдат?

— Поискай описание на двамата с Ейвъри — рече тя.

Той поиска.

— Бели, от мъжки пол — започна Хенлън. — Номер едно и номер две са в костюми, износени и смачкани. С бели ризи. И двамата малко над тридесетте. Единият червенокос, добре сложен, метър и седемдесет и пет, около осемдесет килограма. Другият: тъмнокестенява коса, по-слаб. Не съм сигурен, но бих казал, че тези типове са ченгета.

— Това Макс и Мориц^[1] ли са? — запита Еленър.

— Люис и Кларк. Трябва да са те.

— Но какво правят те там вътре?

Бош не знаеше. Уиш взе предавателя от ръката му.

— Първи?

Радиостанцията изпращя.

— Имаме основание да смятаме, че двамата в костюмите са полицейски служители от ЛАПД. Стойте в готовност.

— Ето ги — рече Бош, когато трите фигури се появиха в осветеното помещение на трезора. Той бръкна в жабката и извади оттам бинокъл.

— Какво правят? — запита Уиш, докато той фокусираше.

— Ейвъри стои до устройството отстрани на трезора. Мисля, че отваря проклетото нещо.

През бинокъла Бош видя Ейвъри да отстъпва встрани от електронното табло и да посяга към колелото на стоманената врата. Забеляза как Люис леко се извръща и поглежда към улицата по посока на гаража паркинг. Наистина ли се прокрадва усмивка по лицето му? На Бош така му се стори. После видя през бинокъла как Люис измъква оръжието си от кобура под мишницата. Кларк направи същото и Ейвъри започна да върти колелото като капитан, управляващ своя „Титаник“.

— Ах, тези тъпи задници! Отварят го!

Бош изскочи от колата и хукна към рампата. Докато тичаше, разкопча капачето на кобура и извади пистолета си. Хвърли един поглед към „Уилшайър“ и забеляза малка пролука в рехавия трафик. Втурна се през улицата, а Уиш го последва на късо разстояние отзад.

Бош беше все още на около двайсет и пет метра от входа, когато разбра, че е закъснял. Ейвъри беше спрял да върти колелото на вратата на трезора. Хари го видя да се увисва с цялата си тежест. Вратата започна бавно да се отваря. Бош чу гласа на Еленър зад гърба си.

— Не! — изкрещя тя. — Ейвъри, недейте!

Обаче Бош знаеше, че двойното стъкло прави трезора непроницаем за звука. Ейвъри не можеше да я чуе, а пък Люис и Кларк не биха прекъснали това, което бяха започнали, дори и да я чуеха.

Това, което се случи, за Хари беше като на филм. Един стар филм по телевизията, с намален до края звук. Бавното отваряне на вратата на трезора с постепенно увеличаващата се тъмна ивица на вътрешността придаваше на картината някаква безплътност, сякаш всичко ставаше под вода. Бош се почувства, сякаш стоеше на движещ се тротоар, който го отнася в грешна посока. Тичаше, но не се приближаваше към целта. Не отместваше поглед от вратата на трезора. Черната ивица ставаше все по-широка. Тогава фигурата на Люис влезе в полезрението на Бош и той видя как детективът от ОВР се отправя към отварящия се трезор. В следващия момент, сякаш блъснато от невидима сила, тялото му отхвръкна назад. Ръцете му се стрелнаха нагоре и оръжието му се удари в тавана, а после падна безшумно на пода. Както отстъпваше назад от вратата на трезора, гърбът и задната част на главата му се разтвориха. Кръв и мозък плиснаха по стъклената стена отзад. Докато Люис се строполяваше встрани от вратата, Бош видя едно дуло да блясва в тъмнината вътре. По стъклената стена се появиха пукнатини с формата на паяжина от забиващите се безшумно в нея куршуми. Люис направи последна крачка назад, олюлявайки се, после се подпря на стъклото, което се счупи в резултат на многото пукнатини и той падна върху тротоара на около метър под него.

Трезорът вече беше полуотворен и стрелящият имаше по-широк обсег. Масираният автоматичен огън се насочи към Кларк, който стоеше неприкрит, с отворена уста, изпаднал в шок. Бош чуваше изстрелите вече съвсем ясно. Видя как Кларк се опита да отскочи встрани, за да избегне куршумите. Обаче беше късно и не си струваше усилието. Той също беше отхвърлен назад от летящите куршуми. Тялото му се блъсна в Ейвъри и двамата мъже се строполиха върху излъскания мраморен под.

Стрелбата откъм трезора секна.

Бош се хвърли през отвора, зинал на мястото на стъклената стена, и падайки, се плъзна по корем сред прахоляка и натрошените стъкла. За момент успя да погледне вътре в трезора и зърна неясното очертание на човек, който изчезна през дупката в пода. Движението му предизвика лека вихрушка от прах и пушек, която увисна във въздуха. Като някакъв магьосник човекът просто изчезна в мъглата. Тогава от тъмнината в дъното на трезора изскочи втори човек и влезе в полезрението на Бош, очертано от отворената врата. Той пристъпваше странично към дупката, държейки бойната автоматична пушка М-16 готова за стрелба. Бош разпозна в негово лице Арт Франклин, един от преминалите „обучението“ в лагера „Рота Чарли“.

