Фриц Риман
Основни форми на страх (26) (Една дълбинно-психологическа студия)

Заключение

Ако всеки би знаел всичко за другия,

всеки лесно и с удоволствие би прощавал,

не би имало вече никаква гордост, никаква

надменност.

Хафъз

Зад четирите основни форми на страх стоят общочовешки проблеми, с които всички ние неизбежно се стълкновяваме. Всеки от нас се среща със страха от отдаването в една от неговите различни форми, които носят като нещо общо помежду си чувството за застрашеност на нашата екзистенция, на нашето лично жизнено пространство или на цялостта на нашата личност. Тъй като всяко доверяващо се откриване, всяка благосклонност и любов могат да ни изложат на опасност, защото тогава сме по-незащитени и по-раними, защото трябва да се откажем от нещо свое, да предоставим на другия част от себе си. Затова всеки страх от отдаване е свързан със страха от една възможна загуба на Аз-а.

Всеки от нас се среща и със страха от Аз-ставането, от индивидуацията, който в различните си проявления носи като нещо общо страха от самотата. Тъй като всяка индивидуация означава отделяне от закрилящата общност. Колкото повече ставаме самите себе си, толкова по-самотни ставаме, защото така все повече познаваме изолираността на индивида.

Всеки от нас се среща по своя начин и със страха от преходността; ние отново и отново преживяваме, как нещо неизбежно отива към края си, престава да съществува, изведнъж вече не е тук. Колкото по-здраво се вкопчваме в нещо и искаме да го задържим, толкова по-подвластни ставаме на този страх, в чиито различни форми разпознаваме като нещо общо страха от промяната.

И най-накрая, всеки от нас се среща със страха от необходимостта, от тежестта и строгостта на окончателното, в чийто различни проявления общото е страхът от неизбежното биване-определен. Колкото повече се стремим към необвързваща свобода и произвол, толкова повече се плашим от закономерностите и границите на реалността.

Тъй като тези големи екзистенциални страхове, така важни за нашето съзряващо развитие, не допускат да бъдат заобикаляни, ние заплащаме опита да избягаме от тях с множество мънички, банални страхове. Тези невротични страхове могат да се насочат практически към всичко; единственият начин да ги премахнем е да разпознаем криещия се зад тях същински страх и да влезем в стълкновение с него. В изместването, смекчаването и сякаш карикатурното изопачаване на екзистенциалните страхове невротичните страхове изглеждат безсмислени — те само измъчват и още повече обременяват. Но въпреки това ние би трябвало да ги възприемаме като алармен сигнал, като знак, че „не сме на прав път“, че искаме да избягаме от нещо, вместо да се стълкновим с него, а именно нещо по-съществено, което изместеният страх иска да скрие. Срещата с големите страхове е един аспект от нашето съзряващо вървене напред; изместването върху споменатите невротични страхове заместители има не само парализиращо и задържащо въздействие, но и ни отклонява от съществените задачи на нашия живот, които спадат към биването човек.

Така страхът в неговите вече описани основни форми придобива особено голямо значение: той вече не е само злото, което по възможност трябва да избягваме, а — при това съвсем отрано — необходим и важен фактор на нашето развитие. Всеки път, когато преживяваме един от големите страхове, ние сме изправени пред някое от големите изисквания на живота; в приемането на страха и в опита да го надмогнем ние придобиваме нови умения — всяко овладяване на страха е, победа, която ни прави по-силни, всяко бягство от него поражение, което ни прави по-слаби.

Както видяхме от примерите, нашият страх има предистория, една история на неговото развитие. Обхватът, интензивността и обектите на нашите страхове като възрастни са предоформени и предопределени и от нашите детски страхове. Човек с (като цяло) щастливо детство — в случай, че не бъде сполетян от изключително тежки удари на съдбата — принципно е в състояние да преработва основните страхове, поне до такава степен, че да не се разболява от тях, защото е успял да изгради една стабилна основа на своята личност.

