Хари не беше го правил отдавна. В спалнята на Еленър той се държа непохватно, като мъж, който е твърде предпазлив и е забравил уменията си. Както винаги, когато беше за първи път с някоя жена, не се представи добре. През цялото време тя трябваше да го напътства с ръце и да шепне. Накрая той почти беше готов да се извини, но не го направи. Притиснаха се един о друг и задрямаха, а Хари усещаше аромата на косата й. Същият ябълков аромат беше усетил у тях в кухнята предната вечер. Бош се беше увлякъл по нея и му се искаше да вдъхва този аромат всяка минута. Не след дълго той я събуди с целувки и двамата отново се любиха. Този път мина без напътствия, а и тя не се нуждаеше да използва ръцете си. Когато приключиха, Еленър му прошепна:

— Мислиш ли, че можеш да бъдеш сам на този свят и да не се чувстваш самотен?

Той не отговори веднага и тя отново го запита:

— Самотен ли се чувстваш, Хари Бош?

Той се замисли над това за момент, докато пръстите й леко проследяваха линиите на татуировката му.

— Не знам какъв съм — прошепна накрая Хари. — Човек свиква да приема нещата такива, каквито са. А и аз винаги съм бил сам. Предполагам това ме прави самотен. Искам да кажа, досега.

Усмихнаха се и двамата в тъмното, целунаха се и скоро той долови равномерното й дишане. Еленър беше заспала. Доста по-късно Бош стана от леглото, нахлузи панталоните си и излезе на балкона да пуши. По булевард „Оушън парк“ нямаше никакво движение и се чуваше шумът на океана от съвсем близо. Съседният апартамент беше тъмен. Навсякъде другаде също беше тъмно освен на улицата. Той забеляза, че цветчетата на жакарандовите дървета покрай тротоара бяха опадали, образувайки на платното покритие като виолетов сняг, върху което бяха паркирани колите. Бош се облегна на парапета и издуха цигарения дим срещу хладния нощен ветрец.

Когато беше на средата на втората цигара, чу вратата зад него да се плъзга и веднага след това усети ръцете й около кръста си. Тя го прегърна изотзад.

— Какво има, Хари?

— Нищо, просто размишлявах. А ти внимавай, димът е канцерогенен. Чувала ли си за страничния ефект при пушачите?

— За какво толкова мислиш? И така ли прекарваш нощите си най-често?

Бош се обърна и я целуна по челото. Тя беше облечена в късо пеньоарче от розова коприна. Хари прекара пръст надолу и после нагоре по врата й.

— Почти не ми се случват нощи като тази. Просто не можех да заспя. Толкова неща се въртят в главата ми…

— Мислеше за нас двамата ли? — Тя го целуна по брадичката.

— Предполагам.

— И какво?

Той я погали по лицето, после прекара пръст по овала на брадичката й.

— Чудех се откъде ли ти е ето този малък белег тук.

— О… имам го от малка. С брат ми карахме колело, а аз бях седнала на кормилото. Когато се спуснахме надолу по един хълм, който се казваше Хайленд Авеню — това беше по времето, когато живеехме в Пенсилвания, — той изгуби управлението. Колелото полетя и аз примрях от страх, понеже знаех, че ще се блъснем. И точно в момента, преди да паднем, той извика: „Ели, няма ти нищо!“ Просто ей така. И Понеже извика това, оказа се прав. Само си разцепих брадичката, но дори и не заплаках. Винаги съм се сещала за този случай, как той се беше опитал да извика на мен, вместо да се тревожи за самия себе си, но брат ми си беше такъв.

Бош свали ръце от лицето й и каза:

— Мислех си също, че това, което стана между нас, е много хубаво.

— И аз така мисля, Хари. Доста хубаво за две „нощни птици“. Хайде сега в леглото.

Влязоха отново вътре. Бош най-напред отиде в банята и използва показалеца си вместо четка за зъби, а после се намъкна под чаршафа при нея. Сините цифри на електронния часовник върху нощното шкафче показваха 2:26 и Бош затвори очи.

Когато отново ги отвори, цифрите показваха 3:46 и в стаята се разнасяше някакъв противен цвъртящ звук. Той в миг установи, че не е вкъщи. После си спомни, че се намира в спалнята на Еленър Уиш. Когато окончателно се окопити, видя Еленър наведена над него. Тя се беше протегнала и ровеше из купчината негови дрехи.

— Къде е? — рече тя. — Не мога да го открия.

Бош се пресегна към панталоните си и опипа с ръка колана, докато достигне пейджъра. Изключи го веднага, без да търси твърде дълго, понеже беше свикнал да прави това в тъмното.

— Божичко — рече тя. — Каква гадост!

Бош спусна крака отстрани на леглото, уви чаршафа около кръста си и стана. Прозя се и я предупреди, че ще запали осветлението. Тя каза „карай“ и когато Хари завъртя ключа, светлината избухна като фойерверк в очите му. След малко погледът му се проясни и той видя Еленър да стои пред него гола, загледана в дигиталния дисплей на пейджъра в ръката му. Бош също погледна номера, но не го позна. Той разтри лице с длан, а после приглади косата си. Върху нощното шкафче имаше телефон и Хари го взе в скута си. Набра номера и започна да рови из дрехите си за цигара. Когато я извади, той я пъхна в уста, но не я запали.

Еленър една тогава осъзна, че е съвсем гола, и се отправи към фотьойла да вземе пеньоара си. След като го облече, тя влезе в банята и затвори вратата. Бош я чу да пуска водата. Още на първото позвъняване слушалката отсреща се вдигна и вместо „здрасти“, Джери Едгар каза само:

— Хари, къде си?

— Не съм си у дома. Какво има?

— Онова хлапе, дето го търсеше… което се беше обадило да 911… намери ли го?

— Да, ама пак го търсим.

— Кои сте това „вие“? Ти и жената от ФБР ли?

Еленър излезе от банята и седна на ръба на леглото до него.

— Джери, защо ми се обаждаш? — запита Бош. Една неприятна тръпка премина по тялото му.

— Как беше името на хлапето?

Бош беше още замаян. От месеци не беше заспивал толкова дълбоко и тъкмо сега трябваше да го събудят. Той не можеше да си спомни веднага истинското име на Шаркай, а не искаше да пита Еленър, понеже Едгар можеш да чуе гласа й и да разбере, че са заедно. Той погледна към нея и тъкмо когато тя се опита да каже нещо, Бош постави пръст върху устните си и поклати глава.

— Не е ли Едуард Нийз? — разчупи Едгар настъпилата тишина. — Нали така се казваше хлапето?

— Точно така — отвърна Бош. — Това е името му.

— Давал ли си му една от твоите визитни картички?

— Аха.

— Хари, не го търси повече.

— Кажи ми какво има.

— Ела и виж сам. Шаркай е тук в пешеходния тунел под паркинга на „Холивуд Боул“, точно под Кахуенга. Спри на източния край. Ще видиш колите.

* * *

Източният край на паркинга на „Холивуд Боул“ трябваше да е съвсем празен в 4:30 сутринта. Докато се изкачваха нагоре по „Хайленд“ към входа на Кахуенга обаче Бош и Уиш забелязаха на северния край на паркинга струпаните служебни коли и микробуси, които винаги сигнализираха за насилствено или поне неочаквано отнемане на човешки живот. Входът на стълбището, което водеше към подлеза за пешеходци, оставаше вътре в квадрата, ограден от жълтата полицейска лента. Бош показа значката и изрече името си на униформения служител, който държеше една карнетка със списък на присъстващите служебни лица. Двамата с Уиш минаха под лентата и бяха посрещнати от шума на машина, който ечеше от входа на тунела. Бош знаеше, че това е генераторът, който захранва осветлението на мястото на престъплението. На най-горното стъпало, преди да тръгнат да слизат, той се обърна към Уиш и каза:

— Не предпочиташ ли да ме изчакаш тук? Няма нужда да ходим и двамата.

— Ама аз съм ченге, за Бога! — рече тя. — Виждала съм трупове и преди. Да не би да искаш да ме пазиш отсега нататък, Бош? Ще ти кажа нещо: искаш ли аз да сляза, а ти да ме изчакаш тук?

Стъписан от внезапната промяна на настроението й, Бош не отговори. Постоя загледан в Еленър още малко, напълно объркан. После слезе няколко стъпала пред нея, но спря, когато видя едрото тяло на Едгар да излиза от тунела и да тръгва нагоре по стъпалата. Едгар изгледа Бош, а след това Хари видя как погледът на Джери мина над рамото му и се спря на Еленър Уиш.

— Хей, Хари — рече той, — това ли е новият ти партньор? Сигурно вече се разбирате добре.

Бош само продължи да го гледа. Еленър беше на три стъпала по-назад и вероятно не чу забележката.

— Прощавай, Хари — рече Едгар достатъчно високо, за да бъде чут дори въпреки бученето откъм тунела. — Нещо съм изнервен. Имах тежка нощ. Само трябва да видиш кого ми назначи за нов партньор онзи шибан наш Паундс!

— Мислех, че ще получиш…

— Чуй сега: Паундс ме сложи да работя с Портър от пътната полиция. Тоя тип е вечно пиян.

— Знам. Как изобщо си успял да го вдигнеш от леглото?

— Не беше от леглото. Наложи се да го домъкна тук от „Папагала“ горе, в Северен Холивуд. Това е един от онези частни клубове за пияници. Още като ни представиха един на друг, Потър ми даде номера там и ми каза, че това било мястото, където ще мога да го намеря през нощта. Работел по някакъв секретен случай. Аз обаче се обадих в „Паркър Сентър“ и от службата за назначения в извънработно време ми отговориха, че такъв случай в момента няма. Ясно ми е, че той ходи там да кърка. Когато му се обадих, вече почти беше вързал кънките. Барманът ми каза, че пейджърът на колана му се задействал, но той дори не го чувал. Хари, ако му направим проба с алкохолен анализатор, може би скалата на апарата няма да стигне за тоя тип.

Бош кимна и се намръщи в знак на съчувствие, но три секунди по-късно отхвърли мислено проблемите на Едгар. Усещайки, че Еленър вече е до него, той я представи на своя колега. Уиш и Едгар се ръкуваха и се усмихнаха един на друг, а Бош рече:

— Е, докъде стигнахте?

— Ами намерихме у убития ето тези неща — отвърна Едгар и вдигна едно прозрачно найлоново пликче. В него имаше снопче полароидни плаки. Други голи снимки на Шар-кай. Момчето бързо се беше заредило отново със стока. Едгар обърна пликчето и оттам изпадна визитката на Бош.

— Очевидно момчето е било „на работа“ из Бойтаун — продължи Едгар, — но щом вече си го задържал, значи сигурно знаеш за това. Когато видях визитната ти картичка, веднага си помислих, че сигурно това е същото момче, което се е обадило на номер 911. Ако искаш да слезеш до долу и да хвърлиш едно око, заповядай. Ние вече приключихме, така че можеш да пипаш каквото поискаш. Малко е шумно обаче, щото някой е изпочупил всички крушки в тунела. Още не е ясно дали това е бил убиецът, или са били изпочупени отпреди. Наложи се да докараме някакво осветление, само че кабелите не бяха достатъчно дълги, затова не можахме да оставим генератора тук отвън и сега реве вътре с всичките си пет конски сили.

Той се обърна, за да влезе обратно в тунела, но Бош се протегна и го хвана за рамото.

— Джери, кой ви се обади за това?

— Обаждането беше анонимно. И не на номер 911, затова няма никакъв запис. Дойде направо през номератора на холивудския участък. Обадилият се бил мъж. Само толкова успя да ни каже онзи малък дебелосерко от скаутите, който го е приел.

Едгар влезе отново в подлеза. Бош и Уиш го последваха. Самият подлез представляваше дълъг коридор, извиващ надясно. Подът беше бетонен и доста мръсен, а стените — покрити с груба бяла мазилка, обилно нашарена от графити. Вътре беше съвсем тъмно, ако не се брои осветеният участък при мястото на престъплението, някъде по средата на тунела. Бош видя проснатото по гръб тяло на Шаркай. Около него в осветеното място работеха хората от екипа. Вървейки, Бош влачеше пръстите на дясната си ръка по мазилката на стената. Това го успокояваше. В тунела се усещаше стара влажна миризма, смесена с новите аромати на бензин и отработени газове от генератора. Бош усети как по врата и под ризата му започнаха да избиват капчици пот. Дишането му се беше ускорило. Минаха покрай генератора, разположен на десетина метра навътре от входа, после извървяха още толкова, за да стигнат до Шаркай, който лежеше на пода на тунела под острата светлина на прожекторите.

Главата на момчето беше извита към стената на тунела под неестествен ъгъл. Изглеждаше по-дребно и по-младо, отколкото си го спомняше Бош. Очите му бяха полуотворени и гледаха с онзи познат вторачен поглед на невиждащия. На фланелката му пишеше „Гънз’’Енд’’Роузис“ и цялата беше пропита с кръв. Джобовете на изтритите му джинси бяха празни и извадени навън. До тялото на земята имаше флакон с аерозолна боя, поставен в плик за веществени доказателства. На стената над главата му беше изписано: „Почивай в мир, Шаркай.“ Очевидно надписът беше направен от неумела ръка, понеже боята се беше разтекла. Черни вадички се спускаха надолу по мазилката, а някои от тях попиваха в косата на момчето.

Когато Едгар извика: „Искаш ли да я видиш?“, опитвайки се да преодолее шума на генератора, Бош разбра, че имаше предвид раната. Тъй като главата на Шаркай беше изкривена на една страна, разрезът на гърлото му не се виждаше. Само кръвта. Бош поклати отрицателно глава.

Той забеляза кървавото петно на стената и локвата на пода недалеч от тялото. Пияницата Портър сравняваше формата на капките кръв на местопрестъплението с подобни образци от няколко карти за служебно ползване. Един специалист от техническия екип на име Роберт пък ги фотографираше. Капките кръв по пода бяха с кръгла форма, а тези на стената с елипсовидна. Не бяха необходими никакви карти, за да установи човек, че хлапето е било убито точно на това място в тунела.

— Както изглежда — рече Портър на висок глас, без да се обръща конкретно към някого, — някой е дошъл изотзад, прерязал му е гърлото и го е блъснал към стената.

— Прав си, Портър, но наполовина — каза Бош. — Как би могъл някой да дойде изотзад в тунел като този? Момчето е вървяло с някого и той го е оправил. Няма никакво промъкване, Портър.

Пияницата прибра служебните карти с образците в джоба си и рече:

— Извинявай, колега.

Не каза нищо повече. Той беше дебел и съсипан по начина, по който надебеляват и се съсипват много ченгета, когато останат на служба по-дълго, отколкото трябва. Портър все още можеше да носи колан № 34, но над него, подобно на сенник, беше надвиснало огромно шкембе. Беше облечен в спортно сако от туид с протрити лакти. Лицето му беше с нездрав вид, бледо като недопечено тесто, а пиянският му нос — голям, безформен и болезнено червен.

