Фриц Риман
Основни форми на страх (14) (Една дълбинно-психологическа студия)

Копнежът по трайност е изначално и дълбоко заложен в нас. Както видяхме, сигурното завръщане на познатото и обичайното по време на детството е невероятно важно за нашето развитие. Едва то прави възможно разгръщането на специфично човешките качества, на нашата чувствена и емоционална страна, на способността ни да обичаме и изпитваме доверие и надежда. Анализът на шизоидната структура на личността ни показа, че при честата смяна на значимата фигура или изобщо при отпадането на една такава в най-ранната фаза, тези страни остават недоразвити или закърняват. Трайността и сигурното завръщане на едни и същи впечатления са от голямо значение и за развитието на нашата памет, за познанието и опита, изобщо за нашето ориентиране в света. Един хаотичен свят без познаваеми и достоверни закономерности и порядки изобщо не би ни позволил да разгърнем тези способности — на външния би съответствал един вътрешен хаос. Така възможността за придобиване на сигурно и валидно познание се явява сякаш вътрешно-душевното отражение или съответствие на порядъка и закономерностите в нашата вселена. Кацането на луната например никога не би станало възможно, ако луната описваше една произволна, неизчисляема траектория, без познаваеми закони на движение.

Тази взаимосвързаност на макро и микрокосмоса бе най-добре разпозната от астрологията, която изглежда днес отново преживява ренесанс. В своя „Завет на астрологията“ Оскар Адлер тълкува прочутите думи на Кант, че две неща постоянно ни изпълват с най-дълбоко благоговение: звездното небе над нас и моралния закон в нас, по следния начин моралният закон в нас е отражението или съответствието на космическия порядък, на „звездното небе над нас“. Ако осъзнавахме по-добре това биване-включени-в-космическия-порядък, бихме открили един предварително заложен в нас принцип на порядъка, който стои над всички идеологии, защото не е човешко творение и в същото време е фундаменталното условие за нашата екзистенция и жизнено пространство. Използваното в началото сравнение може да хвърли повече светлината върху казаното.

Стремежът към трайност следователно принадлежи към нашата същност; наред с копнежа по вечното присъствие на едно обичано и обичащо ни същество, той сигурно е един от корените на религиозните чувства. Човек задоволява тази потребност от трайност в представата за безвремието, вечността и вездесъщността на божественото. Ние не винаги съзнаваме, колко дълбоко в нас е заложена тази потребност; но я изпитваме мигновено, когато нещо познато, обичайно, смятано за неизменно изведнъж започне да се променя или дори заплашва да изчезне, да престане да съществува. Тогава ни обхваща ужасът на преходността и ние стреснати осъзнаваме нашата зависимост, нашата времевост.

С това преминаваме към описанието на третата основна форма на страх, която е зададена по този начин, страха от преходността. Той ни завладява толкова по-силно, колкото повече искаме да се предпазим от него.

Нека като начало се запитаме какви ще са последствията, ако човек надценява страха от преходността, или погледнато от страна на основните импулси, се опитва да живее, като надценява стремежа към трайност и сигурност, т.е на езика на нашето сравнение — едностранчиво подчертава центростремителното, което съответства на силата на привличане.

Най-общото следствие е, че той ще е склонен да остави всичка по старому. Промени от всякакъв род напомнят за преходността, която той на всяка цена иска да избегне. Затова и търси да открие или да създаде все същото, вече известното и познатото. Когато нещо_се промени, той се чувства смутен, обезпокоен, дори уплашен. По тази причини той ще се опитва да възпрепятства, спира или ограничава промените, и ако е възможно, изобщо да не ги допуска. Той е настроен срещу каквито и да е било нововъведения, което с времето все повече се превръща в Сизифовска задача, защото животът е постоянно в течение, всичко е в процес на непрекъсната промяна, всичко е в потока на вечно възникване и загиване, който не може да бъде спрян.

