Майкъл Конъли
Черното ехо (10)

Епилог

На следващия ден — след Деня на загиналите Хари Бош се върна в медицинския център „Мартин Лутър Кинг“, където бе строго порицан от своя доктор и както му се стори, онзи изпита някакво перверзно удоволствие да свали сам превръзката, която Хари си беше направил у дома, и после, използвайки някакъв щипещ разтвор, да промие раната на рамото му. Там остана да почива два дни, след което бе закаран в хирургията, където му оправиха мускула, който куршумът беше отделил от костта.

На втория ден след операцията помощник-сестрата му остави за малко един брой от „Лос Анджелис Таймс“ от предишния ден. Статията от Бремер беше на първа страница, придружена от снимка на свещеник, застанал пред един самотен ковчег на гробището в Сиракуза, щата Ню Йорк. Това беше ковчегът на специалния агент от ФБР Джон Рурки. Само по снимката Бош не можа да прецени дали на това погребение имаше повече опечалени, макар и хора от пресата, отколкото при Медоус. Но той захвърли статията, след като прочете първите няколко реда и установи, че нямаше нищо за Еленър Уиш.

На следващия ден имаше посетител. Лейтенант Харви Паундс каза на Бош, щом се възстанови, да се яви в холивудския участък. Паундс рече, че и двамата нямали никакъв избор в случая. Заповедта била дошла от шестия етаж на „Паркър Сентър“. Лейтенантът нямаше какво друго да каже, а и изобщо не спомена за статията във вестника. Хари посрещна новината с усмивка и кимане, без да издаде и най-малката частица от онова, което чувстваше и мислеше.

— Разбира се, всичко си зависи от теб лично… Дали ще можеш да издържиш физическия тест, когато те пуснат докторите оттук — добави Паундс.

— Разбира се — рече Бош.

— Знаеш ли какво, Бош, някои служители с охота биха приели да се пенсионират поради инвалидност при изплащане на осемдесет процента от заплатата им. Ти би могъл да си намериш работа в частния сектор и да си живееш прекрасно. Заслужаваш го.

Аха, каза си Хари, ето значи причината за посещението.

— Това ли иска от мен управлението, лейтенанте? — запита той. — Вие посредник ли сте?

— Не, разбира се. Управлението иска да постъпиш както ти си решиш, Хари. Аз не искам да се възползвам от ситуацията, ами просто, нали разбираш, казвам ти да си помислиш. Чувам, че бизнесът на частните детективи през деветдесетте вървял добре. Вече никой на никого няма доверие. Днешните хора задължително проучват миналото на онези, за които ще се женят — от медицинска, от финансова, че и от емоционална гледна точка.

— Това не ми прилича на работа за мен.

— Значи ще се върнеш в отдел „Убийства“, така ли?

— Веднага, щом премина теста.

На следващия ден дойде друг посетител. Този път беше очакван. Жената беше прокурор от Върховния съд на САЩ и се казваше Чейвс. Тя искаше да разбере всичко във връзка с нощта, когато беше убит Шаркай. Тогава Бош разбра, че Еленър Уиш се бе предала.

Той каза на прокурорката, че е бил заедно с Уиш, потвърждавайки алибито й. Чейвс отговори, че просто трябвало да провери, за да бъде сигурна, преди да предприеме каквото и да е. Зададе още няколко въпроса по случая, после стана да си ходи.

— Какво ще стане с нея? — запита Бош.

— Не мога да обсъждам това, детективе.

— Ами извън протокола?

— Извън протокола, тя вероятно ще получи някоя и друга година, но едва ли ще е за дълго. Има условия всичко да мине тихо и мирно, без да се вдига шум. Пък и тя се е предала сама, дала е пълни сведения по случая, а и както изглежда, не е била пряко отговорна за смъртните случаи. Ако питате мен, ще се измъкне от това много лесно. Най-много да получи тридесет месеца при облекчен режим.

Бош кимна и Чейвс си отиде.

Хари също си тръгна на следващия ден. Получи шестседмична домашна отпуска за възстановяване, преди да се яви отново в участъка на „Уилкокс“. Когато пристигна в къщичката си на „Удроу Уилсън“, намери в пощенската кутия едно известие за колетна пратка. Той отиде в пощенската станция и получи срещу жълтото листче голям плосък пакет от кафява амбалажна хартия. Не го отвори, докато не се прибра вкъщи. Беше от Еленър Уиш, макар да не пишеше. Хари разбра това, понеже в пакета имаше нещо, което той вече познаваше. След като разкъса опаковката и найлоновия плик под нея, той намери вътре поставена в рамка репродукция от картината на Хопър „Нощни птици“. Това беше същата картина, която беше видял над канапето у Еленър през първата нощ, когато беше с нея.

Бош окачи репродукцията в антрето, близо до входната врата, и от време на време спираше да я погледа, когато влизаше вкъщи след уморителната работа. Тя не престана да го очарова, както и да възкресява спомена му за Еленър Уиш. Тези тъмни краски, тази крещяща самота. И мъжът, който седеше там с лице в сянката. Аз съм този мъж, щеше да си мисли Хари Бош всеки път, когато погледнеше картината.