Джеймс Оливър Кърууд
Златотърсачи (18)

Глава осемнадесета
В ПОДЗЕМНИТЕ ТЪМНИНИ

Когато след четвърт час Уаби и Мукоки се върнаха, питките не бяха опечени, огънят не гореше, а Род продължаваше да мисли за странната риба.

Преди Мукоки да бе свалил от гърба си убития млад лос, Род вече бе показал на двамата подарената му риба. Накратко им разказа и какво се беше случило в тяхно отсъствие.

Според него Джон Бал се приютяваше в пещерата зад завесата на водопада. Там биха го намерили. Там биха намерили и златния залеж, незначителна част от който е била довлечена в претърсения от тях вир.

Тримата бдяха до късно през нощта. Род отново описа с повече подробности посещението на лудия, припламването на очите му, когато чул името си, което сетне и сам назовал.

Джон Бал носел пушка. Не мислел да ги убива. Нещо ново се зараждало в помътеното му съзнание. Нещо го теглело към братята-човеци, все още изпитвал див страх, но сякаш проявил известно доверие.

Лудият търсеше приятелство и дружба и Род усещаше с цялото си сърце, че разумът на стареца не е угаснал съвсем.

Тримата най-после легнаха, но вече не разговаряха за златото. Сега повече ги вълнуваше въпросът как да спасят стареца.

Станаха в зори и се приготвиха за проникването в пещерата.

Пушките туриха в гумени обвивки. Наместо факли взеха няколко борови клончета. Взеха и малко месо.

Уаби пръв се съблече край вира:

— Чакайте да се върна! Той се хвърли във водата.

Няколко минути не се показа. Род започна да се тревожи. Мукоки бе спокоен и уверен:

— Намерил него! — рече.

Уаби се показа над водата. Род му подаде ръка да го измъкне:

— Е, какво?

— Предположенията са основателни — отговори Уаби. — Стигнах между двете води до скалистата стена, която образува водопада. Покатерих се малко и видях отвора за пещерата. Да вървим!

Род и Мукоки се възпротивиха. Старият индианец посъветва приятеля си да плува по-бавно, за да не се блъсне в скалата. Уаби ги спря:

— Излишно е да се спускате! Ако тръгнем откъм брега, следвайки основата на стената, пак ще стигнем до целта. И ще се измокрим само до пояс.

Той ги поведе напред. Началните им стъпки покрай стената се затрудняваха от близостта на падащата вода и от ужасния рев. Род се навеждаше да предпази главата си от тежките капки. Мукоки го подбутваше да не се бави.

По-навътре коридорът между падащата вода и стената се разширяваше и можеше да се напредва по-спокойно.

Тримата се спряха при входа на пещерата. Приготвиха се да запалят едно от боровите клончета, но Уаби възпря ръката на Родрик:

— Я виж!

Понеже очите на Род бяха премрежени от капките, в първия миг той не видя нищо. Сетне обаче зърна в тъмния коридор пред тях една светлинка, която блещукаше като звезда. Светлинката се раздвижи и изчезна.

— Ние следва светлина — каза Мукоки. И пое по тъмния коридор.

— Все пак нека да запалим една факла! — предложи Род, потиснат от тъмното.

— Не трябва! — отвърна бързо Уаби. — Мукоки е прав. Сигурно Джон Бал е преместил светлинката. Ако не ни е чул, безполезно е да го тревожим. Ако пък ни е усетил, той вероятно ни дава по тоя начин знак да го последваме. Да вървим напред!

С Мукоки начело, като взаимно се държаха един за друг, тримата запристъпваха по-смело в тъмнината.

И колкото повече напредваха, шумът на водопада отслабваше, докато накрая почти се изгуби.

Къде ли ги подмамваше Джон Бал?

Златотърсачите усетиха, че почвата под краката им ставаше все по-твърда.

Мукоки се спря и притаи дъх, за да улови и най-малкия шум. Не чу абсолютно нищо. В този свят на мрака цареше глуха тишина.

Тъкмо тръгна пак, когато наблизо се разнесе слаб стон. Отново настъпи тишина и те пак дочуха познатия им вече жалостив хленч на Джон Бал.

Мукоки повлече по-живо двамата си другари навътре в пещерата.

Тримата знаеха, че извървят ли стръмнината до края, пред тях трябваше да блесне светлина.

Обаче не бяха подготвени за неочакваната гледка, която ги прикова на място.

Сякаш се вдигна някаква театрална завеса. На стотина крачки от тях в едно голямо разширение на пещерата гореше смолеста факла, забучена в пясъка.

Гърбом към тях, огрян от факлата и скръстил ръце като за молитва, седеше Джон Бал.