Как изобщо би изглеждал този опит? Човек например неотклонно ще се придържа към мнения, преживени неща, нагласи и навици, и ще иска по възможност да ги превърне във винаги валиден принцип, в безпрекословно правило, във „вечен закон“. Ще избягва всеки нов опит или, ако това не е възможно, ще го преиначава и приравнява към вече познатото и сигурното. Това понякога прераства в съзнателна или несъзнателна недобросъвестност, като например човек пропуска някои детайли от новото, тълкува ги тенденциозно или просто афектирано ги отхвърля с аргументи, често достатъчно плитки, за да стане ясно, че на него не му е до обективност, а до спасяване на една твърдо вкоренена нагласа, която не бива да бъде разклащана. Историята на науката е изпълнена с такива примери и неплодотворни спорове за това, кой има „право“.

Ако човек се държи здраво за познатото и обичайното, той неизбежно вече подхожда към всичко ново с предразсъдък, който трябва да го предпази от изненади, от нещо необичайно и неизвестно. Така той действително не е застрашен от опасността да приеме нещата на доверие, с наивна вяра в прогреса, но пък още повече е изложен на другата опасност, да бъде твърде малко отворен за новото и така да спира, да задържа, понякога дори да възпрепятства развитието — в това число и своето собствено.

Следователно ние можем да видим в надценяването на потребността от сигурност основния проблем на натрапливите хора. С това се свързват предпазливост, предвидливост, целенасочено дългосрочно планиране, изобщо нагласата за трайност. Разгледано от страна на страха, ние можем да опишем техния проблем като страх от риска, от промяната и преходността. Те приличат на онзи човек, който искал да влезе във водата едва след като се е научил да плува — те, така да се каже, са плувците на сухо в живота. Този начин на поведение и нагласа също може да приеме всякаква степен и да се изрази в най-странни форми.

Един мъж, е средата на трийсетте, притежавал богата лична библиотека. Въпреки това той винаги ходел в обществената и не използвал своите собствени книги, с „аргументацията“, че е възможно един ден да се премести в селище, където няма обществена библиотека — какво щял да прави тогава, ако вече е прочел всичките си собствени книги? Тук предвидливостта и страхът, че нещо някога би могло да свърши, приемат една наистина гротескна форма.

Някои хора с натрапливи черти имат пълни гардероби, но винаги носят само старите си дрехи, за да имат „резерви“; сърцето им се къса, когато трябва да облекат нещо ново — те по-скоро предпочитат опасността, дрехите да „излязат от мода“, да бъдат разядени от молци, или да останат неносени. Да използващ нещо ново означава да го изложиш на времето и с това на преходността, да го изтъркаш и така да предопределиш края му. А всичко, което има край, напомня за преходността и в крайна сметка за смъртта.

Всички ние носим в себе си този страх, както и желанието за трайност и безсмъртие; всички ние търсим нещо безкрайно и изпитваме дълбоко удовлетворение, когато отново намираме определени неща така, както сме свикнали, както сме ги оставили. Това обяснява и нашия импулс за колекциониране: каквото и да събираме — било пощенски марки, монети или порцелан — една от причините за това, обикновено несъзнавана, е желанието ни да притежаваме късче вечност, една гаранция за безкрайност, защото човек никога няма да може да запълни изцяло колекцията си, винаги все нещо ще липсва. Други търсят трайност и вечност в изобретения, които удължават живота, или мечтаят за perpetuum mobile; или пък издигат своите собствени възгледи и теории във всеобщи и неподвластни на времето, и от тяхната вечна валидност те извличат нещо, което надживява преходността. Дори само спазването на любими навици и чувствителността, с която реагираме, когато сме принудени да ги променим, правят видимо това желание за трайност.

Същата тенденция за избягване на страха от промяна и преходност ние откриваме и в закостенялото придържане към завареното по традиция във всички възможни области. Традиции от семеен, обществен, морален, политически, научен и религиозен характер водят до догматизъм, консерватизъм, предразсъдъци и до различни форми на фанатизъм. Колкото по-закостеняло човек ги застъпва, толкова по-нетолерантен става той към всеки друг, който ги атакува или поставя под въпрос. Зад това винаги стои страхът, че обичайното, наученото, повярваното, познатото, което ни дава сигурност, би могло да бъде релативирано посредством нови възгледи и развитие, така че евентуално да се окаже грешка или заблуда, и заради това ние да трябва да се пренастройваме, да променяме себе си. Колкото по-тесни са собственият хоризонт и жизненото пространство, колкото повече човек иска да ги запази непроменени, толкова повече той се страхува да не загуби своята сигурност заради новото развитие на нещата.

