Фриц Риман
Основни форми на страх (25) (Една дълбинно-психологическа студия)

Заключителни наблюдения

Хистеричните личности живеят в една псевдореалност, която, както показахме, обхваща всички възможни области. Техният централен проблем е въпросът за автентичността — той е вътрешното отражение на тяхното бягство от реалността в, „роли“.

Заради прагматизма им религията лесно се превръща за тях в една необвързваща вяра — човек никога не знае, дали църквата все пак няма да му потрябва; за тях и тук привидността е по-важна от автентичността; достатъчно е да се спазва формата. Харесва им мисълта, че с разкаяние и изповед човек се освобождава от цялата си вина и може, съвършено невинен като новороден, да започне наново. Те определено споделят представата за личностен бог в смисъла на един добър баща, който, разбира се, особено много обича тъкмо тях и все някога ще го покаже. Така в много отношения те остават детински-незрели, наивни и вярващи в чудеса, позволяват да бъдат съблазнени от „обещания“ за избавление, които не изискват големи усилия от тяхна страна. Затова те често стават привърженици на такива секти, които освен това задоволяват тяхната потребност от сензации. Ако решат да се подложат на психотерапия, те обикновено искат да бъдат хипнотизирани, с надеждата от раз да се избавят от трудностите си, без да полагат усилия.

В етиката те споделят подобна наивно-необвързваща нагласа. Те щедро се възползват от възможността да релативират всичко и да търсят изкупителната жертва навън, в другия, а не в тях самите. Това затруднява вглеждането в себе си и самокритиката, заради което те рядко извличат поука от кризите.

В крайна сметка и тук става дума за нещо общочовешко, което в различна степен ни е присъщо, защото всички ние е трябвало да преминем през тази формираща фаза от детското развитие, с нейните задачи и страхове. Същия процес на проектиране на собствени липси и чувство за вина върху другите с цел разтоварване ние срещаме и в колективи, където той играе важна и опасна роля. Особено подходящ за такива проекции се оказва „врагът“, и човек остава с впечатлението, че враговете биват изнамерени, за да се освободим от бремето на собствената си вина, цели народи, религиозни общности и раси обикновено проектират един върху друг това, което не искат да признаят по отношение на самите себе си, и тази готовност за проектиране може да бъде разпалвана и използвана за политически или идеологически цели от безскрупулни властници. Такива неконтролирани и подклаждани проекции играят — в качеството си на психодинамични основания — решаваща роля за избухването на войни, расова омраза и религиозни сблъсъци. Желанието за освобождаване от бремето и вината на миналото е една общочовешка потребност.

За разлика от депресивния, който се смята за виновен по отношение на много неща, хистерикът е склонен да забравя или отрича собствената си вина. Своеобразното в немския език обозначаване с една и съща дума „Vergehen“^[1] както на времеви, така и на нравствени измерения, ни кара да се замислим — преминават ли с времето нашите престъпления? За хистеричната част в нас това би било добре дошло.

Като родители и възпитатели хората с хистерична структура на личността могат да увличат и въодушевяват; те притежават мощна сугестивна сила, могат да убеждават и да създават у детето чувството, че животът е хубав и си струва да се живее. В проявите на чувства те са повече спонтанни, отколкото постоянни; децата обичат такива родители, гордеят се с тях и им се възхищават; родният дом има „атмосфера“, гостоприемен е, много хора им завиждат заради родителите — често обаче само дотогава, докато разпознаят фасадността. При силно изразена хистерична структура на родителите трудността се състои преди всичко в липсата на последователност във възпитанието; те рязко сменят глезене и отказ, така че детето трудно може да се ориентира и никога не знае със сигурност, какво го очаква, защото поведението на възрастните зависи повече от настроенията им и в по-малка степен се определя от обективните факти. Така те задават в душевен план един „мартенски климат“, който кара детето да живее сред несигурност и хаос. Те често събуждат в него погрешни очаквания за живота. Ако са разочаровали детето, или трябва да изискат от него необходим отказ, те му дават неопределени обещания в бъдеще време — когато пораснеш — и го отклоняват от сблъсъка с тях и от възможността да вникне е необходимостта на отказа; тогава детето свързва всеки отказ с очакване за предстоящо възнаграждение. Всичко това събужда в него онова опасно очакване за едно бъдеще, изпълнено с чудеса, които все някога ще се случат; по този начин родителите поддържат неговите илюзорни представи-желания, вместо да го въведат в реалността.

