Джеймс Оливър Кърууд
Златотърсачи (1)

Глава първа
ПО СЛЕДИТЕ НА РОДРИК ДРЮ

Над просторната самота на канадските гори, равнини и езера трептеше спокойна обедна омара. Лосът и карибуто, пасли от ранни зори, си почиваха под меките лъчи на февруарското слънце. По пладне, свит на кълбо в леговището си сред скалите, рисът се готвеше да тръгне на лов, а лисицата се бе отдала на обикновената си следобедна леност. Лосовите птици, доволни, разперваха сладостно перата си под нежната светлина. Наоколо се топяха последните снегове.

Беше времето, когато, тръгнал по дирята на дивеча, предвидливият ловец сваля раницата си, събира тихичко сухи дърва да стъкне огън, носле, като си е похапнал, запушва лулата си, наострил зрение и слух.

Ако в такъв момент го заговорите, ще ви даде знак да мълчите, като ще ви прошепне:

— Ш-ш-шт! Тихо! Може би на две крачки от нас има дивеч. В тези часове всички животни обикновено са сити и дремят. Не ни ли усетят, ще останат така още час-два. Лосовете и карибутата може да са на един хвърлей от нас. Де да знаеш…

Скоро нещо се размърда в глухата пустош.

Най-напред окото долови черно петно по светналия склон на заснежения хребет. После то взе да става по-голямо, да се обтяга и удължава, като простира предните си нозе и свива плешки.

Вълк.

Вълкът, след като се е наял, обикновено заспива дълбоко. Опитният ловец лесно може да се досети, че щом звярът е станал, значи е подплашен.

И наистина, самотният скитник току-що бе подушил онова, което най-много стряска обитателите на Уайлд^[1]: миризмата на човек.

Вълкът слизаше бавно по белия склон, отпуснат все още от яденето и съня, но и разтревожен от стария наследствен инстинкт за самосъхранение.

Както се влачеше по разтапящия се сняг през една поляна, изведнъж спря. По-силно бе усетил вече човешката миризма.

Това беше толкова явно, че като вирна муцуната си навъзбог, звярът отправи към братята си в гората и равнината своя предупредителен знак.

Докато още е светло, вълкът се задоволява с това. Но ако е настъпила нощта, веднага се спуска срещу човека, а и други вълци откликват на неговия зов. Сред бял ден единакът се ограничава с нададения вой, след което се връща назад.

Този вълк обаче не се върна. Продължаваше да души неспокойно въздуха. Далеч пред него се виждаше утъпканият от шейна и кучета път.

Това бе шейната, поела от търговската фирма при Нипигонското езеро и отнасяща младия Родрик Дрю към далечната цивилизация.

Но не тази шейна и човекът в нея плашеха вълка, който беше настръхнал и озадачен, но и не желаеше да избяга. Причината за неговата уплаха идеше от север, откъдето духаше и вятърът. Към подушената миризма се прибавяше и ясно доловеният звук. И едното, и другото доизплашиха звяра, той хукна по белия склон и се скри в една горичка.

Там, откъдето идеше опасността за вълка, се простираше малко замръзнало езеро, а от най-отдалечения му бряг, на четвърт километър разстояние от покрайнината на обширна гора от балсамови дървета внезапно се показа друга шейна, теглена от буйни кучета и носеща друг човек.

За известно време бъркотията на кучетата, чиито каиши се бяха преплели и които се бяха отдали на свойствената им за полудивата нортландска порода вражда, не бе разбираема.

Но скоро се разнесе строгият и повелителен глас на човека, изплющя бич и хъските заскимтяха. Като по чудо редът се възстанови и кучетата се понесоха по гладката повърхност на езерото, напомнящи жълтеникав лъч.

Мъжът, който тичате покрай шейната, беше висок, добре сложен, а по грубоватия му вид лесно можеше да се разпознае индианец.

Групата не бе изминала и четвъртината на езерото, когато се разнесоха други викове и нова шейна се появи из балсамовата гора. И тази шейна се движеше с луда скорост, а и нейният водач също тичаше отстрани.

Наближавайки леда, човекът се метна на шейната, заповедните му викове към кучетата станаха още по-пронизителни, бичът засвистя над главите им и опари техните гърбове. Втората шейна почти настигна първата при края на езерото, недалеч от мястото, където вълкът изчезна, след като бе надал тревожния си вой.