Бош запали цигара и пусна изгорялата клечка в джоба си. Клекна до трупа като бейзболен хващач, вдигна найлоновия плик с аерозолната боя и го разклати. Флаконът беше почти пълен и тъкмо този факт потвърди онова, което той знаеше и от което вече се опасяваше. Самият Бош беше убил Шаркай по един или друг начин. Беше започнал да го следи и издирва, превръщайки го в „ценен“ или поне евентуално такъв за случая. А някой не е могъл да позволи това. Бош остана дълго да клечи там с лакти, подпрени на коленете, държейки цигарата пред устата си. Пушеше и гледаше трупа, за да е сигурен, че никога не ще го забрави.

Медоус беше част от всичко това — кръгът от свързани обстоятелства, станали причина за смъртта на момчето. Но не и Шаркай. Той си беше просто уличен боклук и вероятно смъртта му бе спасила нечий живот. Но той не заслужаваше това. В случая Шаркай беше невинен. А това означаваше, че нещата вече са извън контрол и бяха влезли в сила нови правила — и за двете страни. Бош посочи с ръка към гърлото на Шаркай и човекът от медицинския екип изтегли трупа настрани от стената. Бош постави едната си ръка на земята за равновесие и дълго гледа разкъсаното гърло. Не искаше да забрави нито една дребна подробност. Главата на Шаркай се беше отметнала назад, разкривайки раната на врата. Очите на Бош не трепнаха през цялото време.

* * *

Когато най-сетне Бош вдигна поглед от трупа, той забеляза, че Еленър вече не беше в тунела. Стана и направи знак на Едгар да излязат навън, за да поговорят. Не искаше да се надвиква с генератора. Когато излязоха навън, той видя Еленър да седи сама на най-горното стъпало. Минаха покрай нея и Хари докосна рамото й с ръка. Усети как тя трепна от допира му.

Когато Бош и старият му партньор се отдалечиха достатъчно от шума, Хари каза:

— Е, какво откриха хората от техническия екип?

— Нищо, дявол да го вземе — отвърна Едгар. — Ако е работа на някоя банда, то това е най-чистата, която съм виждал. Никакъв отпечатък или следа. Флаконът е съвсем чист. Няма никакво оръжие. Няма и свидетели.

— Шаркай си имаше тайфа, с която до днес живееха в един мотел близо до булеварда, но не беше член на никаква банда — рече Бош. — Всичко това го има в досието му. Момчето беше дребен измамник — знаеш, снимчици, това-онова, от време на време врътва номер на някой педал, все разни такива.

— Искаш да кажеш, че името му е в папките на бандите, но не е участвал в никоя от тях?

— Точно така.

Едгар кимна и рече:

— И все пак би могъл да го е очистил някой, който го е взел за член на банда.

В този момент Уиш приближи двамата детективи, но не каза нищо.

— Знаеш, че това не е бандитска работа, Джери — рече Бош.

— Знам ли?

— Аха, знаеш. Щото, ако беше, тук нямаше да има пълен с боя флакон. Нито един член на банда не би оставил такова нещо след себе си. Освен това, който и да е надраскал онова нещо там, на стената, хич не е бил специалист. Боята се е разтекла. Който го е направил, не е разбирал нищо от писане по стена с аерозолна боя.

— Я ела настрана за малко — рече Едгар.

Бош погледна Еленър и й кимна, че всичко е наред. Двамата с Едгар се отдалечиха на няколко крачки и застанаха близо до полицейската лента.

— Какво ти каза това хлапе и как така се мота на свобода, щом е било замесено в случая? — запита Едгар.

Бош му разказа всичко в общи линии и допълни, че все още не са знаели дали Шаркай е бил важен за случая или не. Обаче някой очевидно го е смятал за такъв и не е искал да рискува. Докато говореше, Бош погледна нагоре към хълмовете и забеляза, че първите лъчи на зората бяха очертали високите палми по билата. Едгар отстъпи крачка настрани и също се загледа натам. Но той не гледаше небето. Очите му бяха затворени. Дори обърна гръб на Бош.

— Хари, знаеш ли какъв ден е през този уикенд? — запита той. — Денят на загиналите във войната. Това е най-големият тридневен празник в годината. Началото на летния сезон. Миналата година през този уикенд продадох четири къщи и изкарах толкова пари, колкото получавам за цяла година като ченге.

Бош се стъписа от ненадейния обрат на разговора.

— За какво приказваш?

— Това, за което приказвам, е, че… нямам намерение да си късам гъза от работа по тоя случай. И не мисля да си развалям уикенда, както последния път. Та значи това, което искам да ти кажа, е, че ако искаш, веднага отивам при Паундс и му казвам, че ти и жената от ФБР искате този случай, понеже е свързан с другия, по който вече работите. Иначе ще се захвана с него, но само в рамките на работното време…

— Кажи на Паундс каквото искаш, Джери. Мен не са ме извикали тук.

Бош тръгна обратно към Еленър, но Едгар каза:

— Само още нещо. Кой знаеше, че си открил хлапето?

Бош спря и погледна Еленър. Без да се обръща, той отвърна:

— Задържахме го на улицата. Разпитахме го в участъка. Докладите отидоха в Бюрото. Какво искаш да чуеш от мен, Джери?

— Нищо — рече Едгар. — Но все пак, Хари, ти и феберейката можехте да се погрижите за свидетеля си малко по-добре. Така щяхте да ми спестите малко време и да осигурите на момчето малко повече живот.

Бош и Уиш тръгнаха към колата, без да отговорят. Когато седнаха вътре, той попита:

— Кой друг знаеше?

— Какво искаш да кажеш? — рече тя.

— Това, което попита Едгар преди малко — кой друг знаеше за Шаркай?

Тя се замисли за момент, после каза:

— Рурки получава от мен ежедневно резюме на докладите ми. Оставих му и бележка във връзка с хипнозата. Докладите отиват в архива, откъдето копия се предават на старшия специален агент. Лентата със записа на разпита, която ми даде, е заключена в бюрото ми. Никой не е чул онова, нито е било презаписано. Така че, предполагам, някой е видял докладите ми. Но ти дори не си и помисляй нещо такова, Хари. Никой… Не може да бъде…

— Е, поне са разбрали, че сме открили хлапето и че може да се окаже важно. Това какво ти говори? Трябва да има замесен някой отвътре.

— Хари, това е празна работа. Би могло да бъде по хиляди начина. Както каза ти, ние го спипахме на улицата. Може би някой е наблюдавал. Приятелите му, онова момиче… Всеки би могъл да се изтърве пред някого, че сме търсили Шаркай.

Бош се помисли за Люис и Кларк. Те сигурно бяха видели, когато той и Уиш задържаха момчето. Каква игра играеха онези двамата? Нищо не се връзваше.

— Шаркай беше едно упорито малко копеленце — рече той. — Нима мислиш, че просто така би влязъл с някого в тунела? Според мен той не е имал никакъв избор. И за да направи това, значи онзи е бил някой със значка.

— Или някой с пари. Добре знаеш, че той би тръгнал с всеки, който има пари.

Тя не бързаше да запали двигателя на колата. Стояха замислени, докато накрая Бош каза:

— Това с Шаркай беше съобщение.

— Какво?

— Съобщение за нас. Не разбираш ли? Оставили са моята визитка у него. Обадили са се по линия, от която обаждането не може да бъде проследено. И са го оправили в тунел. Искат да ни покажат, че те са свършили всичко това. Искат да сме наясно, че имат човек вътре. Те просто ни се присмиват.

Тя запали колата.

— Накъде да карам?

— Към Бюрото.

— Хари, внимавай с тая работа за вътрешния човек. Ако се опиташ да я пробуташ, и се окаже, че не е истина, може да предоставиш по този начин на враговете си възможността да ти видят сметката.

Враговете ли, помисли си Бош. Кои ли са ми враговете този път?

— Аз убих онова хлапе — рече той. — Най-малкото, което смятам да направя, е да открия кой го е извършил.

* * *

Бош се загледа през прозрачната завеса в приемната надолу, към гробището за ветерани, докато Еленър Уиш отключваше вратата към канцелариите на Бюрото. Мъглата още не беше скрила полето с надгробни камъни и отгоре те приличаха на хиляди призраци, измъкнали се едновременно от ковчезите си. Бош виждаше тъмното петно на дупката, изкопана върху билото на хълма в северния край на гробището, но все още не можеш да каже за какво беше направена. Приличаше много на общ гроб — един голям ров на хълма, една голяма рана. Изкопаната пръст беше покрита с листове черен полиетилен.

— Искаш ли кафе? — каза Уиш зад гърба му.

— Разбира се — отвърна той. Дръпна се назад от завесата и я последва към стаята. В Бюрото нямаше никой. Влязоха в служебната кухничка и той я наблюдаваше, докато тя поставяше смляно кафе във филтърната цедка на машината и я включваше. Стояха, без да говорят, и гледаха как кафето бавно изтича в кръглата стъклена каничка върху нагряващата плочка. Бош запали цигара и се опита да мисли само за предстоящото кафе. Тя махна с ръка срещу дима, но не му каза да угаси цигарата.

Когато кафето стана готово, Бош го поиска черно и то прониза всички негови органи като изстрел. Той си напълни втора чаша и отнесе и двете до оперативната стая. Припали цигара от фаса на първата и се настани зад временно отреденото му бюро.

— Тая ще ми е последната — рече той, когато забеляза, че го гледа какво прави.

Еленър си наля чаша вода от шишето, което извади от бюрото си.

— Никога ли не ти свършват водните запаси? — запита той.

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Хари, не можем да обвиняваме себе си за Шаркай. Ако го направим, то значи, че ще трябва да пазим всеки, с когото разговаряме. Трябва ли да отидем да грабнем майка му и да я поставим под свидетелска закрила? Ами онова момиче от мотела, което го познаваше? Виждаш ли — шантава работа! Шаркай си беше Шаркай. Живееш ли на улицата, на улицата умираш.

Отначало Бош не каза нищо. След малко рече:

— Дай да видя имената.

Уиш извади папките по случая в „Уестленд“. Порови из тях и измъкна една разпечатка, дълга няколко страници и сгъната на хармоника. Хвърли я на бюрото пред него и каза:

— Това е пълният списък на всички, които са имали сейфове. След някои имена има бележки, но те вероятно не са свързани със случая. Повечето се отнасят до това дали сме подозирали наемателите на сейфове, че искат да подведат застрахователните компании или не.

Бош започна да разгъва разпечатката и откри, че съдържа един дълъг списък и пет къси, маркирани от „А“ до „Д“. Той попита какво значи това и тя заобиколи бюрото, за да се наведе над рамото му. Бош усети ябълковия аромат на косата й.

— Значи дългият списък е, както казах, на всички, които са имали сейфове. Той е общ. От него направихме пет извадки от „А“ до „Д“. Първата съдържа хора, които са наели сейфове до три месеца преди обира. Втората — „Б“ — такива, които не са декларирали никакви липси. Следващата извадка съдържа имената на наематели, които или са починали, или не сме могли да открием поради това, че са си сменили адресите, или пък са дали фалшива информация, с една дума, при тях сме стигнали до задънена улица. Четвъртата и петата извадка съдържат повтарящи се имена от първите три. „Г“ са хора, наели сейф през последните три месеца, но недекларирали загуба, а „Д“ — всички от „задънената улица“, които фигурират и в тримесечния списък. Ясно ли ти е?

Ясно му беше. Във ФБР бяха решили, че трезорът е бил проучен от крадците преди удара и най-вероятно това е било съпътствано от влизане в банката и наемане на сейф. Така те биха могли да получат легален достъп — човекът, който е наел сейфа, би могъл да влиза когато си поиска през работно време и да се поогледа наоколо. Така че списъкът съдържа имената на всички, наели сейфове през последните три месеца преди кражбата, с голяма вероятност съдържаше и името на съгледвача.

Второ, изглеждаше правдоподобно този съгледвач да не иска да привлича вниманието върху себе си след кражбата, така че би могъл да не декларира никаква липса от сейфа си. Това би го включило в списъка „Г“. Ако обаче даде невярна информация в картона си, тогава името му би попаднало в списък „Д“.

В списък „Г“ имаше само седем имена, а в „Д“ — пет. Едно от тези в „Д“ беше оградено. Фредерик Б. Айсли от Парк Ла Бреа — човекът, който беше купил трите хонди с висока проходимост от Тъстин. Другите имена имаха само отметки.

— Помниш ли? — рече Еленър. — Казах ти, че това име ще изскочи отново.

Хари кимна.

— Айсли — продължи тя. — Ние смятаме, че той е съгледвачът. Наел е сейфа девет седмици преди обира. Архивите на банката са отразили четири посещения на трезора през следващите седем седмици. Обаче след удара той повече не се появява. Не е дал и декларация. А когато се опитахме да се свържем с него, адресът се оказа фалшив.

— Имате ли негово описание?

— Не чак такова, че да ни свърши работа. Нисък, мургав и вероятно симпатичен, толкова само успяха да ни кажат служителките в банката. Ние си помислихме, че този тип би могъл да бъде съгледвачът, още преди да открием това за хондите. Когато един наемател поиска да види своя сейф, служителят го въвежда вътре, отключва малката вратичка и после го придружава до една от специалните стаички. Като свършат, двамата заедно връщат касетата в сейфа и клиентът се разписва в картона си. Също като в библиотека. Когато обаче погледнахме в картона на онзи тип, видяхме, че инициалите му бяха „Ф.Б.Р.^[1]“ Ти си човек, който не обича съвпаденията. Ние — също. Решихме, че някой ни се подиграва. По-късно това се потвърди, когато проследихме покупката на високопроходимите коли в Тъстин.

Хари отпи от кафето си.

— Не че сме стигнали донякъде — продължи тя. — Ние така и не го открихме. Намерихме неговата касетка сред боклуците в трезора след обира, проверихме я за отпечатъци — нищо. Показахме на чиновниците в банката няколко снимки, сред които и на Мадоус, но те не го разпознаха.

— Бихме могли да отидем отново и този път да им покажем снимки на Франклин и Делгадо. Да видим дали пък някой от тях не е Айсли.

— О, да, можем наистина. Ей сега се връщам.

Тя стана и излезе, а Бош продължи да пие кафе и да изучава списъците. Прочетете всяко име и адрес, но нищо не събуди у него някакъв интерес освен имената на няколко знаменитости, политици и други от този род, които бяха наели сейфове. Бош вече преглеждаше списъка за втори път, когато Еленър се върна. Тя носеше един лист хартия, който постави пред него.

— Надникнах в канцеларията на Рурки. Вече беше изпратил повечето от бумагите, които му оставих, в архивите. Бележката за хипнозата обаче беше все още там, където я оставих, значи не я е видял. Взех я, понеже вече няма нужда от нея, пък и по-добре да не я вижда.

Хари хвърли един поглед на листа, сгъна го и го прибра в джоба си.

— Да ти кажа право — рече тя, — не мисля, че оттук би могло да изскочи нещо. Искам да кажа, че не виждам така нещата… Пък и Рурки е технократ, а не убиец. Както се бяха изразили по твой адрес онези от лабораторията за изследване на поведението, той не би прескочил определени граници за пари.

Бош я погледна и изпита желание да й каже нещо приятно, да я върне отново на своя страна. Обаче не можеше да измисли нищо и не разбираше този нов хладен повей в държанието й.

— Забрави това — рече той, а после, гледайки списъците, запита: — Докъде стигнахте при проверката на тези хора, които не са декларирали липси?