Колкото повече следователно се опитваме да задържим старото, толкова повече по необходимост изпитваме страх от преходността; колкото повече от друга страна се противим на развитието, толкова по-сигурно констелираме противодействащите сили, само че още по-остро, както това особено ясно се вижда в сблъсъка на поколенията: упоритото придържане към съществуващото и грубото отхвърляне на новото от страна на старото поколение често принуждават младите да прибягват до екстремни начини на поведение.

Разбира се, традицията и придържането към признати ценности имат първоначално положително значение; ние трябва да търсим принципното и абсолютното, което има трайно битие — само така можем да открием надвремеви закономерности. Но тук става дума за прекаляването в това отношение, за липсващата способност или готовност за преориентиране, за противенето срещу назрели промени, срещу обогатяването и коригирането на досегашния опит, към което животът постоянно ни тласка. Старата мъдрост „tempera mutantur et nos mutamur in illis“^[1] като че ли не е валидна за натрапливия човек; но той заплаща своя стремеж към закостеняла неизменност със страха от промяна. Той се опитва да натрапи на живота схеми и правила, проявява нетърпимост и своеволно отхвърля всичко, което го обезпокоява, защото е ново и различно от обичайното. Но това, което човек иска да натрапи, се превръща в натрапливост за самия него.

И така, зад всяка привичка, всяка догма и всеки фанатизъм винаги се крие и страх, страха от промяната и преходността, в крайна сметка страха от смъртта. Затова натрапливите хора трудно могат да се примирят с факта, че нещо или някой се изплъзва от властта им и не се подчинява на тяхната воля. Те искат да натрапят на всички и всичко да са такива, каквито според тях би трябвало да бъдат. Но тъкмо поради тази причина животът непрекъснато ги води към провал, и подобно на бумеранг, отново към тях самите като натрапеност се връща това, което са искали да натрапят: ако човек иска да натрапи нещо на живото, ако не може да се остави на случващото се, защото желае сам да определя всичко, то все повече му се натрапва необходимостта постоянно да внимава, да не би нещо да се промени и да се изплъзне от неговата воля. Така с впечатляваща последователност искащият да натрапва се превръща в натраплив, в което отново можем да разпознаем компенсиращата едностранчивостите сила на живота.

Натрапливият човек трудно приема, че в сферата на живото не съществуват абсолютни и неизменни принципи, че живото не е изцяло предвидимо. Той смята, че може да обхване всичко в една система, за да го обгърне открай докрай с поглед и да го владее, и така изнасилва естеството. Ницше бе казал веднъж, че във волята за система винаги вече се съдържа късче неискреност — тъкмо защото така човек насилствено опростява многообразието на живото.

Натрапливите начини на поведение се проявяват в подобна форма и в сферата на междуличностното. Съзнателно или не, човек твърде много иска да предпише на другия какъв трябва да бъде. Това проличава най-ясно в отношенията към партньор, деца и зависими от него хора. Както вече споменахме, проблемът или по-точно конфликтът_между поколенията се констелира особено грубо при натрапливите. В желанието си да отхвърлят и подчинят всичко ново, необичайно, нетипично, те лесно довеждат своята нагласа ad absurdum и тъкмо по този начин извикват на преден план плашещите ги противодействащи сили — бунтовника и революционера, който на свой ред смята, че трябва да се бори срещу тях със средствата на другата крайност и затова често изхвърля заедно с мръсната вода и детето. Тук е заключен къс неизбежна човешка трагика, неизбежна, но не и непреодолима, ако човек покаже готовност да приеме новото и поиска да го разбере.