Когато черното дуло на пушката беше точно срещу него, Бош хвана пистолета с две ръце и притиснал китки в студения под, стреля. Франклин стреля в същото време. Куршумите отидоха високо и Бош чу звука от още счупени стъкла зад гърба си. Той стреля два пъти в трезора. Чу как единият куршум отскочи със звън от стоманената врата. Вторият се заби в горната половина на гръдния кош на Франклин и го събори на пода по гръб. С едно бързо движение обаче раненият се претърколи и с главата напред се хвърли в дупката на пода. Бош продължи да държи оръжието насочено към вратата на трезора, чакайки още някой да се появи. Това не стана. Чуваха се само звуците, които издаваха Кларк и Ейвъри, гърчейки се и стенейки на пода, малко вляво от Бош. Той се изправи, като продължи да държи отвора на мушка. В този момент в стаята влезе Еленър с беретата си в ръка. Двамата приближиха предпазливо трезора от двете страни на вратата. Отстрани, вдясно от вратата, близо до електронното табло на стоманената стена имаше ключ за осветлението. Бош го натисна и вътрешността на трезора се обля в светлина. Той й кимна и Уиш влезе първа. Бош я последва. Трезорът беше празен.

Бош излезе и бързо отиде при Кларк и Ейвъри, които още лежаха на камара върху пода. Ейвъри бръщолевеше:

— Мили Боже, мили Боже…

Кларк се беше хванал с две ръце за гърлото и се бореше за глътка въздух, а лицето му ставаше все по-червено, та на Бош за миг му се стори, че сякаш той се души сам. Беше проснат напряко върху тялото на Ейвъри и двамата бяха целите в кръв.

— Еленър — извика Бош. — Извикай подкрепление и линейки. Кажи на екипа, че идат. Най-малко двама са. С автоматично оръжие.

Той издърпа Кларк от Ейвъри, хващайки го за раменете на сакото, и го извлече настрана от линията на огъня откъм трезора. Детективът от „Вътрешно разследване“ беше получил куршум ниско долу във врата. Измежду пръстите му се стичаше кръв, а в ъгълчетата на устата му се бяха образували две вадички. Кръв имаше и по гърдите. Целият се тресете и беше на път да изпадне в шок. Той умираше. Хари се върна при Ейвъри, който също имаше кръв по гърлото и гърдите, както и едно жълтокафеникаво мокро парче на бузата си. Част от мозъка на Люис.

— Ейвъри, ранен ли си?

— Да, ъъ… ох, така ми се струва… не знам — успя да каже той с приглушен глас.

Бош клекна до него и набързо огледа тялото и окървавените му дрехи. Не беше ранен и Хари му го каза. После се върна при мястото, където двупластовото стъкло се беше счупило, и погледна надолу към Люис, който лежеше по гръб върху тротоара. Беше мъртъв. Куршумите, застигнали го във възходяща дъга, просто бяха пронизали тялото му. Имаше входни рани по десния хълбок, стомаха, лявата страна на гръдния кош и лявата половина на главата. Бил е мъртъв, преди да стигне до стъклото. Очите му бяха отворени, а погледът зареян в празнотата.

В този момент Уиш влезе във фоайето.

— Подкреплението е тръгнало — рече тя.

Лицето й беше зачервено и дишаше почти толкова трудно, колкото и Ейвъри. Изглеждаше, сякаш беше изгубила контрол над очите си, които трескаво оглеждаха цялата стая.

— Когато подкреплението пристигне — каза Бош, — предай им, че вътре има и един служител от техните. Искам да кажеш това също и на хората от екипа на ФБР.

— За какво говориш?

— Влизам вътре. Единият го уцелих, не знам къде. Това беше Франклин. Другият се спусна преди него. Трябва да е Делгадо. Искам обаче добрите да знаят, че и аз съм там долу. Кажи им, че съм облечен в костюм. Двамата, които преследвам в тунела, са в черни комбинезони.

Бош отвори оръжието си и извади трите празни гилзи, които беше изстрелял. Зареди отново с патрони от джоба си. В далечината се разнесе сирена. Той чу няколко тъпи удара и погледна през стъклената стена във фоайето. Видя Хенлън, който блъскаше с дръжката на пистолета по входната стъклена врата. От този ъгъл агентът от ФБР не можеше да види мястото, където стъклената стена беше пробита. Бош му посочи да заобиколи.

— Чакай малко — каза Уиш. — Хари, не можеш да направиш това. Те имат автоматично оръжие. Изчакай да дойде подкреплението и да вземем някакво решение.

Той тръгна към вратата на трезора и рече:

— Вече всичко започна. Трябва да вървя. Само не забравяй да им кажеш, че съм там долу.

Той мина покрай нея и влезе в трезора, като пътьом щракна ключа за осветлението. Погледна над ръба на дупката в пода. Разстоянието до земята беше около два метра и половина. На дъното се виждаха парчета бетон и арматурно желязо. Бош забеляза кръв по трошляка и едно фенерче.

Имаше твърде много светлина. Ако го чакаха да се появи там долу, щеше да бъде отлична мишена. Той се върна в преддверието и заобиколи вратата. Натисна с рамо и започна да избутва тежката стоманена грамада, докато се затвори.

Бош вече чуваше няколко приближаващи се сирени. Поглеждайки на улицата, видя една линейка и две полицейски коли да се задават по „Уилшайър“. Необозначената кола с Хоук вътре спря отпред и той слезе от нея с изваден пистолет. Вратата беше полузатворена и се движеше от собствената си тежест. Бош се плъзна покрай нея и се озова отново в трезора. Застана пред дупката в пода, докато вратата бавно се затваряше и светлината постепенно ставаше все по-мъждива. Той установи, че ситуацията му е позната и това го поуспокои. Винаги беше така — точно накрая, пред самия вход, вълнението и страхът му бяха най-силни. Щеше да изпадне в крайно уязвимо положение, когато скочеше в дупката. Ако Франклин или Делгадо бяха долу и го чакаха, щеше да им се яви на тепсия.

— Хари — чу да вика Уиш, макар вече да не разбираше думите й през съвсем тесния отвор. — Хари, внимавай. Може да са повече от двама.

Гласът й отекна из стоманената стая. Той погледна надолу в дупката и пое дълбоко дъх. Когато чу ключалката на вратата да изщраква и всичко наоколо потъна в мрак, Хари скочи.