Тя погледна в разпечатката, където Бош току-що беше оградил списък „Б“. Той съдържаше деветнайсет имена.

— Проверихме дали всеки от тях има криминално досие — започна Уиш. — Обадихме им се по телефона, а после се срещнахме и лично. Ако някой от агентите започнеше да изпитва странно усещане или пък нечия история не се връзваше добре, друг агент продължаваше разпита. Просто за да има и друго мнение. Аз самата не участвах в това. Бях включена в екипа, който работеше навън. Ако някое име от тези те заинтересува, бих могла да поискам копие от разпитния протокол.

— Какво ще ми кажеш за виетнамските имена от списъка? Преброих тридесет и четири наематели на сейфове с виетнамски имена, от тях четирима са в списъка на онези, които не са декларирали липси, и един в „задънения“ списък.

— Ами какво мога да ти кажа за виетнамците? Нищо повече, отколкото за китайците, корейците, белите, черните и латиноамериканците. Всички имат равни шансове да станат бандити.

— Да, обаче при Медоус имаме връзка с Виетнам. Сега стигнахме до Франклин и Делгадо, които вероятно също са замесени. А и тримата са служили във военната полиция във Виетнам. После имаме „Рота Чарли“, която може да има, а може и да няма връзка с всичко това. Така че след като Медоус вече е бил заподозрян и вие сте започнали да ровите из военните досиета на „тунелните плъхове“, не направихте ли нещо повече по отношение на виетнамците от списъка?

— Не… О, да. Проверихме всички наематели от други националности, да видим от колко време са тук и дали пребивават легално. Но само толкова. — Тя замълча за момент. — Не мога да разбера накъде биеш. Вярно, в това направление не се потрудихме кой знае колко, но и Медоус все още не беше заподозрян, поне до няколко седмици след обира. После обаче повечето от тези хора бяха разпитани. След като се съсредоточихме върху Медоус, не си спомням да сме се връщали назад, за да проверяваме дали някои от имената в списъка не се връзват по някакъв начин с неговото. Смяташ, че някой от виетнамците би могъл да е замесен ли?

— Не знам какво смятам. Просто търся връзки. Съвпадения, които не са съвпадения.

Бош извади от вътрешния джоб на сакото си бележник и започна да преписва в него имена, рождени дати и адреси на виетнамци, които са държали сейфове. Най-отгоре в своя списък той постави четиримата, които не бяха декларирали липси, и този от „задънения“ списък. Тъкмо беше довършил писането и затвори бележника, когато в стаята влезе Рурки, с все още мокра от сутрешния душ коса. На лицето му беше изписано „ШЕФ“. Той видя Бош и Уиш, след което погледна часовника си.

— Почнали сте отрано, а?

— Свидетелят ни беше убит — рече Уиш с каменно лице.

— Господи! Къде? Има ли някой задържан?

Уиш поклати глава и погледна към Бош с изражение, което го предупреждаваше да не започва нищо. Рурки също погледна към него.

— Има ли това връзка с нашия случай? — рече той. — Някакво доказателство по него?

— Така смятаме — рече Бош.

— Господи!

— Ти го каза — рече Бош.

— Да вземем ли случая от полицията и да го прикрепим към разследването на Медоус? — запита Рурки, гледайки право в Уиш. Явно Бош не участваше при вземането на решение. Тя не отговори и затова Рурки допълни: — Трябвало ли е да му предложим закрила?

Бош не можа да се въздържи:

— От кого?

Един мокър кичур коса падна върху челото на Рурки. Лицето му стана тъмночервено.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Откъде знаеш, че полицията е взела случая?

— Какво?

— Току-що попита дали да вземем случая от полицията. Откъде знаеше, че е техен? Ние не сме ти казали.

— Просто така реших. Бош, възразявам срещу подобни инсинуации и бих те пратил по дяволите. Нима намекваш, че аз или някой от… Ако искаш да изкараш, че има някакво изтичане на информация по служебна линия, веднага ще поискам вътрешно разследване. Но още отсега искам да ти кажа, че ако има такова изтичане, то не е от Бюрото.

— Ами откъде, по дяволите, би могло да бъде? Какво стана с докладите, които ти оставихме? Кой друг ги е виждал?

Рурки поклати глава:

— Хари, не ставай смешен. Разбирам чувствата ти, но искам да се успокоиш за малко и да помислиш. Свидетелят е бил взет от улицата и разпитан в холивудския участък, след което е бил оставен в младежки приют. А от известно време твоето собствено управление те следи, детективе. Съжалявам, но очевидно дори твоите хора ти нямат доверие.

Лицето на Бош потъмня. Почувства се предаден. Рурки можеше да знае за „опашката“ единствено от Уиш. Тя беше забелязала Люис и Кларк. Защо не беше казала нищо на него вместо на Рурки? Бош погледна към нея, но тя беше свела поглед към бюрото си. Той погледна отново Рурки, който клатеше глава.

— Да, тя забеляза, че те следят още първия ден. — Рурки се огледа наоколо из празната стая, очевидно желаейки да бе имал по-голяма публика. Местеше тежестта си от единия крак на другия като боксьор в своя ъгъл, който нетърпеливо чака да започне следващият рунд, за да стовари нокаутиращия си удар върху вече отпадналия противник. Уиш продължаваше да седи безмълвна зад бюрото си. В този момент на Бош му се стори, че се бяха прегръщали в леглото й преди милион години. Рурки каза:

— Може би трябва да огледаш себе си и своето управление, преди да започнеш да отправяш нелепи обвинения.

Бош не каза нищо. Просто стана и тръгна към вратата.

— Хари, къде отиваш? — извика Уиш от бюрото си. Той се обърна, погледна я за момент, после излезе.

* * *

Люис и Кларк забелязаха колата на Бош още щом излезе от гаража на ФБР. Кларк беше зад волана. Люис старателно отбеляза точното време в бележника си.

— Явно нещо му е влязло отзад, като гледам — рече той. — Я по-добре да побързаме, да не го изтървем.

Бош беше завил на запад до „Уилшайър“ и се беше отправил към шосе № 405. Кларк увеличи скоростта, за да не изостанат в оживеното сутрешно движение.

— И на мен щеше да ми влезе нещо отзад, ако току-що бях изгубил единствения си свидетел — рече Кларк. — И ако сам го бях убил.

— Как така?

— Ами нали видя. Той остави хлапето в онзи приют и си тръгна. Не знам какво е видяло хлапето или какво им е казало, обаче то е било достатъчно важно, че да се наложи да го очистят. Бош трябваше по-добре да се погрижи за него. Можеше да го прибере на сигурно място.

Движеха се на юг по шосе 405. Бош беше десет коли напред и вече се беше престроил в платното за по-ниски скорости. Шосето беше гъсто натъпкано с вонящи маси от движеща се стомана.

— Мисля, че отива към шосе № 10 — рече Кларк. — Тръгнал е за Санта Моника. Може би се връща в нейната къща, където си е забравил четката за зъби. Или пък ще я изчака там, да й тегли една за обяд. Знаеш ли какво мисля? Я да го оставим и да се върнем да поговорим с Ървинг. Мисля, че ще можем да скалъпим нещо от тая история със свидетеля. Най-малко нехайно отношение към служебните задължения, а то стига, за да се вдигне шум по-нагоре. В най-добрия случай ще го преместят от отдел „Убийства“, а пък Хари Бош, ако не работи по убийствата, сам ще си вземе шапката и ще се махне от полицията. А ние ще можем да си запишем още една червена точица.

Люис помисли върху идеята на своя партньор. Не беше лоша. Можеше да проработи. Но той не искаше да изоставя следенето без изричното нареждане на Ървинг.

— Карай след него засега — рече той. — Когато спре някъде, ще сляза да пусна една монета и да видя какво ще иска Ървинг от нас. Когато ми се обади тази сутрин във връзка с хлапето, звучеше развълнуван. Сякаш нещата вървят добре. Затова не искам да се оттегляме, преди да ни е наредил да го направим.

— Добре де, все пак Ървинг откъде е разбрал, че са светили маслото на хлапето толкова скоро?

— Не знам. Я внимавай, завива по № 10.

Те последваха сивия „Каприс“ по шосето за Санта Моника. Сега се движеха срещу големия поток от коли и излизаха вън от започващия работа град, където движението не беше толкова натоварено. Бош обаче вече не бързаше. И дори отмина отбивките „Кловър Фийлд“ и „Линкълн“, по които можеше да стигне до дома на Уиш, като остана на шосето, докато то не зави и не мина през тунела, за да излезе отново под крайбрежните скали, вече под името главен пък „Пасифик Коуст“. Той се отправи на север покрай брега, а слънцето над него светеше ярко и напред в далечината се мержелееха в утринната мъгла силуетите на планините при Малибу.

— Ами сега какво? — рече Кларк.

— Не знам. Поизостани малко.

Нямаше много движение по „Пасифик Коуст“ и за тях представляваше проблем да поддържат през цялото време дистанцията от една кола между тяхната и тази на Бош. Макар Люис все още да вярваше, че ченгетата никога не поглеждат назад, за да проверят дали са следени, днес той реши да направи едно изключение в това си схващане заради Бош. Свидетелят му беше убит и можеше инстинктивно да си помисли, че някой го следи.

— Така, още по-назад. Имаме цял ден на разположение, както и той.

Бош поддържаше същото темпо през следващите няколко километра, докато стигна до кея при Малибу, където отби към паркинга пред ресторанта „Алис“. Люис и Кларк продължиха. На половин километър напред Кларк направи забранен завой в обратната посока. Когато стигнаха до паркинга, колата на Бош беше все още там, но него не видяха.

— Пак ли е в ресторанта? — рече Кларк. — Сигурно много обича това място.

— Ама то даже не е отворено толкова рано.

Двамата започнаха да се озъртат във всички посоки. На края на паркинга имаше още четири коли, а рамките върху покривите им говореха, че принадлежат на сърфистите, които се издигаха и спускаха по вълните южно от кея. Накрая Люис забеляза Бош и посочи натам с пръст. Детективът вървеше с наведена глава по кея и беше стигнал някъде до средата, а силният вятър рошеше косата му във всички посоки. Люис се огледа за фотоапарата и си спомни, че го беше оставил в багажника. Извади от жабката бинокъл и започна да го фокусира към ставащата все по-малка фигура на Бош. Наблюдава го, докато Хари стигна края на дървения кей и подпря лакти върху парапета.

— Какво прави той? — запита Кларк. — Дай да погледна.

— Ти караш, аз ще гледам. Не прави нищо, просто си стои там.

— Трябва да прави нещо.

— Сигурно размишлява. Това стига ли ти?… Ето, пали цигара. Доволен ли си? Все пак върши нещо… Я чакай!…

— Какво?

— Мамка му! Трябваше да приготвим фотоапарата.

— Какво значи това „приготвим“? Дявол да го вземе, това е твоята работа за днес. Аз карам. Какво прави Бош?

— Пусна нещо във водата.

През бинокъла Люис видя как Бош се наведе силно напред. Гледаше нещо долу във водата. Доколкото Люис можеше да види, на кея нямаше никой друг.

— Какво е пуснал? Можеш ли да видиш?

— Как, мамка му, да разбера какво е пуснал? Не виждам водната повърхност оттук. Искаш ли да отида и да помоля някой от онези момчета, сърфистите, да свърне за малко насам и да погледне вместо нас? Не знам какво е пуснал.

— Я охлади малко мотора! Просто те попитах. Ами не видя ли поне какъв цвят беше това, дето го е пуснал?

— Май бяло. Някакво топче. То сякаш плуваше отгоре…

— Стори ми се, че каза, че не виждаш повърхността.

— Абе исках да кажа, че падаше леко. Мисля, че беше парцалче или някаква хартия.

— Какво прави сега?

— Стои си там на парапета. Гледа във водата.

— Сигурно изживява някаква криза. Може би ще скочи, та да забравим и ние цялата тая проклета работа.

Кларк се изкикоти на плоската си шега. Люис — не.

— Аха, точно така. Сигурен съм, че това ще стане.

— Я ми дай бинокъла и иди да се обадиш. Виж какво ще иска от нас Ървинг.

Люис му подаде бинокъла и слезе от колата. Най-напред отиде отзад, отвори багажника и извади никона. Постави дългия обектив, после го занесе до прозореца на шофьора и го подаде на Кларк.

— Направи му една снимка, както си стои там, та да има какво да покажем на Ървинг.

След това Люис се отправи към ресторанта да търси телефон. Върна се след по-малко от три минути. Бош все още стоеше подпрян на парапета в края на кея.

— Шефът каза при никакви обстоятелства да не прекъсваме наблюдението — рече Люис. — Каза също и че нашите доклади ставали само да си бършем гъза. Иска повече подробности и повече снимки. Разбираш ли?

Кларк беше твърде зает да гледа през обектива на фотоапарата, за да отговори. Люис взе бинокъла и също погледна. Бош стоеше неподвижен. Люис не можеше да разбере какво прави. Мислеше ли? Защо трябваше да измине целия път дотук, за да мисли?

— Майната му на Ървинг! — рече Кларк неочаквано, пусна фотоапарата в скута си и погледна своя партньор. — Щракнах го няколко пъти, за да зарадваме Ървинг. Само че Бош не прави нищо. Просто си стои там…

— Вече не — каза Люис, все още гледайки през бинокъла. — Я пали мотора. Време е за представлението.

* * *

Бош тръгна обратно по кея, след като беше пуснал във водата смачкания на топче лист с бележката за хипнозата. Топчето остана на повърхността за момент, после потъна и изчезна от погледа му. Решението на Хари да открие убийците на Медоус вече беше твърдо, още повече че сега искаше възмездие и за Шаркай. Докато вървеше по дъсчения кей, той видя как плимутът, който го следеше, потегля и напуска паркинга пред ресторанта. Те са, помисли си Бош, но няма значение. Не му пукаше какво са видели. Вече имаше нови правила и Бош имаше свой план по отношение на Люис и Кларк.

Той подкара по шосе № 10 към града. Не си правеше труда да гледа в огледалото за черната кола, понеже знаеше, че тя е там. Той искаше да е там.

Когато стигна до „Лос Анджелис Стрийт“, той спря колата в забранената за паркиране зона пред държавната административна сграда. На третия етаж мина през една от претъпканите с хора приемни на имиграционната служба. Мястото миришеше като затвор — на пот, страх и отчаяние. Една отегчена жена седеше зад остъклено гише и решаваше кръстословицата от „Таймс“. Прозорецът на гишето беше затворен. След малко тя вдигна поглед и забеляза Бош. Той държеше значката си в ръка.

— Знаете ли шестбуквена дума за човек, който постоянно се чувства тъжен и самотен? — запита жената, след като бутна настрани плъзгащото прозорче и огледа маникюра си за евентуални повреди.

— Бош.

— Какво?

— Детектив Хари Бош. Свържете ме веднага. Искам да се видя с Хектор В.

— Трябва първо да проверя — рече тя нацупено. Прошепна го в една телефонна слушалка, после се протегна и проследи с пръст името на Бош, изписано върху личната му служебна карта. След това затвори. — Влезте. — Жената натисна бутона за отключване на вратата до гишето. — Той каза, че знаете пътя.

Бош се ръкува с Хектор Вилабона в тясната му канцелария, доста по-малка и от тази на Бош.