И обратното, този, който твърде рано е бил изложен на несъответстващи на възрастта му страхове и натоварвания и не е срещнал подкрепа от своето обкръжение, продължава и по-късно да преживява страха като много по-застрашаващ и смазващ, тъй като той активира в него стари, непреработени страхове от най-ранното му детство. Психотерапията (в някоя от своите форми) може да му помогне да се справи по-успешно с тях. При трудно поносими страхове, за чиито измерения реално погледнато не съществуват достатъчни основания, за човек вероятно би било от помощ дори само да осъзнае, че тук със сигурност става дума за повторното оживяване на страхове от детството, на които той някога безпомощно е бил изложен, срещу които обаче сега той разполага със сили, които тогава са му липсвали: доверие, надежда, разбиране и смелост.

Думите на Рилке за човека: „Нека стане така, че той отново да узнае своето детство, несъзнаваното и прекрасното, и онзи безкрайно богат и тъмен митичен кръг от неговите изпълнени с предчувствие първи години“ — със сигурност са едно мъдро проникновение. Но за съжаление те не се отнасят за толкова много хора, чиито първи години са били по-скоро тъмни, отколкото богати, по-скоро потискащи, отколкото изпълнени с предчувствие, по-скоро фрустриращи, отколкото прекрасни. Но и за тях би могло да е от полза да преработят своето минало в един психотерапевтичен процес на допълнително развитие и доколкото е възможно да се освободят от пораженията, които то им е нанесло. Срещата на нашите заложби с околния свят, в който се раждаме — околен в най-широкия смисъл на думата — създава това, което ние наричаме съдба; посоките, които тази съдба поема, се определят от нашето детство, тръгват от него — съдбата е „излятата форма, която — живеейки — се развива“. Но тъкмо психотерапията ни дава възможност да разпознаем в някои от събитията, които по-рано сме вярвали, че трябва да приемем като съдба, последствия от ранни поражения от страна на околния свят, които по-късно отново могат да бъдат поправени.

Важно е да се обърне внимание и на обстоятелството, че при тези ранни формирования съответното общество играе решаваща роля. Ако този факт бива пренебрегван в нашето изложение, то е не защото неговото значение се подценява, а затова, защото през първите години родителите са най-важните фигури в живота на детето. Социално-психологическата среда първоначално оказва влияние върху него само посредством родителите му, посредством тяхната нагласа към общество, авторитети, постижения, към религия, сексуалност и т.н. Затова във вече разгледаните погрешни позиции на родителите спрямо детето винаги отчасти се съдържа и критика към обществото, доколкото именно родителите като членове на една общност, култура, обществена класа или господстваща идеология предават на детето техните изисквания. Обществото, държавата и т.н. също неизбежно се стьлкновяват с четирите основни форми на страх и резултатът от този сблъсък е различен, в зависимост от господстващата идеология.

Четирите основни форми на страх, съответно четирите основни импулса или основни изисквания изразяват нещо общовалидно и принципно, което изначално принадлежи към нашата екзистенция. Това сякаш произтича и от обстоятелството, че ние принципно винаги имаме на разположение четири възможности за отговор на една житейска ситуация; спрямо всяко партньорство, спрямо всяка задача или изискване ние можем да се настроим по четири начина: ние можем видимо да се дистанцираме, или любящо да се идентифицираме с тях; ние можем да ги възприемем като закон за нас или да се опитаме да ги преобразим съобразно нашите желания. Всяка съществена задача, всяко решение, всяка значима човешка среща, всяко съдбовно събитие носи потенциално в себе си всичките четири възможности за отговор. Способността да разполагаме с тях и да ги прилагаме според изискванията на ситуацията и нашите собствени заложби, най-малкото да ги допускаме като различни възможности при вземането на решения, е знак за жизненост и развитие. Но не само това; често отношенията между хората изискват да се живеят практически едновременно всичките четири импулса в едно живо взаимопроникване. Нека се спрем например на възпитанието: то изисква от възпитаващия необходимата творческа дистанция, от която той се нуждае, за да разпознае и признае самостойното битие на детето; то изисква от него любяща нагласа, за да създаде доверие у детето, да се вчувства в него и да го разбира; то изисква от възпитаващия здравословна твърдост и последователност, за да научи детето на ред; и най-накрая то изисква убеденост в автономността на детето и респект от нея, за да не го оформи съобразно собствените си желания и да не наводни същността му с чужди елементи.