В това, а и в други отношения те не развиват в детето жизнено необходими умения и способности, то не получава от тях достатъчно опит в справянето с кризисни ситуации, което полага началото на бъдещи разочарования от себе си и от живота. От една страна, те прекалено много привързват детето към себе си, от друга страна, внезапно го отблъскват: ако то се превърне за тях в ангажимент, товар и отговорност, ако потърси разбиране за своите проблеми, то изведнъж се чувства изоставено и осъзнава факта, че уверенията в любов в крайна сметка са били само красиви думи. Хистеричните родители не търпят критика от страна на детето, приемат я като лична обида и трудно признават собствените си грешки — не като натрапливия човек заради перфекционизъм и претенции за власт, а от накърнена суетност и самолюбие. Ако детето ги залови натясно и им поиска обяснение, те изобщо не обръщат внимание на това, а настоятелно повтарят, че винаги са искали най-доброто и са правили толкова много жертви, така че вместо трудностите на детето да бъдат взети насериозно, то започва да изпитва чувство за вина заради своята неблагодарност.

Опасна е и склонността им да „възпитават“ представителни деца; те трябва да блестят за прослава на родителите и не бива да разочароват, защото така ще загубят любовта им. Изобщо опасността от това, детето да бъде тласнато към някаква роля, е най-голяма при хистеричните. Отчасти защото те злоупотребяват с детето, за да издигнат собствения си престиж, отчасти защото то трябва да осъществи техните собствени несбъднати желания — нека си припомним примера с манекенката.

В политиката хистеричните обикновено са представители на либералните или революционни партии, не на последно място заради потребността от сензация, както и заради едно неясно недоволство и също така неясни очаквания за бъдещето. Като революционери те обаче не притежават твърдостта и последователността на шизоидните: те наивно вярват в напредъка, както вярват във всичко ново, само защото е ново и различно — в това отношение те също са пълна противоположност на натрапливия човек, който държи на старото, защото то поне е познато и изпробвано. Като политици (едно от големите имена сред тях е Бенджамин Дизраели, според описанието на Андре Мороа) те са завладяващите, способните да въодушевяват оратори, които обичат да обещават твърде много. Често те са водещите фигури, на които повече приляга да дават ход на нещата, да чертаят нови пътища, отколкото да вършат необходимата изпълнителска работа по осъществяването на своите идеи. Но те могат да бъдат и прелъстителите, които умело използват тайните желания на своите избиратели, за да се издигнат до високите етажи на властта и които живеят според мотото „след мен и потоп“, които повече не се интересуват от това, което са предизвикали; понякога те са играчите va banque, които рискуват до краен предел и дори след поражения отново се изправят на крака.

В социалната сфера те са подходящи за всички професии, които изискват личностна изява, гъвкава реакция в съответния момент, мобилност, контактност и способност за приспособяване, и които в същото време задоволяват тяхната потребност от валидизиране, тяхното желание за лично участие. Прилягат им всякакъв род дейности, в които те представляват служби и постове, придаващи им символна значимост, защото те до голяма степен се идентифицират с тях като с роля. При това за тях службата или постът е не толкова задължение, както за натрапливия, а по-скоро възможност да увеличат блясъка на своята личност, поради което ордените и титлите им изглеждат особено привлекателни. Отдава им се всякаква дейност, за която контактността е определяща и която задоволява тяхната потребност от общуване с хората, тяхното желание за „публика“. Те са убеждаващите фирмени представители, предумващите продавачи, които пробутват на един клиент залежалата стока като особено изгодна и обличат от главата до петите друг, който иска да си купи само вратовръзка. Те плуват в свои води навсякъде, където става дума за чар, физически достойнства, обиграност и спонтанност, импровизация и изненадващи победи. Привличат ги всички професии, които събуждат неясни надежди за живот в „големия свят“ или ги водят до съприкосновение с него; фотомодели, манекени, фирмени управители; те жънат успехи в сферата на бижутерията, козметичните услуги, както и хотелиерството. Хистеричният е повече личностно, отколкото обективно ориентиран в своите постижения, така че те много зависят от хората, за които са предназначени. При наличието на съответно дарование те могат да извисят своите заложби и качества до художественото (преди всичко актьорско и танцово майсторство): способността за въображение и художествен израз, удоволствието от сценичното представяне.

