Фриц Риман
Основни форми на страх (17) (Една дълбинно-психологическа студия)

Биографични основания

Нека отново се запитаме, какви конституционални фактори и влияния на околния свят благоприятстват развитието на натрапливата структура на личността. В конституционално отношение роля за това изглежда играе една особено жизнена моторно-агресивна, сексуална и като цяло експанзивна предразположеност, както и структурно подчертани своенравни, самостоятелни характери. Следователно заложби, с които едно дете като цяло по-лесно и по-често предизвиква недоволство (например пада и се удря в нещо), възприема се от родителите като неудобно и затова по-често бива спирано и органичавано в поведението му, отколкото едно сравнително по-тихо, „по-послушно“ дете. Но определено влияние върху натрапливото развитие може да окаже и една структурна мекота и готовност за приспособяване със склонност към отстъпчивост и послушание, защото така самото дете си позволява твърде малко спонтанни реакции и се напасва повече, отколкото е необходимо. Следващите фактори, които изглежда трябва да се вземат предвид, са вродената склонност към размишляване, към задълбоченост и обстойност, както и едно по-силно чувствено тендиране към миналото, посредством което всички впечатления се отпечатват по-дълбоко и траят по-продължително. Отново трябва да оставим отворен въпроса, дали и доколко такива признаци са заложба или вече реакция на влиянието на околните и възпитанието, т.е. доколко тези начини на поведение са повече следствие, отколкото причина. Ние едва ли някога ще намерим задоволително решение на този въпрос — за целта е необходимо да оставим едно и също дете да расте в различни среди. Но несъмнено съществува факторът, наречен заложба, който лесно бива пренебрегван, ако интересът е отправен преди всичко към изследване на околния свят, както по-рано околният свят бе подценяван поради насочване на вниманието предимно към наследствените фактори. Как обаче изглеждат влиянията на околния свят, които водят до надценяване на потребността от сигурност и трайност, от една страна, и страха от преходност и изменения, от друга?

За да разберем това, трябва да разгледаме по-отблизо фазата на развитие, която следва двете, описани по-рано. Тя обхваща времето от втората до четвъртата година, когато детето за пръв път се сблъсква с повелите и забраните на своето обкръжение. По този начин то отпада от краткия райски период на „невинното“ най-ранно детство, в който все още нищо не се е изисквало от него, нищо не е било забранено и всичките му потребности са били задоволявани без усилия от негова страна. Сега то за пръв път изпада в конфликт с обкръжението си, в конфликта между своите собствени желания и импулси, своята воля и волята и изискванията на неговите възпитатели. Детето вече е навлязло във възрастта, в която могат да му се поставят изисквания; то обаче вече е развило дотолкова Аз, дотолкова собствено биване, напор за движение и изразни възможности, че сега от своя страна иска да тръгне към света и да предприеме нещо, за разлика от предишните фази, когато всичко все още е трябвало да му бъде поднасяно. То все повече може да изразява — също и езиково — своите желания и афекти; то овладява пространството и изпробва силите си, опитва се въпреки съпротивите да наложи своята воля.

След времето на пълната зависимост от майката детето преживява сега една фаза на отделяне с нарастваща склонност към самостоятелност — това е времето, когато то за пръв път казва „Аз“ като израз на разпознатата, преживяна различеност от майката, от онази симбиоза с нея, в която Аз и Ти все още не са били отделени в неговото преживяване. Заедно с овладяването на способността да борави с тялото си, в този период неговата моторика, неговият напорист дух, неговото желание за експанзия и своеволие все повече се насочват към заобикалящия свят. По този начин то се запознава не само със съпротивата на „материята“ в сблъсъка си с нея, но и с реакциите на околните спрямо поведението му. Така то узнава както своите възможности и своята сила, така и техните граници. Тук то придобива между другото — но от много съществено значение за тази фаза на развитие — за пръв път ориентацията за позволено и непозволено, предформите на категориите добро и зло. Всяко дете трябва да намери своето индивидуално решение някъде в полето между своеволие и послушание, между това да се наложи и да се приспособи. Резултатът от този опит винаги зависи от заложбите на детето и от околния свят, с който те се сблъскват.