* * *

В мига, когато се приземи върху трошляка, Бош приклекна и изстреля един патрон от своя „Смит и Уесън“ в тъмнината, после се прилепи към стената на тунела. Това беше военен трик. Стреляй, преди да стрелят по теб. Никой обаче не го чакаше. Не последва отговор на изстрела му. Не чуваше никакви звуци освен далечния лек тътен от тичащи по мраморния под отгоре крака. Той разбра: трябваше да предупреди Еленър, че първият изстрел ще бъде негов.

Хари извади запалката си, задържа я далеч от тялото и тогава я щракна. Друг военен трик. После вдигна фенерчето и се огледа наоколо. Разбра, че е стрелял в глухия край на тунела. Прокопаният от крадците тунел отиваше в обратната посока. На запад, а не на изток, както бяха помислили, докато разглеждаха схемата миналата нощ. Това означаваше, че не бяха влезли през мястото, откъдето Гиърсън беше предположил, че ще влязат. Не откъм „Уилшайър“, а от „Олимпик“ или „Пико“ на юг, или пък от „Санта Моника“ на север. Бош разбра, че служителят от канализационната служба и всички останали агенти и ченгета бяха доста умело подведени от Рурки в грешна посока. Нищо нямаше да бъде така, както го бяха планирали или мислили. Хари трябваше да решава сам. Той насочи лъча светлина към черното гърло на тунела, който се спускаше малко надолу, после се издигаше и му даваше видимост навътре около десетина метра. Тунелът отиваше на запад. Екипът от ФБР стоеше и чакаше на изходите от юг и изток. Нямаше да дочакат никого.

Държейки фенерчето далеч от тялото си с дясната ръка, той запълзя напред. Тунелът не беше по-висок от метър и двайсет и беше малко под метър широк. Движеше се бавно, като държеше пистолета в същата ръка, с която си помагаше при пълзенето. Във въздуха миришеше на кордит. Синкав пушек се виеше отпред в светлината на фенерчето. „Пурпурна мъгла“, помисли си Бош. Усети, че започва да се поти обилно от горещината и от страх. На всеки три метра спираше да избърше потта от очите си с ръкав. Не съблече сакото, защото не искаше да се отличава от описанието, дадено на хората, които щяха да го последват вътре в тунела. Не искаше да бъде убит от своите.

Тунелът завиваше ту наляво, ту надясно в продължение на петдесетина метра, карайки Бош да губи представа за посоката. На едно място се спускаше стръмно надолу и минаваше под някакво съоръжение. От време на време до слуха му достигаше приглушеният грохот на движението отгоре, от който тунелът сякаш дишаше. На всеки десетина метра гореше свещ, поставена в малка ниша в стената. Бош потърси с очи в пясъка и пръстта на пода евентуални следи от замаскирани капани, но видя само кръв.

След няколко минути бавно придвижване, той изключи фенерчето и се отпусна назад върху подгънатите си крака да почине и се опита да установи контрол над дишането си. Но сякаш въздухът в дробовете му не беше достатъчно. Той затвори за момент очи, а когато ги отвори, забеляза, че иззад завоя отпред идеше бледа светлина. Беше твърде стабилна, за да бъде от свещ. Бош продължи да се движи бавно, без да включва фенерчето. Когато зави зад ъгъла, тунелът се разшири. Беше стая. Висока достатъчно, за да се изправи човек в цял ръст, и широка толкова, че да може да се живее в нея по време на копането, помисли си той.

Светлината идеше от един газов фенер, поставен в ъгъла на подземната стая. Вътре имаше също два спални чувала и газов котлон. Имаше и преносим химически клозет. Хари видя два противогаза и две раници с храна и инструменти. В другия ъгъл стояха найлонови пликове с отпадъци. Това беше импровизиран бивак, същият, какъвто Еленър беше казала, че са намерили в тунела под „Уестленд Нешънъл“. Бош огледа екипировката и си помисли за предупреждението на Уиш, че може да са повече от двама. Но тя грешеше. Всичко беше по два броя.

Тунелът продължаваше от другия край на импровизирания бивак, където се виждаше дупка, широка около метър. Бош угаси фенера, за да не го осветява откъм гърба, и запълзя напред. По-нататък вече нямаше свещи в стените. Той използваше фенерчето си само от време на време, за да се ориентира, но пълзеше напред на тъмно. През определени интервали спираше, затаяваше дъх и се ослушваше. Шумът на движението отгоре обаче оставаше все тъй далечен. Друго не се чуваше. На около петнайсет метра от стаята тунелът свършваше, но Бош забеляза кръгло очертание в пръстта на пода. Това беше капак от шперплат, покрит със слой пръст. Преди двадесет години би го нарекъл „дупка на плъх“.

Бош клекна и започна да оглежда кръга. Не забеляза някакви признаци това да беше капан. Всъщност имаше само един такъв признак. Ако бандитите бяха подготвили някаква изненада, то тя беше предназначена срещу влизане, а не срещу излизане. Експлозивите щяха да бъдат от тази страна на кръглото отверстие, не от другата. За всеки случай той извади джобното си ножче и започна внимателно да очертава с него контурите на отверстието. После го подпъхна и повдигна капака на един-два сантиметра. Насочи лъча светлина в цепнатината, но не видя жици или някакви други приспособления по долната повърхност на шперплата. Тогава повдигна целия капак и го отмести. Не последваха изстрели. Хари изпълзя до ръба на отверстието и видя друг тунел отдолу. Пъхна ръката си с фенерчето в дупката и го включи. Завъртя лъча светлина в кръг и отдръпна ръка, приготвяйки се да посрещне евентуална стрелба. Отново нищо не последва. Той забеляза, че долният тунел беше почти идеално кръгъл. Стените му бяха от цимент, покрит с плесен, а по пода течеше тънка струя вода. Това беше отклонението от канализационната мрежа.

