Ърл Стенли Гарднър
Случаят с непорочната скитница (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Нощният пазач в универсалния магазин чакаше на входа на вратата.

Мейсън показа визитката си през дебелото стъкло.

Пазачът кимна, отвори вратата и каза:

— Госпожа Ферел ви очаква.

— И господин Адисън — каза Мейсън, усмихвайки се.

Пазачът поклати глава.

— Господин Адисън още не е тук. Полицията се нуждаеше от него.

— Нуждаеше? — попита Мейсън.

— Той трябваше да направи нещо за тях.

— Какво?

— Е, господине, предполагам, че разбирате какво се е случило. Явно е имало някаква злополука и изглежда има нещо във връзка с пистолета, което господин Адисън трябваше да обясни на полицията. Ако ме извините, мисля, че госпожа Ферел ще ви обясни подробностите.

— Да тръгваме — каза Мейсън.

Пазачът го поведе през дългите коридори от щандове покрити с плат, за да не се прашат, взе асансьора до петия етаж и тръгна към пищен апартамент с канцеларии.

Светлините бяха включени в една канцелария, на която пишеше „Господин Адисън“ и също в съседната канцелария, на чието матово стъкло пишеше „Господин Ферел“.

Нощният пазач пристъпи напред, почука формално на вратата, отвори я леко и каза:

— Господин Пери Мейсън.

— Влизайте, господин Мейсън — отговори глас на жена, глас, който беше дълбок, но все пак резониращ с богати нюанси.

Мейсън отвори вратата и влезе.

Лорейн Ферел беше легнала на един диван в отдалечения край на стаята. Тя току-що отмяташе едно леко одеало, когато влезе Мейсън.

— Добро утро, госпожа Ферел — каза Мейсън.

Тя му показа щедра гледка от голи крака докато отмяташе одеалото и се изправяше в седнало положение. След това издърпа полата си надолу, усмихна му се и каза:

— Много мило, че дойдохте. Опитах се малко да си почина и да се стегна. Къде е пазачът?

Мейсън се обърна, за да погледне зад рамото си.

— Току-що се качва в асансьора — каза той.

— Чудесно. Затворете вратата. Елате тук и седнете на онзи стол до дивана.

Тя изглеждаше напълно отпусната и спокойна. Мейсън затвори вратата и отиде до удобния стол, който тя му беше посочила.

— Тези модерни служители доста си угаждат — каза тя. — Намерих одеалото в един шкаф в гардероба за палта. Вярвам, че съпругът ми е бил свикнал с уютна дрямка след обяд. Обикновено не можех да се свържа с него преди три часа.

Мейсън успя да се усмихне безизразно. Тя го изучаваше, докато говореше, преценяваше го внимателно.

Мейсън на свой ред я оглеждаше с очите си на адвокат, като попиваше спретнатите дрехи, големите, изразителни очи, пълните устни, дъгата на шията й.

Внезапно тя каза:

— Колко лицемерна трябва да бъда с вас, Мейсън?

— Защо не бъдете просто себе си?

Тя се засмя нервно.

— Вие ме огледахте с един поглед, след което отвърнахте очи, като че ли ме бяхте класифицирали.

— Навик — каза Мейсън като се усмихна и се протегна към табакерата си.

— Кое е навик?

— Краткият поглед. Клиентите не обичат да бъдат наблюдавани и свидетелите понякога се смущават от продължителни директни погледи.

— Не обичате ли да смущавате свидетелите?

— Само враждебните свидетели и то само в съда.

— Доколкото разбирам аз не съм враждебен свидетел.

— Надявам се, че не.

— Можете ли да прецените хората с толкова бърз поглед?

Мейсън каза:

— Опитвам се.

— Успешно ли?

— Зависи. Адвокатът, който се занимава с много дела, трябва да отсъжда бързо. Чиновникът провъзгласява името на бъдещия съдебен заседател. Този човек става от мястото си в съдебната зала, отива, за да заеме мястото си в ложата на съдебните заседатели. Имам възможност да го наблюдавам шест-седем секунди. През тези шест-седем секунди трябва да стигнеш до бързо заключение за неговия характер, как е склонен да реагира на признание и оспорване, какъв човек е, дали е с широка душа и либерално настроен, дали е фанатик, доброжелателен или враждебен. Разбира се, имаш възможност да допълниш това първо впечатление като му зададеш няколко въпроса, но по принцип човек се стяга, когато започнеш да го разпитваш, така че вида му е малко или много само една маска. Той се опитва да ти внуши, че е интелигентен и важен. Той знае, че е в центъра на вниманието и естествено е склонен да дава най-доброто от себе си. Опитва се да си самовнуши, че е доста добър съдия. Най-добрата ти възможност да го прецениш е докато върви към ложата на съдебните заседатели.

