Иън Ранкин
Врагът на моя враг (3)

2.

Кралската болница беше само на три минути път с кола. „Бърза помощ“ се подготвяше за прием на евентуални жертви на фойерверки и самоделки. Ребус влезе в тоалетните, съблече се и се изми, доколкото можа. Усещаше ризата си влажна и студена при допир с тялото му. Струя кръв бе засъхнала на гърдите му. Обърна се и огледа гърба си в огледалото — там имаше още. Изтегли от ролката куп сини книжни кърпи за лице, смачка ги и ги намокри. В колата му имаше дрехи за смяна, но сега тя дремеше на „Флинт Стрийт“. В тоалетната влезе Клейвърхаус.

— Мога да ти предложа само това — обяви той, подавайки му черна фланелка с крещяща щампа отпред — зомби с демонски очи, размахващ коса. — На един от младшите лекари е и той поиска да му обещая, че ще я върна. — Ребус се изсуши с друга шепа книжни кърпи и запита Клейвърхаус как изглежда.

— Има още на веждата ти. — Внимателно избърса пропуснатото от Ребус.

— Как е той? — запита Ребус.

— Смятат, че ще прескочи трапа, ако мозъкът му не се инфектира.

— Какво стана според тебе?

— Вест за Томи от Големия Гер.

— От хората на Томи ли е?

— Не казва.

— Какво казва тогава?

— Паднал по стълбите и си счупил черепа на долното стъпало.

— А защо го изръсиха пред вратата на Томи?

— Не си спомнял. — Клейвърхаус замълча за миг. — Джон…

— Какво?

— Една от сестрите ме помоли да ти съобщя нещо.

Тонът му бе достатъчно красноречив, за да му подскаже за какво става дума.

— Тест за СПИН ли?

— Смятат, че е редно да го направиш.

Ребус обмисли нещата. Кръв в очите, ушите, струи кръв, стичащи се надолу по гърба му. Огледа се: никакви драскотини.

— Ще изчакам известно време.

— Може би ще трябва да се откажем от наблюдението — продължи Клейвърхаус. — Да ги оставим да се оправят сами.

— И да ангажираме цял керван линейки за труповете, така ли?

Клейвърхаус изсумтя.

— Това в стила на Големия Гер ли е?

— Може да се каже — отвърна Ребус.

— Но не и убийството в оня нощен клуб, така ли?

— Позна.

Клейвърхаус се изсмя безрадостно, после разтърка уморено очи.

— Така и не стигнахме до ония пържени картофки, а? Господи, едно питие ще ми се отрази добре.

Ребус измъкна от вътрешния си джоб бутилчицата с четвърт уиски „Белс“.

Клейвърхаус нямаше вид на изненадан, докато разчупваше печата. Отпи добра глътка, притика я с още една и върна бутилчицата на Ребус.

— Точно според лекарските предписания. Ребус завинти капачката.

— Няма ли да пийнеш малко?

— Въздържател съм — отговори Ребус.

— От кога?

— От лятото.

— Защо я мъкнеш тогава?

Ребус я погледна.

— Защото тя не е това, което изглежда.

Клейвърхаус го зяпна учудено.

— Какво е тогава?

— Бомба. — Ребус пусна бутилчицата във вътрешния си джоб. — Бомбичка за самоубийство.

Върнаха се в „Бърза помощ“. Сайобан Кларк ги чакаше, увиснала пред плътно затворена врата.

— Наложи се да го упоят — съобщи тя. — Пак скочи и се развилня.

Тя посочи пода: капки кръв, размазани от стъпки.

— Имаме ли вече име?

— Не предложи такова. Никакви документи в джобовете му, само двеста лири — ясно, не е нападение с цел кражба. Какво ще кажеш за оръдието на труда? Чук ли е?

Ребус поклати глава.

— Определено не. Чукът ще направи вдлъбнатина в черепа, а неговият е доста чисто срязан. Смятам, че са го подредили с касапски сатър или секира.

— Или мачете — добави Клейвърхаус. — Или нещо подобно. Кларк се вторачи обвинително в него.

— Усещам воня на уиски.

Клейвърхаус постави пръст на устните си.

— Нещо друго? — запита Ребус. Кларк сви рамене.

— Само една забележка.

— Каква?

— Тая фланелка ми харесва.

Клейвърхаус пусна няколко монети в автомата и той прилежно изплю три кафета. Обадил се беше в управлението, за да ги уведоми, че наблюдението е прекъснато, и бе получил заповед да стоят в болницата и да се опитат да измъкнат някаква информация от жертвата. Искаха поне името на нещастното копеле. Клейвърхаус подаде едната чаша на Ребус.

