Иън Ранкин
Врагът на моя враг (11)

9.

Ребус взе Кандис следобед. Всичките й притежания се бяха събрали в две пластмасови торби. На прощаване тя прегърна сърдечно Сами с бинтованите си ръце.

— До скоро виждане, Кандис.

— Да, до скоро виждане, да. Благодаря… — Потърси думи да довърши изречението, не успя и безпомощно разтвори ръце, разлюляла торбите.

По неин избор спряха да хапнат в едно от заведенията на „Макдоналдс“, плъзнали като гладни въшки из Единбург. Запа и Мъдърс: „Обикаляйки за хамбургери“. Ясен, свеж ден, страхотен за пресичане на Форт Бридж. Ребус го направи бавно, за да й даде възможност да се наслади на панорамната гледка. Крайната им цел беше Ийст Нюк във Файф, няколко рибарски селища, любимо място на отпускари и художници. Извън сезона Лоуър Ларго изглеждаше тъжно опустял. Ребус имаше адреса, но спря да попита за посоката. Накрая паркира пред къщичка с тераса. Кандис се втренчи в червената врата и не се помръдна, докато той не й махна с ръка. Не беше успял да й обясни защо са тук. Дано господин и госпожа Петрек се справят по-добре от него.

Вратата отвори жена около четиридесетте с дълга черна коса. Тя го погледна през очила със стъкла във формата на лунен сърп, после се обърна към младата жена до него, каза нещо и Кандис й отговори плахо: още не бе наясно какво става.

— Заповядайте, влезте — обърна се госпожа Петрек към Ребус. — Съпругът ми е в кухнята.

Настаниха се около кухненската маса. Господин Петрек беше едър мъж с гъсти кестеняви мустаци и къдрава коса със същия цвят, вече нашарена със среброто на годините. От големите керамични чаши пред всеки от тях се заизвиваха ароматните изпарения на прясно приготвен чай. Госпожа Петрек придърпа стола си към тоя на Кандис и топлият й глас изпълни стаята със странните звуци на чуждия език.

— Обяснява й защо е тук — преведе господин Петрек за Ребус. Ребус кимна, отпи от силния чай, вслушан в разговора, от който не разбираше нито дума. Първоначалната предпазливост на Кандис постепенно се разсея, тя се пооживи, отпусна се и заразказва историята си — може би за пръв път от идването си в тази страна. Госпожа Петрек се оказа добър слушател: на лицето й се отразяваха ужасът и отчаянието, които струяха от очите на Кандис и се блъскаха в гласа й.

— Отвели са я първо в Амстердам, подмамили са я с обещание за работа там — превеждаше господин Петрек за Ребус. — Тя не е единичен случай. Много млади жени минаха по същия път.

— Оставила е дете в родината си, нали?

— Да, син. В момента говори на жена ми за него.

— А вие как се озовахте тук? — запита Ребус.

— Бях архитект в Сараево. Не е лесно да се загърби дом и родина — цял един живот… — Замълча, вторачен в масата. — Първо отидохме в Белград. Оттам се качихме на автобус, извозващ бежанци, и той ни докара в Шотландия. — Сви рамене. — Оттогава изтекоха почти пет години. Сега работя като бояджия. — Тъжна усмивка. — Разстоянието няма значение.

Кандис се разплака и госпожа Петрек се залови да я утешава.

— Ще се грижим за нея — обеща тя, поглеждайки съпруга си. Преди да си тръгне, Ребус се опита да им даде пари, но те ги отказаха категорично.

— Ще имате ли нещо против да идвам от време на време?

— Не, разбира се!

Обърна се към Кандис.

— Казва се Дуня — обади се зад него госпожа Петрек.

— Дуня. — Ребус превъртя бавно името й в уста, сякаш пробваше да се впише някак в чуждоземния му ритъм. Тя се усмихваше и очите й за пръв път излъчваха мека светлина: плахо начало на връщане към човешката й същност може би. Наклони се към него.

— Целуни момиче — каза тя.

Целуна я по бузите, погледна я в наново овлажнените очи. Кимна бавно: опитваше се да й „каже“, че разбира всичко.

От колата й махна още веднъж и тя му изпрати въздушна целувка. Зави зад ъгъла, отби встрани и спря, стиснал с все сила волана. Питаше се дали Кандис ще се справи. Ще се научи ли да забравя? В съзнанието му пак нежелано изплуваха думите на бившата му жена. Ще заяви ли и сега, че експлоатира Дуня? Наистина ли го прави? Не, но се питаше дали е така само защото не успя да изстиска от нея нищо съществено за оня гангстер. Досега тя бе направила само един избор по собствена воля: беше останала да го чака тогава до колата му, вместо да се хвърли още същата вечер в краката на Телфорд. Преди този единствен момент винаги някой друг е вземал решения вместо нея. В известен смисъл тя все още бе в капана, тъй като единствените й очаквания от живота — катинарите и веригите — продължаваха да владеят ума й. Ще й е нужно доста време, за да се промени наистина, да възроди у себе си доверието към света. Петрекови биха могли да й помогнат.

„Саабът“ се носеше плавно надолу по брега. Ребус внезапно реши да посети брат си.