Такава „пълнота“ обаче отделният човек успява да постигне само в определени граници, тъй като ние, хората, сме несъвършени и непълни. Но на мен ми се струва важно да съотнасяме индивидуално ограничаващите едностранчивости на нашата същност с неопределената представа за една такава цялостност, която носим в себе си. Всеки от нас, въз основа на своята унаследена телесно-духовна конституция, въз основа на заварения околен свят с неговите влияния, въз основа на своя индивидуален опит и придобити начини на поведение, следователно въз основа на своята жизнена история, която е оформила неговата личност и характер, притежава своите индивидуални възможности и граници, своите непълноти и едностранчивости. Някой ще се опита да приеме и изживее възможно най-плодотворно своята ограниченост и едностранчивост, защото знае, че „цялостността“ е непостижима. Така той сякаш се превръща в представител на една от четирите основни нагласи, в застъпник на един от четирите основни импулса, който той живее с възможно най-голямо съвършенство. Друг ще опита все повече да се приближава към цялостността, към пълнотата, защото знае, че „съвършенството“ е непостижимо и че най-богатото себеосъществяване е невъзможно, когато човек изхожда единствено от собствената си същност. Ако величието на единия се състои в съзнателния отказ от други възможности и в последователното усъвършенстване на своята същност в нейните граници, то величието на другия е в способността да интегрира в себе си възможно най-много измерения, първоначално чужди на същността му и отдалечени от него, и така всеки път наново да разширява себе си. Съвършенство и пълнота — това са двата човешки идеала, и двата непостижими, до които ние сме в състояние да се доближаваме само в границите на нашите възможности.

Ако отнесем казаното към четирите основни стремежа, то нещата изглеждат по следния начин: ние можем винаги да се опитваме да останем верни на самите себе си, да съхраним своята индивидуалност, да избягваме зависимости и чрез познание да разбираме света и да живеем без боязън нашия собствен живот.

Ние можем винаги да се опитваме да се освободим от ограничаващия ни Аз в обвързаността с другите хора, във вчувстващата се любов и безкористност, в прекрачващата граници, трансцендираща отдаденост и отказ от самия себе си. Ние можем винаги да се опитваме да признаем за вечно валидно това, което ни изглежда истинно, добро и красиво и да защитаваме неговата трайност от внезапни промени, които искат да го разклатят и разрушат; ние можем убедително да застъпваме законите и порядките, които сме разпознали като необходими.

И най-накрая, ние можем винаги да желаем нашата свобода, да казваме „да“ на постоянните промени в живота, да изповядваме за разлика от гореописаната „аполонова“ една „дионисиева“ позиция, която утвърждава живота в цялата му величавост и плодотворност, и открива същите измерения в собствената си душа.

И ние можем винаги — сякаш шизоидно — заради страха от загуба на Аз-а да избягваме близкия контакт; ние можем — сякаш депресивно — заради страха от раздяла и самота да оставаме в зависимост; ние можем винаги — сякаш натрапливо — заради страха от промяна и преходност да се вкопчваме в познатото; или ние можем най-накрая — сякаш хистерично — да се оставяме на произвола, за да избегнем страха от необходимостта и окончателността. Това съответно води до отклоняване от едно или повече от големите изисквания, и в същата степен прави биването ни хора по-фрагментарно.

