Момчето не виждаше в тъмното, но и не му трябваше. Опитът и дългата практика му казваха, че става добре. Равно и красиво. Движейки ръката си от рамото и въртейки китка, то описваше меки линии с цветния спрей. Движи струята равномерно, мислеше си момчето, не пропускай. Става прекрасно.

Чуваше съскането на излизащия под налягане въздух и сякаш усещаше изтичането на боята. Това беше усещане, което му доставяше удоволствие. Миризмата му напомняше за пликчето в джоба и за момент си помисли да се надруса. Може би после, реши то. Сега не искаше да спира, поне докато не довърши долния край с един последен, волен замах.

И тогава спря. Шумът на двигател се извиси над свистенето на аерозолната струя. Момчето се огледа, но не видя други светлини освен сребристобялото отражение на луната върху водната повърхност и мъждукащата крушка над вратата на помпената станция, която се намираше на средата на язовирната стена.

Но звукът не лъжеше. Някаква машина идеше към него. По шума му заприлича на камион. Дори вече му се струваше, че чува хрущенето на гумите по настлания с чакъл път, който обикаляше язовира. Шумът приближаваше. Беше почти три часът сутринта, а ето че някой идеше. Защо ли? Момчето се изправи и хвърли аерозолния флакон зад оградата по посока на водата. Чу го как издрънча надолу из храсталака, но не цопна вътре. Измъкна от джоба си пликчето и реши да дръпне силно за кураж. Навря нос вътре и пое с пълни гърди тежките изпарения на боята. Олюля се назад на пети, а клепачите му неволно затрепкаха. После хвърли и пликчето с боя зад оградата.

Момчето вдигна мотопеда си от земята и го избута през пътя, назад, към високата трева, шубраците и боровете в подножието на хълма. Добро прикритие, помисли си то, а и ще може да наблюдава кой пристига. Шумът на двигателя вече се чуваше съвсем ясно. Момчето беше сигурно, че превозното средство ще се появи след няколко секунди, но все още не виждаше светлините на фаровете. Това го обърка. Обаче беше късно да бяга. Положи мотопеда долу във високата кафява трева и спря с ръка свободно въртящото се предно колело. После се притаи, притиснато до земята, и зачака да види кой иде.

* * *

Хари Бош чуваше как хеликоптерът кръжи там някъде горе на светлото, над тъмнината. Защо ли не се приземява? Защо не идва на помощ? Хари едва се движеше из тъмния задимен тунел, а батериите му вече се бяха изтощили съвсем. Лъчът на фенерчето ставаше все по-слаб с всеки метър, който изминаваше. Нуждаеше се от помощ. Трябваше да се движи по-бързо. Трябваше да стигне края на тунела, преди светлината да изчезне и да остане сам в мрака. Чу как хеликоптерът направи още един кръг. Защо ли не кацаше? Къде беше помощта, от която се нуждаеше? Когато глухото пърпорене на витлата отново се отдалечи, той усети обземащия го ужас и забърза. Пълзеше с издрани и окървавени колене. В едната си ръка държеше едва светещото фенерче, а с другата се подпираше о земята, за да пази равновесие. Не поглеждаше назад, понеже знаеше, че врагът е зад него, там сред черната мъгла. Невидим, но приближаващ. Затварящ капана…

Когато телефонът в кухнята иззвъня, Хари веднага се събуди. Започна да брои иззвъняванията, питайки се дали е пропуснал първите едно или две и дали е оставил секретаря включен.

Не беше. Апаратът не прие обаждането и звъненето не престана до задължителните осем сигнала. Хари разсеяно се запита откъде ли беше дошла тази традиция. Защо не шест позвънявания? Или пък десет? Разтърка очи и се огледа. Беше се изгърбил отново на стола във всекидневната — мекия стол с падаща облегалка, който беше гордостта на оскъдната му мебелировка. Хари се отнасяше към този стол като към свой наблюдателен пост, но това все пак беше погрешно название, тъй като той често заспиваше в него дори когато не дежуреше в очакване да бъде повикан.

Утринна светлина се прецеждаше през пролуката между пердетата и оставяше бледа диря върху лакирания чамов под. Хари се загледа в прашинките, които мързеливо плуваха в светлината близо до плъзгащата се стъклена врата. Лампата върху масата до него светеше, а телевизорът до стената отсреща предаваше с намален почти до края звук неделното утринно религиозно шоу. Върху масата стояха придружителите на безсънието — тесте карти, списания и криминалета с меки корици, някои от които едва започнати, а след това захвърлени. Имаше и смачкан пакет цигари, както и три празни бирени бутилки с различни етикети, които някога бяха принадлежали към опаковки от шест подобни дружки по съдба. Бош беше напълно облечен чак до смачканата вратовръзка, прихваната за бялата му риза със сребърна щипка, върху която се четяха цифрите 187.

Той отпусна ръка надолу към колана си, после я плъзна назад към кръста. Изчака. Когато сигналът на електронния пейджър зазвуча, Хари Бош прекъсна веднага досадното бръмчене. Откачи предавателя от колана си и погледна номера. Не се изненада. Оттласна се от стола, протегна се и разкърши вратните прешлени и гръбнака си, докато изпукат. После се отправи към кухнята, където върху един плот стоеше телефонът. В бележника, който извади от джоба на якето си, Хари записа: „Неделя, 8:53 часа сутринта“, след което набра номера. Последваха две иззвънявания и един глас рече:

— Полицейско управление на Лос Анджелис, участък Холивуд. Говори офицер Пелч. С какво мога да ви бъда полезен?

— Човек може да пукне, докато се оправи с всичките тия глупости. Искам да говоря с дежурния сержант — каза Бош.

В едно от кухненските шкафчета Хари намери цял пакет цигари и пое първата порция дим за деня. Изплакна една прашна чаша, напълни я с вода от чешмата, после взе два аспирина от пластмасовото шишенце, което също стоеше в шкафчето. Тъкмо гълташе втория, когато сержантът на име Кроули взе слушалката.

— Какво става, да не беше на черква? Звънях ти. Никой не отговаря…

— Кроули, казвай за какво съм ти!

— Е, знам, че те даваха снощи по телевизията в онова нещо, обаче работата си е работа. Продължавате дежурството, ти и партньорът ти, през целия уикенд. Та значи имате си един труп при холивудския язовир, там горе, в една тръба. Намира се до пътя, който обикаля язовира „Мълхоланд“. Знаеш ли го къде е?

— Знам мястото. Друго?

— Патрулната кола замина натам. Съдебният лекар и екипът от техническата служба са уведомени. Моите хора още не знаят за какво става дума, само са открили трупа. Бил на около десет метра навътре в тръбата. Не искали да влизат, за да не заличат следите, понеже може да се окаже, че това е мястото на престъплението, нали разбираш? Казах им да се обадят на твоя партньор, обаче той все още не отговаря. У тях също го няма, та си помислих, че може да сте някъде заедно. После си рекох — не, той не е твоят тип. Пък и ти не си неговият…

— Аз ще го намеря. Като не са влизали вътре, откъде знаят, че е труп, а не просто някой заспал?

— Е, влезли са мъничко навътре, нали разбираш, и са го достигнали с пръчка или нещо такова. Побутнали го здравичката, обаче той бил одървен като телеграфен стълб.

— А, значи не искали да заличат следи на местопрестъплението, обаче ровили с прът около трупа. Прекрасно! Тия момчета да не постъпват на служба веднага щом изкарат забавачницата?

— Хайде, Бош, щом получим обаждане, знаеш, длъжни сме да проверим, нали така? Да не искаш да прехвърляме всички сигнали за намерени трупове веднага на отдел „Убийства“? Тогава ще откачите само за една седмица.

Бош смачка фаса си върху мивката от неръждаема ламарина и погледна навън през прозореца на кухнята. Долу в ниското забеляза едно от туристическите влакчета да се движи между огромните светлокафяви сгради на звукозаписните студиа в Юнивърсъл Сити. Стената на първата сграда, заемаща цялото разстояние от едната пряка до другата, беше боядисана в небесносиньо с бели облачета на места, за да бъде използвана при снимането на филми, когато времето и естествения лосанджелиски пейзаж не позволяваха това.

— Откъде е дошло обаждането? — запита Бош.

— Било е анонимно, на откритата линия девет-едно-едно. Дошло е малко след четири часа сутринта. Дежурната телефонистка казва, че е било направено от уличен автомат на булеварда. Някой се е мотал там горе при язовира и е намерил онзи в тръбата, и толкова. В информационния отдел имат запис на разговора.

Бош усети обземащия го гняв. Извади от шкафа шишенцето с аспирин и го пусна в джоба си. Докато разсъждаваше над обаждането от четири часа, той отвори хладилника и надзърна вътре. Не видя нищо, което да спре вниманието му. Погледна часовника си.

— Кроули, ако обаждането е било прието в четири сутринта, защо ми се обаждаш едва сега, почти пет часа по-късно?

— Виж какво, Бош, та това е било просто едно анонимно обаждане. Дежурната каза, че било някакво хлапе. Да не искаш да изпратя моите хора горе до язовира посред нощ само заради едно обаждане? Може да се окаже някоя шега, може да е и лош номер. Всичко може да бъде, за Бога. Изчаках, докато съмне и нещата тук се поукротят. Изпратих няколко от моите момчета там на края на смяната. И като стана дума за смени, тя и моята вече свърши. Нещо друго да искаш?

Бош понечи да запита дали на сержанта му е хрумнало, че в тръбата все ще бъде тъмно, независимо дали момчетата му са отишли да ровят там в четири или в осем часа, но се отказа. Каква щеше да е ползата?

— Нещо друго? — отново запита Кроули.

Бош не се сещаше за нищо друго, но сержантът запълни паузата:

— Най-вероятно е да се окаже някой прекалил с дозата наркоман, Хари, а не типичен за отдел „Убийства“ случай. Често стават такива неща. Дявол да го вземе, не помниш ли, че миналата година извадихме един такъв от същата тръба?… Е да, това всъщност беше, преди да дойдеш в Холивуд… Та исках да кажа, че сигурно е пак някой като миналогодишния. Знаеш ги тия скитници. Постоянно се навират там да спят. Онзи се беше надрусал здраво, а после ни се обадил. Само че тогава не можахме да го открием толкова скоро, та от слънцето и горещината в тръбата за няколко дни се беше опекъл като пуйка за Коледа. Само дето не миришеше чак толкова хубаво…

Кроули се разсмя на шегата си. Бош — не. Дежурният сержант продължи:

— Когато измъкнахме онзи тип оттам, иглата все още беше в ръката му. И сега ще бъде същото. Просто някоя лайнена история, а не сериозен случай. Ще отидеш дотам, ще хвърлиш едно око, а по обяд ще се върнеш вкъщи, ще подремнеш, а може дори и да хванеш мача на „Доджърс“. После иде следващият уикенд. Друг ще опъва каиша, пък ти ще си почиваш, и то цели три дни. В края на следващата седмица се пада и Денят на загиналите във войната. Направи го значи заради мен. Просто иди дотам и виж каква е работата.

Бош се замисли за момент и тъкмо се канеше да прекъсне линията, но вместо това рече:

— Кроули, какво искаше да кажеш с това, че онзи не сте го намерили толкова скоро? И какво те кара да мислиш, че този е бил открит бързо?

— Ами моите момчета там горе казват, че не усещали никаква друга миризма освен на пикня. Значи трябва да е пресен.

— Кажи на твоите момчета, че пристигам след петнайсет минути. Кажи им още да не пипат нищо на моето местопрестъпление.

— Ама те…

Бош знаеше, че Кроули ще захване отново да защитава своите момчета, затова затвори телефона, преди онзи да е започнал. Отиде до входната врата да си вземе от стъпалото отвън броя на „Таймс“, като по пътя запали нова цигара. После разстла тежкото близо два килограма неделно издание върху кухненския плот и се запита колко ли дървета умират, за да четат хората вестници. Намери притурката за недвижимите имоти и започна да я прелиства, докато откри голямата обява на агенцията „Вели Прайд Пропъртийз“. Прекара пръст надолу по списъка на извънградските къщи, намери един адрес с кратко описание и бележка „Търсете Джери“, след което набра посочения номер.

— Агенция „Вели Прайд Пропъртийз“. Какво ще обичате?

— Джери Едгар, моля.

Изминаха няколко секунди и Бош чу няколко превключвания, преди неговият партньор да вдигне слушалката отсреща.

— Тук е Джери. Какво желаете?

— Джери, току-що получихме повикване. Имало нещо за нас горе при язовира „Мълхоланд“… а ти дори не си носиш пейджъра.

— Мамка му! — рече Едгар. После настана тишина. Бош почти го чуваше как мисли трескаво: „Имам три уговорки за днес!“ Мълчанието отсреща продължаваше и Бош ясно си представи своя партньор на другия край на линията, облечен в костюм за 900 долара и с изписана страдалческа гримаса на лицето. — За какво е повикването?

Бош му разказа малкото, което знаеше.

— Ако искаш да се заема сам с това, ще го направя — рече Хари. — Пък ако се обади Деветдесет и осем, ще успея някак си да замажа нещата. Ще му кажа, че ти се занимаваш с телевизията, а пък аз съм се захванал с трупа в тръбата.

— Аха, аха, знам, че ще се оправиш, но няма нужда. Тръгвам веднага. Просто трябва да намеря някой, който да ми свърши работата тук.

Разбраха се да се срещнат направо при трупа и Бош затвори телефона. Включи телефонния секретар, взе от кухненското шкафче два цели пакета цигари и ги напъха в джоба на спортното си сако. От друго шкафче извади пластмасов кобур, в който стоеше оръжието му — деветмилиметров „Смит и Уесън“ от лъскава неръждаема стомана, зареден с осем патрона УПС. Бош си спомни обявата, която някога беше видял в едно полицейско списание: „Увеличена пробивна сила“. При удар куршумът се разширяваше до 1,5 пъти от началния си диаметър, проникваше в тялото на голяма дълбочина и оставяше в него страхотни поражения. Който и да беше писал обявата, не беше излъгал. Бош уби човек преди година с изстрел от седем метра. Куршумът беше влязъл през дясната подмишница и беше излязъл под лявата гръд, разкъсвайки по пътя си сърцето и белите дробове. Това беше УПС. Максимални поражения. Хари прикачи кобура към колана си от дясната страна, за да може да го достигне с лявата ръка.

Влезе в банята и си изми зъбите без паста, тъй като се беше свършила, а той забрави да се отбие в магазина и да купи друга. Прекара мокрия гребен през косата си и за известно време остана загледан в четиридесетгодишните си зачервени очи. После захвана да изучава сивеещите косми, които упорито бяха започнали да изместват тъмнокафявите в къдравата му коса. Дори и мустаците му бяха почнали да посивяват. Все по-често намираше сиви кичурчета в мивката, докато се бръснеше. Хари докосна бузата си с ръка, но реши да не се бръсне. Излезе от къщи, без дори да си смени вратовръзката. Знаеше, че „клиентът“ му нямаше да се сърди.

* * *

Бош намери място, където нямаше папагалски изпражнения, и се подпря на лакти върху парапета, който ограждаше стената на язовира „Мълхоланд“. В устата му димеше цигара. Загледа се към града отдолу през пролуката между хълмовете. Небето беше сиво като барут, а смогът се беше разстлал над Холивуд като мъртвешки покров. Само няколко от по-високите сгради в центъра стърчаха над отровната пелена, докато останалата част от града беше под нея. Един истински призрачен град.

Топлият бриз разнасяше лек мирис на химикал и не след дълго Хари успя да го определи — малатион^[1]. Беше чул по радиото, че предната нощ хеликоптерите от санитарната служба са пръскали с инсектициди в Северен Холивуд и надолу към прохода Кахуенга. Спомни си съня си и хеликоптера, който не кацна.

Зад него се простираше синьо-зелената шир на холивудското водохранилище — шейсет милиона галона^[2] от питейната вода на града, заградени от добрата стара язовирна стена в каньона между два от холивудските хълмове. Ивица от изсъхнала глина, широка около два метра, опасваше брега на язовира и напомняше за четиригодишната засуха, обхванала района на Лос Анджелис. Над глинената ивица минаваше висока три метра ограда от дебела телена мрежа. Бош я беше огледал още щом пристигна, и се запита какво ли пази хората от водата или водата от хората.

Хари беше навлякъл син гащеризон върху смачкания си костюм. Потта беше избила под мишниците и по гърба му през двата плата. Косата му беше мокра, а мустаците му висяха унило. Беше влизал в тръбата. Усещаше как топлият вятър откъм Санта Ана изсушава задната част на врата му с лекия си гъделичкащ полъх. Тази година бяха открили трупа по-рано.

Хари не беше едър мъж. На ръст беше малко под метър и осемдесет и изглеждаше слаб. Когато го описваха във вестниците, журналистите го наричаха „жилав“. Отдолу под дрехите мускулите му бяха като въжета — сила, прикрита чрез икономия в размера. Сивото, което изпъстряше косата му, беше повече от лявата страна. Очите му бяха черно-кафяви и рядко издаваха вълнение или намерение.

Тръбата се намираше над земята и в продължение на петдесет метра се спускаше успоредно на пътя, който осигуряваше достъпа до язовира. Беше ръждясала отвън и отвътре, стоеше празна и не се използваше освен от онези, за които вътрешността й можеше да послужи като подслон, или такива, за които външната й страна представляваше идеално платно за рисуване с аерозолни бои. Бош не можа да отгатне нейното предназначение, докато човекът, който се грижеше за водохранилището, не му предложи тази информационна услуга. Тръбата служела да отвежда тинята настрана. Силният дъжд, беше обяснил човекът, можел да предизвика свличане на пръст по склона на хълма и оттам тинята да попадне в язовира. Тази близо метър широка тръба, останала от някакъв отдавна забравен общински проект, била поставена в зоната на възможното свличане като първа и единствена защита. Беше закрепена с помощта на железни шини, които я опасваха отгоре, а отдолу беше зациментирана в бетона.

Бош беше облякъл гащеризона, преди да влезе в тръбата. Върху гърба му с бяла боя бяха отпечатани буквите: „ЛАПД“^[3]. След като го извади от багажника и го облече, той установи, че гащеризонът най-вероятно беше по-чист от костюма му, който всъщност трябваше да предпазва. Но все пак го навлече, тъй като винаги го беше правил. Хари беше човек на традицията — методичен и суеверен детектив.

