Фриц Риман
Основни форми на страх (20) (Една дълбинно-психологическа студия)

Вълшебството на новото, очарованието да опознаеш неизвестното, радостта от осмеляването — те принадлежат също толкова към нашата същност, колкото желанието за трайност и сигурност. Приключението ни изкушава; чуждите страни ни привличат; ние познаваме както носталгията по дома, така и носталгията по чуждото, както копнежа по сигурна закрила, така и по впечатления и преживявания, които взривяват обичайните рамки, обогатяват ни, разкриват нови страни в нас и ни променят. Ние търсим нови контакти; нещо ни тласка да опознаем и изчерпим всички възможности на нашата същност, да се разширим, да съзреем и станем по-цялостни в срещите ни с другите хора.

С това ние стигаме до четвъртата и последна основна форма на страх, на страха от неизбежното, от необходимостта и от ограничеността на нашия порив за свобода. Този страх е огледален образ на онзи, който натраливият човек изпитваше. Ако натрапливите се бояха от свободата, от обрати и риск, то при разглежданите сега хистерични хора става дума точно за противоположното. Те решително се стремят към промени и свобода, казват „да“ на всичко ново, обичат да рискуват; бъдещето, което се простира открито пред тях с всичките си възможности, е големият им шанс. И съответно те се боят от всички ограничения, традиции и твърдо установени закономерности, които бяха тъкмо ценностите на натрапливите хора. Или казано отново на езика на народната мъдрост: те живеят според мотото случилото се един път не се е случило — това означава, че в крайна сметка нищо не е обвързващо и задължаващо, нищо не може да предявява претенции за вечна валидност. За тях всичко трябва да остане относително, жизнено и цветно — важно е единствено настоящето, мигновението. „Carpe diem“ — използвай възможността, вероятно тя никога няма да се появи отново. Миналото е отминало и вече не е интересно; бъдещето е широкото поле на възможностите; но те всъщност не са запланувани — това отново би било прекалена установеност, важно е само човек винаги да е отворен за тях, готов да се откъсне от наличното.

Как би изглеждала ситуацията на един човек, който, на езика на нашето сравнение, пренебрегва свързващата всичко, концентрираща сила на привличане и се опитва да живее предимно противоположния импулс на центробежната сила? Това би означавало човек да живее в мигновението, не с твърди планове и ясни цели, а винаги в очакването на нещо ново, в търсенето на нови очарования, впечатления и приключения, да се оставя да бъде отклоняван от нещо и съблазнявай от царящите в момента възбуди или желания, които му се предлагат отвън или отвътре. Такъв човек се нуждае преди всичко от чувството за свобода, защото порядките и закономерностите констелират страха от определянето, от невъзможността да избягаш. Общовалидните, задължителни порядки биват преживявани предимно под аспекта на-ограничаване на свободата и затова по възможност отхвърляни и избягвани. Така преследваната свобода е повече свобода от нещо, отколкото за нещо.

Какво се случва, когато човек не е готов да приеме валидните правила на игра в съвместния живот на хората, закономерностите в природата и живота? Тогава той живее сякаш в един гумен свят, който изглежда произволно податлив и разтегляем, чиито порядки в крайна сметка няма нужда да бъдат вземани насериозно, защото те също постоянно се променят. В един такъв свят човек винаги намира задна вратичка, за да се изплъзне от евентуалните последствия на своето действане. Законът за каузалността например, за връзката между причина и следствие, може да е в сила в сферата на физическата природа — аз не съм склонен да призная валидността му по отношение на мен, и кой знае, може би тъкмо тук и днес той не важи.

Естествено в такъв случай човек най-много се страхува, и по възможност избягва всичко, което ни определя и ограничава веднъж завинаги: биологични дадености като половите роли на мъжа и жената, стареенето и смъртта, но също така и конвенции, предписания и закони, всякакъв вид правила на игра, които един колектив създава с оглед на общуването между хората. Нека обобщим всичко това: той се бои най-много от неизбежно ограничаващите ни страни на живота и света, които обикновено обозначаваме като действителността, „реалността“. Следователно става дума за света на фактите, към който ние трябва да се приспособим и който трябва да приемем, съзнавайки нашата зависимост от закономерностите на живота.