— Със сметана без захар.

Ребус я пое с една ръка. С другата стискаше дръжките на найлоновия плик с ризата. Смяташе да я спасява — добра риза беше, не бе за изхвърляне. Клейвърхаус се обърна към него.

— Джон, няма нужда да висиш тук.

Прав беше. Апартаментът му бе от другата страна на „Медоус“, на разстояние само една кратка разходка. Един ненужно голям и много празен апартамент. В съседния имаше студенти, които почти непрекъснато пускаха музика. Музиката на тяхното поколение, странна и чужда.

— Познаваш хората от бандата на Телфорд — подхвърли Ребус. — Не разпозна ли лицето му?

— Май е Дани Симпсън.

— Но не си сигурен, така ли?

— Ако е Дани, ще измъкнем от него само името му. Телфорд подбира хората си много внимателно.

Кларк се присъедини към тях и взе втората чаша кафе от колегата си.

— Дани Симпсън е — потвърди тя. — Току-що го огледах внимателно: почистили са кръвта от лицето му. — Отпи от кафето и се намръщи. — Какво става със захарта?

— И без нея си достатъчно сладка — подхвърли закачливо Клейвърхаус.

— Защо Симпсън? — запита Ребус.

— Оказал се е на погрешно място в погрешно време, а? — предположи Клейвърхаус.

— Освен това той е на доста ниско стъпало в йерархията им — добави Кларк. — Може да се приеме като лек намек.

Ребус я погледна. Къса тъмна коса, интелигентно лице, искри в очите. Умееше да работи със заподозрени, да ги предразполага и да ги изслушва търпеливо. Добра беше и на улицата: бърза и в краката, и в главата.

— Джон, ценя компанията ти, но няма защо да висиш и ти тук — подхвърли отново Клейвърхаус. — Винаги можеш да потеглиш.

Ребус огледа празния коридор.

— Преча ли или какво?

— Съвсем не. Но ти си само връзка — точка. Знам как работиш: лепваш се за случаите си като мида за скала. Виж какво стана с Кандис. Искам просто да кажа.

— …да не се тикам, където не ми е мястото, така ли? — Лицето му пламна. Негодникът каза: „Виж какво стана с Кандис“!

— Напомням ти само, че това е наш случай, не твой.

Ребус присви очи.

— Не те разбирам.

Кларк реши, че е време да се намеси.

— Джон, той иска да каже, че…

— Сайобан, не се обаждай. Човекът е грамотен, няма нужда от помощта ти.

Клейвърхаус въздъхна, смачка пластмасовата чашка и се огледа за контейнер за боклук.

— Джон, разследването на Телфорд означава да се държи под око Големия Гер Кафърти и бандата му.

— И?

Клейвърхаус се втренчи в него.

— Настояваш да ти кажа директно, така ли? Ще го получиш тогава. Вчера си ходил в затвора „Барлини“. В нашата работа тайните бързо стават явни. Видял си се с Кафърти и двамата сте си бъбрили известно време.

— Той ме извика — излъга Ребус. Клейвърхаус вдигна ръце.

— Ето, извикал те е и ти веднага си затърчал. — Той поклати многозначително глава.

— Май намекваш, че съм в джоба му, така ли? — Ребус неволно повиши глас.

— Момчета, момчета — обади се укорително Кларк. Вратите в дъното на коридора се разтвориха и дадоха път на млад мъж в тъмен делови костюм и куфарче в ръка. Той закрачи бодро към автомата за напитки, явно в добро настроение: тананикаше си някаква мелодийка. Когато стигна до тях, изключи музикалното оформление, постави куфарчето на пода и зарови в джобовете си за монети, после ги погледна с усмивка.

— Добър вечер. — Изглеждаше на около трийсет и една-две години. Черна коса, опъната назад, самотна къдрица между веждите. — Някой да има фунт на монети? — Пребъркаха джобовете си, не намериха достатъчно монети. — Няма значение. — Въпреки че автоматът упорито изписваше едно и също предупреждение „ТОЧНА СУМА“, той натика еднофунтовата монета и избра черен чай без захар. Наведе се да вземе чашката, но не бързаше да продължи бодрия си марш по коридора. — Вие сте полицаи — уточни той. Говореше проточено, леко носово: шотландска горна класа. Ухили се насреща им. — Не познавам никого от вас професионално, но не е трудно да се ориентира човек.

— А вие сте адвокат — предположи Ребус. Мъжът се поклони леко: познал беше. — Тук сте като представител на известния господин Томас Телфорд.