Докато пълзеше с фенерче в ръката из миришещия на влага клаустрофобичен цилиндър, Бош усети стягане в гърлото, а сърцето му заби по-бързо. Отново го обзе онова познато усещане за празнота в стомаха. Страх. Но Хари щракна фенерчето и изгони тъмнината заедно с неприятните усещания, след което се приготви за работа.

Сега Хари Бош стоеше горе на язовирната стена, пушеше и размишляваше. Кроули — дежурният сержант — беше прав. Човекът в тръбата със сигурност беше мъртъв. Но също така беше и сгрешил — случаят нямаше да е от лесните. Хари нямаше да се прибере вкъщи навреме за следобедна почивка, нито пък щеше да хване мача на „Доджърс“ по телевизията. Нещата тук не бяха наред. Хари не беше навлязъл и три метра навътре в тръбата, когато разбра това.

Вътре нямаше никакви следи. Или по-скоро нямаше такива, които да вършат някаква работа. Подът беше покрит с изсъхнала оранжева тиня, в която се търкаляха книжни пликове, празни бутилки от вино, топчета памук, използвани спринцовки и завивки от вестници — все отпадъци, оставени от бездомници и пристрастени наркомани. Бош беше огледал внимателно всичко в светлината на фенерчето, докато бавно си бе проправял път към трупа. Не беше открил ясна следа, оставена от мъртвеца, който лежеше в тръбата с главата напред. Това не беше нормално. Ако мъртвият беше пропълзял навътре по своя воля, трябваше да има някакви следи от това. Ако е бил довлечен от друг човек — също. Вътре обаче нямаше нищо и тъкмо тази липса беше първото нещо, което обърка Хари.

Когато стигна до трупа, той откри, че ризата на мъртвия — черна спортна риза с отворена яка — беше издърпана върху главата му, а ръцете омотани в нея. Бош беше виждал достатъчно мъртъвци, за да знае, че буквално всичко е възможно, докато човек поема последните глътки въздух. Беше работил върху един случай на самоубийство, при който човекът се беше застрелял в главата, след което си беше сменил долните гащи, преди да умре, очевидно защото не е искал тялото му да бъде намерено накиснато в лайна. Обаче положението на ризата и ръцете на мъртвия не изглеждаше твърде приемливо. Според Хари някой беше завлякъл тялото навътре в тръбата, дърпайки го за яката.

Бош не размести трупа, нито откри лицето на човека. Само отбеляза наум, че е бял. Не откри веднага и категорично свидетелство за фатално нараняване. След като приключи огледа на тялото, той внимателно премина над него и продължи напред през останалите четиридесет метра от тръбата. Не откри никакви следи, нито нещо с очевидно значение. След двадесет минути отново излезе на светло. Тогава изпрати един от специалистите по събиране на веществени доказателства на име Донован вътре, да отрази разположението на боклуците и да заснеме на видеолента тялото на мъртвеца. Лицето на Донован беше издало неговата изненада, че трябва да влиза в тръбата при този случай, който той вече беше определил категорично като „свръхдоза“. „Сигурно има билети за мача на «Доджърс» и бърза“, реши Бош.

Оставайки тръбата на Донован, Хари запали цигара и тръгна към парапета на язовирната стена, да погледа надолу към забуления в смог град и да помисли.

Дори горе на високото до ушите му достигаше шумът на движението по извънградското шосе на Холивуд. От това разстояние звукът беше почти приятен — като шума на спокоен океан. През пролуката в каньона долу се виждаха сини плувни басейни и покриви на къщи в испански стил.

Една жена в бяло горнище и бледозелени спортни шорти мина, тичайки покрай застаналия до парапета на язовирната стена Бош. На коланчето й беше закачен уокмен за компактдискове, а една тънка жълта жичка отнасяше звука до слушалките, прикрепени към главата й. Тя сякаш се намираше в някакъв свой собствен свят и не се впечатли от групата полицаи пред нея, докато не стигна до жълтата лента на края на стената, с която беше оградено мястото на престъплението. Лентата й казваше на два езика да спре. Няколко секунди жената продължи да бяга на място, а дългата руса коса полепна по изпотените й рамене, докато наблюдаваше полицаите, повечето от които също я гледаха. После се обърна и затича обратно към Бош. Той я проследи с очи и забеляза, че когато минаваше покрай помпената станция на средата на язовирната стена, жената се отклони от пътя си, за да избегне нещо на земята. Хари отиде дотам и видя стъкълца върху плочите. Погледна нагоре и забеляза счупената крушка, част от която беше останала във фасунга над вратата на станцията. Мислено отбеляза, че трябва да попита човека по поддръжката дали крушката е сменяна скоро.

Когато Бош се върна при парапета, някакво неясно раздвижване отдолу привлече вниманието му. Погледна натам и видя един койот да души сред боровите иглички и боклуците, които покриваха земята под дърветата на отсрещния бряг срещу язовирната стена. Животното беше малко, с доста проскубан кожух, а на места дори липсваха парчета от козината му. Само няколко такива животни бяха останали в защитената градска зона да ровят из отпадъците, след като из тях са бърникали скитащите бездомни човеци.

— Сега ще го извадят — чу Хари глас зад гърба си. Обърна се и видя един от униформените полицаи, изпратени първи на мястото на престъплението. Хари кимна и го последва. Мина под жълтата лента и се отправи отново към тръбата.

* * *

Истинска какофония от пъшкане, мърморене и тежко дишане ехтеше през отвора на нашарената от графитите тръба. Един широкоплещест, гол до кръста мъж, с издраскан и изцапан гръб, излезе заднишком, влачейки голямо парче черен твърд найлон, върху което лежеше тялото на мъртвеца. То беше положено с лицето нагоре, а главата и ръцете все още бяха омотани в черната риза. Бош се огледа за Донован и го видя да прибира видеокамерата отзад в синия микробус на техническия екип. Отиде при него.

— Сега ще трябва да влезеш отново вътре — рече Хари. — Искам всичките отпадъци — вестници, пликчета, кутии, памуци, шишета и спринцовки да бъдат събрани и поставени в пликове.

— Дадено — отвърна Донован. След малко допълни: — Не че искам да кажа нещо, Хари, но все пак наистина ли мислиш, че всичко това е необходимо? Струва ли си да се трепем чак толкова?

— Според мен няма как да разберем преди аутопсията — отвърна Бош. Понечи да тръгне нанякъде, но спря и допълни: — Виж сега, Дони, знам, че е неделя и тъй нататък, но… благодаря ти, че ще се върнеш вътре.

— Няма защо. За мен обаче това си е чиста проба „свръхдоза“.

Голият до кръста мъж и един от помощниците на съдебния лекар клечаха наведени над трупа. И двамата носеха бели гумени ръкавици. Докторът беше Лари Сакаи, когото Бош познаваше от години, но никога не беше харесвал. На земята до краката му стоеше отворена пластмасова кутия. Сакаи извади от нея скалпел и направи неколкосантиметров разрез на трупа, малко над левия хълбок. Кръв не се появи. Докторът извади от кутията термометър и го закрепи към края на една извита сонда, след като я вкара в разреза и грубичко, но професионално я натика навътре към черния дроб.

Голият до кръста мъж направи гримаса и Бош забеляза, че на външния край на десния му клепач имаше татуирана синя сълза. Това му се стори съвсем на място. Все пак беше единствената поява на състрадание, което мъртвецът можеше да получи.

— Времето на настъпване на смъртта ще ни озори — рече Сакаи, без да отмества поглед от това, което вършеше. — Горещината вътре в тръбата ще отклони температурната загуба в черния дроб. Колегата Осито влезе вътре с термометър, който показваше двайсет и седем градуса, а десет минути по-късно стигна двадесет и девет. Нямаме твърдо установена температура нито на тялото, нито в тръбата.

— Е, и? — запита Бош.

— Е, значи, че тук не мога нищо да ти кажа. Ще трябва да направя някои допълнителни изчисления, които ще отнемат време.

— Искаш да кажеш, че ще оставиш някой, който знае как да свърши работата, нали? — рече Бош.

— Не се тревожи бе, човек. Ще си получиш резултата, когато дойдеш за аутопсията.

— Като стана дума за аутопсия, кой ще реже днес?

Сакаи не отговори. Беше зает с краката на мъртвеца. Повдигаше ту единия, ту другия и опипваше с ръка глезените. След това ръцете му се плъзнаха нагоре по бедрата. Отново повдигна краката един след друг, наблюдавайки как се сгъват в коленете. После притисна корема на мъртвия човек, сякаш го опипваше за контрабандна стока. Накрая бръкна под ризата и се опита да раздвижи главата. Тя не помръдна. Бош знаеше, че ригор мортис^[4] започва от главата, преминава върху тялото и тогава в крайниците.

— На тоя вратът му съвсем се е сковал — рече Сакаи. — И стомахът му натам отива. Обаче крайниците все още се движат добре.

Той взе закрепения зад ухото си молив и натисна с гумичката му кожата на трупа. Долната половина на тялото, която беше по-близо до земята, имаше леко виолетов оттенък, сякаш беше пълна с червено вино. Това се дължеше на постморталното посиняване. Когато сърцето спре да изпомпва кръвта, тя се отправя към най-ниските части на тялото. Щом Сакаи притисна с молива по-тъмната кожа, не се появи бяло петно, което беше сигурен знак, че кръвта окончателно се беше съсирила. Човекът очевидно беше мъртъв поне от няколко часа.

— Постморталната синина е постоянна — рече Сакаи. — Това, както и общият му вид, ме карат да мисля, че хубостникът е мъртъв от поне шест или осем часа. Но не бързай да се хващаш за това, Бош, преди да сме направили и температурното изследване.

Казвайки това, Сакаи отново не погледна нагоре. Двамата с другия мъж, на име Осито, захванаха да изваждат навън джобовете на широките зелени панталони на мъртвеца. И задните, както и страничните бяха празни. За да проверят задните, двамата обърнаха тялото настрана и Бош се наведе да огледа отблизо голия гръб на мъртвия. Кожата беше лилава на цвят от съсирената кръв и мръсна. Но по нея Хари не забеляза драскотини или белези, които да му позволят да приеме, че тялото е било влачено.

— Няма нищо в панталоните, Бош, никакви документи за самоличност — рече Сакаи.

Започнаха внимателно да свличат черната риза от главата и да я наместват върху тялото. Мъртвецът имаше стърчаща във всички посоки коса, в която сивото вземаше превес над първоначалния черен цвят. Брадата му беше неподдържана и човекът изглеждаше на около петдесет години, което накара Бош да определи възрастта му на около четиридесет. В горния джоб на ризата имаше нещо. Сакаи го извади, разгледа го за момент и го пусна в найлоновия плик, който колегата му държеше отворен.

— Бинго! — рече той и подаде плика на Бош. — Цяло комплектче. Това доста ще ни облекчи работата.

Сакаи повдигна докрай клепачите на мъртвеца. Очите му бяха сини и сякаш покрити отгоре с млечнобяла ципа. Зениците се бяха свили до размера на връхче на молив и гледаха Бош безизразно — две малки черни безкрайности.

Сакаи записваше нещо в един бележник. Той вече беше взел своето решение по случая. Извади от кутията до себе си тампон с мастило и картон за отпечатъци, след което започна да допира пръстите на лявата ръка на мъртвеца до тампона и да ги притиска в картона. Бош с удоволствие наблюдаваше колко бързо и прецизно докторът вършеше това. И тогава Сакаи спря.

— Ей, Бош, я ела да видиш.

Леко размърда показалеца на лявата ръка на мъртвия. Ставата се въртеше лесно във всички посоки. Очевидно беше счупена, но нямаше и следа от подуване или кръвоизлив.

— Според мен е станало след настъпването на смъртта — рече Сакаи.

Бош се наведе, за да погледне отблизо. Пое ръката на мъртвеца от Сакаи и я опипа, без да си слага ръкавици. После погледна най-напред помощника на съдебния лекар, а след това и Осито.

— Бош, не започвай пак — изграчи Сакаи. — Не го гледай така. Той си знае занаята. Аз лично съм го обучавал.

Бош не припомни на Сакаи, че тъкмо той беше карал колата на моргата преди няколко месеца, когато болничната носилка на колела се беше изтърсила насред магистралата за Вентура заедно с трупа върху нея. И то в пиковия час, когато движението е най-оживено. Носилката се отправила надолу към булевард „Ланкършим“ и се блъснала отзад в една кола, спряла пред бензиностанцията. И тъй като шофьорската кабина била отделена от задната част със стъклопласт, Сакаи не разбрал, че е изгубил трупа, който возел, докато не пристигнал пред моргата.

Бош подаде ръката на мъртвеца обратно на помощника на съдебния лекар. Сакаи се обърна към Осито и му зададе въпрос на испански. Малкото мургаво лице на Осито доби сериозно изражение и той поклати отрицателно глава.

— Осито не е и докосвал ръцете на мъртвеца там вътре — рече Сакаи. — Затова най-добре ще е да изчакаш аутопсията, преди да кажеш нещо, в което самият ти не си сигурен.

Сакаи завърши процедурата по снемане на отпечатъците на мъртвия и подаде картона на Бош.

— Опаковайте в найлон ръцете — каза Хари на Осито, макар да нямаше нужда. — Също и краката.

Изправи се и започна да вее с картона, за да изсъхне мастилото по-бързо. С другата ръка вдигна найлоновия плик с веществените доказателства, който Сакаи му беше дал. В него имаше игла за подкожни инжекции, малко шишенце, пълно до половината с нещо, приличащо на замърсена вода, топче памук и кибрит. Всичко това беше омотано в кръгло ластиче. Предметите съставляваха комплект принадлежности на наркоман и изглеждаха съвсем нови. Върхът на иглата беше чист, без следи от корозия. Памукът, реши Бош, е бил използван веднъж или най-много два пъти за цедилка. Между влакънцата имаше едва забележими бяло-кафеникави кристалчета. Обръщайки плика, Хари огледа кибрита и от двете страни и забеляза, че от него бяха откъснати само две клечки.

В този момент Донован изпълзя навън от тръбата. На главата му имаше миньорски шлем с монтирано фенерче. В едната ръка носеше няколко найлонови плика, съдържащи пожълтели вестници, опаковки от храни и смачкани кутии от бира. В другата държеше бележник, в който беше разчертал и отбелязал къде точно е стоял всеки от предметите, намерени в тръбата. От периферията на шлема му висяха паяжини. По лицето му се стичаха вадички пот, от които дихателната бояджийска маска, покриваща устата и носа му се беше замъглила. Бош вдигна плика с наркоманските принадлежности пред Донован, за да ги види.

— Намери ли вътре „печка“^[5]? — запита Бош.

— Мамка му, тоя е дрога, нали? — рече Донован. — Знаех си. За какво ли се трепем толкова?

Бош не отговори. Изчака го да се изприказва.

— Отговорът е да — завърши Донован, — намерих вътре кутия от кока-кола.

Специалистът по събиране на веществени доказателства огледа найлоновите пликове, които държеше в ръце, и подаде един от тях на Бош. Пликът съдържаше двете половинки на алуминиева кутийка от кока-кола, разрязана през средата, която изглеждаше да е била съвсем нова преди това. Известно беше, че наркоманите използваха долната половина с вдлъбнатината за „готвене“ на хероин с вода. Или както му викаха „печка“. Повечето наркомани отдавна не използваха лъжици за тази цел, тъй като носенето на лъжица можеше да послужи като повод за арестуване. Пък и кутийки се намираха лесно. Оправяш се с тях и ги изхвърляш.

— Веднага да вземете отпечатъци от комплектчето и „печката“ — рече Бош. Донован кимна и понесе товара от найлонови пликове към полицейската кола. Хари насочи отново вниманието си към хората от съдебномедицинския екип.

— Няма нож у себе си, нали? — запита той.

— Няма — отвърна Сакаи. — Защо?

— Трябва ми и нож. Иначе нещата не се връзват.

— Че какво пък, тоя е наркоман, а те се крадат един друг. Може приятелчетата му да са го задигнали.

Сакаи нави ръкавите на ризата на мъртвеца. И по двете ръце имаше следи от убождания. Стари следи, резултат от възпаления и малки инфекции. В сгъвката на лявата ръка личеше съвсем прясна следа от игла с жълтеникаво-лилав подкожен кръвоизлив.

— Бинго! — рече за втори път Сакаи. — Според мен тоя тип си е праснал една яка доза и — фют! — всичко е свършило дотам. Както казах, имаме типичен случай, Бош. Бързо ще се справиш. Иди си да гледаш „Доджърс“.

Бош клекна отново, за да огледа мъртвеца по-отблизо.

— Всички все това ми повтаряте — рече той.

Сакаи сигурно е прав, помисли си Хари. Но все още не му се искаше да приключи дотук. Твърде много неща не съвпадаха. Липсваха следи в тръбата, ризата беше набрана нагоре и покриваше главата, показалецът на лявата ръка беше счупен и нямаше никакъв нож.

— Как така всичките следи от убождания са стари освен една? — отправи Хари въпроса си повече към себе си, отколкото съм Сакаи.

— Кой знае? — отвърна докторът. — Може за известно време да е бил спрял, а после да е решил да почне отново. Наркоманът си е наркоман. Винаги е непредсказуем.

Разглеждайки следите по ръката на мъртвия, Бош забеляза и едно петно от синьо мастило върху кожата, точно под навития върху левия бицепс ръкав. Написаното не се виждаше изцяло, за да може Хари да го разчете.

— Я вдигни ръкава на ризата още нагоре — рече той и посочи трупа с ръка.

Сакаи нави ръкава чак до рамото, разкривайки стара татуировка, направена със синьо и червено мастило. Изобразяваше стилизиран плъх като от анимационните филми, застанал на задните си крака, със зловещо озъбена вулгарна усмивка. В едната ръка плъхът държеше пистолет, а в другата бутилка с маркировка „XXX“. Времето беше позаличило сините надписи под и над рисунката. Сакаи се опита да ги разчете.