— Искам една услуга. Трябва ми малко компютърно време.

— Готово.

Ето това харесваше Бош у Хектор В. Той никога не питаше какво или защо, преди да вземе решение. Беше човек на действието. Не играеше разни лайнени игрички, каквито Бош беше започнал да смята, че въртят всички в тяхната професия. Хектор избута стола си на колелца пред един Ай Би Ем, поставен върху бюрото до стената, и чукна няколко клавиши.

— Искаш да прекараш през системата имена, нали? Колко са?

Бош също нямаше намерение да се занася. Той извади списъка с тридесет и четирите имена и го показа на Хектор, Онзи подсвирна силно и рече:

— О’’кей, ще ги прекараме, ама те всичките са виетнамци. Ако не са минали през тази служба, няма да имат тук досиета. Ще се задоволим само с това, което имаме в компютъра. Дати на влизане, регистриране, гражданство, каквото има. Знаеш как е, Хари.

Бош знаеше. Но той знаеше също и това, че Южна Калифорния беше мястото, където повечето от виетнамските бежанци се бяха устроили след дългото пътуване. Хектор започна да вкарва имената, чукайки с два пръста, а двадесет минути по-късно Бош вече четеше листинга, излязъл от принтера.

— Какво всъщност търсиш, Хари? — запита Хектор, гледайки също списъка.

— Не знам. Виждаш ли нещо необичайно?

Изминаха няколко минути и Бош вече си мислеше, че Хектор ще каже, че не вижда нищо особено. Отново задънена улица. Бош обаче грешеше.

— Ето, за този съм сигурен, че ще се окаже обвързан. Името беше Нго Ван Бин. За Бош то не значеше нищо, освен че беше в списъка „Б“ — Бин беше декларирал, че не липсва нищо от личния му сейф.

— Обвързан ли?

— Е, ползвал се е с някакъв приоритет — каза Хектор. — Ти би казал „политически обвързан“, предполагам. Виж, неговият номер на личното дело има префикс ГЛ. Това са досиета, с които се занимава нашето Бюро за специални случаи в окръг Колумбия. Обикновено това бюро не работи с хора от народните маси. То е предимно политическо и се занимава с хора на шаха, на Маркос, руски изменници, ако са учени или балерини и други такива. Все хора, които не стигат до мен.

Той поклати глава и постави пръст върху листинга.

— Ето, имаме и датите, които също са твърде близки. Станало е много бързо, което за мен означава, че някой е помогнал. Не познавам този човек отблизо, но е ясно, че той е познавал някои хора. Виж датата на влизането му — 4 май 1975. Това прави четири дена, след като е напуснал Виетнам. Смятай: първият ден се е добрал до Манила, а последният е пътувал до Щатите. Остават му само двата дни в Манила, за да получи одобрение и да му бъде разписан билетът дотук. А по онова време, човече, пристигаха в Манила с корабите на тълпи. Няма как да е успял да уреди всичко, ако не е било предварително уговорено. Това означава, че този човек, този Бин, вече е имал потвърждение. Той е бил обвързан. Не е чак толкова необичайно, понеже много хора бяха като него. Ние измъкнахме доста народ оттам, когато стана напечено. И много от тях бяха от елита. Доста други пък просто имаха пари да си платят, за да станат от елита.

Бош погледна датата, на която Бин беше напуснал Виетнам: 30 април 1975. На същата дата Медоус си беше заминал от Виетнам за последен път. На този ден Сайгон падна в ръцете на Северновиетнамската армия.

— Виж и тук — рече Вилабона, сочейки друга дата, — много късо време, за да получи виза. Десет дена след пристигането му, на 14 май, този човек вече има документи. Това е твърде кратък срок за средностатистически гражданин. Или в нашия случай за един средностатистически Нго.

— И какво мислиш по въпроса?

— Трудно е да се каже. Може да е сътрудничил. Може просто да е имал достатъчно пари, за да се качи на хеликоптера. Все още се носят доста слухове от време на време. Някои хора забогатели. Местата във военния транспорт вървели по десет бона. Ясно е, че визите са стрували доста повече.

— Можеш ли да ми извадиш досие на този тип?

— Ами да, ако работех във Вашингтон.

Бош само го погледна и накрая Хектор рече:

— Всички досиета ГЛ са там, Хари. Там са и хората, с които тези хора са свързани. Загряваш ли?

Бош не каза нищо.

— Не се ядосвай, Хари. Ще видя какво мога да направя. Трябва да завъртя един-два телефона. Можеш ли да ми се обадиш по-късно?

Бош му даде номера във ФБР, но не му каза, че е на Бюрото. После си стиснаха ръцете отново и Бош си тръгна. Във фоайето на първия етаж той погледна през вратата от тъмно стъкло, търсейки с очи Люис и Кларк. Когато най-после забеляза черния плимут да завива иззад ъгъла с двамата детективи от ОВР, които тъкмо завършваха втората обиколка на квартала, Бош мина през вратата и тръгна надолу по стъпалата към своята кола. С периферното си зрение той видя как колата им забави и спря до бордюра. Изчакваха го да се качи и да потегли.

Бош направи това, което искаха. Понеже и той искаше същото.

* * *

Алеята „Уудроу Уилсън“ завива обратно на часовниковата стрелка около Холивуд Хилс, а после се отправя нагоре по склона. Напуканият, закърпен на места асфалт никога не е бил достатъчно широк, за да могат да се разминат две коли, без да намаляват предпазливо преди това. Къщите от лявата страна са разположени почти вертикално една над друга и изглеждат, сякаш са изпълзели нагоре по склона. Техни собственици са все заможни хора, а самите постройки са здрави и сигурни, строени в испански стил. Отдясно къщите са все нови, с надвиснали смело над каньона дървени конструкции. Крепят се върху пилони, вкопчени с надежда в скалите на хълма. Домът на Бош се падаше четвърти в редицата от дясната страна.

Докато вземаше последния завой, къщичката на Хари влезе в полезрението му. Той се вгледа в тъмната дървена конструкция, наподобяваща кутия за обувки, търсейки някакъв знак за промяна — сякаш външността на къщата можеше да му каже дали нещо не беше наред с интериора. Хари погледна в огледалото за обратно виждане и видя предницата на черния плимут да се показва иззад последния завой. Спря на площадката отстрани до къщата и слезе от колата. Влезе вътре, без да се оглежда назад.

Беше отишъл до кея да помисли върху това, което му каза Рурки. Спомни си и за прекъснатото обаждане, което се беше записало върху лентата на телефонния секретар. Той отиде в кухнята и прослуша отново всички записани обаждания. Първо беше онова с прекъсването на линията от вторник, а след него идваше съобщението от Джери Едгар, дошло в ранните часове на деня, с което той го викаше да отиде при „Холивуд Боул“. Бош пренави лентата и прослуша прекъснатото обаждане още веднъж, ругаейки се наум, че не беше му отделил достатъчно внимание още първия път, когато го чу. Някой беше набрал неговия номер, изслушал бе записа на гласа му, след което беше затворил при първия сигнал на секретаря. Самото затваряне се беше записало. Ако не искаха да оставят съобщение, повечето хора щяха просто да затворят още щом чуеха първите записани думи на Бош, че го няма вкъщи и прочие. Или пък, ако си бяха помислили, че си е у дома, щяха да извикат името му след първия сигнал на секретаря. Този, който се беше обадил обаче, беше изслушал целия запис, но не беше прекъснал линията, преди да прозвучи първият сигнал. Защо ли? Бош не беше обърнал внимание на този факт първия път, но сега реши, че обаждането е било някаква проверка.

Той отиде при шкафа до вратата и извади от него бинокъл. После влезе в дневната, застана до прозореца и погледна през цепката между пердетата за черния плимут. Колата беше спряла на половин пряка по-нагоре по алеята. Люис и Кларк бяха подминали къщата и бяха обърнали, готови да продължат следенето, ако Бош излезеше. През бинокъла Хари видя Люис, който седеше зад кормилото и наблюдаваше дома му. Кларк беше отпуснал глава назад върху облегалката и седеше със затворени очи. Нито един от двамата нямаше слушалки, но Хари трябваше все пак да бъде сигурен. Без да откъсва очи от бинокъла, той протегна ръка към бравата на предната врата, отвори я, след което я хлопна силно. Двамата от „Вътрешно разследване“ не реагираха по никакъв начин. Очите на Кларк останаха затворени. Люис продължаваше да си чопли зъбите със служебната карта.

Бош реши, че ако му бяха сложили някоя „буболечка“ да го подслушват, тя сигурно предаваше на записващо микроустройство, скрито някъде из къщата. Така беше по-безопасно. Те щяха да изчакат, докато излезе и тръгне нанякъде. Тогава един от двамата щеше да слезе от колата и бързо да прибере мъничката ролка на записващото устройство, заменяйки я с нова. После щяха да успеят да му се лепнат отзад, преди още да се е спуснал по хълма и да е излязъл на шосето. Той се отдръпна от прозореца и направи бърз оглед на дневната и кухнята. Провери долните страни на всички маси, после осветителните тела, но не откри „буболечката“, както и очакваше. Хари знаеше, че „най-хитрото“ място си оставаше телефонът, затова го остави за накрая. Там имаше осигурен енергиен източник, а освен това беше гарантиран звуковият достъп както до интериора на стаята, така и до разговорите по телефона.

Бош вдигна слушалката и с малкото ножче, което висеше на ключодържателя му, махна капачето на наустницата. Вътре нямаше нищо освен това, което трябваше да бъде там. После той свали капачето на мембраната за слушане и го намери. С помощта на ножчето повдигна внимателно мембраната. Мъничкият плосък кръгъл предавател беше закрепен с малък магнит отзад. Размерът му беше колкото двадесет и пет центова монета. От него излизаха две тънки жички, едната от които беше омотана около захранващия проводник на слушалката, а другата влизаше навътре в кухината. Бош леко я издърпа и извади резервния енергоизточник на подслушвателното устройство — малка, плоска батерийка от типа АА. Първата жичка захранваше „буболечката“ с ток от самия телефон, но ако апаратът бъдеше изключен, батерийката щеше да й позволи да работи още поне осем часа. Бош откачи подслушвателното устройство от телефона и го постави върху масата. Батерийката му беше изтощена почти докрай. Той се вгледа в устройството, чудейки се как да постъпи. То беше обикновено полицейско подслушвателно устройство от типа „Т-9“, с обхват около шест метра, и улавяше всичко казано в стаята. Предавателната му възможност беше минимална, може би около двадесет и пет метра, и зависеше от количеството метални елементи в средата.

Бош отиде отново до прозореца в дневната и огледа улицата. Люис и Кларк все още не даваха признак да са усетили, че „буболечката“ е била открита. Люис продължаваше да си човърка зъбите.

Бош включи стереоуредбата и пусна един диск на Уейн Шортър. После излезе през задната врата на кухнята на площадката, където беше колата му. Двамата от ОВР не можеха да го видят. Той откри записващото касетъчно устройство на първото място, където го потърси — в разпределителната кутия под електромера, монтиран на задната стена на къщата, ролките се въртяха и записваха звука от саксофона на Шортър. Касетофончето „Награ“, също както и устройството „Т-9“, беше прикачено към централното захранване на къщата, но имаше и собствени батерии. Бош го откачи и го внесе вътре, след което го постави върху масата до предавателя.

Шортър тъкмо довършваше парчето „502-ри блус“. Бош седна в своя стол за дежурене, запали цигара и се вгледа в подслушвателната апаратура, опитвайки се да измисли нещо. След малко пренави лентата отначало и натисна бутона за прослушване. Първото нещо, което чу, беше неговият собствен глас, който казваше, че го няма вкъщи. После прозвуча съобщението на Джери Едгар за „Холивуд Боул“, последвано от отваряне и затваряне на врата, а накрая зазвуча саксофонът на Шортър. Бяха сменяли касетата поне веднъж след прекъснатото обаждане. И тогава Бош осъзна, че посещението на Еленър Уиш също е било записано. Той се замисли върху това, питайки се дали „буболечката“ беше уловила казаното на задната веранда: историята за него и Медоус. Обзе го гняв, когато се замисли за това посегателство — как двамата от черния плимут бяха откраднали деликатните моменти на неговото откровение.

Той се избръсна, взе душ и облече чисти дрехи — бежов летен костюм, розова памучна риза и синя вратовръзка. После влезе в дневната и напъха в джобовете на якето си подслушвателната апаратура. Погледна още веднъж с бинокъла между пердетата. В колата на ОВР не беше настъпило раздвижване. Тогава той излезе отново през задната врата и внимателно се спусна надолу по един от железните пилони, върху които се крепеше постройката, стъпи на земята и започна да си проправя път сред храсталака, покриващ силно наклонения терен под къщата. Върху сухите клонки забеляза блестящите парченца варак, които беше късал от бирения етикет и беше пускал от верандата, когато стоеше там с Еленър.

Хари излезе от своя парцел и продължи да върви под следващите три издигнати върху пилони къщи. След третата той се отправи нагоре по стръмния склон, докато излезе на улицата. Озова се на известно разстояние зад черния плимут. Тогава той отупа набилите се по крачолите на панталона му осили и тръгна с небрежна крачка надолу по уличното платно.

* * *

Бош се приближи незабелязано до черната кола и мина отдясно, откъм страната на Кларк. Прозорецът му беше спуснат и на Хари му се стори, че чу хъркане, преди да отвори рязко вратата.

Устата на Кларк беше отворена, а очите все още затворени, когато Бош се наведе през отворената врата и сграби двамата мъже за копринените вратовръзки. Той постави десния си крак на рамката на вратата за по-стабилна опора и затегли двамата мъже към себе си. Макар да бяха двама, Бош имаше предимство — Кларк беше съвсем объркан, а Люис още не можеше да разбере какво става. Както ги беше хванал за вратовръзките, всяка съпротива или упорство от тяхна страна щеше да затегне още повече възлите около гърлата им, прекъсвайки притока на въздух. Двамата излязоха от колата почти доброволно, треперейки като кучета на каишки, и се проснаха до палмовото дърво, което растеше на около метър от бордюра. Лицата им бяха зачервени, а от устите им пръскаше слюнка. Ръцете им трескаво опипваха възлите на вратовете, докато двамата се опитваха да си поемат въздух. С бързи движения измъкна белезниците от коланите им и докато двамата детективи от ОВР все още дишаха тежко с отворени уста, той успя да щракне единия чифт около лявата китка на Люис и дясната на Кларк. После мина от другата страна на дървото и щракна втория чифт около дясната китка на Люис. В този момент Кларк разбра какво се готви да направи Бош и се опита да стане и да се отскубне. Тогава Бош го хвана отново за вратовръзката и го дръпна силно. Главата на Кларк се удари в ствола на палмата. За момент той беше зашеметен и Бош успя да заключи и другата му ръка във втория чифт белезници. Така двамата от ОВР се оказаха оковани един за друг, а дървото остана между тях. Бош извади пистолетите от кобурите им и отстъпи настрана да си поеме дъх. После хвърли оръжията им на предната седалка на колата.

— Свършен си, Бош — най-сетне успя да изграчи Кларк през пострадалото си гърло.

Двамата се изправиха до седнало положение и останаха така от двете страни на дървото. Изглеждаха като пораснали отдавна мъже, които са решили да поиграят на някаква детска игра.