Нека споменем още, че всеки две антиномично допълващи се личностни структури често инстинктивно се привличат, упражняват една върху друга магическо въздействие, защото обикновено нищо не ни запленява така силно, както ако някой друг по впечатляващ начин изживява това, което ние самите предусещаме като възможност в нас, но вероятно потискаме или не сме се научили да живеем, съответно не ни е било позволено. Сякаш искаме чрез съответния противоположен тип да стигнем до „цялостност“, до една пълнота, която трябва да ни освободи от нашата индивидуална ограниченост и едностранчивост, което представлява и една съществена част от взаимното привличане на половете.

В този смисъл обикновено се привличат от една страна шизоидните и депресивните хора, а от друга натрапливите и хистеричните. Дали тук намира израз нашият несъзнаван копнеж за допълване, желанието да намерим в партньора това, което липсва на самите нас; дали тук предчувстваме възможността да бъдем освободени от оковите на съдбовната структурна предопределеност? Във всеки случай в антиномичното привличане на противоположните типове може би е заложен шанс за такова допълване. Но само ако сме готови да приемем другостта на другия, да погледнем на него насериозно и да искаме да го разберем, можем да се надяваме да открием и да развием тази другост и в самите себе си. Разбира се, в реалния живот това обикновено изглежда иначе: в него всеки се опитва да вкара другия в собствените си релси, да го направи по възможност подобен на самия себе си, с което не само творческото напрежение се загубва, но и обикновено се стига до ожесточени битки. Или човек тотално не разбира другостта на другия, защото не е готов да се научи на нещо ново или пък защото измерва поведението му само със собствените си мащаби, които не са валидни по отношение на другия.

Когато шизоидният и депресивният партньор инстинктивно се привличат, това обикновено има следните основания: шизоидният предугажда готовността и способността на депресивния да обича, неговата жертвеност, неговите усилия да се вчувства и заставането му на заден план; тук той предусеща, ако това изобщо е възможно, шанса за избавление от своята изолираност, възможността да навакса чрез партньора нещо, което никога не му е било позволено да преживее: да се доверява и да се чувства на сигурно място. Тук магията на привличането се крие в това, че шизоидният усеща в депресивния възможности, които са били заложени и в неговата същност, но са останали непроявени в развитието му. А от друга страна, депресивният е запленен от обстоятелството, че шизоидният живее така, както той сам никога не се е осмелявал, съответно не му е било позволено: като независим индивид, без страх от загуба и чувство за вина. В същото време той усеща, че има насреща си някой, който неотложно се нуждае от неговата готовност да обича. Колко фатално може да се окаже всичко това, вече видяхме в описания по-рано пример. Защото когато шизоидният усети желанието на депресивния да се вкопчи в него, това констелира неговия централен страх от зависимост; а когато депресивният усети порива за независимост на шизоидния, това констелира неговия централен страх от загуба. Тогава двамата изострят тъкмо своите защитни позиции в едно безкрайно трагично неразбиране.

Описаният като натраплив човек бива запленен от цветната пъстрота, жизненост, радостта от риска и готовността за всичко ново у противоположния му хистеричен тип, защото той самият прекалено много се придържа към познатото, винаги мисли за своята сигурност, и по този начин — както и сам той усеща — ненужно стеснява живота си. И съответно хистеричният човек е запленен от своя противоположен тип, защото последният притежава стабилност, солидност, последователност и надеждност, този живот-в-порядък, който така му липсва. Тук обаче също може да се стигне до трагични оплитания и недоразумения, когато всеки се опитва, заради специфичните си страхове, да наложи на другия своя начин на живот. Тогава натрапливият човек — с още по-голяма щателност, педантичност и придиряне, с вечно имащата право закостенялост и претенции за власт, със своята склонност да изтръгне нещо насила — само тласка партньора все повече в неговата хистерия, защото последният остава с впечатлението, че му се отнема въздухът за дишане. Коректността, трезвостта и обективността на натрапливия партньор, който крие зад това поведение своя централен страх от промяна, карат хистеричния партньор да възприема живота си с него като програмиран, установен, без блясък и разнообразие, без импровизации и разведряване на всекидневието със светли промеждутъци; хистеричният се нуждае от всичко това точно толкова, колкото и от намирането на потвърждение от страна на партньора, което последният твърде скъпернически му дава, от страх да не го разглези. Хистеричният партньор от своя страна — заради централния си страх от биването определен — все повече обърква и обезпокоява натрапливия, или го принуждава да вдигне ръце пред неговата необяснима антилогика, противоречивост и необвързаност, сега съзнателно използвани като защита, както и най-вече заради неговите претенции, които на свой ред карат натрапливия партньор да предприеме още по-строги мерки. И в този случай двамата живеят, разминавайки се един друг, и пропускат шанса да интегрират в себе си допълващото ги.