Тези хора носят със себе си вечния страх, че всичко веднага ще стане несигурно, дори хаотично, ако те съвсем малко отпуснат юздите, ако се отворят към различното и отстъпят само една крачка, или ако поне веднъж се оставят да бъдат спонтанни, без постоянния собствен и чужд контрол. Те непрекъснато се плашат, че потисканото и изтласканото в тях, или че нещата навън, които според тях не бива да съществуват, биха наводнили всичко, стига те дори един единствен път да го допуснат — подобно на Херакъл, който сякаш предварително бил уверен, че на хидрата ще й израснат поне две глави, ако той й отсече едната. Те следователно изпитват страх от „първата крачка“, която, веднъж направена, би отключила според техните представи непредвидимото. Затова те постоянно са заети с мисълта, как с още повече власт, знание и опит да направят така, че нищо нежелано-непредсказуемо да не се „случва“ и живеят според мотото „what — if“ какви ще са последиците, ако аз направя това или онова, така те се превръщат в онези „плувци на сухо“, които от много застраховане и подготвяне не стигат до живота.

Един пациент, подканен да се отпусне на дивана и да се остави на своите хрумвания, възнегодува: Но тогава ще изплува цялата мръсотия/ — драстично изразявайки по този начин, колко много неща е изтласквал и държал изтласкани чрез постоянно себеконтролиране и „овладяване“. Предпазването от всичко, което не бива да се случва, което човек иска да избегне, се превръща в най-важния жизнен принцип на натрапливите; те са много изобретателни в опитите си да го запазят на всяка цена. Нека разгледаме, това с помощта на няколко примера.

Една от възможностите да се отдръпнеш от живия поток на случващото се е нерешителността, колебанието и съмнението. Откъс от писмото на една пациентка с натраплива структура — ставаше дума дали тя иска да се подложи на психотерапия при мен или вместо това предпочита да отиде в балнеолечебен санаториум:

Сърдечни благодарности за Вашето писмо! То ме доведе до тежки конфликти, аз не зная, дали в нашия пръв разговор Ви споменах за моята невроза при взимане на решения. Вероятно съвсем повърхностно.

Аз тъкмо пишех до Бад Х., откъдето ме бяха помолили за категоричен отговор до 15.7. Междувременно пристигна Вашето писмо със съобщението, че евентуално мога да започна терапия при Вас. Оттогава непрекъснато се колебая, състоянието е отвратително. Връх на всичко ще бъде, ако Бад Х. е вече пълен, в случай че все пак реша да отида там. А всъщност решението е съвсем просто: аз нямам достатъчно пари, за да дойда при Вас в Мюнхен. Непрекъснато пресмятам сумите, които ще ми трябват, но те все не стигат. Значи няма как. Тогава веднага се замислям колко необходима, колко наложителна дори би била една терапия. Надявам се, че нещо ще се подобри във връзка с моите вечни, очевидно органични заболявания, а с това и цялостното ми състояние, което ми създава грижи.

Но в Мюнхен няма къде да отседна. Тази година сигурно и по-късно бих могла да отида в Бад Х. — но няма ли да е много измерително да пътувам всеки ден (от там до Мюнхен)? Аз не бива да го правя при никакви обстоятелства. Само като си помисля, че отново трябва да се впусна в нещо неизвестно, ме обхваща страх и ужас. Но това все пак нали не е краят на света! Предполагам, че сте ужасен от моята нерешителност. Но нали Вие сте аналитик! И Ви е известно, че дори не сключих брак с един мъж, когото обичах, само защото не можах да се реша на това. А после вече беше късно! Натам отиват нещата и с това пътуване. Всъщност не става нито едното, нито другото. Що се отнася до парите, малко ме е страх за Мюнхен. Просто фактите са такива. Не е ли по-добре човек първо да се погрижи за парите и тогава да пътува на спокойствие. До май или юни идната година сигурно ще съм ги събрала. Цели два месеца бяхме само на половин заплата. Отсега нататък нещата ще се нормализират. Мисля, че все пак ще избера Бад Х., дори и ако след това страдам за Мюнхен. Това мога да си позволя без финансови притеснения. Но ако оттам получа съобщение, че не могат толкова дълго да пазят резервацията ми, вероятно ще се реша за Мюнхен. И в такъв случай бих искала да Ви попитам, дали мога да платя сесиите на 15.09. и да работя с Вас от 7.08. до 7.09. Това е едно трудно раждане!!… Докато Ви пиша, си мисля, че непременно трябва да продължа с анализата, и то веднага, но нещата остават такива, каквито са.