Двадесет и четирите хъски от двете шейни бяха премалели от умора след продължителния бяг. Техният ход беше взел да се забавя, когато двете предни кучета неочаквано се заковаха на място. След малко всички кучета легнаха по корем, както си бяха впрегнати, раззинаха уста и изплезиха езици. Снегът поаленя от разкървавените им крака.

Двамата мъже също не изглеждаха по-малко изтощени. По-възрастният, както вече казахме, бе чистокръвен индианец от самотния Велик север. Другарят му нямаше още двадесет години. Младият беше висок и тънък, но здраво сложен, мускулите му бяха гъвкави и силни като на уайлдски звяр. Хубавото му лице бе хванало лек бронз както от чистия въздух, така и от индианската кръв, смесена с бялата кръв, която течеше във вените на младия човек.

В тия двама другари ние познахме нашите двама приятели: Мукоки и Уабигун. Мукоки, стар и верен воин, опитен водач и неуморим следотърсач; Уабигун, предан син на Джон Нюсън, шеф на търговската фирма в Уабинош Хаус, и на хубавата чер-венокожа княгиня, които като родители бяха вложили в него най-доброто от расите си.

Двамата мъже имаха вид на много угрижени. Докато си поемаха дъх, те се заглеждаха втренчено един в друг, без да си продумат.

— Боя се, че няма да успеем да ги настигнем — каза по-младият. — Ти какво мислиш, Муки?

Вместо да отговори, Мукоки се наведе над дирята, оставена в снега от шейната, която преследваха.

Цяла минута Мукоки разглеждаше внимателно снега, оставените отпечатъци от кучешките нозе, от плазовете на шейната. После, като вдигна глава, с неподражаем глас на задоволство, присъщо на характера му, рече:

— Без друго ние стигнем тях. Шейна техна дълбока следа остави. Двама души шейна. Водач и пътник. На техни кучета по-тежко от наши. Бавно върви. Стигнем без друго.

Уаби обаче продължаваше да клати неспокоен глава.

— Кучетата ни — каза — са съсипани. Виж, Муки, как са се разкървавили. Моето предно куче куца страшно.

Големите кучета, вълча порода, наистина бяха за оплакване. Слънцето бе размекнало снега, без да го е разтопило. Подир стъпките снегът се нарязваше на хиляди късчета.

Мукоки разгледа по-отблизо впрегнатите кучета и лицето му помрачня:

— Лошо, много лошо! Ние луди, луди… Уаби изрази съжаление:

— Наша си е грешката! Защо не взехме достатъчно кучешки терлици? Мисля, че имам в шейната само дванадесет. Едва за три от кучетата. Бога ми, не трябва да…

Той се спусна към тобогана^[2], взе терлиците и като се върна при стария индианец, който беше доста разстроен, каза:

— Има само една възможност, Муки. Да изберем трите най-добри кучета и не двамата, а единият от нас да продължи с тях.

Силните подвиквания на мъжете и плющенето на Мукоковия бич вдигнаха на крака изморените кучета.

Три измежду най-едрите и най-силните от тях бяха впрегнати в шейната на Уаби, като обуха лапите им в терлиците от еленова кожа. Други шест кучета с по-добър вид се прибавиха към тройката.

След малко впрягът се спусна с пълна сила по следите на Родрик Дрю. За да не тежи на кучетата, Уаби тичаше, доколкото може, покрай шейната.

Тоя трогателен подвиг започна малко след полунощ, осемнадесет часа откакто Родрик бе отпътувал от Уабинош Хаус. За половината нощ и преди обеда разстоянието между преследвания и преследвачите бе изминато, кажи-речи, цялото.

Хора и кучета не почиваха повече от няколко минути. През езера и планини, през тъмни гори и голи равнини те тичаха безспир, втренчили очи в прясната диря на бягащата шейна, като от време на време, гладни и жадни, разквасваха устата си с малко сняг.

Самите свирепи хъски сякаш разбираха каква повелителна нужда ги тласкаше напред, следвайки съдбоносната диря, по която ги насочваха господарите им.

Хъските усещаха все по-близо и по-близо отпреде си миризмата на човек и на други кучета, които трябваше да настигнат.

Дори и при това върховно усилие, цели разкървавени и залитащи, кучетата инстинктивно се възбуждаха до най-висока степен от преследването, което усещаха като свое дело. При всеки доловен дъх отпреде си те се озъбваха и настървението им да победят никак не беше по-малко от това на човека, който ги мъчеше.

