Фриц Риман
Основни форми на страх (12) (Една дълбинно-психологическа студия)

Примери за депресивния тип поведение

Нека преминем отново към примери. Младо момиче се запознава в кафене с един мъж, който подхваща разговора, като описва положението си — развод, самота, — с други думи знае как да събуди нейното състрадание. Той й се натрапва, постоянно предлага срещи, все повече я оплита и в крайна сметка я моли да се ожени за него. Въпреки че не й бил особено симпатичен и тя в никакъв случай не го обичала, все пак имала чувството, че не бива да го разочарова, тъй като той явно имал нужда от нея. Тя не могла да каже „не“ в подходящия момент, много по-рано би трябвало да се държи резервирано; без да иска и да забелязва, със своето поведение тя му създавала надежди и изпаднала в чувство за вина, когато най-накрая му отказала.

Примерът показва много характерни черти за депресивното биване-в-света; един по-дълбоко увреден човек изобщо не би имал смелостта да каже „не“. Депресивните се поставят в положението на другия, дотолкова се идентифицират с него, че изцяло забравят своята собствена позиция и интереси. Тъй като имат твърде малко собствени импулси и желания, които биха могли да противопоставят на другия, те толкова по-лесно се оставят на неговите желания и импулси. И понеже са свикнали да изпълняват очакванията на другите, те стигат до ситуации, които не са искали, но несъзнателно са съконстелирали. Затова те лесно попадат в усложнения и се превръщат в жертва на безогледни хора, които използват слабостта им. Те трудно могат да намерят изход от такива ситуации — поради чувство за вина, а и защото изпитват срам от собствената си доверчивост и не искат да признаят унижението си пред този, които ги е използвал.

Това момиче произхождаше от семейство с тежка история. След смъртта на първата си жена нейният баща се оженил втори път за едно обикновено момиче „под нивото му“; тогава той наближавал шестдесетте и показвал признаци на старческо слабоумие, а пациентката била на около осем години. Тя живеела със своите вече възрастни заварени братя и сестри в същата къща, в която долу имало магазин, който първоначално бил във владение на първата жена на нейния баща; дялове от магазина имали още две сестри на починалата, които също живеели в тази къща и били враждебно настроени срещу новата жена. Самата тя плаха, без подкрепата на мъжа си, се чувствала с детето си като натрапена. Страхувала се, когато му купувала нещо ново, то трябвало да го носи тайно и затова изпитвало чувство за вина, сякаш е лишило от нещо заварените си сестри. Поведението на бащиното семейство карало майката и дъщерята да се възприемат като присадени, като неканени гости, които със самото си присъствие отнемат нещо на другите. След смъртта на бащата те били изгонени от къщата; майката не могла да се съпротивлява и тръгнала на работа. Веднъж тя действително се обърнала към адвокат, който й казал, че не може просто така да бъде изхвърлена, но тя нямала силата, не била достатъчно твърда, за да се пребори. Така детето растяло с чувството, че няма право на живот. „Майка ми се страхуваше; никога не съм я виждала да се наложи. Тя се оплакваше от роднините зад гърба им, но винаги отстъпваше, затова пък вечно мърмореше, вечно беше недоволна. Постоянно ходеше на църква; мъкнеше ме в параклиса на гробището и ние се молехме за бедните души и за мъничко успех, за парче хляб от трапезата на живота — те нямаха и повече за даване, нали бяха бедни души. Заварените ми сестри имаха всичко; с тях сигурно са се държали като с принцеси. Майка им е била млада, баща ни по това време също. Аз се опитах да разреша проблема за мен по следния начин: след като никой не ме обича, искам да съм бедна, да не притежавам нищо — бедно дете — обичано дете. Аз превърнах това в добродетел според християнския образец: бъди беден, не притежавай нищо, подражавай на Христа.“