И в двата случая изход може да се намери, само когато човек разбира и приема насериозно болките на другия, а не когато оставя страха да бронира собствената му структура. Но това едва ли би било възможно при екстремно проявени противоположни типове, защото заради другостта на другия двамата партньори по-интензивно преживяват своя страх и се опитват да се предпазват от него; в такъв случай двамата престават да се чувстват запленени от противоположния тип, а само обезпокоени и недоумяващи.

В това отношение познанията върху четирите основни нагласи и основни страхове могат да бъдат от помощ както за партньорските, така и за други междуличностни отношения. В днешно време човек е склонен да разтрогва партньорства още при появата на първите разочарования, и така често пропуска тъкмо шанса, чрез разбирането на другия, да направи крачка в собственото си развитие.

Защото при четирите форми на биване-в-света става дума за принципно принадлежащи към нашата същност възможности, които винаги са съществували и винаги ще съществуват. Различните времена, култури, социални структури и колективни условия на живот, обусловените от времето идеологии и ценностни скали, етическите, религиозни, политически и стопански нагласи са поставяли различни акценти в преживяването на четирите основни страха и различно са оценявали структурните типове. По този начин цели епохи са преминавали под господството на един от четирите структурни типа, в които съответстващият на тях тип нагласа е могъл да се развие по-добре, защото още децата са били възпитавани с оглед на него, и обратно, противоположният тип по-слабо, защото той бивал колективно отхвърлян и обезценяван.

Така например една селска култура (на установеност) благоприятства съхраняващите черти, т.е. ориентирането спрямо традиция и по-нататъшно предаване на един непроменен опит, спрямо сигурност, собственост и трайност — следователно чертите, които характеризират натрапливия. Урбанизацията и индустриализацията, които ние днес преживяваме, които ни изтръгват от много природни връзки, призовават към неодушевени дейности и заплашват да превърнат хората в маса, доведоха, както всяко откъсване от корена, до видимо шизоидизиране, в описания вече смисъл на нарастваща необвързаност и пренебрегване на емоционалната страна, подпомогнати от едно технократизиране, според което всичко е осъществимо. Така че, от една страна, за нас е важно да подчертаем позитивния аспект на шизоидността, а именно стремежът към индивидуация — не като изолиращо се себеосъществяване и егоцентрична неповторимост, а като задача, която би трябвало да е от полза за едно по-голямо, свърхиндивидуално цяло; а, от друга страна, съзнателно да поддържаме антиномичната нагласа — за осмисляне на емоционалните и хуманни ценности.

Видимо отмиращият партриархат със своите типични черти на абсолютна власт и авторитет, със своето придържане към традициите и към основаните от него институции бе израз на господството на натрапливия структурен тип; но вече не върху една органично-жива основа, както по времето на селските култури, а целенасочено преследващ власт, потискане и експлоатиране на зависимите и слабите. С това само още по-отчетливо се констелира противоположният полюс, който намира своя екстремен израз например в изискването за антиавторитарно възпитание, в сексуалната революция и премахването на табутата, а в градивен смисъл в търсенето на нови свободи. Защото и в един колектив винаги е налице склонността към допълване, към компенсиране на болестотворните едностранчивости, един процес на саморелугиране, който обикновено се осъзнава едва по-късно и който тогава неизбежно води до пробив на потиснатото, до толкова по-екстремни пробиви, колкото по-екстремно едностранчива е била предишната нагласа.