— Нападение над служители, при това двама — каза Люис. — Упражнено насилие… Можем да те притиснем поне за половин дузина неща, Бош. — Той кашляше диво и пръскаше слюнка по сакото на Кларк. — Освободи ни и може би ще забравим това.

— Изключено! Нищо няма да забравим — рече Кларк на своя партньор. — Тоя път ще му видим сметката, както се е накиснал.

Бош извади подслушвателното устройство от джоба си и го вдигна върху отворената си длан, за да го видят.

— Кой се е накиснал? — запита той.

Люис погледна „буболечката“ и рече:

— Ние не знаем нищо за това.

— Разбира се, че не знаете — каза Бош и извади касетофона от другия джоб. — Високочувствителен на звук „Награ“, каквито използвате вие, когато вършите своята работа, законна или недотам, нали така? Намерих това в моя телефон. В същото време забелязах, че вие двамата, тъпанари такива, ме следите из целия град. Как тогава да не си помисля, че тъкмо вие сте сложили това нещо, за да можете да ме подслушвате, освен че ме наблюдавате?

Нито Люис, нито Кларк отговори на Бош, пък и той не очакваше това от тях. По ръба на едната ноздра на Кларк се появи струйка кръв. Една кола, минаваща по „Уудроу Уилсън“, забави ход, но Бош извади полицейската си значка и я вдигна. Колата продължи. Двамата детективи от „Вътрешно Разследване“ не извикаха за помощ, което накара Бош да си помисли, че е в безопасност. Този път щяха да играят по неговата свирка. Отделът им беше добил толкова лоша слава във връзка с незаконното подслушване на служители, обществени дейци и дори филмови звезди в миналото, че тези двамата нямаше да дадат гласност на случая. Спасяването на собствените им кожи излизаше на преден план пред това да унищожат Бош.

— Имахте ли нареждане, в което да се казва, че можете да ме подслушвате? — запита той.

— Слушай сега, Бош — рече Люис. — Казах ти, ние…

— Не мисля. Трябва да има доказателство за престъпление, че да получите нареждане. Поне това е, което съм чувал. Само че „Вътрешно разследване“ обикновено не си прави труда да навлиза в такива подробности. Знаеш ли как изглежда отстрани това твое обвинение в нападение на служители, Кларк? Докато вие двамата можете да ме подведете под отговорност за това, че съм ви измъкнал от колата и съм ви поизкалял задниците, аз ще подведа вас двамата, шефа ви Ървинг, отдел „Вътрешно разследване“, началника на полицията и целия шибан град, ще ви изправя пред федералния съд и ще ви обвиня в нарушение на Четвъртата поправка^[2]. Това значи незаконно претърсване и задържане. Ще намеся и кмета, ако се наложи. Как ви се струва това?

Кларк се изплю върху тревата в краката на Бош. Капка кръв от носа му падна върху бялата риза.

— Не можеш да докажеш, че всичко това идва от нас, защото не е така — каза той.

— Какво всъщност искаш, Бош? — изфъфли Люис. От гняв лицето му беше станало по-тъмночервено, отколкото беше, когато вратовръзката му се беше врязала във врата. Бош тръгна бавно в кръг около тях, та двамата трябваше постоянно да въртят глави, за да го гледат.

— Какво искам ли? Ами вие сте ми толкова противни, че дори не бих се занимавал да ви изкарвам пред съда. Стига ми, дето ви пооцапах гащите. Искам само…

— Бош, би трябвало да се прегледаш при психиатър — избухна Кларк.

— Мълчи, Кларк — обади се Люис.

— Ти мълчи! — отвърна партньорът му.

— Всъщност аз вече съм се преглеждал — рече Бош. — И резултатът от прегледа напълно ме задоволява. Вие обаче, като гледам, ще бъде най-добре да посетите ветеринар.

Той продължи да обикаля около двамата.

— Ще ви кажа направо: готов съм да забравя всичко станало дотук. Искам само да ми отговорите на няколко въпроса и с това ще приключим малкото недоразумение. После ще ви освободя. Нали в крайна сметка всички сме част от голямото семейство.

— Какви са тия въпроси, Бош? — запита Кларк. — За какво говориш?

— Кога започнахте да ме следите?

— Във вторник сутринта, когато излезе от сградата на ФБР — отвърна Люис.

— Няма да му казваш нищо бе, човек — каза Кларк на партньора си.

— Ама той вече знае.

Кларк погледна Люис и поклати глава, сякаш не можеше да повярва на това, което чува.

— Кога поставихте „буболечката“ в телефона ми?

— Не сме… — рече Люис.

— Глупости! Няма значение. Видели сте ме, като разпитвах хлапето в Бойстаун. — Това беше твърдение, а не въпрос. Бош искаше да си помислят, че той така или иначе знае всичко и просто очаква потвърждение.

— Да — рече Люис. — Това беше през първия ден от наблюдението. Значи си ни забелязал. И какво от това?

Хари видя, че Люис се мъчи да бръкне с ръка в джоба на сакото си. Той го изпревари и бръкна пръв. Вътре намери връзка ключове, сред които имаше и ключ от белезници. Хари хвърли връзката в колата.

— На кого казахте за това? — запита той.

— Да сме казали ли? — рече Люис. — За момчето? Не сме казали на никого, Бош.

— Вие пишете всеки ден доклад по наблюдението и правите снимки, нали така? Обзалагам се, че на задната седалка на колата ви има фотоапарат. Освен ако не сте го забравили в багажника.

— Разбира се, че имаме.

Бош запали цигара и започна отново да ги обикаля.

— Та къде отидоха вашите донесения?

Измина малко време, преди Люис да отговори. Бош видя как той намигна на Кларк.

— Предадохме първия доклад и филма вчера. Оставихме на заместник-шефа, както винаги. Дори не знаем дали той ги е видял. Само това сме дали досега. Хайде, Бош, свали тези белезници от нас. Всичко това е толкова нелепо. Ще ни видят хората и тъй нататък. Можем да си говорим и без тях.

Бош издуха дим между двамата и им каза, че белезниците ще останат, докато свърши разговора. Той се наведе, доближи лице до Кларк и рече:

— Кой друг получи копие?

— От доклада по наблюдението ли? Никой, Бош — отвърна Люис. — Това би било нарушение на установената процедура.

Бош се изсмя и поклати глава. Той знаеше, че те не биха нарушили никое служебно правило. Обърна се и тръгна към къщи.

— Чакай, Бош, чакай — извика Люис. — Изпратихме копие на твоя лейтенант. Хайде, върни се.

Бош се върна и Люис продължи:

— Искахме да свършим добра работа. Трябваше да го направим. Заместник-шефът Ървинг ни нареди. Направихме така, както той поиска.

— Какво се казваше в доклада във връзка с хлапето?

— Нищо. Просто, че някакво хлапе… ъъ… „обектът влезе в разговор с някакъв малолетен. После го закара в холивудския участък за обстоен разпит“. Нещо такова.

— Отразихте ли самоличността му в доклада?

— Име не сме писали. Ние не го знаехме освен това. Честно, Бош. Само тебе наблюдавахме, и толкоз. Хайде, освободи ни.

— Ами приюта? Вие сте ме видели, като го закарах там. Включихте ли това в доклада?

— Да, в доклада…

Бош ги доближи отново.

— Ето сега и големия въпрос. След като Бюрото е оттеглило оплакването си, защо ОВР все още ме следи? От ФБР са се обадили на Паундс, че оттеглят обвинението, а вие, момчета, продължавате да се влачите след мен. Защо?

Люис тръгна да казва нещо, но Бош го прекъсна:

— Искам Кларк да ми отговори. Ти мислиш твърде бързо, Люис.

Кларк не каза нищо.

— Кларк, хлапето, с което ме видяхте, вече е мъртво. Някой го е очистил, защото е говорило с мен. А единствените хора, които знаеха, че е говорило с мен, бяхте ти и партньорът ти. Нещо става тук и ако не получа отговорите, които искам, ще направя всичко това публично достояние. Тогава ОВР ще започне разследване срещу вас двамата.

Кларк произнесе първите две думи от пет минути насам.

— Майната ти!

Люис побърза да се намеси:

— Виж какво, Бош, казах ти вече. От ФБР не ти вярват. В това е цялата работа. Казаха, че ти оставят случая, но на нас се обадиха, че не били сигурни в теб. Ти и без това си се набутал сам в тоя случай, затова от Бюрото искат да бъдеш държан под око, да не би да се опиташ да прикриеш нещо. Това е всичко. Казаха ни да те оставим засега и само да те наблюдаваме. Това и направихме. Хайде, освободи ни вече. Едва дишам, а и китките почнаха да ме болят от тия белезници. Как си ги стегнал само.

Бош се обърна към Кларк:

— Къде е твоят ключ от белезниците?

— В предния десен джоб — отвърна той. Все още продължаваше да се държи хладно и отказваше да погледне Бош в очите. Хари го заобиколи, бръкна в джоба му и извади връзката с ключове. После се наведе и прошепна в ухото му:

— Кларк, ако още веднъж влезеш в къщата ми, ще те убия.

След това с рязко движение Бош смъкна панталона и долните гащи на детектива от „Вътрешно разследване“ до глезените и си тръгна. Пътьом хвърли връзката с ключове в колата.

— Копеле такова! — извика Кларк. — Най-напред аз ще те очистя, Бош!

* * *

Докато имаше „буболечката“ и касетофона, Бош беше сигурен, че Люис и Кларк нямаше да повдигнат служебно обвинение срещу него. Щяха да изгубят повече от това, отколкото той. Едно дело и публичен скандал биха отрязали пътя на кариерата им към шестия етаж. Бош се качи в колата си и потегли към сградата на Федералното бюро.

Твърде много хора знаеха за Шаркай или поне бяха имали възможността да научат, мислеше той, опитвайки се да прецени положението. Нямаше сигурна нишка, която да води към един определен човек. Люис и Кларк бяха видели момчето и предали информация за Ървинг, Паундс и кой знае още на кого. Рурки и хората от архива на ФБР също знаеха за него. Освен изброените дотук, сигурно имаше и хора от улицата, които бяха забелязали Шаркай с Бош или бяха чули, че детективът го търси. Хари разбираше, че ще трябва да изчака, докато нещата претърпят някакво развитие.

Червенокосата служителка, седяща зад стъкленото гише в приемната на Федералното бюро, го накара да чака, докато се свърже с „Група III“. Той хвърли един поглед към гробището през ефирните завеси и видя няколкото човека, които работеха в изкопа на хълма. Те ограждаха земната рана с черни каменни блокове, които блестяха ослепително на слънцето. Едва сега Бош разбра какво правеха всъщност. Електронната ключалка на бравата зад него избръмча, той се обърна и влезе в коридора. Беше дванадесет и половина и целият екип беше навън освен Еленър Уиш. Тя седеше зад бюрото си и ядеше сандвич с яйце — от онези, дето ги продаваха във всяка ведомствена кафетерия, опаковани в триъгълно найлоново пликче. Пластмасовото шише с водата и малката чашка също бяха на бюрото. Двамата размениха кратък поздрав. Бош усещаше, че нещата между тях се бяха променили, но не знаеше доколко.

— От сутринта ли си тук? — запита той.

Тя отвърна отрицателно. Каза му, че е отнесла снимките на Франклин и Делгадо и ги е показала на служителите от трезора на „Уестленд Нешънъл“. Една от жените разпознала Франклин като Фредерик Б. Айсли, наемател на личен сейф в трезора — съгледвачът.

— Това е достатъчно, за да получим заповед за арестуване, но Франклин не ни е подръка — рече тя. — Рурки изпрати няколко екипа на адресите, които Франклин и Делгадо бяха оставили. Хората се обадиха преди малко. И двамата или са се преместили, или никога не са живели на посочените места. Сякаш са се изпарили.

— И сега какво?

— Не знам. Рурки спомена нещо аз замразяване на случая, докато не ги открием. Вероятно ти ще трябва да се върнеш към другите си задължения в отдел „Убийства“. Когато заловим един от двамата, ще ти се обадим да си довършиш работата по убийството на Медоус.

— И това на Шаркай също. Недей забравя.

— И по него.

Бош кимна. Всичко свърши. Бюрото прекратяваше разследването.

— Между другото получи се съобщение за теб — рече тя. — Някой се обади и каза, че се казвал Хектор. Само толкова.

Бош седна зад празното бюро до нейното и набра номера на Хектор Вилабона. Слушалката се вдигна на второто иззвъняване.

— Обажда се Бош.

— Хей, какво правиш в Бюрото? — запита Хектор. — Обадих се на номера, който ми даде, и някой ми каза, че говоря с ФБР.

— Аха… дълга история. Ще тия разкажа друг път. Откри ли нещо?

— Не много, Хари, а както изглежда, няма да открия нищо повече и за в бъдеще. Не мога да се добера до досието. Онзи тип, Бин ли беше, не знам какъв е, но е имал солидни хора зад гърба си. Точно както мислехме. Досието му все още е засекретено. Обадих се на един човек оттам, когото познавам, и го помолих да ми ги изпрати. Той отговори, че не може да направи нищо по въпроса.

— Защо ще бъде все още секретно?

— Кой знае, Хари? Може би, за да не открие някой нещо.

— Е, благодаря ти все пак. Вече май не е чак толкова важно.

— Ако имаш човек някъде по-нагоре, който да има достъп, той би могъл да извади по-голям късмет от мен. Аз съм деветата дупка на кавала, знаеш. Но слушай, този човек, моят познат, изтърва нещичко.

— Какво?

— Ами аз му дадох името на Бин и когато той ми се обади, каза: „Съжалявам, досието на капитан Бин е засекретено.“ Точно така каза — нарече го „капитан“. Значи този тип може би е военен, затова толкова бързо са го изтеглили оттам и са го изпратили тук. Ако е бил военен, отървал е кожата благодарение на това.

— Аха, аха — рече Бош, благодари на Хектор и затвори телефона. Обърна се към Еленър и я попита дали има някой познат в Министерството на външните работи. Тя поклати отрицателно глава. — Във Военното разузнаване, ЦРУ или нещо такова? — продължи Бош. — Някой, който да има достъп до компютърните файлове.

Тя помисли малко и каза:

— Има един човек в министерството, когото познавам отпреди… Но какво става, Хари?

— Можеш ли да му се обадиш и да му кажеш, че имащ нужда от услуга?

— Той не разговаря по телефона, когато става дума за нещо служебно. Ще трябва да слезем дотам.

Бош стана. Излязоха от кабинета и докато чакаха асансьора, той й разказа за Бин; какъв е бил и как е напуснал Виетнам същия ден, когато е заминал Медоус. Асансьорът дойде, влязоха вътре и тя натисна седмия етаж. Бяха сами.

— През цялото време си знаела, че имам „опашка“ — каза Бош. — От „Вътрешно разследване“.

— Видях ги.

— Но ти си знаела още преди да ги видиш, нали?

— Това променя ли нещата?

— Мисля, че да. Защо не ми каза?

Тя замълча. Асансьорът спря.

— Не зная — каза Уиш. — Съжалявам. Отначало не исках да ти казвам, а после, когато вече поисках, не можех. Мислех, че ще разваля всичко… както и стана все пак.