— Аз съм юридическият съветник на Даниел Симпсън.

— Не по врат, ами по шия.

— Разбрах, че току-що са приели Даниел тук. — Духна няколко пъти горещата течност и отпи от нея.

— Откъде разбрахте?

— Това едва ли е ваша работа, детектив…

— Детектив-инспектор Ребус.

Мъжът прехвърли чашата в лявата си ръка и подаде дясната.

— Чарлс Гроул. — Погледна фланелката на Ребус. — Това ли наричате „цивилно облекло“, инспекторе?

Клейвърхаус и Кларк също се представиха. Гроул успешно превърна простичкото раздаване на визитки в истинско шоу.

— Доколкото разбирам, чакате тук с надеждата да разпитате клиента ми.

— Познахте — отговори Клейвърхаус.

— Може ли да запитам защо, детектив-сержант Клейвърхаус? Или ще трябва да задам този въпрос на вашия шеф?

— Той не ми е… — Клейвърхаус късно забеляза предупредителния поглед на Ребус.

Гроул повдигна изненадано вежда.

— Не ви е шеф ли? А по чин е: той е инспектор, а вие — сержант. — Погледна тавана, потупвайки с пръст по чашата си. — Не сте колеги тогава — заяви той накрая, втренчвайки се в Клейвърхаус.

— Детектив-сержант Клейвърхаус и аз сме от националния отдел за разследване на криминални престъпления — обяви Кларк.

— А инспектор Ребус не е — уточни Гроул. — Очарователно.

— Аз съм от полицейското управление на Сейнт Ленард.

— Следователно случилото се е в границите на района ви. Но защо Националния отдел за…

— Искаме само да разберем какво точно е станало — прекъсна го Ребус.

— Обикновено падане, доколкото разбрах. Как е той, между другото?

— Колко мило — измърмори Клейвърхаус.

— В безсъзнание е — отговори Кларк.

— И вероятно скоро ще го вкарат в операционната. Или първо ще мине на рентген? Не съм много наясно с процедурите тук.

— Защо не поискате разяснение от някоя медицинска сестра? — подхвърли Клейвърхаус.

— Детектив-сержант Клейвърхаус, усещам в тона ви враждебност.

— Той така си говори — намеси се Ребус. — Тук сте, за да се уверите, че Даниел Симпсън ще си държи плювалника затворен. А ние сме тук да изслушаме лайнената каша, която вие двамата смятате евентуално да забъркате и да ни поднесете за дегустация. Добро резюме, нали?

Гроул наклони леко глава.

— Чувал съм за вас, инспекторе. Обикновено приказките циркулират в преувеличен вид, но не и когато става въпрос за вас, както установявам с удоволствие.

— Той е жива легенда — предложи услугите си Кларк. Ребус изсумтя и се отправи обратно към залата за „Бърза помощ“.

* * *

Пред затворена врата там седеше на стол униформен полицай с шапка върху коленете и разтворена книга с меки корици върху нея. Ребус го беше видял на същото място и преди половин час. Иззад вратата долитаха приглушени гласове. Униформеният висок, луничав, плах младеж се наричаше Редпат и бе от полицейското на Сейнт Ленард. Беше в управлението по-малко от година: ново попълнение, директно от университетската скамейка. Наричаха го Професора. Той затвори книгата при приближаването на Ребус, но задържа пръст на страницата, до която беше стигнал.

— Научна фантастика — обясни той. — Така и не успях да я надрасна.

— Има много други неща, които никога не успяваме да надраснем, синко. За какво става въпрос?

— Обикновените неща: заплашване на стабилността на времевия континуум, паралелни вселени. — Редпат го погледна. — Какво мислите за паралелните вселени?

Ребус кимна към затворената врата.

— Кой е вътре?

— Блъснат пешеходец, колата избягала.

— Сериозно ли е?

Професорът сви рамене.

— Къде е станало?

— На „Минто Стрийт“ — в горната част.

— Хванахте ли колата?

Редпат поклати глава.

— Чакаме да разберем дали жертвата ще може да каже нещо. А вие, господине?

— Нещо подобно. Пример на паралелни вселени.

Появи се Сайобан Кларк с друга чаша кафе в ръка. Кимна на Редпат, който веднага скочи на крака: вежливост, възнаградена с усмивка.

— Телфорд взема мерки да затвори устата на Дани — уведоми тя Ребус.

— Повече от очевидно.

— А междувременно ще отвърне на удара.

— Без съмнение.

Тя срещна погледа на Ребус.

— Той не беше съвсем наред. — Имаше предвид Клейвърхаус, но не искаше да споменава имена пред униформен полицай. Ребус кимна.