Госпожица М. деляла с една позната общо жилище, двете работели в една и съща фирма. Тъй като госпожица М. имала кола, а другата не, тя обикновено я вземала със себе си. Колежката й обичала да се размотава сутрин, така че по нейна вина г-ца М. често закъснявала за работа, което много я притеснявало. Тя често вземала колежката си и по време на пътувания през уикенда, чувствайки се едва ли не длъжна да го прави, та нали другата нямала кола. В такива дни нерядко имала странно главоболие и стомашни болки, които не можела да си обясни. По време на психотерапевтичното лечение стана ясно, че при тези съвместни пътувания тя винаги сама поемала разходите за бензин — нещо, което й изглеждало саморазбираемо, та нали това било нейната кола. На колежката изобщо не й хрумвало да се включи в разходите. Това ядосвало пациентката, но тя не успявала нито да предложи да делят парите, нито да признае яда си; тъкмо напротив, струвало й се проява на стиснатост, как може изобщо да е толкова дребнава — това е под достойнството й. Така тя се насилвала и се оставяла да бъде използвана, потискала гнева си и забелязала едва по оплакванията си, че очевидно нещо не е наред, че нейното подсъзнание изпраща алармени сигнали и реагира със симптоми, които изразяват телесно това, което тя съзнателно не се осмелява да направи: яда с главоболие, неможенето да изисква — със стомашни болки. Ситуацията била допълнително затруднена от обстоятелството, че тя била полуеврейка и смятала, че ако заговори за пари, колежката й ще припише това на факта, че е еврейка — пациентката се страхувала, че другите го възприемат като нещо негативно. Когато в крайна сметка, въпреки опасенията си, предложила на колежката да си делят парите за бензин и тя за нейна изненада се съгласила, не само уикенд-симптомите изчезнали, но и връзката между двете прераснала в приятелство.

Всекидневието на депресивните хора е проникнато от такива начини на поведение, в които те не се осмеляват да утвърдят и наложат себе си, да кажат не, да бъдат субект. Тъй като отстъпването, отказването и липсата на съпротива са се превърнали в тяхна втора природа, те изобщо не съзнават, че тези начини на поведение са свързани с привидно безпричинните им депресии, които те възприемат като предразположеност, като съдба, в която нищо не може да се промени. Лекарят обикновено им предписва антидепресивни медикаменти, защото също не вижда външни причинители на депресията и така те могат да станат зависими от лекарствата, които в най-добрия случай донасят временно облекчение, но иначе само скриват проблема.

Тук искам по-подробно да опиша биографичните основания на тази пациентка:

Тя била единственото дете от един много труден смесен брак с майка от еврейски произход. Отрано станала свидетел на тежки крамоли между родителите. Още като дете често й се струвало, че тяхната раздяла е неизбежна. При някои от тези сцени положението ставало толкова страшно, че тя се бояла да не посегнат един на друг. Родителите й многократно споделяли с нея намерението си да се разделят: „Мама и татко ще се разделят; ти трябва да решиш при кого искаш да останеш, кого обичаш повече.“ И това на едно четири годишно дете, което по този начин било вкарано в неразрешима ситуация. Тя била привързана и към двамата и не искала да избира между тях; но ако все пак трябвало, тогава само с чувство за вина към „предадения“ родител. Така тя отчаяно се опитвала — и това траело години — да балансира и посредничи. На майка си тайно казвала, че баща й всъщност нямал лоши намерения, той просто избухнал, нека тя не го взема толкова насериозно, това били негови думи и той съжалявал за своето поведение. С баща си тя също тайно споделяла, колко нещастна била майката от грозящата раздяла и че тя със сигурност знаела, че майката действително го обича, макар и често да не го може да го покаже. Отчасти заради това нейно обработване, отчасти по други причини, намерението за раздяла все се отлагало. Но пациентката имала чувството, че живее върху вулкан, който всеки момент може да изригне. Така тя изпълнявала важна функция в брака на родителите: тя сякаш била езичето на кантара или, както веднъж сама се изрази, „смазващият механизъм“ между тях — с други думи, тя имала чувството, че от нея зависи дали двамата ще останат заедно или ще се разделят.