— Пише „Път…“, не, „Първи“. Първи пехотен. Тоя тип е бил в армията. Долният надпис не се… охо, това е на друг език. „Нон… Гратум… Анум… Ро…“ Нататък нищо не се разбира.

— Родентум — довърши Бош.

Сакаи го загледа изненадано.

— Изкривен латински — обясни Бош. — Означава в превод „Не струва и миши гъз“. Човекът е бил „тунелен плъх“ във Виетнам.

— Ами да — рече Сакаи и хвърли преценяващ поглед на трупа и тръбата. — В крайна сметка пак свърши в тунел, нали така? Или поне в нещо подобно.

Бош отмести сплъстените сиви и черни кичури коса от челото на мъртвеца и откри безизразно вторачените му очи. Направи това с голи ръце, без да си сложи гумени ръкавици, затова всички спряха работата си и го загледаха, изненадани от необичайното му и в разрез със санитарните изисквания поведение. Но Бош не им обърна внимание. Остана задълго загледан в лицето на мъртвеца, без да каже нищо, без дори да чува какво се говори наоколо. В момента, когато разбра, че лицето му е познато, както и татуировката, в съзнанието му изплува образът на млад мъж: кльощав и загорял, с късо подстригана коса. Но жив, не мъртъв. Хари се изправи и отвърна поглед от трупа.

Понеже направи това бързо и рязко, той връхлетя право върху Джери Едгар, който най-после беше пристигнал и тъкмо се канеше да се наведе над мъртвеца. И двамата отстъпиха крачка назад, зашеметени за момент. Бош се хвана за челото, а Едгар, който беше доста по-висок, захвана да разтрива челюстта си.

— По дяволите, Хари — рече Едгар. — Добре ли си?

— Аха. А ти?

Едгар погледна ръката си да види дали няма кръв по нея и рече:

— Извинявай, Хари, но какво си се разскачал такъв?

— Не зная — отвърна Бош.

Едгар погледна към трупа над рамото на Хари и двамата се отдалечиха от групата.

* * *

— Съжалявам, Хари — рече Едгар. — Стоях там и чаках цял час, докато се появи някой, който да ме замести на уговорените срещи. Кажи ми сега, какво става тук?

Докато говореше, Едгар все още разтриваше челюстта си.

— За момента не знам със сигурност — отвърна Хари. — Искам да влезеш в някоя от патрулните коли, която има вграден компютърен терминал, и да се опиташ да направиш справка за името Медоус, Били Медоус… или нека бъде Уилям. Година на раждане приблизително 1950. Трябва ми адресът му.

— Това мъртвецът ли е?

Бош кимна.

— Нищо ли няма у него? Никакви документи за самоличност или нещо друго?

— Няма. Но аз го познавам. Затова направи справка в нашата картотека. Трябва да е регистриран през последните няколко години най-малко във връзка с наркотици.

Едгар се запъти с вяла походка към редицата паркирани черно-бели коли, да намери такава с монтиран върху таблото терминал. Тъй като беше едър мъж, походката му изглеждаше бавна, но Бош от опит знаеше, че не беше лесно човек да върви редом с него. Джери Едгар носеше безупречно ушит кафяв костюм на ситни бели райета. Косата му беше късо подстригана, а кожата гладка и черна, почти като на патладжан. Бош наблюдаваше как партньорът му се отдалечава и не можеше да спре да се пита дали все пак Джери не беше премерил така времето на пристигането си, че да не му се налага да си мачка костюма, когато трябва да облече гащеризон и да пълзи из тръбата.

Бош отиде до колата си и извади от багажника една камера „Полароид“. После се върна при трупа, прекрачи го с единия крак и се наведе напред да заснеме лицето. Три пози ще са достатъчни, реши той, и постави една по една излизащите от камерата плаки върху тръбата, докато се проявят. Не можеше да отмести очи от това лице, толкова променено от времето. Мислеше за него и за пиянската усмивка, която го озаряваше в онази нощ, когато цялата група „плъхове“ от Първи пехотен полк излизаше от салона за татуировки в Сайгон. Процедурата беше отнела на загорелите американци цели четири часа, но те бяха станали кръвни братя, татуирайки един и същ знак върху раменете си. Бош си спомни радостта, която бяха споделяли с Медоус и останалите от компанията, спомни си и страховете.

Хари се отдръпна настрани от трупа, когато дойдоха Сакаи и Осито и започнаха да разгъват черен найлонов чувал с цип по дължината. После хората от съдебномедицинския екип вдигнаха Медоус и го положиха в чувала.

— Прилича на Рип ван Уинкъл^[6] — рече Едгар, приближавайки.

Сакаи издърпа ципа на чувала и Бош видя как зъбците захванаха няколко от посивелите кичури на Медоус. Той нямаше да им се разсърди. Веднъж беше казал на Бош, че се чувства сякаш обречен да свърши в найлонов чувал. Също както и всички останали хора.

Едгар държеше малко тефтерче в едната ръка и позлатена писалка в другата.

— Уилям Джоузеф Медоус. Роден на 21.07.1950 година. Мислиш ли, че е същият, Хари?

— Аха, това е той.

— Е, значи се оказа прав. Имал е доста контакти с нашите момчета, и то не само във връзка с наркотиците. Имаме банков обир, опит за грабеж, притежание на хероин… Както и задържане за скитничество тук, при язовира, преди година и нещо. Носил е у себе си няколко ампули. Какъв ти беше, информатор ли?

— Не. Откри ли някакъв адрес?

— Живее в Долината. В Сепулведа, близо до пивоварната. Ако знаеш колко трудно се продава къща в тоя квартал… Ами като не ти е бил информатор, откъде го познаваш?

— Всъщност отдавна не съм го виждал. Познавах го в един друг живот.

— Какво значи това? Кога си познавал този тип?

— За последен път видях Били Медоус преди двадесет години в Сайгон.

— Да, цели двадесет години. — Едгар се спря пред снимките и разгледа трите лица на Били Медоус. — Добре ли го познаваше?

— Всъщност не особено. Само колкото човек можеше да опознае някого там. Свикваш да оставяш живота си в ръцете на други хора, а после, когато всичко свърши, откриваш, че дори не си познавал повечето от тях. Откакто съм се върнал тук, не го бях виждал. Миналата година говорих с него по телефона и това беше всичко.

— Как тогава го позна?

— Отначало не можах. После видях татуировката на рамото му. Тя извика лицето от паметта ми. Човек винаги запомня типове като него. Поне с мене е така.

— Вероятно…

Двамата оставиха тишината да се настани помежду им за известно време. Бош се опитваше да реши какво да прави, но успя да стигне само дотам да си задава въпроси що за съвпадение беше това. Да бъде повикан на мястото на престъплението, за да открие там Медоус. Едгар заговори пръв:

— Ще ми кажеш ли, Хари, какво толкова има тук? Донован изглежда така, сякаш всеки миг ще напълни гащите от зор при цялата работа, с която си го натоварил.

Бош запозна Едгар с проблемите си. Каза му за липсата на отчетливи следи в тръбата, за ризата върху главата, за счупения пръст и за това, че не можаха да намерят нож наоколо.

— Няма нож ли? — запита партньорът му.

— Нали с нещо е трябвало да разреже кутията от кока-кола на две, за да си направи „печка“… ако, разбира се, е било за него.

— Могъл е да си носи „печката“ приготвена предварително, а може и някой да се е вмъкнал в тръбата и да е задигнал ножа, след като човекът е умрял. Ако изобщо е имал нож.

— Да, да, възможно е, обаче няма никакви следи, които да ни подскажат нещо.

— Е, поне от личния му картон знаем, че е бил затънал съвсем с друсането. Такъв ли беше, когато го познаваше?

— Донякъде. Употребяваше и продаваше на други.

— Ето на — отдавна пристрастен, за когото не се знае какво ще му хрумне и какво ще предприеме. Това са изгубени хора, Хари.

— Той беше го спрял… поне така мисля. На ръката му има само едно прясно убождане.

— Хари, ти каза, че не си се виждал с този човек още от Сайгон. Откъде тогава знаеш дали го е спрял или не?

— Не съм го виждал, но разговарях с него по телефона. Обади ми се преди около година. Беше през юли или август. Отново го бяха прибрали по време на хайка. Разбрал от вестниците или как — не знам, че съм ченге. По това време тъкмо работех по случая с кукловода. Обади ми се от затвора „Ван Нюис“ и ме попита дали мога да му помогна да излезе оттам. Бил прекарал вътре само трийсетина дни, но се чувствал съвсем смазан. Нямало да издържи този път да стои сам…

Бош замълча, без да довърши изречението докрай. След малко Едгар му напомни:

— И какво стана?… Хайде, Хари, кажи какво направи?

— Ами повярвах му. Поговорих с ченгето, което го беше задържало. Името му май беше Нъкълс. Веднага си помислих, какво добро име за улично ченге^[7]. После се обадих на Социалната служба за ветерани от войната в Сепулведа и го вписаха в програмата. С Нъкълс се разбрахме някак. Той също е ветеран от войната. Обади се на градския прокурор и го помоли да говори със съдията за разрешение Медоус да бъде освободен. И така клиниката към службата за ветерани го взе на лечение. Шест седмици по-късно им се обадих и ми казаха, че е изкарал курса на лечението, оправил се е и вече върви на добре. Поне те така ми казаха. Бил на второ ниво, разговарял с психиатъра, минал на преглед пред лекарски съвет… След първото му обаждане повече не съм се чувал с него. Не ми се е обаждал, пък и аз не го потърсих.

Едгар се взираше в тефтерчето си, но Бош забеляза, че страницата, на която беше отворено, е празна.

— Слушай, Хари — рече Едгар, — все пак това е било преди повече от година. Доста дълго време за един наркоман, нали? Кой знае, за това време би могъл да спре и да почне отново друсането поне още три пъти. Не това ни тревожи в момента обаче. Въпросът е какво смяташ да правиш с това, което имаме дотук по случая? Какво си намислил днес?

— Ти вярваш ли в съвпадения? — запита Бош.

— Не знам. Аз…

— Съвпадения няма.

— Хари, нямам представа за какво говориш. Но знаеш ли какво си мисля? Не виждам тук нищо, което да ми прави особено впечатление. Този тип се намъква в тръбата, в тъмното дори може би не вижда какво прави, вкарва си малко повече „сокче“ и се тръшва. Това е. Може с него да е имало още някой, който на излизане да е заличил следите. Както и да му е взел ножчето. Има поне сто начина…

— Понякога нещата не са толкова прости, Джери. Тъкмо в това е проблемът. Неделя е, всеки иска да си отиде вкъщи, да поиграе голф, да погледа ръгби… или да продава къщи. Така или иначе на никого не му пука. Всеки си гледа кефа. Не разбираш ли, че те тъкмо на това разчитат?

— Кои са това „те“, Хари?

— Тези, които са свършили тая работа.

Бош замълча за момент. Не беше твърде убедителен за никого, почти и за самия себе си. Да разчита на чувството за отговорност на Едгар беше глупаво. Той щеше да напусне работата веднага щом навършеше двадесет години служба. Щеше да пусне обява в изданието на полицейските профсъюзи: „Пенсиониран служител от ЛАПД продава на колеги с отстъпка в комисионната.“ И щеше да прави по четвърт милион чисто на година от продажба на къщи на ченгета.

— А защо му е било да влиза в тръбата? — глухо запита Бош. — Нали казваш, че живеел в Сепулведа. Защо ще идва чак тук?

— Кой знае, Хари? Той е наркоман… а може и жена му да го е изгонила. Надрусал се е у тях, хвърлил топа, а приятелчетата му са го довлекли дотук, понеже не са искали да си вземат белята и да обясняват кое как е станало.

— Все пак това е престъпление.

— Да, престъпление е, обаче искам да ми кажеш, когато откриеш прокурор, който да приеме твоите доводи.

— Принадлежностите му изглеждат съвсем нови и чисти. Другите следи от игли по ръката му са все стари. Не мисля, че е имал намерение да започва отново. Не ми харесва всичко това. Нещо не е наред тук.

— Е, не знам… Вече има СПИН и тъй нататък… Трябва човек да си носи чисти принадлежности.

Бош изгледа колегата си така, сякаш го виждаше за първи път.

— Чуй ме, Хари. Може тоя човек да ти е бил боен другар преди двадесет години, но напоследък той е бил една друсана отрепка. Не ще можеш никога да обясниш това или онова негово действие. Не съм сигурен за принадлежностите или за следите, но това, което знам, е, че няма какво толкова да си блъскаме главите. Това си е стандартен случай за решаване в рамките на работното време от девет до пет, изключвайки уикендите и празниците.

Бош се предаде. Поне за момента.

— Ще отида до Сепулведа — рече той. — Идваш ли с мен, или се връщаш в извънградската си къща?

— Ще си върша работата, Хари — рече кротко Едгар. — Това, че не сме на едно мнение по даден въпрос, не означава, че няма да свърша това, за което ми плащат. Никога не съм го правил, няма и да го направя. Ако пък не ти харесва как работя, можем да отидем утре при шефа и да поискаме да ни бъдат назначени нови партньори.

Бош веднага съжали, че е засегнал Едгар, но каза само:

— Добре. Иди тогава дотам и виж има ли някой у тях. Аз ще дойда, след като оправя документите във връзка с мястото на престъплението.

Едгар отиде до тръбата и взе една от снимките на Медоус. Пусна я в джоба на сакото си, след което се отправи надолу към пътя, където стоеше колата му, без да каже нищо повече на Бош.

* * *

След като съблече гащеризона, Бош го сгъна и го прибра в багажника на колата си. После застана да гледа как Сакаи и Осито изтърсват грубо чувала с мъртвеца върху една носилка и я вкарват отзад в синята камионетка. Приближи до тях, мислейки как да изтегли напред с предимство аутопсията на Медоус. Искаше му се да я насрочат поне за следващия ден, а не за четири или пет дни по-късно. Настигна помощник съдебния лекар тъкмо когато онзи отваряше шофьорската врата на колата.

— Тръгваме си, Бош — рече Сакаи.

Хари постави ръка на вратата, задържайки я така, че докторът да не може да се качи в колата.

— Кой ще аутопсира днес?

— Този тук ли? — посочи Сакаи чувала. — Никой.

— Хайде стига, Сакаи. Кой е на смяна?

— Сали. Но той няма да иска и да чуе, Бош.

— Виж какво, току-що имах разправия с партньора си по този въпрос. Недей сега и ти ме убеждава, чуваш ли?

— Ти ме чуй, Бош. Послушай ме. От шест часа миналата вечер работя и това е седмото местопрестъпление, което посещавам. Имахме прегазени, удавени, един случай на сексуално престъпление и прочие. Хората просто „умират“ да се срещнат с нас, Бош. И все няма почивка, което значи, че сега не е време да работим по случай, който само ти смяташ за сериозен. Поне веднъж послушай партньора си. Ще се окаже съвсем рутинна работа, ще видиш. Мисля да се заемем с този към сряда или дори четвъртък. Обещавам най-късно до петък. Така или иначе резултатите от токсикологията ще излязат чак след около десетина дни, знаеш го. Какво си се разбързал толкова?

— Така е, защото и в токсикологията не са по-чевръсти от вас…

— Я се разкарай!

— Само кажи на Сали, че искам да свърши работата предсрочно още днес. Аз ще дойда лично там по-късно.

— По дяволите, Бош, чуй какво ти казвам. Имаме и без това няколко трупа, за които е сигурно, че са убийства, и които стоят в залата и чакат да бъдат обработени час по-скоро. Салазар няма да има време да се занимава с нещо, което за мен, както и за всички останали освен теб, си е чист случай на свръхдоза. Какво бих могъл да му кажа, че да го убедя да извърши аутопсията още днес?

— Покажи му счупения пръст. Кажи му, че в тръбата е нямало никакви следи. Измисли нещо. Обясни му, че става дума за човек, който е бил твърде „на ти“ с иглите, за да сбърка дозата.

Сакаи се облегна назад върху камионетката и се разсмя на висок глас. После поклати глава, сякаш беше чул дете да разказва смешна историйка.

— И знаеш ли какво ще ми отговори той? Ще каже, че няма никакво значение от колко време се боде онзи, просто рано или късно те всички я оплескват. Бош, колко шейсет и пет годишни наркомани си виждал през живота си? Никой не доживява толкова. Накрая иглата винаги им вижда сметката — рано или късно. Също както и на този в тръбата.

Бош се обърна и се огледа, за да се увери, че никой от униформените не ги гледа или слуша. После отново срещна погледа на Сакаи.

— Просто кажи на Сали, че ще дойда там по-късно — рече той тихо. — Ако не открие нищо съществено при първоначалния преглед, тогава можете да сложите трупа накрая на опашката в залата или дори да го откарате чак до бензиностанцията на булевард „Ленкършим“. Тогава хич няма да ми пука, Лари. Но ти все пак му кажи. От него зависи какво ще реши, не от теб.

Бош махна ръка от вратата на камионетката и отстъпи назад. Сакаи се качи и я затръшна след себе си. Запали мотора и за известно време остана загледан в Бош през прозореца, преди да потегли.

— Бош, ти си истински таралеж в гащите — рече той. — Утре сутринта ще го оправим. Това е всичко, което мога да направя. Днес просто няма начин.

— Добре, утре, обаче първи за деня, нали?

— Просто ни остави на мира днес, става ли?

— Първи за утре, нали така?

— Ох, да, първи.

— Хубаво. Засега ви оставям. Ще се видим утре.

— Не и с мен, човече. Аз ще си спя.

Сакаи вдигна прозорчето и потегли. Бош отстъпи встрани, да им направи път, а когато колата се отдалечи, той се върна при тръбата и постоя, загледан в нея. Тогава за първи път забеляза цветните драсканици по нея. Не беше пропуснал обстоятелството, че отвън тръбата беше буквално покрита с надписи, просто едва сега се загледа в отделните думи и изречения. Доста от тях бяха писани отдавна, бяха избледнели и на места се сливаха. Имаше какви ли не мъдрости, заплахи, съвети и препоръки — някои отдавна забравени, други добре помнени. Имаше и лозунги: „Напуснете Л.А.!“, имаше имена: Озон, Бомбардировача, Насилника и много други. Едно от последните изпълнения задържа погледа на Хари. Отстоеше на около четири метра от края на тръбата и се състоеше само от две букви: „Ша…“ Двете букви бяха изписани с един замах на ръката с флакона. Горната част на С-то^[8] беше сгърчена и назъбена и създаваше впечатление за уста. Една зинала паст. Нямаше зъби, но Бош сякаш ги усещаше. Работата очевидно не беше довършена. Все пак беше добра — оригинална и прецизна. Бош насочи камерата и фотографира анонимната творба.