Хистеричният човек разполага с тази реалност твърде нашироко: поставя я под въпрос, релативира я, омаловажава я или я недовижда, опитва се да я взриви, да й се изплъзне и да използва всички останали възможности, за да я избегне и да не я признае. С това той придобива една привидна свобода, която обикновено с времето става все по-опасна, защото така човек живее всъщност в един недействителен, илюзорен свят, в който съществуват само фантазии, възможности и желания, но не и ограничаващи реалности. По този начин той все повече и повече заживява в една псевдореалност, в една „недействителна действителност“. Но колкото повече се отдалечава от реалността, толкова повече той заплаща своята привидна свобода с факта, че не познава „действителната действителност“, че не може да общува с нея. Поради тази причина опитите му да участва в нея са твърде неумели и затова протичат разочароващо, вследствие на което той още повече се оттегля в своя свят на желанията, а пропастта между този свят и действителността става все по-голяма — неизбежният дяволски кръг за хората с хистерична структура.

Нека разгледаме по-отблизо аспекта на псевдодействителността. Една от реалностите на нашето съществуване е вече споменатият каузален закон за причина и следствие, действие и резултат, който ние не можем безнаказано да омаловажаваме. Воден от чувството, че този каузален закон само ограничава, принуждава към последователност и откази, хистерикът се опитва да се изплъзне от него посредством политиката на щрауса. Той се държи така, сякаш каузалността не съществува. Завладян от някакво доминиращо, моментно желание, за чиито възможни последствия не иска и да знае, той сякаш действа според мотото след мен и потоп. Той наивно се надява, че може би тъкмо за него не са валидни каузалността и последователността на случващите се събития, или поне не във въпросната ситуация. Хистеричният човек е дотолкова погълнат от своето желание, от това, което в този миг иска да има, да постигне, че поставя себе си над възможните последствия; той мисли, така да се каже, само за края и прескача каузалността, което може да му придаде едно изключително сугестивно въздействие. Един пример в това отношение:

Учениците от едно училище трябвало да продават значки с благотворителна цел. Всеки от тях получил по един формуляр, в който се вписвали сумите, събрани от дарители и съответното количество значки за продаване. Със своя естествен чар и пленяваща усмивка тринадесетгодишната Инге успявала да спечели хората и те не можели нищо да й откажат. Тя набързо продала значките си. Изведнъж изпитала силно желание да направи нещо за себе си — та нали добре се била потрудила и си го била заслужила. В същото време парите били изкушение: те предлагали толкова много възможности — за произхода и целта им тя вече не се замисляла — във всеки случай в този момент „те й принадлежали“. Тя не могла да потисне желанието си, взела малко от събраните пари и си купила любимите сладки — с характерната за тези хора неясна представа, че „все някак“ ще у оправят нещата, погълната само от потребността, която изисквала неотложно задоволяване.

Хистеричните поначало се отличават с нисък праг на напрежение, с липса на склонност или способност да понасят изобщо напрежения в потребностите си. Всеки импулс, всяко желание трябва възможно най-бързо да бъдат задоволени, защото чакането е непоносимо. Затова те лесно се оставят да бъдат съблазнени и трудно устояват на изкушения.

Още на същия ден списъците и парите трябвало да бъдат предадени в училище. Какво да прави? Тя отишла при учителката си и помолила за още значки; със сигурност би могла да продаде и допълнителните, след това ще донесе всички пари заедно — събраната вече сума тя междувременно била оставила вкъщи (изнамирайки няколко извинения в повече, което също е характерно за хистеричните, защото едно оправдание или лъжа се нуждаят от толкова повече „основания“ колкото „по-къси са им краката“, във всеки случай повече, отколкото едно отговарящо на истината деяние). Тя получила нови значки; с това спечелила време, а и надежда, че може би ще се случи „чудото“, което би разрешило нейната ситуация (печеленето на време и залъгването на другия с обещания също са типични за хистеричните). Скоро се свечерило и дошъл последният срок за предаване на парите. Момичето стигнало до едно — както й се сторило — блестящо хрумване: отишла при съседката и я попитала, дали не може да й заеме до утре липсващата сума, защото спешно се нуждаела от няколко тетрадки; казала, че майка й в момента е на гости при приятелка и не може да я намери. Тя получила сумата и с това отново спечелила време и пространство за чудото; поне била в състояние да предаде всички пари. Съседката и заемът били забравени, с тайната надежда, че ако не мисли за тях, може би и съседката ще забрави за тези „няколко стотинки“.

