Робърт Асприн
Митично подвеждане (17)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА:

… и тогава започна веселбата.

Н. БОНАПАРТ

Бях присъствал на военни съвети и по-рано. Не съм бил луд по тях, но съм се справял. При тези случаи обаче единствената страна, която имаше някакви смътни умения в областта на магията, беше нашата. Сега и трите страни щяха да разполагат с магьосници.

— Може би няма да дойдат — предположих с надежда.

— Когато става дума за техния ценен Трофей? — ухили се Аахз. — Няма начин. Ще пристигнат.

— Ако са получили съобщенията — поправих го. — Хлапакът Грифин може просто да е отпрашил към хоризонта.

Моят ментор подигравателно вдигна вежда.

— Момче, я си спомни времето, когато ти беше чирак — предложи той. — Да речем, че някой магьосник ти дадеше да занесеш съобщение. Щеше ли да опиташ да се измъкнеш?

— Ами… — предадох се аз.

— Ще пристигнат — заключи твърдо Аахз. — Само бих искал Куигли да е пръв.

След като изчезна и последната ми надежда, аз се посветих на рандевуто и насочих вниманието си към заобикалящите ни предмети.

— Не можеш ли поне да ми кажеш защо се срещаме тук? — попитах. — Защо не сме в гората, където барем има няколко дървета, зад които да се притулим, ако нещата загрубеят. Какво му е толкоз специалното на този щатион?

— Казва се стадион, момче — поправи ме той, като извърна очи нагоре. — И виждам три основателни причини да уговорим срещата си на това място. Преди всичко и вегасците, и тахойците знаят къде се намира. Второ, и двете страни го смятат за ничия земя.

— А третото? — притиснах го аз.

— Ти сам го спомена — размърда рамене Аахз. — Тук няма прикрития. Нищичко, зад което да се скриеш.

— Че туй добре ли е?

— Помисли си бре, момче — въздъхна моят ментор. — Ако ние можем да се скрием зад едно дърво, същото би могъл да направи и някой друг. Разликата е, че те имат повече хора за криене.

— Искаш да кажеш, че не биха се посвенили да ни нападнат из засада? — удивих се.

— Възможността съществува. Аз просто се надявам, че след като уредихме срещата на толкова открито място, сме намалили вероятността.

Едно нещо трябва да призная на Аахз. Всеки път, когато съм уплашен, мога да разчитам на него да изръси точно онова, което е нужно, за да превърне моята уплаха в почти истерична паника.

— Ъ-ъ… сър — започнах предпазливо. — Не е ли вече време да ме посветиш в този твой основен план?

— Естествено — ухили се наставникът ми. — Ще се видим с представителите и на Вегас, и на Та-хоу.

— Но какво мислиш да им кажеш? — не мирясвах аз.

— Пропускаш основното, момче. Причината да се срещна и с едните, и с другите едновременно е, понеже не желая да се повтарям. Значи ако сега ти обясня всичко, на срещата просто ще трябва да се повторя. Разбра ли?

— Не — заявих безцеремонно. — Не разбрах. Смята се, че съм твой чирак, нали? Е, как да ти помагам, като не зная какво става?

— Добър довод — съгласи се Аахз. — Ще ми се да го беше изтъкнал по-рано. Щото в момента е твърде късно. Нашите гости пристигат.

Обърнах се да погледна в посоката, в която той сочеше, и открих, че е прав. От някакъв вход на половината път към горния край на стадиона се бе появила малка група и ето че членовете й слизаха един подир друг по стълбите към терена, където ги чакахме. Докато наблюдавах приближаването им, бях отново поразен от размерите на игрището. Бях схванал, че то е голямо още щом пристигнахме и видях как седалките му редица след редица заобикалят тревното поле. Сега обаче, като гледах колко миниатюрна изглежда групата сред тази обстановка, все по-ясно осъзнавах действителните мащаби на стадиона. Както стояхме, се опитах да си представя, че седалките са изпълнени с хиляди и хиляди хора — всички зяпнали надолу към игрището, — и самата мисъл ме изправи на нокти. За щастие вероятността някога наистина да съзра това беше много, ама много малка.