P.S.: Не мога да взема решение, това е мъчително. Искам да видя, дали в Бад Х. все още има нещо свободно. Само ако знаех дали ще сте в Мюнхен до 7.09. и дали бих могла да платя на 15.09. Може би ще изпратя телеграма. (Тя действително го направи и в крайна сметка избра анализата.)

Не е трудно да си представим, колко мъчителни могат да бъдат такива колебания, както и невъзможността да се решиш, особено когато става дума за вземане на по-важни решения от тук споменатите. Тези хора правят своите решения зависими от някакви външни обстоятелства — някои от тях хвърлят зарове или броят „за“ и „против“ по копчетата на сакото си и т.н.; по-късно ще видим как се стига до този страх от собствена отговорност.

Един следващ пример за начина, по който натрапливите хора си затварят пътя към непосредствените преживявания; един пациент разказва по време на анализата свой сън и след това продължава:

Има ли изобщо смисъл да придаваме някакво значение на сънищата? Та нали всичко винаги е относително, човек може да вложи и да извлече какво ли не — кой ще ми каже, че съм открил правилното хрумване? Вероятно съм променил съня още с разказването или пък не съм го запомнил съвсем точно? Това не прави ли всичко съмнително? Та нали сънищата са само пяна, заниманието с тях е ненаучно. Фройд и Юнг имат съвсем различни схващания относно съня и тълкуват сънищата различно. Очевидно тук няма нищо сигурно и достоверно. И тези хрумвания! Какво би трябвало да ми хрумне… така човек попада в неконтролируемото… изгубва се целият в несигурното… освен това изобщо нищо не ми хрумва…

Тук добре се вижда както себезастраховането, в случая чрез умело рационализиране, което човек избутва пред преживяването, от което се предпазва, така и страха от „неконтролируемото“ — изобщо не ставаше дума за научни дискусии върху сънищата, той трябваше само да се остави на своите хрумвания. Някои може би ще си помислят, че съмненията на пациента относно сънищата са съвсем оправдани — но по този начин пропускат обстоятелството, че той ги използваше само като средство за отклоняване; освен това неговите съмнения в никакъв случай не се ограничаваха само до сънищата — той се страхуваше от всичко, което смяташе за „несигурно“ и се опитваше да го избегне.

Много натрапливи хора, водени от подобни мотиви за подсигуряване, остават заклещени в подготовката на нещо, както следният виц много сполучливо илюстрира: един мъж отива на небето и вижда там две врати с надписи „Врата за небесното царство“ и „Врата за доклади върху небесното царство“ — и той избира да мине през втората врата.

Психическа закономерност е, че всичко, което изтласкваме, се натрупва; по този начин вътрешният натиск се засилва и затова натрапливият се нуждае от още повече време и сили, за да държи в шах изтласканото; така възниква натрапливият дяволски кръг, от който може да се излезе, само ако човек приеме „другата страна“, изтласканото, и влезе във взаимодействие с нея. Само тогава той ще може да интегрира отбягваното и плашещото и вероятно с учудване ще установи, че потисканото съдържа в себе си дори позитивни сили и че „лишените от смисъл сънища“ имат да му кажат нещо много съществено.

Можем да си представим колко тесногръд и закостенял, колко принципен и нетолерантен, колко „желязно последователен“ е един човек с такава нагласа, колко нежив става животът му, когато той поиска да му натрапи тази абсолютност и своите условия. При това единственото, което натрапливият съзнава, е, че застъпва „правилното“ (като онзи пациент, който си мислеше, че трябва да намери „правилното“ хрумване и тъкмо по този начин правеше невъзможни свободните хрумвания), а не стоящия зад това страх от риска.

Ако човек приема всичко толкова принципно, живият порядък се превръща в педантична подреденост, необходимата последователност в непоправима закостенялост, разумната икономичност в скъперничество, здравословното своеволие в твърдоглаво своенравие, чак до деспотичност. И ако всичко това все още не е достатъчно, за да надвие страха, тъй като пълнотата на живота не позволява да бъде обхваната в твърди правила, се стига до появата на натрапливи симптоми и действия. Първоначално те имат функцията да вържат ръцете на страха, но постепенно придобиват самостоятелност и се превръщат в едно вътрешно Трябва. „То“ ги натрапва на човека, и дори да му изглеждат безсмислени, той вече не може да не ги извършва. Натрапливото миене, размишляване, броене и спомняне са такива натрапливи действия. Всеки път, когато човек се опитва да ги „пропусне“, страховете, свързани с тях, изскачат на воля.