Хари се отпусна през дупката и веднага изгуби опора под краката си, подхлъзна се в калта и падна по гръб. Успя да се изправи и с помощта на фенерчето затърси следи в черната кал. Нямаше никаква кръв, но върху плесента на стената се виждаха следи, които очевидно бяха оставени от обувки, докато краката бяха търсили опора. Водната струя на пода отиваше в същата посока, в която се губеха и следите по плесента. Бош тръгна натам.

Вече беше изгубил чувството си за ориентация, но мислеше, че се движи на север. Изключи фенерчето и се придвижи бавно още пет-шест метра напред, преди да го включи отново. Тогава видя потвърждение, че беше на прав път. На стената на канала се виждаше ясно леко размазан кървав отпечатък от човешка ръка. На метър от него имаше втори. Франклин губеше кръв и сили бързо, заключи Бош. Беше спирал тук да си огледа раната. Не можеше да е стигнал далеч напред.

Бавно, опитвайки се да приглуши съвсем шума от дишането си, Бош продължи да се движи. Вътре въздухът миришеше като мокър пешкир и беше толкова влажен, че кожата му се покри със ситни капчици. Шумът от движението беше станал по-близък. Чуваха се вече и сирени. Той усети как тръбата добива лек наклон, за да може водата да се оттича. Слизаше все по-дълбоко под земята. По коленете имаше издрани места, които кървяха и смъдяха, докато пълзеше по дъното на канализационната тръба.

След около тридесет метра Бош спря и включи фенерчето, като все още го държеше колкото може по-далеч от тялото си, а с другата ръка стискаше пистолета. Върху извитата стена отпред имаше още кръв. Когато изключи фенерчето, Хари забеляза, че някъде далеч напред черната завеса изтъняваше. Някаква сива светлина беше причината за това. Беше сигурен, че тръбата свършва или по-скоро се свързваше с проход, който беше слабо осветен. Тогава установи, че чува ромолене на вода. Много вода, ако се сравнява с тази в краката му. Звучеше така, сякаш отпред имаше речно корито.

Той се придвижи бавно и тихо до сивата светлина. На това място тръбата се включваше странично в дълъг тунел от канализационната мрежа. Намираше се във второстепенна линия. По пода на по-широкия тунел се движеше сребристочерен воден поток. Това беше подземен канал. Вглеждайки се във водата, Бош не можеше да определи дали беше дълбока една педя или цял метър.

Хари приклекна до ръба на тръбата и най-напред се заслуша за други шумове освен този на водата. Когато не чу нищо друго, той бавно се изправи, за да огледа тунела и в двете посоки. Водата течеше от лявата му страна. Той погледна първо натам и забеляза неясното очертание на отклонение в бетонната стена, завиващо надясно. От неголеми отвори в тавана, разположени през определени интервали, се процеждаше мъждива светлина. Той разбра, че светлината идеше от канализационните сифони, горе, на десетина метра височина. Това беше главна линия, както би се изразил Гиърсън. Коя точно, Бош не знаеше, а и вече не го беше грижа. Нямаше никакви знаци, направени за него със синя боя, които да му служат за ориентир, да му казват какво да прави.

Той се обърна, за да погледне в тунела по посока, обратна на водния поток, но веднага дръпна глава назад подобно на костенурка и се притаи в своята тръба. До стената отсреща видя някаква тъмна сянка. Видя и две очи, които сякаш светеха в тъмнината и гледаха право към него.

Бош не помръдна и почти не си пое дъх близо минута. Потта, стичаща се в очите му, започна да му пречи да вижда. Той затвори очи и се заслуша, но не долови нищо друго освен ромоленето на черната вода. Тогава бавно се завъртя и погледна отново иззад ръба. И пак видя тъмната фигура. Не беше помръднала. Две очи като на някакво странно същество, което току-що е погледнало срещу светкавицата на фотоапарат, са взираха право към него. Той насочи фенерчето и го включи. В снопа светлина видя Арт Франклин, подпрян с гръб на стената, с окачена на врата автоматична пушка М-16. Ръцете му обаче бяха изтървали оръжието и висяха отстрани на тялото във водата. Краят на цевта също се беше натопил в канала. Франклин сякаш беше с някаква маска и на Бош му бяха необходими няколко секунди, за да установи, че не беше маска, а прибор за нощно виждане.

— Франклин, всичко свърши — извика Бош. — Аз съм от полицията. Предай се.

Не последва отговор, а и Бош не очакваше такъв. Той погледна в едната и в другата посока на главната линия още веднъж, след което скочи във водата. Тя стигаше едва до глезените му. Продължаваше да държи фенерчето и пистолета си насочени към неподвижната фигура, но всъщност не мислеше, че ще са му необходими. Франклин беше мъртъв. Бош видя кръвта, която продължаваше да изтича от раната на гърдите. Оттам попиваше в черната му фланелка и накрая се смесваше с водата, която я отнасяше надолу. Бош провери пулса на мъртвия човек, но не го напипа. Прибра пистолета си в кобура и вдигна автоматичната пушка над главата на Франклин. Свали му прибора за нощно виждане и си го постави на главата.

Тогава огледа отново тунела и в двете посоки. Стори му се, че гледа стар черно-бял телевизор. Обаче белият и сивият цвят имаха кехлибарен оттенък. Щеше да мине малко време, докато свикнеше, но с прибора виждаше значително по-добре, затова реши да го носи.