После тръгна към колата на техническия екип, пускайки пътьом плаката в джоба си. Донован подреждаше оборудването по рафтовете вътре, а пликовете с веществени доказателства поставяше в дървени касетки от бяло вино.

— Намерихте ли вътре изгоряла кибритена клечка? — запита Бош.

— Аха, и то съвсем прясна — отвърна Донован. — Беше изгоряла докрай. Намерих я на около три метра навътре. Включил съм я в описа на предметите.

Бош взе в ръце една карнетка, върху която имаше прикачен лист със скица, показваща положението на тялото и къде са били предметите, намерени в тръбата. Той забеляза, че клечката е била намерена на повече от пет метра от трупа. После Донован му показа самата клечка, която стоеше на дъното на отделно пликче.

— Ако се окаже, че е откъсната от кибрита, намерен сред принадлежностите на онзи тип, ще ти се обадя — рече той. — Ти нали точно за това мислеше?

— Намериха ли нещо друго униформените? — запита вместо отговор Бош.

— Всичко е тук — каза Донован, посочвайки дървеното сандъче, в което пликовете ставаха все повече. Те съдържаха най-различни отпадъци, които служителите бяха намерили в радиус от петдесет метра около тръбата. Към всеки плик имаше описание на местоположението на всеки предмет в момента, когато е бил намерен. Бош започна да изважда пликовете един по един и да оглежда съдържанието им. Повечето от нещата бяха боклуци, които най-вероятно нямаха никаква връзка с трупа в тръбата. Това бяха вестници, парцали, една дамска обувка с висок ток и плик със засъхнала синя боя. Плик за „дишане“.

Бош вдигна един от найлоновите пликове, в който имаше капаче от флакон с аерозолна боя. В следващия беше самият флакон. На етикетчето пищеше „морскосиньо“. Бош разклати плика, да провери дали във флакона е останала боя. Отнесе го до тръбата, където го отвори и натискайки с химикалката си дюзата отгоре, пръсна малко от синята боя до надписа „Ша“. Пръсна повече, отколкото беше необходимо. Боята потече надолу по извитата тръба и закапа върху чакъла. Цветът беше същият.

Хари се замисли за момент над това. Защо ли драскачът беше захвърлил наполовина пълен флакон с боя? Погледна етикета върху найлоновия плик. Флаконът беше намерен близо до водата. Някой се беше опитал да го хвърли във водохранилището, но не беше успял. Защо ли, замисли се Хари отново. Клекна пред тръбата и се загледа в буквите отблизо. Реши, че каквото и да беше написаното — име или нещо друго, — то със сигурност не беше довършено. Нещо се беше случило. Нещо, което е накарало драскача да спре и да захвърли флакона, капачката и пликчето с боя отвъд оградата. Дали не са били полицаите? Бош извади бележника и си записа да се обади след полунощ на Кроули и да провери дали някой от неговите хора е ходил нагоре към язовира през време на сутрешната смяна.

А ако не е била полицията, която е принудила драскача да хвърли флакона? Ако той е видял как пренасят и вкарват трупа в тръбата? Бош си спомни, че Кроули бе споменал за анонимно обаждане, в което някакво хлапе бе съобщило за трупа в тръбата. Дали не се беше обадил драскачът? Бош отнесе флакона обратно в камионетката на техническия екип и подаде плика на Донован.

— Снемете отпечатъци от това — рече той. — Мисля, че е възможно да принадлежи на свидетел.

— Дадено — отвърна Донован.

* * *

Бош подкара надолу по хълма, после зави по булевард „Баръм“ и се отправи на север към околовръстното шосе на Холивуд. След като премина прохода Кахуенга, той пое към Вентура, а после зави отново на север по шосето за Сан Диего. Отне му около двадесет минути да измине десетте мили. В неделя движението не беше твърде оживено. Излезе на „Роско“ и измина няколко преки на изток, за да стигне района на Ленгдън, където бе живял Медоус.

Както повечето извънградски общини на Лос Анджелис Сепулведа имаше добра и лоша част. Бош не очакваше да види грижливо поддържани тревни площи с редици от мерцедеси и волво на улицата, на която бе живял Медоус, и не се разочарова. Сградите в района не бяха виждали поддръжка поне от десет години. На прозорците на приземните етажи имаше решетки, а върху вратите на гаражите — изобилие от драсканици. Острата миризма, идваща откъм пивоварната на булевард „Роско“, се носеше из целия квартал. Миришеше като в моряшка кръчма към четири сутринта.

Медоус беше живял в една П-образна жилищна кооперация, построена някъде в средата на петдесетте години, когато миризмата на хмел все още не е изпълвала въздуха наоколо, нямало е апаши на всеки ъгъл и хората в квартала още са хранели надежди. В средата на вътрешния двор имаше басейн, който отдавна не беше пълен освен с пясък и боклуци. Около него едва се забелязваше ивица от кафява трева, която се сливаше с мръсния цимент. Медоус беше живял в един от ъгловите апартаменти на сградата. Докато изкачваше стъпалата и вървеше по терасата отпред, Бош чуваше постоянното бучене, идещо откъм шосето. Вратата на апартамент № 75 беше отключена. Отваряше се навътре, за да влезе човек в неголяма стая, служеща едновременно за всекидневна, трапезария и кухня. Едгар се беше облакътил върху един плот и пишеше нещо в тефтерчето си.

— Хубаво местенце, а? — рече той.

— Аха — рече Бош и се огледа наоколо. — Никой ли няма вкъщи?

— Няма. Разговарях със съседката и тя каза, че не била виждала никой да се мярка от онзи ден насам. Човекът, който живеел тук, й казал, че се казва Фийлдс, а не Медоус. Хитро, а? Жената казва, че живеел самичък. Тук бил от около година и повечето време прекарвал сам. Това е всичко, което знаела.

— Показа ли й снимката?

— Аха, позна го. Макар че никак ней се понрави да гледа снимка на мъртвец.

Бош тръгна из късия коридор, който водеше към банята и спалнята.

— Ти ли отвори външната врата? — запита той.

— Не беше заключена. Без майтап. Чукам аз няколко пъти и тъкмо се каня да сляза долу до колата за инструментите, когато натиснах бравата — просто ей тъй…

— И тя се отвори?

— Отвори се.

— Говори ли с хазяйката?

— Нямаше я. Би трябвало да е тук, но сигурно е излязла да обядва или да прасне един шприц. Май всички, които видях тук наоколо, се боцкат.

Бош се върна във всекидневната и се огледа. Не че имаше кой знае какво за гледане. До едната стена стоеше диван, покрит със зелена кувертюра от изкуствена материя, а до отсрещната — тапицирано кресло. На килима до креслото стоеше малък телевизор. Насред трапезарията имаше гола маса с пластмасово покритие и три стола около нея. Четвъртият стоеше до стената. Бош се загледа в ниската масичка пред дивана, чиято повърхност беше изгорена от цигари. Върху нея имаше препълнен с фасове пепелник и книжка с кръстословици. Около пепелника лежаха разхвърляни карти като от току-що прекъсната игра. Имаше и телевизионен справочник за седмицата. Бош не знаеше дали Медоус беше все още пушач, но помнеше, че у него не бяха намерени цигари. Мислено отбеляза, че трябва да провери това по-късно.

— Хари — рече Едгар, — някой е идвал тук преди нас. Не само че са отворили вратата, ами цялото жилище е било претърсено. Пипали са що-годе внимателно, но все пак се познава. Иди виж леглото и скрина и ще разбереш какво искам да кажа. Аз ще потърся пак хазайката.

Едгар излезе, а Бош прекоси отново всекидневната, за да влезе в спалнята. Вътре той откри двойно легло без горна табла, опряно о стената. Едно тъмно мазно петно контрастираше с бялата стена там, където Медоус си беше опирал главата, седейки в леглото. Срещу леглото до стената имаше стар скрин с шест чекмеджета, а отстрани стоеше простичко нощно шкафче с лампа отгоре. В стаята нямаше нищо друго, дори и огледало.

Бош огледа най-напред леглото. То стоеше неоправено, със скупчени на средата възглавници и чаршафи. Хари забеляза, че ъгълчето на един от чаршафите беше защипано между дюшека и пружината. Издърпа го навън и го остави да увисне свободно отстрани на леглото. После повдигна дюшека, сякаш търсеше нещо под него, и когато го пусна, ъгълчето отново се оказа защипано между него и пружината. Джери Едгар беше прав.

Хари издърпа едно по едно чекмеджетата на скрина. Дрехите, които видя вътре — бельо, бели и цветни чорапи и няколко фланелки, — бяха грижливо сгънати и изглеждаха непипани. Когато затваряше най-долното ляво чекмедже, той забеляза, че се плъзга трудно и не искаше да влезе навътре докрай. Извади го навън, а след него и всички останали. После ги огледа едно по едно дали нямат нещо залепено по дъната, но не откри нищо. Започна да ги поставя обратно, разменяйки ги, докато всичките си дойдат на местата. Когато свърши, установи, че ги е разместил. Очевидно това беше вярната подредба. Бош бе доволен да установи, че някой преди него е вадил чекмеджетата, за да ги проверява отдолу и отзад, но ги беше напъхал обратно в грешна последователност.

Той влезе в килера-дрешник, за да установи, че само около една четвърт от пространството се използваше. На пода имаше два чифта половинки, чифт черни маратонки „Рийбок“ и високи обувки с връзки, които изглеждаха така, сякаш съвсем скоро са били почистени и лъснати. Маратонките бяха целите в пясък и сив прах, какъвто имаше и по килимчето на пода. Бош клекна и взе с пръсти малко от сивия прах. Приличаше на цимент. Той извади малко найлоново пликче от джоба си и пусна няколко песъчинки в него. Прибра пликчето и се изправи. В дрешника имаше пет ризи с къс ръкав върху закачалки, дълъг шлифер и четири спортни черни ризи с дълги ръкави, същите като онази, с която беше облечен Медоус, когато го намериха в тръбата. До ризите на закачалки висяха и два чифта избелели джинси и две черни долнища на пижами, напомнящи долнища от екипи за карате. Джобовете на всички панталони бяха извадени навън. В пластмасовия кош на пода имаше мръсни черни панталони, фланелка, чорапи и спортни гащета.

Бош излезе от дрешника и напусна спалнята. Отби се в банята и отвори шкафчето за лекарства. Вътре имаше преполовена тубичка с паста за зъби, шишенце с аспирин и една празна опаковка от ампули инсулин. Когато затвори шкафчето, Хари се огледа в огледалото и видя умората в очите си. Приглади си косата.

Връщайки се във всекидневната, той седна на дивана и се загледа в разхвърляните върху масата карти от недовършена игра. В това време влезе Едгар.

— Медоус е наел жилището на 1 юли миналата година — рече той. — Хазяйката се върна преди малко. Поначало трябвало да й плаща всеки месец, но той й предплатил за единадесет месеца напред. По четиристотин месечно, това прави близо пет бона, които й е дал в брой. Жената не проявила повече любопитство. Просто си взела парите, и толкова. Медоус е живял…

— Казваш, че предплатил за единадесет месеца — прекъсна го Бош. — Жената ли така е поискала? Искам да кажа, така ли са се спазарили, да й предплати за единадесет, а дванадесетия гратис?

— Не. Питах я изрично, но тя каза, че Медоус така е поискал. Казали, че ще напусне на 1 юни тази година. Това се пада след… колко… десет дни? Медоус й бил казал, че се е преместил тук май от Финикс във връзка с някаква работа. Обяснил й, че е началник на бригада, която копаела тунел за метрото в центъра. Тя останала с впечатлението, че работата му тук ще отнеме само единайсет месеца, а после ще се върне във Финикс.

Едгар следеше бележките, които беше водил в тефтерчето си, и възпроизвеждаше разговора с хазайката.

— Това е всичко. Жената го идентифицира по снимката, но каза, че го познава като Фийлдс. Излизал по най-странни часове — за нощна смяна или за нещо друго… Една сутрин през миналата седмица го видяла да се прибира вкъщи по светло. Слязъл от някакъв бежов джип. Не запомнила номера, понеже не го видяла. Но каза, че бил целият изпоцапан, и тя решила, че се връща от работа.

Помълчаха известно време и двамата замислени. Накрая Бош каза:

— Джери, предлагам ти една сделка.

— Сделка ли? Добре, да чуя.

— Сега си отиваш у дома или в извънградската къща, или където искаш. Аз поемам работата оттук нататък. Ще отида да прослушам записа на анонимното телефонно обаждане в информационния отдел. После ще се отбия до службата да оформя доклада по случая. Ще проверя дали Сакаи е уведомил близките на Медоус, ако има такива. Доколкото си спомням, той беше от Луизиана. Насрочил съм аутопсията за утре сутринта в осем часа. Ще свърша и тая работа. А ти ще се оправяш с онези от телевизията и ще довършиш започнатото от миналата вечер. Смятам, че няма да имаш никакви проблеми.

— Значи се нагърбваш с всичката мръсна работа, а мен оставяш да се шляя?

— Аха, но ще искам и още нещо. Утре, като тръгнеш насам, отбий се до Службата за ветерани в Сепулведа и се опитай да ги убедиш да ти дадат досието на Медоус за справка. Може да съдържа някои имена, които да ни бъдат от полза. Както ти казах, той е разговарял с психиатъра, докато е бил в отделението на второ ниво, както и с другарите си по съдба в клиниката. Може някой от онези типове да се е боцкал заедно с него и да знае какво е станало после. Наистина това е изстрел напосоки, но все пак. Ако нещо ти се опънат, обади ми се. Аз ще ти издействам необходимото официално нареждане.

— Звучи като добра сделка. Но съм загрижен за теб, Хари. Искам да кажа, че ние с теб работим отскоро, и знам, че вероятно ти се иска да си осигуриш връщането в градския отдел „Кражби и убийства“. Но не виждам смисъл да се трепеш чак толкова по този случай. Вярно, жилището на убития е било претърсено, обаче въпросът не е в това. Въпросът е защо ти отдаваш такова значение на всичко това. Според мен тук няма нищо необичайно. Просто някой е закарал Медоус горе при язовира, след като той се е надрусал и е хвърлил топа, а после се е върнал и е претърсил жилището, за да открие запасите му. Ако изобщо е имал такива.

— Вероятно е така, както казваш — рече Бош след малко. — Обаче мен ме притесняват няколко неща. Иска ми се още малко да си поблъскам главата, докато се уверя напълно.

— Е, както казах, моята е лесна. Ти му мисли.

— Смятам да поогледам тук още малко. Ти тръгвай сега, а утре ще се видим, когато се върна след аутопсията.

— Добре, партньоре.

— И виж какво, Джери…

— Да?

— Това няма нищо общо с връщането ми в града.

* * *

Бош остана сам. Седеше, мислеше и оглеждаше стаята изпод вежди, сякаш да открие някакви тайни. Погледът му случайно попадна върху картите на масата. Той взе останалите карти и ги разгледа. Попадна на две пики, после на две купи. Значи със сигурност играта не е била изиграна докрай. Била е прекъсната и е останала недовършена.

Стана неспокоен. Погледна зеления стъклен пепелник и видя в него само фасове от „Кемъл“ без филтър. Това марката на Медоус ли беше, или на неговия убиец? Стана и се разходи из стаята. Отново го лъхна леката миризма на урина, идеща откъм коридора. Влезе в спалнята. Издърпа отново чекмеджетата на скрина и огледа за втори път съдържанието им. Нищо не му направи впечатление. Отиде до прозореца и погледна навън, към отсрещната сграда през улицата. Видя един мъж с количка от супермаркет да рови с пръчка в кофите за боклук. Количката му беше до половината пълна с кутийки от различни марки безалкохолни напитки и бира. Бош се отдалечи от прозореца, седна на леглото и опря гръб до стената на мястото, където трябваше да бъде горната табла и бялата боя беше зацапана до сиво. Усети студената стена зад гърба си.

— Подскажи ми нещо — прошепна той на несъществуващия събеседник.

Според Хари нещо беше прекъснало играта на карти и Медоус беше умрял именно тук. После е бил закарай до тръбата. Но защо ли? Защо не са го оставили тук? Бош отпусна глава назад и загледа отсрещната стена с празен поглед. И точно тогава забеляза пирона. Беше забит на около метър над скрина и беше боядисан с бяла боя наред със стената преди много време. Затова и не беше го забелязал по-рано. Хари стана и отиде да погледне зад скрина. В пролуката между него и стената, широка седем-осем сантиметра, видя падналата рамка. Избута с рамо настрана тежкия скрин и вдигна рамката. После се върна и седна на края на леглото, за да я огледа. Стъклото се беше счупило вероятно когато рамката е паднала. Останалите парчета, напукани под формата на паяжина, закриваха частично черно-бяла снимка с размери 20 на 25 сантиметра. Беше избеляла от времето и по ръбовете цветът й клонеше към кафеникавожълт. Снимката очевидно беше правена преди повече от двадесет години. Бош бе сигурен в това, понеже между две пукнатини в стъклото видя собственото си младежко лице, усмихнато и вторачено в обектива.

Той обърна рамката и започна внимателно да извива навън ламаринените пластинки, които придържаха поставената зад снимката мукава. Когато измъкна мукавата заедно със снимката, стъклото най-сетне се предаде и парченцата се разсипаха по пода. Нито отпред, нито отзад имаше някаква бележка, която да показва къде или кога е била направена тази снимка. Но той знаеше, че трябва да е някъде в края на 1969 или началото на 1970 година, понеже скоро след това някои от хората на снимката вече не бяха между живите.