Възпитаването в хигиена предлага първите важни — и вече очертаващи определени начини на поведение — възможности за преживяване на неговото своеволие или послушание. Тук може да бъде положена основата както за едно здравословно самоопределяне на детето, така и за твърдоглаво поведение или отстъпчива податливост, в зависимост от проявеното отношение към него: дали му е било предоставено достатъчно време, за да извърши постепенно тази крачка; дали чрез форсирана дресура е било констелирано твърдоглавието му, или в крайна сметка отрано насила и с наказания е било пречупено своеволието му. Но непрекъснатото нарастване на способностите на детето и неговата потребност и желание да предприеме нещо със света и предметите в него водят до възникване на все повече ситуации, в които то може да се сблъска със света, да пречи и да се преживява като „лошо“ и „непослушно“ заради реакциите на околните. Някъде в периода между втората и четвъртата година още в зародиш се предопределя съдбата на неговите експанзивно-моторни и агресивни инстинкти, както и формите на неговото своеволие; усвоените тук начини на преработване се превръщат в модели на поведение за разгръщане на неговата личност.

От решаваща важност е кога и как детето влиза в съприкосновение с тези първи повели и забрани. Едва преживяването на първите наченки на биването-добър-или-лош прави възможно едно „грехопадение“. За пръв път детето чува „ти трябва“ или „ти не бива“ или „сега ти не бива“ и т.н. и се преживява като добро в послушанието и като лошо в упорството. Ако то бъде конфронтирано твърде рано или твърде късно с тези изисквания; ако те бъдат прилагани прекалено закостеняло и принципно, или пък прекалено свободно и непоследователно; ако твърдоглавие и непослушание бъдат пречупени в зародиш, или чрез любящо водене пренасочени в доброволни прояви — всичко това създава онези ранни отпечатъци, които същностно предоформят най-вече отношението на детето към неговата собствена воля и спонтанност. По този начин тук се полагат основите на това, дали един човек по-късно ще притежава нормално самочувствие, собствена воля и доблест, дали твърдоглаво ще въстава срещу авторитети, или пък послушно ще се приспособява и така ще придобие наченките на една бъдеща натраплива структура на личността.

Именно опитът от първите сблъсъци на желанията на детето с трябването, с разрешеното и забраненото, предопределя свободата или несвободата на неговите волеви импулси, строгостта или мекотата на неговото морално съзнание, на неговия „Свръх-Аз“ — така психоанализата нарича тази придобита по време на детството инстанция, тази обусловена от околните част на разпростиращата се върху всичко съвест, — както и степента на неговата естествена спонтанност или задръжки заради надценяване на самоконтрола. Детето отново поема вътре в себе си реакциите на околните спрямо неговото поведение, но сега като съдия, който застъпва изначално положените отвън повели и забрани в него и така продължава наученото и отпечаталото се.

Жизнената история на натрапливите редовно ни изправя пред обстоятелството, че в детството им преждевременно и прекалено грубо са били задушавани, задържани, наказвани или потискани техните жизнени, агресивни, афективни, желаещите да оформят и променят импулси, както често и всяка спонтанност, всяка проява на здравословно своеволие. И то тъкмо в тази фаза на развитие, в която е необходимо разгръщането на възрастово назрели и предстоящи за усвояване способности и начини на поведение, които трябва да доведат до по-голяма самостоятелност и независимост. Както можем да видим навсякъде в сферата на живото — нека си припомним резултатите от изследванията върху поведението, — първите впечатления и опити оказват формиращо въздействие, особено когато се отнасят към нещо ново за изучаване, към назрели стъпки в развитието; тъкмо тогава те лесно придобиват съдбовно значение и формират в зародиш категориалните начини на поведение в областта на усвояване на новото.

Започва се например оттам, че всичко в обкръжението на детето трябва да се случва или прави винаги само по един определен начин, така че то преживява отклоненията от тази норма като опасни или като своето биване-лошо. То асоциира и свързва реакциите на околните спрямо неговото „неправилно поведение“: укор, предупреждение, заплаха, лишаване от любов и наказания със своите очевидно нежелани от околния свят импулси. Опитът му показва, че майката го гледа с укор и упрек или го наказва, когато е шумно, събори или счупи нещо. С честите повторения на този опит детето става по-предпазливо, по-колебливо, по-контролирано, може би дори вече несигурно и затормозено; при силни страхове, с появата на импулс в опасната посока, постепенно се създава рефлекс, който веднага го спира и потиска.

Тук по-добре можем да разберем споменатата в началото зависимост между околния свят и конституционалната предразположеност в развитието на натрапливи личностни структури: жизнените, импулсивните, моторно-виталните, агресивно-експанзивните деца естествено по-често биват порицавани; спирани и по-строго обуздавани, отколкото спокойните деца; ако родителите не се задоволят с порицанието и стигнат до заплахи за лишаване от любов или наказания, последствията съответно ще бъдат по-тежки.