Тънкият им усет, че наближават Уайлд, ги освобождаваше от нуждата да бъдат направлявани из пътя. Упорити до смърт, те влачеха товара, като все повече и повече изплезваха езици, сърцата им отмаляваха, а очите им, кръвясали, заприличваха на огнени точки.

От време на време, изморен до крайност, Уаби се мяташе на шейната да си поеме дъх и да изтегне изтръпналите си нозе. Тогава кучетата се напрягаха по-силно и намаляваха бързината си поради увеличения товар.

Грамаден лос прекоси пътя им на стотина крачки от шейната, като рогата му с трясък изпочупиха клоните на дърветата. Кучетата от вълча порода не му обърнаха внимание.

Малко по-нататък пред тях като сива точка се мярна рис, който се бе подплашил, приличайки се на слънце върху скалата. Едва съгледали своя смъртен враг, хъските изопнаха мускули и ускориха и без това силния си бяг.

Но препускането взе да отслабва. Кучето отзад, вече съвсем отмаляло, можеше само да бъде влачено от другите. Уаби се наведе от шейната, отряза с острия си нож гръдния му ремък и то се просна край пътя.

Две други кучета едва теглеха. Трето куцаше, макар и да тичаше. И снежният път все повече се изпъстряше с кървави петна.

Сега подир всяка секунда се увеличаваше мъката, изписана по лицето на Уаби. Очите му, както и на кучетата, се зачервяваха от страшното напрежение. Устните му издишваха умора. Яките му като на елен нозе се подгъваха от тежестта на тялото.

Все по-начесто взе да се качва на шейната и след тия почивки все по-трудно тичаше. Нима трябваше да се откаже?

Когато шейната излизаше от гъстата гора, която току-що бяха прекосили и Уаби отново пое пеш, подвиквайки на кучетата, отпред се разстла необятна, ослепително бяла шир. През блясъка на слънчевата светлина присвитите очи на Уаби съгледаха черна точка върху чистата снежна покривка.

Това беше шейната, която отнасяше Род.

Опита се да извика, но гласът му бе толкова слаб, че не би се чул и на сто крачки. Коленете му се прегъваха. Нозете му съвсем натежаха и той се свлече изнемощял на снега.

Кучетата спряха заедно с него, заобиколиха го, ближейки лицето и ръцете му. Топлият дъх между челюстите им излиташе като пара.

По едно време на младия метис му се стори, че денят неусетно се е превърнал в нощ. Очите му се затвориха сами. Все по-слабо усещаше нежното дихание на кучетата, сякаш те се бяха отдалечили от него. И потъваше все по-дълбоко в тъмнината.

Подсъзнанието му обаче се напрягаше да го опомни. Помисли си, че му остава още едничка възможност. И отново като че ли усети дъха на кучетата и топлия им език по лицето и ръцете си. С мъка отвори клепачите си. Вече не различаваше черната точка по снега.

Поизправи се, пропълзя по колене, опипвайки като слепец следите. С големи усилия сред разбърканите кучета успя да се качи на шейната, която беше на няколко крачки от него.

Пръстите му конвулсивно докопаха студената стомана на пушката. Възможността, единствената възможност бе в това! Мозъкът му забуча от тази мисъл и от тези думи. С нечовешки усилия на волята той повдигна пушката до рамото, сетне, за да не нарани кучетата, насочи цевта към небето. И гръмна. Веднъж, дваж…, пет пъти. А след петия изстрел извади от пояса си нови патрони и стреля още, още, още… Докато черната точка върху снежната пустош намали ход, спря се и пое назад.

Уаби продължи да стреля, докато изпразни паласката си. Изпогори ръцете си.

Главата му се замая. Чу наблизо вик, изправи се и, залитайки, извика:

— Род… Род, ти ли си?

Родрик Дрю скочи от шейната, притича и го прегърна, след което Уаби отново падна на снега.

— Какво ти е, Уаби? Какво е станало, за бога? Ранен ли си? Падналият се опита да преодолее слабостта си.

— Род — прошепна най-сетне той. — Род… Сестра ми… Минетаки…

Не можа да довърши и се отпусна тежко в ръцете на Родрик, който изведнъж пребледня и се обади с разтреперан глас:

— Хайде, Уаби, моля ти се… Доизкажи се, за бога! Какво е станало с Минетаки?

Уаби прошепна:

— Унгасите я плениха…

Това усилие го изтощи докрай. Дишането му спря и той се просна като мъртъв на снега.