Следващата му стъпка беше да провери страничните джобове на черните панталони на Франклин. Намери вътре намокрен пакет цигари и кибрит. Имаше и резервен пълнител, който Бош взе и постави в джоба на сакото си. Той намери и едно парче мокра хартия, прегънато надве, с размито, капещо от нея синьо мастило. Внимателно я разгъна и веднага разбра, че това беше нарисувана на ръка карта. Нямаше никакви имена, които да обозначават каквото и да е. Само размазани сини линии. В средата беше очертано квадратче, за което Бош реши, че изобразява трезора. Сините линии представляваха канализационната мрежа. Той повъртя картата из ръцете си, но нищо на нея не му се видя познато. Най-дебелата линия минаваше отпред на трезора. Той реши, че това трябва да е „Уилшайър“ или „Олимпик“. Линиите, пресичащи главната, явно бяха преките улици — „Робъртсън“, „Доухъни“, „Рексфорд“ и други. На чертежа имаше и линии, които продължаваха чак до края на листа. На едно място видя кръгче с „хикс“ вътре в него. Това трябваше да е изходната точка.

Бош реши, че картата ще му бъде безполезна, тъй като не знаеше къде се намира и в каква посока вървеше. Той я пусна във водата и погледа как отплава. В този момент реши да следва посоката на водния поток. Изборът му беше толкова добър, колкото и всеки друг.

* * *

Бош зашляпа из водата, следвайки посоката на течението, за която реши, че е западна. При всяка негова крачка върху повърхността се образуваха кръгове с оранжев оттенък. Водата стигаше над глезените и пълнеше обувките му, правейки походката му тромава и нестабилна.

Мислеше си за това, как Рурки си беше изиграл ролята толкова добре. Нямаше значение дали джипът или високопроходимите коли бяха намерени долу, близо до шосето. Всичко беше за прикритие, нагласена работа. Рурки и неговите бандити бяха направили всичко да изглежда очевидно, а после бяха предприели точно обратното. Старши агентът беше придумал всички да повярват, когато беше разработвал плана за действие предната нощ. И екипът от Федералното бюро чакаше на изхода на тунелите, готов да посрещне „гости“, които никога нямаше да дойдат.

Хари се огледа за някакви знаци или следи в тунела, но не откри нищо. Водата беше отмила всичко. По стените имаше най-различни следи от боя, дори и няколко графита, но всяка от тях би могла да стои там от години. Той ги огледа внимателно всичките, но не забеляза някой от знаците да прилича на поставен нарочно, за да определя посоката. Този път Хензел и Гретел не бяха пускали трошици.

Шумът на движението се усилваше, ставаше и все по-светло. Бош вдигна нагоре прибора за нощно виждане и забеляза конични стълбове от синкава светлина, спускащи се отгоре. На всеки тридесетина метра, които идеха от сифоните на улицата. Скоро той стигна до една подземна пресечка, където водата от неговия канал се смесваше с тази, идеща от другата посока. Там Бош се прилепи към стената на тунела и бавно надзърна зад ъгъла. Не чу, нито видя някого. Не знаеше в каква посока да се отправи този път. Делгадо би могъл да е тръгнал по което и да е от трите възможни направления. Бош реши да следва новото отклонение надясно, понеже смяташе, че то ще го изведе по-далеч от засадата на екипа от ФБР.

Не беше направил повече от три крачки в новия тунел, когато отпред долетя силен шепот.

— Арти, ще се справиш ли? Побързай, Арти. Хайде.

Бош замръзна. Гласът идеше от мъртвилото на пет-шест метра напред. Но той не виждаше никого. Разбра, че приборът за нощно виждане, който носеше — „оранжевите очи“, — го беше предпазил от попадане в засада. Но това прикритие нямаше да трае дълго. Ако приближеше повече, Делгадо щеше да разбере, че не е Франклин.

— Арти-и! — Гласът този път беше по-остър. — Хайде, идвай!

— Ида — прошепна Бош. Той направи една крачка напред и веднага разбра инстинктивно, че номерът не беше минал. Делгадо сигурно се беше усетил. Бош се хвърли напред, вдигайки автоматичната пушка, докато падаше.

Отпред и вляво забеляза някакво раздвижване, после блесна дуло. Шумът от автоматична стрелба отекна глухо в бетонния тунел. Бош отвърна на огъня и остана с пръст на спусъка, докато не чу подавача да изтраква на празно след последния патрон. Ушите му пищяха, но успя да установи, че Делгадо или който и да беше там отпред, също бе спрял да стреля. Бош го чу да поставя нов пълнител на оръжието си, а после бягащи стъпки отекнаха по сухия под. Делгадо сменяше позицията си и се отправяше в друг тунел някъде напред. Хари скочи и го последва, сваляйки празния пълнител от взетото „назаем“ оръжие и заменяйки го с резервния в движение.

След двадесетина метра стигна до разклонение. Спомагателната тръба беше с диаметър около метър и половина и Бош трябваше да преодолее височината й, за да влезе в нея. Дъното й беше покрито с черна плесен, но вода нямаше. На пода лежеше един празен пълнител от М-16.

Бош беше уцелил тунела, но вече не чуваше стъпките на Делгадо. Той се отправи бързо напред в тръбата. След трийсетина секунди стигна до наклонен участък, който беше й слабо осветен. Оттам се озова в разпределителна камера. На отсрещната стена се виждаше входът на тръбата, която продължаваше по-нататък. Бош нямаше друг избор, освен да продължи, този път движейки се под значителен наклон. Измина нови петдесет метра, преди да види, че линията, която следваше, се включва в по-широк тунел — главна линия. Чуваше отпред и течащата вода.

Бош установи късно, че се движи твърде бързо, за да може да спре. Изгубвайки почва под краката си, докато се пързаляше към изхода на тръбата върху плесента, на Хари му стана ясно, че беше последвал Делгадо в някакъв капан. Той заби пети в черната тиня в един безполезен опит да спре. Вместо това обаче излетя с краката напред и разперени, търсещи опора ръце, за да се приземи насред новия тунел.