— Защо не искаше отначало, Еленър? Защото все още около мен нещата не са били съвсем ясни ли?

Тя се загледа в ъгъла на асансьорната кабина от неръждаема стомана.

— В началото… да, не бяхме сигурни за теб. Не искам да лъжа по този въпрос.

— Ами след началото?

Вратата се отвори на седмия етаж. Еленър излезе с думите:

— Ти си все още тук, нали?

Бош излезе след нея. Хвана я за ръката и я спря. Отстрани двамата приличаха на мъже в почти еднакви сиви костюми, застанали във враждебни пози от двете страни на вратата на асансьора.

— Да, още съм тук, но ти не ми каза за ония двамата.

— Хари, не може ли да говорим за това по-късно?

— Освен това те са ни видели заедно с Шаркай.

— Да, така мисля и аз.

— Ами тогава защо не ми каза нищо, когато говорех за това, че има човек отвътре, когато те попитах на кого си казала за хлапето?

— Не знам.

Бош сведе поглед надолу към краката си. Почувства се като единствения човек на планетата, който не разбира какво става около него.

— Говорих с тях — рече той. — Твърдят, че просто са ни наблюдавали тогава с хлапето. Не са предприели нищо повече. Казаха, че дори не са знаели неговата самоличност. Името на Шаркай не е било включено в докладите им.

— А ти вярваш ли им?

— Преди и дума не можеше да става за това. Не мисля, че двамата са забъркани. Просто не се връзва. Те преследват само мен и биха направили всичко, за да ме спипат. Но не биха премахнали свидетел. Цялата работа е едно безумие.

— А може би те доставят информация на някой, който е забъркан във всичко това, но самите те не знаят.

Бош се замисли отново за Ървинг и Паундс.

— Възможно е. Всичко обаче опира до това, че има замесен човек отвътре, тук някъде. И двамата го знаем. Може да е от моята служба, а може да е и от твоята. Трябва да бъдем много внимателни за това с кого разговаряме и какво вършим.

След малко той я погледна право в очите и рече:

— Ти вярваш ли ми?

Отне й доста време, но накрая тя кимна с глава.

— Не мога да измисля друг начин, за да си обясня всичко това — рече Еленър Уиш.

* * *

Еленър отиде при момичето от приемната, а Бош изчака на място. След няколко минути отвътре излезе млада жена, която отвори една врата и ги поведе през няколко коридора до малка канцелария. Зад бюрото нямаше никой. Двамата седнаха на столове с лице към бюрото и зачакаха.

— С кого трябва да се срещнем? — прошепна Бош.

— Аз ще те представя, а пък той ще ти разкаже за себе си колкото прецени, че е нужно — отвърна тя.

Бош тъкмо се канеше да я попита какво значи това, когато вратата се отвори и влезе един мъж. Изглеждаше на около петдесет години, с посребрена коса, която беше грижливо подредена, и здраво телосложение под синия блейзър. Очите му бяха сиви и гледаха безизразно. Той седна зад бюрото са без да погледне Бош. Беше заковал поглед върху Еленър Уиш.

— Ели, радвам се да те видя отново — рече той. — Как си?

Тя каза, че била добре, размени още няколко любезности и едва тогава представи Бош. Мъжът се надигна и протегна ръка през бюрото към Хари.

— Боб Ърнст, заместник-началник на отдел „Търговия и развитие“, много ми е приятно. Значи това е официално посещение, а не си се отбила просто да се видиш с един стар приятел?

— Да, Боб, съжалявам, но работим по един случай и се нуждаем от малко помощ.

— Ще направя каквото ми е по силите, Ели — отвърна Ърнст. Пренебрегваше Бош, а се познаваха едва от минута.

— Боб, имаме нужда от информация за един човек, чието име изскочи във връзка с разследването, което водим — каза Уиш. — Мисля, че ти заемаш достатъчно висока длъжност, за да се добереш до тази информация, без да губим време и без излишни разправии.

— В това ни е проблемът — допълни Бош. — Разследваме убийство и просто нямаме много време, за да минаваме по каналния ред. А докато чакаме сведенията да пристигнат от Вашингтон…

— От друга националност ли е човекът?

— Виетнамец — рече Бош.

— Кога е пристигнал тук?

— На 4 май, 1975 година.

— Аха, точно след падането. Ясно. Я ми кажете какво е това убийство, което ФБР и лосанджелиската полиция разследват заедно и което е свързано с толкова далечен исторически период, а освен това и с миналото на друга държава?

— Боб — започна Уиш, — мисля, че…

— Не, не ми отговаряй — излая Ърнст. — Мисля, че имаш право. Най-добре ще бъде да не издребняваме чак дотам.

Ърнст започна да оправя бележника пред себе си и да подрежда предметите върху бюрото си, макар всичко да си беше на мястото.

— За кога ви трябва информацията? — запита той накрая.

— Сега — отвърна Еленър.

— Ще почакаме — каза Хари.

— Сигурно ви е ясно, че може и да не успея да се добера до каквото и да е така отведнъж?

— Разбира се — рече Еленър.

— Дай ми името.

Ърнст плъзна един лист хартия по повърхността на бюрото. Еленър написа върху него името на Бин и го плъзна обратно. Ърнст го погледна и стана, без дори да докосне листа.

— Ще видя какво мога да направя — рече той и излезе.

Бош погледна Еленър.

— „Ели“, а?

— Моля те, не позволявам на никого да ме нарича така. Затова и не отговарям на обръщенията му.

— Искаш да кажеш досега. Вече ще му бъдеш задължена.

— Ако свърши някаква работа. Ще му бъдеш задължен и ти самият.

— И предполагам, ще трябва да му позволя да ми вика „Ели“?

Тя не се усмихна.

— Как се запозна с тоя тип все пак?

Тя не отвърна.

Бош продължи:

— Сигурно сега ни подслушва.

Той огледа стаята, макар да беше ясно, че ако имаше някакви подслушвателни устройства, те със сигурност бяха добре скрити. Когато забеляза черния пепелник върху бюрото, Хари извади цигарите си.

— Моля те, не пуши — рече Уиш.

— Само малко.

— Запознах се с него някога, когато бяхме заедно в едно ведомство. Сега дори не си и спомням как е станало. Той беше тогава някакъв заместник-еди-какво си във Външните работи. Пихме по едно няколко пъти и това е всичко. По-късно се преместил тук. Когато един ден ме видя в асансьора и разбра, че аз също съм се преместила тук, започна да ми се обажда.

— Работи за ЦРУ, нали? Или нещо от този род.

— Вероятно. Така мисля. Но това няма значение, ако се добере до информацията, която ни интересува.

— Значи „вероятно“, а? Познавах такива говнари по време на войната. Няма значение какво ще научим от него днес, защото винаги ще остане и още нещо. Типове като него, разполагащи с толкова информация, никога не казват всичко, което знаят. Както каза той, „не издребняват“. Могат просто да те очистят, преди самите те да са узнали защо.

— Ще спрем ли за малко да говорим?

— Разбира се… Ели.

Бош прекара времето на чакането, пушейки и оглеждайки голите стени. Човекът не се беше постарал твърде да направи помещението да изглежда като кабинет. В ъгъла нямаше знаме. Нямаше даже и портрет на президента. Ърнст се върна след двадесет минути, а през това време Бош вече беше на втората цигара. Заместник-началникът на отдел „Търговия и развитие“ се отправи към бюрото си с празни ръце и рече:

— Може ли да не пушите, детективе? Намирам, че е неприятно, когато това се прави в затворено помещение.

Бош смачка фаса в малката черна купичка, поставена на единия край на бюрото.

— Извинете — рече той. — Видях пепелника, та си помислих…

— Това не е пепелник, детективе — каза Ърнст с дрезгав глас. — Това е купичка за ориз отпреди триста години. Донесох я от Виетнам, когато се прибрах окончателно.

— И там ли сте работили в търговията и развитието?

— Извинявай, Боб, откри ли нещо? — намеси се Еленър.

На Ърнст му беше необходимо известно време, докато отклони поглед от Бош.

— Открих много малко, но и то може да бъде от голяма полза. Този човек, Бин, е бил бивш полицейски служител в Сайгон. Капитан… Бош, вие ветеран ли сте от конфликта?

— Имате предвид войната ли?

— Да.

— Ама разбира се — каза Ърнст. — Кажете ми тогава, значи ли нещо за вас тази информация?

— Не много. През повечето време бях из джунглите. Не успях да видя много от Сайгон, ако не броим баровете за американци и студията за татуиране. Трябва ли да значи нещо за мен това, че онзи тип е бил капитан от полицията?

— Предполагам не, затова нека ви кажа. Като капитан Бин е ръководел отдела за борба с порока.

Бош се замисли за малко над това и каза:

— Хубаво, значи той е бил вероятно толкова корумпираш колкото и всичко останало през време на войната.

— Предполагам, макар бидейки в джунглата, вие сте научили доста за системата там, за това кое как беше в Сайгон? — запита Ърнст.

— Защо не ни разкажете? Изглежда, на вас това ви е била работата. Моята беше просто да остана жив.

Ърнст не обърна внимание на хапливата забележка. Реши да изключи Бош от съзнанието си. Докато говореше, гледаше Еленър.

— Всичко е много просто наистина — рече той. — Ако се занимаваш с черна борса, проституция, хазарт или каквото и да е на черния пазар, си длъжен да плащаш по местната тарифа. Десятък за домакините, така да се каже. Това плащане държи местната полиция настрана и практически гарантира, че бизнесът ти няма да бъде смущаван. Разбира се, до определени граници. Единствената ти грижа остава американската военна полиция. И предполагам, те също са могли да бъдат подкупени. Поне такива бяха слуховете. Както и да е, тази система си функционираше с години, още от самото начало на войната чак до изтеглянето на американската армия, до 30 април 1975, когато Сайгон падна.

Еленър кимна и зачака той да продължи.

— Американската военна намеса продължи малко повече от едно десетилетие, а преди нея е имало френска. Тук става дума за много, много години външна намеса.

— За милиони — рече Бош.

— Как така?

— Става дума за милиони долари, платени като подкупи.

— Да, абсолютно вярно, десетки милиони, ако се има предвид колко години е продължило това.

— И къде тук е мястото на капитан Бин? — запита Еленър.

— Ами виждате ли — каза Ърнст, — нашата информация от онова време беше, че корупцията в Сайгонското полицейско управление се управлява и контролира от една триада, наречена „Дяволската тройка“. Или им плащаш, или не въртиш бизнес. Проста работа.

По едно случайно или по-скоро неслучайно стечение на обстоятелствата сайгонската полиция имаше трима капитани, чиито функции отговаряха, така да се каже, пасваха съвсем точно на дейността на триадата. Един капитан отговаря за порока, друг за наркотиците и третият за реда. Нашата информация е, че всъщност тези трима капитани са били самата триада.

— Повтаряте все „нашата информация“. Това информация на отдела за търговия и развитие ли е?

Ърнст се пресегна отново да подрежда нещата по бюрото си и загледа Бош хладно.

— Детективе, вие сте дошли при мен за информация. Ако искате да научите какъв е източникът, трябва да ви кажа, че сте сбъркали човека. Можете да вярвате на това, което казвам, или не. Мен това изобщо не ме засяга.

Двамата мъже кръстосаха остри погледи, но не казаха нищо повече.

— И какво стана с тях? — запита Еленър. — С членовете на триадата?

Ърнст отмести очи от Бош и каза:

— Това, което стана, е, че след като Съединените щати изтеглиха своите въоръжени сили през 1973, източниците на приходи за триадата до голяма степен се изгубиха. Но като всяка организирана бизнес структура, те видяха края още отдалеч и се опитаха да променят нещата. Разузнаването по онова време успя да научи, че триадата в известен смисъл се е преструктурирала. В началото на седемдесетте тя променя своите функции от осигуряване на протекция за наркобизнеса в Сайгон към пряко участие в него. Използвайки политическите и военните си контакти, а така също и съществуващата полицейска система, тримата се утвърждават като главни брокери при всички сделки с нечист хероин, който идва от високите части във вътрешността на страната и се отправя към Съединените щати.

— Но това не е траело дълго — каза Бош.

— О, не. Разбира се, че не. Когато Сайгон падна през април 1975, те трябваше да се измъкнат. Бяха направили милиони. Всеки от тях е трябвало да има приблизително по около петнайсет до осемнайсет милиона долара, но в новия град Хо Ши Мин това не би представлявало нищо, пък и едва ли са щели да останат живи, за да се наслаждават на богатството си. Триадата е трябвало да се спасява с бягство, ако не е искала да застане пред взводовете за екзекуция на Северновиетнамската армия. И те са използвали парите си, за да се измъкнат…

— И как са го направили? — рече Бош.

— Това са били мръсни пари. Пари, които един капитан от виетнамската полиция не би могъл да има. Предполагам, могли са да ги прехвърлят в Цюрих, но не трябва да забравяте, че имаме работа с виетнамска култура, която е родена в условия на бъркотия и недоверие, във време на война. Тези хора не са вярвали дори на банките в собствената си страна. Освен това тези пари вече не са били в наличност.

— Какво? — запита Еленър удивена.

— През цялото време са ги превръщали в ценности. Знаеш ли какво представляват осемнайсет милиона долара? В банкноти биха напълнили стая като тази. Затова те намират начин да намалят обема. Това е, което ние смятаме.

— В скъпоценности ли? — рече Бош.

— Диаманти — като Ърнст. — Осемнайсет милиона долара, превърнати в диаманти, биха се събрали в две кутии от обувки.

— И в касета за лични депозити на банков трезор — продължи Бош.

— Възможно е и това, но моля ви, не искам да знам повече, отколкото ми е необходимо.

— Бин е бил един от капитаните — рече Бош. — А кои са били другите двама?

— Казаха ми, че един от тях се е казвал Ван Нгуен и се смята, че е мъртъв. Не е успял да напусне Виетнам. Бил е убит от другите двама или от Северновиетнамската армия. Така или иначе не е успял да се измъкне. Това се потвърди и от нашите агенти в новия град Хо Ши Мин след падането. Другите двама успяват. Пристигнали са тук. И двамата са получили визи, използвайки връзките и парите си, предполагам. Нататък не мога да ви помогна… Единият е Бин, когото явно сте открили, а другият е Нгуен Тран. Дошъл е с Бин. Къде са отишли и какво са правили след пристигането си тук, не мога да ви кажа. Минали са петнайсет години оттогава. Пък и щом са се прехвърлили тук, вече не са наша грижа.

— А защо сте им позволили да се прехвърлят?

— Кой е казал, че сме им позволили? Трябва да ви е ясно, детектив Бош, че повечето от тази информация е събрана след като всичко вече е било свършен факт.

Ърнст стана. Явно това беше всичката информация, която той беше склонен да отпусне за днес.

* * *

Бош не искаше да се връща обратно в Бюрото. Информацията от Ърнст беше като амфетамин за кръвообращението му. Искаше му се да повърви пеш. Искаше да поговори, да поспори. Когато влязоха в кабината на асансьора, той натисна бутона за приземния етаж и каза на Еленър, че иска да излязат навън. Бюрото беше като аквариум, а той искал пространство.