Пред него се откриваше малко езеро с мастилено черни води.

Без да обръща внимание на тримата, лудият захлипа с детско огорчение.

Пристъпвайки на пръсти по пясъка, Род безшумно се приближи до него:

— Джон Бал! Лудият не помръдна.

— Ти ли си Джон Бал? — повтори Род.

Лудият се изправи на колене и се обърна към Род. Безумието в очите му сякаш се беше смекчило.

Изведнъж с бързината на дива котка Джон Бал влезе до пояс в езерото.

— Джон Бал! — повика го отново Род.

Устата на лудия се полуотвори сред гъстата брада. Искаше да каже нещо, но изглежда не знаеше какво.

— Какво има, Джон Бал? Говори!… Старецът мълчеше.

Род отиде по-близо до него:

— Кажи си мъката, Джон Бал! Говори, не се бой… Лудият вдигна шепи до устата си, сякаш за да повика някого в далечината:

— До… ло… рес-с-с! До… ло… рес-с-с! Ехото многократно повтори женското име. Повтори го и Род:

— Долорес! Долорес! Долорес!

С един скок Джон Бал излезе от водата и прегърна коленете му:

— Долорес! Долорес!

Род сложи ръце върху раменете на стареца и той безжизнено се строполи на пясъка.

Джон Бал бе припаднал. Тримата го сложиха по гръб близо до факлата.

Очите му бяха затворени, а пръстите му с хищнически нокти лежаха сгърчени върху гърдите му. Мукоки сложи ръка на сърцето му:

— Не мъртъв! Сърце бие…

— Да го измъкнем оттук и да го отнесем в стана! — предложи Уаби и даде знак на Род да върви напред с факлата.

Уаби и Мукоки пренесоха стареца до изхода на пещерата, покриха с една дреха главата му и без затруднение се провряха през водопада.

След час Джон Бал отвори очите си пред огьня в стана.

Най-близо до него беше Род. Лудият го загледа втренчено и пак изпадна в безсъзнание.

— Мисля, че той ще умре — рече Род.

Уаби нито възрази, нито се съгласи с приятеля си. Мукоки сложи на огьня гърнето със супа:

— Първо дадем нему пие.

Уаби поизправи тялото на изнемощелия старец, а Род поднесе до пресъхналите му устни чаша вода. Джон Бал бавно изпи водата. След това Мукоки му даде няколко лъжици топла супа.

През деня Джон Бал се свестяваше на промеждутъци и пак потъваше в мъртвешки сън.

Уаби се възползва от припадъците на стареца и острига брадата и косата му. Лицето на човека, който преди половин век беше начертал върху брезовата карта пътя към златната мина, бе страшно измършавяло и бледо.

През нощта Джон Бал спа много неспокойно. Промърморваше някакви неразбираеми думи и на няколко пъти назова Долорес.

Положението на стареца не се подобри и на третия ден. Мукоки изчерпа всичките си знахарски умения и започна да мисли, че няма да успее да го спаси.

Джон Бал нямаше треска, но приличаше повече на умрял, отколкото на жив човек. Приемаше само от супата.

През това време Уаби се върна в пещерата да до проучи дали наистина там беше изворът на златото.

Ситният пясък, по който тримата бяха вървели подир тайнствената светлинка, беше пълен със златни късове и златен прах.

Част от тази скъпоценност по всяка вероятност бе попаднала във вира пред водопада след по-силните наводнения, проникнали в пещерата и излели се оттам навън. Голямата радост от това откритие се помрачаваше от тежкото състояние на Джон Бал, на когото дължаха всичко и който почти агонизираше в ръцете им.

— Ние имаме към тоя нещастен човек дълг, който трябва да платим — каза Родрик. — Първо ще спасим него, а сетне ще се върнем да разработим златната мина. Да тръгваме по-скоро за Уабинош Хаус. Единствено там може да се излекува. Ще го настаним в лодката и за петнадесетина дни срещу течението ще бъдем във фирмата.

Мукоки скептично клатеше глава.

Уаби изрече с думи опасението на двамата:

— Как ще гребем срещу течението? В по-голямата си част то е буйно и бързо.

Род настоя:

— Сами ще теглим лодката с Джон Бал. Ще бъде тежко и уморително, но наш човешки дълг е да постъпим така.

Уаби размишляваше:

— Не само че тая работа ще е тежка, но може да излезе и безполезна. Нима Джон Бал ще издържи до края на пътуването? Обаче ти, Род, си прав. Ще имаме тепърва време за златото. Впрочем ние и сега ще си вземем немалко от него.

Решиха да тръгнат на другия ден.