Тя се засмя непринудено:

— Искате ли да вървя?

Мейсън изведнъж се обърна и отправи погледа си директно към нейния.

— Да.

Очевидно едносричният му отговор донякъде я смути. Тя вирна брадичка, усмихна се, стана от дивана и тръгна през канцеларията, отдалечавайки се от Мейсън. Походката й подсказваше, че тя се гордееше с тялото си и бедрата си. Внезапно се обърна, усмихна се на Мейсън, тръгна обратно към него и отново седна.

Тя каза:

— Съпругът ми ме отегчаваше до полуда.

— Това ми стана ясно.

— Съжалявам, че си отиде по такъв тайнствен и объркан начин. Що се отнася до обичаите, ще покажа порядъчна тъга. Всъщност, чувствам се като че ли камък е паднал от гърдите ми. Това безнравствено ли е?

— Наистина ли се чувствате така?

— Да.

— В такъв случай е много по-добре да бъдете откровена с мен.

— Така си и мислех.

— Бяхте ли влюбена в съпруга си, когато се омъжихте за него?

Тя отговори:

— Господин Мейсън, аз направих най-голямата грешка, която една жена може да допусне. Омъжих се заради парите. Предполагам, че ако бях по-малко — е, да кажем, по-малко харесвана — може би всичко щеше да бъде наред. Но аз имах доста кандидати, измежду които да избирам. Не мисля, че бях влюбена в който и да е било от тях, но един-двама ме впечатлиха. За нещастие нито един от тях нямаше пари. Едгар Ферел ме ухажваше по един спокоен, методичен начин. Имаше моменти, в които ме отегчаваше ужасно, но той беше справедлив и искрен. Каза ми, че ще ми осигури щедра издръжка. Направи го. Това беше всичко, само една издръжка, почтителност и скука. По онова време нямах представа колко убийствено скучно щеше да бъде. Нямаше да имам нищо против, ако се бяхме карали жестоко. Ако се беше опитал да ме набие, щях да го обикна или така да го намразя, че да му изтръгна сърцето. Но той не го направи. Тази постоянна, непоносима, апатична почтителност така ме нервираше, че исках да изкрещя. След това, за зла участ, някои от другите ми ухажори, които ме бяха привлекли емоционално, но нямаха пари, си проправиха път в деловия свят и понатрупаха пари.

— Защо не поискахте развод?

— Първо на първо, нямах основание. Второ на второ, ако се бях опитала да се разведа с него без основание, щеше да има подялба на имуществото, която нямаше да бъде никак задоволителна. И през цялото време той се е опитвал да се заиграва по своя тромав, тежък начин. Мили Боже, Мейсън, само ако знаех. Ако бях помислила, че има достатъчно сили да ми изневерява поне малко, вероятно щях да стигна дотам, че да намеря нещо малко по-романтично в него. Но той беше просто един тромав, стабилен съпруг, на когото можеше да се разчита, не много умен, без каквато и да било фантазия, високомерен, с чувство за хумор, напълно скован.

— И така — каза Мейсън, — тъй като сте била отегчена, е било напълно естествено вие да започнете да му изневерявате.

Тя изведнъж се стегна. Това можеше да бъде от възмущение. Или пък тя заставаше нащрек.

— Не започнахте ли? — попита Мейсън непринудено като запали цигара.

— Не — каза тя. — Аз си бях постлала леглото и щях да си лежа само в него и в никое друго.

— Изкушавахте ли се? — попита Мейсън.

— Разбира се, че се изкушавах. Мили Боже, та и аз съм човек. Искам романтика. Искам да ми се правят предложения от остроумни хора, които правят всичко със замах, романтично. Ненавиждам скучната рутина на брака, където мъжът обезателно приема съпругата си за даденост. Моят съпруг имаше ум на счетоводител… Господи, как бих искала да говоря с „другата жена“, която е трябвало да сподели провинциалното му имение. Чудя се дали се е наложило съпругът ми да подскача наоколо като безгрижен Лотарио или пък романтичния подход е бил толкова отвратително комерсиален, колкото неговото „ухажване“ към мен.

— Искате ли цигара? — попита Мейсън.

— Не, благодаря.

За момент беше тихо. След това Лорейн Ферел каза:

— Да, като съпруга бях вярна на Едгар Ферел. Като вдовица ще бъда вярна на себе си.