Можем да си представим, че в тези условия тя никога не се осмелила допълнително да натовари тази толкова лабилна и застрашена връзка между родители със собствените си нужди и проблеми — според нейните представи тогава всичко би рухнало. Следователно тя не можела да бъде по детски непринудена, да бъде себе си. Постепенно започнала автоматично да поставя на заден план всички свои желания, импулси, грижи, афекти и страхове; те сякаш вече изобщо не съществували в нея. За сметка на това тя развивала симптоми: силен косопад, проблеми със зъбите, белене на кожата по цялото тяло, както и нещо много досадно и измъчващо я: когато била с други хора, стомахът й силно къркорел, което тя тълкувала като несъзнателен протест срещу напрягащи ситуации, спрямо които, според нея, тя не можела да се отбранява. Този симптом може да бъде разгледан като предшественик на стомашните болки, появили се по-късно в описания случай с колежката.

Така тя се превърнала в човек, който „функционира“ отлично, когато му се постави определено изискване; изпълнявала съвестно и образцово възложените й задачи, загърбвайки своята собствена личност. Но тя изпадала в затруднение и ставала безпомощна, когато трябвало да се наложи или да изиска нещо от другите — тогава я връхлитали неопределени страхове и тя предпочитала сама да свърши работата, от което нейните колеги естествено се възползвали.

Подобни изглеждат основанията на някои неделни неврози и неврози на свободното време. Непривичната свобода плаши, защото позволява да изплуват тайни, изтласкани желания, преживявани като забранени, за чието сбъдване всекидневието предлага по-малко възможности, защото в него задълженията освобождават човека от страха да бъде самия себе си.

Един пример за невъзможността да кажеш „не“: Една пациентка, млада американка, живеела под наем при едно семейство в следвоенна Германия, където учела балет. Когато се връщала в къщи след репетиции и искала да се промъкне незабелязано в стаята си, хазяйката често я издебвала и я замъквала да „си побъбрят“ в кухнята. Въпреки че била изморена и искала да си почине преди вечерното представление, тя не можела да откаже. И тъй като след войната положението в Германия било зле, тя „трябвало“ да кани на кафе — което тогава все още било рядкост — цялото семейство: домакинята, вече възрастната дъщеря, сина и снахата, която не била добре приета в семейството и си отмъщавала за това с арогантни изказвания. Дъщерята се прехласвала с неприкрита завист по хубавите рокли на пациентката, докато тя не й подарила една от тях, която все още с удоволствие обличала. Синът кокетничел с нея и въпреки че била безразлична към него, тя „трябвало“ от време на време да му отвръща с поглед, за да не го разочарова, и накрая „трябвало“ да включва в разговора и снахата, за да смекчи явните вътрешносемейни напрежения. След почти два часа загубено време тя най-сетне, изтощена, се прибирала в стаята си и започвала лакомо да се тъпче с храна — тя дойде на терапия именно заради тази си ненаситност, която стигала до крадене на сладки неща от шкафчетата на нейните колежки.

В жизнената история на депресивните хора постоянно се срещат влияния на околните, които затрудняват или препятстват превръщането на детето в автономен Аз. Тя също била единственото дете от един нещастен брак и отрано трябвало да се учи да застава на заден план, да разбира проблемите на родителите, преди да е успяла да открие и разгърне своята собствена същност.