Несъмнено съществува взаимовръзка между четирите форми на биване-в-света и възрастта, т.е. между основните импулси и биологическите процеси. След разгледаните фази на развитие в ранното детство, в юношеството обикновено преобладава центробежното, оптимистичното чувство, че ние самите и светът сме богати на възможности, бъдещето лежи пред нас и ние се впускаме в живота, изпълнени с надежда и жажда за приключения. В така наречените „най-добри години“ нараства склонността към създаване на едно стабилно жизнено пространство и за установяване в него; преобладават центростремителните сили с тенденцията за поставяне на определени ограничени цели, ние изграждаме нашата сфера на власт и притежание. На дневен ред се поставя себеосъществяването в професия, партньорство, родителство. В средата на живота много хора преживяват прелом; все по-силно става желанието за осъществяване на същностните възможности, което всекидневието със своите задължения и изисквания не позволява. Забравяйки все повече за самите себе си, ние искаме да се освободим от нашата заседналост (установеност) в Аз-а; въпросите за смисъла се появяват в нова светлина, като метафизично-трансцендентни потребности, и ние вече постепенно трябва да се учим да оставяме нещата на техния ход, да приемаме преходността и по отношение на самите нас. И най-накрая в старостта, в осъзнаването на приближаващата смърт, ние биваме конфронтирани със самотата в една нова форма, и вероятно можем да помъдреем, от една страна в приемането на тази последна самота; а, от друга страна, в чувството ни на принадлежност към „човешкото изобщо“ в съзнанието, че сме част от едно голямо цяло, в което отново ще се разтворим — както немският език изразява това с думата „all-ein“, която означава както изолираното биване-сам, така и закрилящото ни биване-един-от-всеобщо-то. Разбира се, тези възрастови паралели показват само известни акценти, но те ни дават възможност да предположим, че в тях се проявява една житейска закономерност.

И може би тя отива още по-надалеч. Някъде към средата на живота ние изглежда по обратен ред още веднъж преминаваме най-ранните фази от нашето развитие на едно по-високо равнище, при което наново трябва да преодолеем съответните страхове: това започва с осъзнаването на факта, че простиращото се пред нас бъдеще е ограничено, че вече нямаме пред себе си пълнотата на всички възможности, така ние отново се срещаме със страха от окончателното. След това разбираме, че и създаденото от нас, материалните блага и духовните достояния, се променят пред погледа ни, че нашата виталност отслабва, че няма абсолютност и трайност, с което ние наново узнаваме страха от преходността. В последствие преживяваме раздели; децата ни напускат и създават собствени семейства; смъртта ни отнема близки хора и ние започваме да разбираме, че постепенно трябва да се научим да оставяме нещата на техния ход — чрез което по нов начин се констелира страхът от самотата. И в последната фаза на нашия живот ни очаква смъртта, умирането, което не можем да разделим с никого, и в което не можем да вземем никого със себе си — и ние за последен път се срещаме със страха от отдаването — сега на смъртта. Кръгът на нашето съществуване се затваря с тази последна стъпка във великото неизвестно, от което някога сме направили първата крачка навън.

Разбира се, някои хора, които не са се осмелили да извършат тези стъпки, повтарят едва ли не буквално връщането назад: те не приемат остаряването и искат на всяка цена да останат млади; те толкова повече се привързват към собствеността, колкото по-силно усещат, че времето и силите им ги напускат; с възрастта те се превръщат отново в деца, проявяват интерес само към ядене и пиене, към своето храносмилане, своето здраве и най-накрая свършват като безпомощни старци, които почти не се отличават от безпомощното малко дете.