Бяха седем човека. Все „тунелни плъхове“. Всичките голи до кръста, изложили гордо на показ загорелите си тела с татуировки и разлики в тена на ръцете, докъдето са били закрити от фланелките. Металните пластинки с имената, които висяха на верижки върху гърдите им, бяха закрепени с лепенки, за да не подрънкват, докато пълзяха из тунелите. Най-вероятно се намираха в сектор „Ехо“ на окръг Ку Чи, но Бош не можеше да си спомни точно в кое село се бяха снимали. Войниците бяха застанали в окоп точно пред входа на тунел, не по-широк от тръбата, в която двадесет години по-късно Медоус щеше да бъде намерен мъртъв. Бош се вгледа в собственото си изображение и реши, че усмивката му бе малко пресилена и глуповата. Почувства се объркан от това, което щеше да се случи след момента, в който беше направена снимката. Разгледа лицето на Медоус с тънката усмивка и празния поглед. За него всички казваха, че когато гледа някого в очите, човек има чувството, сякаш се намира на стотина метра от него.

Бош погледна надолу към парченцата стъкло в краката си и забеляза късче розова хартия с размера на визитна картичка. Вдигна го, като го държеше за ръбовете, и го разгледа. Беше разписка от заложна къща в центъра, издадена на името на Уилям Фийлдс. Отбелязаният заложен предмет беше един — антична златна гривна с инкрустиран нефрит. Датата на разписката беше отпреди шест седмици. Фийлдс беше получил за гривната осемстотин долара. Бош постави разписката в пликче за веществени доказателства, пусна го в джоба си и стана.

* * *

Пътуването до центъра му отне цял час поради оживеното движение към стадиона „Доджър“. Бош прекара времето, мислейки за апартамента на Медоус-Фийлдс. Очевидно беше претърсван, но Едгар беше прав — прибързана работа. Извадените джобове на панталоните недвусмислено показваха това. Поне можеха да поставят правилно чекмеджетата на скрина. А и не би трябвало снимката и скритата в нея разписка да бъдат пропуснати. Какво ли е станало причина за такова бързане? Сигурно трупът на Медоус, който е бил в апартамента, реши Бош. Трябвало е час по-скоро да бъде разкаран.

Бош излезе на „Бродуей“ и се отправи на юг през Таймс Скуеър, към заложната къща, която се намираше в сградата „Бредбъри“. Центърът на Лос Анджелис беше тих и спокоен през повечето уикенди и Хари не очакваше да намери заложната къща отворена. Просто искаше да мине оттам и от любопитство да хвърли един поглед на мястото, преди да се отправи към информационния отдел. Когато мина покрай фасадата обаче, той видя един мъж с аерозолен флакон в ръката, да изписва с черна боя думата „Отворено“ върху лист шперплат, поставен на мястото на витрината. Върху мръсния тротоар пред заложната къща Бош забеляза счупени стъкла. Прекара колата до бордюра и спря. Докато стигне пред вратата, човекът с флакона вече беше влязъл вътре. Бош премина през лъча светлина на фотоклетката, който задейства звънец някъде във вътрешността, зад висящите от тавана музикални инструменти.

— В неделя не работя — извика някой отвътре. Човекът беше застанал зад хромиран касов апарат, поставен върху стъклен тезгях.

— Надписът, който току-що сложихте, казва друго — рече Бош.

— Да, но става дума за утре. Написах го, понеже, като видят дъските на прозорците, хората може да си помислят, че съм спрял да работя. Пък аз не съм. Поставих шперплата само за няколко дни, обаче написах „отворено“, та хората да си знаят, че от утре пак почвам работа.

— Вие ли сте собственикът? — запита Бош, докато вадеше и отваряше коженото калъфче с полицейската си значка. — Ще ви отнема само няколко минути.

— Охоо, полиция, защо не казахте веднага. Цял ден чакам някой от полицията.

Бош се огледа смутено, после разбра за какво става дума.

— Имате предвид витрината ли? Аз не съм дошъл за това.

— Как така? Патрулният полицай ми каза да чакам да дойдат детективите. И аз чаках. Тук съм от пет сутринта.

Бош огледа помещението. Беше пълно с обичайното количество медни духови музикални инструменти, електронни джунджурийки, бижута и какви ли не колекционерски предмети.

— Вижте, господин…

— Обина. Оскар Обина, собственик на заложни къщи в Лос Анджелис и Кълвър Сити.

— Господин Обина, детективите не се занимават с оплаквания от вандализъм през уикендите. Те не вършат вече това дори и през седмицата.

— Вандализъм ли? Че това си е чист обир. Кражба с взлом.

— Искате да кажете проникване с взлом. Какво е взето?

Обина посочи към двата стъклени щанда отляво и отдясно на касата. Горните им плотове бяха разбити на хиляди парчета. Бош видя на щандовете дребни бижута, евтини наглед обици и пръстени, смесени с парчетата стъкло. Забеляза и поставчици за накити, покрити с кадифе, огледални таблички и дървени стативчета, върху които явно бяха стояли бижута, но сега бяха празни.

Оглеждайки магазина, Бош не забеляза други видими повреди.

— Господин Обина, мога ли да се обадя на дежурния следовател, за да проверя дали някой ще дойде тук днес и кога ще стане това. Аз самият обаче не съм дошъл тук по този въпрос.

Бош извади от джоба си найлоновото пликче с разписката. Вдигна го, за да може Обина да го види добре.

— Бихте ли ми показали гривната? — Още докато изричаше това, го обзе лошо предчувствие. Собственикът на заложната къща, нисък, тантурест мъж, с мургава кожа и тъмна коса, разпиляна подобно на юфка около оголения му отгоре череп, огледа Бош с недоверие и сключи гъсти вежди.

— Няма ли да направите протокол по моя случай?

— Не, сър, аз разследвам убийство. Бихте ли ми показали гривната, за която сте издали тази разписка? После ще се обадя в детективската служба, да проверя дали някой ще Може да дойде още днес във връзка с вашия случай. Предварително благодаря за съдействието.

— Олелее, що за хора! Ами че аз нали съдействам. Всяка седмица изпращам сведения на вашите, даже фотографирам вещите, които хората залагат. После само моля някой детектив да дойде и да разследва обира, обаче всичко, което получавам, е някакъв човек, който ми разправя, че работата му била да разследва убийство. Пък аз си стоя и чакам тук от пет сутринта…

— Дайте ми телефона. Ще извикам веднага някого.

Обина откачи слушалката на телефона, монтиран на стената зад единия от разбитите щандове, и я подаде на Бош. Хари му каза номера, който трябваше да набере. Докато той разговаряше с дежурния детектив, съдържателят на заложната къща търсеше по номера на разписката нещо в един тефтер. Дежурният детектив беше жена, за която Бош знаеше, че не бе участвала в нито едно открито разследване през време на цялата си кариера в отдел „Кражби и убийства“. Тя попита Хари как е, а после му каза, че е предала съобщението за обира на заложната къща на местния полицейски участък, макар да била сигурна, че в неделя там няма нито един детектив. Бош влезе зад щанда и набра номера на участъка. Никой не отговаряше. Докато телефонът продължаваше да звъни, без никой да го вдигне, Хари подхвана разговор със себе си.

— Да, да, тук е Хари Бош от холивудския участък. Обаждам се да проверя какво става с оплакването на разбитата заложна къща „Хепи Хокър“ на „Бродуей“… Тук е, да. Знаете ли кога?… Аха, аха… Добре. Точно така, Обина. О-б-и-н-а.

Хари погледна съдържателя и той кимна одобрително на правилната транскрипция на името.

— Да, тук е и чака… Добре, ще му предам. Благодаря.

Бош затвори телефона. Обина го наблюдаваше, извил гъстите си вежди в очакване.

— Днес били претоварени с работа — рече Хари. — Всичките детективи били навън, но скоро ще изпратят човек. Няма да чакате още дълго. Дадох името ви на дежурния офицер и му казах да изпрати някого тук колкото може по-скоро. Ще ми покажете ли сега гривната?

— Не.

Бош извади пакет цигари от джоба на сакото си и измъкна една. Знаеше какво ще чуе още преди Обина да беше посочил с ръка единия от разбитите щандове.

— Гривната е изчезнала — рече съдържателят. — Потърсих я по номера в книгата. Трябваше да е тук, на този щанд, обаче я няма. Беше добра изработка и твърде ценна за мене вещ. Сега, като я няма, това значи, че и двамата сме жертва на обира, нали така?

Обина се ухили, отчасти щастлив да сподели сполетялата го беда. — Бош се загледа в блестящите парченца стъкло на дъното на щанда. После кимна и рече:

— Да.

— Закъсняхте с един ден, детективе. Срамота.

— Казахте, че само тези два щанда са били разбити, така ли?

— Ами да. Те са най-лесни. Прасваш и грабиш бърже-бърже…

— По кое време е станало това?

— Полицаите ми се обадиха към 4:30 сутринта. Пристигнах веднага. Когато крадците са разбили витрината, алармата се е задействала. Полицаите обаче не намерили никого. Изчакали, докато аз дойда. После останах да чакам детективите, които така и не пристигнаха. А не мога да почистя щандовете, преди да дойдат, за да разследват престъплението.

Бош разсъждаваше върху разпределението на времето. Тялото на Медоус е било вкарано в тръбата малко преди анонимното обаждане на номер 911 в четири часа сутринта. Заложната къща е била разбита почти по същото време. Гривната, която мъртвият е оставил, изчезва. Съвпадения няма, повтори си той наум.

— Споменахте нещо за това, че сте правили снимки на заложените при вас вещи за полицията.

— Да, така е. Правех го за ЛАПД. Всичко, което вземах в залог, описвах и списъците предавах на детективите от отдела по кражбите. Нали те са законът. Съдействах им пълно.

Обина кимна с глава и тъжно се усмихна при вида на разбития щанд.

— И какво точно заснемахте? — запита Бош.

— Онези детективи ме помолиха да правя снимки на най-добрите си придобивки. Щяло да им бъде по-лесно при издирване на откраднати вещи. Законът не го изисква, но аз казах „да, разбира се“ и сътрудничех изцяло. Купих си камера „Полароид“. Пазя всички снимки, ако поискат да дойдат и да проверяват. Обаче ги няма никакви. Празна работа!

— Имате ли снимка на тази гривна?

Обина изви вежди отново, за първи път преценявайки отговора си.

— Май имам — рече той, след което изчезна зад черната завеса, закриваща вратата зад щанда. След малко излезе оттам с една кутия от обувки в ръка, пълна с полароидни плаки. На всяка от снимките имаше прикачено жълто картонче. Обина порови из кутията, като току вадеше някоя снимка, повдигаше вежди, после я пъхаше обратно на мястото й. Накрая намери каквото търсеше.

— Ето, тази е.

Бош взе снимката и я разгледа.

— Старо злато с нефрит. Много добра изработка — рече Обина. — Помня я добре. Страхотна! Нищо чудно, че лайнарите, дето са ми разбили витрината, са я взели. Гривната е била изработена някъде през 30-те години в Мексико. Дадох на човека за нея осемстотин долара. Не ми се случва често да плащам такива цени за бижута. Помня веднъж един доста едър мъж, който донесе много ценен пръстен. Дадох му хиляда долара за него, но той не се върна повече.

Обина вдигна лявата си ръка, за да покаже на Бош един доста голям златен пръстен, който изглеждаше дори още по-голям върху малкия му пръст.

— А човекът, който заложи гривната, него помните ли така добре? — попита Бош.

Обина изглеждаше озадачен. Хари реши, че веждите му напомнят две враждебно настроени гъсеници, които ей сегичка ще се вкопчат в схватка. Извади от джоба си една от снимките на Медоус и я подаде на съдържателя. Той я разгледа отблизо.

— Този човек е мъртъв — рече Обина не след дълго. Гъсениците уплашено се отдръпнаха. — Прилича на умрял…

— Не се нуждая от помощта ви по този въпрос — каза Бош. — Искам да разбера дали той е заложил гривната.

Обина му върна обратно снимката и рече:

— Мисля, че е този.

— Идвал ли е преди или след това да залага нещо друго?

— Не. Иначе щях да го запомня. Не е идвал.

— Налага се да взема тази снимка — рече Бош. — Ако ви потрябва, обадете ми се.

Хари сложи една своя визитна картичка върху тезгяха. Беше от евтините, само с името и телефонния му номер, изписан на ръка. Докато вървеше към входната врата, минавайки под цяла редица от банджо, Бош погледна часовника си и се обърна към съдържателя, който продължаваше да разглежда снимките от кутията:

— Господин Обина, дежурният офицер ми каза да ви предам, ако детективите не дойдат тук до половин час, да се приберете вкъщи и да дойдете да ги чакате отново утре сутринта.

Обина го изгледа, без да каже нито дума. Гъсениците отново се сблъскаха, влезли вече в открита схватка. Бош погледна нагоре и видя отражението си в извития лъскав саксофон, който висеше над главата му. Тенор. Обърна се и излезе, за да отиде до комуникационния център, където имаха запис на анонимното обаждане.

* * *

Дежурният сержант в комуникационния център, който се намираше близо до Сити Хол, остави Бош да си запише на касета обаждането на линия 911 от един от големите ролкови магнетофони, които никога не спираха да се въртят и отразяваха всички викове за помощ, идващи от града. Гласът от централата беше на жена, най-вероятно чернокожа. Гласът отвън — на момче. Бяло момче.

— Девет-едно-едно, спешни случаи. Какво имате да съобщите?

— Ами…

— Слушам ви. Какво имате да съобщите?

— Ъ… Съобщавам, че има умрял човек в една тръба.

— Мъртъв човек ли казвате?

— Аха, точно така.

— За каква тръба става дума, господине?

— Човекът е в тръбата, горе при язовира.

— Кой язовир?

— Е, знаете го. Дето е горе, над Холивуд.

— За „Мълхоланд“ ли говорите, господине? Казвате над Холивуд?

— Аха, точно този… „Мълхоланд“… Не можах да си спомня името.

— Къде е трупът?

— Има една тръба там горе, дето спят хора в нея. Мъртвият е вътре…

— Познавате ли човека, господине?

— Не бе, изобщо не го знам…

— Да не е заспал?

— Не, по дяволите! — Момчето нервно се изсмя. — Мъртъв е.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Сигурен съм, казвам ви. Ако не искате да…

— Как се казвате?

— Ха, че за какво ви е името ми? Аз просто го видях там. Да не би да съм го убил…

— Как мога да бъда сигурна, че казвате истината?

— Ами проверете в тръбата и ще се уверите. Не знам какво друго да ви кажа. Защо ви е името ми, какво общо има то с тая работа?

— Само за архива, господине. Ще ми кажете ли името си?

— Ъ… Не.

— Ще останете ли там, докато пристигне наш служител?

— Не, вече си тръгвам. Не се обаждам от язовира, ами съм тук долу, при…

— Зная. Вече засякох обаждането ви и установих, че се намирате при уличния телефон на „Гауър“, близо до булевард „Холивуд“. Ще изчакате ли на място служителя?

— Какво?… Няма как, трябва да си тръгвам. Проверете горе. Тялото е там, вътре.

— Господине, бихме искали да ни кажете…

Тук записът прекъсваше. Бош пусна касетката в джоба си и се върна по същия път, по който беше дошъл.

* * *

Бяха изминали десет месеца, откакто Хари Бош не работеше на третия етаж в „Паркър Сентър“. Беше служил в отдел „Кражби и убийства“ почти десет години, докато през миналата година го понижиха и преместиха от специалния отряд на отдела в Холивудския полицейски участък. В деня, когато получи новото си назначение, бюрото му беше разчистено от двама палячовци от „Вътрешно разследване“^[9] на име Люис и Кларк. Те изсипаха нещата му върху една маса в холивудския участък, а после оставиха съобщение на телефонния му секретар вкъщи, в което му казваха къде да си ги търси. Сега, десет месеца по-късно, той се намираше отново там, на този прокълнат етаж, където се помещаваше елитният детективски екип, и беше доволен, че поне е неделя. Нямаше да види познати лица. И нямаше да има повод да отвръща поглед.

Стая 321 беше празна, ако не се броеше дежурният през уикенда детектив, когото Бош не познаваше лично. Хари се насочи към дъното на стаята и рече:

— Бош, от холивудския участък. Трябва да ползвам компютъра.

Дежурният, младок с подстрижка, която явно не беше променил дори след напускането на военноморските сили, беше разтворил някакъв каталог за оръжия върху бюрото си. Той хвърли един поглед към редицата компютри край стената в дъното на стаята, сякаш да се увери, че все още са там. После се вторачи в Бош и рече:

— А що не идеш да си ползваш този във вашия участък?

Бош нехайно го подмина.

— Нямам време да ходя до Холивуд. След двадесет минути трябва да присъствам на една аутопсия — излъга той.

— Знаеш ли, Бош, аз съм чувал за тебе. Да, онова телевизионно шоу и тъй нататък. Ти си бил тук, на този етаж… някога.

Последната дума увисна във въздуха, но Бош се направи, че не я е чул. Докато вървеше към терминалите отзад, той не успя да потисне порива да обходи с очи старото си бюро. Запита се кой ли го заемаше сега. Върху бюрото цареше безпорядък и Хари забеляза едно тесте карти, които бяха лъскави и с незахабени краища. Направо чисто нови. Той се обърна и погледна дежурния, който все още го зяпаше с интерес.

— Това бюро ли заемаш, когато не караш неделно дежурство? — запита го Хари.

Младокът се ухили и кимна с глава.

— Заслужаваш го, малкия. Тъкмо за тая работа си. Като ти гледам подстрижката и глупавата усмивка, далеч ще стигнеш.

— Е, да, защото тебе са те изритали оттук, понеже си се мислел за армия от един човек… Майната ти, Бош! Ти си история.

Бош притегли един стол на колелца от близкото бюро и го избута пред IBM-а, който стоеше върху масата до стената в дъното на стаята. Чукна клавиша за включване и след малко на екрана се появиха кехлибарени букви: „Автоматизирана мрежа за управление на следствената информация в отдел «Кражби и убийства»“.

За момент Бош се усмихна при мисълта за нестихващата нужда на отдела от акроними^[10]. Изглеждаше така, сякаш всяко звено, група или компютърен файл бяха кръстени с име, което придаваше на понятието елитарно звучене. За несведущите акронимите означаваха действие, голям човешки потенциал, приложен към жизненоважните проблеми. Така например имаше кодови имена като „Кобра“, „Трясък“, „Смелост“, „Убиец“ и стотици други подобни. В „Паркър Сентър“ сигурно някой прекарваше цели дни в измисляне на акроними с идиотско звучене, мислеше си Бош. Компютрите също имаха свои акроними, че дори и идеите. Ако отделът, в който работиш, няма свой акроним, това значи, че не струваш пукната пара в управлението.