Сега един пример за разглезваща среда:

Господин С. също бил единственото дете от един средно добър брак. Майката, която почти нямала собствени интереси, не била нещастна в брака, но по един необясним и за нея начин неудовлетворена. Когато след няколко години се родило детето, тя се втурнала към тази задача с цялата енергия на своите неосъществени желания и то се превърнало в съдържание на живота й. Тя пазела детето като зениците на очите си, била свръхзагрижена и се опитвала да го държи настрана от всичко, което й изглеждало сурово, твърдо и опасно. А тя смятала за опасно какво ли не! И при най-лекия полъх на вятъра тя вече виждала момчето с белодробно възпаление, навличала го така, че приятелите му се смеели (нещо, за което такива майки обикновено не проявяват разбиране). Ако детето играело в пясъка, той бил пълен според нея с коварни бактерии. Каране на колело? Колко лесно човек може да падне, да си счупи нещо или да бъде блъснат! Излети с класа или с приятели? Какво ли не би могло да се случи, като се започне от пренощуването на открито, без добрата, питателна и здравословна майчина храна, и се стигне до възможни прелъстявания и хомосексуални атаки! Тя къпела сина си дори когато той навлязъл в пубертета, търкала му гърба, носела му закуската в леглото — накратко, той живеел в царството на безделниците, но с цената на това, че нямал право на собствена воля и възможност да израсне и в мъжкия свят.

Когато веднъж в пубертета той се осмелил да се разбунтува и искал пряко волята на майката да предприеме с приятели дълго пътуване с колела, тя застанала с разперени ръце пред вратата на мазето, където било заключено колелото, и извикала с драматичен патос: „Само през трупа ми!“ Синът се примирил и бил възнаграден с любимото си ядене и купища майчина нежност. Когато излязъл от пубертета, майката непрекъснато го предупреждавала да внимава с момичетата. Редували се горе-долу следните версии: „Те се интересуват само от парите ти“, „Не се хващай на въдицата им, те искат да се оженят, за да бъдат осигурени; та те знаят, че ти ще наследиш всичко и мислят само за твоето богатство“ и т.н. Естествено нито едно момиче, от което той се интересувал, не издържало на критичния поглед на майката. Тя намирала кусури на всички; някои не били „от добри семейства“, други били облечени твърде еротично и предизвикателно и затова изобщо не влизали в сметката; трети не се отнасяли към нея с достатъчно респект, и накрая „Ти си прекалено добър за нея“. По този начин тя омаловажавала пред него всички момичета и понеже той бил свикнал да гледа света през очите на майка си, обикновено скоро признавал, че тя всъщност има право; в същото време рационализирал страха си, че няма да успее да спечели сърцето на никое момиче. За негово нещастие бащата починал, когато господин С. бил на 15 години. С това съдбата му била предрешена. Сега майката имала само него и той не можел да я остави сама, което тя му давала да разбере под различни, но безпрекословни форми. Той се чувствал виновен, когато вечер се прибирал късно — майката толкова много се притеснявала! Всички уикенди и ваканции той прекарвал с нея. Когато започнал следването си в един съседен град, имало сърцераздирателно прощаване, сякаш заминавал за друг континент или се сбогували за цял живот — при това имали уговорката, че той всеки уикенд ще се връща вкъщи. Майката знаела всичко за него; не че той толкова искал да споделя с нея, но тя винаги измъквала и най-малките подробности, докато накрая не му станало навик сам да й разказва. Тя се гордеела, че може да каже: „Моят син няма никакви тайни от мен.“ Той самият така бил свикнал с тази липса на дистанция, че даже не намирал за неуместно тя да отваря и чете писмата му. Когато външни или вътрешни обстоятелства „заплашвали“ тази общност, майката се разболявала в подходящия момент и по този начин още по-здраво връзвала сина за себе си. Така той растял като вечния син. Малкото си неуспешни опити да скъса пъпната връв той преживявал с подхранвано от майката чувство за вина и скоро напълно се отказал от тях. Той оставал навсякъде в живота „добрият син“, пълен наивник, сърдечен и услужлив, но малко безцветен и сякаш безполов. Към жените изпитвал нарастващ страх и се държал с тях непохватно и срамежливо. И откъде би могъл да знае как да спечели една жена, след като познавал единствено поведението на добрия син; затова той най-добре се разбирал с по-възрастни, майчински настроени жени — това поне можел, като жени те не му се стрували толкова застрашаващи, а и те самите били възхитени от възпитания и внимателен млад мъж. Но ако жена на неговите години проявяла интерес към него и потърсела запознанство, той се окопавал зад майчините предупреждения, които своевременно зазвучавали у него: „Тя го прави само заради парите ми.“ Така празнотата в живота му и все по-мъчително преживяваната неспособност да завързва приятелства с мъже, камо ли с жени, повторно го тласкала към майката, която за негова сметка оставала учудващо млада в този задоволяващ я „брак“ със сина-любовник.