Читателят вероятно ще остане разочарован, ако в опита да разпознае себе си в една от описаните четири структури на личността не успее еднозначно да се причисли към някоя от тях, а по-скоро открива в себе си по нещо от всички, както и от всеки от основните страхове. Но тъкмо обстоятелството, че те така да се каже не се проявяват в „чист“ вид, говори според мен за близостта на основните страхове и типове структури до живота, до действителността. Защото една такава еднозначност много повече би отговаряла на нашата рационална потребност от ясни дефиниции и отграничаващи се системи, отколкото на действителността на живота, по отношение на която това би означавало насилие. Нещо повече, след като при основните импулси и спадащите към тях страхове става дума за общочовешки дадености и след като тяхното оформяне е свързано с протичането на най-ранните фази от детското развитие, които всички ние задължително преминаваме, то тогава ние би трябвало да познаваме всички тях като възможности и като наченки в самите нас. Ние дори бихме могли да кажем, че в известен смисъл сме толкова по-жизнени, колкото повече сме „у дома си“ във всички тези четири сфери, съответно ако у нас не е изцяло отпаднал нито един от основните импулси — това би означавало, че ние сме успели относително здравословно да преминем фазите от детството, в които импулсите и страховете придобиват своята първоначална форма. По тази причина тъкмо едностранчиво подчертаните структури на личността са по-застрашени; те ни дават възможност да видим особено ясно значението на ранното детство за нашето нормално развитие.

Съдбата на четирите основни импулса в нашето развитие зависи от срещата на следните фактори: ние притежаваме една „първа природа“, за която може да се произнесе най-вече астрологията чрез нашия хороскоп; към това се прибавят наследствените ни заложби, които опознаваме едва в хода на нашето развитие; и най-накрая, в срещата и стълкновението с нашия ранен и по-късен обкръжаващ ни свят ние придобиваме своята „втора природа“, която заради влиянията на околния свят е сякаш винаги едно помътняване, съответно разводняване на първата ни природа. Ако това разводняване е твърде голямо, ако съществува прекалено голямо несъответствие между нашата първична природа и заложби и придобитата и възпитана у нас втора природа, ние се разболяваме. Приведените примери съвсем ясно показват какво голямо патогенно въздействие може да окаже нашият ранен — а и по-късен — околен свят. Преди всичко нашето семейно обкръжение, което вече включва и един по-широк социо-културен хоризонт, доколкото във възпитанието нашите родители — съзнавано или не — застъпват или отричат господстващите колективни мащаби; по този начин детето още чрез родителите приема или отхвърля колективни ценностни скали. Ако се абстрахираме от проявите на грубо незачитане и увреждане на децата, които са знак за болест на родителите, можем да кажем, че не само родителите се превръщат в съдба за децата, но и децата — в съдба за техните родители. Невероятната диференцираност, богатството на заложби, големите различия между отделните индивиди, както и продължителната зависимост по време на детството и голямата изложеност на смущения в процеса на развитие правят съществото човек по-застрашено в сравнение с другите живи същества. Дали на нас като родители едно дете ни е „по сърце“, дали ни е лесно да го обичаме, дали можем безпроблемно да му даряваме любовта си, дали същината му ни допада — без изобщо да става дума за определени желания, какво то да бъде и как да се развие; дали, от друга страна, ни е трудно да се вчувстваме в него и да разберем неговото своеобразие, дали то ни е непонятно и ние трябва да полагаме усилия да го обичаме, доколкото сме способни и така, както се очаква от нас; дали то ни създава грижи, които ни карат да се чувстваме безпомощни спрямо него, дали ни кара да усещаме, че и то не ни приема за родителите, които, иска и от които се нуждае — всичко това се превръща в съдба за него и за нас и стои отвъд всяка вина. Това, което можем да направим, за да избегнем сериозното увреждане на детето, е преди всичко придобиването на повече познания за неговите най-ранни потребности и за нашите евентуални грешки в този период; тук е заложен и шансът за ранното разпознаване на такива увреждания и по възможност за тяхното коригиране.