— Мислите ли отново да се омъжвате? — попита Мейсън.

— Със сигурност не. За ваша лична информация, господин Мейсън, получих доста голяма доза семеен живот. Бих могла да се справя и без него известно време. Имам пари — искам да кажа, че ще имам пари. Ще имам свобода и независимост. Искам да се запозная с умни, надарени с красноречие хора. Възнамерявам да пътувам и — да бъда откровена — възнамерявам да събудя инстинкта за преследване у мъжа-хищник. След това възнамерявам да се възкача на висок стол и да гледам надолу с насмешлива толерантност към всеки, който се опита да ме свали. И, ако мога да смеся няколко метафори, когато някой приятен рицар се появи яхнал красив бял жребец и поиска да ме вземе в ръцете си и да ме отведе, няма да се съпротивлявам много, ако не ми се иска.

Лицето й имаше замечтано изражение. Очите й вдигнати някъде над главата на Мейсън съзерцаваха тавана в определено приятно очакване, като че ли тя предвкусваше преживяванията, които беше описала. За момент тя сякаш беше говорила на себе си, напълно забравила за присъствието на адвоката.

— Но — продължи тя, — няма да се омъжа за него, освен ако не притежава определено качество, което — е, трудно е да се опише, но разбрах, че големия порок на всички мъже е, че когато знаят, че могат да притежават жена, я приемат за даденост. Мъжът, който умее да ухажва жената дори и след като веднъж я е обладал, е много, много рядък индивид. Той е безценен.

— Вероятно никога няма да го намерите — каза Мейсън.

— Тогава ще се забавлявам, търсейки напразно, вместо да се омъжвам не за този, за когото трябва.

— Младостта и красотата са преходни.

— Още по-добра причина да им се наслаждаваш изцяло, докато ги имаш. Те не са по-малко преходни, когато са съчетани в светите връзки на брака. Как стигна разговора до тази тема?

— Аз просто задавах въпроси.

— Лични и прями въпроси.

— Темата е лична и пряма.

— Добре, хайде да поговорим за убийството.

— Не беше ли самоубийство? — попита Мейсън.

— Очевидно не. Било е убийство. Полицията е пресъздала престъплението. Нямало е електричество в провинциалния дом. Едгар е използвал маслени лампи на долния етаж. Имал е газова лампа, която е използвал като е ходил на горния етаж.

— Току-що е бил напълнил лампата. Отишъл е горе до спалнята, където си е бил оставил куфара. Щорите са били спуснати на долния етаж, но е нямало щори на прозореца на спалнята. Той влязъл в стаята с лампата. Някой, който го е чакал долу с кола, се е прицелил внимателно с 38 калибров револвер и го е застрелял. Като възпроизведе посоката на изстрела според дупката в прозореца и височината, на която трябва да е била главата на Едгар над пода, полицията получава точното положение на убиеца непосредствено по следите от автомобил, които са останали в калта. Още повече, че не е валяло от понеделник вечер.

— Сама ли е изгаснала газовата лампа? — попита Мейсън.

Тя се намръщи.

— Не, трябва да е била изгасена. Беше почти пълна. Но това е единствения начин, по който може да се е случило, имам пред вид убийството. Убиецът не би могъл да види нещо в стаята нито през деня, нито през нощта, освен ако Едгар не е стоял там със светната лампа.

— Вие нямахте представа, че съпругът ви притежава този имот?

— Никаква. Когато разбрах, изобщо не можах да повярвам. Това просто доказва, че дори и такъв заклет мухльо като Едгар Ферел има прикрит мъжки инстинкт.

— Мислите ли, че е било любовно гнездо?

Тя го погледна и се засмя.

— Някакви доказателства? — попита Мейсън.

— Полицията търси доказателства. Навсякъде са открили отпечатъци, очевидно женски.

— Имате ли представа коя е била жената?

Тя поклати глава:

— В неведение съм. Имам чувството, че е някоя служителка от магазина. Казах на полицията, че ако вземат отпечатъци от всички служителки, ще открият човека, когото търсят.

— Какво ви кара да мислите така?

— Познавам Едгар. Едгар не би могъл да се заиграва наляво и надясно. Липсвала му е инициатива и смелост. Би изглеждал непохватен като стар вкостенял кон, който се опитва да подскача на пасбището през пролетта. Трябва да е било някое маце от магазина, което е видяло възможността да се промъкне зад бойното поле, когато никой не го наблюдава.

Мейсън се загледа във върха на цигарата си:

— Искате да кажете, че тя се е влюбила в съпруга ви?