Несъобразените с възрастта изисквания могат да се изразяват в много неща: детето отрано трябва да бъде чисто, да седи и да се храни „прилично“ на масата, да не разваля нищо, да не проявява никакъв — дори и основателен — афект. Един от най-гротескните примери в това отношение: В едно семейство децата трябвало да стискат монети под мишниците, за да не се разпростират нашироко по време на хранене и да се научат на „добри маниери“ — монетите не трябвало да падат. Разбира се, едно добре функциониращо, дресирано дете е по-удобно за родителите, а за останалите то е образец, живо доказателство за добрите възпитателни методи на родителите, с което човек няма от какво да се срамува. Прибавим ли към това условията в големите градове, където по правило жилищата се превръщат в истински затвор за детето и за него няма достатъчно пространство, ще видим, че то буквално не знае къде да дене своите витални потребности. Ако прекалено рано се научи да внимава и да се владее, това не само става за сметка на неговата естествена непринуденост и спонтанност, но и води до надценяване на страха от наказания и готовност да се изпитва вина.

В тази фаза обикновено много трудно се преработва раждането на братя или сестри, тъй като Каин-Авеловата проблематика се констелира най-отчетливо в една възраст, в която детето вече е развило своеволие и агресивност и съзнателно възприема идващите след него братя и сестри като съперници. Ако родителите не проявят разбиране в това отношение и не го улеснят, може да се стигне до обременяващи детето ситуации, в които то трябва да изпитва вина заради своите враждебни чувства и агресии спрямо братята и сестрите — обстоятелство, което отрано предизвиква едно натрапливо предпазване.

Единственото дете на майка, която била особено чувствителна и раздразнителна заради пристъпите си на мигрена, трябвало всеки път, когато се прибира от игра в градината или на улицата, да си събува обувките пред входната врата, за да не вдига шум и да не цапа. Когато си играело вкъщи и имало желание да покаже нещо на майка си, то се втурвало в нейната стая и без да иска разбърквало ресните на килима; последното се оказвало най-важно — майката с въздишка го укорявала, че никога не внимава; тя вземала гребен и отново сресвала ресните на килима много „акуратно“ (това била любимата й дума), без да обръща никакво внимание на потребността, която карала детето да дойде при нея. Или пък то непрекъснато слушало: „Не ми пречи точно сега; нали виждаш, че ме боли глава; че чета; че съм заета; че нямам време.“ Лесно бихме могли да си представим последствията от подобен продължителен опит.

Всичко това може да започне и много по-рано; следващият откъс от дневника на една майка се отнася за нейното първо дете (първите деца обикновено са подложени най-силно на подобни „мероприятия“, защото човек иска да направи всичко правилно, а и толкова много неща е прочел); бележките се отнасят за първата година от живота на детето:

Аз още от третия месец започнах да те уча да свикваш с гърнето — ти трябваше колкото се може по-рано да бъдеш чист. Ти беше едно неспокойно и жизнено дете; когато не стоеше мирен при хранене, трябваше порядъчно да те потупвам отзад, докато се научиш да бъдеш кротък — по-късно беше достатъчен само един мой заплашителен поглед и ти ставаше послушен. Още от самото начало гледах да не налагаш ината си, както бях прочела в една книга: той трябва да бъде прекършен още в зародиш. И ако ревеше, когато излизах от стаята, ти удрях няколко здрави шамара отзад; тогава ти се разреваваше още повече, но аз те оставях сам, докато се изморяваше да плачеш — беше ясно, че ти само искаш да ме ядосаш. По-късно стана добричък; вече нямаше такива борби за власт и хората се учудваха, че си толкова послушно дете и можеш да бъдеш командван само с поглед. Понякога трябваше сама да се насилвам, за да съм толкова твърда — но нали виждах, че така бе най-добре за теб и си казвах, че по-късно ще разбереш, че съм ти мислила само най-доброто и че от любов съм била толкова строга с теб. По това време баща ти беше на война и аз сама носех цялата отговорност за тебе; когато той се завърне, трябваше да намери едно добре възпитано дете.

Откъсът е достатъчен, за да покаже, че едно такова дете трябва отрано да се научи да възпира своите импулси „на мига“, да ги задушава, за да не бъде отблъснато или да не пречи. С времето това се ошлайфва и се превръща във „втора природа“, в рефлекси, които в крайна сметка се автоматизират. По-късно човек вмъква между всеки импулс и неговото осъществяване едно задържане-в-себе-си, сякаш един процеп, едно прекъсване, защото първо трябва да размисли, дали може да рискува да последва импулса, или е по-добре да се откаже от него. Прекъсването и размисълът дотолкова отслабват импулса, че той вече не може да си проправи път; или той сякаш остава заклещен в съмнението, дали бива или не бива; това съмнение може да се разрасне до такава степен, че да добие самостоятелност в една натраплива необходимост-да-се-съмняваш, която се включва при всеки изглеждащ опасен импулс и сякаш го анулира.