От друга страна, разглезен от майката, той бил страшно претенциозен — нещо, което не съзнавал, защото за него то било обичайно и саморазбираемо. След като се дипломирал, приятели на бащата му предложили място като представител на известна фирма. Заради надценяването от страна на майката, а сигурно и като компенсация за своите слабости, той се смятал за нещо особено, което другите би трябвало да признаят, дори без никакви доказателства. Той бил чувствителен към критика и дразнел началниците си с арогантно поведение. С присъщата си учтивост обаче той бързо печелел клиенти, макар да не владеел „материята“ превъзходно. Той имал навика да отлага някои неща, ей-така между другото да си освободи някой следобед (когато работел извън фирмата това било възможно), да се заседи на кафе, да поплува или да отиде на кино. Естествено по този начин не напредвал толкова бързо, колкото си представял; според него обаче другите не забелязвали и не оценявали по достойнство неговите способности. По време на едно служебно пътуване, под влияние на алкохола, той бил прелъстен от едно момиче; след този, а и няколко последвали опита, той останал със съмнението, че е импотентен. Това беше поводът да се подложи на психотерапевтично лечение — противно на волята на майката, което за него означаваше твърде много и като прогноза беше хубав знак.

И сега още един пример за човек, чиято същност е формирана от ранно преживян отказ на любов.

Господин А. бил третото извънбрачно дете (всички от различни бащи), нежелано от самото начало и израснало с думите „да не беше изобщо се раждал!“. Веднъж по време на лечението той донесе една рисунка, на която се беше изобразил като ученик, с вързани отзад ръце, вървящ из една гора от забранителни табели, на които пише: „Тежко ти, ако….“; „Престани веднага“; „Чакай само да си дойдеш в къщи!“; „Къде пак си се размотавал?“; „Ако това се повтори още веднъж, тогава…“ и т.н. Той отрано останал с чувството, че няма право на живот, че в най-добрия случай може да бъде търпян и дори трябва да е благодарен за това. Майката живеела оскъдно и на момчето му се струвало, че всеки негов залък й се свиди. Той се научил да изглежда възможно най-малък и незабележим; той лежеше на терапевтичната кушетка с ръце, опънати по шевовете на панталоните, в началото едва се осмеляваше да се движи и така даваше израз на това, което се беше превърнало в негова втора природа: само да не бие на очи, по възможност да не бъде забелязан и никого да не дразни — тогава поне има шанс да не пречи и да не бъде пропъден. Такова изобщо било поведението му в живота: той нямал големи претенции за собствено пространство, бил свръхскромен и така и не се научил да има свои желания и планове. Винаги ощетяван, принуден да се отказва и без надежда в бъдещето, той отрано трябвало да печели пари, разнасяйки вестници, а всичко припечелено да дава вкъщи.