Тези хора са виртуози в създаването на такива неопределени представи и очаквания за възможни чудеса и магически решения; те с учудваща наивност вярват, че по този начин ще се изплъзнат от изискванията на действителността, например според мотото: Това, което не знам, не ми създава главоболия. А и в крайна сметка, всеки човек понякога забравя нещо… В описания по-горе случай добре можем да разпознаем тенденцията към изместване — същинското, а именно откраднатите пари, вече е забравено; в паметта е останал само легално взетия от съседката малък заем, който, разбира се, ще й бъде върнат, как и кога не е важно в момента. Ако й направят забележка преди да е успяла да върне парите, тя винаги може да каже, че просто е забравила, нека да я извинят. Възможно е и съседката да не си спомни за случая — та за нея това е само една незначителна сума, а и аз също съм й правила услуги. Или — може пък „отнякъде“ внезапно да ми дойдат пари, или сама да ги спечеля — с времето ще дойде и решението.

След няколко дни съседката помолила майката на Инге да й върне заема, цялата работа излязла наяве и била много по-неприятна, отколкото едно своевременно признание. Невъзможността да се откаже от задоволяване на своето желание „на мига“ бе причината за една верижна реакция от неприятни последствия, което сякаш бе твърде висока цена за краткото удоволствие.

Примерът е показателен в много отношения; той представя цяла поредица типични хистерични начини на поведение: обсебеност от желанието и порив за задоволяването му „на мига“, които не позволяват да се мисли за нищо друго; нереална нагласа, проявяваща се в незачитане на последиците от собствените деяния, от взаимовръзката между действие и следствие; желание да се спечели време и вяра в чудеса; изобретателна ловкост в изплъзването от последствията, при^ което обаче запълването на една дупка отваря следваща; пресъчиняване и фалшифициране на „историята“, т.е. на действителния ход на събитията, съобразно желанията; умение да се забравят неприятни неща, преди всичко собственото чувство за вина; и най-накрая избягване на неприятни необходимости, като това човек да се отказва, да чака и да застава зад своите действия. Сякаш именно за тези хора се отнасят думите на Ницше: „«Аз направих това», казва паметта ми, «не може да съм направил това» — казва гордостта ми и остава непреклонна. Накрая паметта се предава.“

С подобен замах се характеризира отношението на хистеричните и към една друга реалност, тази на времето. Точността, планирането и разпределянето на времето за тях са нещо досадно, то им се струва педантично и маловажно, което обаче нерядко става за сметка на другите.

Или да вземем биологичната реалност, нашата зависимост от полово обусловените дадености, от процесите на съзряване и стареене. И тук хистеричният човек не позволява да бъде определян; той иска възможно най-дълго да остане безгрижно дете, или поне юноша, защото към тях светът е все още снизходителен и не е нужно те да бъдат изцяло отговорни. Отговорността е едно от онези неудобни понятия, които изискват да се определиш, които напомнят за каузалния закон и за тягостните последици. А що се отнася до стареенето — има средства, с които то може да бъде задържано; човек е на такава възраст, на каквато се чувства, a и няма защо да казва на всеки годините си. Ако се избягва всичко, което го кара да изглежда стар, може да се съхрани илюзията за вечна младост. Наред с облеклото съществуват много други възможности за поддържане на тази илюзия — козметични средства и пластична хирургия; хистеричният по възможност не допуска до себе си грижи и напрежения; той се брани от тях, като заявява, че тъкмо сега не е в състояние да ги понася, а ако те са неизбежни, той винаги може да се разболее к така да им се изплъзне.

Подобно е положението с етиката и морала. Докъде би стигнал човек, ако ги приеме за задължаващи, и кой ли наистина го прави? Случилото се един път не се е случило и все още не води до никакви последствия Кой изобщо е наясно, какво е добро и зло; в крайна сметка всичко е относително и зависи от гледната точка. По този начин светът става приятно пластичен и гъвкав, а за сторените грешки все има някакво обяснение. И преди всичко: кой знае какво се случва с някого, какво вече се е случило с него? За щастие мислите са свободни, и ако достатъчно убедително увериш другия, че всичко е станало така, както ти се е искало да стане — никой не може да докаже обратното.