Майки живееше в къща в Кърколди. Извади късмет: отпред мързелуваше червеното му „БМВ“. Той току-що се бе върнал от работа и неочакваната поява на брат му го изненада приятно.

— Криси е при майка си с децата — осведоми го той. — Точно се канех да забъркам къри за вечеря. Ще пиеш ли бира?

— Само кафе — отговори Ребус. Настани се удобно във всекидневната и изчака Майки да се върне. Той се появи, понесъл две стари кутии от обувки.

— Гледай какво намерих на тавана миналата събота. Ще ти хареса. Как искаш кафето? Мляко, захар?

— Само мляко.

Майки изчезна в кухнята, а Ребус се залови да прехвърля съдържанието на двете кутии. Пълни бяха със завързани на пакети стари снимки. Някои имаха дати отзад, други — само въпросителна. Отвори напосоки един от тях. Любителски снимки от някаква почивка някъде: маскарад, пикник. Ребус нямаше снимки на родителите си и тези сега го стреснаха. Краката на майка му изглеждаха по-пълни, отколкото си ги спомняше, но тялото й бе по-стегнато. Баща му го гледаше от всяка снимка с усмивката, която бе завещал и на двамата си синове. На дъното на кутията попадна на семейна снимка с Рона и Сами. Тримата бяха на някакъв много ветровит плаж. Питър Гейбриъл: „Семейни снимки“. Ребус не успя да се сети къде точно са били. Майки се появи във всекидневната с чаша димящо кафе и бутилка бира.

— Не мога да позная хората на някои снимки — каза той. — Може би далечни роднини? Дядо и баба?

— Едва ли ще мога да ти помогна.

Майки му подаде лист с меню.

— Най-добрият индийски ресторант в града — обяви той. — Какво ще поръчаш?

Ребус направи избора си и Майки издиктува поръчката по телефона: двайсет минути до доставката вкъщи. Ребус вече ровеше в друг пакет и попадна на снимки от четиридесетте години. Баща му в униформа (войнишките кепета от онова време приличаха на шапките на момчетата и момичетата от „Макдоналдс“). Всички бяха с дълги до коляно униформени шорти. На гърба на някои от тях бе написано „Малая“, на други — „Индия“.

— Старецът е бил ранен в Малая, знаеш, нали? — запита Майки.

Чуваше го за пръв път.

— Показа ни белега от раната на коляното си.

Ребус клатеше глава.

— Чичо Томи ми разказа друго за тоя белег. Играл футбол, паднал и се ударил. После непрекъснато е махал коричката от раната и си спечелва белег за цял живот.

— Пред нас твърдеше, че е белег от огнестрелна рана.

— Съчинения по картинка. Нали го знаеш, обичаше да ни премята.

Майки отвори втората кутия и му подаде дебел пакет пощенски картички и снимки, вързан с ластик. Ребус го изхлузи и запрехвърля картички със собствения си почерк. И снимките бяха негови: до една лоши, до една набързо направени.

— Откъде ги изрови? И защо са тук?

— Как, забравил ли си? Редовно ми ги пращаше. Всички снимки и картички бяха от службата му в армията.

— Забравил съм — поклати глава той.

— Получавах по картичка или снимка на всеки две седмици. Писмо за татко, картичка за мен.

Ребус се отпусна назад и ги запрехвърля по-бавно. Подредени бяха в хронологичен ред, личеше си от пощенското клеймо върху марките. Обучение, после служба в Германия и Ълстър, следваха Кипър, Малта, Финландия и пустинята на Саудитска Арабия. Весел, безгрижен тон, човек да се чуди той ли ги бе писал. Картичките от Ълстър бяха колекция от вицове, а този бе най-кошмарният период в живота му.

— Радвах се на всяка една от тях — говореше Майки с усмивка. — Едва не се записах доброволец заради теб.

Ребус все още мислеше за Белфаст: оградени бараки, не казарма, а крепост. След края на уличния патрул нямаше къде да се разтовари човек. Пиене, комар и побоища — всичко в границите на едни и същи четири стени. И Робота-Подлец — върховата точка на натрупаното напрежение и бяс. А ето ги сега тия картички, пръскащи целенасочено фалшива представа за живота му тогава.

Майки бе живял с нея през последните двайсет и повече години.

Живял беше с една много голяма лъжа.

Но наистина ли бе така? Не беше ли само собствената му глава единственият дом на истината? Пощенските картички я фалшифицираха, но в този момент само те бяха налице срещу самотните му думи, някак безпомощно увиснали в пространството. Като Пътя на плъховете, като разказа на Джоузеф Линц. Ребус се вгледа в брат си: стигаше да отвори уста и очарованието на лъжата ще се пръсне на хиляди късчета в пъстроцветно ветрило и ще се стопи в небитието.

И в освободеното пространство ще се намести горчивината на истината.

— Какво има? — запита Майки.

— Нищо.

— Готов ли си за бирата? Вечерята ще пристигне всеки момент.

Ребус се втренчи в тъмната, вече изстинала течност в чашата си.

— Повече от готов — отвърна той, изравни пакета снимки и картички и го стегна с ластика. — Но ще остана верен на тая чаша тук. — Обгърна я с ръка и я вдигна шеговито към брат си.

— Наздраве!