— Благодаря. — Подтекстът беше: „Ти бе права да замълчиш тогава.“ Сега Кларк и Клейвърхаус бяха партньори и нямаше защо да го настройва срещу себе си.

Отвори се врата и в коридора се появи млада лекарка с изтощен вид. Зад нея Ребус зърна легло, тяло върху него, медицински персонал, въртящ се около сложна апаратура. В следващия миг вратата се затвори.

— Ще направим сканиране на мозъка — обясни лекарката на Редпат. — Свързахте ли се със семейството й?

— Нямам име.

— Нещата й са вътре. — Лекарката отвори вратата и влезе. Сгънати дрехи върху стол, чанта под него. Лекарката я дръпна и пред очите на Ребус лъсна плоска бяла кутия.

Бяла картонена кутия за пица. Дрехи: черни дънки, черен сутиен, червена атлазена блуза. Черно спортно яке с качулка.

— Джон?

И черни обувки с почти петсантиметрови токчета, квадратни отпред, нови на вид, като се изключат драскотините от влачене по уличната настилка.

Не разбра как се озова в стаята. Лицето й бе скрито зад кислородна маска. Охлузено и натъртено чело, косата дръпната встрани. Ръцете й бяха изприщени, кожата от дланите й почти смъкната. Тя все още лежеше върху широка носилка на колела.

— Извинявайте, господине, трябва да излезете.

— Какво става?

— Този господин…

— Джон? Джон, какво има?

Махнали бяха обеците й. Три дупчици, едната по-червена от другите две. Лицето над чаршафа. Подуто, черно-синьо под очите, счупен нос, жестоки драскотини и по двете бузи. Виждаше жертва на пътно произшествие. Дъщеря му.

И той закрещя.

* * *

Кларк и Редпат трябваше да го издърпат насила вън с помощта на Клейвърхаус, който бе реагирал веднага на суматохата.

— Искам тая врата отворена! Затворите ли я, сте мъртви!

Опитаха се да го сложат на стола. Редпат спаси книгата си в последния момент, но Ребус я издърпа от ръцете му и я запрати надолу по коридора.

— Как можеш да четеш книга — крещеше той, — когато вътре е Сами? А ти седиш тук и четеш!

Чашата кафе на Кларк бе съборена, подът хлъзгав, Редпат полетя надолу, Ребус го блъскаше и виеше.

— Оставете тая врата отворена, моля ви! — настояваше Клейвърхаус пред лекарката. — Няма ли да му инжектирате успокоително?

Ребус прекарваше разтреперани пръсти през косата си и ревеше като смъртно ранено животно — сухи очи, дрезгав крясък, поток от думи, неразбираеми срички, сливащи се в див вой. Вторачи се в себе си, видя налудничавата щампа на фланелката и разбра, че това ще отнесе със себе си от тая нощ: спомена за фланелка на „Айрън Мейдън“ и ухиления демон с искрящи очи. Смъкна бясно сакото си, задърпа я лудо.

„Тя лежи зад тая врата — мислеше той, — а аз бръщолевя отвън, като че ли нищо не е станало!“ Била е там през цялото време, докато той се е моткал тук. В главата му прещракаха две неща: пътно произшествие; колата, излетяла от „Флинт Стрийт“.

Той впи пръсти в Редпат.

— Горната част на „Минто Стрийт“, така ли? Сигурен ли си?

— Какво?

— Сами… горната част на „Минто Стрийт“?

Редпат кимна. Кларк веднага разчете мислите му.

— Грешиш, Джон. Те се отправиха в противоположна посока.

— Може да са завъртели обратно. Клейвърхаус хвана част от разменените изречения.

— Току-що говорих по телефона. Намерили са колата на ония от „Флинт Стрийт“. Бял ескорт, изоставен в Аргайл.

Ребус погледна Редпат.

— Бял ескорт ли е? Редпат поклати глава.

— Свидетелите говорят за кола с тъмен цвят.

Ребус се обърна, притисна длани към стената и замръзна там, вторачил поглед в боята, сякаш се надяваше да проникне в нея.

Клейвърхаус постави ръка на рамото му.

— Джон, сигурен съм, че тя ще се оправи. Лекарката отиде за успокоително, но междувременно какво ще кажеш за глътка от това тук?

Клейвърхаус стоеше пред него, преметнал сакото му на ръка, с бутилката уиски в другата.

Бомбичката за самоубийство.

Ребус взе бутилката, развинти капачката, забил поглед в отворената врата. Вдигна бутилката към устните си.

И пи.