Логиката също е една толкова досадна реалност. Но човек е в състояние да се изплъзне до голяма степен и от нея като обяви собствената логика за различна от тази на другите, но затова пък не по-малко логична. Ако хистеричният извършва скокове в мисълта, които другият не може да последва и затова ги определя като нелогични, то това е негов проблем; аз самият ги разбирам и намирам за логични. И какви фантастични възможности предлага езикът, ако човек веднъж вече е прозрял, че може да прави с него каквото си поиска и да поставя другите в мат! Така той развива една псевдологика, която стига дори до съзнателни или несъзнателни лъжи, в които е трудно да бъде уличен.

Такива хора също не съзнават същинския си страх — в случая от необходимостта и окончателността. Вместо това у тях срещаме страхът от преминаване на открити пространства и улици (агорафобия), страхът от пребиваване в затворени помещения, в асансьори, железопътни купета и т.н. (клаустрофобия). Често се срещат и фобии, свързани с животни. Тези страхове представляват изместване на същинския страх върху нещо второстепенно и безобидно, преди всичко върху нещо преодолимо. Ако например човек се страхува от асансьори или мостове, той може като цяло да ги отбягва и така да се скрие от страха си. Същинският страх — от ограничаване на свободата или от ситуация на изкушение, за която той не е дорасъл, защото нито действително иска да се откаже, нито се осмелява да вземе пожеланото, този вътрешен конфликт бива прехвърлен върху външни обекти на страх, които „разрешават“ конфликта по следния начин: заради този си страх човек вече изобщо не изпада в ситуации на изкушение. Защото ако не мога повече — най-малкото сам — да изляза на улицата, не мога и да съм изложен на изкушения. Естествено това отбягване не е истинско решение и надеждна защита срещу страха — все нещо кара човек отново да се конфронтира със своя страх и го тласка към стълкновение с него. Ако той въпреки това се чувства заловен на тясно и не вижда никакъв изход, се стига до реакции на паника, до „отстъплението напред“, което прави невъзможно разумното обмисляне на положението.

Нека сега покажем как погрешните нагласи, характерни за хистеричните хора, постепенно се сумират и водят до все по-безизходни ситуации.

Какво може да направи един човек, за да успее да се изплъзне от задълженията и окончателното? Най-сигурният метод като че ли е винаги да се живее само в настоящия момент, сякаш той няма предистория и последствия. Ако вчера съм направил грешка или глупост, които не са останали незабелязани — то не е имало вчера и животът започва едва днес. Хистеричните придобиват своята невероятна пластичност посредством нарушаването на времеви и каузални взаимовръзки; те живеят сякаш без история, без минало. По този начин те действително отхвърлят значителен баласт, но, от друга страна, така в живота им навлиза нещо точкообразно, фрагментарно и менящо оттенъците си, една липса на континуитет. Те могат, подобно на хамелеони, да се приспособяват към всяка нова ситуация, но развиват твърде малко от онзи Аз-континуитет, който обикновено наричаме характер. Затова те изглеждат непредвидими и трудно уловими. Тъй като хистеричните винаги играят някаква роля, съобразена със съответния момент и неговите потребности, както и с човека, с когото общуват, от толкова много ролеви игри най-накрая те вече не знаят кои са самите те. Така те развиват една псевдоличност без континуитет, ясни контури и характерен израз.

Когато човек изпитва страх, защото се чувства заловен на тясно, има една друга възможност — тази да обърне играта, като прехвърли вината върху другия. Тогава самоупреците се превръщат в упреци към другия, което става рефлексивно, както при децата: ако например едното каже „ти си глупав“, другото автоматично отговаря не, ти си глупав. Ако човек бива критикуван и упреквай, той веднага превръща казаното в противоположна критика и упреци, които понякога са изсмукани от пръстите и нямат никаква връзка с дискутирания проблем — но в момента снемат бремето и правят излишно вглеждането в себе си. Това проектиране на собственото чувство за вина като упрек навън може да достигне такава степен, че накрая човек сам да повярва, че другият е бил виновен, според мотото дръжте крадеца. Естествено такова поведение води до нарастваща неискреност спрямо самия себе си, която понякога се превръща в лъжа, обхващаща целия живот. Така се пораждат неопределени страхове и едно смътно чувство на несигурност; в краен случай човек винаги може да намери още една роля, която го предпазва от последствията и от необходимостта да приеме реалността: бягството в болестта, което поне му позволява отново да спечели време.