Смехът на Лорейн Ферел беше плътен и гърлен:

— Господин Мейсън, моля ви!

— Тогава какво е искала?

— Какво си мислите, че е искала? Същото, което и аз исках. Пари.

Мейсън каза:

— В такъв случай тя не би продължила да работи в магазина.

— Прав сте, господин Мейсън, напълно сте прав.

Усмивката й беше блажена.

— Тогава — продължи тя, — можем да улесним издирването и да ускорим цялата работа. Мисля, че полицията трябва просто да търси красива, привлекателна, млада жена, която да е работила тук и да е напуснала работа.

— Вярвам, че обичайната процедура е осигуряването на апартамент за младата жена, нали така? — попита Мейсън.

Тя каза престорено свенливо:

— Не бих могла да кажа.

— Не би могло да се очаква от млада жена, без значение колко амбициозна и добре заплатена е тя, да отиде да живее в някаква стара фермерска къща, където няма никакви удобства, няма електричество.

Тя се намръщи:

— Точно така.

Мейсън каза:

— Хайде да проследим мисълта до логичния извод. След като никоя млада жена не би живяла там, то трябва да е било сборно място.

Лорейн Ферел смръщи вежди. Тя каза:

— Прекалено логично подхождате, господин Мейсън, и — дявол да го вземе — прав сте. Прилича на афера с омъжена жена, някоя, която е можела да се измъква само от време на време, някоя, която не би могла да си позволи да бъде видяна в града. Така трябва да е било.

— И така — каза Мейсън, — имаме една странна смесица от противоречиви догадки.

Лорейн Ферел кръстоса крака, обгърна коляното си с ръце, загледа замислено шарките на килима и каза:

— Вие изграждате всичко това стъпка по стъпка. Предполагам, че следващата стъпка ще бъде разгневения съпруг.

Мейсън пое разговора:

— Който е последвал блуждаещата си съпруга до провинциалното любовно гнездо, който е стоял отвън и е гледал, видял е любовника на жена си да стои близо до прозореца на спалнята на горния етаж и който не е могъл да устои на изкушението да дръпне спусъка и да си тръгне.

Блуждаещата съпруга остава сама в къщата с любовника си, който току-що е бил застрелян. Направила е най-доброто, на което е била способна. Изгасила е газовата лампа и е разбрала, че трябва да си тръгне. Имала е само един начин да избяга. По същия начин, по който е пристигнала — автомобила на Едгар Ферел.

Лорейн Ферел кимна бавно и замислено.

— Всичко това, разбира се, се крепи на един факт — каза Мейсън.

— Какъв е той?

— Че вие ми казвате истината.

Тя дори не вдигна поглед от килима. Нямаше враждебност, нито гняв в гласа й. Тя каза просто и убедително:

— Не съм добра лъжкиня, господин Мейсън. Лъгала съм един-два пъти, но не съм добра и не ми харесва. Казвам ви истината. Така е по-лесно. Вие сте адвокат — някак си усещам, че бихте ме разсъблякъл, ако се бях опитала да се скрия зад наметало от лъжи. Казвам ви истината. Вие вероятно сте единственият човек на света, който ще знае, че не съм съсипана от мъка. Играя с открити карти. Аз…

Чу се потропване на вратата, след което се завъртя бравата. Вратата се отвори и Джон Адисън, измъчен и затормозен, застана на вратата.

— Здравей, Мейсън. Слава Богу, че си тук!

— Какво се е случило? — попита Лорейн Ферел.

— Почти всичко — каза Адисън. — Вижте какво, не мога да се ориентирам в този кабинет. Елате в моя. Там имам една бутилка. Имам нужда от една доза.

Адисън поведе по пътя към своята канцелария, отвори стъклената врата на един шкаф за книги, натисна едно копче, завъртя целия рафт и книги на една страна и се откриха ред бутилки и малка електрическа кутия за лед.

— Какво желаете? — попита той.

— Скоч и сода — каза Лорейн Ферел. Мейсън кимна.

Адисън постави три чаши на бюрото си, разля уискито в чашите с трепереща ръка, добави лед и студена сода.

— Тази светлина ме дразни — каза той. — Навън е достатъчно светло, за да стоим на тази жълта и гадна светлина.

Той отиде до прозореца, отметна тежките пердета, след това натисна ключа и изгаси светлините.

Слънцето все още не беше изгряло, но имаше достатъчно светлина, за да се виждат ясно предметите в стаята.

Адисън вдигна чаша:

— Успех — каза той, след което прибави — имаме нужда от него.

Той пресуши повече от половината в чашата.

— Какво се е случило? — попита Мейсън.