Когато Бош влезе в системата „Убиец“, на екрана се появиха цели колони шаблонни въпроси и Хари се принуди да попълни всичките отговори. После изписа три ключови думи за издирване: „Мълхоланд“, „свръхдоза“ и „инсценировка на свръхдоза“ и натисна клавиша за започване на издирването. След около половин минута компютърът отговори, че осемте хиляди случаи на убийства през последните десет години, складирани в харддиска, са били прегледани и от тях само шест отговарят на зададените условия. Бош ги изведе на екрана един по един. Първите три бяха неразкрити убийства на млади жени, чиито тела са били намерени в околността на язовира в началото на 80-те години. И трите бяха удушени. Бош хвърли набързо по един поглед на информацията и продължи нататък. Четвъртият случай беше за намерено тяло във водата на язовира около пет години по-рано. Причината за смъртта не била удавяне, но случаят така и не бил изяснен. Последните два бяха „свръхдози“, от които в първия ставаше дума за случайно превишаване на дозата по време на пикник в парка над язовира. Случаят се стори на Хари твърде ясен, затова продължи нататък. При последния случай бяха намерили труп в тръбата до язовира. Това бе станало преди около четиринадесет месеца. Причината за смъртта беше установена по-късно — спиране на сърцето в резултат на свръхдоза от нечист хероин.

Това беше същият случай, за който дежурният сержант Кроули от Холивуд бе споменал на Бош, когато го събуди сутринта. Хари изкара на принтера всичката информация, макар да не беше сигурен, че ще му свърши някаква работа. Накрая обяви край на програмата, изключи компютъра и поседя известно време замислен. Без да става, Хари се завъртя със стола към съседния терминал, включи го и вкара кодовото си име. Извади полароидната плака от джоба си, разгледа добре гривната и набра на екрана описанието й, след което го пусна за издирване в архива на откраднатото имущество. Това беше истинско изкуство. Хари трябваше да опише гривната така, както смяташе, че биха го направили другите ченгета, дори в случай, че им се е наложило да правят описания на цял списък със скъпоценности, изчезнали при обири или взломни кражби. Най-напред той я описа простичко като „старинна златна гривна с инкрустирани фигурки на делфини, изработени от нефрит“. Натисна клавиша за търсене и след тридесет секунди на екрана се появи надпис „Няма информация“. Опита отново, този път изписвайки само „златна гривна с нефрит“. Компютърът отговори, че има 436 такива откраднати гривни. Това беше твърде много. Трябваше да пресее информацията, затова Хари изписа „златна гривна с нефритени риби“. Отговорът беше: шест случая. Така вече беше по-добре.

Компютърът казваше, че такава златна гривна, с инкрустирани риби от нефрит, е била упомената в четири доклада и в два участъкови бюлетина, които са били вкарани в информационната система след разширението й през 1983 година. Бош знаеше, че поради честото дублиране на архивната информация във всички полицейски участъци беше твърде вероятно при всичките шест въведения да става дума за един и същ доклад за изчезнала гривна. Той изкара на екрана всичките доклади в съкратен вид и видя, че съмнението му се оказа основателно. Дублирането тръгваше от един доклад за проникване с взлом в центъра на града, някъде около кръстовището на Шесто авеню и „Хил Стрийт“, през септември. Пострадалата беше жена на име Хариет Бийчъм, на седемдесет и една години, от Силвър Лейк. Бош се опита да си представи мислено къде се намира мястото и дори сградата, но не успя. В компютъра също нямаше допълнителни сведения, та се налагаше да отиде до архивния отдел. Имаше обаче кратки описания на няколкото отмъкнати от госпожа Бийчъм бижута, включително и гривната с нефрита. Обявената за открадната гривна на възрастната госпожа можеше да се окаже същата, която Медоус бе заложил, но можеше и да не е, тъй като описанието беше твърде недостатъчно. Бош си записа в тефтерчето няколко телефонни номера, които бяха дадени в доклада като спомагателна информация. Докато пишеше, си помисли колко излишни камари бумащина беше създала загубата на госпожа Бийчъм.

Накрая Хари изведе информацията от бюлетините. И двата бяха на ФБР. Първият беше пуснат около две седмици след декларираната от госпожа Бийчъм загуба. Три месеца по-късно беше пуснат вторият, след като бижутата на старата жена така и не се бяха появили. Бош си записа номера на бюлетините и изключи компютъра. Стана, прекоси стаята и отиде до редицата железни рафтове край отсрещната стена, върху които се съхраняваха десетки черни папки, съдържащи бюлетини от минали години. Извади папката с надпис „Септември“ и започна да я прелиства. Бързо установи, че бюлетините не са подредени в хронологичен ред, дори не всички бяха от септември. Всъщност изобщо не бяха в някакъв определен ред и можеше да се наложи да прерови всичките папки, обхващащи периода от десет месеца след загубата, сполетяла госпожа Бийчъм, преди да открие бюлетина, който му беше необходим. Той извади няколко папки и ги постави върху масата пред себе си. След малко усети присъствие от другата страна на масата.

— Какво искаш? — запита Хари, без да вдига поглед от папката.

— Какво искам ли? — рече дежурният детектив. — Искам да знам какво, по дяволите, правиш, Бош? Ти не работиш вече тук. Не можеш просто ей така да идваш, все едно че си някоя важна клечка. Остави тия тефтери обратно на рафта. Ако искаш да ги прегледаш, ела утре и помоли официално за разрешение, дявол да го вземе. И не ми пробутвай разни врели-некипели за някаква аутопсия. Киснеш тук вече половин час.

Бош го погледна в очите. Определи годините му на около двадесет и осем или двадесет и девет. Беше дори по-млад, отколкото бе Хари, когато постъпи в този отдел. Или изискванията бяха занижени, или отделът вече не беше това, което беше преди. Най-вероятно и двете, реши Бош, и отново се върна към папката с бюлетини.

— На теб говоря бе, задник! — ревна детективът.

Бош протегна крак под масата и ритна стола, който стоеше от другата й страна. Столът полетя и облегалката му се блъсна силно право в чатала на детектива. Той се прегъна, издаде някакъв неясен гърлен звук и се подпря върху стола с две ръце. Бош знаеше, че славата му вече се носеше из отдела. Хари Бош: самотник, побойник и убиец. „Хайде бе, хлапе — сякаш казваше той, — само се опитай!“

Но младият детектив се беше вторачил в него, мъчейки се да надмогне гнева и унижението. Той беше ченге, което бързо би извадило пищова, но не би натиснало спусъка. Щом Хари усети това, той вече беше сигурен, че „хлапето“ ще се оттегли.

Младият детектив поклати глава, махна с двете ръце едновременно, сякаш казваше: „хайде, стига толкова“, и се отправи към бюрото си.

— Можеш да се оплачеш от мен, хлапе — рече Бош зад гърба му.

— Я ходи се шибай! — отвърна едва чуто „хлапето“.

Бош знаеше, че няма от какво да се тревожи. „Вътрешно разследване“ нямаше да обърне никакво внимание на спречкване между служители без свидетел, който да потвърди, или пък магнетофонен запис. В този отдел думата на едно ченге, изречено срещу друго, не тежеше твърде. Всъщност, дори не струваше нищо. Хората от „Вътрешно разследване“ добре го знаеха и затова винаги работеха по двойки.

Един час и седем цигари по-късно Бош го откри. Сред петдесетте страници описания и снимки на задигнати скъпоценности при обира на „Уестленд Нешънъл Банк“, която се намираше на Шесто авеню и „Хил Стрийт“, имаше фотокопие на друга полароидна плака, изобразяваща гривната с Нефритовите делфини. Сега вече Бош ясно си спомни мястото и си представи сградата с тъмни стъкла. Никога не беше влизал вътре в банката. Банков обир с отмъкване на бижута, помисли си Бош. Нещо не се връзваха нещата. Започна да чете списъка на откраднатото. Това бяха все бижута, и то твърде много на брой, за да бъде отминат случаят с лека ръка. Само Хариет Бийчъм бе декларирала, че са й откраднати осем старинни пръстена, четири гривни и четири чифта обици. Всичките тези неща бяха записани като изчезнали при проникване с взлом, а не при обир. Бош потърси някакви допълнителни сведения по случая на буквата „Б“ сред обявените за издирване скъпоценности, но не откри нищо повече. Само едно име за контакти: специален агент Е. Д. Уиш.

И тогава Бош забеляза, че в бюлетина бяха посочени три поредни дни като дата на извършване на престъплението. Значи проникването беше осъществено през тези три дни от първата седмица на септември. Това бяха Денят на труда^[11] и уикендът след него. Банките в центъра ги затваряха през тези три дни. Ето защо в бюлетина ставаше дума не за обир, а за проникване. Някой беше проникнал в трезора на банката, където се съхраняваха лични скъпоценности на частни лица. Дали крадците не бяха прокопали тунел под земята? Хари се облегна назад и се замисли върху това. Защо не си спомняше този случай? Такъв удар би предизвикал голяма шумотевица в пресата дни наред. В участъка щяха да говорят за него дори още по-дълго. И тогава Хари си спомни, че тъкмо по това време — Денят на труда и следващите три седмици — той беше в Мексико. Проникването в банката беше станало, докато той отслужваше едномесечното си отстраняване от длъжност във връзка със случая с Кукловода. Хари се наведе напред, вдигна слушалката на телефона и набра един номер.

— Редакцията на „Таймс“. Бремер слуша.

— Обажда се Бош. И в неделите ли бачкаш?

— От два до десет, всяка неделя, без прекъсване. Какво става с теб? Не съм те чувал от, ъ… откакто имаше проблем по случая с Кукловода. Как е в холивудския участък?

— Бива. Поне засега. — Бош говореше тихо, за да не го чуе дежурният детектив.

— Харесва ти значи, а? — рече Бремер. — Е, чувам, че си намерил труп горе при язовира днес сутринта.

Джоел Бремер водеше полицейската рубрика в „Таймс“ от по-дълго време, отколкото повечето ченгета бяха служили в полицията, включително и от Бош. Нямаше нещо, което да стане в участъка, и той да го пропусне. Достатъчно бе само да завърти един телефон. Преди година се беше обадил по телефона на Бош, за да получи сведения във връзка с отстраняването му от работа за двадесет и два дни без заплащане. Оказа се, че Бремер беше научил за това преди самия Бош. Полицаите от участъка открито мразеха „Таймс“, пък и вестникът не пестеше критиките по техен адрес. В центъра на всичко това стоеше Бремер, на когото повечето ченгета се доверяваха. Не правеше изключение и Бош.

— Да, това е случаят, по който работя — рече Хари. — Засега не съм напреднал много. Обаче искам една услуга. Ако нещата се развият така, както ми изглежда, ще има после какво да ти разправям.

Бош знаеше добре, че е излишно да пуска на Бремер въдици, но все пак искаше репортерът да разбере, че по-късно може и да има нещо за него.

— От какво имаш нужда? — запита Бремер.

— Както знаеш, миналата година, по време на Деня на труда, бях на принудителна почивка. Тази чест ми беше оказана от „Вътрешно разследване“. Затова пропуснах онзи случай, обаче имаше…

— За оная работа с тунела ли говориш? Дето бяха задигнали скъпоценностите там, в центъра? За нея ли ще ме разпитваш? Да не би да е изскочило нещо ново по този случай?

Бош усети как гласът на репортера се извиси припряно с една нотка. Оказа се прав — ставаше дума за тунел. Добре го изигра. Ако Бремер толкова се интересуваше от случая, значи работата беше наистина сериозна. И все пак Бош беше твърде изненадан, че не беше чул нищо по този въпрос, когато се върна отново на работа през октомври.

— Да, за същия случай говоря — рече той. — Тогава ме нямаше, затова го пропуснах. Арестуваха ли някого?

— Не, случаят все още е открит. Доколкото знам, ФБР работи по него.

— Искам да прегледам вестникарските материали по него още тази вечер. Става ли?

— Ще ти направя копия. Кога ще дойдеш?

— Тръгвам след малко.

— Да разбирам ли, че това има нещо общо с трупа, който си намерил тази сутрин?

— Така изглежда. Може и да има, но сега не мога да говоря. Пък и нали онези от ФБР работят по него. Утре ще отида и при тях, затова искам да прегледам материалите още тази вечер.

— Чакам те.

След като затвори телефона, Бош се загледа във фотокопието, което хората от ФБР бяха направили на снимката на гривната. Нямаше никакво съмнение, че беше същата, която Медоус бе заложил при Обина. На тази снимка се виждаше, че гривната е поставена върху една изпъстрена със старчески петна китка. Три малки рибки плуваха върху вълна от чисто злато. Бош реши, че това сигурно беше китката на седемдесет и една годишната Хариет Бийчъм, а снимката вероятно е била направена за нуждите на застрахователната компания. Той погледна към дежурния детектив, който продължаваше да прелиства оръжейния каталог. Прокашля се гръмко, както беше видял да прави навремето в един филм Джек Никълсън, и междувременно откъсна листа с фотокопието на снимката на гривната от папката. Детективът хлапе отвърна на погледа на Бош, после вниманието му се върна отново върху пищовите и патроните.

Докато Хари сгъваше тайно откъснатия лист, за да го пъхне в джоба си, електронният му пейджър се включи и записука. Той вдигна слушалката на телефона и набра номера на холивудския участък, очаквайки да му кажат, че го чака още един труп. Обади се дежурният сержант на име Арт Крокет, когото всички наричаха Дейви^[12].

— Хари, още ли си на бойното поле? — запита Крокет.

— Намирам се в „Паркър Сентър“. Дойдох тук да проверя някои работи.

— Добре, значи си близо до моргата. Един помощник съдебен лекар на име Сакаи току-що се обади и каза, че искал да те види.

— Мене ли?

— Каза да ти предам, че нещо ново било изскочило и са изтеглили твоята аутопсия за днес. Всъщност започвали веднага.

* * *

На Хари му бяха необходими пет минути, за да стигне до областния болничен комплекс, и петнайсет, за да намери място за паркиране. Кабинетът на съдебния лекар се намираше зад едно от крилата на централната болнична сграда, което беше предвидено за събаряне след земетресението от 1987 година. Постройката беше двуетажна, направена от сглобяеми елементи в съвсем семпъл архитектурен стил. Минавайки през стъклената входна врата, през която живите влизаха в предното фоайе, Бош се размина с един детектив, с когото бяха работили заедно известно време по случая с Нощния ловец в началото на 80-те.

— Здрасти, Бърни — рече Бош и се усмихна.

— Да ти го начукам, Бош — отвърна Бърни. — На теб и на всички други, дето са се хванали на тая работа.

Бош спря и за момент остана загледан в детектива Бърни, който се изгуби сред колите на паркинга. После влезе вътре и зави надясно покрай няколко двукрили врати. Миризмите ставаха все по-нетърпими. Това бяха миризмите на смъртта и на силен дезинфекционен препарат. Първата обаче имаше превес. Бош влезе в стаята за преобличане, подът на която беше покрит с жълта теракота. Вътре Лари Сакаи тъкмо навличаше хартиен халат върху служебните си болнични дрехи. На устата си беше поставил маска, а на краката върху обувките — хигиенични чорапи. Бош взе цял комплект от същите неща от едно кашонче, което стоеше върху желязната маса до вратата, и също започна да се облича.

— Какво му е станало на Бърни Слоутър? — запита той Сакаи. — От какво е побеснял такъв?

— Ти си причината за това, Бош — отвърна Сакаи, без да го погледне. — Вчера сутринта получил повикване. Някакъв шестнайсетгодишен хлапак застрелял най-добрия си приятел някъде горе, в Ланкастър. Изглеждало като нещастен случай, обаче Бърни чакаше да проверим пътя на куршума и барутните обгаряния. Искал да приключи бързо случая. Вях му казал, че ще свършим днес неговата работа, затова беше дошъл тук. Само че днес изобщо няма да стигнем до него, тъй като Сали в последния момент реши да работим по твоя случай. Не ме питай защо. Той само погледна трупа, когато го докарахме, и каза, че ще го обработим още днес. Обясних му, че за да направим това, трябва да прецакаме някой друг, и той се спря на Бърни. Нямах време да му се обадя, за да му кажа да не идва. Затова е бесен. Знаеш, че живее чак при бар „Даймънд“. Изминал целия път дотук за нищо.

Бош си сложи маската, облече халата, обу чорапите и последва Сакаи през настлания с теракота салон към залата за аутопсии.

— Значи трябва да се сърди на Сали, а не на мен — рече той.

Сакаи не отвърна. Двамата спряха пред първата маса, върху която лежеше по гръб Били Медоус. Беше съвсем гол, а под тила му имаше малко, вдлъбнато парче дърво. В залата имаше още пет такива маси от неръждаема стомана, с улеи по ръбовете и дупки за оттичане в ъглите. Върху всяка от тях имаше по едно тяло. Доктор Джийзъс Салазар стоеше наведен над Медоус, с гръб към Хари и Сакаи.

— Здравей, Хари — рече Салазар, без да вдигне очи от трупа. — Чаках те. Лари, ще ми трябват разрези на това.

Съдебният лекар се изправи и се обърна. В ръката си, покрита от гумена ръкавица, държеше нещо, което приличаше на четвъртито парче розова мускулна тъкан. Той постави парчето в метален съд, наподобяващ тиган, и го подаде на Сакаи.

— Искам няколко вертикални. Първо един по оста на перфорацията, после два от всяка страна, за сравнение.

Сакаи взе съда и напусна стаята, за да отиде в лабораторията. Бош видя, че парчето плът беше изрязано от тялото на Медоус на два-три сантиметра от лявото гръдно зърно.

— Какво откри? — запита Бош.

— Още не съм наясно — отвърна Салазар. — Ще видим. Въпросът е какво си открил ти, Хари? Моят помощник казва, че си настоявал да направим аутопсия на твоя труп още днес. Защо толкова бързаш, Хари?