Колкото и различни да са натрапливостите, накрая винаги се сблъскваме със страха от риска, от безгрижната спонтанност. Тяхното възникване е продиктувано от желанието да се избегне нещо, било то нещо ново, неизвестно, несигурно, забранено, било то някакво изкушение, отклонение от обичайното. Ако всичко остане такова, каквото е: предметите върху бюрото в свещен ред; едно становище в необратима валидност; едно морално съждение в параграфна вкамененост; една теория в неатакуеми твърдения; една вяра в непоклатима абсолютност — тогава сякаш времето спира. Тогава всичко е предвидимо, светът престава да се променя и животът е само повторение на същото и вече известното — живият пулсиращ ритъм се е превърнал в еднообразно стереотипен такт. В такова поведение понякога може да е заложено величие, но в крайна сметка това е едно трагично величие, защото упоритото желание за подчиняване и покоряване на стихиите на живота, липсата на еластичност и невъзможността на начинанието вече носят в себе си зародиша на неуспеха. Към тази трагика спада и провалът по отношение на един абсолют, който човек преживява като действително или сякаш неизбежно изискване, което трябва да изпълни или си мисли, че трябва.

Един елементарен пример може да ни покаже по-ясно принципното в натрапливото поведение — при което, както често се случва в живота, трагичното и комичното се намират много близо едно до друго: ако някой се опита да поддържа една стая без абсолютно никакъв прах, преживява цялата трагикомичност на човек, който не иска да допусне неудържимо случващото се и иска да спре времето. Той налива вода в бездънната бъчва на данайците. Но тъй като прахът замества нещо друго, което човек всъщност иска да изчисти, триенето на прах ще бъде натрапливост дотогава, докато истинският проблем, прехвърлен върху праха, не бъде разрешен. Защото желанието му да няма никакъв прах се отнася към нещо по-съществено, което той иска да опази непокътнато, например моралната чистота, която преживява като застрашена от изкушения. Натрапливостта се поражда тъкмо с прехвърлянето на същинския проблем върху нещо банално; истинското стълкновяване с проблемите ни се превръща в натрапливост. Винаги, когато изпитваме ирационалното чувство, че трябва да извършим дейности, които в крайна сметка са без значение, бихме могли да се запитаме, от какви съществени стълкновения или решения искаме да се изплъзнем по този начин.

Романът на Ф. Т. Фишер „Още един такъв“ представя в хумористична форма натрапливата проблематика. Героят на романа е в постоянна битка с „коварствата на обекта“, както се казва там. Той непрекъснато допуска грешки — произтичащи от изтласкани афекти и импулси, преди всичко агресивни, — които обаче приписва на обектите като тяхно коварство. Ако „по недоглеждане“ изсипе соса върху роклята на своята несимпатична съседка по маса, то това е плод на коварството на обекта, в този случай на купичката със сос и на копчето на костюма му, за което тя се закачила, а не израз на неговата потисната неблагоразположеност и агресия спрямо дамата. Така наречените от Фройд грешки се срещат особено често тъкмо при натрапливите хора, защото те изтласкват твърде много жизнени импулси. В грешките — грешки на езика, забравяне, блъскане „по недоглеждане“ в някого и т.н. потисканото си прокарва път, и то „по недоглеждане“, следователно без собствена вина или съзнателно желание; те сякаш им „се случват“, изплъзват се от обичайния контрол и издават това, което натрапливите са искали да скрият.

У същински болния натрапливостите могат да придобият ужасяващо-зловещ характер, като все повече изпълват живота му и с почти демонична мощ водят свое собствено съществуване. Не е трудно да разберем защо по-ранните епохи, непознаващи психологическите закономерности, са си представяли тези страховити натрапливости, които човек извършва, даже когато съзнава тяхното безсмислие, като обсебеност от дявола или зли духове. Самият натрапливо болен също преживява Трябването да извършва своите натрапливи действия често като принуда на чужда сила, защото тя му се струва чужда на Аз-а.