Стори му се странно, но първо усети куршума да разкъсва дясното му рамо, преди да беше чул изстрела. Усещането беше, сякаш отгоре се беше спуснало въже с кука накрая, която го беше закачила за рамото и го беше дръпнала силно назад, докато падне.

Той изтърва пушката и му се стори, че сякаш пада от сто метра височина. Разбира се, съвсем не беше така. Подът на тунела с няколкото сантиметра вода се издигна като стена, която се стовари върху тила му. Приборът за нощно виждане падна и Хари остана да гледа тъпо и с безразличие искрите, пръскащи се над него, и куршумите, забиващи се в стената отзад.

Когато дойде на себе си, имаше чувството, че е бил в безсъзнание часове наред, но бързо осъзна, че са минали само няколко секунди. Изстрелите още ечаха в тунела. Усети миризма на кордит. Отново чу бягащи стъпки. Отдалечават се, помисли си Хари с надежда.

Претърколи се в тъмното във водата и започна да опипва с ръце наоколо, за да открие автоматичната пушка и прибора за нощно виждане. Скоро се отказа и реши да извади своето оръжие. Кобурът му се оказа празен. Той се изправи до седнало положение и се придърпа назад до стената. Установи, че ръката му е безчувствена. Куршумът беше засегнал рамото му в най-високата точка и по цялата ръка, от раната чак до края на пръстите му, се разнасяше тъпа болка. Чувстваше и кръвта как тече надолу под ризата му към гърдите и по ръката. Тя беше като едно топло противостояние на студената вода под краката му.

Хари установи, че започва да се задушава, и се опита да регулира поемането на въздух. Беше на път да изпадне в шок и той го знаеше. Не можеше да направи нищо.

В този момент шумът от бягащи стъпки утихна. Бош задържа дишането си и се заслуша. Защо ли Делгадо беше спрял? Беше ли избягал вече навън? Бош се опита да открие някое от оръжията под водата, ровейки с крака. Отново нищо. А беше твърде тъмно, за да погледне къде бяха паднали. Фенерчето също беше изчезнало.

Тогава чу един глас, твърде далечен и твърде приглушен, за да го разпознае или разбере какво казва, но така или иначе някой говореше. После чу и втори глас. Двама мъже. Бош се опита да долови какво казват, но не успя. Вторият глас изведнъж затрепери, после се чу изстрел, след него втори. Твърде много време беше минало между двата изстрела, помисли си Бош. Това не беше М-16.

Докато разсъждаваше върху значението на всичко това, до слуха му достигнаха отново стъпки във водата. След малко вече можа да определи, че стъпките в тъмнината идеха към него.

* * *

Съвсем не бързаше онзи, който крачеше през водата по посока на Бош. Вървеше с бавни, твърди и уверени крачки като булка, която отива към олтара. Бош седеше във водата с гръб, опрян в стената. Отново се опита да напипа с крака някое от оръжията, но те сякаш бяха потънали вдън земя… Чувстваше се отпаднал, уморен и беззащитен. Тъпата болка в рамото му се беше превърнала в пулсираща. Дясната му ръка беше напълно неподвижна, а с лявата затискаше разкъсаната плът на рамото си. Вече трепереше целият, губеше контрол над тялото си и усещаше, че скоро ще изпадне в безсъзнание и никога повече няма да се събуди.

След малко Бош видя малък лъч светлина да приближава към него откъм дъното на тунела. Той се вторачи в лъча и долната му устна увисна. Не можеше да контролира някои от мускулите си. Тогава стъпките стигнаха до него, спряха и сноп светлина плисна в лицето му като слънце. Беше само едно джобно фенерче, но все пак светеше доста силно — толкова, че Бош не можеше да види кой стои зад него. Въпреки това той знаеше чие лице е там горе в мрака и чия ръка държи фенерчето и какво има в другата.

— Кажи ми — рече Бош, шепнейки с пресъхнало гърло. — Фенерчето и писалката-показалка от един комплект ли са?

Рурки сниши лъча светлина, докато стигна земята. Бош се огледа и видя своя пистолет и автоматичната пушка М-16 до стената отсреща. Бяха твърде далеч, за да ги достигне. Забеляза и това, че Рурки, който беше облечен в черен гащеризон, с крачоли, напъхани във високи гумени ботуши, държеше друга пушка М-16, насочена към него.

— Ти уби Делгадо — рече Бош. Това беше твърдение, а не въпрос.

Рурки не каза нищо. Пушката в дясната му ръка се надигна.

— Сега се каниш да убиеш и полицай, така ли?

— Това е единственият начин да изляза чист от всичко дотук. Ще изглежда така, сякаш Делгадо те е оправил първи с това. — Той вдигна автоматичната пушка. — После аз съм застрелял него. Ще изляза оттук като герой.

Бош не знаеше дали да каже нещо за Уиш. Можеше да й навлече неприятности, а дори и да застраши живота й. Обаче можеше и да спаси своя.

— Я остави, Рурки — рече той накрая. — Уиш знае всичко. Аз й казах. В досието на Медоус има едно писмо. От него става ясно, че ти имаш пръст в цялата работа. Тя сигурно е казала вече на всички горе. Откажи се от това и ми потърси помощ. Ще кажа добри думи за теб, ако ме изкараш оттук. Скоро ще изпадна в шок, човече.

Бош не беше сигурен, но му се стори, че забеляза лека промяна в изражението на Рурки, особено в очите му. Те останаха отворени, но като че бяха престанали да виждат — сякаш Рурки за момент беше погледнал навътре в себе си. После очите му се раздвижиха и погледът му се върна върху Бош, но в него нямаше състрадание, само любопитство. Бош потърси опора с пети в тинята и се опита да се изправи, допирайки гръб в стената отзад. Едва се беше надигнал няколко сантиметра, когато Рурки се наведе над него и леко го блъсна обратно надолу.