Наред с класическите форми на психотерапия днес ние имаме на разположение много други възможности: игрова терапия, консултиране по въпросите на възпитанието, семейна терапия; поведенческа и комуникационна терапия; брачно консултиране, терапия на брачни двойки, или индивидуална терапия на член на семейството, който е в тежест за останалите или на деца, проявяващи смущения в развитието си. По отношение на соматичните заболявания ние отдавна проявяваме саморазбираемата готовност да предприемем задължителни профилактични изследвания в училищата, а в случай на соматично заболяване се обръщаме за помощ към лекаря. Но странно защо все още не вземаме профилактични мерки за задължителни изследвания на нашите деца с оглед на тяхното душевно състояние и конфликти в отношенията родител-дете и учител-ученик, въпреки че днес сме наясно, че много от соматичните заболявания имат душевни причинители и че някои ранни душевни увреждания водят до тежки последствия. В този смисъл ние все още сме варвари, ако с това се има предвид, че от непросветеност, която с известни усилия бихме могли да отстраним, продължаваме да нанасяме щети заради душевна мудност. Родители, възпитатели и държавни институции би трябвало да си взаимодействат и да обърнат по-голямо внимание върху профилактиката на невротичното развитие — дори само заради собствените си интереси.

И нека отново се върнем на темата страх: ако погледнем на измъчващите ни страхове и като на знак, че сме застанали на погрешна позиция или боязливо избягваме някое от големите изисквания на живота и не се осмеляваме да направим крачка в развитието си, това би ни помогнало да разпознаем подканващия характер на страха да надраснем нашето досегашно ниво на развитие, като достигнем една нова свобода, същевременно нов ред и отговорност. Тогава страхът може да ни открие своя позитивен творчески аспект и да се превърне в подтик за прелом.

Използваното в началото сравнение сигурно може да ни бъде от помощ в осъзнаването на факта, че ние съставляваме част от тези динамични сили, които при цялата си противоречивост и противоположност все пак биват удържани — с железен ред — в живо равновесие, което никога не означава затишие или статичен покой, но и никога не се изражда в хаос. Всяко доминиране, или всяко отпадане на един от космическите импулси за движение би застрашило, а вероятно и разрушило нашата Слънчева система; преведено на равнище човек: всяко залитане към едностранчивост или отпадане на един от основните импулси застрашава нашия вътрешен ред и може да ни разболее.

В биването ни включени в тези космически сили, от една страна, и в биването ни оформени от нашето човешко обкръжение, от друга страна, намира израз двойственият аспект на нашето съществуване: първо, човекът като част от над-времеви, надличностни порядки и закони, както и от човешкото изобщо — неговият надвремеви, вечен аспект; и второ, човекът като историческо същество и неповторим индивид, изживяващ сблъсъка между своите заложби и заварения околен свят, в който трябва да израсне — неговият времеви аспект. Като крайни същества (времево и пространствено) ние придобиваме своята индивидуална биография и собствен почерк, с тяхната едностранчивост и ограниченост; като хора изобщо, като част от „човешкото“ ние носим в себе си идеята за съвършенство и пълнота, която е в състояние да ни издигне над нашето минало и граници — в осъзнаването на общото за нас като хора, което не е подвластно на време, култура и раса, а има предвид „човешкото като такова“.

Ако съществуваше човек, който е надмогнал в истинския смисъл страха от отдаването и с любов и доверие се е обърнал към живота и хората около себе си; който в същото време се е осмелил да живее свободно и суверенно своята индивидуалност, без да се страхува, че ще отпадне от закрилящата общност; който, по-нататък, е приел страха от преходността и въпреки това е бил в състояние да оформи смислено и плодотворно отсечката на своя живот; и който, най-накрая, е признал като валидни за себе си порядките и законите на нашия свят и живот, със съзнанието за тяхната необходимост и неизбежност, без да се страхува, че те твърде много ще ограничат свободата му — ако такъв човек съществуваше, ние без съмнение бихме му признали най-висша зрялост и човечност Но въпреки че само отчасти сме в състояние да се доближим до представата за най-пълното и цялостно биване човек от съществено значение е да имаме една такава представа като идеална цел; тя не е идеология, измислена от хората, а превод на всемирния порядък на равнище човек.