— Казах му, че я искам още днес, за да стане поне утре, и мисля, че така се разбрахме…

— Да, той ми каза, но аз проявих любопитство. Обичам заплетените истории, Хари. Какво те кара да мислиш, че тук има нещо нагласено? Или „гнило“, както казвате вие, детективите.

„Вече не го казваме“, помисли си Хари. Веднъж да споменат нещо във филмите, и после хора като Салазар веднага го подхващат. Това просто е остарял израз.

— Ами от самото начало едно-две неща не съвпадаха — отвърна Бош. — Сега са дори повече. На мен ми прилича на убийство и мисля, че не става дума за загадка.

— За какви неща говориш, Хари?

Бош извади бележника си и започна да го прелиства, докато говореше. Беше си записал всичко, което му се беше сторило странно на мястото на престъплението — счупеният пръст, липсата на ясни следи в тръбата, набраната риза върху главата на мъртвия.

— В джоба на Медоус имаше комплектче принадлежности за друсане, а в тръбата намерихме и „печка“. На мен обаче работата ми изглежда нагласена. Убождането, което го е убило, е това тук, на ръката. Другите белези обаче са все стари, явно не е използвал ръцете от години.

— Прав си. Като изключим последното убождане в ръката, единственото място, на което има пресни следи, е вътрешната страна на бедрата, близо до слабините. Това място обикновено се използва от хора, които много старателно крият своята пристрастеност към наркотиците. И все пак човекът може просто да е решил да се боде отново по ръцете и това да е бил първият път. Какво има още, Хари?

— Медоус беше пушач. В това съм абсолютно сигурен. Но при трупа не намерихме цигари.

— Не би ли могъл някой да му ги вземе още преди тялото да е било открито? Да речем, някой от онези скитници, дето ровят из боклуците?

— Би могъл, но защо ще вземе цигарите, а нещата за друсане ще остави? Освен това някой е претърсил апартамента му.

— Може да е бил човек, който го е познавал, и е влязъл да търси наркотици.

— Отново си прав. — Бош прелисти още няколко страници от бележника си. — По памука в пакетчето имаше белезникавокафяви кристалчета. Виждал съм достатъчно нечист хероин, за да знам, че от него памукът става тъмнокафяв, а понякога дори и черен. Очевидно нашият човек се е надрусал за последно с твърде добра стока, вероятно вносна, което пък не се връзва с неговия начин на живот. Такава стока използват само богаташите.

Салазар помисли малко, преди да каже:

— Доста предположения има в цялата тая работа, Хари.

— Последното нещо, върху което тъкмо почвам да работя, е, че Медоус е бил забъркан в някакви нечисти игри.

Бош разказа на доктора накратко това, което знаеше за гривната — как е била задигната от банковия трезор, а после и от заложната къща. Салазар беше вещ най-вече в съдебномедицинския аспект на нещата, но Бош винаги му се беше доверявал. Дори понякога усещаше някакво разтоварване, когато споделеше със Сали подробности по един или друг случай. Двамата се бяха запознали през 1974 година, когато Бош още беше патрулиращ полицай, а Сали — млад съдебен лекар. Бош беше получил задача да охранява един участък от Източна 54-а улица и да държи тълпата настрана от мястото, където в резултат на престрелка между членове на Симбионистката освободителна армия^[13] и полицията една сграда се беше запалила и изгоряла до основи. Сред димящите руини бяха намерени пет трупа. Сали беше назначен да открие дали има и шести — на Пати Хърст^[14]. Двамата прекараха на мястото на инцидента три дни и накрая, когато Сали вече се беше предал, Бош спечели баса, че тя все още е жива.

Когато Хари завърши разказа си за гривната, притесненията на Сали, че смъртта на Били Медоус е загадка, се поуталожиха. Той дори се оживи и енергично придърпа масичката на колелца, върху която бяха подредени хирургическите му инструменти, към масата за аутопсии. Включи един магнетофон, взе скалпел и ножици, подобни на градинарски, и рече:

— Е, да се хващаме на работа.

Бош отстъпи няколко крачки назад, за да избегне пръските, и се облегна на един плот, върху който стоеше табла, отрупана с ножове, триони и скалпели. Той забеляза, че отстрани на таблата имаше залепено картонче с надпис: „За наточване“

* * *

Салазар огледа тялото на Били Медоус и започна:

— Трупът е на нормално развит мъж, кавказки тип, на ръст 173 см, 74 килограма, с приблизително установена възраст 40 години. Тялото е изстинало, небалсамирано, с пълно постмортално вцепеняване и посиняване.

Бош наблюдаваше отстрани началото на аутопсията, докато не забеляза найлоновия плик с дрехите на Медоус върху плота до инструментите. Взе го и го отвори. Веднага го блъсна миризма на урина и той за момент си спомни дневната в апартамента. Постави чифт гумени ръкавици. Салазар продължаваше описанието на трупа.

— Върху показалеца на лявата ръка се забелязва ясно видима фрактура без разкъсване и кръвоизлив.

Бош надзърна през рамо и видя, че докторът мърдаше счупената става на пръста с тъпия край на скалпела, докато говореше пред микрофона. Той завърши външното описание на тялото, споменавайки пробивите в кожата.

— Забелязват се кръвоизливи от убождания, подкожен тип, върху вътрешната страна на лявата предмишница. Прободното нараняване изпуша течност, примесена с кръв, което показва, че е прясно. Не е хванало коричка. В горната лява част на гръдния кош има друго прободно нараняване, което изпуща същата течност и изглежда малко по-широко от подкожното на предмишницата.

Салазар закри микрофона с ръка и каза на Бош:

— Накарах Сакаи да направи разрези на това убождане върху лявата гръд. Изглежда твърде интересно.

Бош кимна, после отново се обърна и започна да разгъва върху плота дрехите на Медоус. Чуваше как зад гърба му Салазар използва ножиците, за да отвори гръдния кош на мъртвеца.

Хари извади навън всеки джоб и внимателно огледа мъха по него. Обърна наопаки чорапите, прегледа хастара на панталоните и ризата. Нищо. Взе един скалпел от таблата с инструменти за наточване, разпра шевовете на колана на Медоус и раздели двете ивици кожа. Пак нищо. Зад гърба му Салазар рече:

— Далакът тежи 190 грама. Покриващата ципа е цяла и леко набръчкана, с бледолилава паренхимна тъкан.

Бош беше чувал всичко това стотици пъти. Повечето от нещата, които патологът изрича в своя микрофон, не означават нищо за стоящия наблизо детектив. Детективът чака заключението. Какво е убило човека, лежащ върху масата от студена стомана? Как? Кога?

— Жлъчният мехур е с тънки стени — продължаваше Салазар. — Съдържа няколко кубически сантиметра зеленикава жлъчна течност, без камъни.

Бош напъха дрехите обратно в плика и го запечата. После извади от друг плик високите обувки от естествена кожа, с които бяха намерили Медоус. Вдигайки ги, от тях се поръси оранжевочервеникав прах. Още едно доказателство, че трупът е бил завлечен в тръбата. Петите се бяха влачили по изсъхналата кал вътре и прахта беше попаднала в обувките.

— Лигавицата на пикочния мехур е цяла — продължаваше Салазар. — Той съдържа само около двеста грама бледожълта урина. По външните полови органи, както и по вагината, няма нищо за отбелязване.

Бош рязко се обърна. Салазар беше закрил микрофона с ръка.

— Докторски майтап, Хари — рече той. — Просто проверявах дали ме слушаш. Един ден може да ти се наложи да свидетелстваш за мен.

— Съмнявам се — каза Бош. — Едва ли някой би отегчавал съдиите до смърт.

Салазар включи малкия циркулярен трион, който използваше за отваряне на черепи. Звукът му беше като на зъболекарска машина. Бош се съсредоточи отново върху обувките. Бяха добре лъснати и поддържани. По гумените подметки се познаваше, че са почти съвсем нови. Сред влакънцата на връзката на дясната обувка се беше заклещило съвсем мъничко камъче. Бош го извади оттам със скалпела. Оказа се парченце цимент. Хари си спомни белия прахоляк по килимчето в дрешника на Медоус. Запита се дали парченцето би съвпаднало по съдържание с бетона от стената на трезора на „Уестленд Банк“. Ако обувките са били толкова добре поддържани, би ли могло това парченце да остане във връзката цели девет месеца след проникването? Не изглеждаше никак вероятно. Може би беше от работата на Медоус в тунела на метрото. Ако, разбира се, той наистина беше работил там. Бош постави парченцето цимент в едно малко найлоново пликче и го пусна в джоба си при останалите веществени доказателства, които беше събрал през деня.

— Изследването на главата и черепното съдържание не показва травми или скрити патологични изменения — рече Салазар, — както и вродени аномалии. Хари, сега ще видим и пръста.

Бош постави обувките обратно в найлоновия плик и се върна при масата за аутопсии. В това време Салазар беше вдигнал една рентгенова снимка на лявата ръка на Медоус срещу светлината, идеща от екрана на стената.

— Виждаш ли ето тези неща — запита той и посочи снимката, след което проследи с пръст няколко малки бели чертички на негатива. Имаше три такива, съвсем близо до счупената става. — Ако счупването беше старо, с течение на времето те щяха да се изместят към ставата. На снимката няма други белези, но все пак ще хвърля едно око.

Салазар се върна при тялото и направи със скалпела Т-образен разрез върху кожата над първата става на пръста. После започна да рови в розовата плът отдолу и след малко рече:

— Не… не… Нищо. Това е станало след смъртта, Хари. Мислиш ли, че е възможно моите хора да са го направили?

— Не знам — отвърна Бош. — Не ми се вярва. Сакаи каза, че много са внимавали с колегата си, а съм сигурен, че и аз не съм го счупил. Как така няма никакво нараняване на кожата?

— Това е интересен момент. И аз не знам как така. Просто пръстът е бил счупен без външно нараняване. Не мога да ти кажа как, но със сигурност е доста трудно да се направи. Трябва да хванеш пръста и да го усучеш силно надолу, ето така, обаче да го счупиш, не е никак проста работа.

Салазар заобиколи масата, хвана дясната ръка на Медоус и дръпна показалеца назад. Не успя обаче да постигне достатъчен ъгъл, за да се счупи ставата.

— По-трудно е даже, отколкото си мислех — рече докторът. — Вероятно показалецът е бил ударен с някакъв тъп предмет. Такъв, който не би наранил кожата.

Когато след изминалите петнайсет минути Сакаи се върна с разрезите, аутопсията беше завършила и Салазар тъкмо зашиваше гръдния кош на Медоус с дебел насмолен канап.

След това откачи маркуча, който висеше над главата му, отми нечистотиите от тялото и намокри косата. Сакаи привърза двата крака на Медоус един за друг, а ръцете към тялото, за да избегне разместването им през време на различните стадии на вцепеняване. Бош видя как въжето се вряза в татуировката на ръката на мъртвия точно през врата на озъбения плъх.

Салазар затвори с два пръста очите на Медоус.

— Вкарвай го отзад — рече той на Сакаи. После се обърна към Бош: — Да видим сега разрезите. Струват ми се особени, защото перфорацията беше по-голяма, отколкото би оставила обикновена игла, пък и мястото — на гърдите — беше необичайно.

Това със сигурност е пробивна рана, получена приживе или вероятно непосредствено преди смъртта. Има съвсем лек кръвоизлив, но раната не е хванала коричка, значи става дума за съвсем скоро преди смъртта или дори по време на самата смърт. Може това убождане да е причина за смъртта, Хари.

Салазар отнесе разрезите до микроскопа, който стоеше върху отделен плот в дъното на залата. Избра един окуляр и го постави върху предметното стъкло. Наведе се да погледне и остана така около половин минута, след което се изправи и каза:

— Интересно…

После набързо разгледа и другите разрези. Когато свърши, постави отново първия върху стъклото.

— Така… Значи аз отстраних трисантиметровия участък от гръдната област, в който се намираше тази прободна рана. Проникнах в гръдния кош на около три-четири сантиметра навътре, колкото беше дълбоко убождането. Този разрез представлява вертикална дисекция на взетата проба, показваща канала на перфорацията. Следиш ли мисълта ми?

Бош кимна.

— Добре. Това е същото, както когато разрязваш ябълка, за да откриеш дупката на червейчето. На този разрез може да се проследи пътят на перфорацията и всяко поражение, което тя нанася. Погледни.

Бош се наведе над окуляра. Разрезът показваше права, дълбока около три сантиметра перфорация на кожата, а после и на мускула, която изтъняваше напред, подобно на шило. Около най-дълбоката точка на проникването розовият цвят на мускула се беше променил до тъмнокафяв.

— Какво значи това? — запита Бош.

— Това значи — отвърна Салазар, — че пробивът е минал през кожата, после през подкожната тлъстина, и е завършил право в гръдния мускул. Забелязваш ли потъмнелия цвят на мускула около върха на перфорацията?

— Да, забелязах го.

— Хари, това се дължи на изгаряне на мускула.

Бош отмести поглед от окуляра и погледна Салазар. Стори му се за миг, че долавя тънка усмивка под маската на патолога.

— Изгаряне ли?

— С оръжие за зашеметяване — рече Салазар. — От онези, които изстрелват електроди дълбоко в плътта, най-често на около 3–4 сантиметра. Макар в нашия случай повече да ми прилича, сякаш електродът е бил натиснат навътре с ръка.

Бош се замисли за момент. Оръжието за зашеметяване беше от най-трудните за издирване неща.

Сакаи влезе в стаята и се облегна на плота до вратата, за да наблюдава. Патологът взе три стъклени шишенца с кръв и две с жълтеникава течност от масичката с инструментите и ги подаде на Сакаи. Върху масата имаше и неголям стоманен съд с някакво кафяво парче месо, което Бош разпозна вследствие опита си в тази зала като черен дроб.

— Лари, това са токсикологичните проби — рече Салазар. Сакаи ги взе и отново изчезна навън.

— Да не би да говориш за електрошоково… изтезание? — запита Бош.

— Бих казал, Хари, че точно на такова ми прилича — отвърна Салазар. — Токът не е достатъчно силен, за да убие човек, травмата е малка. Но е напълно достатъчен, за да бъде изкопчена информация. Неголям електрически заряд, приложен към човешко тяло, може да бъде много убедителен. По този въпрос има доста написано. Ако вкараш електрода в гръдния кош, човекът ще усети тока право в сърцето си. Може и да се парализира дори. Медоус им е казал всичко, което са искали да узнаят, а после безсилно е наблюдавал как му инжектират смъртоносната доза хероин в ръката.

— Можем ли да докажем това? — попита Бош.

Салазар сведе поглед към плочките на пода, постави пръст върху маската на устата си и се почеса по долната устна. Бош умираше за една цигара. Беше прекарал в залата за аутопсия вече близо два часа.

— Да докажем това ли, казваш? — повтори Салазар въпроса. — По медицински път — не. Токсикологичните проби ще станат готови до една седмица. Това, което най-вероятно ще покажат обаче, ще бъде свръхдоза хероин. Как можем да докажем, че някой друг му го е инжектирал в ръката, а не той самият? От медицинска гледна точка не можем. Можем само да докажем, че по време на смъртта или съвсем скоро преди нея Медоус е получил травмиращ токов удар. Бил е изтезаван, а след настъпването на смъртта е получил и необяснимо счупване на пръста на лявата ръка.

Салазар отново се почеса по устната през маската и заключи:

— Бих могъл да свидетелствам, че това е убийство, Хари. Всички медицински аргументи показват, че смъртта е причинена от други хора. Засега обаче нямаме никаква друга опора. Трябва да изчакаме токсикологичните проби и когато бъдат готови, ще се съберем отново да поразсъждаваме заедно.

Бош записа в тефтерчето си накратко това, което Салазар току-що бе казал. Щеше да му потрябва, когато седнеше пред пишещата машина да подготвя доклада си по случая.

— Разбира се — продължи Салазар, — да докажеш всичко това пред съдиите, без у тях да се яви съвсем оправдано съмнение, е друга работа. Според мен, Хари, трябва да намериш онази гривна и да откриеш защо човекът е бил измъчван и убит.

Бош затвори тефтерчето и започна да съблича хартиения халат.

* * *

Залязващото слънце обагри небето в розово и оранжево — същите ярки цветове като на костюм за сърф. Прекрасно заблуждение, помисли си Бош, докато шофираше към къщи на север по холивудския околовръстен път. Такива бяха залезите тук. Карат те да забравиш, че всъщност смогът прави ветровете толкова прелестни и че зад всяка красива картина може би стои някаква грозна истина.

Слънцето висеше като медна топка на хоризонта. Бош беше пуснал радиото на някаква станция, която предаваше джазова музика, и Колтрейн^[15] тъкмо изпълняваше „Очите на душата“. На седалката до него лежеше папката с вестникарските материали на Бремер, притисната под тежестта на опаковка от шест кутии бира „Хенри’с“. Бош зави при „Баръм“ й пое нагоре по „Уудроу Уилсън“ към хълмовете над Студио Сити. Домът му представляваше издигната върху подпори дървена конструкция с една спалня, не по-голяма от среден гараж в Бевърли Хилс. Постройката сякаш висеше от ръба на хълма, закрепена върху три стоманени пилона. Изглеждаше неустойчива на земетресения и сякаш нарочно изкушаваше майката природа само да дръпне трите пилона, за да запрати къщичката надолу по склона подобно на шейна. Това, което си струваше компромиса обаче, беше изгледът. От задната веранда Бош можеше да вижда всичко като на длан, чак до Бърбанк и Глендейл. Погледът достигаше дори до забулените в лилава мъгла планини отвъд Пасадина и Алтадина. Понякога Хари забелязваше пушеците и виждаше оранжевите отблясъци на горски пожари по хълмовете в далечината. През нощта шумът откъм шосето отдолу стихваше, а лъчите на прожекторите на Юнивърсъл Студио шареха по небето. Това, че гледаше долината отвисоко, винаги бе изпълвало Бош с чувство за превъзходство, което той и сам не можеше да си обясни. Вярваше обаче, че обяснението е едно: той беше купил това местенце и нямаше намерение никога да го напусне. Придоби го преди осем години, когато покачването на цените на недвижимите имоти още не беше толкова сериозно, и предплати част от сумата — петдесет хиляди в брой. Остана му да изплаща месечни вноски от хиляда и четиристотин долара, които лесно можеше да си позволи да заделя, тъй като единственото, за което харчеше парите си, беше храна, пиене и джазова музика.