Той не потърсил друга професия, а станал продавач на вестници. Малките радости в неговия живот били горещият грог, който си позволявал, след като часове наред мръзнел на ветровито място, пурата вечер, и от време на време ходенето на кино. Той живеел съвсем самотен; страхувал се от жените — в тях винаги виждал суровата, изискваща и нелюбяща майка и имал чувството, че нищо добро не може да очаква от тях. Той не познавал баща си. Копнежът по една водеща бащина фигура обаче бил буден в него и когато един по-възрастен мъж му направил хомосексуално предложение, той веднага приел. Сега той постоянно се страхувал да не бъде разкрит и изпаднал в отношение на зависимост от приятеля си, което приело чертите на мазохистично крепостничество. Той позволявал всичко, бил готов на всичко, не на последно място и от страх да не загуби неговия интерес. Защото въпреки всички прекомерни изисквания и унижения, на които се подлагал във връзката, все пак за него тя била къс човешко внимание и му давала чувството, че означава нещо за някого и че има какво да предложи. Естествено понякога в него се надигала внезапна омраза, когато се усещал използван от другия и превърнат в обект. Но и тогава страхът от загуба бил по-силен: той се примирявал и дори опитвал с нови методи да предизвика интереса му към себе си; в тази садомазохистична връзка той се наслаждавал, в идентификацията с другия, на своята собствена садистична страна, както приятелят му — чрез него — на своята мазохистична. Той си имал едно хоби: тайно пишел комедия, на която възлагал големи надежди, но която все оставала незавършена — вероятно за негов късмет, защото тогава би рухнала и тази илюзия, която разкрасявала самотните му вечери с мечти за бъдеща слава.

Една жена на около четиридесет години се обърна към мен за психотерапевтично лечение. Ние проведохме предварителен разговор, след който тя ми написа следното писмо (по време на разговора аз между другото я попитах, какви са очакванията й от лечението):

Моето детство беше толкова ужасяващо, че сигурно щеше да стане истинска катастрофа, ако го бях възприемала с цялото си съзнание; затова, така да се каже, аз потънах в себе си. Надявам се Вие да пропъдите призраците, да ме изтеглите на брега и да ме научите как да разпределям времето си между нещата и хората, които ме заобикалят. Да тръгнете с мен на битка срещу приспивателните средства, никотина и алкохола и да ме научите да утвърждавам своята позиция в отношенията с другите хора, даже и когато сме на различни мнения, вместо да трупам дълбоко в себе си планини от афекти, които ми струват толкова усилия. Аз трябва да преодолявам големи съпротиви, които никога не се вземат насериозно, вероятно защото външно съм много приспособима. Аз все още нямам истинско отношение към работата и съм изключително инертна. Връзката с баща ми сигурно е била най-значимата за мене по време на детството ми. И въпреки това той остава скрит и не се появява в нито един от сънищата ми.

Зад това описание стои детство, които наистина може да бъде наречено трагично.

Бащата бил душевно болен и до смъртта му (по това време пациентката била на около 12 години) за него се грижел санитар, който живеел със семейството. Освен това бащата бил алкохолик и под влияние на алкохола изпадал в пристъпи на ярост и бяс, на които детето било свидетел. Майката била много лабилна и по време на втората си бременност (с три години по-малкия брат на пациентката) получила родилна психоза, от която за дълго й останали тежки натрапливи представи — че по жесток начин убива децата си, като пробива главите им с игла. Едно преживяване на пациентката като петгодишна, белязано от атмосферата в семейството: в разгара на един от своите пристъпи на ярост под влияние на алкохола бащата се втурнал в стаята, където тя била с майка си, стрелял с пистолет малко над главата й и отново побягнал навън. Майката искала да извика полиция или лекар, но детето казало: „Нека кажем на татко, той ще ни помогне.“