— Стой там, без да мърдаш, дявол да те вземе. Мислиш, че ще те изкарам оттук ли? Само като пресметна, че ни струваше пет, а може би и шест милиона от това, което Тран имаше в касата си. Трябва да е имало толкова, но сега вече никога няма да разбера. Ти прецака такова идеално престъпление. Никога няма да излезеш оттук.

Бош отпусна глава, докато брадичката му опря в гърдите. Очите му се въртяха в орбитите. Искаше му се да заспи, но се бореше с всички сили срещу това. Той изпъшка, но не каза нищо.

— Ти беше единственото нещо, което не седеше както трябва в целия план. И какво се получи? Щом едно-единствено нещо може да се случи, то се случва. Ти си истинско въплъщение на шибания „Закон на Мърфи“ бе, човече!

Бош успя да погледне нагоре към Рурки. Но усилието да извърши това беше невероятно. После здравата му ръка се свлече от раненото рамо. В нея нямаше повече сила, която да я крепи там.

— Какво? — едва успя да изрече той. — Как-кво… искаше… да кажеш?… Единственото нещо?

— Говорех за съвпадението. Ти получаваш повикването във връзка с Медоус. Това не беше част от замисъла, Бош. Вярваш ли в подобни глупости? Питам се колко ли процента е била вероятността? Искам да кажа, че Медоус беше пъхнат в една тръба, където знаехме, че е влизал и преди това. Надявахме се, че може би нямаше да бъде открит поне няколко дена, а после ще изминат още ден или два, преди някой да успее да идентифицира отпечатъците му. Междувременно щеше да бъде протоколиран като жертва на „свръхдоза“. Той и без това беше регистриран като наркоман. Защо да не сбърка някога? Какво става обаче? Онова момче съобщава за трупа веднага след „доставката“ му. — Той поклати глава. — И кой бива повикан? Един несретник, който за съжаление е познавал шибания мъртвец и го идентифицира за две секунди. Един лайнен боен другар от шибаните тунели в Шиба-нам. Аз сам не мога да повярвам на тая глупост. Ти обърка цялата работа, Бош. Дори своя собствен несретен живот… Хей, тука ли си?

Бош усети как главата му се повдига и почувства дулото на автоматичната пушка под брадата си.

— Тука ли си? — повтори Рурки, а после ръгна Бош с дулото в раненото рамо. От това през ръката му премина вълна от неоновочервена болка, която се спусна надолу към гърдите му и спря право в слабините. Бош изпъшка и се задъха, после направи неумело движение с лявата ръка, сякаш да отпъди дулото. Не успя дори да го достигне. Само си пое въздух. Преглътна желанието да повърне и усети вадички пот, които потекоха надолу по лицето му.

— Не изглеждаш много добре, приятелче — каза Рурки. — Струва ми се, че май няма да се наложи да те убивам. Изглежда, моят човек, Делгадо, си е свършил работата с първия изстрел.

Болката върна Бош обратно от небитието. Тя пулсираше из тялото му, държейки го буден, макар и временно. Вече усещаше, че отпада. Рурки продължаваше да стои надвесен над него и Хари погледна нагоре. Забеляза хастарите на джобовете на гащеризона, с който беше облечен агентът от ФБР. Висяха навън, на гърдите и на кръста. Джобове. Той носеше гащеризона обратно. Нещо прещракна в съзнанието на Бош. Спомни си за Шаркай, който беше казал, че е видял колан за инструменти около кръста на човека, вкарал трупа на Медоус в тръбата на язовира. Това е бил Рурки. Носил е гащеризона обърнат по същия начин през онази нощ, за да не се чете надписа „ФБР“ на гърба. Не е искал да рискува да го види някой. За момента това беше вече безполезна информация, но по неизвестни причини тя зарадва Бош дори и само заради това, че можеше да постави липсващото звено от мозайката.

— Какво се хилиш, мъртвецо? — запита Рурки.

— Я се шибай!

Рурки вдигна крак и ритна Бош по рамото, но той вече беше готов за това. Сграбчи петата с лявата си ръка и дръпна рязко нагоре. Другият крак на Рурки се хлъзна по дебелия пласт плесен на пода на тунела и той падна по гръб във водата. Обаче не изтърва оръжието, както Бош се беше надявал. Това беше. Вече всичко свърши. Бош направи пряко сила един последен опит да хване дулото на пушката, но Рурки лесно разтвори пръстите му и го блъсна обратно към стената. Бош се катурна на една страна и повърна във водата. Усети нова струя кръв да потича от рамото му надолу по ръката. Дотук беше неговата. Нататък вече нямаше нищо.

Рурки се изправи. Приближи съвсем и опря дулото на пушката в челото на Бош.

— Знаеш ли, Медоус ми разказваше понякога за черното ехо. Какви глупости! Е, Хари, това беше всичко.

— Защо трябваше той да умре? — прошепна Бош. — Защо Медоус?

Рурки отстъпи назад и огледа тунела и в двете посоки, преди да заговори.

— Знаеш защо. Той беше неудачник там, остана си такъв и тук. Затова умря. — Рурки сякаш прехвърляше спомените из съзнанието си, после поклати глава с отвращение: — Всичко беше изпипано отлично освен неговата роля. Задържа гривната. Малки нефритени делфинчета върху вълни от злато.

Рурки се загледа в тъмнината на тунела. Лицето му доби тъжно изражение.

— Само толкова трябваше — рече той. — Разбираш ли, планът изискваше абсолютно придържане към правилата, за да успее. А Медоус, дявол да го вземе, не се съобрази с това.