Скоро делегацията бе вече достатъчно близо до нас, за да различим отделните й членове. Но туй не ни беше от кой знае каква полза, тъй като ние не познавахме никого от нейния състав. Най-сетне открих между тях Грифин и оттук заключих, че насам идва тахойската група. Щом го разбрах, успях да забележа Куигли, който вървеше последен. Би трябвало да го разпозная по-рано, ала той беше маскиран като тупан, което за миг ме обърка. Всъщност в това имаше смисъл. В края на краищата Аахз и аз в момента бяхме дегизирани като хора от Тупания, тъй че бе съвсем логично Куигли също да крие своя чуждоизмеренски произход. Понякога се безпокоя, че по навик, изглежда, изпускам да видя очевидното.

— Стоп, достатъчно! — ревна Аахз.

Делегацията послушно се закова на един хвърлей от нас. Хрумна ми, че щеше да е по-добре, ако бяха спрели на малко повече от хвърлей, но си премълчах.

— Ние сме готови да обсъдим връщането на Трофея — обади се представител на тахойците, като пристъпи напред.

— Ние не сме — рязко отговори моят ментор.

Това предизвика малко объркване в групата и те започнаха да мърморят заплашително помежду си.

— Аахз! — примолих се.

— С други думи — бързо добави первектът — онова, което имаме да съобщим, ще почака, докато пристигне и третата страна. Междувременно искам да поприказвам с вашия майстор магьосник.

Последва кратко съвещание, а сетне Куигли тръгна към нас. Дори от разстояние успях да видя, че е разстроен.

— Здрасти, господин Куигли — ухили се Аахз. — Как са триковете?

— Определено се надявам, че можеш да ми обясниш това — отсече бившият ловец на демони, без да обърне внимание на сърдечното поздравление.

— Какво да ти обясня? — парира невинно моят учител.

— Ти ми обеща… или по-скоро майстор Скийв обеща… че вие двамата няма да вършите нищо, което да застраши моята работа.

— И не сме вършили — допълни Аахз.

— Напротив, извършихте! — държеше на своето Куигли. — Съветът очаква от мен да употребя магическите си способности, за да отмъкна Трофея при тази среща. Ако не го сторя, мога да целуна службицата си за сбогом.

— Не се тревожи — успокои го демонът от Перв. — Взели сме това предвид.

— Взели ли сме го? — промърморих удивено.

Аахз ми хвърли убийствен поглед и продължи:

— Аз ти гарантирам, че към края на срещата Съветът няма да очаква от теб да използваш срещу нас каквато и да било магия.

— Искаш да кажеш, че доброволно ще върнеш Трофея? — запита Куигли, явно оживен. — Длъжен съм да заявя, че това е много почтено от твоя страна.

— Не, не е — поправи го менторът — и ние не се каним да го дадем обратно. Всичко, което казах, е, че няма да очакват от теб да им го върнеш с магическо въздействие.

— Ама…

— Причината да организирам този разговор — прекъсна го Аахз — е да изясня нещо дребно от предишния.

— Какво? — намръщи се Куигли.

— Ти обеща да освободиш Танда, ако Трофеят бъде възстановен. Сега, щом Та-хоу получи възможност да си върне тоя Трофей, обаче не го направи, сделката още ли е в сила? Ще пуснеш ли Танда?

— Ами… предполагам, че да — неохотно се съгласи бившият ловец на демони, като си хапеше устната. — Само че не мога да си представя те да не го поискат.

— Да желаеш нещо и да си в състояние да го вземеш са две различни работи — захили се Аахз.

— Но от мен се очаква да им помагам с моята магия!

— Този път не се очаква — поправи го первектът. — Вече ти казах, че…

— Момчета, таен разговор ли водите? Или всеки може да се включи в него?

Всички се извърнахме и открихме, че към нас трополи Маша. Останалата част от вегаската делегация изчакваше зад нея — явно бяха пристигнали, докато бъбрехме с Куигли.