Старостта и смъртта са последните неизбежни реалности в нашия живот, които не могат непрекъснато да бъдат отричани. Несвикнали да приемат реалността и да се прекланят пред необходимостта, хистеричните и тук проявяват склонност да си затварят очите колкото се може по-дълго. Старостта и смъртта естествено съществуват, това няма как да се отрече, но сякаш повече за другите, а не за тях самите. Затова те се опитват да поддържат възможно най-дълго илюзията за вечна младост, представата за едно бъдеще, изпълнено с възможности. Те с охота възприемат всякакъв род методи и практики, които обещават продължителна младост, както и учения, които изповядват живот след смъртта, по възможност като продължение на отсамното съществуване. В следствие на неприемането на собствената си смърт те често не подготвят навреме своето завещание и не привеждат делата си в ред, така че понякога оставят след себе си пълен хаос. На старини, под натиска на приближаващата смърт, при тях нерядко се стига до внезапно, сякаш радикално преориентиране и промени в поведението им, които напомнят на израза на младини развратница, на стари години ревностна богомолка и при едно по-внимателно вглеждане създават впечатление на лишени от принципност, така че истинността на тези промени е твърде съмнителна. На тях може би най-трудно им се отдава да остаряват с достойнство, затова пък притежават способността да преиначават своето минало и да живеят в спомени, които променят съобразно желанията си и в които играят главната роля. При все това някои от тях са в състояние да придадат блясък и героично величие на умирането си и могат да превърнат оттеглянето от сцената на живота в един впечатляващ спектакъл.

Изкуството във всички негови форми е предпочитаната сфера за изява на хистеричните хора; това, което създават, неизменно носи техния личностен отпечатък; понякога те са склонни към известен ексхибиционизъм; те имат талант да пишат прекрасни писма, автобиографии и себеописания. Цветовете, оригиналността и жизнеността са техните стихии. За тях често формалното е без значение. Те често сънуват наяве; тук опасността се крие в обстоятелството, че фантазията не се насочва по здравословен начин към живота, като подготвително упражнение, а се оттегля от него в един свят на мечти и желания, който все повече ги отдалечава от действителността — само хората на изкуството са в състояние да превърнат този факт в нещо съзидателно.

Сънищата на хистеричните — доколкото те отразяват структурно-специфична проблематика — често показват в наивна форма сбъдването на желания, носят в себе си нещо илюзорно, тъй като в тях законите на реалността са снети и много неща се случват като в приказките. Често в сънищата им съществуващите проблеми се разрешават като по чудо — например в една безизходна ситуация изведнъж се оказва, че те могат да летят, или притежават магически способности, или някакъв deux ex machina внезапно се появява и спасява ситуацията. Изтласканият надълбоко страх нерядко се изразява в сънищата им по следния начин: те нямат твърда почва под краката си или изведнъж се изправят пред пропаст. Обикновено техните сънища са цветни, живи, изпълнени със събития и често дори най-дългите се запомнят добре. Освен това е характерно, че решението на труден проблем, което би коствало много усилия, бива изнамерено не от самия сънуващ, а предложено от други хора.

Ако се опитаме да представим хистеричните структури във възходяща линия — от здравия човек с хистерични дялове на личността до леките и по-тежки увреждания, тя би изглеждала по следния начин: жизнено-импулсивни хора с подчертан стремеж за валидизиране и самовлюбеност — нарцистична потребност от намиране на потвърждение и желание да бъдеш в центъра на вниманието — прекален стремеж за валидизиране и пристрастеност към контакти — мамини синчета, които не са напуснали семейното гнездо — хистерична престореност, игра на роли и бягство от реалността чак до измамниците от класа — вечните девойки и юноши — женомразците и мъжемразките, не приемащи своята полова роля и нерядко бягащи в хомосексуалността — „кастриращите“, деструктивни жени, отявлено ненавиждащи мъжете и типът дон Жуан, отмъщаващ на жените — фобии — тежка хистерична картина на болестта с душевна и телесна симптоматика, която в крайна сметка не може да се свърже в крайна сметка с определена органова система, все пак с известно предпочитание на крайниците (поява на парализа).

Здравият човек с хистерични структурни дялове обича да рискува, да предприема много неща, винаги е готов да се обърне към новото; той е гъвкав, пластичен, жизнен, бликащ и завладяващ, жив и спонтанен, склонен да импровизира и изпробва. Той е добра компания и никога не е скучен, при него винаги „нещо се случва“; той обича всяко ново начало и е пълен с оптимистични очаквания за живота. За него всяко начало сякаш носи в себе си всички шансове, във всяко начало живее едно вълшебство, каквото е мотото на тази глава. Той задвижва всичко, разклаща традиции и остарели, закостенели догми; притежава нещо завладяващо сугестивно, много чар, който знае как да използва. Той не взема нищо насериозно — освен може би самия себе си, — защото знае, че повечето неща в живота са относителни; той е по-силен в намирането на импулси и задвижването на нещата, отколкото в издръжливостта и търпеливото провеждане на заплануваното. Но тъкмо неговото нетърпение, неговото любопитство и необремененост от миналото му дават възможност да съзре и да се възползва от някои шансове, които устроените другояче хора не виждат, или за които те биха означавали предел, граница. Така своенравно и безстрашно той може да гледа на живота като на цветно приключение, смисълът на който се състои в това, да бъде живян възможно най-богато, интензивно и пълно.