Всяка натрапливост проявява склонността — нека си послужим с едно сравнение от соматичното развитие на болестта — да създава метастази, следователно сякаш да избуява и да се разпространява върху други, все още необхванати от нея области. По този начин животът на един такъв човек все повече отеснява, изпълва се от натрапливости, както ще видим по-късно от примерите.

Описаните процеси могат да се разиграват и само във вътрешно-душевен план, например при отбрана от обезпокояващи, „зли“ мисли, желания и импулси, които натрапливият смята, че трябва да потиска. Тогава една голяма част от времето и силите му отиват в това, да се бори с тях. Човек се опитва да ги прогони, като използва нещо като противомагия. Ако той иска да се предпази от греховни и нечисти помисли или желания, трябва натрапливо да предприеме незабавни противомерки всеки път, когато те заплашват да се появят. Може би е достатъчна само една магическа формула („Иисус — Мария — Йосиф“) или пък той трябва да направи и нещо друго, за да изтласка от съзнанието си това, което иска да избегне. В една по-тежка форма понякога се стига до самонаказване, нещо, което свързваме преди всичко с религиозния фанатизъм — нека си спомним например за флагелантите. „Метастазите“, т.е. избуяването на натрапливости, могат да се разпрострат върху все повече неща, които трябва да се избягват: дори безобидни думи и понятия, които чисто звуково или по какъвто и да е било начин се асоциират с отбягваното, също се възприемат като съмнителни и трябва да се избягват. Карикатурността на това положение е сполучливо представена във вица за „християнското броене“, в който се брои така „едно — две — три — четири — пет — пфу — седем“, защото шест (sechs) напомня за забраненото сексуално и трябва да бъде прескочено. Тук също изпадаме в ситуацията на човека, който искал да поддръжа стаята си абсолютно чиста от прах. Нека си припомним латинската поговорка: „naturam expellas furca, tamen usque recurret“ — природата, животът не позволяват да бъдат насилствено прокуждани или подчиня-вани, те винаги намират някакъв начин да се завърнат. Това завръщане понякога може да приеме една много рафинирана форма, както в следващия пример, където зад съзнателния аспект на отбраната сякаш подмолно отново се въвежда отблъскваното:

Една невротична пациентка страдаше от натрапливо миене, което в символичен план бе несъзнателен израз на нейните „мръсни“ сексуални импулси, а именно тези за самозадоволяване, преживявани от нея като грях. Тя съответно трябваше да мие своите гениталии — същински „греховното“ — особено интензивно и толкова често, че така „подмолно“ отново въвеждаше и задоволяваше забраненото чувство на удоволствие чак до оргазъм, но сега „без да иска“ и затова без чувство за вина, тъй като съзнателно тя само искаше да бъде чиста.

Християнската църква, с нейното заклеймяване на сексуалността и с чувството за вина, което будила по този начин, и за съжаление днес понякога все още буди, е виновник за не малко еклезиогенни неврози. Нейната враждебност към тялото е посяла в душите на много млади хора ненужни страхове и чувство за вина, особено по време на пубертета. Вместо младите да бъдат внимателно въвеждани в тази важна фаза на развитие — подобно на ритуалите на посвещаване на така наречените първобитни хора, — например с помощта на училищни занятия или групови вечери и разговори по темата, в които те да могат да изкажат своите въпроси, дълго време съществуваха само часовете по религия, които се състояха предимно в наизустяване на църковни песнопения и на катехизиса, а „неудобните“ въпроси се заобикаляха по най-подходящ начин. За щастие някои неща в тази насока се промениха и младежта сама си взе много от това, от което бе лишена. Занимаващите се последните няколко десетилетия с психотерапия са наясно с опустошителните последствия от религиозно фундираната враждебност към тялото: тя обикновено започваше с борбата срещу онанирането, което „водело“ до ужасяващи телесни и духовни увреждания, всяваше тежки страхове и чувство за вина и нерядко тласкаше младите към самоубийство, ако те не бяха в състояние да продължат напразната битка срещу „греха“.