Парите за предплатата получи от едно филмово студио срещу правото да използват името му в един телевизионен сериал за поредица от убийства на собственици на козметичен салон в Лос Анджелис. Бош и партньорът му бяха пресъздадени на екрана по време на разследване от двама второкласни телевизионни актьори. Партньорът му си взе петдесетте хилядарки, пенсионира се и се премести в Енсенада. Бош вложи своите пари в къщичката, за която не беше сигурен дали ще преживее следващото земетресение, но това все пак го накара да се чувства като принц.

Напук на решението на Бош никога да не се мести Джери Едгар, неговият настоящ партньор и съветник по въпросите на недвижимите имоти в извънработно време, му каза, че къщата сега струва три пъти повече, отколкото е платил за нея. Всеки път, когато цените се покачваха, а то ставаше често, Едгар съветваше Бош да продаде имота, за да реализира печалба. Бош обаче просто искаше да си остане там, където беше.

Вече беше мръкнало, когато Хари стигна до дома си на хълма. Той изпи първата бира, застанал прав на задната веранда, загледан към морето от светлини долу под него. Втората изпи седнал в любимия си стол за дежурства с папката в скута. Цял ден не беше ял нищо и бирата бързо го хвана. Почувства се уморен и му се доспа, но скоро тялото му го подсети, че е време да го нахрани. Хари стана и отиде в кухнята, направи си сандвич с месо от пуйка и го отнесе обратно при стола заедно с още една бира.

Когато приключи с храненето, той бръсна с ръка трохите от папката на пода и я отвори. Вътре имаше четири статии от „Таймс“ за проникването в „Уестленд Банк“. Хари ги прочете по реда на излизането им. Първата беше съвсем кратка и съдържаше само събраната във вторника информация — в деня, когато проникването е било открито. По това време ЛАПД и ФБР не бяха твърде заинтересовани да говорят пред пресата, нито да позволят широката публика да разбере какво е станало.

ВЛАСТИТЕ ПРОУЧВАТ ПРОНИКВАНЕТО В БАНКАТА

Все още неустановено количество лична собственост е било задигнато от Уестлендската национална банка в центъра през време на тридневния празник.

Проникването, което се разследва от Лосанджелиското полицейско управление и Федералното бюро за разследване, е било установено, когато хората от управата на банката, намираща се на ъгъла на „Хил Стрийт“ и Шесто авеню, пристигнали във вторник и открили, че трезорът за съхраняване на лични ценности на граждани е ограбен, заяви специалният агент от ФБР Джон Рурки.

Рурки казва, че все още не е установена сумата, на която възлиза задигнатото. Други източници определят загубата приблизително на един милион в бижута и други скъпоценности, които са били оставени на съхранение в трезора от клиенти.

Рурки освен това отказва да даде обяснение как крадците са проникнали в трезора, само казва, че сигналната система не е била в изправност.

Упълномощен говорител на Уестлендската банка отказа да обсъжда кражбата във вторник. Заподозрени и арестувани засега няма.

Бош си записа в тефтерчето името Джон Рурки и отвори следващата статия, която беше доста по-дълга. Тя беше публикувана на другия ден след първата, а заглавието й беше изписано с едри букви на първа страница. Състоеше се от две колони текст, придружен от снимка на мъж и жена, застанали насред трезора и загледани в една дупка на пода, широка колкото да мине през нея човек. Зад тях се виждаше камара от опразнени касети за депозиране на ценности. Повечето от малките вратички в стената отзад зееха отворени. Коментарът на Бремер гласеше:

НАЙ-МАЛКО ДВА МИЛИОНА В ЦЕННИ ПРЕДМЕТИ СА БИЛИ ЗАДИГНАТИ ЧРЕЗ ПРОКОПАВАНЕ НА ТУНЕЛ ПОД БАНКАТА. БАНДИТИТЕ СА ИМАЛИ НА РАЗПОЛОЖЕНИЕ ТРИТЕ ПРАЗНИЧНИ ДНИ, ЗА ДА ПРОНИКНАТ В ТРЕЗОРА.

Статията представляваше разширен вариант на първата и разказваше в детайли как крадците са прокопали тунела, дълъг почти сто и петдесет метра и започващ от канализацията на „Хил Стрийт“. Беше наблегнато, че са използвали експлозиви, за да преодолеят последното препятствие — бетонния под на трезора. Според ФБР крадците прекарали почти цялото време от трите почивни дни вътре, заети с разбиване на касетите за лични депозити. Тунелът от канализацията до трезора е бил започнат седем или осем седмици преди удара.

Бош си записа, че трябва да се обади във ФБР, за да разбере как точно е бил прокопан тунелът. Ако е било използвано сериозно оборудване, банковата охранителна система — както повечето такива, — която отчита не само звук, но и земни вибрации, би хванала раздвижването под земята и би се задействала. Освен това, чудеше се Бош, как така и експлозиите не са задействали алармената инсталация?

Той прегледа и третия материал, написан на следващия ден. Този път не беше от Бремер, но беше пак на първа страница. Снимката показваше десетки хора, подредени в колона, които чакаха да разберат дали и техните лични сейфове са били сред разбитите и ограбените. Служители от ФБР ги съпровождаха до трезора, а после записваха изявленията им. Бош прегледа набързо текста и установи един и същ преобладаващ момент — хората бяха ядосани или разстроени, или и двете, тъй като бяха изгубили предмети, които бяха оставили в трезора на банката, смятайки, че там ще бъдат на по-сигурно място, отколкото в домовете им. Към края на статията беше спомената и Хариет Бийчъм. Бяха взели интервю от нея на излизане от банката, в което тя разказваше, че е изгубила колекция от бижута, които е събирала цял живот и които била купувала през време на пътуванията си по света с вече починалия й съпруг Хари. В статията се споменаваше, че Хариет Бийчъм бършела очите си с дантелена кърпичка.

„Изгубих пръстените, които той ми купи във Франция. Също и златната гривна с нефрита от Мексико — казваше Бийчъм. — Който е извършил това, ми отне спомените.“

Твърде мелодраматично, помисли си Бош и се запита дали последните думи не бяха съчинени от репортера.

Четвъртата статия в папката беше публикувана седмица по-късно. Беше написана от Бремер, съвсем кратка, и се намираше чак на края на светската хроника, където обикновено стояха ежедневните новини от Долината. Бремер пишеше, че разследването на случая в „Уестленд Банк“ е било поето изцяло от ФБР. Лосанджелиското полицейско управление направило каквото могло отначало, но тъй като следите се губели, случаят бил оставен в ръцете на Бюрото. Отново беше цитиран специалният агент Рурки. Той казваше, че агентите продължавали да работят, но нямали особен напредък. Нямало и заподозрени. Нищо от откраднатото не се било появило.

Бош затвори папката. Случаят беше твърде значителен, за да може ФБР да го потули като обикновен банков обир. Казваше ли Рурки истината, че нямало заподозрени? Споменато ли беше името на Медоус някъде във връзка със случая? Две десетилетия по-рано Медоус беше воювал и от време на време беше живял в тунелите под селата в Южен Виетнам. Подобно на всички тунелни бойци той разбираше от взривна техника. Но все пак се искаха умения, да разрушиш тунел. Имплозия^[16]. Би ли могъл някой да се научи да прониква през стоманобетон, за да преодолее пода на трезора на банка? Бош беше сигурен, разбира се, че не е било необходимо Медоус да знае всичко, тъй като цялата работа при всички случаи не беше дело на един човек.

Хари стана и отиде да си вземе още една бира от хладилника. Преди да се върне при стола си обаче, той се отби в спалнята и извади от най-долното чекмедже на бюрото един стар оръфан албум. После седна в стола, изпи бирата до половината и го отвори. Между страниците имаше доста незакрепени снимки. Хари отдавна се канеше да ги постави, но все не му оставаше време за това. Пък и рядко отваряше този албум. Страниците му бяха пожълтели, по ръбовете бяха станали дори кафяви. Оръфани и крехки като спомените, които извикваха. Хари разгледа снимките една по една и установи, че не беше ги прикрепил в албума, понеже му харесваше да може да ги държи в ръце, да ги усеща.

Всичките бяха правени във Виетнам. Както онази, която намери в апартамента на Медоус, повечето бяха черно-бели. По онова време в Сайгон беше по-евтино да се прояви черно-бял филм. Бош присъстваше на някои от снимките, но повечето беше правил сам със старата „Лайка“, която вторият му баща му подари, преди да замине. Това беше голям жест от страна на стареца. Той не искаше Хари да заминава и доста се караха за това. Но така или иначе фотоапаратът беше подарен. И приет. Но Бош не обичаше да разказва истории и когато се върна, снимките си останаха разпилени между страниците на албума. Никога да не бъдат прикачени и рядко да бъдат гледани.

Ако имаше нещо, което да свързва всички снимки, това бяха усмихнатите лица и тунелите. На почти всеки кадър се виждаха войници, застанали в пози на победители пред входовете на тунели, които току-що са завладели. На незапознатия страничен наблюдател снимките биха се сторили странни и може би дори учудващи. Но за Хари те бяха плашещи и зловещи, подобно на снимките от вестниците на хора, заклещени в катастрофирали автомобили, които чакат да дойдат пожарникарите, за да ги извадят. От пожълтелите хартийки гледаха усмихнатите лица на млади мъже, които бяха слезли в ада, а после се бяха върнали, за да се усмихнат пред обектива. Влизането в тунелите наричаха „потъване в чернилката“. Всеки от тях беше само едно черно ехо. Вътре нямаше нищо освен смърт. Но те все пак влизаха.

Бош обърна поредната оръфана страница и попадна на вторачения в него Били Медоус. Снимката без съмнение беше правена няколко минути след онази, която Хари намери в апартамента му. Същата група войници, същият окоп и тунел. Окръг Ку Чи, сектор „Ехо“. Бош го нямаше на тази снимка, понеже беше излязъл от групата, за да снима. Лайката му беше запечатала празния поглед и каменната усмивка на Медоус. Бледата му кожа изглеждаше като восъчна. Беше хванал истинския Медоус, помисли си Хари. Той постави снимката обратно и прехвърли страницата. На следващата снимка беше самият Бош. Ясно си спомняше как постави фотоапарата върху дървената маса в една колиба и нагласи самоснимача, а после застана пред обектива. Апаратчето щракна и го запечата завинаги — гол до кръста, с татуировката на рамото, осветена от залязващото слънце. Зад него, извън фокус едва се виждаше черният вход на тунел, мрачен и отблъскващ като страховитата уста в картината на Едвард Мунк „Викът“^[17].

Тунелът се намираше в селото, което нарекоха Тимбук-2, припомни си Бош, гледайки снимката. Неговият последен тунел. Но той не се усмихваше. Очите му сякаш бяха потънали в тъмните орбити. Сега отново не се усмихваше, гледайки снимката. Държеше я с две ръце и разсеяно потъркваше с пръсти ръбовете й. Стоя така, докато умората и алкохолът не го потопиха в сънлив размисъл. Като на филм видя онзи последен тунел и Били Медоус.

* * *

Влязоха трима. Излязоха двама.

Бяха открили тунела по време на обиколка за прочистване из малко селце в сектор Е. Нямаше го на картите, затова го нарекоха Тимбук-2. В района имаше твърде много тунели, а „плъховете“ не достигаха, за да ги обходят всичките. Когато откриха входа под една кошница с ориз на пода на колибата, командващият сержант не пожела да изчакат да се разнесе пушилката и да се приземят хеликоптери със свежи „плъхове“. Той бързаше, съзнавайки, че не могат да подминат тунела. Затова взе решение, подобно на много други по време на война. Изпрати трима от хората си вътре. Три невинни души, изплашени до смърт, най-много на по шест седмици служба. Каза им да не отиват далеч навътре, а само да поставят взривовете и да излязат. „Действайте бързо и се прикривайте един друг.“ И тримата новобранци послушно се спуснаха в дупката. Половин час по-късно излязоха двама.

Двамата излезли обясниха, че са се разделили. Тунелът се разклонявал, та затова. Тъкмо разказваха какво е станало на сержанта, когато се чу тътен и от отвора на тунела изригнаха облаци прахоляк и пушек. Зарядите С-4 се бяха взривили. В този момент в колибата влезе командващият ротата лейтенант и каза, че нямало да напуснат района без липсващия човек. И ротата остана там през целия ден, докато се уталожат димът и прахта в тунела. После вътре бяха изпратени два „плъха“ — Хари Бош и Били Медоус. Нямало значение дали липсващият войник е мъртъв, каза им лейтенантът. Просто да го изкарат оттам. Нямал намерение да остави свое момче в дупката. Поне да му направели достойно погребение.

Двамата с Медоус се спуснаха в тунела и откриха, че главният вход води към нещо като стая, в която бяха складирани кошници с ориз, а от нея тръгваха три разклонения. Две от тях се бяха срутили по време на експлозията. Третото беше останало. Тъкмо в него беше влязъл войникът.

Запълзяха в мрака, използвайки фенерчетата си много пестеливо. Медоус водеше. Скоро обаче стигнаха до задънен край. Медоус започна да рови из пръстта на пода и не след дълго откри замаскираната вратичка. Когато я отвориха, се оказа, че надолу следваше второ ниво на лабиринта. Без да каже и дума, Медоус посочи в едната посока и сам запълзя в другата. Бош знаеше, че трябва да тръгне. Отсега нататък всеки оставаше сам, ако не се броят виетконгците^[18], които чакаха някъде напред. Тунелът на Бош се случи криволичещ и топъл като сауна. Миришеше на влага и изпражнения. Той усети изчезналия войник по миризмата още преди да го беше видял. Беше мъртъв. Тялото му се разлагаше в седнало положение по средата на тунела. Парчето жица, врязало се на 2–3 сантиметра във врата му, беше увито около един кол, забит в земята, и го държеше изправен. Страхувайки се от скрити капани, Бош не го докосна. Отправи лъча на фенерчето към раната на врата, после проследи ивицата засъхнала кръв надолу по тялото. Мъртвият беше облечен в зелена фланелка, върху която с бяла боя бе щамповано името му. Под кървавата диря се четеше Ал Крофтън. Около кръвта по гърдите му кръжаха лениви мухи. За момент Бош се запита как ли бяха намерили пътя дотук, толкова дълбоко под земята. Той насочи лъча светлина към чатала на войника и забеляза тъмното петно засъхнала кръв. Панталоните на Крофтън бяха разкъсани отпред и мястото приличаше на ръфано от диво животно. Очите на Хари го засмъдяха от стичащата се пот, дишането му се учести и стана по-шумно. Веднага разбра, че не може да направи нищо, за да го спре. Лявата ръка на Крофтън беше положена от външната страна на бедрото му с дланта нагоре. Бош отправи лъча натам и видя в шепата на войника окървавените му тестиси. Едва потисна мигом обзелото го желание да повърне, но не успя да спре задушаването.

Постави ръце върху устата си. И това не помогна. Просто се задушаваше. Изпадна в паника. Беше на двайсет години и беше изплашен. Стените на тунела сякаш идеха към него и го притискаха. Той се отдръпна от трупа, претърколи се странично, но изтърва фенерчето, чийто лъч остана да осветява Крофтън. Бош ритна глинената стена и се сви на кълбо. Потта в очите му се смеси със сълзи. Отначало потекоха тихо, но скоро цялото му тяло се разтресе и хълцащите звуци сякаш ечаха във всички посоки на безкрайната тъмница, за да стигнат право там, където Чарли^[19] седеше и чакаше. Право в ада.

Бележки

[1] Малатион — химическо съединение, използвано като инсектицид. — Б. пр. ↑

[2] Галон — мярка за течности в САЩ, равна на 3,78 л. — Б. пр. ↑

[3] ЛАПД — съкращение на Полицейско управление на Лос Анджелис. — Б. пр. ↑

[4] Ригор мортис (лат.) — вкочаняване на трупа след смъртта. — Б. пр. ↑

[5] Печка (или още „тиган“) — малко съдче, в което се поставя хероинът, за да бъде загрят. — Б. пр. ↑

[6] Рип ван Уинкъл — литературен герой, който проспал 20 години от живота си. — Б. пр. ↑

[7] Нъкълс (ам. жаргон) — будала. — Б. пр. ↑

[8] Ша… се изписва на английски със „С“. — Б. пр. ↑

[9] Отдел от американската полиция, който се занимава със служителите, т.е. полиция на полицията. — Б. пр. ↑

[10] Акроним — дума, съставена от букви, които представляват съкращения на други думи. — Б. пр. ↑

[11] Ден на труда — празник на работещите и служителите в САЩ и Канада — първият понеделник от септември, в други страни съответства на 1 май. — Б. пр. ↑

[12] Дейви Крокет — историческа личност от миналия век, чието име се свързва със завладяването на Запада. В случая — игра на думи. — Б. пр. ↑

[13] Симбионистка освободителна армия — терористична организация, основана в Калифорния през 1971 г. Отвличат Патриша Хърст през 1974 г. — Б. пр. ↑

[14] Патриша Хърст — дъщеря на мултимилионера Хърст. — Б. пр. ↑

[15] Джон Колтрейн — известен американски джазов саксофонист — Б. пр. ↑

[16] Имплозия — насочен навътре взрив. — Б. пр. ↑

[17] Едвард Мунк (1863–1944) — норвежки художник, експресионист, известен с мрачните си картини, в които преобладават теми с насилие и смърт. — Б. пр. ↑

[18] Виетконг — название на Северновиетнамската армия. — Б. пр. ↑

[19] Чарли — кодово название на северновиетнамски войник. Идва от „Виктор Чарли“ — кодовото название на Северновиетнамската армия през войната 1963–1973 г. — Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Конъли Черното ехо (1)

Метаданни

Данни

Черното ехо

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част първаНеделя, 20 май

ВЛАСТИТЕ ПРОУЧВАТ ПРОНИКВАНЕТО В БАНКАТА

Майкъл Конъли
Черното ехо (1)

Част първа
Неделя, 20 май