Тук границата на толерантност на детето очевидно била надхвърлена, така че то можело да овладее своя страх, само ако откъсне възприятията от чувствата си. Сега по-добре разбираме онзи пасаж от нейното писмо, в който се казва, че за нея със сигурност би било истинска катастрофа, ако бе възприемала с цялото си съзнание своето детство, разбираме също, защо бащата все още остава скрит в спомените й и не се появява в нито един сън. За нея би било непоносимо, ако съзнателно свърже преживяната заплаха и ужас с бащата — по този начин би попаднала изцяло във властта на своя страх и незащитеност. Тя сякаш прескача тази „подробност“ и спасява образа на един добър и закрилящ баща, като откъсва от него застрашаващата страна, сякаш друг мъж е бил този, който я е заплашил; обръщайки се за помощ към бащата, тя снема от него заплахата и така той може да остане в съзнанието й помагащият баща, от който толкова настоятелно се нуждае. Но колко ли много страх и отчаяние са необходими, та едно дете да може, да трябва по този начин да преработи случилото се! Естествено, тази сцена е само едно особено травмиращо и мъчително преживяване; можем да си представим колко незащитена, изпълнена със страх и отчаяние е била като цяло реалността на нейното детство. Къде би могла да се скрие, къде би намерила истинско убежище? Оттогава между другото й останал — наред със споменатата пристрастеност към лекарства, никотин и алкохол — този начин на живот, напомнящ състояние на сън: тя всъщност никога не е пребивавала изцяло в действителността; като защита от очаквани, винаги възможни опасности и заплахи, тя не виждала нещата в ясни и точни очертания, оттеглила от света своите чувства, за да не бъде още веднъж толкова травмиращо наранена, а нейните пристрастености в крайна сметка били израз на едно отдръпване-от-действителността, най-добре в неродеността. Така можем да разберем и нейното желание — с отворени очи и със сключени около коленете ръце да потъне в едно езеро, гледаща през водата небето, — което я изпълвало с чувство на дълбоко щастие. Тя се спасила в един живот, подобен на този на лунатика, за да може изобщо да преживее реалността, някъде между депресията и психозата, които трябвало да я предпазят от нови, непоносими сблъсъци с действителността.

Един 32-годишен дипломат дойде на терапия заради продължителна импотентност. След като му обърнах внимание на факта, че смущенията в потентността (при него не бе на лице органична причина) могат да бъдат не само негов личен проблем, а да имат отношение и към партньора, той разказа следната история: Когато вечер се връщал от работа, той къпел, повивал и хранел шестмесечния си син, докато жена му с цигара в ръка лежала на дивана и четяла. Той бил средният от трима братя: най-големият бил активно и агресивно момче, диво и трудно за укротяване, и затова отхвърлено от майката. С детския си инстинкт пациентът усещал какъв син тя искала да има: послушен и готов на всичко заради нея. Той се отказал от момчешкото и мъжкото, вместо това помагал на майката в кухнята, бил спретнат и подреден; така станал неин любимец и изместил най-големия брат от сърцето й, но за сметка на своята мъжественост. Това поведение той пренесъл и в брака — тук също бил по-скоро послушният син, отколкото съпругът, продължавал да изпълнява научената роля, поставял си свръхизисквания и позволявал на жена си да му поставя такива, без да може да изрази яда си от това — от страх да не загуби любовта й, както по-рано тази на майката, ако й се опълчи. Така и не се научил на свой ред да изисква нещо или да казва „Не“. Неговият симптом се оказал решението на всички конфликти: той отмъщавал и наказвал жена си, като не можел вече да я задоволява — без да изпитва чувство за вина, защото това бил един „телесен симптом“, който не зависел от него; в същото време той наказвал и себе си за своята подмолна агресия към жена си — всичко това, разбира се, несъзнателно. Осъзнаването на тази връзка доведе до пробив: една вечер, за пръв път в живота си, той се напил и изпушил първата си пура (майката не обичала да се пуши или пие и заради нея той се бил отказал от това); добре развеселен, той се върнал вкъщи, за пръв път откакто се бил оженил, едва към 4 часа сутринта, вместо както обикновено веднага след работа; жена му била изплашена, но доволна, че отново си е у дома; и тъй като била умна жена, която искала истински мъж, а не син, усмихната го прегърнала, повела го към леглото и така се стигнало до първия успешен полов акт от дълго време насам.