Винаги му се струваше, при всяко следствие, че информацията постъпва бавно, почти като песъчинките, процеждащи се едва-едва през теснината на пясъчен часовник. В един момент в долната половина се събира повече информация и тогава пясъкът отгоре сякаш започва да пада по-бързо, докато накрая направо се изсипва през дупчицата. Точно до такова положение бяха стигнали със случая „Медоус“, банковия обир и всичко останало. Нещата постепенно идваха на мястото си.

Излязоха от фоайето и стъпиха на озеленената алея, отстрани на която имаше осем знамена на САЩ и едно на щата Калифорния, които ветрецът лениво поклащаше върху пилоните, издигнати в полукръг. Този ден нямаше демонстранти. Въздухът беше топъл и неестествено влажен за сезона.

— Трябва ли да се разхождаме тук? — запита Еленър. — Аз би трябвало да бъда горе, за да съм по-близо до телефоните. А ти би могъл да си направиш кафе.

— Искам да пуша.

Тръгнаха на север към булевард „Уилшайър“.

Бош каза:

— Годината е 1975. Сайгон почти е паднал. Капитанът от полицията Бин плаща на хора да измъкнат него и диамантите му вън от страната. На кого плаща, не знаем. Знаем обаче, че през цялото време се ползва с привилегиите на ВИП^[3] — Повечето хора се качват на кораби, а той лети със самолет. Пътува четири дена от Сайгон до Щатите. Придружава го цивилен американски съветник от посолството, който оправя нещата по пътя. Това е Медоус. Той…

— Придружаван е „може би“ — рече тя. — Забрави думата „би“.

— Не сме в съда. Казвам го така, както го виждам, както може би е било. И после, ако не ти харесва това, кажи го по твой начин.

Тя вдигна ръце в жест на съгласие и Бош продължи:

— Значи Медоус и Бин са заедно. Годината е 1975. Медоус работи като охрана на напускащите страната или нещо такова. Виждаш ли, той също си заминава оттам. Може да е познавал Бин отпреди, а може и да не е. Искам да кажа, като търговец на хероин. По-вероятно е да го е познавал. А може дори да е работил за него. Може да е знаел, а може и да не е какво носи Бин със себе си към Щатите. Най-малкото, може би е подозирал.

Бош спря, за да си събере мислите, а Еленър неохотно продължи:

— Бин носи със себе си културно унаследената неприязън или недоверие към оставянето на пари в ръцете на банкери. Той има и друг допълнителен проблем. Парите му не са узаконени. Те са недекларирани, никой не знае за тях и значи не може да ги притежава на законно основание. Няма и как да ги декларира или да ги внесе в банка по нормалния начин, понеже ще трябва да обяснява откъде ги има. Затова той оставя това значително състояние на второто най-добро за целта място — в трезора за лични ценности. Къде отиваме?

Бош не отговори. Беше твърде погълнат от мислите си. Стигнаха до „Уилшайър“. Когато светна зелено, двамата се смесиха с тълпата и прекосиха платното по пешеходната пътека. Вече от другата страна на улицата, те се отправиха на запад, вървейки покрай храстите, ограждащи гробището за ветерани. Бош подхвана отново своя разказ:

— И така, значи Бин оставя своя дял в личен сейф. Той започва да реализира великата американска мечта като беглец. Само дето е богат беглец. Междувременно Медоус се връща от война, не може да се приспособи веднага към нормалния живот, не може да надмогне навика и започва да върши престъпления, за да се оправя някак. Обаче тук нещата не са толкова лесни като в Сайгон. Хващат го, прекарва известно време затворен. Излиза, влиза отново, пак излиза и накрая попада за по-дълго време зад решетките във връзка с няколко по-значителни удара на банки.

В живия плет се появи просека и алея, настлана с плочки. Бош тръгна по нея и не след дълго двамата спряха, загледани в ширналото се гробище, с редиците бели паметници от излъскан камък, открояващи се на фона на морето от зеленина. Високият жив плет изолираше донякъде шума на уличното движение. Изведнъж всичко беше станало много тихо.

— Също като в парк — рече Бош.

— Гробище е — прошепна тя. — Да си вървим.

— Няма нужда да шепнеш. Нека се разходим. Толкова е тихо.

Еленър се поколеба, но го последва по алеята с плочки, докато стигнаха под един дъб, който хвърляше сянка върху гробовете на няколко ветерани от Първата световна война. Тя го настигна и продължи разговора:

— И така, Медоус попада на Търминал Айланд. Отнякъде чува за онова място, „Рота Чарли“. Свързва се с онзи бивш военен полковник пастор, който ръководи лагера, спечелва доверието му и успява да излезе от Търминал Айланд по-рано. Вече в „Рота Чарли“, той се свързва със старите си бойни другари Делгадо и Франклин. Само дето им остава да бъдат в лагера един-единствен ден заедно. Един-единствен ден. Да не искаш да ми кажеш, че са измислили всичко това през този ден?

— Не знам — рече Бош. — Не е възможно, но се съмнявам. Може да са го измислили и по-късно. Важното в случая е това, че тримата са заедно или поне близо един до друг в Сайгон през 1975. После се събират отново в „Рота Чарли“. След това Медоус излиза, хваща се на няколко работи за прикритие, докато му изтече гаранцията. Тогава напуска и изчезва.

— Докога?

— До обира в „Уестленд Нешънъл“. Влизат в трезора, почват да разбиват касетите, докато открият тази на Бин. Или пък вече са знаели коя е неговата. Може да са го проследили и да са видели къде е скрил своя дял от диамантите. Трябва да прегледаме архивите на трезора отново и да видим дали този Фредерик Б. Айсли е посещавал банката по едно и също време с Бин. Обзалагам се, че точно това ще открием. Той е видял кой е сейфът на Бин, понеже е бил в трезора заедно с него.

После, по време на проникването, те разбиват неговия сейф и всичките други, вземайки съдържанието им за камуфлаж. Хитрото в случая е, че са знаели, че Бин не може да декларира какво му е откраднато, понеже то не е съществувало официално. Перфектна работа. Взели са всичките останали боклуци, за да прикрият истинската им цел — диамантите.

— Идеално престъпление — рече тя, — поне докато Медоус не залага гривната с нефритените делфини. Това става причина да бъде убит. И тук се връщаме отново на въпроса, който си задавахме преди няколко дена — защо? Другото нещо, което изглежда безсмислено в този случай, е защо Медоус, ако е участвал в обира на трезора, е продължил да живее в онази бърлога? Та той е бил вече богат човек, който обаче не се държи като такъв.

Бош продължи да върви, мълчейки известно време. Това беше въпросът, на който той търсеше отговора още от срещата с Ърнст. Помисли си за предплатения от Медоус наем за единадесет месеца напред. Ако беше жив, щеше да се изнесе през другата седмица. Както си вървяха из градината с бели камъни, всичко сякаш си идваше на мястото. В горната половина на пясъчния часовник вече не беше останал никакъв пясък. Накрая Бош заговори:

— Идеалното престъпление е било извършено едва наполовина, тъй като, залагайки гривната, той твърде скоро е изпортил цялата работа. Затова е трябвало да бъде пожертван, а гривната прибрана.

Тя спря и го загледа. Стояха на алеята, от която започваше парцелът на загиналите през Втората световна война. Бош забеляза, че корените на един стар дъб бяха поразместили надгробните камъни и бяха нарушили идеалната им подредба. Приличаха на зъби, които очакват намесата на зъболекаря.

— Обясни ми това, което току-що каза — рече Еленър.

— Разбили са останалите касети, за да прикрият това, което в действителност са търсили и което е било в касетата. Ясно ли ти е?

Тя кимна. Все още стояха на място и двамата.

— Така. И за да поддържат прикритието, какво е трябвало да направят? Да се освободят от всичко останало, взето другите касети, така че то да не се появи никога вече на свят. Нямам предвид да го скрият. Трябвало е да го разкарат, унищожат, потопят или заровят, за да не бъде никога открито. Защото веднага щом някое бижу или старинна монета, които са включени в списъците на откраднатото, се появи някъде и полицията го открие, ще има вече следа и оттам всичко може да бъде разкрито.

— Значи мислиш, че Медоус е бил убит, понеже е заложил гривната? — запита тя.

— Не само заради това. Има и още нещо. Защо Медоус, ако вече е имал някакъв дял от диамантите на Бин, ще се занимава с някаква гривна, която струва няколко хилядарки? Защо ще продължава да я кара по начина, по който е живял преди? Няма никакъв смисъл.

— Губиш ми времето, Хари.

— Губя и своето. Но я погледни за момент на нещата от този ъгъл. Да речем, че Медоус и другите са знаели къде се намират Бин и този другият капитан — Нгуен Тран, както и къде са скрили диамантите, които са пренесли тук. Да приемем, че има две банки и диамантите са били в два сейфа за лични депозити. Трябвало е да ударят и на двете места. Най-напред те проникват в банката, където е дялът на Бин. Значи сега им остава да намерят и този на Тран.

Тя кимна отново, за да покаже, че следи мисълта му. Бош усети, че го обзема някакво вълнение.

— И така, на тях им трябва време, да измислят план, да изградят стратегия. Трябва да нагласят нещата така, че банката да бъде затворена за три поредни дни, понеже точно толкова време им е необходимо, за да направят всичко да изглежда правдоподобно. И накрая, трябва им време, за да изкопаят тунела.

Той беше забравил да запали цигара. Осъзнавайки това, Бош пъхна една в уста, но започна да говори, преди да я беше запалил.

— Следиш ли мисълта ми?

Тя кимна. Той запали цигарата.

— Какво е най-добре да направиш, след като си извършил удара в първата банка, преди да преминеш към втората? Спотаяваш се и внимаваш нещо да не те издаде. Отърваваш се от всичко, взето за прикритие от останалите касети. Не задържат нищо. Скриваш само диамантите от касетата на Бин. Не бива веднага да започнеш да ги пласираш, понеже това може да привлече вниманието на властите върху теб и да развалиш по този начин втория удар. Всъщност и Бин вероятно си има негови хора, които търсят диамантите. Искам да кажа, че е възможно през всичките тези години той да е започнал да ги обръща в налични пари и оттам да се познава с някои хора от мрежата за пласиране на скъпоценности. При това положение те също ще дебнат за неговите диаманти.

— Значи Медоус е нарушил правилата на играта — рече тя. — Задържал е гривната, въпреки че не е трябвало. Затова неговите хора са го наказали. После са разбили заложната къща и са си прибрали гривната. — Тя поклати глава, възхищавайки се на добрия замисъл. — Всичко щеше да е наистина изпипано съвършено, ако Медоус не беше направил това.

Бош кимна. Останаха още известно време, загледани един в друг, после отместиха погледи към зелените площи на гробището. Бош пусна цигарата на земята и стъпи върху нея. Двамата едновременно погледнаха към хълма и видяха черните стени на Мемориалния комплекс на ветераните от Виетнам.

— Какво прави това тук? — запита тя.

— Не знам. Това е умален наполовина модел от изкуствен мрамор. Предполагам, че го местят насам-натам за в случай, че някои не могат да се доберат до Вашингтон, за да видят оригинала.

Изведнъж Еленър пое шумно въздух и се обърна към него.

— Хари, в понеделник е Денят на загиналите.

— Знам. Банките са затворени за два дни, а някъде и за три. Трябва да открием Тран.

Тя се обърна и тръгна обратно към Бюрото. Той хвърли един последен поглед към мемориалния комплекс. Високият обелиск от изкуствен мрамор с издълбаните в него имена се издигаше на склона на хълма. Един човек в сива униформа метеше алеята, водеща до него. Пред паметника имаше голям букет от виолетови цветя.

Хари и Еленър мълчаха, докато излизаха от гробището и се отправяха обратно по булевард „Уилшайър“ към сградата на ФБР. Тя зададе въпроса, който отдавна се въртеше в ума Бош и на който той все още нямаше добър отговор.

— Защо сега? Защо са чакали толкова дълго време? Минали са петнайсет години.

— Не знам. Просто сега му е дошло времето, и толкоз. Хора, предмети, невидими сили и прочие неща понякога се срещат съвсем неочаквано. Аз вярвам в съдбата. Кой знае? Може Медоус да е забравил за този Бин и просто да го е видял един ден на улицата. Тогава всичко се е върнало в съзнанието му и той е измислил идеалния план. Може това да е било планирано от друг човек или пък просто да им е хрумнало през този единствен ден, когато тримата са се събрали в „Рота Чарли“. Има толкова много защо, че просто не им се вижда краят. На нас ни трябват само отговорите на въпросите „как“ и „кой“.

— Знаеш ли, Хари, ако те са някъде там, из града, или по-скоро би трябвало да кажа под града, и копаят новия тунел, то ние разполагаме само с два дни, за да ги открием. Трябва да изпратим няколко екипа под земята и да ги търсим.

Той си помисли, че изпращането на хора в градската канализация, които да търсят евентуален вход на бандитски тунел, е изстрел в тъмнината. Тя беше казала, че има повече от 1500 мили подземни тунели само под град Лос Анджелис. Можеха да не открият този на бандитите дори да разполагаха с цял месец за това. Ключът към разкритието беше Тран. Трябваше да открият последния капитан от сайгонската полиция, а после и неговата банка. Там щяха да се засекат с бандитите, които бяха и убийците на Били Медоус. Също и на Шаркай.

— Мислиш ли, че Бин би ни казал къде да намерим Тран? — запита Бош.

— Той не е декларирал, че съкровището му е задигнато от трезора, така че не ми прилича на човек, който би ни казал къде да търсим Тран.

— Вярно. Мисля, че трябва най-напред да се опитаме сами да го открием, преди да отидем при Бин. Нека оставим Бин като последна резерва.

— Започвам веднага с компютъра.

— Хайде.

* * *

Компютърът на ФБР и компютърната мрежа, до която той имаше достъп, не им показа веднага местонахождението на Нгуен Тран. Бош и Уиш не откриха нищо споменато за него и нито една програма от файловете на системите. Нямаше го в Централния архив на град Лос Анджелис, нямаше го сред списъците на гласоподавателите, както и сред данъкоплатците. Бош се обади на Хектор Вилабона и получи потвърждение, че Тран е влязъл в Съединените щати същия ден, когато е дошъл и Бин, но по-нататък нямаше никаква информация. След тричасово взиране в кехлибарените букви на компютъра Еленър Уиш го изключи.

— Нищо — рече тя. — Явно използва друго име. Обаче официално той не си е променял името поне в този окръг. Никъде няма нищо за него.

Седяха и мълчаха обезкуражени. Бош допи последната глътка кафе от пластмасовата чашка. Вече беше минало пет часът и оперативната стая беше празна. Рурки си беше отишъл вкъщи, след като получи информация за хода на нещата и взе решение да не изпращат хора в канализацията.

— Знаеш ли колко мили подземни тунели има под Лос Анджелис — беше запитал той. — Та долу е като шосейна мрежа. Онези типове, ако наистина се намират там долу, биха могли да бъдат къде ли не. Има да се блъскаме и лутаме из тъмнината. И после те имат предимство, а някой от нас може да пострада.

Бош и Уиш разбираха, че е прав. Затова не спориха с него, а насочиха усилията си да открият Тран. И удариха на камък.

— Е, значи сега отиваме при Бин — рече Бош, когато свърши с кафето.