Адисън се отпусна в голям, въртящ се стол, взе една пура от кутията на бюрото, отряза връхчето, запали клечка кибрит и поднесе върха на пурата към огънчето като я завърташе бавно, за да се запали равномерно.

Изгаси клечката, пусна я в един пепелник и каза:

— Едгар Ферел е бил убит с моя пистолет.

— Твоят пистолет! — възкликна Лорейн. Адисън кимна мрачно.

— Как така? — попита Мейсън със студени и цинични очи.

Адисън задържа погледа си върху върха на пурата, като съзнателно избягваше да погледне вдовицата на съдружника си и адвоката си.

Мейсън изчака търпеливо Адисън да отговори на въпроса.

Лорейн вдиша остро, наведе се напред, така като че ли щеше да каже нещо, след това видя погледа на Мейсън, облегна се и зачака.

Адисън всмукна няколко пъти от пурата си, глътна още скоч и сода.

— Това е — каза той в самозащита — едно от онези малки неща, за които никога не мислиш по време на обикновен работен ден.

Той изчака, но никой не каза нищо.

— Но — продължи Адисън, — стават дяволски важни, когато стане убийство.

Отново мълчание.

— И така — каза той, като погледна Мейсън за пръв път откакто беше започнал да говори, — ти се занимаваш с убийства така, както аз се занимавам с търговия. Предполагам, че ще кажеш, че е трябвало да ти кажа всичко това още първия път, когато разговарях с теб. За теб това би било много важно. Това е защото си свикнал да мислиш за убийства. Това е твоята професия. За мен това беше просто незначителна подробност.

— Най-добре си кажи всичко — каза Мейсън, — без да увърташ.

— Когато Едгар тръгна на риболов, поиска револвер. Взе назаем моя.

— Защо не си купи?

— Проклет да съм, ако знам — каза Адисън горчиво, — но преди около три месеца Едгар и аз бяхме на излет. Аз си бях взел револвера и исках малко да пострелям, за да поддържам форма. Мисля, че Едгар никога не беше стрелял преди това. Стана му интересно. Показах му това-онова, научих го да стреля по мишени и да не мърда, докато стреля. Започна да стреля доста добре. Съвсем естествено се почувства поласкан. Когато отиваше на излет мислеше само за моя револвер.

— Ти ли му показа как да стреля? — попита Мейсън.

— Точно така, аз.

— Научи го да стреля по мишена?

— Да.

— С други думи — каза Мейсън, — ти си се занимавал доста със стрелба, така ли?

— Бях член на отбора, който спечели първо място в Западния шампионат преди няколко години.

— Добре — каза Мейсън, — разкажи ми за пистолета. Нека да разясним нещата.

— Това е всичко, което мога да ти кажа. Едгар взе пистолета на заем. Полицията го е намерила в градината. Случайно са се натъкнали на него. Мисля, че нямаше да го намерят през деня, но докато са обхождали мястото с фенерите през нощта светлината трябва да се е отразила в метала и някой от полицаите го е забелязал.

— Казваш, че това е пистолетът, с който е бил убит Едгар? — попита Мейсън.

— Така мислят полицаите.

— Колко куршума е имало в него, когато са го открили?

— Нямало е никакви куршуми. Пистолетът е бил почистен от отпечатъци и захвърлен, но полицаите казват, че с него е било стреляно наскоро. Склонен съм да се съглася с тях. Винаги поддържах цевта чиста. Пистолетът е използван и не е бил почистен. Има остатъци от барут по цевта.

Мейсън каза бавно:

— Това изглежда зле, Адисън.

— Колко зле? — попита Адисън.

— Много зле — каза Мейсън. Госпожа Ферел каза:

— Вие, господин Мейсън, разбира се, не си мислите, че Джон Адисън би могъл…

— Няма значение какво мисля аз — прекъсна я Мейсън, — има значение какво ще мисли полицията и съдебните заседатели.

За момент никой не проговори. Мейсън се изправи на крака:

— Е, добре, приятели, ще направя каквото мога. Адисън, оправи бюрото си. Ще те арестуват преди обяд. Когато го сторят, не говори. Не казвай нито дума. Ще запомниш ли това?

— За Бога, Мейсън, ще трябва да обясня някои неща.

— Тогава ще се наложи да обясниш всичко.

— Е, и?

— Можеш ли да го направиш?

Очите на Мейсън се впиха в очите на Адисън. Магнатът се присви на стола си.

— Не — каза той.

— Така си и помислих — каза Мейсън и излезе, като остави Адисън и Лорейн Ферел сами в кабинета.