След казаното дотук става ясно, защо съмнението във всички възможни варианти играе голяма роля в живота на натрапливите хора. То е защита от опасната спонтанност, от това, да се оставиш да бъдеш завладян от нещо, за което би могъл да съжаляваш. Така съмнението може все повече да се абсолютизира, да се превърне в самоцел и с това в заместител на живото действане. Всички тези съмнения в крайна сметка биографично се свеждат до прасъмнението: разрешено ли е да съм самия себе си и да правя каквото искам или трябва да се подчинявам и отказвам от импулсите си — трябва ли, следователно, да съм „добър“ или ми е разрешено да съм и „лош“, съответно, е ли това, което искам да направя, добро или лошо? Едно такова съмнение тласка натрапливите хора към характерната за тях склонност към бавене, колебаене, нерешителност и отлагане. Те сякаш непрекъснато изпадат в ситуацията на онова магаре, което умирало от глад между две купи сено, защото не можело да реши, с коя да започне; за натрапливите смелостта за действие и страхът от наказание са двете купи сено, между които те не могат да се решат. При тях вземането на решение се затруднява от конфликта между изначалната склонност и вменения страх да следват тази склонност. Като цяло бихме могли да кажем, че силата на техните натрапливости зависи от установеното още в детството отношение между нагонния импулс и страха от наказание.

Съмняващото се колебание и протакане, мъчителното да-не-можеш-да-се-решиш стават още по-разбираеми, когато имаме предвид, че за тези хора веднъж вече взетите решения носят нещо окончателно, нещо невъзвратимо; те трябва да са „абсолютно“ правилни, защото иначе ги чака наказание. По този начин и най-маловажните решения стават проблем — та нали винаги трябва да намират правилното решение, иначе в тях се настанява страхът.

Колкото по-натраплив е човек, толкова повече натрапливите съмнения заемат мястото на смисленото действане; те могат да достигнат до манията да се съмняваш и да се превърнат в своего рода рефлекс, който вече ни принуждава да отговаряме на всяка мисъл с противоположната. Все по-бързото редуване на импулс и противоимпулс довежда в крайна сметка до почти едновременната поява на двата: първоначално паузата — процепът между импулс и противоимпулс — е сравнително дълга; след това тя става все по-кратка, сякаш преминава в едно светкавично редуване да-не-да-не, което, преведено на езика на тялото, може да се изрази в треперене или заекване, в зависимост от това дали става дума за желанието-да-направиш-нещо и непозволеността, или за желани-ето-да-изкажеш-нещо и непозволеността. В крайна сметка двата противоположни импулса могат практически да съвпаднат във времето и изцяло да се парализират в тотално блокиране и кататонна вкамененост: ако човек иска едновременно да говори и да не говори, да посегне и да се въздържи, това задължително води до пълно парализиране. В края на тази линия възбудите и импулсите престават изобщо да бъдат възприемани, те вече не постъпват в съзнанието, защото отбраната се е включила под формата на рефлекс и е задушила импулса още във възникването.

Следователно натрапливият човек твърде рано в своето детство се е сблъскал с опита, че в света много неща се правят само по един точно определен начин, и че много от нещата, които той с удоволствие би правил, са забранени. Така у него възниква представата, че несъмнено винаги съществува нещо като абсолютно правилното, от която се ражда неговото влечение към перфекционизма. Натрапливият издига този перфекционизъм в принцип; той иска да постави условия на целия живот, да определи какъв той би трябвало да бъде според него, „защото“ — както Моргенщерн оставя своя Палмщрьом да каже — „не може да съществува нищо, което не бива да съществува“.

Но и едно дете, което расте в хаотична среда, може да развие натрапливи черти, тук обаче реактивно и компенсаторно: то не среща в заобикалящия го свят никакви възможности за ориентация, никаква опора, живее сред свобода, която го плаши, тъй като в нея се съдържат всички възможности за произвол. И понеже не намира опора навън, то търси вътрешна такава. То ще се опита, изхождайки от себе си, да си изгради порядки и твърди принципи, към които може да се придържа и които му дават сигурност. Те приемат натрапливи форми, защото постоянно биват застрашавани от обкръжението му и то е принудено още по-неотклонно да ги следва.