— Мили Боже! Какво е туй? — ахна Куигли, оцъклил се към наближаващите телеса на дамата.

— Това е Маша — отзовах се нехайно аз. — Нали знаеш, магьосницата на вегасци!

— Това е Маша? — повтори като ехо той и с мъка преглътна.

— Ако ни извиниш за момент — предложи Аахз, — имаме да обсъдим с нея някои нещица преди срещата.

— Разбира се… естествено…

Бившият ловец на демони бързо се оттегли, очевидно облекчен, че е успял да избегне рандевуто лице в лице със своя съперник.

— Хората от Съвета ми казаха, че този, с когото току-що разговаряхте, бил Куигли — обяви дебеланата, като проследи с поглед бягството му. — Вярно ли е?

— Ммм… да — признах аз.

— Момчета, нали не се опитвате да изгъбаркате старата Маша? — тонът й беше дружески, но очите й се присвиха подозрително.

— Скъпа моя лейди! — ахна Аахз. — Ти ме нараняваш! Не обещахме ли заради теб да неутрализираме демона на Куигли?

— И още как!

— А би било изключително трудно да се уреди това, без поне да можем да разговаряме с неговия магьосник. Не е ли тъй?

— Ами… да.

— Значи ние още не сме започнали да работим по проекта, пък ти ни обвиняваш, че те гъбаркаме! Би трябвало ей сегичка да си тръгнем и да те оставим сама да решаваш собствените си проблеми.

Наложи се да сподавя една усмивка. Аахз, изпълнен с възмущение, е в най-добрия случай комична гледка. Маша обаче налапа примамката барабар с кукичката, кордата и блесната.

— Хайде, недей така — примоли се тя. — Не съм искала да ви обърквам плановете. Освен това можете ли да ме гълчите, че съм малко подозрителна, след като вие свихте Трофея и офейкахте?

Люспестият въздъхна драматично:

— Не ти ли казахме да не се изненадваш от нищо, което направим? Хубава работа! Предполагам, че друго не бихме и могли да очакваме, щом си имаме вземане-даване с човек, който не успява да проумее тънкостите на нашите планове.

— Искаш да кажеш, че кражбата на Трофея е част от твоя план да неутрализираш демона? — запита Маша и очите й се закръглиха от благоговение.

— Разбира се! — махна с ръка Аахз. — Или по-скоро беше. Виждаш ли, Куигли е призовал този демон, за да му помогне да открадне Трофея от Вегас. Е, ако вегасци не притежават статуята, помагачът няма да му е нужен за нищо, нали?

— Струва ми се малко несигурно — начумери се магьосницата.

— Права си. Ето защо се зарадвах толкова много, когато мо… исках да кажа, когато майстор Скийв измисли тоя нов план.

— Аз ли?

Ръката на Аахз обгърна моите рамене с железен хват, който отстрани всякаква мисъл за протест от ума ми.

— Толкоз е скромен — обясни й менторът. — Слушала ли си какъв гениален тактик е? О, той предложи начин да се неутрализира демонът… и да се даде на Вегас добра възможност да си върне Трофея.

— Умирам да го чуя — оповести нетърпеливо Маша.

— И аз — промърморих. Прегръдката на Аахз се затегна застрашително.

— В такъв случай ми се струва, че сме готови да започнем — обяви той. — По-хубаво ще е да идеш при твоята делегация. Не ми се иска да изглежда, че си имаме фаворити. И помни… съгласявай се с нас, без да се чудиш какво говорим. Ние сме на твоя страна.

— Точно така! — намигна тя и си тръгна.

— Слушай, ъ-ъ, Аахз — успях да издумам най-накрая.

— Да, момче?

— Ако ти си на страната на Куигли и на страната на Маша, кой е на моя страна?

— Аз, разбира се.

Опасявах се, че ще каже нещо такова. Ставаше все по-ясно, че наставникът ми ще се измъкне от тази работа в чудесна форма независимо от развоя на събитията. Време да обмисля това обаче нямах.

Аахз вече приканваше групите да минат напред, за да започнем срещата.