— Мислиш ли, че ще се съгласи да сътрудничи? — запита тя. — Веднага ще усети, че щом търсим Тран, значи сме научили за общото им минало. Значи и за диамантите.

— Нямам представа какво ще направи той — каза Бош. — Утре отивам да се видя с него. Гладна ли си?

— Ще отидем утре да се видим с него — поправи го тя и се усмихна. — Гладна съм, да. Хайде да се махаме оттук.

Вечеряха в един ресторант на „Бродуей“ в Санта Моника. Еленър избра мястото и понеже се намираше близо до нейния апартамент, Бош беше с приповдигнато настроение и съвсем се беше откъснал от грижите. В ъгъла на ресторанта върху дървена сцена свиреше трио, но тухлените стени на заведението правеха звука остър и не особено приятен. По-късно Хари и Еленър седяха в уюта на тишината и пиеха еспресо. Между тях се беше настанила някаква топлота, която Бош усещаше, но не можеше да си обясни. Той всъщност не познаваше тази жена, която седеше срещу него. Един само твърд поглед на кафявите й очи му беше достатъчен, за да разбере това. Искаше му се да проникне зад тях. Бяха се любили, но той искаше да бъде влюбен. Той я искаше.

Сякаш винаги знаейки за какво мисли, тя го запита:

— Ще дойдеш ли с мен у дома тази вечер?

* * *

Люис и Кларк се намираха на второ ниво от паркинга гараж от другата страна на улицата и на половин пряка от ресторанта на „Бродуей“. Люис беше слязъл от колата и клечеше до парапета, наблюдавайки през камерата. Нейният дълъг цял фут обектив беше закрепен върху тринога и насочен към входната врата на ресторанта, отстоящ на около стотина метра. Люис се надяваше светлината на надписа над вратата да бъде достатъчна. Беше заредил камерата с високочувствителен филм, но мигащата червена точка на визьора му казваше, че още не може да снима. Нямаше достатъчно светлина. Той все пак реши да опита. Искаше да направи поне една снимка.

— Няма да успееш — рече Кларк иззад него. — Не и при тази светлина.

— Я ме остави да си върша моята работа. Ако не успея, какво толкова. На кого му пука?

— На Ървинг.

— Абе майната му! Разправя, че му трябвала повече документация. Ще си я получи. Аз само се опитвам да свърша това, което той иска.

— Можем да опитаме да се доближим още, за да получим по-близък…

Кларк млъкна и се обърна при шума от стъпки зад гърба му. Люис продължи да гледа през обектива на камерата към вратата на ресторанта. Стъпките бяха на един мъж в синя униформа на пазач.

— Може ли да ви попитам какво правите тук? — запита пазачът.

Кларк му показа значката си и рече:

— Вършим си работата.

Пазачът, млад чернокож, приближи още, за да види значката и името от по-близко разстояние. Дори вдигна ръка към кожения калъф, но Кларк рязко го дръпна вън от обсега му.

— Не пипай, братле. Никой не може да ми пипа значката.

— Тук пише ЛАПД. Обадихте ли се в полицейското управление на Санта Моника? Там знаят ли, че сте тук?

— Че кой го е грижа, мамка му? Я ни остави на мира.

Кларк му обърна гръб. Когато пазачът отново не си тръгна, той се извърна и каза през рамо:

— Имаш ли нужда от нещо, синко?

— Този гараж е моя територия, детектив Кларк. Мога да си стоя където си поискам.

— Можеш също така да се пръждосаш оттук. Аз ще…

Кларк чу шума от блендата на камерата и малко след това автоматичното пренавиване. Обърна се към Люис, който се беше изправил и се усмихваше.

— Успях — рече Люис. — Хванах ги, докато излизаха. Да вървим.

Той чевръсто прибра краката на триногата и я хвърли на седалката на сивия каприс, с който бяха сменили черния плимут.

— Айде чао, брато — рече Кларк на пазача. После седна зад волана.

Колата даде на заден, принуждавайки пазача да отскочи встрани. Кларк погледна в огледалото за обратно виждане и се ухили, насочвайки колата към изходната рампа. Видя как пазачът говори по малка радиостанция.

— Приказвай си каквото искаш, приятелче — рече той.

Колата на „Вътрешно разследване“ стигна до будката на изхода на гаража. Кларк подаде картончето и два долара на човека в будката. Той ги пое, но не вдигна боядисаната на черни и бели ивици метална тръба, която служеше като бариера.

— Бенсън каза да ви задържа тук — рече човекът от будката.

— Какво? Кой е този Бенсън, мамка му? — запита Кларк.

— Пазачът. Каза да ви задържа за минута.

Тъкмо тогава двамата детективи от ОВР видяха Бош и Уиш да минават покрай гаража и да се отправят към Четвърта улица. Щяха да ги изпуснат. Кларк показа значката на човека в будката.

— Ние сме по работа. Махни проклетата бариера. Веднага!

— Той ей сега ще дойде. Трябва да правя каквото ми каже, че инак ще си изгубя работата.

— Веднага отвори проклетия изход, щото наистина ще я изгубиш, тъпанар такъв! — кресна Кларк.

Той форсира мотора, за да покаже на човека, че се готви да мине през бариерата.

— Защо, мислиш, сме сложили тръба вместо някое паянтово парче дърво? Опитай само. Тая тръба ще ви отнесе покрива, господине. Правете каквото искате. Ама ето, той вече иде.

В огледалото Кларк видя пазача, който вървеше към рампата. Лицето му стана моравочервено от гняв. Усети ръката на Люис върху рамото си.

— Охлади малко, партньоре — каза Люис. — Онези двамата се държаха за ръце, когато излизаха от ресторанта. Едва ли ще ги изгубим. Сигурно отиват при нея. Обзалагам се на едноседмично шофиране, че ще ги спипаме отново горе.

Кларк отблъсна ръката му и изпусна дълга въздишка. От това лицето му се поизбистри и той каза:

— Хич не ми пука! Цялата тая работа изобщо не ми харесва.

* * *

На булевард „Оушън Парк“ Бош намери място за паркиране срещу къщата на Еленър. Той спря колата, но не тръгна веднага да слиза. Погледна я, все още усещайки онзи пламък отпреди няколко минути, но и пак така несигурен докъде ще стигнат във всичко това. Тя явно разбираше за какво мисли и вероятно чувстваше нещата по същия начин. Постави ръка върху неговата и се наведе да го целуне. После му прошепна:

— Ела вътре с мен.

Той слезе от колата и заобиколи от нейната страна. Тя също вече беше слязла и Хари затвори вратата. Двамата заобиколиха предницата и спряха, за да изчакат една приближаваща кола да отмине. Колата се движеше на дълги светлини и Бош се извърна към Еленър. Той гледаше нея и затова тя първа забеляза, че дългите светлини се отправят право към тях.

— Хари?

— Какво?

— Хари!

Бош се обърна към приближаващата кола и видя светлините й — четири лъча от две двойки фарове, насочени към тях. През няколкото секунди, които оставаха, Бош бързо дойде до извода, че колата не се канеше да мине покрай тях, а се беше насочила срещу им. Нямаше никакво време, а и малкото оставащо лудо летеше. С едно изглеждащо забавено отстрани движение, Бош се обърна надясно към Еленър. Но тя нямаше нужда от помощ. Двамата се хвърлиха едновременно върху предницата на колата на Бош. Той се претърколи към нея и заедно се строполиха на тротоара от вътрешната страна, когато колата му се разтресе и се чу острият скърцащ звук на раздиращ се метал. С периферното си зрение Бош видя фонтан от сини искри. После той се приземи върху Еленър и двамата се проснаха на тясната ивица зелена площ, която отделяше бордюра от тротоара. Бош почувства, че са отървали кожата. Беше изплашен, но за момента в безопасност.

Той се изправи, стиснал здраво пистолета с две ръце. Колата, която беше вече отминала, не се канеше да спира. Намираше се на около петдесет метра на изток и вече набираше скорост. Бош стреля веднъж, но му се строи, че куршумът отскочи от задното стъкло, твърде слаб, за да го пробие. Той чу пистолета на Еленър да гърми два пъти някъде до него, но не забеляза изстрелите да са причинили каквито и да е щети на отдалечаващата се кола.

Без да продумат, те се качиха в колата на Бош през предната дясна врата. Бош затаи дъх, докато завърташе ключа, но моторът все пак запали и колата се отдели от бордюра. Той завъртя кормилото ту в едната, ту в другата посока няколко пъти, докато набираше скорост. Окачването изглеждаше някак поразхлабено. Нямаше представа каква беше повредата. Когато се опита да погледне в страничното огледало, забеляза, че то беше изчезнало. Включвайки светлините, Бош установи, че само десният фар работеше.

Колата на нападателите вече се намираше поне на пет преки от тях, близо до възвишението, където булевард „Оушън Парк“ се издигаше и после изчезваше от погледа. Малко след това светлините й се изгубиха зад хълма. Насочили са се към Бънди Драйв, реши Бош. Оттам оставаше съвсем малко до шосе № 10. А добереше ли се до шосето, никога нямаше да го стигнат. Бош грабна радиостанцията и се обади за подкрепление. Не можеше обаче да даде описание на колата, а само каза в каква посока се е отправила.

— Насочили са се към шосето, Хари — извика Еленър. — Добре ли си?

— Да, а ти? Успя ли да забележиш каква беше колата?

— Добре съм, само съм поуплашена. А колата не успях да видя добре, но беше американска, мисля. С квадратни фарове. Не видях и цвета, но беше тъмен. Няма да успеем да го хванем, ако стигне до шосето.

Носеха се на изток по „Оушън Парк“, който беше успореден на шосе № 10, намиращо се на осем преки на север. Наближиха билото на хълма и Бош угаси единствения работещ фар. Когато преминаха и започнаха да се спускат, той видя движещата се без фарове кола да пресича осветеното кръстовище на „Линкълн“. Да, наистина отиваше към Бънди. На „Линкълн“ Бош зави наляво и настъпи здраво педала на газта. Включи отново светлините. С увеличаването на скоростта дочу как колата започна да издава някакъв тракащ звук. Предната лява гума и джантата бяха засегнати.

— Къде отиваш? — извика Еленър.

— Искам да стигна до шосето пръв.

Бош едва беше изрекъл това, когато се появиха надписите за шосето и колата направи широк, плавен завой надясно. Гумата издържа. Понесоха се по платното и увеличиха скоростта.

— Как ще го открием? — извика Еленър. Шумът от гумата вече беше доста силен — едно почти постоянно тропане.

— Не знам. Гледай за квадратни фарове.

След минута излязоха на Бънди, но Бош не беше сигурен дали бяха изпреварили онази кола, или тя вече беше отминала. Някаква кола все пак идеше към тях. Беше бяла и чуждестранна.

— Не мисля, че имаш право — извика Еленър.

Бош натисна газта докрай отново и засили право напред. Сърцето му биеше почти толкова бързо, колкото и гумата. Отчасти заради вълнението от преследването, отчасти от радост, че все още е жив, а не изпотрошен на улицата пред дома на Еленър. Беше обхванал кормилото с две ръце в положение на ръцете десет и два часа и форсираше колата напред, сякаш държеше юздите на галопиращ кон. Движеха се с деветдесет мили в час сред рехавия трафик, като и двамата се взираха в предниците на колите, които изпреварваха, търсейки квадратни двойки фарове или повредена дясна предница.

Половин минута по-късно кокалчетата на ръцете на Бош бяха побелели върху волана, когато настигнаха един тъмночервен форд, носещ се с поне седемдесет мили в час в лентата за по-ниски скорости. Бош изпревари колата и подкара редом с нея. Еленър стискаше пистолета си в ръце, но го държеше под нивото на прозореца, за да не се вижда отвън. Белият мъж, който караше колата, дори не погледна към тях, нито пък с нещо издаде, че ги е забелязал. Когато Хари дръпна напред, Еленър извика:

— Квадратни фарове, две двойки.

— Това ли е колата? — извика в отговор Бош развълнувано.

— Не мога да… Не знам, може и да е. Не виждам дали дясната страна е повредена. Пък и този тип не реагира изобщо.

Вече се намираха на три четвърти дължина на кола напред. Бош грабна подвижната сигнална лампа от пода на колата и я постави на покрива през прозореца. Пусна въртящата се синя светлина и започна бавно да отклонява форда към банкета. Еленър протегна ръка навън от прозореца и започна да прави знаци на шофьора да спре. Човекът се поколеба, но се подчини. Бош натисна спирачките рязко и остави другата кола да го подмине, после сви надясно към банкета и намали зад форда. Когато и двете коли спряха досами шумоизолиращата стена, Бош откри, че има голям проблем. Той включи светлините, но отново само десният фар светна. Колата отпред беше твърде близо, за да могат, да видят дали дясната страна на предницата е повредена. Междувременно шофьорът си седеше в колата, почти изцяло скрит в тъмнината.

— Мамка му! — изруга Бош. — Недей да слизаш, докато не ти кажа, че е чисто, чу ли?

— Ясно — рече тя.

Бош трябваше да напъне вратата с цялата тежест на тялото си, за да я отвори. Той слезе от колата с пистолет в едната ръка и фенерче в другата. Насочи лъча на фенерчето към шофьора на колата отпред. Започна да вика, но шумът на движението заглушаваше думите му. Бош опита отново, крещейки на шофьора да постави ръцете си така, че да може да ги вижда. Никакъв ефект. Бош извика командата за трети път. След известно колебание, когато Бош вече беше стигнал до десния заден калник на тъмночервената кола, шофьорът най-после отстъпи. Бош прекара лъча на фенерчето из вътрешността на колата и установи, че няма други пътници. После го насочи отново към шофьора и му нареди да излезе бавно навън.

— Но какво е това? — започна да протестира човекът. Беше дребен, с бледа кожа, червеникава коса и рехави мустачки. Отвори вратата на колата и излезе навън с вдигнати ръце. Беше облечен в бяла, закопчана догоре риза, и бежови панталони с тиранти. Погледна към минаващите наблизо коли, сякаш търсеше свидетел на този кошмар.

— Може ли да видя значката ви? — заекна човекът. Бош се спусна напред, обърна го и просна тялото му върху собствената му кола, с ръцете на покрива. Хванал с едната ръка врата на човека изотзад, а с другата допрял оръжието си до ухото му, той извика към Еленър, че всичко е чисто.

— Провери предницата.

Мъжът под Бош нададе тънък стон като уплашено животно и Хари усети как трепери. Вратът му започна да лепне, Бош не откъсваше очи от него, за да види къде се намира Еленър. Изведнъж дочу гласа й точно зад гърба си.

— Пусни го — рече тя. — Не е той. Няма никаква повреда. Сбъркали сме колата.

Бележки

[1] Ф. В. Айсли — игра на думи — на англ. ФБР се произнася Еф-Би-Ай и се изписва FBI. — Б. пр. ↑

[2] Поправката към Конституцията на САЩ, визираща правата човека. — Б. пр. ↑

[3] VIP (very important passanger) — много важен пътник, статут, с който се ползват известни личности, дипломати и пр., когато пътуват. — Б. — пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Конъли Черното ехо (5)

Метаданни

Данни

Черното ехо

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част петаЧетвъртък, 24 май

Майкъл Конъли
Черното ехо (5)

Част пета
Четвъртък, 24 май