Той поклати глава все още ядосан на мъртвия човек, после замълча. Точно в този момент на Бош му се стори, че долови нечии стъпки в далечината. Не беше сигурен дали наистина е чул нещо, или всичко се дължеше на надеждата му да чуе. Той размърда крака във водата. Това не беше достатъчно да накара Рурки да натисне спусъка, но стигаше да прикрие шума от стъпките. Ако имаше такива.

— Той задържа гривната — рече Бош. — Това е причината, нали?

— Малко ли е? — отвърна Рурки гневно. — Нищо не трябваше да излиза на бял свят. Не разбираш ли? В това беше силата и красотата на целия замисъл. Нищо да не се появи. Трябваше да се отървем от всичко освен диамантите. А тях щяхме да държим скрити, докато не свършехме и двете работи. Обаче глупакът не можа да изчака да довършим и втората. Оставил онази евтина гривничка и я заложил, за да вземе пари за дрога. Аз я видях в сведението за заложени вещи. След като свършихме работата в „Уестленд Нешънъл“, отидохме в ЛАПД и ги помолихме да ни дадат копия от месечните сводки за заложени вещи, за да проверим и тях. Започнахме да получаваме сведенията в Бюрото редовно. Единствената причина аз да открия гривната, а вашите хора от полицията да не й обърнат внимание беше, че аз я търсех. Ченгетата от отдела издирват хиляди вещи, а аз търсех само тази гривна. Знаех, че някой я беше задържал. Имаше и доста неща, декларирани като изчезнали при обира на първия трезор, които не бяха сред боклуците, взети от нас. Хората мамеха застрахователните компании. Обаче за гривната с делфинчетата бях сигурен, че е истина. Онази старица… как плачеше. Цялата история на гривната, как съпругът й я купил и всичките сантиментални говна около нея. Аз я разпитах лично. Знаех, че не си измисля. Тогава разбрах, че един от моите „тунелни“ хора беше задържал гривната.

„Накарай го да продължи да говори — повтаряше си Бош наум. — Спре ли, спира животът ти. Щом замлъкне, ти ще хвръкнеш. Вън от тука — на боклука. Някой иде, да ме види…“ Бош се усмихна на своя делириум и отново повърна. Рурки продължи:

— Още от самото начало бях сигурен, че е Медоус. Пипне ли веднъж иглата… нататък знаеш как е. И когато гривната изскочи, той беше първият, когото заподозрях.

Рурки продължи да говори, а Бош да произвежда лек шум с краката. Усещаше водата топла, а кръвта, която се стичаше по него започна да изстива.

Накрая Рурки рече:

— Виж какво, аз наистина не знам дали да те разцелувам, или да те убия, Бош. Ти ни струваше милиони при втората операция, но пък моят дял от плячката при първата се е увеличил значително сега, когато трима от моите хора са мъртви.

Бош не мислеше, че ще успее да се задържи буден още дълго време. Чувстваше се уморен, безпомощен и отхвърлен от всички. Бдителността му го беше напуснала. Дори сега, когато вече можеше да постави ръка върху раната на рамото си, не усещаше болка. Не можеше и да върне болката. Той се отпусна в съзерцание на бавно движещата се около него вода. Беше толкова топла, а той толкова студен. Прииска му се да легне и да се завие с нея като с одеяло. Искаше да заспи в нея. Обаче един глас отнякъде му казваше да почака. Спомни си Кларк, който се стискаше за гърлото. Кръвта… Той погледна към лъча светлина в ръката на Рурки и реши да опита за последно.

— Защо толкова късно? — запита Бош с един глас, не по-силен от шепот. — След толкова години. Тран и Бин… Защо сега?

— Няма отговор, Бош. Понякога нещата стават просто ей така. Като Халеевата комета. Минава веднъж на седемдесет и няколко години. Аз им помогнах да пренесат диамантите си отвъд океана. Нагласих всичко заради тях. Платиха ми добре и нито за миг не ми хрумна нещо друго. Докато един ден семето, посадено преди толкова години, покълна, човече. То беше готово да го откъснем и ние го откъснахме. Аз го откъснах! Ето защо чак сега.

Злорада усмивка озари лицето на Рурки. Той насочи дулото на пушката отново към челото на Бош. А Бош можеше единствено да наблюдава.

— Нямам повече време, Бош, пък и ти също.

Рурки стисна оръжието с две ръце и разтвори крака на ширината на раменете си. В този последен момент Бош затвори очи. Очисти съзнанието си от всички мисли освен тази за водата. Толкова беше топла, като одеяло. Чу два изстрела, които проехтяха в бетонния тунел като гръмотевици. Насили се да отвори очи и видя Рурки притиснал гръб в отсрещната стена с вдигнати ръце. Едната държеше автоматичната пушка М-16, другата фенерчето. Най-напред падна пушката и изтрака върху цимента под водата, после фенерчето. Мъничката му крушка продължи да свети и докато течението го отнасяше, по стените и тавана на тунела заиграха причудливи фигури.

Рурки не каза нито дума. Бавно се свлече надолу по стената, гледайки с широко отворени очи надясно, по посоката, от която Бош мислеше, че дойдоха изстрелите. Зад себе си остави кървава диря. В приглушената светлина Бош забеляза изненада по лицето му, а после там се настани изражение на разбиране. След малко той вече седеше до отсрещната стена също като Бош, а водата се плискаше леко около краката му. Очите му вече не виждаха нищо. Те бяха мъртви.

Погледът на Бош се замъгли. Искаше му се да зададе въпрос, но не можеше да образува думи. В тунела се появи друга светлина и на Хари му се стори, че чува глас. Един женски глас, който му казваше, че всичко е наред. После му се стори, че вижда лицето на Еленър Уиш, което ту влизаше, ту излизаше от фокус. После отплува в тъмнината. Една мастилена тъмнина беше последното нещо, което видя.